Текст книги "Чудакът"

Разказ на юриста

Да, аз съм началник на «Отдел персонал» или «Завеждащ кадри» по старому. Образованието ми е юридическо. При ЗПЦМ съм от началото на строежа.

Съжалявам, другарю редактор, но трябва да ви предупредя най-напред, че в моя кабинет не се пуши. Ето, на тази табелка е отбелязано, но като повечето пушачи вие не й обърнахте внимание. Затова съм принуден да ви напомня. Извинявайте!

Заповядайте от фъстъците, пийнете си лимонада, развличайте се! Тези неща може би не са ви по вкуса, затова пък са полезни, а ползата според мен е единствената реална мярка за доброто.

Колкото до забраните – без тях не може. Измислил ги е общественият разум. Продиктувало ги е общественото самосъхранение. Аз не мога да си представя какъв би изглеждал животът, ако ги нямаше забраните! Един хаос… Да, разбирам ви, възпитанието, самодисциплината, казвате. Добре! Но какво са самовъзпитанието и дисциплината? Те са рожби на забраните. Моля! Забраната да се пуши възпитава у човека чувство на уважение към непушача. Забраната да се напуска работното място за щяло и нещяло приучва трудещия се към дисциплина. Виждате ли? Затова думата «забрана» би следвало да се изписва с главно «з».

Да. А бившият директор, Юлиян Евтимов, не обичаше забраните. Как съумя с тоя си стил на работа да надвие трудностите – той завари тук един голям батак! – и да заслужи своя Орден на труда – златен, не проумявам! Чудя се! Защото той не само не зачиташе забраните, но в много случаи проявяваше дори либерализъм! Признавам си, че неговите успехи са за мене тайна, която още не съм разгадал и едва ли някога ще разгадая.

И как да разгадая, другарю! Юлиян Евтимов беше изключение от общото правило, и от всякакви правила, а такива случаи аз отказвам да коментирам. Като споменах думата «либерализъм», вие ме погледнахте въпросително. Не, разбира се, не става въпрос за политически либерализъм, не ме разбирайте криво! В политическо отношение Юлиян Евтимов беше чист като бяла хартия. И в нравствено отношение, бих казал, защото освен дето пушеше, той не играеше на карти и не ходеше с развалени жени. Пък и пушенето му не беше вулгарно… извинявайте! Той пушеше с лула, а аз съм слушал да казват, че с лула пушат обикновено свестни хора, сериозни. Професори, политици, държавни мъже.

Неговият либерализъм мъчно може да се опише. Аз, като юрист, имам поглед върху поведението на хората, но либерализма на Юлиян Евтимов не бих могъл да подведа под никакъв параграф. В моралните науки, а още повече в юридическите – за такъв вид либерализъм няма определение. Той е нещо неопределимо и навярно би се поддал на математическо описание. Нали знаете, че напоследък е доказано с математически уравнения, че «нищото» в космоса не е все пак «нищо»! Ето какви са възможностите на математическото описание, когато става дума за определяне на неопределимото… За съжаление, аз не съм математик. Но Юлиян Евтимов е първокласен математик и аз мисля, че той единствен би могъл да опише по математически начин своя либерализъм, навярно би съставил едно ново уравнение от областта на неравенствата и несъвместимостите; математиката се занимава тъкмо с такива неща.

Понеже сте дошли тук да събирате сведения за този човек, аз няма да ви оставя – в кръга на възможностите си, разбира се – да си идете с празни ръце. Има хора, които ще ви разкажат за други негови черти. Мен лично ме впечатли тази черта от характера му, която аз наричам «либерализъм». Може би произволно наричам тази негова черта «либерализъм», но нали Протагор е казал, че «човекът е мярка за всички неща»! Аз меря нещата със своя аршин. Ще ви разкажа няколко случки, пък вие съдете сам. Но пийнете си още лимонада, тази лимонада е направена от минерална вода!

Той пристигна в Н неочаквано, без предизвестие и затова предизвика известно объркване сред нашето ръководство. Но можете ли вие да си представите един директор да пристига без предизвестие? Без да уведоми предварително помощниците си от ръководството? И да предизвика поради тази причина объркване? Поне според моите разбирания туй е една нелогична постъпка! Един директор не постъпва по такъв начин! Директорът! – това означава ред, дисциплина, йерархия. Нали? А той се изтърси, извинете за думата, неочаквано. Пристигат без специално предизвестие до ръководството обикновени работници, редови, но и те се обаждат предварително някому: на съответния бригадир, на домакина, на някого от шофьорите.

Ще кажете: «Разбира се, директорите не постъпват по такъв начин! Триковете на Харун ал Рашид от „Хиляда и една нощ“ са отдавна известни, за да бъдат възкресявани в днешната практика, и то без каквато и да било необходимост!» Дори ще се удивите: «Как е могло да хрумне на Юлиян Евтимов такава нелепа мисъл – да играе ролята на един съвременен Харун ал Рашид!»

Напразно ще възкликнете по такъв начин, другарю редактор! Логично е да възкликнете така, но по-добре ще направите да си мълчите. В поведението на Юлиян Евтимов има толкова «несъвместимости» и «неравенства», че вие ще се препънете още на първата крачка, ако съдите за поведението му според правилата на логичното мислене и тогава тръгнете на път.

Преди да дойде в ЗПЦМ, Юлиян ръководел монтажните работи на един промишлен обект в Родопите. Бригадир му бил родопчанинът от Момчиловци Юли Евтимов. Дали поради случайното сходство на имената им, или защото Юли е съвестен майстор и отличен човек, Юлиян Евтимов го обикнал и решил да го вземе със себе си и на н-ския обект. След съответните процедури в министерството Юлиян Евтимов предлага на майстора да заминат за Н на 3 август. Оня се съгласява и Юлиян Евтимов написва две телеграми с едно и също съдържание: «На трети пристигам с пътническия влак, десет часа, Ю. Евтимов.» Своята телеграма Юлиян Евтимов адресира до заместник-директора на ЗПЦМ Сотир Щерев и я изпраща по куриерката на отделението «Цветна металургия». Телеграмата на майстор Юли той адресира до началника на отдел «Персонал», тоест до мен, и я предава на самого Юли да я подаде на пощата сам. Дотук всичко върви редовно, според протокола и без промени. Оттук нататък какво става? На трети август Юлиян връща Юли от гарата и му нарежда да остане още два дена в София, за да получи от отдела при министерството някакви допълнителни инструкции по технологическото оборудване. Заминава за Н сам, сигурен, че Сотир Щерев се е погрижил вече за посрещането му на н-ската гара.

Заместник-директорът на ЗПЦМ Сотир Щерев, човек редовен и благонамерен в абсолютния смисъл на тия две думи, не издава за съжаление никакви разпореждания за посрещането му, тъй като той е в пълно неведение по този въпрос. Защо? Защото на 2 август следобед той заминава по работа в окръжния град и се завръща в Н чак в 4 сутринта. Неговата секретарка Павлина Яначкова използува отсъствието на шефа си, за да офейка от кабинета си още същия час! Както правят повечето секретарки между впрочем. На 2-и и на 3-и тя не си показва дори носа в завода. И как ще го покаже, като на 3-и сутринта се венчава за възлюбления си, а същия ден следобед прави сватбено тържество.

И така, пощата до заместник-директора Щерев остава непрочетена и неразпечатана, телеграмата на Юлиян Евтимов потъва във временно забвение до 4-и сутринта.

Що се отнася до майстора Юли – аз получих телеграмата му и навреме, и немедлено я проводих до началника на заводския транспорт с резолюция: «Да се посрещне и доведе със заводския джип!»

Както виждате, в хода на нещата се срещат както изненади, така и отрицателни явления – неочакваното оставане на Юли в София, самоотлъчката на Павлина; но явления с нелогичен характер няма. Явления от рода на «несъвместимостите» и «неравенствата» започват да валят като дъжд… от страна на Юлиян Евтимов, инженер и доктор на физико-математическите науки, тогавашен току-що назначен директор на ЗПЦМ.

Най-напред, представете си, на него му хрумва печалната идея да свали от влака. Юли Евтимов, за да чака на място, в София, допълнителните инструкции на министерството. Тази постъпка на Юлиян е абсолютно нелогична. Защо? Защото Юли е квалифициран работник, майстор монтажист, а Юлиян го използува за услуги от най-общ характер. Превръща го на куриер.

Второто неочаквано хрумване на Юлиян, лишено от здрав смисъл, е неговото представяне на н-ската гара като «някой си» Ю. Евтимов, а не като «Юлиян Евтимов, ДИРЕКТОР на ЗПЦМ!» Различно звучат тия неща! Едно е да си «някой си», а съвсем друго е да си ДИРЕКТОР. Другарят «някой си» го подминават, има хиляди като него, но «другарят ДИРЕКТОР» е един, и на него свалят шапка! Помислете си само каква несъвместимост с логиката е това – да си ЛИЧНОСТ, и изведнъж най-безсмислено да се обезличиш!

Третото му изумително хрумване е да влезе в ролята на майстор Юли, да се съгласи с прозвището «майсторе!» И не само че се самопонижава от директор на майстор, но върши отгоре на всичко и нещо крайно несъвместимо с ранга си и с общественото си положение – превръща се на общ градинарски работник! Плеви и прекопава занемарената гарова градинка…

Ако това не са неравенства и несъвместимости, другарю редактор, здраве му кажете!

В 5 ч. заводският джип е поправен най-после и шофьорът му, изпълнявайки моята заповед, тръгва да вземе от гара Н майстора Юли Евтимов. На гара Н Юли Евтимов, тоест Юлиян Евтимов, пита любезно шофьора: «Мога ли да седна на предната седалка, до вас?» Шофьорът, човек припрян и ядосан от дългото бавене, отговаря: «Седни на майната си, където щеш, все ми е едно!» Юли, тоест директорът Юлиян Евтимов, кротко се усмихва и отвръща; «Благодаря, ще седна на задната седалка!» И се настанява на задната седалка.

Междувременно излиза вятър, прииждат облаци; започва да святка и гърми, завалява проливен летен дъжд. Но нали бедата никога не идва сама – насред пътя джипката отново прави засечка. Шофьорът вика: «Къде ще се намери такъв кутсузлия човек като тебе, майсторе! На мене все такъв ми е късмета, да возя кутсузлия. Слизай да бутаме!» И Юли, тоест Юлиян Евтимов, слиза, какво ще прави, слиза и бута, докато проклетата таратайка отново припалва. Мокър като кокошка, той пак се усмихва кротко на шофьора: «Много съжалявам, че станах причина да ви мокри дъждът!» Оня си мисли, че пътникът му го поднася, и се отяжда: «Много са ми притрябвали твоите съжаления, другарче! Ще си бърша с тях г…»

И понечва да се качи в кабината, но Юли, тоест Юлиян Евтимов, така го дръпва за ръката, че оня се завърта като пумпал около оста си, подхлъзва се, губи равновесие и пльосва на земята. «Майсторът» скача с неподозирана пъргавина вътре, сякаш това упражнение го е правил поне сто пъти, и през полуотворената вратичка подвиква на оногова: «Утре сутринта ще идеш при директора, приятелю, да се извиниш!» – натиска стартера и докато смаяният шофьор успява да се изправи, джипката изчезва зад гъстата завеса на дъжда.

Тази историйка се развива по средата на пътя за Н.

Юлиян Евтимов пристига в Н малко след 6 часа. Продължава да вали. Той минава покрай новия хотел-ресторант, който е на главната улица, но не спира пред него, а продължава да обикаля. Така стига до «Хан и нощувка». Този «хан-нощувка» се намираше близо до стария център на Н. Вече го няма, пък и самата стара чаршия е останала само в спомените на средното и по-възрастното поколение н-чани. Всичко сринаха булдозерите, на мястото на «хана-нощувка» се издига сега н-ският ЦУМ, насреща му се намира кино «Младост». Ако не сте ходили в това кино, другарю редактор, съветвам ви да го посетите, зрителната му зала има форма на ротонда, много е интересно. Под киното е открита сладкарница, тя съседствува с «млечен бар», а до млечния бар се шири един салон за младежки развлечения – зала за билярд и моникс. Доскоро в сладкарницата продаваха само сладкиши, пушенето беше забранено, забранени бяха и алкохолните напитки. За съжаление тия добри забрани вече са забравени, там сервират сега и водка, и уиски, и джин, че и някакви коктейли, един дявол знае от какво ги забъркват. Аз зная само, че от алкохолните напитки и от тютюна се забъркват главите на младежите, те отиват да танцуват с поизправени глави, от което – разправят хората – накрая не излиза нищо добро. Една слободия се получава… Разводи – колкото си щеш, аборти и прочие, а над всичко отгоре и нарушения на трудовата дисциплина. До такива печални явления се стига, другарю редактор, когато се занемарят забраните! Защото забраните – както ви казах в началото на нашия разговор – те са основата на реда и на дисциплината. Няма ли забрани – няма ред и дисциплина, туйто!

А сега да се върнем отново към героя на нашия разказ, бившия директор на ЗПЦМ Юлиян Евтимов. Видяхме го как спира пред «Хан и нощувка», след като задмина модерния хотел-ресторант «Република». Естествено човек от неговия ранг би следвало да отседне тъкмо в такъв хотел, там нощува министърът на промишлеността, когато дохожда в Н, там отсядат партийни и държавни ръководители на окръга, инженери, финансови инспектори, чужденци. В този хотел има винаги резервирани по два апартамента от «супер» класа. Но Юлиян Евтимов предпочита «Хан и нощувка». Съдете сами: не е ли това типичен пример на неравенство между ранга на човека и неговото обществено положение?

По онова време ханът е бил вече обречен, но още се е борил за живот, като е предлагал на крайно ограничената си клиентела «специалитети», каквито в «Република» биха смятали за атентат срещу добрия тон. Бай Сандо, ханджията, гощавал своите хора с печени на шиш пилета, предварително обварени в подлютена вода, наръсени обилно с домашен пиперец и планинска чубрица. Де ще сънуват в грандхотела за подобна екзотика! Приготовлявал е тлъсти касапски гювечи, разни «друсани кебапи», наливал е чашите с гъсто домашно вино, каквото в Н все още произвеждали разни отчаяни винари, и те обречени като хана-нощувка на неизбежно затриване. Това заведение от някогашното време посещавали главно хора от категорията на мераклиите, но не толкова по отношение на женския пол, колкото по направление на кулинарните особнячески «щения». За нощувка рядко отсядал някой.

Макар бай Сандо да бил привикнал на всякакви особнячества, доста се учудил, когато Юлиян му заръчал да приготви за спане две стаи, като в едната стая да запали огън. «Да не би да чакате дружинка?» – попитал го той. «Чакам да пита за мене един мокър шофьор» – отговорил му нашият човек. И допълнил? «За всеки случай сложи на грила две пилета!» «При мен няма грил – обидил се на чест бай Сандо, – при мене има скара на жив огнец!» «Още по-добре! – усмихнал се дружески гостенинът. – Отсега нататък все при тебе ще отсядам! – И го потупал по рамото. – Аз ще се преоблека набързо и ще сляза долу, в механата, да си взема аператива!»

Когато слязъл долу в механата, сърцето на бай Сандо подскочило от удивление и най-приятен възторг – гостенинът му се преоблякъл във вечерен костюм, в най-точния смисъл на тази дума: тъмносин плат, колосана яка, сребриста връзка, на която блестяла напреко златна верижка. Ще каже човек – големец от най-чиста проба! За такъв го помислил и бай Сандо и една тайна надеждица се запалила като искрица в сърцето му – ех, дано пък отново повлекат крак към неговото заведение хора от по първа ръка!

Защото, каквото и да казват днес по-младите, облеклото е част от характера на човека! Видите ли някого да слиза за вечеря с връзка и колосана яка, да знаете, че това е човек, за когото добрите навици са станали втора природа, тоест са се превърнали в част от неговия характер. Аз уважавам добрите навици, другарю! Добрите навици – това е ред, самодисциплина, това е уважение към обществото, ако щете! Такива хора обществото награждава с доверието си, дава им в ръцете командни лостове, издига ги на ръководни постове и служби. Със своя вроден механджийски усет бай Сандо правилно оценил нашия човек и затова в душата му се запалила оная искрица надежда, за която споменах вече.

Но времето е като река, то не може да потече назад. Механджийството е една обърната вече страница от живота и никакви прищевки на тоя или оня особняк не могат да го възкресят, да му вдъхнат отново душа. И туй си е в реда на нещата, и аз го одобрявам. Особнячеството никога не ми е било присърце. Особнякът може всеки час да ти сервира нещо неочаквано, нещо, което го няма в Кодекса на труда – ха трошете си главата, любезни, за да откриете оня член или параграф, който би ви развързал ръцете, за да го санкционирате справедливо!

И така бай Сандо наредил пред своя представителен гост половин дузина панички с най-разнообразни мезета – подлютена с домашен пипер чубрика, леко позапечени арнаутски чушлета, накиснати в марината от олио и винен оцет, салата от краставички и домати, поръсена с копър, маслинки, гребка кьопоолу, няколко резенчета пастърма, сложил на масата и юзчето изстудена кехлибарена ракийка и се оттеглил при скарата си, която била наблизо до тезгяха, да приготовлява вечерята.

Минало се някое време и ето че в механата се появява и злополучният шофьор на джипката, мокър до кости и толкова разлютен, че дори заеквал като пелтек. Приближил се до бай Санда и запитал:

– Т-т-ук ли е май-й-стора, м-мам-ка му?

– Какъв майстор? – учудил се бай Сандо.

– Ами о-о-ня, дето е п-прис-и-стигнал с джи-па ми?

– Хм! – позамислил се ханджията. – Тук пристигна един другар с джип, верно е, но какъв ти майстор! – И той кимнал към дъното на механата, където Юлиян Евтимов преполовявал вече второто юзче.

Запътил се шофьорът към мястото, посочено от бай Санда, и като доближил масата на Юлияна, втрещил се и не вярвал на очите си. Този ли беше, или не беше този? Ако беше този, той наистина не прилича на оня, майстора, ами си има вид на най-настоящ директор.

– Вие ли… взе-е-хте джи-па ми? – проломотил той.

– Аз го взех! – усмихнал му се ангелски нашият човек. И все със същата си блага усмивка допълнил: – И ще издам заповед да те снемат от длъжност, защото ти си един шофьор грубиянин. Временно ще преминеш на служба «общ работник в гаража», а когато изчистиш езика си от мръсни думи, може да си помисля тогава дали да те възвърна отново на предишната ти служба.

– Ами вие кой сте? – дошъл на себе си шофьорът.

– Приятел на директора! – кимнал му нашият човек и пак се засмял. После му рекъл: – Върви да се посгрееш, в стаята ти е запален огън. А като влезеш във форма, слез долу да вечеряме.

Шофьорът не бил от категорията на героите, но не бил и от тия, дето се предават съвсем без бой.

– Ами вие шофьорска книжка имате ли? – преминал той на свой ред в настъпление. – Аз знам – рекъл той, – че дори на приятелите на директорите е забранено да управляват лека кола, ако си нямат книжка. Отгоре на всичко – рекъл той – това е държавна кола.

– Прави ти чест, дето ми задаваш тоя въпрос! – погледнал го с доволни очи нашият човек. – Понеже се осмели да ме питаш – продължил той, – ще помоля моя приятел да те назначи старши работник в гаража. Да не си от най-изпадналите! – И му показал книжката си. Тя била за шофьор ПЪРВИ КЛАС!

Оня махнал с ръка, въздъхнал и тръгнал да се качва в стаята си. Сега съвсем заприличал на мокра кокошка.

– Ще те чакам за вечеря, момко! – подвикнал подире му Юлиян Евтимов.

– Благодаря! Вечеряйте си сам! – отвърнал шофьорът, вече без да заеква. – На мене не ми се яде!

– Е, твоя воля! – повдигнал Юлиян рамене.

И като че ли тутакси го забравил. Посръбвал от юзчето с вид на човек, потънал в свои мисли и грижи. Мезетата едва докосвал, не приличал на лакомник или на човек, който обича да си угажда. Когато вечерята станала готова, той наредил на ханджията да занесе на шофьора едното от двете пилета с попрепечен хляб, а също така и шишенце коняк. «Да се посгрее, завалията!» – засмял се той и отново тутакси го забравил. А за компания поканил на масата си ханджията. «Заповядай – рекъл му – да вечеряме заедно! Виж само какъв дъжд вали навън!» – Ами вали си! – отвърнал ханджията.

– В такова време е опасно човек да остава сам! – казал Юлиян.

– А защо, ваша милост? Тука нищо не ви застрашава! Заведението ми е почтено, пък и милиционерският участък е наблизо.

– Тъй ли? – засмял се Юлиян. Нищо не казал повече, само продължил да се смее.

Ханджията разправял сетне, че смехът му не бил твърде весел. Така или иначе, приел с удоволствие поканата на Юлиян и седнал на масата му – похапнал си с добър апетит и разказал на гостенина си разни историйки из живота на тоя град Н.

Пътуването на Юлиян Евтимов до Н, пренебрежителното му отношение към грандхотела, отсядането му в «Хан и нощувка», неясното му отношение към шофьора на джипа – във всичко това, като се изхожда от предпоставката, че той е един ДИРЕКТОР все пак, има моменти, които мъчно могат да бъдат подведени под знаменателя на здравата логика. Помислете сам, другарю редактор, кой директор на крупен завод ще седне зад кормилото на една износена джипка, за да стигне до местоработата си? Кой уважаващ себе си ръководител, при това инженер и доктор на науките, ще вземе да се саморазправя с някакъв си простак шофьор? Пристигне ли до местоработата си, директорът ще нареди на заместника си да пусне една заповед по адрес на тогова шофьор за уволнение или за привеждане на по-ниска заплата, и туйто! Според кодекса. Какво ще се занимава с един сульо и пульо човек! Чунким малко отговорности му висят на главата… Сетне: как тъй човек с подобен на неговия ранг няма да нощува в грандхотела, ами ще се завре в един изостанал старовремски хан? И що за криворазбран демократизъм е това – да изпраща коняк на провинилия се шофьор и да кани на трапезата си един механджия, един съвсем непознат човек, излязъл из релсите на епохата си, закъснял сторонник на отдавна отминали в битообслужването времена?

Ако всичко това не е несъвместимост и неравенство спрямо логиката на здравия разум – здраве му кажете!

Макар и чудак в поведението си, Юлиян, Евтимов владееше отлично изкуството да се управлява и в кратко време монтажните работи и оборудването с техника захванаха да напредват с бързи крачки. Преди всичко той беше педагог, разбираше слабостите на хората и изнамираше най-ефикасни средства, за да ги преодолява. Аз ще ви кажа, другарю редактор, че преди неговото идване в ЗПЦМ общежитията бяха се превърнали в картоиграчески заведения, където на всичко отгоре се пиеше алкохол и се пушеше като в преизподня. Никой не тачеше забраните, макар във всяко общежитие да висяха закачени по стените по МОЯ изрична ЗАПОВЕД ей такива табели:

«ИГРАНЕТО НА КАРТИ СТРОГО ЗАБРАНЕНО!»

И още:

«ПУШЕНЕТО В ПОМЕЩЕНИЯТА СТРОГО ЗАБРАНЕНО!»

Никой не им обръщаше внимание за пукнат грош.

По онова време работническите общежития се помещаваха в едни дървени бараки. За отмора на нервите, както предписваха невролозите, бях забранил да се поставят крушки с повече от 40 свещи. След 10 часа вечерта бях постановил да свети само по една крушка в помещенията. Така спестявах електроенергия и давах възможност на уморените да си отпочиват и да възстановяват силите си. Но въпреки мерките ми крушките светеха до среднощ, дрънкаха зарове, шляпаха карти, млади хаймани обтягаха акордеони, варварски дърпаха струните на китари. На строежа бяха придошли хора от цялата страна, срещаха се всякакви. Случваше се младежи да прескачат до женското общежитие.