Текст книги "Тайната на Ескалибур"

14

Нина ужасено се вторачи в предното стъкло, през което се виждаше как зимният пейзаж се раздвижи и започна да се придвижва към нея.

– Добро изпълнение! – извика Чейс с натежал от сарказъм глас.

– Остави ме на мира! Откъде да знам, че така ще стане!

Мичъл се бореше с дръжката на вратата.

– Заклещила се е. Рамката се е изкривила.

Нина се опита да отвори своята врата, но резултатът беше същият. Колата продължаваше да се пързаля по снега, като постепенно набираше скорост. Чейс пропълзя до задната врата.

– Ще отворя багажника. Джак! Намери ръчката за капака!

– Какво?

– Предният капак, на двигателя! Като се отвори, ще подейства като спирачка!

Мичъл се обърна, за да търси ръчката, а Чейс захвърли настрани аварийното въже за теглене, което изпадна от багажника. Покривът се разтресе под краката им – джипът бе преминал през неравност.

– Намерих я! – извика Мичъл. Той дръпна ръчката и капакът падна на земята пред предното стъкло и заора в снега. Шевролетът забави движението си, но не спря. От двете страни на капака се разхвърчаха снежни струи, но гравитацията и трите тона на преобърнатия джип продължаваха да ги теглят към пропастта.

– Въртим се, по дяволите! – изкрещя Нина. Капакът на двигателя се заби в една снежна пряспа и колата се завъртя като луда. Дърветата, които растяха по склона, се приближаваха към нея с ужасяваща бързина.

Изведнъж й хрумна нещо. Тя се сви под седалката и се опита да достигне до дръжката на вратата зад нея.

Чейс успя да стигне до вратата на багажника и натисна дръжката. Тя се отвори; той се пресегна и я натисна надолу като подвижен мост.

До ушите му достигна ревът на мотори: снегоходите приближаваха.

А над главите им се снижаваше хеликоптерът.

Нина натисна дръжката. Задната врата леко се отвори. Тя я блъсна силно. В кабината се изсипа сняг и напълни очите й. Тя примигна и натисна още по-силно, а шевролетът се завъртя настрани и ускори още повече.

Нина използва отворената врата за кормило и леко промени маршрута му. Предният капак също се включи в действието и автомобилът леко намали скоростта си.

В този миг вратата се удари в нещо, заровено под снега, и стъклото й се пръсна на парчета. Нина изпищя и отскочи назад. Но идеята й бе свършила работа и шевролетът продължи да се плъзга в права линия – поне засега…

Колата се блъсна в нещо голямо под снега и ударът отхвърли Нина и Мичъл към седалките. Склонът стана още по-стръмен и върху тях се посипаха нови предмети. Въпреки импровизираните спирачки те продължаваха да набират скорост. Тя погледна назад – и видя Чейс да се измъква през отворената врата на багажника. Тя си помисли, че ще скочи, но вместо това той се наведе назад и се пресегна към нещо под джипа.

– Еди! Какво правиш! Скачай, махай се!

Но загледан с присвити очи в хвърчащия сняг, Чейс нямаше никакво намерение да скача. Вместо това той се приведе над задната броня към резервната гума, монтирана към багажното отделение, когато внезапно осъзна, че скалата се приближава към тях със застрашителна бързина.

Хеликоптерът се снижи над скалата, за да може хората в него да се насладят по-добре на сцената на тяхната смърт. А отзад се разнесе ритмичното потракване на автоматични оръжия и воят на снегоходите, които доближаваха стрелците все повече…

Шевролетът се удари в скрита под снега скала и подскочи във въздуха. Стовари се на земята върху предницата си и предният капак се разцепи на две. Предното стъкло се пръсна на парчета, а джипът продължи да лети надолу по склона с предишната скорост.

В кабината се вихреше снежна буря, а Нина се опитваше да си пробие път до багажника. По някакъв начин Чейс бе успял да се задържи вътре и силуетът му се очертаваше на снежнобелия фон.

– Еди! – изкрещя тя. – Спасявай се, скачай!

Той се обърна.

– Не и без теб! – Джипът отново се удари в скала и едното странично стъкло се разби. – Подай ми онова въже!

Захващайки се за облегалките за глава, Нина се изтегли напред. Аварийното въже, което висеше от багажника, се мяташе като лудо при всеки подскок. Малко не й достигаше да го хване. Тя се протегна…

По корпуса на шевролета затракаха куршуми. Един от тях проникна през стоманата и с тъп удар се заби в седалката до главата й. Тя подскочи към въжето, което продължаваше бесния си танц. Този път успя да го сграбчи.

Използва го, за да се притегли по-близо и го издърпа. Чейс се наведе навътре и протегна ръка. Нина се опита да се хване за нея…

– О, мамка му! – каза Мичъл с гробовен глас. Чейс погледна напред. Дърветата се приближаваха с бясна скорост – както и скалата, която се намираше точно зад тях. – Ако ще правиш нещо, сега е моментът!

Очите на Чейс и Нина се срещнаха.

Тя направи последен опит да го достигне. Чейс успя да стигне въжето, дръпна го от ръката й и отново се наведе над задната броня. Вече бе освободил резервната гума от гнездото й; сега бързо размота въжето, бързо промуши единия му край между спиците на джантата и го върза на възел.

Още един прозорец се пръсна и посипа краката му със сняг и стъкла. Той не му обърна внимание и завърза другия край на въжето за теглича на джипа. Щяха да стигнат дърветата след секунди…

Той изпъшка отчаяно и хвърли резервната гума с всичка сила.

Тя се завъртя във въздуха и повлече въжето след себе си. Падна на няколко метра от шевролета и вдигна снежен прах във въздуха.

Снегоходите се приближаваха. Чейс се наведе, хванат здраво за теглича, и в този миг един куршум вдигна снежен гейзер само на сантиметри от главата му. Воят на хеликоптера се засили, ревът на двигателите на снегоходите отекна в надвисналите скали.

Мятащата се резервна гума профуча покрай едно дърво от другата страна на джипа, блъсна се в него и отскочи.

Въжето рязко се опъна и завъртя резервната гума два-три пъти около ствола на съседното дърво, преди окончателно да изгуби инерция и да падне на земята. Джипът рязко спря, килна се на една страна и се стовари до ръба на скалата, толкова близо, че през счупеното предно стъкло не се виждаше нищо друго, освен празнота. Центробежната сила принуди Нина да отпусне захвата си и я запрати към дупката. Тя изпищя…

Ръката на Мичъл се вкопчи в китката й.

Шевролетът продължи да се плъзга по дъга, като започна постепенно да се издига нагоре по хълма. Единият снегоход зави, за да избегне дърветата и се озова на пътя на трите тона смачкана стомана, които се забиха в него като гигантски чук.

Двете превозни средства се сблъскаха и грамадният джип отхвърли по-лекия снегоход назад. Водачът му излетя във въздуха, превъртя се над шевролета и прелетя над скалния ръб…

Попадайки право в перките на издигащия се откъм пропастта хеликоптер.

Само за миг мъжът се превърна в червена каша, която се пръсна на всички страни от въртящия се ротор. От удара хеликоптерът се завъртя. Носът му се заби надолу и машината се устреми към земята, въпреки отчаяните усилия на пилота да я стабилизира.

Перките се забиха в оголените камъни и се разхвърчаха на парчета. Хеликоптерът рухна върху скалата, размазвайки кабината и пасажерите си, превъртя се няколко пъти надолу по склона и избухна.

Ръцете на Чейс не издържаха. Той излетя през задната врата на джипа и падна на снега малко преди джипът да подмине дървото. Машината се удари странично в скалата, покривът й хлътна и тежката грамада отново се преобърна. Колелата му заораха в снега, изправиха го рязко и го запратиха във въздуха….

Вторият снегоход спря на сантиметри от ръба на скалата, колкото водачът му да излети от седалката и да се просне в снега, но в този миг бе размазан от шевролета, който се стовари отгоре му и най-накрая се спря окончателно, обърнат отново с колелата нагоре.

Чейс се изправи разтреперан и забърза доколкото можеше през стръмния склон към джипа. Подмина изоставения снегоход и доближи останките от шевролета. Дълга червена следа отбелязваше мястото, където машината бе прегазила водача на снегохода.

– Нина! Нина! Добре ли си?

Никакъв отговор. Той се наведе и надникна вътре.

Сплесканата кабина беше пълна със сняг и кал. Той огледа седалките.

– Нина!

Леко движение някъде отпред.

– Еди? – изпъшка Мичъл, замаян.

– Джак! Къде е Нина?

– Не знам. Аз… Не можах да я задържа.

Стомахът на Чейс се сви на топка.

– Ти добре ли си? – попита той, като се насили да провери първо неговото състояние, докато цялото му същество се стремеше към Нина.

– Така мисля… Доста съм посмачкан, но май няма нищо счупено.

– Добре. Ей сега се връщам. – Чейс се изправи и се огледа за годеницата си.

Разрови се из останките на джипа, отчаяно търсейки нещо, което не е с цветовете на снега, дърветата и металните останки.

– Нина! – Той се обърна на другата страна и продължи да се върти, докато всичко пред очите му не се сля в едно петно…

Червено.

Не кръв, а кичур от червената й коса, който се подаваше изпод една снежна пряспа на няколко ярда от него.

Той хукна нататък, снегът скърцаше под краката му. Нина беше просната на студената земя, излетяла от джипа при преобръщането му. Лежеше по корем, без да мърда.

Чейс стигна до нея и се отпусна на колене, търсейки някакви признаци на живот – или смърт. През дебелото й яке нямаше как да усети тупкането на сърцето й, не можеше дори да разбере дали диша. Ръцете му се придвижиха към шията й, отметна косата й настрани и притисна пръсти под брадичката. На допир беше още топла, но пулс не се усещаше.

С разтупкано сърце той опита на друго място.

Пулс.

Той изчака със затаен дъх.

Улови стабилен ритъм. Въздъхна с облекчение и внимателно повдигна главата й, за да я обърне по гръб. По лицето й имаше няколко порязвания и по бузите и брадичката й се стичаха червени ручейчета.

Той бързо разкопча якето й. Дръжката на меча падна на снега, но той пренебрегна парчето метал и продължи да търси други наранявания. Ръцете му зашариха по гърдите в търсене на щръкнали счупени кости или бликаща кръв…

– Не му е… времето за това, Еди – прошепна тя.

Чейс осъзна, че и двете му ръце лежат на гърдите й. Очите й се отвориха и тя дори успя да се усмихне.

– Ха! – ахна Чейс в някаква смесица от облекчение и яд. – Много смешно, по дяволите! – Той дръпна ръцете си. – Боли ли те някъде?

– Навсякъде ме боли… но мисля, че съм добре. – Тя се опита да се надигне. – Ох, ох! – Чейс и помогна да седне. Погледът й попадна на преобърнатия шевролет. – Мили боже! Къде е Джак? Добре ли е?

Една ръка се подаде иззад джипа и се размаха. Мичъл си пробиваше път навън между седалките на обърнатата машина и през багажника.

– Добре съм – обади се той. – Мечът! У теб ли е мечът?

Нина опипа разкопчаното си яке.

– Боже мой, беше точно…

– Тук е – каза Чейс и го вдигна от земята. – При нас е, не се тревожи.

Мичъл изпълзя от шевролета. Той погледна към ръба на пропастта и купчината сняг, нарината от джипа.

– Леле, на косъм бяхме!

– Още не сме приключили – каза Чейс, докато оглеждаше склона. Забеляза проблясък от фаровете на единия руски джип, който се появи на първия остър завой. – Не трябва да спираме.

Нина погледна към снегохода.

– Да не смяташ да…

– Боя се, че да, скъпа. – Чейс посочи с ръка към долината: стръмната скала постепенно преминаваше в полегат склон, който можеше да бъде прекосен, за да се стигне до равното поле и пътя, който го пресичаше. – Можем да слезем от тук и ще стигнем по-бързо до долу от тия главорези. Успя ли да се обадиш на полицията?

– Изгубих телефона – призна Нина.

Чейс проследи с поглед склона, по който се бяха свлекли.

– Като се има предвид през какво преминахме, не е за чудене. – Той разкопча джоба си, измъкна своя телефон и й го подаде. – Обади се сега. Ако успеем да задържим ония задници на разстояние докато ченгетата пристигнат, всичко ще бъде наред.

Докато Чейс помагаше на Нина да се изправи, Мичъл се приближи към тях.

– Трима души на един снегоход? Трябва да се разделим. Вие двамата тръгвайте – аз ще се скрия с меча в онази гора ей там и ще се обадя в посолството да изпратят хеликоптер.

– Май във флота сте провеждали доста тренировки за оцеляване в алпийски условия, а? – подхвърли Чейс. Мичъл изглеждаше смутен.

– Не трябва да се делим – настоя Нина, докато набираше австрийския номер за спешна помощ. Щом се свърза, тя се опита да обясни ситуацията с бедния си немски, докато Чейс проверяваше снегохода за повреди. – Така, ченгетата тръгват насам – обяви тя, като приключи с разговора. – Но не знаят за колко време ще успеят да дойдат до тук.

Чейс се качи върху снегохода.

– Обади се на Мици, номерът й е запаметен. Ако успее да ни вземе, можем да ги пресрещнем по пътя. Така, да тръгваме. – Той форсира двигателя. Нина се качи зад него, а Мичъл се настани най-отзад. – Дръжте се здраво!

Той потегли рязко, вирнал нагоре носа на снегохода сред облак от сняг. Нина погледна нервно към склона. Руските джипове продължаваха да се криволичат надолу, но Чейс беше прав: снегоходът щеше да стигне до пътя много преди тях.

Мици се обади.

– Ало?

– Мици, Нина е на телефона. Случаят е спешен – връщаме се от замъка и имаме нужда да ни вземеш.

Гласът на младата швейцарка прозвуча загрижено:

– Добре ли сте? Какво стана? Еди как е?

– Извинявай, Мици, но нямам време да ти обяснявам – моля те, просто ела на пътя колкото се може по-бързо!

– Там съм след пет минути!

– Добре, благодаря. Доскоро. – Нина затвори. – Тръгва насам – съобщи тя на Чейс.

– Страхотно. Нали ти казах, че е супер момиче!

Само за няколко минути успяха да стигнат до равното поле. Когато пресякоха пътя към замъка, Нина отново погледна нагоре към хълма. Руснаците бяха изостанали далеч назад.

– Ето я Мици! – извика Чейс. Червеният й джип се приближаваше по пътя и примигна с фаровете си. Чейс отби встрани и спря в банкета край пътя. – Хайде, скачайте!

Поршето закова на няколко метра от тях. Мици изскочи навън.

– Какво стана?

– Ще ти разкажа по пътя – отвърна Чейс, докато Мичъл и Нина слизаха от снегохода. – Полицията идва насам. Трябва да ги посрещнем колкото се може по-бързо!

Мици видя кръвта по лицето на Нина.

– Ти си ранена!

– Ще го преживея – отвърна тя и тръгна към вратата, която Мичъл и беше отворил.

Чейс скочи на заснежения път и хукна към пасажерското място.

– Хайде, Мици, да тръгваме!

– Добре, добре! – Тя се обърна, за да се качи в поршето.

Нина се премести на съседното място, за да може и Мичъл да седне, но в този миг осъзна, че той не влиза, а стои отвън и гледа към планината. Тя проследи погледа му. Единият от джиповете на руснаците беше спрял и до него стоеше фигура с неестествено червена коса.

Проблесна зелена светлина…

Чу се тъпо, мокро потупване върху предното стъкло на поршето, сякаш валеше дъжд.

Но не беше вода.

Мици политна към отворената врата и я затръшна с тялото си, преди да се строполи на земята. Чейс стоеше като замръзнал от другата страна и се взираше ужасено в празното пространство, където преди секунди стоеше красивата млада жена, а сега се стелеше облак от сиво и червено…

Няколко секунди след свръхзвуковия куршум до тях достигна пропукването от снайперската пушка на Дина.

Нина изпищя и изскочи през задната врата, ужасена от омазаното с кръв, мозък, парченца костици и коса предно стъкло. Тя се отдръпна олюлявайки се от поршето, свлече се на колене и повърна в снега.

Чейс се отърси от вцепенението си, обучението и тренировките си казаха думата и той се хвърли зад колата, за да се прикрие от следващия изстрел.

Такъв не последва. Вместо това далечната фигура с огнена коса влезе в джипа и той забръмча по пътя след близнака си.

Руснаците продължаваха да ги преследват. Чейс знаеше, че трябва да седне зад волана на поршето и да отведе Нина и Мичъл на безопасно място, но вместо това заобиколи колата и отиде при Мици. Мичъл се навеждаше над нея, сякаш се канеше да я повдигне…

– Не я пипай! – изрева Чейс. Мичъл отскочи назад. Чейс коленичи до нея и провери за пулс.

Но вече знаеше, че няма да усети нищо. Входната рана представляваше мъничка черна дупка като от молив, точно на слепоочието й. Нямаше нужда да проверява за изходната от другата страна на черепа й – тя щеше да е много по-голяма, с размера на свит юмрук. Отвратителната каша по предното стъкло на поршето потвърждаваше и най-лошите му страхове.

– Господи – прошепна той. – Не, по дяволите, не, не… Аз обещах, мамка му, обещах…

В далечината се разнесе отекващият вой на сирени. Полицията приближаваше.

Руснаците стигнаха до кръстовището на главния път… и отпрашиха с пълна скорост в противоположната посока, изоставяйки червеното порше и трите фигури, които стояха край него.

Четвъртата фигура лежеше в краката им и не помръдваше.

Пътуването със самолета на Държавния департамент обратно към Цюрих беше меланхолично и мрачно. Чейс почти не се обади. Мичъл взе меча, за да го отнесе в американското посолство, а Чейс и Нина отидоха в апартамента на Ервин и Бригите Фонтана.

Нина гледаше през вратата как Чейс говори с родителите на Мици. Тя бе поискала да застане до него, да сподели вината, но независимо от молбите й той бе отказал, като настоя сам да разговаря с тях.

Бащата на Мици, висок, суров мъж, се беше върнал от Шанхай. Той стоеше мълчалив и прав зад стола на Бригите, стиснал с ръце облегалката и кокалчетата на пръстите му бавно побледняваха от стискането. В началото Бригите също седеше неподвижно. След това заговори и ръцете й започнаха да треперят. Нина беше твърде далеч, за да чуе думите й, но недоверието, изписано на лицето й, а и последвалият гняв говореха достатъчно. После се изправи и вдигна разтреперани ръце към устата си, докато Чейс отговаряше. Ервин потрепна и краката на стола изскърцаха по пода.

Бригите изпищя пронизително, хвърли се към Чейс и започна да го удря по лицето толкова силно, че плясъкът отекна по цялата тераса. Той стоеше без да помръдва, докато тя продължи да го бие, крещейки нещо на немски, докато най-накрая не отстъпи назад и не се свлече в стола, хълцайки. Ервин сложи ръка на рамото й и каза нещо на Чейс през зъби.

Без да каже нищо, Чейс се обърна и вдървено закрачи по терасата. Той подмина мълчаливо Нина, без да има сили дори да я погледне, а по бузите му се стичаха сълзи.