Текст книги "Чудакът"

Евтимовците

Когато Юлиян се роди, село Горно Ряхово се намираше на половин ден път от Н. По онова време от Горно Ряхово до околийското градче се пътуваше с конска каруца, пътят беше мек, подир каруцата дълго се стелеха сивобелезникави къдели прахоляк. Двадесет години по-късно, Юлиян тъкмо беше завършил гимназия, от Н до Ряхово се стигаше за около един час, тогава тъкмо бяха асфалтирали пътя и новите автобуси го навиваха за броени минути. В днешно време за Горно Ряхово пак се стига за около половин ден, както е било някога си, когато по мекия път са се търкаляли каруци и колелетата им са затъвали до главините си в дълбока кал. Върнало се беше времето назад не защото каруците бяха се върнали отново на мода, къде ти, нито коне има днес, нито каруци! – тези неща бяха останали на доизживяване само в спомените на по-старите хора, само там, в мъглявината на възпоминанията топуркаха коне и дрънчаха весело колелета. Някогашните неща нито бяха се върнали, нито можеха да се върнат, ами село Горно Ряхово като обезлюдя и като промени поминъка си, престана да се интересува за Н, а Н, като се превърна в индустриален град, загуби интерес към Горно Ряхово и му обърна гръб. Оживеният някога път помежду им опустя, асфалтът се изрони, зинаха дупки, като че ли хиляда танка го бяха млели и тъпкали с веригите си. Затова, ако си наумеше някой да мине по него с лека кола и не искаше да рискува ресорите на колата си, той пътуваше по набраздената му и издълбана снага с десетина километра в час, тоест половин ден, както е било във времената на шарените каруци и ракиените бардучета.

Горно Ряхово е съставено от две махали, долната махала лежи в равнината, а горната изкачва полегатия хълм, с който започва планината. Центърът на селото се намира по средата на една стъпаловидна тераса, там се белее отпреди Освобождението още училището, достройвано в различни времена по няколко пъти. През 60-тях години, когато Юлиян учеше в Горно Ряхово, училището беше седмокласно, многолюдно, тогава само горноряховските ученици бяха около стотина!

От най-далечни времена стопаните от долната махала са се занимавали с лозарство, отглеждали са зърно, а горномахленци са били овчари и дървари, произвеждали дървени въглища и събирали билки. Тези две дейности горноряховци развивали и в ТКЗС-то, и в АПК-то по-сетне, и връзвали добър трудоден, защото са имали открай време един естествен «хинтерланд» – градчето Н. Гроздето изкупувала винарската изба, дървения материал – бъчварските и коларските работилници; билките и другата екзотика на планината – диви ягоди, къпини, малини, дренки и прочия – разграбвали предвидливите н-чанки, които до една били отдавнашни последователки на природолечението и страстни любителки на домашните сладка.

Тъй вървели работите, докато дошло време тихият и задрямал Н да бъде превърнат в буден и оживен промишлен град. Започнало бурно строителство, Н изменил облика си и външно, и душевно, вместо вино и петмези готвел се да произвежда керамични облицовки и цветен металургичен прокат. Горноряховци останали само шепа хора, след като по-младите се изселили в Н, започнали да отглеждат хмел за бирената фабрика в окръжния град и да доставят дървен материал на тамошния мебелен завод. Шосето за окръжния град било асфалтирано, а шосето за Н – изоставено на собствената му съдба. Превърнало се постепенно в «път на въздишките» – преселените в Н горноряховци, колчем отивали да навестят старите си гнезда, дълго въздишали на връщане за «изгубения рай». Разбира се, щом стъпвали пак на новите н-ски булеварди, грейнали в жълто зарево от електрическите фенери, специално приспособени да разсейват мъглите, те забравяли тутакси за «рая», предвкусвайки удоволствието от парното отопление, уискито и дансингите в н-ския грандхотел «Република.»

Ето как в съдбата на пътя, за който отворихме дума, се оглежда някоя и друга страница от историята на отношенията между Горно Ряхово и Н. Ние, естествено, няма да задълбаваме по този въпрос, тъй като нас ни интересува преди всичко младият Юлиян, а другото споменахме само мимоходом, като «исторически декор».

За Юлияна на 37 години чухме доста приказки, но авторът мисли, че все още човек не може да разбере с КОГО си има работа. Мненията са различни, едни си съвпадат, други се разминават. И макар мненията, които си съвпадат, да са повече, някои по-особени становища, отрицателни или полуотрицателни по същество, предизвикват сериозни размисли. Нещо повече, на автора се струва, че мненията, които си съвпадат – и те не изясняват достатъчно характера на Юлиян, и че дори го затъмняват на някои места.

Тъй или иначе, авторът съвсем няма за цел да натрапва свое мнение за характера на Юлиян. Ако мислеше да предлага своето мнение на читателя, той нямаше да му разказва за чутото и премисленото от странични хора, ами сам щеше да опише човека такъв, какъвто го вижда.

Нека впрочем читателят на свой риск да каже какво мисли за Юлияна. Авторът ще го улесни, като му разкрие някои неща, които се отнасят до родословието и младостта на този интересен човек. Данните за биографията на родителите му е събрал от някои по-възрастни горноряховчани, а за н-ските години на младостта му се е ровил в кръжочните архиви на н-ската гимназия, разговарял е с бившите му учители и хазаи, а и с някои хора – някогашни негови съученици, приятели и приятелки, – които изрично пожелаха да останат анонимни в авторовия разказ.

Евтим, дядото на Юлиян, е бил дълги години поп на село Горно Ряхово. Той е бил взискателен към енориашите си, но и суров към себе си, старци горноряховчани разправят как два пъти се бил самонаказвал за сторени грехове. Веднъж се самонаказал на хляб и вода за два месеца, задето минала през главата му греховна мисъл, когато изповядвал една млада невяста. А било през януари, тогава се слагали на трапезата печени пуйки, хрупкава спържа и тлъсти баници, и всичко се поливало с тежко горноряховско червено вино. Втори път се самонаказал, задето влязъл в любовна връзка с баба попадия през нощта срещу велики разпети петък. Цял месец ходил бос по улиците и къра, бос дохождал в църква и бос извършвал литургия, а косата си не сплитал на пленуци, ами я носел разпусната като Христос, преди да го разпънат на кръста. Иначе бил левент човек, имал йерихоновски глас, запявал ли по псалтира, надувал ли гърло – най-близките вощеници гаснели като духнати от кошавата[2]2
  Кошава – вятърът от североизток, северозападно наречие.


[Закрыть].

Как и защо го разпопили? Тази история се разчула из цялата енория, стигнала в Н и предизвикала силно разслоение в общественото мнение. Имало една вдовица в Горно Ряхово с три сирачета, най-малкото било на две годинки, най-голямото – на осем. Случило се така, че година след като мъжът на тази жена се споминал, местният чорбаджия извадил изпълнителен лист срещу борча, който му дължал умрелият, и си присвоил, без окото да му мигне, едничката й нива. Вдовицата, обезумяла, грабнала най-малкото си дете и се удавила с него в яза на крайселската караджейка. Поп Евтим, след като опял нещастницата и детето й, се върнал от гробището, запалил голям огън в черковния двор и запокитил в пламъците му разпятието и иконата на света Богородица. За това му богохулство бил викан на духовен съд в седалището на епархията и осъден на разпопване като окаян еретик. Но вместо да изпадне в униние от тежкото си наказание, бившият поп остригал главата си до голо, обул ботуши, препасал червен пояс и отворил дюкян насред чаршията на заможната долна махала. Първоначално търгувал с кинкалерийни стоки, газ, катран, въжета, а после – неочаквано и за хората с най-необуздано въображение – превърнал дюкяна си в месарница. Купувал добитък, собственоръчно го клал, но не продавал месото на безбожни цени, а на бедните отпускал на почек и не им вадил душата, когато дохождал срокът да си издължават борчовете. Само на оня изедник, дето затрил вдовицата, на него и на цялата му рода по майчина и по бащина линия не продавал дори мръвка. Той имал куче, голямо колкото теле, то си лежало кротко пред месарницата, не закачало никого, но мернел ли се отнякъде изедникът – скачало, настръхвало, обелвало зъби – а-ха да скочи отгоре му и да го сдави. До пакост не се стигнало, бившият поп го бил изучил само да плаши негодника, без да пролива нечестивата му кръв.

Някогашният божи служител си дигнал хубава къща на два ката, а когато попадията му се споминала, оженил се повторно. Втората му съпруга, едничката парясница в село Горно Ряхово, била натирила мъжа си по неизвестни причини още на седмия ден след венчилото, носела през рамо ловна пушка и поддържала три свои коптора за дървени въглища в планината. Тази чудата за времето си жена се казвала Ивана. Тя родила син, когото бившият поп в чест на съпругата си нарекъл Иван. Макар че месарницата и другите имоти на бай Евтима са давали добри доходи, Ивана не се отказала от копторите си, наемала сиромаси хора от горната махала да ги поддържат и да разнасят кюмюра. Защо й трябвали тези коптори, горноряховчани не смогвали да проумеят, само мъжът й се досещал, но си мълчал. Той бил двадесет години по-стар от нея и редно било според разбиранията му да си затваря очите пред някои нейни прищевки. А палавината била, както си мислел той, най-любимата и прищявка. Тази своя слабост тя заплатила след време с живота си. Една ранна есен, както обикаляла букаците, застигнал я голям дъжд, наложило й се да преспи край един от копторите си. Разболяла се тежко и след две седмици склопила очи. Иван бил тогава на 14 години, баща му току-що го бил записал в н-ската смесена гимназия.

Иван възмъжавал мълчалив, замислен, склонен към неочаквани решения и рязък в отношенията си с другите. Бил добър математик. Четял много, но не споделял почти с никого мисли върху прочетеното. Мъчно се сприятелявал и същевременно губил лесно приятелите си, защото не обичал нито да премълчава, нито да се приспособява към недостатъците им. В политическо отношение минавал за неутрален, но година преди дипломирането си изнесъл реферат в историческото дружество при гимназията, в който застъпвал по най-недвусмислен начин диалектикоматериалистическия метод при тълкуването на историческите събития. В последвалите бурни разисквания той нарекъл водачите на легионерите «простаци», а едного от тях набъхтал много лошо. За тази си постъпка щял насмалко да бъде изключен, но го спасило безукорното му до този момент поведение, както и безспорният му престиж на даровит математик.

Разпопеният поп едва дочакал сина си, за да му прехвърли дюкяна си и търговските си сметки. Отдавна бил престанал да коли добитък и зад тезгяха на месарницата си не се застоявал; братовият му син въртял търговията, а той все повече прекарвал времето си на чардака, загледан към онова място на планината, където някога димели копторите на покойната му жена. Като че ли я очаквал да се зададе оттам на катъра си, с преметнато през рамо ловджийско чифте. Но Иван не щял и дума да чуе за месарница, ни за търговия. Сърцето му го дърпало към книгите, теглело го към компанията на даскалите, жаден бил да слуша спомени за белите нощи на Септемврийското въстание и разкази за чудесиите в Съветския съюз.

Година се щурал между бащината си къща и читалището, а после навил глава и заминал за Берковица да следва учителските курсове. Сега старецът нямал подръка ни икона, ни разпятие, за да има кому да отмъсти за непричастието на сина си. Продал дюкяна и попските си имоти, запазил само кошерите, дето били кротнати на една ливадка близо до пътя, който водел за планината. Струпал си една колиба и там се преселил да живее, а парите, дето получил от имотите си, харизал на читалището. На Ивана преписал къщата и му подарил голяма златна пендара, да я има за спомен от майка си. След една година, както гледал към пътя, дето водел за планината, задрямал кротко и вече не се събудил.

Времето било революционно, напрегнато, настроението – приповдигнато и романтично. В средата на 30-тях години горноряховските даскали очаквали комай всеки ден революцията да избухне. Вечер се ослушвали за куриери от града, а заран поглеждали от мястото, където се извисявало училището, дали няма да видят откъм Н тумби въстанал народ – да идат с музики и развени червени знамена. Иван също се взирал нататък и нему се счували музики и привиждали алени знамена, но това никак не му пречело да влиза в клас със строг израз на лицето, да измисля мъчни задачи, да изпитва придирчиво и безмилостно да пише двойки.

– За какво измъчваш толкова децата? – запитала го веднъж учителката по пеене, тя му била приятелка и членувала в същата група на КП, в която участвувал и Иван. – Един нов свят се задава – горещила се тя, – а ти с твоите катети и хипотенузи ще вземеш ума на учениците! Долу буржоазната скука!

– Аз пък мисля, че революцията не поощрява празните шумотевици и не отваря вратите на невежеството! – отвърнал намусено Иван.

Те имали различен емоционален подход към революцията, но се обичали. Иван пеел фалшиво, Виолета не умеела да прави разлика между катет и хипотенуза, какво общо могло да се търси между пергела и камертона! Смешно било да се мисли за сходство и въпреки това Иван направил предложението й Виолета се съгласила тутакси. Нима навремето между разпопения поп Евтим и кюмюрджийката Ивана да съществувало някакво сродство на душите?

Година след сватбата им избухнала Втората световна война, а година след избухването на войната Иван отишъл партизанин. Малко след него и Виолета поела към планината, а от съседното село Долно Ряхово излязъл в гората Диньо Диновски, съученик на Иван от н-ската смесена гимназия. Диньо и Виолета попаднали в друга бойна зона и в различни отряди, но и тримата били родени под щастлива звезда – преживели по чудо битките с фашистите, студовете и глада и на самия Девети вечерта се събрали като победители в Н. Виолета познала мъжа си в тъмното по фалшивото му пеене, а той я открил по нежния й и мелодичен гласец. На сутринта двамата срещнали Диньо пред кметството – на Диньо било възложено да организира временното ръководство на административните служби в Н.

– На тебе такава задача ти отива – да се занимаваш с бюрократични управии – рекъл снизходително Иван. – А аз, да зависеше от мене, бих се заловил с една задачка, ех! – Той стиснал юмруци и поклатил мрачно глава. – Ама на бодлива крава нали господ рога не дава!

– Каква «задачка» имаш наум? – изгледал го подозрително Диньо.

Иван въздъхнал повторно, после уловил булката си под ръка и зацепил за площада.

През 1947 година се родил Юлиян. Било месец юли, затова го кръстили Юлиян. Иван предложил това име, защото той изпитвал почитание към хората с твърди характери и ясни позиции, какъвто бил римският пълководец Юлий Цезар. А Виолета се съгласила, името й се видяло звучно и красиво.

Само Диньо Диновски, като срещнал веднъж Ивана в Н, изразил неодобрение:

– Юлий Цезар е бил против републиканците! – напомнил той историческата истина на приятеля си. – Той видял сметката на републиканските водачи и се самопровъзгласил за диктатор!

– Знам! – кимнал мрачно Иван. – В днешно време у нас не може да пръкне такъв тип, дето ще види сметката на републиканците, но пък републиката много се нуждае от хора с твърд характер и с твърда ръка! Затуй мисля, че не съм сгрешил с името, то си е добро!

През есента на 1948 година предложили на Иван и на Диньо да заминат за Съветския съюз, за да се изучат за машинни инженери – Диньо веднага се съгласил и заминал, но Иван отказал, останал си на село. Тъкмо тогава се полагали основите на горноряховското кооперативно стопанство, а в това дело Иван бил и «хлябът, и солта». Помолил да го имат предвид за през следващата година. Но през следващата година младото стопанство преживяло криза, той бил председател на управителния му съвет, не било редно кормчията да напуска поста си в най-критичния за кораба момент. После настъпили сложни времена, нали се решавал историческият въпрос «КОЙ КОГО»; кипяла революция и в душите на хората, та вече никой не отварял дума за следване, пък и самият Иван бил забравил. Сетил се, когато след 7–8 години го сменили от председателския пост, задето през мъчните първоначални времена попревивал пръчката срещу опозицията и по колебливите; сетил се, но било късно вече, годините за следване били отлетели безвъзвратно, като изпята песен. Той бил човек с «минали» заслуги, затова не го оставили без работа, назначили го отново за учител по аритметика в старото горноряховско школо. Така един ден пак станал колега на жена си, която учила децата на до, ре, ми… Срещнали се в същата учителска стая, от чиито прозорци някога надничали да видят дали не идат на тумби с развени червени знамена «възбунените тълпи на ликуващия народ».

Оттук нататък в биографията на Юлияновите родители няма нищо интересно. Заминали си по реда: по-напред майка му, а баща му – месец след като Юлиян бил хабилитиран за кандидат на математическите науки. Само за една последна случка ще напомним. В единадесети клас, когато обявиха Юлиян за абитуриент, даскал Иван му подарил същата оная златна пендара, която някога си разпопеният поп Евтим подарил нему, да я има за спомен от майка си (кюмюрджийката Ивана, дето яздела катъра с преметнато през рамо ловджийско чифте).

Като се ползувахме от спомени на по-възрастни горноряховчани, разказахме, макар и в галоп, биографията на Юлияновите родители, за да се имат предвид някои от по-важните родови наноси в неговия характер. Кои черти от тия наноси са преминали в кръвта му и в какво съчетание – по този въпрос авторът не е длъжен да споделя мнението си с читателите, пък и не би било желателно, за да не ги подвежда, или да влиза в спор с лицата, чиито разкази е намерил за уместно да помести. Естествено, имената на тия лица той е променил, но и това не го задължава, за да се присъедини към мненията им, а още по-малко – да се подпише под тях. Той е поместил разказите им – както се казва на протоколен език – «за сведение», а дали читателите ще приемат мненията им за Юлияна, или ще ги отхвърлят, или ще се отнесат критично към тях, като едни неща отминат, а с други се съгласят – това си е тяхна лична работа. «Всеки си има мнение» – според популярния израз, който авторът високо цени.

Юлиян прекара детските си и ранните си юношески години в Горно Ряхово, в тамошното школо учи до седми клас. Ония времена бяха тревожни и бурни откъм събития, затова и детството му, и ранното му юношество не преминаха спокойно, само в учене и безгрижни игри, както се падна на поколението, което идеше след него. Светът се рушеше и се създаваше пред очите му; променяше се и училището, внушаваха му например, че в учебниците много неща не са верни, заменяха ги с нови тълкувания. Само в аритметиката никой не пипаше, тази наука се издигаше над света, всичко в нея беше безспорно, никому не идеше наум да се усъмни в правилата й или да ги замени с нови. Сред променливия и несигурен свят на ранните познания за живота аритметиката стоеше най-здраво на краката си. Впечатление на непоклатимост и вътрешна увереност създаваше и поведението на баща му. Някои го ругаеха, други го славеха – той нито губеше дух, нито се прехласваше, запазваше равновесие и всекиму се отплащаше според собствените си разбирания за право и чест. Излизаше от кожата си само когато се опитваха да го надхитрят, или открито тъпчеха истини, или издевателствуваха над принципи, които бяха свещени за него. В такива случаи той ставаше зъл и опасен, и Юлиян, макар да имаше още смътна представа за истината, виждаше баща си да пораства пред очите му като великан. Той безусловно вярваше в него и винаги взимаше вътрешно, в себе си, неговата страна, когато захващаше с майка му разгорещен спор. Тя се опълчваше всеки път, когато той вадеше нокти, за да сграбчи и сдави някой хитър опозиционер или негодник чорбаджия, не понасяше превиването на пръчката, бунтуваше се срещу по-крайните мерки. Юлиян, отдаващ поначало право на баща си за всичко, не споделяше възгледите й, но й се възхищаваше от сърце, радваше се на смелостта й да спори с такъв суров човек. Баща му обикновено не се съгласяваше, не отстъпваше, накрая махваше с ръка, взимаше каскета си, постояваше някое време, за да чуе последната дума на майка му по спора, и понеже тя си мълчеше, тръсваше вратата подире си и се запиляваше в тъмниците. Краят на тия сцени биваше винаги един и същ: майка му вадеше кърпичка, за да бърше сълзите си, а той сядаше до нея и навеждаше глава. Дали защото й домъчняваше за него, или бързо й минаваше – нали познаваше нрава на мъжа си, тя го прегръщаше, кротваше главата му на рамото си и захващаше тихо да му пее. За момчето, когато било овчарче и овцете пасяло, за овчаря, дето спасил любимата си, за княгиня Тамара и така нататък… После се увличаше по стари руски революционни песни от 1905 година, за да завърши всеки път с елегичния «Вечерен звън».

Тук авторът отваря скоба и се пита дали кюмюрджийката с чифтето Ивана не е пяла някога си любими песни на сина си Иван така, както бившата партизанка Виолета е пяла своите песни на Ивановия син Юлиян?

Имало и други устойчиви неща в света, които впечатлявали ранното юношество на нашия герой. Звездите например. За да възмъжее по-бързо и за да възпита у себе си чувство за самостоятелност, Иван изпращал лятно време Юлияна в кошарата на вуйчо му Първан, който по него време пасял една част от кооперативните овце. Кошарата се намирала на една поляна в подстъпите на планината – пред нея се ширели ливади, зад гърба й тъмнеели гъсти букови гори. През топлите летни нощи бай Първан спял под открито небе, до ъгъла с овцете, като постилал до себе си и един козяк за Юлиян. Момчето, привикнало с градската уредба на бащината си къща, заспивало мъчно, бодял го козякът, смущавали го въздишките на гората, сепвал го внезапният лай на двата вълкодава, а песента на щурците го карала да се заглежда унесено в звездния рояк над главата си и да се чуди на постоянството, с което всяка звезда вървяла по своя си път. Никоя не се пречкала пред друга и не пресичала пътя й. Веднъж беше чул един горноряховчанин от долната махала да казва на баща му със сгърчен от злоба глас: «Ти и твоите хора застанахте на пътя ми!» Горе такива работи не ставаха, там царуваше ред. «Като премина в по-горните класове, ще науча как звездите поддържат своя ред – мислеше Юлиян. – Нали в по-горните класове учат за небето и звездите.» Беше се разприказвал веднъж с баща си за астрономическите си наблюдения и баща му го беше прекъснал: «Не бързай, в гимназията ще учиш за звездите и за небесните закони! Всичко дохожда по реда си!»

След като завърши горноряховското седмокласно школо, Юлиян продължи учението си в н-ската смесена гимназия. Напусна Горно Ряхово потиснат, бяха свалили баща му от председателството, майка му плачеше често, някои момчета, синове на засегнати, заможни някога семейства, злорадстваха пред очите му, подиграваха му се и се заканваха. «И при новия председател няма да цъфнете! – отвръщаше им презрително Юлиян. – Вие сте кулашки изтърсаци!» Той беше на 14 години и разбираше вече от политика. Но вътрешно се чувствуваше уязвен, болеше го за баща му. Правдата му, в която винаги беше свято вярвал, сега виждаше някои да замерят с камък.

Юлиян беше настанен в дома на един стар приятел на баща му, Трифон Василчов. По онова време Трифон Василчов завеждаше отдела за агитация и пропаганда при градския комитет на партията. Василчови имаха дъщеря, Калинка, две години по-малка от Юлиян, суха, с остри рамене, плоска, но с черни, горящи с гранатови пламъци очи.

Даскал Иван, бившият председател на горноряховското кооперативно стопанство, абонира сина си в скромна, но чиста гостилница, откри му сметка в централната градска книжарница да си купува книги, и си отиде, без много излияния и нежности. Мъжки го потупа по рамото и му стисна ръка. Едничкият съвет, колкото да каже нещо, беше: да учи добре и да живее по съвест. Същото пожелание беше изрекъл някога, преди 30 години, и разпопеният поп Евтим, когато остави сина си на учение в Н. Какво ли не се повтаря в чудния кръговрат на живота!

А Юлиян като че ли наистина вървеше по стъпките на баща си. Не беше мълчаливец, но не обичаше празните приказки, без да бъде необщителен, той отбягваше компаниите, където си правеха смях за щяло и нещяло. Учеше се отлично, но от всички предмети най обичаше математиката. Още в ония години беше по характер строг. Не понасяше мекушавите и слабодушните. Беше неотстъпчив, язвително-критичен понякога, амбициозен, затова беше мъчно да се дружи с него, обстоятелство, което не го огорчаваше особено.

Обичаше да се усамотява сред природата, да слуша музика, да се заглежда подир хубави момичета. Като отбелязваме слабостите му – самотни разходки, хубави момичета, музика, трябва веднага да отбележим три неща, иначе представата за него няма да бъде точна. Първо: повече харесваше сериозната музика, по му допадаха виенските валсове. Второ: празничен ден не излизаше сред природата, «масовият» туризъм му пречеше да се наслаждава на хубостта й, разпиляваше мислите му; не понасяше панаирджийските неделни разходки. Трето: заглеждаше – винаги дискретно! хубавите момичета, но не тичаше след тях, а чакаше те да се затичат подир него.

Като всички и той плащаше данък на слабостите си. За да слуша музика, налагаше му се да ходи нагости (Калинка и приятелките й бясно обичаха естрадата), а ходенето на гости разстройваше плановете му, откъсваше го от работа. За да не му пречи навалицата, най му беше приятно да се разхожда в лошо време. Понеже не тичаше подир момичетата, изработи си «стационарна» стратегия – да ги впечатлява с престижа си: с публикации в математическото списание, с изказвания по кръжоците, с остроумието си – когато попадаше в среда, ощастливена от присъствието на някоя хубавица.

«Блажени младежки времена!» – щеше да въздъхне носталгично авторът, ако не беше толкова твърдо обещал да си мълчи, за да не повлияе по някакъв начин върху мнението на читателя.

Каквито и слабости да имаше Юлиян, те не пречеха на постоянната му и силно изострена амбиция да напредва в математическите науки, непременно и в най-скоро време да изостави далече зад себе си най-първите, да се отличи с постижения, каквито нито един ученик от н-ската гимназия не беше завоювал преди него.

Откъде се бяха появили у Юлияна тия математически и физико-астрономически амбиции? Бездруго те имаха корените си в родословието му по бащина линия. Стари учители, пенсионери, още си спомняха изключителното математическо дарование на баща му, сина на разпопения поп Евтим. А у самия поп Евтим, бъдещия възмогнал се дюкянджия, навярно логическото мислене е вървяло ръка за ръка с някакво необуздано и абстрактно мистическо въображение. Разбира се, времето беше изчистило мистиката от съзнанието на поп Евтимовия син, а у внука на поп Евтим наследеното Евтимово абстрактно въображение подпомагаше математическите му наклонности и подхранваше амбициите му да разкрива и да търси истината с фанатическа упоритост.

Авторът мисли, че тия наследствени черти са образували основното ядро в Юлияновия характер. Но «чисто» ядро в характера на човека обикновено не съществува. Към него се принаждат и други черти както от бащиното, така и от майчиното родословие, а и черти, усвоени, и то в немалка степен, от средата, в която човек израства и възмъжава. У Юлияна навярно «живееше» и онази странна кюмюрджийка с копторите, и майка му с романтичните си романси, а сигурно тлееше като незагасващ въглен в душата му и онова клеймо, с което бяха дамгосали навремето неговия баща.

Но преминавайки от хлъзгавите пътеки на авторските тълкувания и предположения, следва отново да стъпим върху здравия път на фактите. В девети клас Юлиян беше вече първенец на математическата паралелка, в началото на десети започна да изучава с помощта на преподавателите си по математика висша алгебра. В края на единадесети клас публикува в периодичното списание «Природа и математика» своя статия, посветена на «линейните нееднородни диференциални уравнения» – сложна материя, достатъчно трудна дори за студенти от най-горния курс. Преподавателите му по математика започнаха да разговарят с него комай като с равен.

За да ползува чужда литература по математика и физика, залегна над руския език. В Съветския съюз превеждаха и печатаха всичко по-значително, което се появяваше по света. Чрез градската библиотека и с помощта на местния клон на Народната банка, като пестеше от храната и облеклото си, той успяваше да си достави някои от най-нашумелите физико-математически и астрономически издания и каталози.