Текст книги "Тайната на Ескалибур"
Автор книги: Анди Макдермът
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 30 страниц)
32
Англия
Ню Форест се простираше върху терен от над 220 квадратни мили. Началото на националния парк започваше на десетина мили източно от Борнмът и в него се намираха някои от най-старите равнинни пасища на Англия. Но Нина и Чейс чакаха в колата на Елизабет, паркирана на едно от сечищата в редките горски масиви, от които всъщност идваше името на областта2020
Ню форест (англ. new forest) – Нова гора. – Б.пр.
[Закрыть]. Чейс беше разгледал сателитни снимки на района; най-близката къща се намираше на около миля от тях; мястото, което Мичъл беше избрал за размяната, беше възможно най-усамотеното, което можеше да се намери в гъсто населения южен бряг.
Нощта беше настъпила. Единственото осветление идваше от фаровете на колата, които хвърляха остри сенки върху земята. Чейс огледа дърветата, но не видя никого.
Но той знаеше, че не са сами.
– Чух нещо – каза Нина и обърна глава на север. Чейс успя да го долови едва след няколко секунди – слухът му още не се беше възстановил напълно от взрива в Русия. Но воят и боботенето на приближаващия се хеликоптер не можеха да се сбъркат.
Той се снижи, освети гората с фаровете си и се приближи към разчистения терен, обръщайки се с едната си страна към колата. През едната вратичка се показа някакъв мъж и насочи към тях кръгла антена.
– Изхвърли пистолета, Еди – разнесе се гласът на Мичъл от говорителя на хеликоптера, който висеше точно над дърветата. Антената беше част от радарна система, която показваше какво точно носят Нина и Чейс под дрехите си. – И, Нина, онова нещо в левия ти джоб, мисля, че е предавател. Отърви се от него. След това и двамата се отдалечете от колата.
Чейс хвърли пистолета до един паднал пън, а Нина неохотно извади от джоба си електронното устройство и го постави върху покрива на колата. Те навлязоха навътре в сечището. След няколко секунди мъжът приключи със сканирането и хеликоптерът кацна на земята сред миниатюрен ураган от прах и листа, а перките му продължиха да се въртят дори и след като двигателят замлъкна.
Холи предпазливо слезе от него, зад нея се появи Мичъл.
– Чичо Еди!
– Добре ли си, Холи? – извика Чейс.
– Добре е – отвърна Мичъл. – Нина, тръгни към мен. Аз ще пусна момичето. Само внимателно, без необмислени експерименти.
Нина пристъпи напред, след което се спря и се обърна към Чейс.
– Еди…
– Ще те намеря – каза нежно той. След това продължи, опитвайки се да докара безгрижно изражение на лицето си: – Между другото, смяташ ли да правиш нещо през месец май? Някъде около четиринайсети?
Тя му се усмихна широко и искрено.
– Вече смятам.
– Не го пропускай.
– Не ми позволявай.
– Стига празни приказки – прекъсна ги Мичъл. – Нина, идвай тук!
Нина погледна Еди за последен път и тръгна към хеликоптера. Холи идваше от другата страна, като едва се сдържаше да не хукне към него. Когато се разминаваха, Нина прошепна:
– Прави каквото ти казва Еди.
Тя стигна до хеликоптера и погледна назад. Холи тъкмо беше стигнала до Чейс.
– Качвай се – извика Мичъл от кабината. Опитвайки се да прикрие страха си, Нина се качи в кабината. Човекът с радара хвана ръцете й и ги закопча с белезници, след което я бутна към седалката до Мичъл.
Двигателят веднага забуча и хеликоптерът започна да се издига. Нина погледна през прозореца към двете фигури, които постепенно се скриха в мрака.
– Откарай ни до самолета – заповяда Мичъл на пилота. – Искам като стигнем в Шотландия, другият хеликоптер да бъде зареден и готов за излитане. Чака ни много работа – искам до утре вечер системата да бъде напълно готова за проба.
– Ами Еди и Холи? – попита Нина.
– Казах, че ще пусна Холи невредима – каза Мичъл със сериозно изражение на лицето. – За след това не гарантирам…
Нина присви очи и го погледна с омраза.
– Подъл кучи сине!
– Правя каквото се налага. – Той се облегна назад, а хеликоптерът набра скорост и се понесе над тъмната гора.
Снайперистът се намираше на около двеста фута от Чейс, но и на трийсет да беше, пак нямаше да го забележат, дори и на дневна светлина. Облечен в камуфлажно облекло той се сливаше идеално с шубраците и храстите в гората. Дори пушката му не изглеждаше като фабрично произведена, а по-скоро органична, с боядисана в кафяво цев и заглушител обвит със зелени клонки, а издайническите лещи на оптиката се криеха под клюмнали листа.
Той ги отмести с ръка, за да получи пълна видимост към мишените. Координатният кръст беше фокусиран перфектно върху главата на Чейс. Той се повдигна леко на лакти и се приготви да стреля. Чейс разговаряше с момичето и се местеше насам-натам, но не толкова, че да му попречи да стреля.
След като хеликоптерът отлетя, в гората почти не се усещаше вятър, а и да имаше, при това късо разстояние заглушителят и откатът почти нямаше да окажат влияние върху точността на изстрела. Въпреки това той ги отчете като фактор и леко повдигна мерника над очите на Чейс. Куршумът щеше да се забие в центъра на челото му и да му пръсне мозъка.
След като приключеше с Чейс, щеше да се съсредоточи върху момичето, което щеше да бъде изпаднало в шок и парализирано от ужас, лесна плячка. Две мишени, два изстрела, две секунди.
Два трупа.
Той се стегна и затаи дъх, за да сведе до минимум движението на тялото си, коригира мерника си за последно и леко натисна спусъка…
Изстрел…
Точно тогава Чейс клекна.
Куршумът изсъска над главата на Чейс и се заби в отсрещното дърво. Лекото изщракване на снайперската пушка след изстрела му подсказа посоката, от която е стреляно, но той вече я знаеше.
– Господи! – чу се тенекиеният глас на Питър Олдърли в дясното му ухо, след като Чейс сграбчи Холи и я събори на земята до себе си. – Не можа ли да се забавиш още!?
Чейс не отговори, а припълзя към прикритието на дънера, влачейки момичето след себе си.
– Стой тук – изсъска той, сграбчи пистолета си и запълзя по корем през листата и калта към другия край на падналия ствол. Ако снайперистът беше добър, а Чейс не се съмняваше в това, изненадан или не от реакцията на жертвата си, той щеше да презареди бързо и да потърси мишената.
– Все още е на мястото си – обади се Мак в слушалката. – Оглежда се наляво, търси те.
– Чакай, прави нещо с пушката си – добави Олдърли. – Превключи нещо, може да е нощно виждане или инфрачервен термограф.
Чейс нямаше нужда да вижда радарния образ, който двамата мъже разглеждаха някъде в централата на МИ-6 в Лондон; той можеше да си го представи идеално. Снайперистът лежеше зад някакво прикритие, паднал дънер или пън, на място, откъдето имаше добра видимост към първоначалната позиция на мишените си. Нямаше да мръдне от мястото си, освен ако не беше абсолютно наложително.
Което означаваше, че Чейс трябваше да го накара да се помръдне оттам. Сателитът, който обикаляше в орбита на триста мили над главата му, можеше да вижда през гъстата листна маса по дърветата и дори през почвата, но можеше да насочва окото си към някое определено място само за ограничен период от време, преди траекторията му да го отведе извън обхват. Ако до това време той не беше открил врага, щеше да остане без видимост.
Което означаваше да умре.
– Една минута до излизане от обхват – съобщи Олдърли.
– Хайде, Чейс, закови тъпото копеле, той просто си лежи някъде там!
– Ти май никога не си се изправял пред снайперист, а? – изръмжа Чейс, приближавайки края на ствола. Следващото възможно прикритие беше едно дърво на около десет фута от него – терен, на който ще бъде напълно изложен на прицела му. – Кажи ми какво прави?
– Мести мерника от единия край на дънера към другия – отвърна Мак. – Чака някой от вас да помръдне.
– Накъде се цели сега?
– Към теб.
Чейс се мразеше за това, което щеше да направи, но знаеше, че за него и племенницата му нямаше друг изход.
– Холи – прошепна високо той. – Когато ти кажа, много бързо покажи ръката си над дънера и после я скрий пак. Разбра ли? – Въпреки че беше много объркана и изплашена, тя кимна утвърдително. – Добре, едно, две, сега!
Холи протегна ръка над дънера.
Чейс се изстреля в посока към дървото, макар че тя веднага я скри. Той чу едновременно тихото туп на куршум, забиващ се в дърво, и мекото изщракване на пушката. Холи изпищя, когато върху нея се посипаха листа и натрошена дървесна кора.
– Наведи се! – извика Чейс. Дори най-добрите снайперисти в света имаха нужда от време, за да открият отново мишената си след като вече са стреляли. А и неговото бързо движение между дърветата щеше да принуди стрелеца да смени мишената, което щеше да го забави допълнително.
Но не чак толкова много.
Чейс се залепи за дървото секунда, преди куршумът да го направи и да напълни очите му с трески.
– Четирийсет секунди – обяви Олдърли с напрегнат глас.
– Къде е той?
– На пет часа от теб, около четирийсет метра – обади се Мак. – Прицелва се в прикритието ти.
– Вляво или вдясно?
– Вляво.
С вдигнат пистолет Чейс се изви надясно и показа ръката и рамото си, за да привлече снайпериста, след което веднага се премести обратно и бързо стреля два пъти от лявата страна. В дървото се заби още един куршум, противникът му явно се беше разконцентрирал от ответния огън, точно както се беше надявал Чейс.
Той отново изскочи иззад прикритието си, този път без да се връща обратно. Хукна криволичейки между дърветата право към укритието на снайпериста, а под краката му хрущяха нападалите клони и листа…
– Трийсет секунди!
– Размърда се, уплашил си го! – извика в същия миг Мак. – Движи се надясно от първоначалната си позиция, пълзи – не! Станал е и бяга!
Чейс стигна до друго дърво и се скри зад него.
– Позиция!
– На четири часа от теб, продължава да се движи надясно, все още се движи – мамка му! Еди, той отива към племенницата ти!
– Двайсет! – каза Олдърли. – Чейс, размърдай се!
Чейс реши да рискува и надникна зад дънера. На слабата светлина от фаровете на колата не се виждаше нищо, което да се движи.
– Нямам визуален контакт! Къде се намира той?
– Приближава се откъм три часа, все още се движи – не, пада на земята, прицелва се…
– Мамка му! – Той хукна право към все още невидимия снайперист, протегнал напред пистолета си. – Направлявай ме!
На образа на радара протегнатата му ръка щеше да служи като ориентир, което щеше да помогне на Мак да го упътва към целта му – ако, разбира се, беше достатъчно бърз.
– Ляво – отсече Мак. Чейс леко смени посоката, профучавайки край дърветата. – Ляво, ляво – направо, направо!
– Десет секунди!
Чейс стреля и продължи да стреля в шубраците пред себе си.
Нямаше попадение, а времето и патроните му свършваха…
– Раздвижи се! – каза Мак. – Сменя целта, сменя целта!
Нямаше нужда да пита коя е следващата му мишена. Оставаха му три патрона, два, един…
– Улучи го! – извика Мак. Без ликуване в гласа, просто констатация. – Пистолет, пистолет!
В близък бой снайперската пушка беше безполезна, но мъжът разполагаше и с друго оръжие. Чейс забеляза раздвижване пред себе си, един храст, който не беше храст се размърда, проблясък на метал…
Той изстреля последния си патрон.
– Нямам контакт! – изпъшка Олдърли. – Чейс! Улучи ли го, успя ли?
– Да, улучих го – обяви Чейс, изритвайки пистолета от ръката на снайпериста. Но за него вече нямаше никаква заплаха: последният куршум беше улучил мъжа във врата, разкъсвайки мускулите и жилите, и сега камуфлажното му облекло бързо подгизваше от кръв. Той продължаваше да помръдва леко, но след минута-две щеше да бъде мъртъв, дори и ако Чейс се опиташе да го спаси.
В слушалката се чуха викове на облекчение.
– В такъв случай – рече Олдърли след минута, – можеш да очакваш сметка от Нейно величество за използването на сателита. Ще бъде само някакви си милион паунда, или там някъде.
– Кажи им да си го приспаднат от наградата за откриването на Екскалибур – рече Мак. – Добре ли си, Еди?
– Да – отвърна Чейс, обърна гръб на умиращия снайперист и хукна към сечището. – Холи, добре ли си? Холи?
Намери я да лежи на земята зад дънера и да трепери.
– Холи – каза той, като се протегна и я хвана за ръката. – Всичко е наред. Добре ли си?
Тя бавно вдигна глава и го погледна с насълзени очи.
– Чичо Еди?
– Здрасти – усмихна се той. – Хайде, миличка. Да те заведем у дома при мама.
Той внимателно я изправи на краката й. Тя го прегърна и притисна лице към гърдите му, хълцайки.
– Всичко е наред – успокои я той. – Всичко свърши.
Но знаеше, че съвсем не е така.
– Предполагам, че снайперистът няма да проговори – каза Мак в слушалката, явно мислейки си за същото. – Двамата с Питър ще се оправим с местната полиция, но как смяташ да намериш Нина?
Чейс отведе Холи до колата.
– Все още имам шанс. Ще трябва да поговоря с един човек.
Хектор Амороз се събуди внезапно, седна в леглото и се протегна да светне нощната лампа.
– Здрасти, Хектор – обади се Чейс с леден глас от стола, който беше придърпал до леглото. В ръката си държеше пистолет, без да го насочва директно към шефа на АСН, но можеше да го направи само с едно леко помръдване на китката.
– Еди! – възкликна Амороз. – Ти какво… Как влезе тук?
– Имам си начини. Исках да си поговорим, докато си още в Лондон. За приятелчето ти Джак Мичъл.
При произнасянето на това име, лицето на Амороз се стегна. Той се вгледа в Чейс, докато очите му привикнаха към светлината.
– Господи, Еди! Какво ти се е случило?
Чейс посочи към отоците и раните по лицето си.
– Както вече казах, Джак Мичъл. Оказа се, че не е този, за който се представя. – Сега пистолетът му вече беше насочен към Амороз. – Но ти си го знаел, нали? Още от самото начало.
– Не знам за какво…
– Недей! Дори не се опитвай да отричаш! Джак нагласи цялата работа, въвлече в играта АСН, за да може да намери Екскалибур преди руснаците. И тъй като е служил във флота, а ти също си служил там, двамата още в началото се сприятелихте. Бихте направили всичко, за да си помогнете един на друг, нали?
– Въобще не стана така – рече твърдо Амороз. – Може и да съм напуснал флота, но щом Пентагона поиска нещо, мой дълг е да им го осигуря. В по-голямата си част финансирането на АСН идва от САЩ. Знаеш го много добре.
– Онзи, който плаща, той поръчва музиката, така ли? – подигравателно се ухили Еди. – Добре, знаеш ли каква музичка е поръчал сега? Казва се „Аз отвлякох Нина и откраднах Екскалибур, за да си построя шибаната машина“.
Амороз се изпъна и го погледна стреснато.
– Отвлякъл е Нина? Какви ги говориш?
– Отвлече Нина, опита се да ме убие – мен и племенничката ми. Защото не иска да остави жив никой, който да разкаже за незаконните му операции и свръхоръжието, което се кани да построи.
– И ти си мислиш, че аз имам нещо общо с това? – попита Амороз.
Чейс го погледна твърдо.
– Ако си го мислех, досега да си мъртъв. – Амороз се напрегна, защото знаеше, че Чейс не се шегува. – Но ти знаеш повече за Джак, отколкото показваш. Искам да знам къде е сега.
– Всичко, което знам за Мичъл е, че той е бивш агент към разузнавателния отдел на специалните части, че сега работи за DARPA и че ми беше заповядано да му окажа пълно съдействие във въпросите на националната сигурност. Заповедта дойде от висшите ешелони на Пентагона.
– Добре, но Джак като че ли не получава заповедите си от там. Изглежда, че не получава заповеди от никого. Върти си своята малка незаконна операцийка и той казва на Пентагона какво да прави.
– Какво имаш предвид?
– Прибра се от Русия с подводница. Американска подводница, в руски териториални води. – Амороз реагира с искрена изненада. – Видях номера на корпуса – продължи Чейс. – Проверих го – SNN-23, морски съд, „Джими Картър“, нападателна подводница клас „Сийулф“. На която някога е служил Мичъл. А най-странното е, че е била прехвърлена към специалните части за техните операции. Наистина е голямо съвпадение, че точно тя се е оказала точно там… А още по-точно, не си представям някой от лампазите в Пентагона преднамерено да е поел такъв огромен риск. Значи…
– Той не може да разполага с такава власт – възпротиви се Амороз. – Дори тайните и незаконни операции се отчитат на някого.
– Това като че ли не го притесняваше. Изнесе ми високопарна реч на тема, че онова, което прави, било твърде важно, за да бъде оставено на политиците. Копелето е побесняло, Хектор – освен това Нина и мечът са в неговите ръце, тоест всичко, от което се нуждае, за да задвижи оръжието си. Видях едно подобно в действие; доста е… разтърсващо. Затова ми трябва помощта ти: да я спася – и да го спра.
– Как? Аз дори не знам къде се намира.
– Все някой ще знае – отвърна Чейс и се облегна назад в стола. Дулото на пистолета се отмести съвсем лекичко от бившия адмирал. – Може да се занимава с таен проект, но използва редовите военни активи. Както разузнавателни, така и граждански. Подводници, хеликоптери, самолети, коли, дори оръжия, които е изискал – за тях не може да няма все някаква документация. Някой в Пентагона знае как да го намерим. Ти сигурно имаш някакви приятелчета там. Иди при тях.
Амороз се размърда неспокойно.
– Това означава да разкрия, че знам за тайна операция, до която нямам достъп. Заради това не само мога да загубя поста си – могат да ме пратят и в затвора.
Пистолетът отново се насочи към него.
– В затвора поне ще си жив.
Амороз поглади брада замислено.
– Добре, ще опитам да… Ще се обадя на няколко души.
33
Норвежко море
Щом вратата на кабината се отвори, Нина скочи вътре.
– Хей, леко! – рече Мичъл, протегна ръка и хвана юмрука й, преди да успее да се забие в лицето му. Стисна го здраво и изви ръката й надолу. – Май е истина това, което казват, че червенокосите жени имат избухлив характер.
Нина присви очи от болка, след което се опита да изрита с крак капачката на коляното му. Той отскочи назад и тя пропусна на сантиметър.
– Ще те убия – обеща му с нисък глас.
– Не, няма – отвърна Мичъл безгрижно. – Да тръгваме.
– Накъде? – Курсът на хеликоптера предишната нощ беше кратък, до един частен самолет на летището в Саутхемптън, който след това отлетя до Уик, в североизточната част на Шотландия. Там ги очакваше друг, по-голям хеликоптер, който излетя веднага, щом се прехвърлиха в него, и се отправи на север, над тъмните води на Северно море, където единствените признаци на живот бяха светлините на нефтените платформи. Накрая и те се изгубиха от погледите им, и ги обгърна в пълен мрак.
Докато пред очите им не изникна един кораб, блестящ маяк насред пустошта. Като че ли беше товарен съд – палубата му беше претъпкана с контейнери. Хеликоптерът се приземи върху площадка, която се издигаше над кърмата, и Нина беше отведена в една метална каюта без прозорци. Свалиха й белезниците и я оставиха там сама.
Страхът за Чейс и Холи постепенно отстъпи пред нарастващия й гняв. Отчаянието нямаше да я отведе до никъде. Трябваше да попречи на плановете на Мичъл и да го накара да си плати за всичко, което беше направил.
– За Екскалибур – рече Мичъл. – Поставихме го на мястото му, системата е готова… Трябва ни само едно нещо.
– Аз.
– Да. Да вървим.
Придружаваха го двама грамадни мъже, единият от които носеше чифт белезници, закачени на колана, които всъщност не му бяха необходими; Нина беше наясно, че дори и да успее да се измъкне от ескорта си, просто нямаше къде да отиде. Вместо това, докато се спускаха надолу през гигантския морски съд, тя се оглеждаше за нещо, което би могло да й помогне. Бързият поглед през една амбразура и показа, че навън отново е тъмно, беше минал цял ден.
Слязоха на нивото под главната палуба и продължиха да се спускат надолу.
– Това като че ли не е обикновен контейнеровоз – най-накрая рече тя с престорен интерес.
– Правилно – отвърна Мичъл. – Между другото това е „Аврора“ – снощи нямах възможността да те поздравя с добре дошла на борда. Започвам да губя добрите си обноски. Направен е изцяло от немагнитна стомана и титан. Последната играчка на DARPA.
– Мислех, че не работиш за DARPA.
Той се усмихна.
– DARPA плати за него – но дори не знаят, че са го направили. Това му е хубавото да работиш в агенция, чийто бюджет не се води официално никъде. Трудно е да се противопоставиш на построяването на нещо, за което дори не знаеш, че съществува.
– Значи просто крадеш пари от правителството.
– Не бих казал. – Лицето му се вкамени. – Когато стане въпрос за защитата на Съединените щати, всички разходи са оправдани. И всяка цена си заслужава да бъде платена.
– Включително убийството?
– Може би трябва да попиташ Еди за това – отвърна саркастично той. – Когато защитава своята страна, едва ли обикаля насам-натам, за да раздава цветя и бонбонки.
– Той въобще не е като теб.
– Да, права си – защото прави каквото му казват и отива там, където са го изпратили. Убива, когото му кажат. Аз съм активен. Старая се да премахна заплахите за родината ми преди изобщо някой да разбере, че съществуват. Трябва да си ми благодарна за това, което правя.
Нина се изсмя скептично.
– Знаеш ли, въобще не ми се иска да съм ти задължена. Нито на който и да е друг като теб.
– Значи добре, че никога не сме искали да ни се издължават. Но ти пък какво ли знаеш за жертването в името на една велика кауза? – Той й хвърли унищожителен поглед и продължи да слиза по стълбите надолу. – Работата ми коства брака, но ако се наложи, пак бих постъпил така, просто защото някой трябва да го направи. А ти с какво се занимаваш? Ровиш се в калта и търсиш дрънкулки. И не ми излизай с ония глупости, че всичко това е от полза за човечеството – правиш го за себе си, за собственото си величие, признай си!
Нина изсумтя.
– Май усещаш нужда да се защитиш, така ли е, Джак? Да не ти дотегнаха самотните нощи? – Мичъл не отговори нищо, което я накара тайно да се усмихне тържествуващо за попадението си. След миг стигнаха до края на стълбите.
Той се приближи до една голяма метална врата и натисна един бутон на стената. Вратата се плъзна встрани с хидравлично съскане.
– Това е – каза той, като я въведе вътре.
Нина се озова в голяма контролна зала, която изненадващо наподобяваше онази в сградата на Васюкович. Дори имаше обширен прозорец с изглед към огромна машина… но докато руският генератор беше изграден вертикално и се спускаше във вътрешността на хълма, този се простираше хоризонтално в пещерообразния трюм. Пръстените с електромагнити, които бяха повече от руските, се простираха на стотици футове навътре. Десетки кабели се увиваха като черни вени около всеки един от тях и Нина започна да придобива усещането, че се намира в чудовищен биомеханичен гръден кош.
В дъното на трюма прожекторите осветяваха един блестящ сребърен кръст, който лежеше в основата на последния пръстен.
Екскалибур.
– Това е нашият генератор за геоенергия – обяви гордо Мичъл, – който е много по-добър от системата на Васюкович във всяко отношение. Като начало той е мобилен; енергийните линии не се ограничават само върху твърда земя. Има ги и в морето, и ние можем да придвижваме кораба до всяко място, където конвергенцията е най-силна. – Самодоволството му се засили, когато забеляза, че Нина не може да скрие страхопочитанието си пред огромното устройство. – Е, какво мислиш?
– Щях да бъда много по-силно впечатлена, ако целта му не беше да убива хора – отвърна студено тя, което накара усмивката му да застине. Тя се обърна към големия екран на стената, на който се виждаше карта на Северния полюс с очертанията на континентите около него. Тя откри Обединеното кралство в единия край на картата и след което проследи линиите до полюса, като откри в морето малък зелен кръг, маркиран с координати за дължина и ширина, точно на ръба на арктическия кръг между Норвегия и Исландия. – Значи това сме ние, а? Предполагам, че едва ли сме дошли тук да ни мръзнат задниците без причина.
– Много си права. – Мичъл се приближи до една от конзолите, махна на техника, който се занимаваше с нея, да се отмести, и вкара няколко команди в компютъра. На картата се появиха още символи: група от зелени кръгове и червени триъгълници в открития океан между Русия и полярните ледени блокове.
– Червените символи са руските бойни кораби.
– Червените руснаци? Боже, колко оригинално!
– Не съм избирал аз цветовете. Но зелените символи са двата наши самолетоносача в Арктическия океан, „Ентърпрайс“ и „Джордж Вашингтон“. Знам, че през последната седмица едва ли си гледала CNN, но сигурно си спомняш, че руснаците са доста войнствено настроени в своите териториални претенции към полюса. Там има много петрол и газ, и те ги искат. Искат всичко.
– А ти не искаш да са в техни ръце – осъзна Нина. – Ти смяташ да потопиш корабите им, нали? Ще използваш това нещо, за да ги взривиш, без никой да разбере откъде им е дошло.
– Не съвсем. – Самодоволството изчезна от лицето на Мичъл и беше заменено от сурова решителност. – Ще го използвам, за да потопя един от нашите кораби.
– Какво? – зяпна Нина от изненада. – Искаш да взривиш американски кораб? Защо?
– Ако някой от нашите самолетоносачи бъде нападнат, веднага ще се предположи, че е атакуван от руснаците и останалите кораби от ударната група ще отвърнат на удара. Ще унищожим по-голямата част от руския полярен флот, включително техния самолетоносач „Адмирал Кузнецов“ – единствения им самолетоносач.
– Но… Но руснаците са ядрена сила! – проплака ужасената Нина. – Те няма да стоят със скръстени ръце… Ако го направиш, ще предизвикаш Трета световна война!
– Не. Няма. Руснаците искат да видят Москва изравнена със земята не повече, отколкото ние искаме да видим Ню Йорк разрушен. След първоначалния сблъсък червените телефони наистина ще се нажежат, след което нещата постепенно ще започнат да се успокояват. Но работата ще бъде свършена – руснаците ще бъдат изхвърлени от играта. И след това в Арктика ще има само една сила. Ние. Ние ще контролираме тамошните ресурси, не те.
– Ами ако грешиш? Ако руснаците не отстъпят?
– Тогава – отвърна Мичъл със страховито безразличен тон, – ще трябва да се разправим с тях. Но няма да се стигне чак до там. Загубата на „Ентърпрайс“ ще покаже на целия свят, че ние сме жертвите.
Нина беше ужасена.
– Ти си бил американски морски офицер! Как изобщо може да ти мине през главата мисълта за унищожаването на един от нашите кораби?
– „Ентърпрайс“ е на петдесет години и скоро ще бъде свален от служба и изпратен за скрап. Така поне ще изпълни дълга си към родината.
– Ами екипажът му? – попита Нина. – На един самолетоносач сигурно има хиляди хора!
– Четири хиляди души.
– И те ли ще загинат, изпълнявайки „дълга си към родината“?
– Не мисли, че ми е лесно да приема това – подчерта Мичъл. Той посочи към останалите хора в контролната зала. – На никой от нас не му е леко. Но когато тези матроси са се записали в армията, те са положили клетва да служат и защитават Съединените американски щати, и отнемайки тези ресурси от руснаците, те ще направят точно това. Всичко е въпрос на сила – силата да защитим бъдещето си.
– Да, убедена съм, че семействата им мислят по същия начин – отвърна гневно Нина. – Наистина ли вярваш, че американският народ ще одобри действията ти?
– Да! – отвърна Мичъл. – Да, вярвам го. Те искат сигурност и стабилност, и евтин бензин, и „Американски идол“, и не искат да цапат собствените си ръце, за да ги получат. Аз ще изцапам ръцете си и ще се наложи да живея с това. Но ще го направя. Както всички останали, които са правили същото в продължение на шейсет години. Защото ние знаем, че сме прави!
– О, господи – рече отчаяно Нина – Ти си сто пъти по-лош от Васюкович. Мислиш, че си истински патриот, нали? А всъщност знаеш ли какво си? Побъркан – напълно, тотално, до мозъка на костите си!
Мичъл я изгледа продължително, след което отиде до шкафчето и извади един от футуристичните автомати, които беше видяла в Русия. Преди Нина да осъзнае какво се кани да прави, той я простреля в бедрото.
Тя се строполи на пода, като пищеше и притискаше раната с ръце. 3.6 милиметровия куршум беше преминал чисто през десния й крак – Мичъл нарочно се беше прицелил така, че да не улучи костта или някои важни артерии – но болката и така си беше силна.
– Господи, боже мой! – изкрещя тя. – Какво правиш, по дяволите?
– Това е просто мускулна рана, нищо сериозно – отвърна той със студен сарказъм. – Трябваш ми жива. Не си ми нужна здрава – и честно казано, омръзна ми да ти слушам гласа. – Той остави оръжието и се обърна към стреснатите обитатели на контролната зала. – Превържете раната и я отведете на позицията. Време е.
– Още колко? – попита Чейс, надвиквайки монотонното бучене на витлата, загледан в тъмнината отдолу.
Амороз провери уредите на самолета.
– Едва ли е много далеч, ако е там, където ми съобщи моят контакт. – Той погледна загрижено Чейс. – Еди, горивото ни е на свършване. Ако в следващите десет минути не намерим този кораб, ще трябва да обърна към сушата.
Чейс искаше да му заповяда да лети докато не намерят Нина, но нямаше смисъл. Малкият двумоторен самолет „Пайпър Семинол“, който Амороз беше успял да изпроси от друга агенция на ООН, вече беше изгорил повече от половината си гориво; едва щеше да им стигне, дори ако решаха да се приземят в по-близката Норвегия, вместо да се връщат в Шотландия.
Но той беше сигурен, че Нина е някъде там. Амороз беше използвал връзките си в Пентагона, за да се запознае по-подробно с последните действия на Джак Мичъл, и въпреки че изминаха няколко притеснителни часа, най-накрая се сдобиха с името на един кораб: „Аврора“. Чейс подозираше, че който е дал на Амороз името му, е заложил кариерата си на това, но бившият адмирал имаше много добри приятели в армията – и имаше да си връща много услуги.
След като разгледаха плановете на „Аврора“ установиха, че самият кораб не е особено забележителен: контейнеровоз с дължина малко под деветстотин фута, регистриран в панамска транспортна компания – почти сигурно параван. Чейс не знаеше защо му трябва на Мичъл да води Нина на борда му, но източникът на Амороз беше предположил, че е станало точно така.
Затова Чейс също отиваше там.
Стига да намереха „Аврора“ навреме.
– Не знам какво смяташ да правиш – каза Амороз, докато наблюдаваше как Чейс проверява за последно двата си пистолета, след което затъква нож в калъф и две гранати в колана около гърдите си. – На борда на кораба ще бъде целият му екипаж, не само Мичъл.
– Ако не ми се пречкат, няма да имат проблеми – отвърна Чейс. – Просто искам да прибера Нина.
– И след това какво? Ще опреш пистолет в главата на капитана и ще му кажеш да обърне към най-близкото пристанище?
– Ако се наложи. Ще му мисля, когато се стигне дотам.
Амороз тъкмо се канеше да сподели своето мнение за тактиката на Чейс, или по-скоро за липсата на такава, когато забеляза нещо в далечината.
– Виждам кораб на единайсет часа.
– Видях го. – Чейс оглеждаше студеното море през мощен бинокъл и бързо забеляза групичката светлини в мастиленочерната бездна.
