Текст книги "Чудакът"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 15 страниц)
Любовта ми към Лили, с каквато и романтика да беше украсена – вечерни разходки, съзвездия, блажено и поетично безгрижие, – беше всъщност едно младежко увлечение. Лили ме обичаше всеотдайно, сигурен съм в това, но аз съм изпитвал към нея, изглежда, само чувство на харесване и нищо повече.
С Вера ме свързваше едно libido и нищо повече. Заживяхме заедно, а после се оженихме, макар че помежду ни не съществуваше никаква духовна връзка. Нещо повече, помежду ни не можеше да съществува каквато и да било духовна връзка, понеже ние бяхме толкова различни по вкусове и разбирания! Тя харесваше високите строежи и залагаше на тях, аз ги ненавиждах. Тя се захласваше по Гершуин, аз пък боготворях Моцарт. Стори ми се, когато се разведохме, че излизам на чист въздух, след като бях стоял дълги часове в душна и задимена стая.
Но откъде знаех, че Мая не й приличаше? Не ме ли мами чувството, възникнало от «първия поглед»? През тия августовски утрини първите слънчеви лъчи бързо изпаряваха росата. Нямаше ли близкото ни опознаване да изпари и моето първоначално очарование?
Но каквито и съмнения да се появяваха като облачета в душата ми, светът стана като че ли изведнъж по-красив. Бях занемарил нощните бдения, сега вечер се прехласвах по небето, не ми се прибираше в бай Сандовата мансарда. Имаше едно възвишение в лозето му, беше го засадил с розови храсти. Захвърлях палтото си на тревата, лягах отгоре му и тъмният небесен купол, осеян с безброй златни, синкавосребърни и рубинени звезди, взимаше очите ми. Както някога, през детските ми години, когато спях на открито, до ъгъла с овцете, при вуйчо ми Първан. Както някога, през тихите вечери, когато се разхождахме с Лили навън от града. Няма друго чувство по-близо до природата от любовта. То е част от природата и когато човек го носи в сърцето си, той се слива с природата и само тогава започва да разбира езика й и да изпитва омая от хубостта й.
Лежах на поляната и се взирах в небесния купол. Царицата Касиопея седеше на петкрако сребърно столче, навиваше прежда и слушаше скучното бъбрене на царствения си съпруг Цефей. Арктур напразно протягаше ръце към косите на Вероника, намусеният Бик гледаше недоволно света с червеното око на Алдебаран, а Орион, красавецът, гордо крачеше по неравните пътища на южния хоризонт.
Между Арктур и Косите на Вероника като че ли виждах да прозира сякаш през сребърно призрачно перде замисленото лице на Мая. Дали размишляваше върху съдбата на преданата съпруга Вероника и какво си мислеше за съпружеската й вярност? Това живо ме интересуваше, защото на земята съществуваше съпругът й Щерев и той стоеше между Мая и мен като самото олицетворение на съвестта.
Есенни мотиви1
Разходих се няколко пъти до гарата, занесох вино, мезета, участвувах в две партии на карти. С началника на гарата, с мрачния телеграфист, с кантонерите станахме отлични приятели. Вече пратките с машини не пускаха корен под навесите. И монтажът вървеше бързо, през август и септември преизпълнихме плана почти с 50 на сто.
Но в началото на октомври заваляха ужасни дъждове, които нямаха край. След безводна пролет и сушаво лято небето се затвори и земята прогизна. Дори малкото, което беше родила, затъна в кал, пък и нямаше кой да го прибира, машините боксуваха на място.
Снабдяването с продукти – зеленчуци, месо, сирене – от ден на ден ставаше все по-оскъдно. Осиромаша работническият стол при завода. До гуша дойде на всички проклетото зеле и оризовата чорба. Заводските работници понасяха по-стоически бедата, но ония, които работеха по строежите, които изграждаха корпусите на бъдещите общежития, строителите – те взеха да си стягат торбите, майстори, кофражисти, зидари всеки ден хващаха пътя за гарата. Те знаеха, че са «кът», тоест дефицитен кадър, затова се отправяха към ония места, където нюхът подушваше «по-мекото на баницата».
Призракът плана по строителството да се срине взе по-често да ме спохожда, стресвах се насън, осъмвах с ококорени очи. Затова реших да споходя един важен човек, директора на общественото снабдяване.
– Бащице – рекох, – от тебе зависи дали догодина моите хора ще живеят в жилища като хората, или ще лагеруват в дъсчени бараки. А ти знаеш, че дъсчените бараки не привличат, а отблъскват нашего брата. Има риск тоя гигант, ЗПЦМ, да остане без хора. Ще се случи най-лошото, държавата да остане без бакър и бронз.
Тоя сух човечец, с мургаво лице и горящи тъмни очи, чиито прапрадеди навярно са имали роднински връзки с татарите на хан Ногай, който още с моето пристигане взе мерки да ми се сервира коняк и истинско бразилско кафе – той повдигна ръце към тавана на обширния си кабинет, като «правоверен» от минали времена:
– Аман! – възкликна той. – Не палете огън в душата ми! Не ме разпъвайте накръст! Аз не съм Христос, който според Евангелието нахранил 20 хиляди души с пет риби и пет хляба! На главата ми тежи целият Н, с фабриките си и с ресторантите си и над всичко това – със своя грандхотел. Всекиму съм длъжен да отделям по малко от малкото, което получавам! Много ви моля да не ме разпъвате накръст!
– Но според договора, който сме сключили с вас – рекох, – вие сте ни длъжник и по зеленчука, и по месото, и по захарта, и по мазнините! Много държа да ни се издължите още със следващата доставка! ЗПЦМ, както знаете, е завод от републикански мащаб!
– Ох, знам! И колко още други неща знам! Аз ще ви кажа, че за някои неща съм най-знаещият човек в Н. Дори ще си позволя да ви кажа, че за някои неща съм по-сведующ от ваша милост. Например вие не знаете, че след една седмица се провежда някакъв симпозиум в окръжния град, участвуват чужденци, окръжният секретар лично ми се обади да не се посрамим пред чужденците. Защото нашите, както и да е, но чужденците… Те не бива да останат с лоши впечатления. И това е правилно, нали? Държавна политика! А хората съдят за държавната политика според това, какво има на софрата… Нали? Вие не знаете например, че следващата седмица първият секретар на партията в Н жени дъщеря си и по тоя случай в грандхотела ще има тържествен прием! Вие сте голям човек и ще ви кажа, че тия дребни, но всекидневни неща сриват договорите ми дори с предприятия от републикански мащаб, каквото е вашето! Моля ви да ми влезете в положението, при следващата доставка аз ще направя за вас каквото е по силите ми!..
Благодарих му от сърце за добрите чувства към ЗПЦМ, стиснах здраво ръката му и си отидох. Все пак човекът беше ме черпил с истинско бразилско кафе и с коняк «Преслав» пет звезди…
После влязох във връзка с моите приятели от гарата и от тях научих, че следващата доставка със стоки ще пристигне в Н на еди-коя си дата. На същата по тайни пътища пристигнахме на гарата, сложихме един децимал на рампата и когато вагонът с доставките пристигна, отмерихме си от дължимите стоки каквото ни се полагаше. Далечният родственик на Ногай хан припна при телеграфиста да иска връзка с окръга или с първия секретар в Н, но мрачният човек му посочи вратата.
– Тук е разрешено само за разговори от служебен характер! – рече му той. – Туй не е обществен телефон! Напуснете апаратната!
Полагаха ни се сто килограма замразено телешко, но в хладилния вагон открихме шест леко замразени прасенца.
– Не смейте да пипате прасенцата! – застана пред вагона търговският началник и разпери ръце, готов да брани на живот и смърт скъпоценния товар. – Две парчета са за ресторанта на грандхотела, за приема на първия секретар по случай сватбата на дъщеря му, а другите са за симпозиума в окръжния град! Не смейте да се докосвате до тях!
Обърнах се към момчетата си.
– Вземете сватбарските – рекох им, – а другите пожертвувайте за науката. Да покажем на отговорните хора, че работническата класа уважава техническия прогрес!
После отидох при първия секретар. Той беше вече уведомен за случилото се на гарата. По лицето му не се четеше нито одобрение, нито упрек.
– Добре си направил, дето си проявил грижа за хората си. Но това не е начинът, по който трябва да се вършат тия работи. Я си представи, че там бяха дошли с момчетата си и директорите от другите предприятия… Представяш ли си каква каша щеше да се получи?
– Всичко щяхме по братски да делим – рекох. – А за прасенцата щяхме да хвърляме «ези-тура».
Той махна с ръка.
– За тия прасенца аз ще тегля ушите на управителя! – рече той. – Лично аз не съм заръчвал никакви прасенца. Но тъй или иначе, той е разчитал, че ще ги има подръка…
– Не слагай камък на душата си! – рекох му. – Обещавам ти, че ще се постарая да измисля нещо още по-достойно за сватбарската ти софра!
В навечерието на празненството заръчах на главния готвач да свари до разваряване 15 килограма боб и толкова картофи и тази маса да превърне на идеално смачкана каша. Сутринта отидох в готварницата, поисках три тави за печене на истински прасенца и в тях «изваях» моите прасенца от бобена и картофена каша. Поръсихме ги изобилно с червен пипер, поляхме ги с желатинен разтвор, щедро ги посипахме с магданоз… На пръв поглед те станаха като истински.
За ефекта не се излъгах. Повечето от гостите разбраха играта чак когато посегнаха с ножове и вилици към тавите, за да отрежат по едно вкусно парче месо. Падна голям смях. Макар и фалшиви, прасенцата имаха успех и бяха ометени с повишен апетит.
А после пяхме и танцувахме. Бяха дошли и Щереви. Помолих оркестъра да изсвири «По синия бял Дунав» от Щраус. За мое удивление никой от гостите не скочи да танцува, тия хора не умееха да танцуват валс… Тогава срещнах очите на Мая. Тя беше малко побледняла, но ми се усмихна. Очите й страстно ме молеха и зовяха.
Излязохме сами на танцовата площадка и още с първите тактове се понесохме в един свят, където бяхме само ние, свят от блясък и щастие, защото чувствувах дъха й по устните си и тя чувствуваше по устните си моя дъх; свят като приказка, защото ни носеха притиснати близко един до друг вълшебни вълни.
Когато валсът завърши, всички бурно и от сърце ни ръкопляскаха. Аз заведох Мая до мястото й, при нейния мъж, той седеше мрачен, с лице на древен християнин, отдръпнал се от тоя лъжовен свят и отдал душата си само на бога.
2
Рядко използувах стаята си у Щереви. Боях се, чувствувах, че и Мая се бои.
Но не минаваше ден, когато след работа тя да не ми дохожда на гости със Соня. Излизахме в лозето, тичахме със Соня измежду лозите, играехме на «жмичка». Или се разхождахме по пътеките, които лъкатушеха между овощните градини. Соня тичаше пред нас.
Понякога ги взимах двете в колата си и ги водех в града. Ходехме на «сладкарница», на «люлките» в парка, посещавахме представленията за деца в лятното кино.
Търсехме скришом с Мая ръцете си. Какво блаженство, господи, когато случайно се допираха!
Имаше вечери, когато не успявах да надвия себе си, жаждата ми да я виждам и слушам взимаше връх над благоразумието и тогава отивах у тях. Тя свиреше специално за мен Шуман, Чайковски, онова леке Боян Спиров многозначително ни следеше с очи, а Щерев мълчаливо пушеше или странно се усмихваше така, както са се усмихвали християнските мъченици, преди да бъдат хвърлени на зверовете.
Случваше се да ходим на гости у познати семейства. Там знаеха вкуса ми и за да ми угодят, пускаха по стереоуредбите валсове, фокстроти и най-често аржентински танга. Танцувахме с Мая и аз имах чувството, че летим из звездните небесни простори между Косите на Вероника, златния Арктур и кървавото отмъстително око на Алдебаран. Боян Спиров с лице на благодетел разправяше разни истории на Щерев, а Щерев ни гледаше с убийствено блага усмивка и мълчаливо пушеше.
Един следобед в края на октомври дяволите взеха ума ми, качих се на колата и пристигнах у Щереви. Жената беше извела Соня. Мая седеше пред пианото и свиреше «Есенна песен» от «Годишни времена» на Чайковски. Когато завърши, аз коленичих до нея, обезумял бях, и прегърнах коленете й. Тя извика, после се наведе, целуна ме по устните страстно, отчаяно и скочи, сякаш се спасяваше от смърт.
– Не трябва! – прошепна тя пребледняла и очите й гледаха ужасено към онова място, където обикновено седеше Щерев. – Не трябва! – като че ли изстена тя.
И изтича на двора, както беше по рокля, без шал.
Взех палтото й и слязох на двора да я загърна. Прехвърчаха снежинки, заваля първият сняг.
Зимни мотиви1
На 25 декември завършихме монтажа на машините. Същия ден приключиха курсовете по обработка на цветни метали и ония от работниците, които щяха да останат в производството. След три дни дадох угощение на колектива. Събрахме се в трите столови, земята под краката ни беше замръзнала, през пролуките се промъкваше лют вятър, щипеше. Хората зъзнеха, но бяха в повишено настроение, нагъваха водката, която за своя сметка им бях заръчал, и току поглеждаха към мен и вдигаха чаши. Вдигнах и аз чаша.
– Благодаря ви, другари! – рекох. – Кланям ви се, задето надвихте желязото, дъждовете, снега. Стискам приятелски ръката на всеки от вас. Наздраве!
Беше дяволски студено, не идеше за дълги речи.
После раздадохме наградите – председателят на профкомитета – на работниците, аз – на инженерите. Работниците получиха по една бронзова значка и бутилка вино. Инженерите – грамоти и позлатени значки. Две от грамотите бяха изписани със златна боя, другите – с червена. Златни грамоти дадох на Щерев и на крановика бай Симо. Като получи грамотата си, бай Симо се закле в работническата си чест, че никога вече няма да слиза от крана си през работно време, а Щерев – той почти се разплака, и говедото му с говедо – понечи да ми целуне ръка. Ама че мъж!
После пяхме песни, партизански и любовни, а когато водката ни загря – изнизахме се на поляната и му друснахме голямо хоро.
2
Внимавахме с Мая, пазехме се, а в града започнаха да шушукат за нас. Щерев отслабна, очите му хлътнаха, лицето му придоби израз на светец.
На 30 декември главният седемдесетметров комин на завода започна да бълва към сивото зимно небе огромни къдели черен дим. Изпреварихме с една седмица пусковия срок, определен от правителството. По тоя случай дадох на другия ден, на Нова година, голям прием в тържествения салон на грандхотела. Дойдоха от секретариата на ЦК, първият секретар на окръжния комитет, градските ръководства, директорите на керамичния и стъкларския завод, инженери от завода, бригадири.
Между поканените имаше една девойка на име Саша, тя беше дъщеря на н-ския кмет. Пищна на тяло, с безцеремонни очи на закръглено румено лице, тя влачеше подире си опашка от ухажори, сред които не без изненада забелязах и моя «приятел» Боян Спиров.
Бяха и Щереви естествено, но тази вечер аз не обръщах никакво внимание на Мая. Присъединих се към ухажорите на Саша, превзех я на бърза ръка от лъскачите и понеже бях нагласил оркестъра да свири главно аржентински танци, всичките аржентински танци изтанцувах само с нея. По едно време забелязах – аз имам набито око, дявол да го вземе, – забелязах, че и Спиров си точи зъбите за това вкусно парче. Между другото – беше публична тайна – кметската щерка, като единствено чедо, беше наследница на двуетажна къща и на вила сред лозята с плувен басейн и подземен гараж. Подлецът, изгубил надежда за Мая, сега хитро се присламчваше към румената щерка на кмета.
Когато оркестърът засвири за седми път аржентинско танго, Спиров избърза да сложи ръка върху меко заобления кръст на Саша, но в тоя миг аз го улових за колосаната яка и рязко го извъртях към себе си. Той се облещи, като че ли насреща му стоеше таласъм.
– Как смееш – креснах в лицето му – да посягаш на момиче? Тъй ли се пипа пред всички една честна девойка?
– А-ма, вие!.. – зина той и заекна от страх.
– Туй да не ти е вариете някакво? – на свой ред се облещих аз насреща му и така го разтърсих, че главата му се задруса като на ония кукли, дето са на конец. – И за тебе няма ли дежурство в завода, ами си дошел да мърсуваш тук?
– Какво дежурство, моля ви се! – Беше се зачервил като рак, но лицето му започна бързо да бледнее.
– Не помниш, Спиров, не помниш! – заканих му се с пръст. – Аз ще ти припомня туй дежурство вдругиден, на първия дирекционен съвет. Ще видиш ти едно повишение, ама през плет! Службата зарязал, чуждите дами да закача!
И понеже стоеше като ударен от гръм, аз му изкрещях:
– Още ли си тук?
Той се люшна към изхода, а аз се засмях и рекох на Саша:
– Не бой се, момичето ми, докато аз съм в Н, никой не ще посмее да те закачи с пръст!
Наоколо се тълпеше отбран народ, чудеха се на този Спиров, а мен гледаха плахо и с голямо уважение.
– Музикантите! – извиках. – Валс!
И се поклоних на Мая.
До 12 часа оркестърът свиреше само валсове и танга и аз танцувах само с Мая.
След официалното приветствие всички взеха да се поздравяват, по-близките се целуваха. Когато целунах Мая, тя потръпна и затвори очи. Не зная дали някой забеляза това, всички бяха позамаяни от шампанското.
Напуснахме хотела към три часа след полунощ. Щерев беше се ужасно напил, та помолих двама от заводските бригадири да го подкрепят до колата. Настаниха го на задната седалка, аз сложих Мая до мен. Прехвърчаше сняг, в светлината на фаровете снежинките изглеждаха позлатени. Подкарах, но не по посока за Щереви, а към гарата.
– Защо? – учудено, но шепнешком ме запита Мая.
– Ти бързаш ли? – също шепнешком я запитах аз.
Тя не ми отговори, но усетих, че леко се притисна до мен.
А Щерев тутакси заспа.
Заварихме началника на гарата и телеграфиста вече вързали кънките. Помощникът будуваше трезвен, нему беше се паднало дежурството. Оставих на приятелите си една щайга отлежала «гъмза», честитих им новата година, разцелувах ме се. Кой знае как сред приятелите ми от станцията беше и Мая. Целунах и нея, но този път и аз затворих очи.
Щерев спеше в колата.
3
Много работа имаше около синхронизирането на процесите в различните цехове, трябваше да се подобрява работата в различни възли, затова до 10 януари не успях да се отбия нито веднъж у Щереви.
На следващия ден, привечер, купих кутия шоколадени бонбони за Соня и едно мече, което можеше да маха с лапите си и да се движи. Повдигнах ръка към звънеца на апартамента им и вече си представях ласкавия упрек, с който Мая ще ме посрещне.
«До гуша бях зает! – щях да й кажа и щях да целуна мислено натъжените й очи. – Не ти ли разказа мъжът ти с какво се разправяхме тия дни?»
Отвори ми Щерев. Стори ми се, че някак си виновно се усмихваше, докато ме въвеждаше в салона, а когато ме покани да седна на любимото ми място, надясно от пианото, по лицето му се открои мрачно страдалческо изражение, смесено с някаква тъпа обреченост.
Той гледаше втренчено кутията с бонбони и мечето, които държах в ръцете си, но не посягаше да ги вземе.
– Къде са Соня, Мая? – попитах аз, като изведнъж почувствувах, че салонът е някак си безнадеждно опустял. При това беше студено като в помещение, където никой не се застоява. – Къде са хората ти? – учудих се, като неволно взех да се оглеждам. – Да не би да са закъснели в града?
Щерев се изгърби като че ли още повече.
– Моите хора не са в града – рече той с тих, но равен глас. – Не съм имал случай тия дни да остана насаме с тебе, за да ти обясня. Много се извинявам. Вината е моя. Мая замина със Соня за Сандански. Да, да, за Сандански. У Соня докторите отдавна бяха открили признаци на начална астма… Недоумявам, как Мая не ти е разказала досега за тази работа!
Кутията с бонбоните хвърлих върху капака на пианото, а мечето стиснах несъзнателно за шията.
– Глупости! – рекох. – Каква астма? Нищо подобно не съм забелязал у детето. Кой доктор го е гледал.
Щерев мълчеше.
– И защо така изведнъж?
Сега Щерев се разположи в креслото си и запуши.
– Защото – рече той, все така тихо и равно, защото в Сандански се откри място за учителка по литература, по чл. 70, за срок от една година. Използвахме случая! – разпери той ръце. – До идущия декември Мая и Соня няма да бъдат тук.
Скръцнах със зъби, замахнах с мечето да го ударя, но в последната секунда се сдържах.
– Ах, какъв подлец си бил, какъв подлец! – изстенах аз.
Щерев най-после намери усмивката си на християнски мъченик и рече:
– Можеш да ме обиждаш колкото си искаш. Можеш и да ме удариш. Аз няма никому да се оплача.
– Това ще сторя след една година, плужек такъв – рекох му. – След една година аз така ще те обидя, че подлата ти душа да се сгърчи като настъпен червей, и така ще те «ударя», че никога да не посмееш да повдигнеш очи от земята! Аз нямах намерение да постъпвам подло, но ти ме предизвика и затова аз ще ти върна със същата монета. Една година не е много време. Ще почакам.
Оставих смачканото мече до кутията с бонбоните и излязох.
Когато се завърнах в бай Сандовата дача, намерих мушнато под вратата писмо. Мая ми пишеше от Сандански:
«Всичко, което се случи, стана по мой почин, не вини мъжа ми! Той е толкова безпомощен, че не ми стигат сили да го унижа докрай. Не ми се сърди. Търси утеха в твоите звезди и дано те да ти внушат – повече да не захващаме тази игра!
Мая»
На другия ден открих в руския отдел на централната книжарница една нова книга от много известен съветски математик. С математически изследвания той излагаше хипотезата си за произхода на звездите, галактиките и изобщо на вселената. Върнах се вкъщи и се зачетох с молив в ръка. Чак призори забелязах, че печката отдавна е изгаснала, че стаята е изстинала като хладилник и че леглото ми стои непокътнато, както съм го оставил от оня ден. Но в душата ми горяха огньове. Забелязах в тази книга един прав път към истината, но той се отклоняваше от средата някъде встрани. Поне на мен тъй ми се струваше: «Ето ти случай и ти да опиташ силите си!» – рекох си наум. «В твоите две книги си се изкачил донякъде към истината. Сега имаш случай да сложиш крак върху едно по-високо стъпало!»
Излязох навън. Сипеше се тих сняг. Сграбчих с шепи от снега и разтрих лицето си; сетне наметнах шубата си и седнах отново пред масата.
До обяд нахвърлих нещо като работен журнал: през кои дни и часове да се трудя над генералната си задача – как заводът да преизпълни производствения си план; и през кои дни и часове от седмицата да залягам над уравненията, в които да се оглежда поне една малка част от истината за произхода на световете.
Трябва да се води денонощна битка.
А другото? Нека да го заключим засега с девет ключа! – рекох си наум.
