Текст книги "Тайната на Ескалибур"

2

Англия

– Този град Борнмът – каза Нина, когато Чейс навлезе с взетия под наем Форд Фокус в автомобилния поток по магистралата М-3. – Как изглежда? Какво има в него? – Преди да напуснат Щатите, тя беше разгледала картата на южна Англия, но освен местоположението на града, който се намираше на около сто мили южно от Лондон, не успя да научи кой знае колко.

– Тъпа работа – каза Чейс. – Има само един кей и това е.

Нина се усмихна.

– Нали тук не се намесва онази прочута неприязън между севера и юга, за която толкова съм чувала? Защото знам, че много държиш да отбележиш, че си йоркширец от севера… – каза тя, опитвайки се да докара северняшкия акцент.

– Заедно сме от две години, а това е най-добрия йоркширски акцент, който успяваш да извадиш? – прекъсна я Чейс със скептичен тон.

– Хей, много по-добре е от твоя американски. Не всички говорим като Джон Уейн със счупен нос. Е, може би само в Алабама. Както и да е, не може в този град да няма нещо, щом сестра ти и баба ти са решили да се преместят тук.

– Лизи се премести, защото се омъжи за един тукашен смотаняк – каза Чейс. – А баба се премести след като дядо почина, просто защото климатът е по-добър, това е.

– И е искала да е по-близо до сестра ти. И до племенничката ти.

– Може би. Но градът си остава адски скучен.

Следващият коментар на Нина бе пресечен от иззвъняването на телефона й. Докато отговаряше, тя погледна към часовника си. Беше точно девет часа.

– Ало?

– Здравейте, Нина! Обажда се Бернд Руст.

– И аз така си помислих – отвърна Нина, като се усмихна примирително на Чейс. – Къде се намирате?

– В Лондон. Опитвам се да намеря най-подходящия транспорт до Борнмът. Пътувате ли вече натам?

– Да, вече сме на автострадата. Магистралата, имам предвид.

– Отлично! Значи ще се видим там. Къде ще отседнете?

– Хотел „Парагон“. Но Бернд, трябва да ви кажа, че имам други ангажименти. Ще се срещна със семейството на годеника ми. Не мога просто да зарежа всичко и да хукна на среща с вас.

– Разбирам. Кога ще имате възможност да се видим?

– Ами първо ще обядваме, така че… – Нина погледна въпросително към Чейс, но той просто сви рамене. – Добре, какво ще кажете да се видим в хотела в три часа?

– Три часа, хотел „Парагон“. Ще се видим там. Довиждане!

– Не можа ли да му кажеш два часа? – изръмжа Чейс. – Така ще можем по-раничко да се измъкнем от тях.

– Но ти няма да идваш на срещата с Бернд.

– Да, но те не го знаят.

– Стига, Еди – каза Нина. Тя усети, че за пръв път Чейс спазва разрешената скорост. Като че ли не умираше от желание да стигне до крайната им цел. – Едва ли са чак толкова лоши.

– Е, ще ги видим – отвърна той с твърд глас.

При предишните си посещения в Англия Нина беше ходила само до Лондон, затова не беше сигурна какво точно може да очаква от местата извън столицата – особено след обезкуражаващото описание, дадено й от Чейс. Но Борнмът се оказа доста привлекателно крайбрежно градче, с пешеходна централна улица, заобиколена от привлекателни сгради от различни архитектурни стилове и епохи, издигащи се над стандартните магазинни витрини на национални търговски вериги.

Бяха се разбрали да се срещнат с роднините на Чейс в центъра на града, в друга пешеходна зона, наречена Площада. Покрай целия път до морето и кея се простираше парк; Нина и Чейс се регистрираха в хотела си, който се намираше близо до океана, след което се запътиха към центъра на града, заобикаляйки голям балон с кош, който предлагаше на туристите изглед към курорта от въздуха.

За голямо удоволствие на Нина на Площада се намираше уличен пазар. По сергиите се продаваха най-различни храни от цяла Европа, от немски наденички до екзотични плодове. Въздухът беше изпълнен с аромати, от които устата й се пълнеше със слюнка, и които непрекъснато й напомняха, че закуската, която беше изяла в самолета, не стигаше за никъде. Единствено мисълта, че скоро я очаква обяд, й пречеше да се впусне да опитва от всичко – въпреки че беше ужасно изкушена да го направи.

Усещаше как стомахът й се свива и причината не бе единствено гладът.

– Аз съм… Малко съм нервна – призна тя на Чейс.

– Защо?

– Ами нали знаеш, за пръв път се срещам със семейството ти. Просто ми е странно изведнъж да се сдобия с толкова роднини. Ами ако не ме харесат?

– Щом се тревожиш толкова, можем просто да си тръгнем – предложи Чейс, като в гласа му прозвуча надежда. – Да организираме онова пътуване до Индонезия. Много съм навит – предпочитам да съм на някое екзотично място, отколкото да се мотая тук.

Нина се усмихна.

– Изкушена съм, но няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно.

– Дрън-дрън. А, ето ги и тях – каза той без грам ентусиазъм. В центъра на Площада се намираше кръглата сграда на кафене, увенчана с часовникова кула. Пред входа й Нина забеляза трима души: дребна старица с посивяла коса, момиче, което й се стори на около петнайсет години и жена около четирийсетте, с доста къса коса. Старицата и момичето помахаха на Чейс; жената не помръдна.

– Хайде, почва се – каза той. Нина докосна медальона си и си пожела всичкия късмет на света.

Срещнаха се до масите на площада.

– Чичо Еди! – извика момичето, като се впусна към него и го прегърна. – Не съм те виждала от сто години!

– Здрасти, Холи – каза Чейс, като също я прегърна и се усмихна. Удоволствието от срещата с племенницата му изглеждаше неподправено. – Бях доста зает.

– Знам! И знам с какво! – Холи пусна Чейс от прегръдките си и се обърна към Нина, разтърсвайки дългата си, кестенява коса. – Знам коя сте вие – каза тя и лицето й грейна.

– Така ли? – рече Нина.

– Разбира се! Стига де! Та вие открихте Атлантида! Беше страхотно когато го обявиха, защото това означаваше, че учителят ми по история е бъркал през цялото време, като казваше, че никога не е съществувала. Толкова беше забавно да му гледам обърканата физиономия, когато си призна грешката. Между другото, аз съм Холи. Холи Бенет.

– Нина Уайлд. Здрасти.

– Здрасти! Значи ти ще ми станеш леля? Много яко! Кога е сватбата?

– Да, кога е сватбата, Едуард? – попита възрастната дама, като доситни до Чейс. – Ох, нека те огледам. Толкова се радвам да те видя! Малката ми агнешка пържолка. Хайде де, дай целувка на баба си. – За огромна изненада на Нина Чейс, който бе придобил невероятно овчедушно изражение на лицето, послушно се наведе и баба му го разцелува шумно по двете бузи, дори ги пощипна леко. – Колко е хубаво да си тук!

– Здрасти, бабче – каза Чейс с порозовели бузи и то не съвсем от пощипванията. – Бабче, искам да се запознаеш с годеницата ми, Нина Уайлд. Доктор Нина Уайлд. Нина, това е моето бабче – моята баба, Катрин.

– Наричай ме бабче, нали скоро ще си от семейството. – Тя силно разтърси ръката на Нина. – Пък си и доктор! Холи ми каза, че си много известна. Чудесно, че Еди се жени отново. Пък и изглеждаш много по-приятна от първата му жена. Така и не я харесах, беше много надута. Къде е тя сега, Едуард?

– В затвора в Гуантанамо, бабче.

– Най-доброто място за нея. О, толкова се радвам да те видя. – Тя отново разтърси ръката на Нина, след което отново се обърна към Чейс. Нина със закъснение осъзна, че не е успяла да произнесе нито дума. – И така, кога е сватбата?

Холи също се приближи до Чейс.

– А ти защо не си известен, чичо Еди? Толкова ми се искаше да покажа на приятелките ми твои снимки как откриваш всички тези удивителни неща, но там те няма на нито една!

– Нали ме знаеш, скъпа – каза той. – Аз съм си скромен по природа. – Думите му накараха третата жена да изсумти саркастично. Лицето на Чейс се скова. – О, Нина, това е сестра ми, Лизи.

– Елизабет – каза твърдо жената и пристъпи напред, за да се здрависа с Нина. – Елизабет Чейс. След развода си върнах бащиното име.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Нина, без да знае как да реагира на изявлението. Елизабет определено приличаше на Чейс, но докато той беше среден на ръст и доста набит, тя беше малко по-висока от него, слаба и доста скована. Изражението на лицето й беше същото като на брат й. Каквото и да изпитваше Чейс към сестра си, чувствата им явно бяха взаимни.

– И на мен. И така, откога сте сгодени?

– Близо година.

– А Еди още не е определил дата. – Това беше твърдение, не въпрос. – Какво пък, не съм изненадана.

Нина се почувства задължена да го защити.

– Бяхме доста заети. Но сега, след като откриването на Атлантида беше обявено официално, можем да отделим повече време на себе си и да решим какво да правим.

– Като говорим за правене – рече Чейс, като погледна към часовника, – кога ще обядваме? Тук сервират алкохол, нали? Лизи, можеш да пийнеш малко вино. Или халба бира.

– Да, нека да обядваме – побърза да го подкрепи Нина, опитвайки се да намали напрежението като го хвана за ръката и сложи глава на рамото му. – Да седнем отвън, на слънце. Ще бъде чудесно, нали, Еди?

В отговора му определено липсваше ентусиазъм.

– Ами да, сигурно.

Холи, от друга страна, бе изпълнена с енергия.

– И ще ни разкажеш за интересните места, където си бил, нали? – попита тя. – Обиколил си целия свят – сигурно си видял купища интересни неща. Много по-добре от това да си забит в скучния Борнмът.

– Нали ти казах – обърна се Чейс към Нина. Той поведе групичката към входа на кафенето, като вървеше бавно, за да може баба му да не изостава. – Добре, когато тръгнахме да търсим Атлантида, първото място, където се озовахме, беше Иран…

* * *

По време на спокойния обяд Чейс – с помощта на Нина, която коригираше историческите му неточности и посмаляваше преувеличенията му – разказа на Холи и бабчето за търсенето на Атлантида и откриването на гробницата на Херкулес. Междувременно Елизабет седеше малко встрани и гледаше незаинтересовано. Едва след като приключиха с обяда и тръгнаха да се разхождат по търговската улица, която започваше от Площада, тя се обади:

– Поне едно трябва да ти призная. За пръв път от доста време Холи се интересува от нещо, което не включва есемеси.

– Ами нали знаеш – каза Чейс, – ако разговорът е интересен, децата внимават повече.

Холи се нацупи.

– Аз не съм дете.

– Добре де, какво си тогава? Млада дама?

Тя изписка.

– О, господи! Това е още по-зле. Звучи така, сякаш ми казваш да се разкарам!

Чейс безпомощно сви рамене.

– Добре де, вие как викате на петнайсетгодишните?

– Някога им викахме „беладжии“ – предложи бабчето. – Когато бяха малки, Едуард и Елизабет толкова се караха! Винаги се биеха за нещо.

– Слава богу, че вече не е така, нали? – изчурулика Нина, но щом видя лицата на Чейс и Елизабет, си пожела да не се беше обаждала.

За щастие Холи отново привлече вниманието им.

– Чичо Еди, нали каза, че като си спасявал Ню Йорк, си счупил ръката си? – Тя махна към левия му ръкав и снижи гласа си в полууплашен, полуликуващ тон: – Ама как така, счупена на две? Или пък е била така… смазана?

– Искаш ли да видиш? – попита Чейс.

Холи примигна и сложи ръка на устата си.

– О, не! Не знам. Още ли е ужасна? Ако е, не искам.

– Знаеш ли какво – каза Чейс, като съблече коженото си яке, – защо не решиш сама? – Той нави ръкава на ризата си и протегна ръката си напред. Холи отстъпи назад, след това отново се приближи, за да види по-добре. Един грозен белег, във формата на буквата Х, се простираше от китката до лакътя, а от него, на всички страни, се разклоняваха по-малки белези.

– Боли ли? – попита тя, протягайки длан над ръката му, но страхувайки се да я докосне.

– Тогава адски болеше! – увери я Чейс. – И двете кости бяха счупени, пробиваха кожата и стърчаха три инча навън ей тука. – Той посочи мястото, а Холи изписка с тънък глас. – Трябваше да ги заковат с титанови гвоздеи. Така че сега съм като киборг. Когато минавам през скенерите на летищата, направо ги побърквам.

– Едуард, това е ужасно! – изписка бабчето ужасено. – Горкият той! Боли ли те още? Колко време му трябваше да се оправи?

– Кажи-речи два месеца беше в гипс – каза й Нина.

– Да – добави Чейс. – Когато най-накрая го свалиха, едната ми ръка беше по-голяма от другата.

– Точно както когато беше на петнайсет и държеше онези списания под леглото си – подхвърли Елизабет с тона на човек, който току-що е ударил джакпота.

Чейс потисна един груб отговор и се обърна към баба си.

– Понякога все още ме наболява, но вече почти се е оправила. Обаче трябва да внимавам когато тренирам. Не ми се ще да я пренатоваря и болтът да щръкне навън.

Холи продължаваше да се възхищава на белега.

– Ами щом вече си се оправил… можеш ли да победиш всички, с които се сбиеш?

Чейс кимна.

– Защо, да не искаш да натупам някого?

– Не, не! – извика тя, но после се умълча замислено. – Въпреки че в училище има една, пълна крава…

– Не, момичета не пипам – каза Чейс. – Освен ако не са много, ама много лоши. Но ако имаш проблеми с някое момче, само ми кажи и аз ще се оправя с него.

– Еди! – предупреди го Елизабет сърдито.

– Кого можеш да победиш? – попита Холи, без да обръща внимание на майка си. – Можеш ли да набиеш… Джейсън Борн?

Чейс се изсмя подигравателно.

– Лесна работа. Той е от ЦРУ, най-обикновен шпионин. Те всичките са смотаняци.

– Ами какво ще кажеш за Джак Бауър?

– Хмм. По-трудничко ще бъде, но… да. Няма проблем.

– Джеймс Бонд?

– Кой от тях?

– Който и да е.

Той се престори, че го обмисля.

– Всичките, без… Роджър Мур – каза най-накрая. – Само с него нямам желание да се забърквам. Тези вежди, просто не мога да се меря с тях.

Холи се изхили.

– Ти си бил в САС11
  САС – Специална авиационна служба (англ. Special Air Service, SAS) – специално бойно подразделение на ВВС на Великобритания. – Б.пр.


[Закрыть], нали? Можеш ли да победиш някой от СКС22
  СКС – Специална корабна служба (англ. Special Boat Service, SBS) – подразделение за специални операции на Кралската морска пехота на Великобритания. – Б.пр.


[Закрыть]?

– Разбира се, че мога. Момчетата от САС са най-добрите бойци в света. Няма спор. Защо?

– Защото в моя клас има едно момиче, чийто брат е в СКС, и той твърди, че всички от САС са гейове.

– Холи, не употребявай такива думи – смъмри я Елизабет, въпреки че очевидно беше изненадана от обидата, която се изписа на лицето на Чейс.

– Просто повтарям думите му!

– Някакъв си тип от СКС го е казал, така ли? – изръмжа Чейс, раздразнен не толкова от обидата, колкото от източника.

– Какво е СКС?

– Специална корабна служба – каза Елизабет. – Предполага се, че са много по-здрави от САС.

Чейс се намръщи.

– О, я да го ду… – Погледът му зашари между племенницата и баба му. – … майната им на САС.

– Думайната им? – подразни го Нина.

– Това е… военна терминология.

– О, така ли?

– Е – каза Елизабет, като посочи нагоре по пътя, – базата на СКС се намира на няколко километра, в Пуул. Защо не отидеш да ги предизвикаш на състезание по канадска борба или нещо също толкова безсмислено мъжкарско.

– Може и да го направя – язвително отвърна Чейс. – Защото за да служиш на родината си, трябва да си мъжкар. Сигурно е имало стотици други неща, с които съм можел да се занимавам през последните осемнайсет години. Някакви предположения, Лизи? Имам предвид, че с всичките ти постижения…

Нина усети, че напрежението между брата и сестрата достига критична маса и скоро ще избухне и отчаяно се опита да смени темата.

– Значи, Холи, ти, ъъъ… обичаш да пращаш есемеси, а?

За нейна изненада Холи не сметна въпроса й за безнадеждно неубедителен опит в разведряването на ситуацията, както очевидно го възприеха Чейс и Елизабет.

– О, да! Е, естествено предпочитам чатовете, но пък кой не ги обича? Но мама вече не ме пуска много на компютъра, защото ще имам изпити, та затова се налага да пускам есемеси, но телефонът ми е толкова стар и е пълен боклук. – Тя протегна към нея въпросния предмет като доказателство. На Нина той й изглеждаше като напълно функционално технологично постижение, но й беше ясно, че някой наполовина на нейните години със сигурност има съвсем различни разбирания за добър телефон. – Че той дори не поддържа видео! Всичките ми приятели имат по-хубави телефони. Карат ме да се чувствам толкова неудобно!

– Това е само един телефон, Холи – каза Елизабет раздразнено. – Можеш да се обаждаш, да пращаш съобщения, всичко необходимо. Всичко останало са просто скъпи ефекти.

– Но ефектите са също част от забавлението, нали? – каза Чейс, като намигна на Холи. Той посочи към един магазин за мобилни телефони нагоре по улицата. – Знаеш ли какво, тъй като не съм ти донесъл подарък, какво ще кажеш да ти взема един нов телефон? Нещо натруфено, с всичките му мелодийки и свирукания. Включително видео.