Текст книги "Тайната на Ескалибур"
Автор книги: Анди Макдермът
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 30 страниц)
Но това не бе някаква средновековна стая за мъчения, а съвсем модерна работа, кървавочервени стени и под, покрит с блестящи черни плочки, огледала в цял ръст, поставени на стратегически места, за да могат посетителите винаги да виждат отражението си. В центъра на стаята се намираше дървена пейка, облечена в червена кожа и оборудвана с дебели каиши. На висока решетка до вратата висяха различни камшици и бухалки, а на масата до задната стена бяха наредени някакви предмети, които Нина първоначално помисли за доста големи черни свещи, но след миг осъзна, че всъщност това са изкуствени членове с ужасяваща големина.
Чейс не можеше да се сдържа повече.
– О, господи! – разсмя се той. – Лична садо-мазо килия! Нищо чудно, че искаш да я пазиш в тайна!
Лицето на Щаумберг почервеня от гняв и смущение.
– Обещахте ми да не казвате на никого за това!
– Няма, няма! Не се тревожи, мога да пазя тайна. Но, бога ми, доста добре си я оборудвал.
– Аз не бих използвала точно тези думи – каза Нина със замръзнала усмивка на лицето.
– Хайде, стига де, всеки мъж си има хоби. Някои предпочитат да играят футбол, други да ходят на фитнес, трети… всякакви ги има. – Той погледна към Курт, който стоеше мълчаливо до вратата. – Курт, ти кой го играеш? Господаря или слугата?
– Еди! – възкликна Нина. Но тънката усмивка, която се появи на иначе безизразното лице на иконома, й подсказа, че в замъка има поне една стая, в която ролите са разменени.
– Това е много… лично – каза нетърпеливо Мичъл. – Но може ли да се върнем към онова, заради което слязохме тук? – Той мина край пейката и отиде до задната стена. – Ако тук има скрита камера, тя ще се намира зад тази стена.
Пренебрегвайки развеселената физиономия на Чейс, Щаумберг се приближи към Мичъл и постави ръка върху червената боя.
– Доколкото знам, това е камък. Никога не съм забелязвал нещо различно тук.
– Трябва да я разбием.
– С ваше разрешение, разбира се – добави бързо Нина.
Щаумберг се замисли, след което неохотно изсумтя.
– Много добре, но… Но след това ще я поправите ли?
– Изпратете сметката на АСН – посъветва го Чейс, след като двамата с Нина се приближиха до стената. Той удари по камъка с юмрук.
– Изглежда ми доста солидна.
– Имате ли някакви инструменти? – попита Мичъл. – Чукове или кирки?
– Да – отвърна Щаумберг. – Курт ще ги донесе.
– Или пък просто можем да я разбием с това – Чейс посочи към най-големия изкуствен член. – Един удар с него ще събори всичко. Бога ми, сигурно е дебело три инча! – Той смигна на Нина. – Почти колкото моя, нали?
– На ширина или на дължина? – отвърна тя, без да мигне.
– И двете, мамка му – намръщи се надцаканият Чейс, а Мичъл се разсмя. Дори Щаумберг се усмихна. – Да видим тогава какво има от другата страна.
Курт донесе един чук с дълга дръжка и една кирка. Чейс нанесе първият удар, като халоса стената с чука. Щаумберг примигна, но веднага се разбра, че теорията на Мици е вярна – зад стената наистина имаше празно пространство, зазидана пещера. Втори удар – и един от камъните падна в мрака.
Чейс изчака прахът да се уталожи и светна в дупката с фенерчето си.
– Не е чак толкова дълбока; вижда се задната стена. По-малко от три фута. – Той смени позицията си и насочи лъча на фенерчето надолу. – И вътре има нещо! Прилича ми на сандъци, покрити с брезент. – Той отстъпи назад. – Джак, помогни ми.
Мичъл се подчини и започна да издърпва камъните с кирката, докато не разшири отвора дотолкова, че Чейс да може да се провре през него. С фенерче в едната си ръка, той внимателно надигна края на потъналия в прах насмолен брезент.
Под него лежаха проядени дървени сандъци. Изрисуваните нацистки свастики веднага му подсказаха, че всички местни легенди са истина.
– Мисля, че онова което се намира тук, е… нацистко злато – обяви той, след като се върна в стаята.
Щаумберг изглеждаше така, сякаш внезапно е получил пристъп на мигрена и Нина напълно го разбираше. Съществуваха международни закони за откриването на нацистки предмети – особено онези, които са били откраднати от други държави.
– Съжалявам, но трябва да разкажем на австрийското правителство за това.
– Знам, знам – Щаумберг разтърка челото си. – Но ще ми дадете ли малко време, за да преместя… ъъъ, оборудването в друга стая, преди да го направите?
– Мисля, че го заслужавате, като се има предвид колко бяхте услужлив.
Той леко се усмихна, облекчен. Междувременно Чейс и Мичъл разшириха дупката, издърпвайки още камъни, докато не разкриха напълно шестте сандъка. В резултат на бързия оглед бе намерен лист, изписан на немски.
– Според вас какво е това?
Щаумберг го разгледа.
– Това е списък – на всичките предмети в сандъците!
– Германска ефективност – пошегува се Чейс.
Щаумберг продължи да чете и очите му се разшириха.
– Това наистина е съкровище – има злато, сребро, бижута, религиозни реликви…
– А нещо за меча? – попита Мичъл. – Споменава ли се меч?
Австриецът продължи да чете.
– Да, ето го! „Дръжка на сабя, обкована със скъпоценни камъни, златна и сребърна украса, счупено острие. Намерена в Коронея, твърди се, че има историческо значение.“ Освен това е написана и приблизителната й стойност в марки и… дори пише в кой сандък се намира. – Той надникна през дупката, а Чейс освети прогорените в дървото номера. – В този!
Мичъл и Чейс бързо свалиха сандъка и го сложиха на пода. После използваха дръжката на кирката като импровизиран лост и го отвориха. Вътре лежаха няколко предмета, опаковани във восъчна хартия.
– Това трябва да е – каза Чейс, като взе най-големия. Разопакова го и…
– О… – възкликна Нина.
Това наистина беше дръжката на меча. В стоманата бяха вградени скъпоценни камъни, около тях се виеха златни и сребърни линии. Но не те привлякоха вниманието на Нина: вместо това тя се втренчи в остатъка от острието, който се подаваше от дръжката. Върху метала беше гравиран символ.
Лабиринт. Същият като онези, които бяха открили в Сирия. Тя взе меча от Чейс и го поднесе към светлината.
– Според мен имаме попадение – обяви тя.
– Страхотно – каза Мичъл. – Сега остава само…
Вратата се отвори с трясък.
На прага се появи висок мъж с хлътнали бузи и обръсната до голо коса и насочен към тях пистолет. Всички замръзнаха. Мъжът влезе. Моментната му изненада от обкръжението изчезна за миг и той се съсредоточи върху своята цел. Посочи с пръст към Нина.
– Ти – каза той със силен руски акцент, – дай ми меча.
Мичъл застана пред нея с вдигнати ръце.
– Запазете спокойствие – заповяда той. Пристъпи напред, подминавайки Чейс. Руснакът го изгледа подозрително. – Острието вече е у нас, а без него шефът ти никога няма да намери Екскалибур. – После добави още нещо на руски.
Мъжът му отговори в същия дух. Нина нямаше представа какво е казал, но той изглеждаше доста ядосан.
– Заслужаваше си да опитам – въздъхна Мичъл, като отстъпи назад. – Нина, дай му меча.
– Искаш просто така да му го даде? – попита Чейс.
– Или това, или ще бъде застреляна. Хайде, Нина.
Нина неохотно пристъпи напред. Руснакът кимна: ела насам. Тя направи още една крачка.
– Значи искаш меча? – попита тя. – Дръж!
И хвърли дръжката в лицето му.
Той инстинктивно протегна ръце да я хване и пистолетът издрънча при удара в древния метал. Но само за миг отново бе във форма и с гневен поглед отново насочи пистолета към тях…
Туп!
Руснакът се завъртя рязко на деветдесет градуса, залитна и падна по лице върху черните плочки. Чейс доволно го погледна… след което се сети какво държи в ръка и къде най-вероятно е било завирано, изпъшка стреснато „уф!“ и хвърли на пода импровизираната си палка – най-голямото дилдо.
Той вдигна пистолета на изпадналия в безсъзнание мъж.
– Е, много шантави неща съм правил през живота си, но никога не ми е минавало през ума, че ще разбия нечие чене с дълъг трийсет сантиметра гумен член.
– Трябва да се махнем от тук и да извикаме полицията – каза Мичъл. Той извади телефона си. – Мамка му. Няма сигнал.
– Намираме се в мазе – напомни му Нина, докато прибираше дръжката на меча. После се обърна към Щаумберг и Курт. – Те преследват нас и меча, не вас. Има ли тук място, където да можете да се скриете? – Щаумберг кимна.
– Вървете там и чакайте полицията – каза му Чейс. Той провери пистолета, стаейр М-9 – петнайсет 9 мм куршуми, пълен пълнител, – и тръгна към вратата. В избата нямаше други хора и не се чуваха никакви звуци. – Нина, Джак, да вървим.
Те бързо тръгнаха обратно през избата.
– Как са ни открили, по дяволите? – попита Нина. – Едва ли толкова бързо са разшифровали бележките на Бернд.
– Сигурно не е било чак толкова трудно, колкото си е мислел – каза Мичъл. – Но няма смисъл да се тревожим за това.
Чейс се спря до вратата и отново се огледа. Нямаше никой. Англичанинът махна с ръка и тримата продължиха към стълбите.
На половината път чуха как някаква врата се затръшва.
– Изчакайте – прошепна Чейс и се промъкна напред, докато не стигна до главния коридор на горния подземен етаж. Не се виждаше никой, въпреки че можеха да се чуят звуци от движение. Той внимателно надникна зад ъгъла и видя отворена врата, светлини зад нея и блъскане на врати, сякаш някой претърсваше шкафчета. Като че ли записките на Руст не даваха точни предположения къде може да е скрито нацисткото съкровище. – Добре, идвайте. – Нина и Мичъл се приближиха колкото могат по-тихо. Чейс остана с насочен към отворената врата пистолет, докато двамата го подминат и стигнат до следващите стълби.
– Какъв е планът? – попита Нина, когато той ги настигна.
– Мятаме се в колата и се омитаме от тоя Шлос Адлер. Щом се измъкнем, звъним на ченгетата. Просто трябва да се отдалечим максимално от тях, преди да повикаме помощ.
– Да, но първо трябва да се доберем до джипа – каза Мичъл. Стигнаха до края на стълбите и Чейс провери дали пътят пред тях е чист. След това тримата хукнаха към двойните врати на голямата зала.
Той ги отвори и се огледа. В коридора не се виждаше жив човек, но нямаше как да провери балкона, а вратата в дъното зееше отворена. В двора може би имаше неканени гости.
Мичъл надникна през рамото му.
– Чисто ли е?
– Трябва да рискуваме. – Той изскочи в коридора и бързо се огледа с прицелен пистолет. – Чисто е, излизайте.
Те побягнаха по коридора към изхода…
Някой изкрещя нещо на руски.
– Мамка му! – излая Чейс и се завъртя с насочен пистолет. От ляво на балкона се подаваше мъж със зловещ малък чешки „Скорпион“ в ръка. Чейс бързо изстреля четири куршума. От дървения парапет се разлетяха отломки и принудиха руснака да се хвърли на пода. Той отново изкрещя, този път за помощ.
– Прикрийте се! – заповяда Чейс, но Мичъл вече беше придърпал Нина между висящите гоблени и броните под повредения балкон, вдясно от спиралната стълба. Чейс бързо отстъпи към противоположната страна на залата с насочен пистолет. В момента, в който противникът му покажеше главата си, той щеше да прати един куршум в нея…
Чуха се още викове, този път от дъното на коридора. Трима души влетяха през входната врата.
Всичките бяха въоръжени.
– О, мамка му! – изпъшка Чейс и се хвърли зад една от дъбовите колони, подпиращи отдолу балкона, който се разтърси от автоматичния огън.
13
– А сега какво? Какво ще правим? – извика Нина, като погледна към Чейс. Той се беше скрил зад колоната, но само след няколко секунди новодошлите щяха да се озоват на позиция, от която или можеха директно да го застрелят, или да го принудят да се разкрие за куршумите на мъжа от балкона над него.
– Нищо не можем да направим! – отвърна Мичъл. Той я бутна към металната спираловидна стълба. – Да вървим!
Чейс ги видя, че се изтеглят към нея. Щом започнеха да я изкачват, щяха да се превърнат в лесна мишена за лошите типове в другия край на коридора…
Той се показа иззад надупчената колона и стреля три пъти, повече за отвличане на вниманието, отколкото с намерение да улучи някого. И както правилно бе предположил, руснаците хукнаха да търсят прикритие.
Откъм балкона отекна отсечената стрелба на Скорпиона, от дъбовата колона се разхвърчаха още трески. Чейс прикри лицето си с ръце. Трябваше да си намери по-добро прикритие.
Нина се запрепъва нагоре по стълбите, Мичъл я следваше неотстъпно. Тя погледна надолу към коридора в мига, когато Чейс изстреля още два куршума.
– Господи, това е тя! – Снайперистката от Борнмът, сега с боядисана в яркочервено коса, тичаше заедно с още двама мъже към каменното стълбище в другия край на балкона.
– Дина Романова – каза Мичъл.
– Тя уби Бернд…
– Знам. Давай напред!
Чейс стреля още два пъти към балкона. Чу се дрънчене на метал, когато единият куршум улучи най-близката броня. Скорпионът замлъкна и руснакът отново се скри.
Бягай…
Той хукна към двете по-дебели колони, които поддържаха ъгъла на балкона в дъното на коридора. Засипа го дъжд от куршуми, който разкъса гоблените на парцали и запрати една от броните на пода, където тя се пръсна на парчета. Чейс плонжира напред и се претърколи зад бетонната основа на двете колони. Оттам имаше много по-добра видимост за стрелба към балкони и към другия край на коридора, като същевременно бе намерил и по-добро прикритие.
Въпреки че му бяха останали само четири патрона, той щеше да се погрижи всеки един от тях да улучи.
Мъжът отгоре забеляза, че мишената му е изчезнала. Той побягна към каменното стълбище в края на балкона, за да се присъедини към другарите си.
Нина стигна до края на спираловидната стълба. Побиха я тръпки, щом зърна стрелеца на балкона – но той беше обърнат с гръб към нея и слизаше по стълбите в другия му край.
Вратата, която водеше към кабинета на Щаумберг, беше само на няколко стъпки от нея.
– Хайде! – каза тя. – Насам…
Вратата се отвори.
Нина се озова пред един от главорезите на Васюкович, тантурест мъж с вързана на опашка коса. И двамата подскочиха при неочакваната среща, след което руснакът се усмихна злобно и измъкна пистолета си…
Мичъл блъсна Нина встрани и се завъртя със зашеметяваща скорост, нанасяйки силен удар. Пистолетът излетя от ръката на руснака и падна от балкона. Преди изненаданият мъж да успее да реагира, Мичъл го изрита силно в стомаха и го запрати обратно през вратата в кабинета. Чу се неприятно изхрущяване, когато главата му се удари в стената и той се свлече на пода.
Дина чу трясъка и изкрещя някаква заповед. Мъжът, който слизаше по стълбите, се обърна и хукна обратно нагоре към балкона. Единият от спътниците й изстреля един откос по Чейс, за да го принуди да се скрие, и хукна по стълбите след другаря си, развявайки черния си шлифер като пелерина.
Чейс погледна нагоре и видя Нина и Мичъл, които не забелязваха какво става в другия край на балкона и тичаха право към руснаците.
– Не, върнете се! – извика той, но гласът му потъна в канонадата от изстрели. Дина и другият мъж откриха огън със своите картечни пистолети. От колоните, зад които се криеше, се разхвърчаха трески. – Господи!
Нина стигна до стълбището и се закова на място, щом зърна двамата руснаци, които тичаха нагоре към нея. Те бяха въоръжени, а единственото оръжие, с което разполагаха тя и Мичъл, беше счупеният меч.
Щом не можеха да нападат, значи трябваше да се защитят…
Стълбите се охраняваха от една броня, чиито празни ръкави бяха скръстени на гърдите й над широк щит. Нина я блъсна с всичка сила. Бронята полетя надолу по стълбите, като се разби на десетки блестящи парчета. Вълната от стомана помете единия руснак и той се затъркаля надолу по стълбите, надавайки викове от болка.
Вторият мъж го прескочи – и продължи да скача. Отблъсна се от стената и прескочи парапета, а след това с перфектно салто се върна обратно, като се приземи точно пред Нина.
– До… бре – каза Нина, зашеметена от демонстрацията му на пълно незачитане на гравитацията. – Джак, какво ще правим сега?
Мичъл изскочи пред нея, вдигнал ръце в бойна поза.
– Аз ще се погрижа за него.
– Той има пистолет!
– Не е в неговия стил. Нали, Захар? Мислиш ли, че ще ме победиш? – За изненада на Нина Мичъл се оказа прав. Младият мъж пъхна компактното си оръжие в джоба на шлифера. Двамата мъже се измериха с погледи и се раздвижиха едновременно, размахвайки ръце и крака в замайваща вихрушка от удари и ритници. Изглежда, уменията им бяха равностойни, но изведнъж Мичъл започна да отстъпва назад по балкона.
Отдолу Чейс забеляза вихрещата се битка. Какво, по дяволите, правеше Мичъл? Но нямаше време да обмисля действията му, защото отново беше засипан от куршуми. Дъбовите колони вече приличаха на огризки от ябълки и прикритието му беше изчезнало. Той стреля два пъти на сляпо. Оставаха му само два патрона…
Едното крило на двойната врата в дъното на коридора излетя от пантите си и се приземи на няколко фута от стената. Престрелката секна. Чейс се обърна, за да види новата заплаха. Грамадният белязан руснак, който беше откраднал лаптопа на Нина – Максимов „Булдозера“ – го гледаше злобно през отвора.
– О, майната ти, Зангиф1414
Зангиф – герой от серията видеоигри „Уличен боец“ – Б.пр.
[Закрыть]! – каза Чейс и дръпна спусъка.
Максимов се дръпна назад, но не достатъчно бързо.
Куршумът се заби в грамадния му бицепс, опръсквайки останалата част от вратата с кръв. От коридора се чу стон.
Какъвто обикновено се чуваше при оргазъм.
Чейс внезапно се сети какво му беше разказвал Мичъл за обърканата нервна система на Максимов.
– Гръм и…
Тежката врата се залюля и изчезна в коридора, изтръгната от пантите си. След миг отново се появи, носена като щит от грамадния руснак.
Чейс изстреля последния си куршум в средата й, където би трябвало да се намират гърдите на Максимов. Гигантът се спъна и спря – но само за миг. Силата на куршума бе намалена до минимум от дебелата два инча врата, и той не бе успял да пробие ребрата му. Вместо това изглежда му беше подействал стимулиращо.
– Идвам за теб, човечееееее!
Той се устреми към Чейс, замахна с вратата и запрати англичанина във въздуха, потрошавайки още една броня. По земята заваляха метални парчета, а острието на алебардата, която бе прикрепена към нея, се заби на няколко инча в дървения под.
Чейс изстена и погледна нагоре. Дина и спътникът й се приближаваха с пистолети в ръце, но пръстите им не бяха на спусъците. И двамата се усмихваха. Просто искаха да гледат шоуто.
Мъжът се засмя и сбута с лакът Дина, като каза нещо подигравателно на руски. Чейс седна, хванал в ръка едно парче изкорубен метал и го метна с всичка сила по хилещия се мъж. Стоманената яка на бронята излетя като фризби и цапардоса мъжа по лицето, размазвайки носа му. Той изпъшка и се запрепъва напред, обливайки пода с кръв.
Дина вдигна пистолета си, но Максимов вече беше стигнал до Чейс. Тя се спря в очакване на по-ясна мишена.
От гърдите на Максимов капеше кръв, там, където го беше улучил куршумът. Той хвана Чейс, вдигна го без усилие така, че лицата им да застанат на едно ниво, и му се ухили, разкривайки пожълтели зъби…
Чейс заби глава в лицето му.
И веднага се прокле, че го е направил.
– Ох, мамка му! – изпъшка той и от очите му изскочиха искри. Копелето наистина имаше метална пластина в черепа си! Идиотската усмивка на Максимов се разшири, от гърлото му се разнесе боботещ смях и той запрати Чейс обратно в купчината отломки.
Чейс изрева от болка, когато шиповете на задната част на алебардата се забиха в ръката му. Той се дръпна рязко, оставяйки кръв по острието. Максимов отново се приближи, протегнал ръцете си като лопати към него. Чейс сграбчи дръжката на алебардата, изтръгна я от пода и се изправи на крака. Дина вдигна пистолета си, но близостта на Максимов я разколеба…
Чейс хвана алебардата и я удари през коленете. Тя се олюля. Преди да успее да се съвземе, той се хвърли към нея и й нанесе зашеметяващ удар по брадичката. Дина се блъсна в стената и се свлече на пода заедно с един от гоблените.
– Дина! – изкрещя Максимов, като притеснението му мигом премина в гняв и той заби поглед в нападателя й.
Чейс отново замахна с алебардата.
Максимов вдигна грамадната си ръка, за да блокира удара, дръжката се счупи на две и Чейс се оказа в ръка с късо парче дърво, на което беше нанизано металното острие. Той го подхвърли във въздуха, за да го захване като брадвичка, но освен ако не успееше от раз да разбие главата на Максимов, не виждаше друг начин да се измъкне.
Затова дори не се опита. Вместо това сграбчи въжето, на което висяха гоблените и го разсече с острието.
Чейс въобще не беше лек, но тежестта на стоте квадратни метра дебела, плътно бродирана материя, поставена в дебела дървена рамка, бе напълно достатъчна да го изстреля нагоре, докато гобленът се свличаше надолу. Той се стовари върху Дина и я затрупа под себе си.
Чейс се хвана за перилата на балкона. Издърпа се нагоре и погледна към пораженията на долния етаж. Мъжът с разбития нос продължаваше да обикаля опипом, опитвайки се да спре кръвта, която се стичаше по лицето му. Дина лежеше под купчината гоблени и рамки, а Максимов го зяпаше изненадано. Изглежда мисълта да бръкне и да извади пистолет беше твърде сложна за неговия мозък.
Нина…
Тя се намираше в другия край на балкона и гледаше как Мичъл се бие с руснака с шлифера.
Захар най-сетне успя с един удар да пробие защитата на американеца и заби крак в пищяла му. Мичъл залитна и лицето му се изкриви от болка. Предусети следващия удар и се опита да вдигне ръце, за да го блокира – но не беше достатъчно бърз. Захар заби юмрука си в гърлото му. Мичъл се стовари на пода и започна да се дави.
– Джак! – извика Нина, но руснакът прекрачи тялото, приглаждайки косата си с ръка. Погледна към счупеното оръжие, което тя държеше в ръцете си.
– Здравей, секси лейди – каза той. – Моля те, дай ми меча.
Нина отстъпи назад.
– Предпочитам да не го правя.
Той се нацупи престорено и отново приглади косата си с ръка.
– Добре, ще попитам отново. – Измъкна пистолета си и го насочи към нея. – Дай ми меча. Моля.
Нина се поколеба и внезапно чу внезапно скърцане на метал, което идваше отгоре.
Тя се огледа, Захар също, но само след миг се озова във въздуха, сритан от Чейс, който, увиснал на полилея, се залюля с всичка сила, срита го между краката и го запрати навън през цветното стъкло на прозореца. Руснакът пищеше докато падаше, но викът му бе прекъснат от едно кратко „Ох!“, когато се стовари върху покрива на една от постройките в двора.
Чейс имаше други проблеми. Той вече летеше над коридора към другата стена – и силно изпращяване над главата му го предупреди, че полилеят е на път да се откърти от тавана.
Той се засили, за да скочи на отсрещния балкон…
И за малко не успя.
Полилеят се откъсна от тавана и се разби на пода, а Чейс се впи отчаяно в гоблена на стената. Вкопчен в него с едната си ръка, той шареше по стената с другата в търсене на нещо по-солидно за захващане, висейки на около петнайсет фута над земята.
Рррррт…
– Ох, мамка му. – Дебелата тъкан се откъсваше от рамката, върху която беше закачена. Само за миг гобленът се разпра до края. – Ох, мамка му!
Чейс се залюля като луд. Носеше се директно към Максимов, който нетърпеливо протегна ръце, готов да го сграбчи и размаже…
Англичанинът заби и двата си крака в гърдите на гиганта.
Чу се глухо тупване и Чейс се стовари с всичка сила на земята. И все пак не бе успял да събори Максимов. Руснакът беше като брадат Терминатор и изглеждаше практически неунищожим.
Нина изтича към Мичъл по парчетата начупено стъкло.
– Добре ли си?
– Известно време няма да мога да пея в хора – изхриптя той, като разтъркваше натъртеното си гърло. – Къде е мечът?
Нина го вдигна.
– Ето го.
– Еди?
– О, господи! – Чейс се плъзгаше по гръб на пода, а Максимов се приближаваше към него. – Ставай! – Тя прескочи Мичъл и хукна надолу по стълбите. Междувременно руснакът беше докопал Чейс и го подмяташе в ръцете си, сякаш е дете.
Парчетата от съборената броня се въргаляха по пода, а мъжът, върху когото се беше стоварила, започваше да се свестява. Скорпионът лежеше на сантиметри от ръката му. Той чу стъпките на Нина и надигна глава…
Тя замахна с рицарския щит и го цапардоса по главата. Разнесе се глух удар и звън, когато металът се удари в черепната кост, и мъжът отново се отпусна в безсъзнание на пода. Наблизо се олюляваше друг от наемниците на Васюкович, притиснал ръце към окървавеното си лице; още едно замахване, нов удар и той също се озова на земята.
Нина захвърли настрани вдлъбнатия щит и вдигна пистолета. В другия край на коридора Максимов бе зает с блъскането на Чейс в една от колоните.
– Хей! – извика тя.
Максимов обърна глава в нейната посока, видя пистолета и метна към нея Чейс, който полетя като ракета.
Тя се опита да отскочи, но той се блъсна в нея и двамата се озоваха на земята. От удара пистолетът стреля и куршумът отскочи със звън от нещо.
Нина отвори очи и видя, че Максимов е събрал очи и се взира в челото си. За миг през разкъсаната кожа проблесна метал, след това от там шурна кръв и закапа по носа му. Коленете на огромния руснак затрепериха и той се стовари по гръб на пода. На лицето му се появи блуждаеща усмивка.
В този миг Нина осъзна, че са се отървали от всичките си противници. Тогава обаче отвън се чу бръмченето на хеликоптер, което й подсказа как руснаците са стигнали до замъка и че отвън сигурно има и други.
– Хайде, Еди – каза тя, като се опита да го изправи на крака. – Трябва да се махаме от тук.
Мичъл слезе по стълбите и изгледа изненадано двамата паднали мъже.
– Ти ли направи това? – попита я той с прегракнал глас.
– Ставам истинска кучка, когато някой се заяде с моя човек – отвърна тя и се ухили.
Те изтичаха навън и хукнаха през двора, забелязвайки, че едното крило на портала е отворено. До техния джип бяха паркирани още два.
– Доста красива техника показа там вътре – каза Нина на Мичъл, докато се приближаваха към тяхната кола. – Обикновено Еди просто удря хората.
Мичъл отново разтърка гърлото си.
– Но не е достатъчно ефективна. – Той се настани на шофьорското място, а Нина помогна на пребития си годеник да седне отзад, след което изтича от другата страна и скочи в предната седалка. – Обади се на ченгетата – каза Мичъл, като й подхвърли телефона си.
Шевролетът потегли. В този миг отекна боботене и върху тях падна сянката на хеликоптера. Джипът профуча през вратите, а Чейс проследи вертолета с поглед.
– Чопърът ни приближава.
Нина погледна нагоре.
– Смяташ ли, че са въоръжени?
Една снежна пряспа край пътя изведнъж се разлетя на всички страни. Хеликоптерът профуча над главите им и рязко зави за нов подход.
– Няма значение! – Тя пъхна дръжката на меча под якето си, затегна колана и вдигна телефона. – Какъв е телефонът за спешни повиквания в Австрия?
– Едно-три-три – каза Мичъл и скочи върху спирачките, когато джипът приближи до първия остър завой. Дори системата му четири по четири не можа да помогне и шевролетът поднесе по снега.
– Господи, внимавай! – предупреди го Чейс. – Нали не искаш да се преобърнем…
По капака на джипа зачаткаха куршуми и едната предна гума се пръсна. Оголената джанта се заби в асфалта, шевролетът се завъртя и се блъсна в снежните преспи край банкета. Колата се обърна по покрив, плъзна се напред и се спря точно на ръба на стръмния, заснежен склон.
– Казах ли ти? – обади се след минута мълчание Чейс.
И двамата с Мичъл лежаха върху тавана на колата. Нина бе заела странна поза, увиснала върху предпазния колан, а косата й, вързана на опашка, метеше пода. През напуканото предно стъкло можеха да се видят само замъглените образи на обърнатите с главата надолу планини в другия край на долината и белите снежинки, които се сипеха от дърветата – а точно до тях се забелязваше нещо, което приличаше на скален ръб.
Чейс, затрупан от най-различни предмети, които се бяха изсипали от жабката на джипа, надникна през задния прозорец. Освен бученето на хеликоптера той чу още някакъв звук, наподобяващ острия вой на моторна резачка.
Който ставаше все по-силен.
– Снегоходи – каза той. – Тръгнали са след нас.
Мичъл погледна навън.
– Къде се изгуби хеликоптерът?
– Не знам, но ми звучи така, сякаш се връща.
– Тогава по-добре да излизаме от това нещо – каза Нина. Подпря се с една ръка за тавана и посегна да разкопчее предпазния колан…
Чейс осъзна какво се кани да направи.
– Нина, чакай!
Но вече беше късно.
Закопчалката изщрака и Нина тупна тежко върху покрива…
Джипът помръдна.
– Ох, мамка му – изпъшка Чейс, когато преобърнатият шевролет се плъзна към ръба на пропастта.
