Текст книги "Тайната на Ескалибур"

3

След като Чейс и баба му тръгнаха към супермаркета, Нина се върна в хотелската стая, за да вземе лаптопа и кодирания диск. Докато се връщаше към фоайето по коридора, осветен от мека светлина, тя се чудеше каква ли тайна се крие в него – и защо Руст иска да я разкрие само лично на нея.

Руст я чакаше в салона „Виста“, леко повдигната, полукръгла пристройка със стъклени стени и изглед към морския бряг. След него, на западната скала, се нареждаха голяма тухлена сграда, на която висеше грамадна табела с надпис „Международен център Борнмът“, а на юг следваха плажът и кеят. Яркото следобедно слънце, което караше вълните да блещукат и туристите, които безцелно се разхождаха по крайбрежната алея, бяха приятна гледка, загрозявана единствено от надвисналата сграда на бившето кино. Нина установи, че е напълно съгласна с думите на бабчето, че е голяма грозотия.

За голяма нейна изненада същото се отнасяше и за Руст. Когато го беше срещала преди, германецът се обличаше добре, дори елегантно. От друга страна размъкнатата фигура, която се изправи, за да я посрещне, изглеждаше така, сякаш предишната нощ той бе спал в близката канавка. Сакото му беше измачкано, несресаната му посивяла коса стърчеше на всички страни, сякаш бе получил електрически удар. Очилата му с дебели рамки го правеха да изглежда досущ като лудия учен от разни анимационни филмчета.

Но поне не си беше изгубил маниерите.

– А, Нина! – каза той, като се изправи и се поклони. – Толкова се радвам да ви видя. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

– Ами вие не ми оставихте кой знае каква алтернатива – отвърна тя, докато се ръкуваше с него. – Останах с впечатлението, че сте готов дори да пренощувате на стълбите на ООН, ако се наложи.

Това беше шега, но Руст кимна напълно сериозно.

– Може би. Но сега и двамата сме тук! Елате, седнете. – Той махна към масата си, която се намираше в дъното на салона. Нина осъзна, че той е избрал да седне колкото се може по-далеч от останалите, които бяха предпочели да седнат по-близо до стъклените стени, за да могат да се насладят на гледката към морето. Руст придърпа един стол за нея, след което подозрително огледа присъстващите, преди да седне срещу нея.

Тя проследи погледа му: една възрастна двойка, която пиеше чай и похапваше бисквитки, млад мъж с намазана с гел коса, който оживено говореше по телефона си, един грамаден брадат тип с грозен белег на челото, потънал в четенето на вестник. За миг Нина изпита съжаление към него – очевидно белегът му бе резултат от някакво сериозно нараняване, – след което отново насочи вниманието си към Руст.

– И така, каква е голямата тайна?

Руст се наведе напред и снижи глас в конспиративен шепот.

– Нина, кажете ми… какво знаете за крал Артур?

Ако Нина си беше приготвила списък с възможните теми, които Руст можеше да повдигне, това едва ли щеше да влезе в първите хиляда.

– Ами… в исторически смисъл или в митологичен?

– Исторически, разбира се.

– Разбира се – повтори тя, като се опита да скрие удивлението си. – Това не е точно от моята компетенция, но знам достатъчно, за да знам, че няма какво толкова да се знае. Той е бил водач на древните британци през шести век, той обединил английските племена след напускането на римляните и се борил срещу саксонците и пиктите, докато най-накрая, през седми век, саксонците не покорили Англия. След това… – Тя сви рамене. – Монти Пайтън33
  Монти Пайтън – култова комедийна група, нашумяла с абсурдисткия си и „политически некоректен“ хумор в ТВ-сериала „Летящият цирк на Монти Пайтън“ (1969–1974 г.); през 1975 г. комиците снимат филма „Монти Пайтън и Свещения граал“ – сатирична интерпретация на легендата за крал Артур и рицарите на Кръглата маса – Б.пр.


[Закрыть] продължават легендата…

Руст кимна одобрително.

– А какво знаете за меча на крал Артур? И него ли смятате просто за легенда?

– Не знам. Има някои исторически отметки, но са много повърхностни. В смисъл, че дори няма съгласие по въпроса дали е бил само един меч, или два. Името Екскалибур е известно на всички, но според някои източници преди него той е притежавал друг, въпреки че не си спомням как са го наричали…

– Калибърн – прекъсна я Руст.

– Калибърн, точно така. Така че Екскалибур може да е просто другото име на Калибърн или пък е възможно да са две съвсем различни оръжия. Ако се съди по легендите, то Калибърн е бил мечът, забит в скалата, който само Артур е можел да извади като доказателство, че той е истинският крал на Британия, а Екскалибур е бил изкован за него от Мерлин, след като Калибърн бил счупен в битка. – Тя погледна към германеца. – Но вие сигурно вече го знаете, защо ме питате?

– Да, знам го – призна Руст. – Историята на Артур е моя… моя страст, да речем, от много години. Но просто исках да се убедя, че вие сте подходящият човек, на когото да разкажа какво съм открил.

Нина повдигна вежди.

– Какво сте открил? Мислех, че става въпрос за родителите ми. Какво общо има крал Артур с тях?

Руст сви устни, сякаш се опитваше да сдъвче нещо твърдо.

– Всъщност, Нина, истината е, че… няма нищо общо.

– Какво?

– Ако ви бях казал защо всъщност искам да ви видя, може би въобще нямаше да проявите интерес. Само така можех да съм сигурен. Съжалявам.

– Какво? – повтори Нина, вече ядосана. – Чакайте малко, излъгал сте ме? Просто сте търсил повод, за да разговаряте с мен?

– Моля да ме извините, ужасно съжалявам! Но трябваше да говоря с вас. Вие сте единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ. – Той отново огледа салона и гласът му се снижи до шепот. – Животът ми е застрашен!

– Да, от мен! – Нина се изправи и грабна лаптопа си.

Руст също скочи от мястото си, и протегна ръце в умолителен жест да я накара отново да седне.

– Моля ви, моля ви! Вашите родители ми бяха много добри приятели, особено баща ви. Свързваха ни толкова много неща. Включително страстта към непопулярните теории. – Умолителният му поглед внезапно се изостри. – Като Атлантида.

– Но това не ви дава правото да използвате родителите ми, за да ми привлечете вниманието.

– Знаете ли, защо изгубих работата си? – попита Руст с рязък тон. – Защото помогнах на баща ви. Тайно му дадох откритите нацистки документи, които го отведоха заедно с Лора по-близо от всякога до Атлантида. Когато разбраха какво съм направил, аз бях уволнен, опозорен – и накрая провалих брака си заради това. Сабрина ме напусна.

– Ако търсите съжаление, объркали сте човека – студено му отвърна Нина. – Моите родители загинаха заради това, което сте им дал.

– Вашите родители бяха готови да поемат всякакъв риск, който можеше да докаже, че са прави – възпротиви се Руст. – Знаете много добре, че това е така – познавахте ги. Търсенето на Атлантида беше тяхна страст, тяхна мания, която обсеби и вас. Без тях никога нямаше да откриете Атлантида. Изградихте работата си върху тяхната. – Нина не можеше да го отрече. По време на своите проучвания се беше възползвала максимално от записките на родителите си. – И също като тях поехте огромен риск, за да докажете своите теории. Е, аз също имам теория. Никой не вярва в нея – но никой не вярваше и на вашите родители, а те бяха прави. – След целия този поток от думи той сякаш се срина и напрежението от очакването на отговора й като че ли беше единственото, което го поддържаше. – Моля ви – каза тихо той. – Поне ме изслушайте.

Нина се поколеба. Тя осъзнаваше, че Руст се възползва от чувствата й и презираше както манипулативността, така и лъжата му. Но той нямаше да даде нацистките документи на родителите й, без да е наясно с рисковете, които поема, като им помага… и го беше заплатил с цената на кариерата и брака си.

– Добре – каза неохотно тя, все още ядосана, но гневът й леко започваше да се уталожва. – Добре, ще ви изслушам. Но само това. – Тя седна на стола. – Нищо друго не обещавам.

Руст въздъхна облекчено и седна в своя стол.

– Аз моля само за това.

Скръстила ръце, Нина го погледна с присвити очи.

– И така, разкажете ми теорията си.

– Моята теория – започна Руст, като отново снижи глас, – засяга Екскалибур, меча на крал Артур. Аз вярвам, че той е истински и че все още съществува. Дори знам как да го намеря.

– Добре, къде е той сега?

– Не знам.

Нина издиша ядосано през стиснатите си зъби.

– Но нали току-що казахте…

– Казах, че знам как да го намеря; това не е същото като да знам къде е. Винаги съм проявявал силен интерес към легендите за Артур, точно както родителите ти се интересуваха от Атлантида. И също като тях посветих много време и енергия, за да събера всяко парченце исторически факт, което успях да открия. Историята на крал Артур се простира далеч отвъд пределите на Британия. – Той погледна през прозореца към морето. – Тя достига чак до Близкия изток – където се крие едната от следите, които ще ни отведат до мястото, където лежи Екскалибур.

– Няма такова нещо като „нас“, Бернд – напомни му Нина. – Не и докато не ме убедите, че сте прав.

Руст сведе поглед към диска.

– И ще го направя – всичките ми проучвания се намират на този диск. – Той отново я погледна. – Знаеш крал Ричард Първи, нали?

– Ричард Лъвското сърце – каза Нина, кимайки.

– Когато Ричард потеглил на Третия кръстоносен поход през 1190 година, той взел със себе си един много специален предмет, дар от монасите в Гластънбърското абатство в западна Англия. Те му подарили един меч, който някога принадлежал на най-великите крале на Англия.

– Екскалибур?

Руст се усмихна.

– Не. Ричард си мислел, че носи Екскалибур, но монасите всъщност му дали първия меч на Артур, Калибърн. Това е моята теория – моята непопулярна мания.

Нина усещаше, че въпреки нежеланието си започва да изпитва интерес.

– Продължавайте.

– Според легендата Калибърн бил счупен в битка от крал Пелинор. Това може да е или може да не е истина, но за мен няма съмнение, че мечът е бил счупен. Парчетата са били запазени и тъй като това оръжие е било изключително важно, са били правени опити да го поправят. Но възстановеното оръжие никога няма да има силата на току-що изкованото, затова аз вярвам, че мечовете на Артур са нещо повече от обикновена стомана. По-късно отново ще се върна към това – продължи той, улавяйки любопитния поглед на Нина. – Затова Мерлин, който бил създал Калибърн, му изковал заместник.

– Нима смятате, че Мерлин наистина е съществувал?

– Има твърде много исторически източници за съществуването му, за да се съмнявам. Въпреки че не е бил магьосник – поне не в магическия смисъл. – Руст се усмихна многозначително на Нина. – Той създал ново оръжие за Артур, меч, който бил далеч по-силен от Калибърн – Екскалибур. Така, легендата разказва, че Артур е бил погребан в земите на абатството Гластънбъри. Но освен това монасите притежават и Калибърн, редом с много от другите съкровища на Артур.

– И как е попаднал в ръцете на Ричард Лъвското сърце?

– Абатството Гластънбъри било едно от най-богатите в Англия – обясни Руст. – Голяма част от богатството му идвала от връзката с легендата за Артур. И, разбира се, където има богатство, има и такива, които искат дял от него. Ричард не е представлявал изключение.

– И монасите му дали Екскалибур – каза Нина, преди да се усети накъде клони Руст. – Или по-скоро му казали, че това е Екскалибур, защото те нямали никакво намерение да му дадат истинския меч.

– Точно така! Екскалибур бил погребан в гробницата на Артур, черна каменна пирамида, която монасите открили през 1191 година – една година след като Ричард заминал на кръстоносен поход. Въпреки че „открили“ не е точната дума – те са знаели през цялото време къде се намира.

– Тогава са разкрили съществуването й – осъзна Нина.

Като разкриването на нова атракция в увеселителен парк.

– Да. Абатството пострадало при пожар и богатствата на манастира били използвани за ремонта му. Но гробницата на Артур щяла да им доведе много посетители… и техните пари.

– А какво се случило с гробницата? Знам със сигурност, че костите на крал Артур не са изложени никъде.

– Не, не са. След като гробницата била открита, телата на Артур и неговата кралица Гуиневир били преместени в самото абатство. Но когато около 1539 година Хенри Осми закрил манастирите…

– Под „закрил“ имате предвид „унищожил“, нали? – прекъсна го Нина.

– Точно така. Когато абатството било унищожено, с него заминала и гробницата и повече нищо не било открито.

– Значи единственото нещо, което останало от Артур, бил Калибърн?

Руст отново се усмихна.

– Не съвсем. Точно това ми подсказаха проучванията, точно това е моята теория. Само помислете – монасите от Гластънбъри били готови да излъжат дори краля, само и само да запазят своето съкровище. Но когато открили – разкрили, както казахте вие – гробницата на крал Артур пред света, по това време те вече са били преместили истинското й съдържание на друго място, някъде, където огънят, грабителите или кралете не могат да ги открият. Само монасите знаели къде се намира това място – и когато манастирът бил унищожен, то било изгубено. Но местоположението му можело да бъде открито само на едно място – гравирано на Калибърн!

Нина го погледна скептично.

– Защо им е на монасите да правят това? Все едно дават на Голдфингър44
  Голдфингър – герой от едноименния роман на Йън Флеминг, най-голям контрабандист на злато в света. – Б.пр.


[Закрыть] ключа от форт Нокс55
  Форт Нокс – мястото, където се пази златният резерв на САЩ. – Б.пр.


[Закрыть]!

– Те не са очаквали Ричард да вземе меча със себе си, когато поел на кръстоносен поход. Освен това не можели и да предположат, че той ще постъпи с него така, както е направил.

– И какво направил?

– Пътувайки към Светите земи, Ричард спрял в Сицилия, където по кралския маниер от онова време, той започнал война по някакъв съвсем обикновен повод. – Руст поклати глава презрително, непокорната му коса се разроши. – Владетел на Сицилия по онова време бил Танкред от Лече и когато мирният договор между тях бил подписан през 1191 година, в чест на новото им приятелство Ричард му подарил…

– Калибърн – сети се Нина.

– Въпреки че и Танкред и Ричард вярвали, че това е Екскалибур.

Тя все още бе изпълнена със съмнение.

– Никога преди не съм чувала тази история.

– Подаряването на едно от най-великите съкровища на Англия не е нещо, което Ричард би искал да се разчува у дома. Но когато той продължил похода си към Светите земи, мечът останал у Танкред, който го завещал на наследниците си и накрая се озовал в ръцете на Фридрих Втори.

– Ах! – възкликна Нина, разпознавайки историческата фигура, която й беше далеч по-позната. – Императорът на Свещената римска империя.

– И също кръстоносец – макар и много по-различен от Ричард.

– Сключването на съюзи с мюсюлманите, за да може просто да влезе в Йерусалим и да го обяви за свой без нито една жертва, не съвпадало точно с представата на папата за кръстоносен поход – ухили се тя.

Руст й се усмихна в отговор.

– Не. Но точно благодарение на тези съюзи мечът се озовал в Близкия изток. Когато през 1229 година Фридрих превзел Йерусалим, много кръстоносци всъщност отказали да го последват – папа Григорий IX го отлъчил от църквата и те се страхували, че ако останат с него, ще ги сполети същата съдба. Но Фридрих успял да убеди няколко кръстоносци да го подкрепят. Сред тях бил един млад рицар на име Петер от Коронея – въпреки че тази титла той получил по-късно. Фридрих дал меча на Петер като награда за неговата вярност. След това, пред 1231 година, когато Григорий помилвал Фридрих, това било прието като оправдание за делата на Петер, в резултат на което той се сдобил със значително влияние. Освен територия в Светите земи той получил и замък в Коронея, на гръцките острови.

– Значи мечът е в Коронея? – попита Нина. Въпреки че все още изпитваше някакви съмнения, проучването на Руст определено беше възбудило интереса й.

Руст поклати глава.

– Де да беше така. Петер бил убит през 1260 година, когато се завърнал в Светите земи, за да защити територията си от мамелюците. Неговият меч, същият, който Фридрих му бил подарил, се счупил в битката – както вече казах, поправеният меч не може да бъде толкова здрав, колкото новият. Хората на Петер отнесли тялото му в Коронея, за да бъде погребано заедно с парчетата от меча. Аз вярвам, че съм открил едно от тези парчета и то изненадващо близко до дома… но настоящият собственик на замъка, в който може би е скрито, отказва да ме пусне да го потърся. Може би някой с вашата известност ще бъде по-убедителен. – Той я погледна с кисела усмивка, която бързо се изпари, когато отново заговори. – Но аз знам точно къде се намира върхът на меча – или по-скоро къде се е намирал доскоро, допреди три седмици. Точно затова мога да се доверя само на вас. – Той почука с пръст по кутийката на диска. – Затова трябваше да унищожа всичките си записки, като оставих само това копие – не мога да си позволя някой друг да се добере до тях.

– Бернд, какво става всъщност? – попита Нина. – Казахте, че животът ви е в опасност – защо?

– По време на проучванията си научих, че върхът на меча се завърнал в Сицилия – каза Руст, – в една малка църква, исторически свързана с Фридрих, която се намира в малкото село Сан Маджиори. Можех сам да отида да я видя, но откакто Сабрина ме напусна, парите се превърнаха в проблем. Вече не можех да използвам академични източници, които да финансират проучванията ми, затова трябваше да потърся другаде. Опитах при частни фондове из цяла Европа, но никой не прояви интерес – докато с мен не се свърза един руснак. Той изглеждаше много заинтригуван. – Руст отново огледа предпазливо салона. – За нещастие му разказах твърде много – и само два дни по-късно свещеникът на Сан Маджиори беше убит – застрелян, – а църквата му изгоря до основи.

– Смятате, че този руснак се е опитал да вземе парчето без вас? И е убил човек, за да се сдобие с него?

– Сигурен съм в това – настоя Руст. – Местната полиция смята, че това е дело на мафията, но моментът… просто не може да бъде съвпадение. Затова се укрих, затова не мога да позволя на никого да види проучванията ми. На този човек не трябва да му се позволява да открие останалите части на Калибърн, да открие Екскалибур. Заплахата за света е твърде голяма.

Нина отново го погледна скептично.

– Защо? Искам да кажа, че това ще бъде невероятно археологическо откритие, но Екскалибур си остава просто един меч.

– Екскалибур е нещо повече от меч – каза Руст ужасно сериозно. – В един древен уелски текст, наречен „Мабиногион“, се казва, че мечът на Артур има гравирани две преплетени змии на дръжката и когато той го извадел от ножницата… – Той се спря за миг, за да си припомни точните думи. – „От устата на двете змии излизали пламъци, толкова ужасни, че никой нямал силата да ги погледне.“ А в „Le Morte D’Arthur“66
  „Смъртта на Артур“, изписвано на средновековен френски по този начин, вместо „La Mort D’Arthur“, е компилативно съчинение на Сър Томас Малори, публикувано през 1495 г., създадено въз основа на френски и английски рицарски романи, посветени на крал Артур, заедно със собствени интерпретации и съчинения на автора по темата – Б.пр.


[Закрыть], когато Артур извадел меча си, „той заслепявал очите на враговете му със силата на трийсет факли“. Това не е обикновено острие. Всичко, което трябва да знаете, го има в записките ми. Моля ви, вижте сама.

Тя отвори лаптопа си и кликна два пъти върху файла, който беше копирала от диска.

– Добре, но трябва да заявя, че това ми звучи твърде… – Тя искаше да каже „откачено“, но вместо това избра „параноично“. – А каква е паролата?

– Zum Wilden Hirsh. Като една дума, без главни букви. – Нина го погледна учудено. – Така се казваше хотелът, където бях отседнал, когато кодирах файловете. Трябваше ми нещо, за което руснаците никога нямаше да се досетят в случай, че дискът попадне в техни ръце.

– Руснаците, в множествено число? – попита подозрително Нина, докато внимателно въвеждаше паролата. Компютърът изпиука – паролата беше приета и тя получи достъп. Папката се отвори и разкри десетки – не, стотици – файлове. – Леле, доста записки сте си водили.

– Това е още една предпазна мярка – каза Руст и почука с пръст по челото си. – Точната им поредица се намира единствено тук. Без нея ще са необходими дни, за да се разгадаят. Но с моята помощ ще успеете много бързо да разберете какво съм открил – и се надявам, че ще се убедите, че наистина знам как да намеря парчетата от Калибърн… и че Калибърн ще ни отведе до Екскалибур.

– Добре, ще видим – Нина погледна към Руст. – Така, кой файл да прочета…

Тя замръзна.

На гърдите на Руст се беше появила наситено зелена точка, която той не забелязваше. Тя се плъзна по омачканите му дрехи и се закова върху сърцето му…

Силното пропукване, което се чу когато в стъклото зад гърба на Нина се проби малка дупка, беше заглушено от трясъка, който се разнесе когато Руст излетя назад и от раната в гърдите му изригна кървав гейзер.