Текст книги "Чудакът"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 15 страниц)

Едва пристигнал, Юлиян Евтимов заповяда да сложат във всяко общежитие по един телевизор, да се подредят кътове за пушене, за шах и четене на списания и вестници, а встрани от бараките на едно почтено разстояние издигна – макар думата да е пресилена – музикални беседки, прости дървени барачки без стени, само с по едно конусовидно покривче отгоре. Ето как направи за кратко време забраните излишни. Ще попитате за пиячите. Изгонени от спалните, те се промъкваха в музикалните беседки, но и оттам ги изритваха, та накрая бяха принудени да се завират из шубраките; оттам пък ги подгонваха смокове и други гадини, та бяха принудени, пиейки бирата си, да гледат месечината и звездите.

Знаех си, че тази реформаторска дейност ще завърши с един финансов начет по параграф «обзавеждане», което и стана. Но Юлиян се изхитри да го покрие с два концерта, които заводският самодеен колектив изнесе пред н-чани още същата година.

С дохождането на Юлиян Евтимов за директор закипя трескаво монтажна и строителна дейност: заводът се оборудваше с техника, а южно от корпусите му започнаха бързо да надигат снаги от тухли и бетон работническите общежития.

В просторните зали на завода монтажистите инсталираха тежки и сложни машини. Спомням си например, че електрохидравлическата преса за валцуване тежеше 250 тона. Ще ви разкажа, другарю редактор, една историйка около тази преса, свързана със странностите в характера на нашия бивш директор.

Тоя «чук» за валцуване трябваше да се инсталира в ковашкото отделение на завода. Цехът беше дълъг около петдесетина метра, мястото му се намираше в началото на залата. За да се транспортира до това място, кранистът извозваше «чука» и съоръженията му по един висящ железен път, който тръгваше от източния вход на цеха. Тази работа вървеше бавно поради голямата дължина на трасето, и мудно; защото нашият кранист имаше обичай всеки три часа да слиза от кабинката си да пие кафе и да изпушва по една цигара. Ще попитате: как търпеше управлението такъв работник? Търпеше го, защото той беше отличен специалист, с дълъг трудов стаж «отличник» в професията и носител на не знам колко си ордена за трудови заслуги. Специалисти от такава класа не се намираха по онова време, както се казва – на път и под път. Когато началникът на цеха му направи забележка, той отговори: «Не пийна ли кафенце и не изпуша ли цигарка, завърта ми се главата. Туй е професионална болест, защото гледам все от високото!» При втората му забележка бай Симо се сопна: «Ако ви докривяват моите слизания на земята, потърсете си друг кранист!»

Нямахме сметка да оставаме без кранист, преди гигантският чук да иде на мястото си, но пък и поведението на бай Симо ставаше нетърпимо – можеше да окаже лошо въздействие върху дисциплината на целия колектив.

Една сутрин, малко преди бай Симо да слезе на земята, Юлиян Евтимов заповяда да сложат посред цеха една четвъртита маса със снежнобяла покривка, а до масата натъкмиха коженото кресло, в което сядаха директорските гости. Донесоха термос, с кафе, кутия цигари екстра качество, филджанче с чинийка, а до масата застана секретарката на Юлияна, облечена в чиста сервитьорска манта. Бай Симо слиза от крана, а насреща му се задава директорът, облечен в работнически комбинезон.

– Добър ден, бай Симо! – кланя му се любезно Юлиян и се усмихва с благата си усмивка. – Драго мие да ти стисна ръката!

– И на мен ми е драго! – отвръща бай Симо и подозрително се оглежда.

– Ами аз съм на твоите услуги! – казва му Юлиян. – Ето, пийни си кафенцето, изпуши си цигарката, заповядай! Ако нещо не ти е по вкуса, обади се, следващия път ще се постарая!

– Ама защо! – чеше се по тила нашичкият и усеща, че попада в клопка. – Няма нужда, аз ще изтичам до лавката, колко е то!

– Как тъй ще тичаш, като ти се върти главата, моля ти се, бай Симо! Навън е мокра есен, дъжд ръми, току си настинал, а после? Де ще намерим такъв специалист и съзнателен работник като тебе?

Говорейки ласкаво, Юлиян хваща бай Симо подръка и го настанява в коженото кресло. Секретарката тутакси пълни филджана с кафе.

– Ама… – започва да се муси бай Симо и гледа изпод вежди как кафето пуща сладка и ароматна пара. – Ама…

– Нищо, бай Симо, не се тревожи за работата! – потупва го по рамото Юлиян. – Ти си почивай, аз ще те замествам на крана. Не бой се и затова съм помислил, няма да оставя чука и такъмите му да гибердясат под дъжда! Защо ми са тия две ръце!

Докато нашият паша се двоуми какво да прави, за да излезе от положението, без да падне по гръб, Юлиян е вече на изхода, качва се по стълбичката за кабинката на крана, сяда на мястото на бай Симо и улавя ръчките за управление. Той не владее кранистката професия така съвършено като майстора, но се справя задоволително с разните лостове и педали и без какъвто и да било бавеж започва да пренася такъмите на определеното за «чука» място. Работниците от бригадата по транспорта махат с каскети отдолу и ентусиазирано викат «ура» за директора – зер, тоя ден «кафето» на бай Симо няма да ги удари по кесията.

А бай Симо през това време пие кафето си като отровен. Не смее да вдигне очи нагоре. Не смее да погледне встрани, защото кой що мине през цеха, го изглежда така, както се гледа например един предател. Изпушва-недопушва цигарата си и ето го при стълбичката на крана.

– Слизайте, другарю директор, туй не е работа за вас!

– Моля ти се, бай Симо, мен тази работа не ме затруднява!

– Хайде холан, не ме правете за смях!

– Ами главата? – Юлиян се чука по челото с пръст. – Не се ли върти?

– Мина ми, другарю директор, нищо не ми се върти!

От тоя ден насам бай Симо заседна чинно в кабинката си, изчаквайки търпеливо края на работното време.

Случи ми се скоро след това събитие да срещна Юлияна.

– Не рискувахте ли твърде много от престижа си – запитах го, – като се доверихте на бай Симовата съвест?

– Рискувах! – усмихна се Юлиян, после очите му изведнъж потъмняха. При него често се случваше това – усмивката още е на устата му, а в очите му започва да тъмнее.

– И защо ви трябваше? – позволих си да го запитам отново.

Той повдигна рамене и не отговори. Продължи пътя си, като размахваше от време на време ръце встрани. «Сякаш се брани от неприятни въпроси» – мина ми през ум.

Не зная дали бях прав, но понякога ми се струваше, че в едни случаи той прекалено рискува, а в други случаи – като че ли нарочно търси риска. А пък рискове, според моето скромно гледище, изобщо не бяха необходими, тъй като работите вървяха, и плановете се преизпълняваха, и пускови срокове се спазваха, и качеството на работата рядко слизаше под световно равнище. Как ставаше това? Има в завода специалисти, останали от онова време, разпитайте ги, ще ви обяснят… А моята дума е за рисковете. Тази дума винаги ме е смущавала, повече или по-малко, затова всичко, което е било свързано с рискове, ме е впечатлявало, запомнил съм го, както се помнят например земетресенията, пожарите, големите наводнения.

Това се случи през декември, бяха се изминали седемнадесет месеца от неговото управление. Мисля, че беше последната седмица преди Нова година. Получихме партида олово и калай, около шестдесетина тона, разпределена в контейнери, всеки от около четири-пет тона. Беше паднал голям сняг, още валеше, когато конвоите тръгнаха от гарата. Не зная дали сте забелязали, над Н има едно стръмно нанагорнище, където пътят прави доста крут завой. Това място е прикрито от североизток със стръмна височина, която му прави завет и го пази като с щит от североизточния вятър. Тук беше паднал и беше се задържал голям сняг, едни преспи бяха се натрупали повече от метър.

Но струва ми се, че трябва да направя едно малко отклонение от разказа си, и то по отношение на Юлияна, за да видите в какво душевно състояние го завари тази неприятност. Макар да се държеше приветливо и любезно с хората, Юлиян беше по характер – поне на мен ми се струваше така – затворен човек, вглъбен в себе си, замислен. Като че ли имаше една далечна мъка, която навремени го навестяваше и засенчваше душата му. Може би това не беше мъка, а въпроси някакви, над които си блъскаше главата и все не можеше да намери подходящ отговор. Не смея да правя категорични предположения за естеството на тия въпроси, за същината на мъката, която го глождеше. Може би имаше наум някакви нови технологически решения, които «горе» бяха отхвърлени или не приемаха… Кой знае! Може би причудливият му характер беше хвърлил сянка на съмнение върху някои негови иначе умни и рационални производствени идеи, та началствата се въздържаха да ги приемат, и това обстоятелство да го огорчаваше силно. Напълно беше възможно!.. Или пък се занимаваше със сложни математически задачи – нали беше математик! – а пък не му стигаха сили да ги реши. Защото той беше «доктор на науките», а има задачи, които само хора от категорията на доктори и професори проумяват и могат да решават… Амбициозен беше човекът и една такава възможност не беше за изхвърляне. А когато амбициите остават неудовлетворени, известно е, че на човек му малко тъмнее пред очите.

Та затова навярно бяха и тия притъмнявания в неговите очи. А той имаше добри очи, гълъбовосиви, както ви казах вече – приветливи; гледате го и си мислите – деликатен, дружелюбен, весел човек. И изведнъж, както разговаряте с него – в очите му се появяват облачета и погледът му притъмнява. Отдалечава се и погледът му от вас и уж общува с вас, а блуждае. И не блуждае нанякъде си, както е при разсеяните хора, а навътре, навътре в самия него, в мислите му, а може би и в чувствата му. Тогава, другарю редактор, погледът му ставаше много странен – една малка част от него, която още общува с вас, е светла; другата, по-голямата част, дето е обърната към самия него – тя става мрачна, като дъно на кладенец. Там не може да проникне, разбира се, външен човек.

Та едно от двете беше – или разправии с началниците по технологически въпроси го смущаваха, или по отношение на науката го спохождаха някакви мъчни въпроси, които не успяваше да реши – тъй си мисля, защото и учените си имат своите големи грижи и неприятности. Споходят ги – и в очите им притъмнява. Мене, кадрови въпроси като ме налегнат – свят ми се завива, камо ли да доказвам с математически формули, че «нищото» във вселената не е «нищо», а все пак е «нещо», тоест че си има тегло и съответните измерения…

Не беше весел нашият директор по него време, това искам да ти кажа, другарю. Тъмнееше често погледът му, а навън беше една бяла, чиста зима, съвсем като в картините на художниците. Хубостта й в Н не се чувствуваше, там мястото е котловинно и пушеците от керамичния завод и стъкларския завод непрекъснато висяха над града. Ако днес падне сняг, утре той ще е кирлив, като непрана риза. ЗПЦМ е на три километра от Н, не е далече, но се намира в устието на котловината, тук духат винаги ветрове – заран от изток, следобед от запад, отнасят пушеците към балкана и равнината. Затова снегът се задържа за дълго бял, очите да те заболят, когато грейне слънце!

Но през оня декември слънце не се показваше на небето, все си валеше и валеше, трупаше. Горе на хълма, където пътят се спуща към завода, точно на извивката преспите станаха непроходими. Юлиян пращаше бригада след бригада да ги чистят, но ползата от усилията им беше никаква. Каквото изчистеха – виелицата засипваше отново. А да се задържа заводската партида на гарата ставаше вече невъзможно. Нашите неразтоварени вагони правеха вавилонии по рампите, причиняваха бъркотия и хаос. Наложително беше да се въдвори час по-скоро ред.

Тогава Юлиян нареди да се изчисти една просека през снега, която започваше от онзи непреодолим завой и се спускаше в ниското, където отново улавяше пътя. В различните участъци просеката беше ту стръмна, ту умерено полегата, наклонът й се движеше примерно от 10 до 30 градуса. Същевременно в дърводелната на завода започнаха усилено да стъкмяват огромни шейни – от дебели греди, със заоблени плазове.

Ще попитате, другарю редактор, защо Юлиян се реши на тази отчаяна мярка, нима нямаше снегорини в Н? В Н нямаше снегорини. Имаше една в окръжния град, но и тя беше повредена.

Беше лют студ, виелицата заслепяваше очите, взимаше дъха от устата, а въздухът замириса на напечени гуми. Шофьорите, които изчерпаха всичкия си запас от псувни, хлопнаха вратичките на кабините, запалиха цигари и си дадоха вид на хора, които вече не се интересуваха от ничии съдби (освен от своите собствени, естествено!). Тогава Юлиян заповяда да се свалят контейнерите и да се натоварят на шейните. За свалянето на контейнерите беше извикан на помощ дори административният персонал.

Докараха дванайсетина шейни, всяка с по два дебели лоста за задържане и управление. Сандъците не бяха обемисти, но дяволски тежки, трасето беше дълго около километър и нещо, силният вятър и снегът, дето навяваше, пречеха на видимостта, така че туй хрумване беше опасно и носеше големи рискове. Не дай си боже шейната да залитнеше на някое място и да се обърне! От водача й щеше да остане на снега само едно мокро червено петно. Четири-пет тона да се стоварят върху гърба на човека – представяте ли си такава една картинка? Мене и досега ме полазват тръпки по гърба, като си спомня за тази луда работа.

Колкото и да беше опасно, явиха се много доброволци, но Юлиян избра измежду кандидатите само младежи, дето си нямаха още семейства. А тревогите и удивлението стигнаха върха си, когато на първата шейна се качи не друг, а Юлиян! Директорът!.. Може ли главнокомандващият да застане начело на войските си при една атака? Как ли не го молиха и заместникът Щерев, и партийният секретар, и председателят на профкомитета да се откаже от това никому ненужно геройство, нали имаше достатъчно доброволци, но той не рачи дори да ги изслуша докрай! Тоя ден в погледа му нямаше никакви светлинки.

От тоя бурен ден се е запечатил в паметта ми един особен епизод. Бяхме се събрали по средата на трасето, за да следим спускането на шейните – от завоя, та чак до самия край, откъдето започваше редовният път. Когато покрай нас профуча Юлияновата шейна – тя беше първа, изпробваше трасето и проправяше пътя на другите, – изведнъж залитна надясно, дали някаква издатинка се беше изпречила на пътя й! После залитна наляво, сетне пак надясно, единият от плазовете й се повдигна във въздуха. Зад гърба на Юлиян се люшна и опъна въжетата петтонен сандък. И аз затворих очи… До мене стоеше съпругата на заместника Щерев. Тя изпищя като ударена с нож и на секундата се свлече на снега.

Когато отворих очи, Юлияновата шейна наближаваше редовния път. Заместникът Щерев помагаше на жена си да се изправи. Лицето й беше посиняло от студ ли, от вълнение ли, долната й челюст се тресеше, сякаш беше закачена на разхлабена пружина. Но и такава развълнувана тя си беше хубавичка, като оная Снежанка от приказките, дето я изобразяват върху детските кубчета за игра.

– Дайте й валериан! – каза партийният секретар.

Никой не носеше валериан.

Заместникът Щерев взе да чисти палтото й от полепналия по полите му сняг. И тогава – представете си, другарю – тя започна да се смее, ама някак не на себе си, и от очите й рукнаха сълзи.

След малко пристигна и Юлиян. Той водеше двама души с лопати, за да изравнят на това проклето място заснеженото трасе.

– Другарката Щерева припадна, като видя как залитнахте с шейната – прошепнах на ухото му.

– Представете си, другарю – той не повдигна дори рамене! Вятърът ли отнесе думите ми, или пък не им обърна никакво внимание – досега не знам.

Още на другия ден по телеграфа се заизсипваха поздравления – от министъра, от началници, от ръководители на окръга, откъде ли не! Той прочете някои от тях, другите направо захвърляше в коша. А само след седмица, другарю, когато беше на върха на славата си и го очакваше една тържествена и победоносна Нова година – той ненадейно изостави ЗПЦМ, напусна и град Н, и вече не се завърна. Служебни основания за такава постъпка нямаше – и работите в завода вървяха от добре по на добре.

Но може ли да знае човек какво става в една душа, където несъответствията и неравенствата се чувствуват като у дома си?

Разказ на домакина

Юлиян Евтимов беше особняк, но и човек със заслуги и поради тия причини за него трябва да се приказва с разбиране и отговорно. За хора от калибъра на Юлиян не бива да разпитвате разни неудачници, защото те ще ви го описват в светлината на личните си несполуки, нито пък недоволници от «положението» си – за тая категория хора началниците са поначало извор на велики злини. Не бива да разпитвате и «прелетните птици» – те прехвръкват от обект на обект, не засядат и затова впечатленията им са повърхностни. Аз имам почти двадесетгодишен опит в строителството, другарю, видял съм много шарен свят, доволен съм от положението си и вие трябва да ми вярвате, като казвам: Юлиян Евтимов си разбираше от работата, но беше ОСОБЕН човек.

Докато Юлиян Евтимов управляваше заводските работи, другарю, аз не бях никакъв началник, тоест бях домакин, но не бях началник на домакински отдел. Настанявах работници по бараките и общежитията, раздавах калъфки и чаршафи, отмервах всяка заран на главния готвач олио, ориз и прочие продукти за всекидневния порцион. Имах си само един помощник и затова теглех работата, както кон тегли по нанагорнище претоварена каруца, но не бях недоволен, защото домакинската длъжност е почтена, пък и заплатата ми не беше лоша. Освен това аз не губех надежда, че Юлиян ще осъзнае един ден нуждата от домакински отдел и че най-после ще ме направи началник.

За съжаление по негово време домакински отдел не беше създаден. Но въпреки всичко честта да бъда сега началник дължа на нашия бивш директор Юлиян Евтимов. Ще ви разкажа как се получи това. Следобед на 30 декември той напуска внезапно ЗПЦМ и Н, а заранта – забележете! заранта на същия ден – написва две характеристики: на помощника Щерев и на моя милост.

Как ви изглежда един подобен жест, другарю? Можете ли да си го обясните? За да напусне завинаги ЗПЦМ и град Н, Юлиян Евтимов ще да е имал кой знае какъв товар на душата си и цяло чудо е, дето се е сетил тъкмо в такъв мъчен момент от живота си за такава дребна бурмичка като моя милост. Хайде, за Щерев – иди-речи, помощник-директор, че и на гости му ходеше почти всяка вечер, пък и стая държеше в къщата му, макар да си живееше сам и на друго място. Искам да кажа: за Щерев може някак да се обясни, ами за мен?

Но туй чудо не се изчерпва само с вниманието, което ми беше отделил. Той ме беше разхвалил в характеристиката си, другарю, така разхвалил, такъв хубавец ме беше изографисал, че самият аз тайно в себе си се съмнявах – мене ли беше имал предвид Юлиян Евтимов, или друг човек? Той не беше пестил похвалните си думи, напротив, покрай истинските ми заслуги беше добавял и неистински, каквито му бяха дошли в оня час наум. Измислял беше разни истории, в които аз блестях като мъдър стопанин и домакин чародеец! Той едва ли не беше ме изкарал за свой близък съветник, за човек, с когото е споделял най-многоважни идеи! Когато новият директор ми прочете тази характеристика, аз направо щях да се шашна, другарю! Стоях, слушах и се потях като в парилник. Защото истината беше съвсем друга – не по отношение на скромните ми и действителни заслуги, а по отношение на вниманието му към мен. Та до оня час, другарю, когато той беше седнал да пише характеристиката ми, аз бях една нула за него, едно празно пространство. Никога не беше ме викал на специален разговор, никога не беше се съветвал с милостта ми по какъвто и да било въпрос! Колчем се опитвах да го заговоря за нещо по работа, той винаги ме препращаше при помощника си Щерев. Една троха от времето си не ми беше отделял. Е, с изключение на своя ПЪРВИ ден в завода. Тогава бяхме заедно, комай през цялото време, чак до късно следобед.

Но не мислете, другарю, че той проявяваше само към мен подобно пренебрежително отношение, моля ви се! Към целия административен персонал той се отнасяше така – с хладно равнодушие. Не го вълнуваше него чиновническият труд, беше предоставил чиновниците изцяло на помощника си Щерев. Чувал съм някои по-възрастни другари да казват, че по отношение на чиновниците, на администрацията изобщо той приличал много на ония, дето са ръководили първите големи строежи. Тъй било например по димитровградските полигони, на язовира «Стамболийски», при изграждането на завода «Ленин» и издигането на кремиковските пещи. На човека с «ватенката» са оказвали «чрезвичайно» внимание, уважавали го, той бил в центъра на вниманието им, а нашего брата с чантата, изключая инженерите, разбира се, но и те в онези времена са ходили с ватенки – нашего брата считали за канцеларски инвентар.

Юлиян Евтимов като високообразован човек не подценяваше работата ни, не ни обиждаше и с нас се държеше с обичайната си любезност, но вътрешно му бяхме чужди. Не ни отделяше място в сърцето си… Ето защо аз се удивих донемайкъде, когато новият директор ме извика, за да ми прочете неговата характеристика. Е, и последствията не закъсняха, разбира се. Само няколко дена след пристигането си новият директор ме назначи за началник на домакински отдел!

И до ден-днешен не мога да си обясня този случай, но всеки път, когато си го припомня, в паметта ми изниква друго едно събитие, което беше станало наскоро, преди Юлиян да си замине завинаги от Н. Тогава правихме трасето през снега, за да сваляме с шейни контейнерите с мед, които камионите не бяха успели да извозят до завода. Беше паднал голям сняг, имаше люти студове, пътищата бяха затрупани с преспи, мъчно си доставяхме продукти от града. И горивото ни се свърши, та една сутрин трябваше да раздаваме сухоежбинка в стола, не можехме да запариме чай. Някои по-придирчиви захванаха да протестират. Тогава Юлиян, който винаги закусваше и обядваше заедно с работниците, в общата столова, произнесе късичка, но особена реч.

Запомнил съм някои негови мисли: «Ние сме като войници на поход! – рече той. – Всеки трябва да знае, че в походни условия несгодата е всекидневна гостенка на войника!.. Несгоди ще има – рече той, – докато завода ни не стъпи здраво на краката си.» «А кога ще стъпи здраво на краката си?» – запита някой. «Когато започнем да изпълняваме редовно плановете си и марката на нашия цветен прокат стане световноизвестна! – каза Юлиян. – Тогава ще имаме и жп варианта до гарата, и свои общежития в града, и свой превоз до цеховете на завода. Тогава ще сме като войници, които са изпълнили боевата си задача и вече не са принудени да зимуват на стан. Ще живеем доволно. А сега ще я караме като на поход. Кога добре, кога лошо, както се случи. Който не е годен за такъв живот – да си върви. Лек му път!»

Какво беше особеното в тази реч, другарю? Ще ви кажа! Аз отдавна скитам по строежите, но в ЗПЦМ заседнах, защото ми дадоха по-отговорна работа. Знам, че на Юлиян дължа началническата си служба, нали той ме препоръча на сегашния директор. Нямам значи основание да си го спомням с лошо. И все пак, като имам предвид ръководителите, при които съм работил през последните десетина години, трябва да ви кажа, че според мен в някои неща той беше отишъл по-напред от тях, а в други беше изостанал назад. Той работеше с електронноизчислителни машини, с електронна техника, проверяваше технологическите възли, а подценяваше такива редови неща, като домакински отдел, снабдяването, битовите удобства! Кой директор в наше време говори например за «походи»? Лагеруването и походният порядък са едни минали работи, привични за някогашното време, пионерското време в строителството. Ами да! Кой ще се реши в днешно време да сваля контейнери от по няколко тона с шейни? Вместо да бие телеграми до София, да му изпратят снегорини и влекачи, Юлиян Евтимов прави трасе през еднометров сняг!

Е, хубаво, да речем, че с някои свои постъпки той прилича на изостанал от времето си ръководител. Аз, че му дължа благодарност, също ще кажа: «Изостанал!» «Но как? – ще възнегодува някой. – Как тъй го наричате вие „изостанал“? Когато ТОЙ, а не друг изтегли от изоставане заводските работи! Може ли с изостанали средства да се излиза от изоставане?» Така ще възнегодува някой и аз ще свия тутакси опашка. И вие ще свиете опашка, другарю, ако мислите като мен! Тъй ами. Задето навакса изоставането по монтажа и изпревари пусковия срок, Юлиян Евтимов беше награден от държавното ръководство с Орден на труда – златен!

Ето какъв възел се получава! Ха го развържи, де?

Сега ще ви разкажа за първия ден от нашето запознанство. Един преди обед заместникът Щерев ми се обади по телефона: «Ела бързо в дирекцията – да те представя на новия директор. Ще трябва да се потрудиш по настаняването му!» «Добре – рекох, – ще се потрудя, нали затова съм домакин!» По стълбите за дирекцията срещам шофьора Наско.

– Видя ли новия директор? – питам го. – Как изглежда?

– Тъмна Индия! – вдига Наско рамене. – За една думичка, дето се изпуснах по пътя, наказа ме с преместване в гаража и ме нареди да ходя седем километра пеша до града!

– Не думай! – изтръпнах. – Такъв ли е страшен?

– Не знам! – вдига Наско рамене. – После ме черпи коняк да се сгрея, а тази заран смекчи наказанието ми със строго мъмрене.

Пред чакалнята едва не се сблъсках с председателя на профкомитета. Изпотен, зачервен, като излязъл от баня, с вид на недоумяващ за нещо си човек.

– Да не би новият да е натиснал силно педала? – питам го на шега.

– Знам ли! – повдига и той рамене като Наско. Отвежда ме встрани до един прозорец и ми говори с половин глас: – Дойде тази заран преди осем и точно в осем нула нула заповяда да се затвори портала. «Запиши всички, които са закъснели! – рече ми той. – Работници, майстори, инженери – до един! И приготви заповед в смисъл, че се наказват с мъмрене и предупреждение. И сложи обяви по всичките по-важни места из района на завода – че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат наказвани по най-строгите параграфи на трудовия кодекс!»

– Гледай го ти! – помъчих се да се усмихна, но веднага почувствувах, че не ми е до смях. – Строг значи. Наказва.

– Там е работата, че на външност не изглежда строг! – клати глава нашият председател. И въздиша: – Не можеш го лесно разбра – дава заповеди за наказание, а се усмихва, сякаш раздава подаръци!

– Такива са най-опасни! – казвам. И понеже съм събрал много опит, защото всякакви чешити съм срещал по обектите, заключавам: – С хора от тоя сорт трябва винаги да си нащрек!

Влязох в директорския кабинет. Щерев седи в креслото, а новият стои изправен до отворения прозорец. Според мене по-правилно щеше да бъде новият да седи в креслото, а Щерев да стои до прозореца, но както и да е. По-късно научих, че двамата са на една възраст, но в оня момент ми се стори, че Юлиян е по-стар. Не че имаше нещо старческо в лицето или снагата му, среден на височина, но изправен и строен като атлет. По скулестото му лице едва-едва се очертаваха две леки бръчки около устата, а самата му уста беше като нарисувана – едни чувствени устни, по които жените си падат, както се изразяват днес по-младите, едно високо чело – педя и половина, баскетболно игрище, а очите му – два гълъба, ха да размахат криле и да полетят! Косите му – кестеняви, но поизрусени като че ли, меки и светкащи на слънцето, напомнят свилата на узрял кукуруз. Такъв беше на вид Юлиян: хубавец-умник, а не хубавец-лъскач! Да, и въпреки напетия си вид изглеждаше по-възрастен от Щерев. Макар че Щерев, запомнете това добре, другарю, макар че Щерев имаше брада – педя дълга и да беше много гърбав в раменете. Спрямо ТОЯ Щерев Юлиян изглеждаше по-стар! Чудна работа, ви казвам, другарю… Млад мъж си беше на вид, а до когото и да застанеше от връстниците си – изпитваше едно първоначално чувство, че е по-възрастен. Главният инженер Никола Никодимов беше по него време петдесетгодишен, но когато ги видях за първи път заедно, Юлиян ми се стори на възраст по-зрял. Разбира се, той беше младеж в сравнение с Никодимов – и по фигура, на лице, и на години – къде са неговите 36, къде са Никодимовите 50! Но нали ви казвам – до когото и да застанеше, той изглеждаше на пръв поглед по-голям. После тази лъжлива представа изчезваше, но нали човек запомня онова, дето го впечатлява най-напред!

Когато влязох в кабинета, той пристъпи крачка напред и ми подаде ръка. Не беше работническа десницата му, но се здрависваше яко, по мъжки, излъчваше повече вътрешна сила, отколкото външна, и в никакъв случай не приличаше на ръка, дето се колебае. Изглежда да съм имал малко смутен вид, защото той ми се усмихна приветливо, посочи ми един стол да седна.

– Какво кафе ще вземеш, бай Стояне, а ла турка или обикновено? – запита ме той с един такъв свойски тон, сякаш от деца още бяхме играли с него на жмичка и прескочикобила.

– Обикновено! – смотолевих аз.

Той натисна звънеца и от съседната стая се появи секретарката Павлина, младоженката. Ако лицето на току-що срещнатия от мене профпредседател издаваше човек, излязъл от гореща баня, по лицето на Павлина бяха останали следи от преживян лют вътрешен студ. Бледина покриваше бузите й, погледът й не се задържаше на място, а бягаше страхливо от предмет на предмет, и една изцъкленост имаше в него, сякаш, бедничката, беше прекарала например час или два в хладилното мазе на заводската кухня. «Как ли я е рендосвал новият!» – мина ми през ум и от тоя момент насетне душата ми се дръпна от тогова и се приближи отново към милостта му чак когато ме разхвали, преди да си замине. На мене лично нищо лошо не беше направил, а това, дето не искаше да обособи самостоятелен домакински отдел – беше брънка от общата му политика към администрацията, а не отношение към моята особа, така че нямаше причини да го гледам с лошо око. Но от оня ден, откакто видях секретарката Павлина, младоженката, като попарена от студ, между мене и него сякаш се изпречи стена.

Не знам какво са ви казвали и какво ще ви кажат за него другите хора. Навярно ще чуете най-различни неща, защото той беше – не знам как да го кажа – особен човек.

И така, да се върнем към случая, за който започнах да ви разказвам.

– Моля да поръчате кафе и чашка коняк за другаря Стоян Стаменков! – рече той на Павлина и най-безцеремонно я изгледа от главата до краката.

И тогава по устните му се плъзна една съчувствена усмивчица, но тя изгасна, другарю, още в същия миг. Както мигновено беше се появила, така мигновено се стопи. И нещо потресаващо забелязах, другарю. Тази съчувствена усмивчица не само не проясни погледа му, но направи очите му да потъмнеят и за някое време една завеса като че ли се спусна между него и нас. Той просто ни забрави! Замисли се над някаква своя си работа навярно и нас престана да ни има на тоя свят! Такъв удивителен екземпляр беше тоя човек!

Назад к карточке книги "Чудакът"