Текст книги "Тайната на Ескалибур"
Автор книги: Анди Макдермът
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 30 страниц)
11
Чудейки се какво ли задържа ал-Сабан, Нина се върна при изхода от мазето заедно с меча. Тя се изкатери навън и се изненада, че никой не я чака. Ханиф се криеше зад вратите с гръб към нея, като надничаше към двора.
Беше заел много странна поза, сякаш замръзнал в шок…
Нещо не беше наред.
Ханиф се обърна и я погледна. На лицето му вече не беше изписан гняв, а страх. Дочу шумове, които идваха отвън. Тропане на ботуши по паважа, тракането и пъшкането на тежковъоръжени мъже.
Сирийци. По някакъв начин бяха разбрали, че са тук.
Ханиф беше очевидният виновник, но когато хукна към нея, тя видя в погледа му нещо, което веднага я убеди в обратното. Той беше ужасен от присъствието на войниците също като нея.
– Бързо, бързо! – каза той с толкова силен акцент, че почти нищо не му се разбираше. – Ти скрий!
– Какво става?
– Махмуд – лош мъж! Той, той… – Той поклати глава отчаян от неспособността си да намери точните думи, след което с жестове показа държането на телефонна слушалка до ухото.
– Телефон?
– Да, да! Той телефон армията! Продал вас!
– Издал ни е? – Ханиф закима трескаво. – Тоя кучи син!
– Ти скрий! Аз спирам тях! – Той хукна към вратите с развяваща се роба.
– Мамка му – изпъшка Нина. Младият имам може и да не одобряваше присъствието им в джамията, но определено неодобрението, изпитвано от него към ал-Сабан, който ги беше предал за пари в джамията, беше по-силно. Тя предположи, че планът на ал-Сабан е бил да вземе парите на Мичъл в замяна на меча и след това да каже на сирийската армия, че те са го откраднали. Така, след като ги арестуват, той щеше да запази и меча, и парите.
Тя потърси път за бягство. През мазето беше изключено – то нямаше друг изход, нито място, където да се скрие, без да бъде открита веднага. Нищо в кабинета на ал-Сабан не подсказваше, че той има втори изход.
Оставаше само минарето.
По-голямата част от джамията беше едноетажна, но кулата беше почти два пъти по-висока от сградата. Може би оттам можеше да се проникне към покрива…
Тя хукна към входа на минарето и погледна вътре. Отгоре проникваше дневна светлина. Някога във вътрешността бе имало стъпала, но сега от тях не беше останало почти нищо, само прътове, които стърчаха от стените. Заместваше ги паянтова дървена стълба. От един скрипец, прикрепен към тавана, висеше въже, което бе завързано за здрава дървена платформа. От горния етаж стърчаха няколко електрически кабела, но тя нямаше никаква представа за какво служат.
Нямаше време за чудене. Тя чу викове откъм двора, протестите на Ханиф бяха заглушени от плътни гласове.
Изкачвай се…
Тя започна да се катери по стълбата. Вратите на минарето се отвориха. Тя погледна надолу. Ханиф отчаяно беше протегнал ръце, опитвайки се да попречи на трима войници да влязат вътре. Те я видяха.
Единият насочи оръжието си към нея…
Ханиф го блъсна с всичка сила. Войникът, който беше някакъв офицер, ядосано замахна, за да го удари, но се сдържа. Ханиф може и да беше млад, но си оставаше имам.
Един от войниците, слаб с мише лице, почти момче, хукна към стълбата и вдигна очи към Нина. Пушката му бе метната през рамо, но в ръката си държеше дълга и особено непривлекателна кама.
Нина се опита да се катери по-бързо, но счупеното острие й пречеше. Стълбата започна да се клати, когато младият войник започна да се изкачва по нея.
– Мамка му, мамка му, мамка му!
Стълбата водеше до дървена платформа. Оказа се, че кабелите са свързани с касетофон и високоговорител, през който се пускаше адхан – призивът за молитва в джамията, но Нина не им обърна никакво внимание и продължи да търси начин да се изплъзне от преследвача си. Може би ако успееше да ритне стълбата…
Нямаше да стане. Беше завързана за платформата.
Тя отиде до полуремонтираната стена и видя как Чейс и останалите вървят под дулата на оръжия към камиона, паркиран зад джамията. Но дори тук не откриваше начин как да слезе долу – скелето стигаше на няколко фута под платформата.
Въжето, което висеше от скрипеца – дали не можеше да го използва, за да се спусне от външната страна на минарето?
Тя го сграбчи и дръпна, един възел му пречеше да се изниже през дупката на скрипеца, но тя веднага разбра, че планът й нямаше да проработи. Със своите 52 кг., тя не можеше да се впише в тежката категория, но дървената палета, която се използваше за пренасянето на тухли до върха на кулата, едва ли тежеше и една четвърт от това. Въобще нямаше да свърши работа като противотежест.
Но така или иначе вече беше твърде късно. Войникът беше стигнал до върха на стълбата с камата в едната си ръка.
Без да пуска въжето, Нина отстъпи назад. Войникът безмилостно се усмихна, когато видя, че тя е попаднала в капан, и продължи да се изкачва към платформата зад високоговорителя…
Тя натисна бутона „Play“ и включи касетофона.
От тонколоната гръмнаха звуците на адхана. Той едва не оглуши Нина – но на войника му подейства като удар с юмрук. Той запуши ушите си с ръце, олюля се и с вик се стовари върху въжето.
Нина дръпна с всичка сила. Въжето се изпъна и буквално изхвърли войника от платформата – той изкрещя ужасен и полетя към земята, като в последния миг се вкопчи във въжето и го повлече след себе си. Нина спря касетата и погледна надолу, а адханът продължаваше да ехти в ушите й. Докато преследвачът летеше към земята – палетата се издигаше със същата скорост към нея.
Нина отскочи назад точно преди тя да се забие в скрипеца и навсякъде да се разхвърчат дървени трески. Въжето се изпъна с изплющяване. Свободното падане на войника бе прекъснато малко над пода и той продължи да виси, вкопчен с ръце и крака във въжето, като не спираше да крещи, докато двама от другарите му притичаха на помощ.
Те погледнаха нагоре и насочиха оръжията си към нея.
Нина сграбчи платформата и се засили през разбитата стена.
Вече имаше своята противотежест.
Войникът полетя обратно нагоре, докато Нина започна да се спуска от външната страна. Тя се оттласкваше от стената, опитвайки се да забави падането, но се спускаше твърде бързо, краката й се плъзгаха и тя се въртеше неконтролируемо. Парчето от меча се изплъзна от ръката й. С панически писък тя падна на земята и се затъркаля към военния камион…
Един войник се появи иззад ъгъла, за да разбере причината за този шум. Нина се блъсна в краката му, като го принуди да залитне назад и да се сблъска с втори войник, като и двамата се стовариха в краката на пленниците.
Нина пусна въжето, което веднага полетя нагоре към минарето, а нещастният войник на другия му край се гмурна отново надолу и се стовари върху двамата си колеги. Нина се изправи замаяна. Чейс, Мичъл и Карима я гледаха от ремаркето.
– А аз си мислех, че само Мици се появява с гръм и трясък – ококори се Мичъл.
Чейс грабна автомата „Калашников“ от ръката на единия паднал войник.
– Пали камиона! – Той скочи от ремаркето и бързо се огледа за други войници, преди да помогне на Нина да се изправи на крака и да я целуне по бузата. – О, да, и благодаря.
– Пак заповядай – отвърна тя, като дори успя да се усмихне. Мичъл взе автомата на другия войник, а Карима измъкна пистолета от кобура му, преди и двамата да скочат на земята.
– Колко са? – попита Нина.
Чейс надникна иззад камиона, за да провери дали пътят е чист, Мичъл направи същото от другата страна.
– Около десетина. Два джипа и този камион. Петима свалени… но остават още пет, всички въоръжени.
– Къде е мечът? – попита Мичъл.
Нина се огледа.
– По дяволите, изпуснах го – не, ето го! – Тя посочи с пръст; счупеното острие стърчеше от прашната земя.
– Прибери го! – извика той и Нина хукна да го вземе. – Време е да тръгваме.
Докато вземаше острието, Нина чу нови викове от двора на джамията.
– Нали не сте забравили, че се намираме на двайсет мили от границата?
– Тогава по-добре да изчезваме от тук! – извика Чейс. – Карима, върни се при камилите. Нина, върви с нея.
– Не можем да ги изпреварим с камили! – възпротиви се Нина. – Те имат джипове!
Чейс се ухили.
– Няма да ги имат още дълго. – Той изчака двете с Карима да тръгнат и стреля в едната предна гума на камиона. После махна на Мичъл да го последва и двамата заобиколиха джамията, за да се появят от другата страна.
Изстрелите сигурно бяха подсказали на войниците къде се намират – а Чейс искаше точно това, защото така щеше да отвлече вниманието им от жените. Двамата с Мичъл побягнаха по улицата с вдигнати автомати.
Иззад ъгъла изскочи един сирийски войник. Той се спря сепнато насред облак прах, пусна един изстрел наслуки чисто машинално и побърза да се прикрие, след като Чейс и Мичъл го засипаха с дъжд от куршуми. Навсякъде се разлетяха дървени трески.
Чейс знаеше къде са паркирани двата джипа, беше запомнил местонахождението им, докато ги водеха към камиона. Останалите войници сигурно вече се бяха придвижили до ъгъла, част от тях притичаха през улицата, а другите се подготвяха да изскочат иззад джамията и да покосят всеки, който им се появи пред очите.
Чейс не им даде тази възможност. Вместо това той побягна към другата страна на улицата и съзря единия джип. Трима от сирийците го използваха за прикритие и лежаха в очакване – но те не очакваха, че той ще изскочи направо на улицата пред тях, затова се забавиха за миг…
Който му беше напълно достатъчен. Той превключи калашника на автоматичен режим и пусна един откос – не по войниците, а по джипа. Те побързаха да се покрият, когато куршумите закълваха по задния калник, издълбавайки десетки кратерчета, прониквайки през метала…
Право в резервоара за бензин.
Куршумите, които се сипеха върху прашния път, бяха отдавна чакания от войниците знак да бягат. И то веднага! Чейс вече отстъпваше към джамията, за да си намери прикритие, когато бензинът в пробития резервоар се запали…
Джипът избухна като бомба. Взривната вълна запрати бягащите войници на земята, а горящата кола прелетя през пътя, пръскайки горящ бензин на всички страни. Двамата войници, които се криеха зад ъгъла, отчаяно се опитаха да отскочат от пътя му. Джипът се заби в стената на джамията, след това отскочи назад и се приземи насред улицата.
Единият от войниците, който лежеше в края на пътеката, вдигна глава, видя притисналия се към стената Чейс, вдигна пушката си – и отнесе един куршум от автомата на Мичъл в слепоочието. Чейс хвърли вече изпразнения пистолет и на негово място взе оръжието на сириеца.
– Благодаря.
Мичъл надникна зад ъгъла.
– Успя ли да ги свалиш всичките?
– Ей сега ще разберем – каза Чейс. В краката му лежаха двама мъже, единият вече изстиваше. Той бързо изпрати другия в безсъзнание, като го срита в тила. Щеше да се събуди с адско главоболие, но поне щеше да се събуди. Сирийските войници не му бяха любимци, но нямаше и лична вражда с тези наборници, повечето от които все още бяха тийнейджъри.
Взривната вълна бе изпратила единия от тримата мъже край джипа в стената и той не изглеждаше като човек, който скоро ще може да се движи; другият панически се търкаляше по земята, защото единият му ръкав гореше. Третият все още беше на крака, с автомат в ръка, но щом зърна Чейс и Мичъл да се приближават към него, побърза да го пусне на земята. Чейс посочи с дулото на автомата към тясната пътека между две къщи, която водеше към пустинята. Войникът преглътна тежко, обърна се и с вдигнати ръце тръгна към бездушните пясъци.
– Можеше просто да го застреляш – каза Мичъл.
– Не сме във война с тях. Хей, ръката ти! – Левият ръкав на Мичъл беше разкъсан и постепенно се просмукваше с кръв. Единственият изстрел на първия сириец го беше закачил по бицепса.
– По дяволите! – промърмори американецът, поглеждайки изненадано към раната. – Дори не го усетих!
Чейс бързо огледа драскотината, разбра, че не е нищо особено и една превръзка ще е достатъчна. Мичъл беше извадил късмет.
– Ще оцелееш, здравеняко. Да тръгваме. – Той стреля два пъти, за да пръсне задната гума на втория джип, след което бързо огледа терена. Забеляза движение в джамията – ал-Сабан страхливо надничаше през вратата. Чейс го погледна. Имамът бързо изхвърли пачките долари на улицата и затръшна дървената порта.
Доволен, че не е останал никой, който да им попречи да стигнат до Нина и Карима, Чейс тръгна към парите, но Мичъл го спря.
– Остави ги. Нали взехме онова, което търсехме.
– Нима просто ще оставиш десет бона да се търкалят по земята? – попита Чейс, като неохотно го последва към края на селото.
– Чичо Сам плаща.
– Имаш предвид, че двамата с Нина плащаме. Тези пари са взети от нашите данъци!
Мичъл изсумтя развеселено и двамата продължиха да вървят по пътя, докато не стигнаха до камилите. Карима и Нина вече бяха яхнали своите животни, а острието на меча стърчеше от дисагите на Нина. Другите камили се бяха изправили, подплашени от стрелбата.
Двамата мъже се покатериха на седлата.
– Така – извика Чейс на Нина, – сега ще се наложи да духнем бързо! Дръж се здраво за седлото!
Мичъл насочи камилата си на юг.
– Хайде, да тръгваме! – извика той и плесна с поводите. Камилата му изгрухтя и препусна напред, Карима бързо го последва.
– Хич не ми се ще… – промърмори Нина през стиснати зъби. Но последва примера на Мичъл и плесна с поводите, като се вкопчи колкото се може по-здраво в седлото. Камилата се изправи на задните си крака и едва не я свали от седлото, след което препусна напред.
– Ох-ох-ох, мамка му… Ох!
Чейс потегли след нея, за да може да й помогне, ако се наложи. Но тя се държеше добре на седлото, независимо от оплакванията. Той се обърна и погледна към отдалечаващото се село. Някои от войниците се съвземаха, офицерът им излезе накуцвайки от джамията и слисано се вторачи в горящия джип преди да забележи някогашните си пленници, които изчезваха в пустинята.
– Хайде де, размърдайте си задниците! – изкрещя Чейс на останалите, след като в селото отекна автоматична стрелба. В пясъка около тях се появиха малките гейзерчета на забиващите се куршуми. Но те вече бяха излезли от обхвата на прицелен огън от автоматите.
Те продължиха да яздят, тромавият галоп на камилите въобще не пречеше на впечатляващата скорост, с която се движеха в пясъците. Кафаща се изгуби в маранята, а заедно с нея и войниците.
Нина най-накрая установи някакъв контрол над своенравната си камила и се приближи към Мичъл.
– О, боже, ти си ранен! – извика тя, като видя окървавената му ръка.
– Просто одраскване – каза той с усмивка. – Рана на тялото. – Нина също се усмихна.
– О, за бога! – изсумтя зад тях Чейс. – Пак ли проклетия Пайтън!
Продължиха да препускат докато не стана ясно, че никой не ги преследва. Въпреки че останаха нащрек за сирийски хеликоптери, те накараха камилите да преминат в бърз тръс и продължиха към границата.
Чейс се изравни с Мичъл.
– Трябва да призная – каза той неохотно, – че се справи много добре. За моряк.
Мичъл се усмихна леко.
– През кариерата си съм правил и други неща, освен просто да седя в стоманената туба.
– Така ли? Какви например? – попита Нина.
Усмивката се разшири.
– Не мога да кажа. Строго секретно.
Тя завъртя очи.
– Чудничко. Още един мъж с тайни. И ти си също толкова зле като Еди!
Час и половина по-късно те прекосиха границата и Мичъл извади джипиеса от дисагите, за да се увери, че са се прибрали в Йордания. Бяха успели.
Освен това се бяха добрали до първото парче от Калибърн. Първата следа към местонахождението на Екскалибур.
12
Австрия
Контрастът не можеше да бъде по-поразяващ: от задушаващата суха пустош на арабската пустиня към хладния чист въздух на тиролските Алпи. Живописната гледка от прозорците на кафенето в село Расбрюке беше впечатляваща – към долината и извисяващите се върхове на юг. Долината беше застлана с гори, толкова тъмнозелени, че изглеждаха като изкуствени, а над тях се извисяваха чистите бели склонове с пистите на малкия ски курорт. Дори леденостуденият въздух на тази надморска височина представляваше същинско облекчение след потискащата жега на Сирия.
След като върнаха камилите на Атаяк, Карима откара Нина, Чейс и Мичъл обратно в Аман, при самолета на държавния департамент. Сега, ден по-късно, те очакваха с нетърпение да разберат дали Мици Фонтана е открила нещо, което може да им помогне да намерят второто парче от меча.
– Ето я – каза Чейс, когато пред кафенето спря едно яркочервено Порше кайен. От него изскочи Мици със сакче в ръка, увита в пухкаво скиорско яке, което отговаряше на цвета на нейния джип. Преди да влезе в кафенето, тя им помаха с ръка.
– Здрасти – поздрави тя жизнерадостно Нина и Мичъл, преди да се настани до Чейс и да го целуне по бузата. – Как беше в Сирия?
Чейс сви рамене.
– Всъщност беше доста скучно.
– О – разочаровано въздъхна тя. – Намерихте ли онова, което търсехте?
– Да – отвърна сухо Мичъл, давайки ясно да се разбере, че иска да сложат край на тази тема. – Ами ти, Мици? Успя ли да направиш нещо?
Тя се усмихна и отвори сакчето, като измъкна отвътре няколко големи листа.
– Всъщност да! Отне ми малко повече време, но убедих един човек от местния архив да ми помогне.
– Някой мъж? – подхвърли сякаш между другото Чейс, вперил поглед в една точка на около педя под лицето на Мици. Ципът на якето й беше смъкнат наполовина, като разкриваше дълбокото деколте и цепката на бюста й.
– Всъщност да. Как разбра?
Той сви рамене.
– Просто предположих.
– И какво намери? – попита Нина, като сръга Чейс с лакът.
Мици разгъна листите, разкривайки фотокопия на стари архитектурни планове. Текстът беше изписан в тежък готически шрифт.
– Това са плановете на замъка Щаумберг от техните архиви. Надявах се да намеря още по-стари, но само с това разполагаха. Направени са през 1946 година, когато след войната замъкът е бил върнат на фамилията Щаумберг.
– И тези са супер – увери я Нина. От плановете ставаше ясно, че замъкът има Т-образна форма, като долната му част преминаваше в двор, заобиколен от високи стени. Три етажа над земята и като че ли изба на две нива…
– Всъщност какво точно търсим? – попита Чейс.
– Научих нещо интересно – въодушевено обясни Мици. – Твърди се, че когато германците пренасяли откраднатите съкровища през южна Европа, част от тях се озовали в замъка. Предполага се, че комендантът ги е скрил на тайно място. Но след войната те така и не били открити и сега собственикът отказва да допусне когото и да е да ги търси.
– Може би иска сам да ги намери – подхвърли Мичъл.
– Или пък просто не иска разни търсачи на съкровища да му съсипят дома – възпротиви се Чейс. Той продължи с германски акцент: – „Вие ишкате да шъшипете това мяшто в тършене на начищко жлато? Запофядайте!“. Нещо не ми се вярва.
– Успя ли да се свържеш със собственика, Мици? – попита Нина.
– Да, разговарях с него. За кратко. Говорих най-вече с неговия иконом.
– Той наистина ли има иконом? – засмя се Чейс. – Обзалагам се, че носи и монокъл.
– Казва се Роланд Щаумберг и е един от собствениците на този курорт. Замъкът е дом за неговото семейство от поколения. Изглежда много приятен човек – просто не иска никакви посетители.
Нина взе друг лист от плановете.
– Научи ли още нещо за него?
– Малко. Тукашните хора го харесват, но човекът от архива ми каза, че бил много потаен. Изглежда спортува много. Кара ски, разбира се, но също и снегоход, обича да се гмурка, да кара яхтата си…
– Да се гмурка ли? – попита Нина.
– Да, това помага ли?
– Може би. Ако извадим късмет, може поне да се съгласи да разговаря с нас. Но няма да стигнем до никъде, ако не успеем да го убедим, че знаем точно какво търсим. – Тя отново разгледа плановете, като завъртя листите така, че да се подредят по главната ос на замъка. Разположението на стаите беше абсолютен огледален образ…
– Опа… – обади се Чейс, забелязвайки замисленото й изражение. – Тя откри нещо.
Нина разбута чашите настрани, за да разчисти повече място на масата, и подреди листите така, че да са ориентирани в една посока. – Погледнете колко симетрично е всичко. Но ако наистина има скрита стая, тя няма да е отбелязана на тези планове, защото те са направени след войната. Трябва да търсим нещо, което няма огледален образ.
Тя внимателно огледа страниците, а другите се струпаха около нея, за да могат да огледат сами.
– Това тук не е симетрично – каза Чейс след известно време, като показа една врата на втория етаж, срещу която нямаше друга.
– А това спираловидно стълбище не е повторено тук – добави Мичъл, като потупа с пръст по един от другите листи.
– Да, но те не са помещения, а просто подобрения – каза Нина. – Трябва да търсим разлики в основното разположение на сградата…
– Като тук ли? – попита Мици. – В долното ниво на избата има две дълги стаи от двете страни на този коридор.
– Сигурно са винарски изби – каза Нина, като се вгледа отблизо.
– Да, но виж тук! – Мици използва телефона си като линийка, за да измери дължината на стаите. – Тази, която е вдясно, е по-къса от другата вляво.
Нина видя, че тя беше права. Разликата не беше голяма, не повече от няколко фута предвид мащаба на плановете… но определено я имаше.
– Мили боже, така е!
Чейс погледна Мици с възхищение.
– Дявол да го вземе, скъпа, мисля, че го намери! Добра работа!
Тя грейна, изпълнена с гордост.
– Благодаря!
– Като че ли майка ти сгреши – много добре направихме, че те помолихме да ни помогнеш. Ела насам. – Той се наведе и я прегърна. Тя ентусиазирано отговори на прегръдката. – А сега какво?
– Сега ли? – каза Нина, като внимателно разглеждаше леката асиметричност в плановете. – Мисля, че е време да говоря с този Роланд Щаумберг.
– Доктор Уайлд – каза Роланд Щаумберг и се поклони на Нина, преди да поеме ръката й. – За мен е чест. За мен е чест да се срещна с откривателя на Атлантида!
След като оставиха Мици – за голямо нейно разочарование – да ги чака в селото, Нина, Чейс и Мичъл отпътуваха за другия край на долината, където се намираше замъкът Щаумберг. Както се бе надявала Нина, известността й бе възбудила интереса му. Въпреки че се изненада от това, че тя е в Расбрюке, той се съгласи да се срещнат.
Замъкът беше впечатляваща, поразително красива сграда, кацнала върху планинския хребет. Той се извисяваше над ски пистите и горите, а до него водеше криволичещ път, който въпреки че беше почистван, отново бе заснежен. Джипът на Мичъл, шевролет събърбан, още едно превозно средство, осигурено им от американското правителство, се оказа изключително полезен.
Когато външният портал на замъка се отвори, те влязоха в двора и паркираха до два снегохода. Посрещна ги висок, кльощав мъж в тъмни дрехи, който се представи като Курт, икономът на Щаумберг. Самият хер Щаумберг, който ги очакваше пред портите на замъка, беше около четирийсетте, с пясъчноруса коса и широки гърди, излъчващ изискана интелигентност. И за огромно изумление на Чейс, той наистина носеше монокъл.
– Толкова се радвам да ви видя, хер Щаумберг – усмихна се Нина. Тя представи Чейс и Мичъл, и огледа огромната зала, в която бяха влезли. Както беше предположила от плановете, тя беше симетрична, от всяка страна се издигаше по едно каменно стълбище, което водеше към балкон, който продължаваше покрай стените до задната част на залата, покрай високи прозорци с цветно стъкло. От високия таван висяха полилеи, а огромните, тежки гоблени стигаха почти до пода. Между тях бяха наредени рицарски брони. Цялата зала бе облицована с тъмно дърво, с толкова дебел пласт лак, че заприличваше на кехлибар. – Това е… Много е впечатляващо.
– Благодаря – каза Щаумберг, – но отопляването му ми струва страшно много пари! – Всички се засмяха учтиво на шегата, която разчупи леда. – Моля, последвайте ме. На горния етаж имам една по-топла стая.
Той ги поведе нагоре по едното стълбище и след това по балкона, където бяха подредени още лъснати рицарски брони. На края имаше друга вита стълба от ковано желязо, която водеше надолу. Това беше един от асиметричните елементи, които бяха забелязали в плановете. Икономът отвори вратата зад нея и ги покани да влязат в стаята.
Това беше кабинет; в голяма каменна камина танцуваше топъл огън. Висок прозорец разкриваше гледка към долината и селцето, въпреки че разположението на креслата подсказваше, че вместо зашеметяващия пейзаж отвън, Щаумберг предпочиташе да гледа огромния плазмен телевизор, който съвсем не изглеждаше на място тук.
– Заради футбола – обясни той, като им махна с ръка да седнат и сам се настани в креслото си. – Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай, шнапс?
Нина реши, че й е твърде рано за алкохол, затова учтиво прие чаша кафе, Мичъл и Чейс също. Курт се поклони и излезе от стаята.
– Благодаря, че приехте да се видим, хер Щаумберг – каза Нина.
– О, за мен е истинско удоволствие! Тъкмо преди два дни четох за вас. – Той порови из купчина списания и извади едно. – Виждате ли? – Той разгърна листите; официалната снимка на Нина в АСН се мъдреше до една по-голяма фотография на миниподводницата над разкопките на Атлантида. – Обичам да се гмуркам и да изследвам потънали кораби. Но онова, което вие направихте, е много по-вълнуващо! И какво мога да направя за вас, доктор Уайлд? Колкото и да ми се иска да науча повече за откриването на Атлантида, подозирам, че едва ли сте дошли при мен за това, нали?
– Страхувам се, че не. Въпреки че правим проучвания върху една друга легенда. – Тя погледна към Мичъл. – Не знам каква част от това мога да ви разкрия…
– Нека позная – въздъхна Щаумберг и се намръщи, набръчквайки носа си. – Търсите Екскалибур.
Нина примигна изненадано.
– От къде знаете?
– Преди няколко месеца един мъж доста време ми досаждаше заради това. Имаше откачената теория, че част от него е скрита тук, в нацистка съкровищница. Но аз съм прекарал целия си живот в този замък и тук няма никакво скрито съкровище. Като дете съм обходил и най-скритите кътчета и щях да зная, ако има нещо такова! Но този човек, как му беше името… Руст?
– Бернд Руст.
– Познавате ли го?
– Познавах го – отвърна Нина. – Той беше убит.
Щаумберг се стресна.
– Убит? Съжалявам. Не го харесвах, много ме дразнеше, но не му желаех злото.
– Работата е там – продължи Нина, – че той беше убит заради своите проучвания във връзка с Екскалибур. В началото и аз не му повярвах, но оттогава… да речем, че според нас той е бил прав. Затова АСН търси останалите парчета, надяваме се да ги намерим преди да попаднат в ръцете на неговите убийци.
Австриецът определено се чувстваше неудобно.
– И според вас едно от тези парчета се намира тук?
– Да.
– Което означава, че убийците му може би си мислят същото?
– Това е малко вероятно – каза Мичъл. – Точно затова молим за разрешението ви да го потърсим.
– Но къде? – попита Щаумберг. – Не мога да се сетя къде би могъл да бъде скрит, за да не е намерен досега.
– Ами мазето? – попита Нина. Тя разгъна плановете на подземния етаж на замъка. – Виждате ли? Замъкът е построен в напълно симетрична форма, с изключение на тази стая, която е малко по-къса от другата.
Щаумберг взе плана и го загледа с интерес – след което пребледня.
– О. Винарската изба.
В този миг влезе Курт, който носеше поднос с димящи чашки кафе. Той зърна изражението на Щаумберг и го попита нещо на немски, като получи доста раздразнен отговор. Нина схвана достатъчно, за да разбере, че двамата обсъждаха избата.
– Нещо не е ли наред?
– Аз… Предпочитам, да не ви показвам тази стая – отвърна Щаумберг.
– Нали казахте, там няма нищо скрито? – попита Чейс.
– Нищо, за което да се сещам, но… – Той разтърка врата си. – Просто… Предпочитам да не пускам никого в тази стая. Но двамата с Курт бихме могли да я проверим и да ви кажем, ако открием нещо.
– Бихте могли – каза Мичъл, – но работата е в това, че хората, които убиха Руст, също така откраднаха и проучванията му. Същите, които доведоха и нас тук – натърти той. – Ако са успели да ги разшифроват, може би също ще ви посетят. Но те няма да ви молят за позволение да претърсят замъка.
– Няма да ги допуснем вътре – отвърна неубедително Щаумберг.
– Ако искат да влязат вътре, ще го направят – каза Чейс. – Те вече убиха хора в търсене на това нещо, опитаха се да убият и нас.
– Ако парчето от меча наистина е тук, не трябва да допускаме да попадне в техните ръце – заяви Нина. – От изключително важно значение е АСН първа да стигне до него – това може да доведе до откритие, което е също толкова важно, колкото и Атлантида.
Щаумберг се загледа през прозореца и видимо се прегърби. След кратко мълчание отвърна:
– Много добре, ще ви пусна в избата. Но преди това… Настоявам за пълна дискретност от ваша страна.
– Имате я – увери го Нина. – Всичко ще бъде напълно поверително.
– Много добре. – Щаумберг се обърна с неохота към Курт и му каза нещо на немски. Икономът кимна с глава и отвори вратата на кабинета, като им даде знак да го последват.
Спуснаха се по спираловидното стълбище и минаха през двойните врати в дъното на голямата зала, излизайки в къс коридор, който водеше до стъпалата към долния етаж. Курт включи осветлението. Мъждивата светлина разкри тесен каменен проход.
– От тук – каза Щаумберг и тръгна към тежката дъбова врата вдясно. Отвори я, разкривайки стаята зад нея. Както бе очаквала Нина това се оказа винарска изба – но огромна! Покрай стените й се издигаха дървени рафтове, върху които бяха подредени хиляди бутилки.
– Значи неговата голяма тайна е алкохолизмът му? – прошепна Чейс на Нина.
Курт ги поведе към дъното на продълговатата стая, следван от Щаумберг. Той се обърна към Нина.
– Причината да ви помоля за дискретност е… моята репутация като член на фамилията Щаумберг и като бизнесмен. Само някои от най-доверените ми приятели са виждали какво има тук.
– Както вече ви обещах, всичко си остава между нас – каза тя заинтригувана.
– Добре, добре. – Те стигнаха до края на стаята, където имаше врата. За миг Нина се зачуди дали зад нея не се крие тайната стая от плановете, но в това нямаше смисъл. Задната стена бе направена от дървени трупи, а не от камък; не бяха правени опити да се замаскира и очевидно беше издигната наскоро.
Курт измъкна връзка ключове от джоба си и започна да ги прехвърля, като най-накрая се спря на един от тях и отключи вратата. Отвори я и пред тях се разкри пълна тъмнина. Нина подуши въздуха – усети странна смесица от миризми, които се разнесоха от загадъчната стая. Дърво, кожа, някакъв полиращ препарат, слаб аромат на свещи…
Щаумберг си пое дълбоко дъх, когато Курт влезе в помещението.
– Е, заповядайте. – Той отстъпи встрани и им направи път, а икономът светна лампата.
Нина влезе първа и рязко спря, щом зърна съдържанието на стаята.
– О… боже – промълви тя, останала без думи.
Чейс влезе втори и едва сдържа смеха си.
– Да му се не види!
Бяха попаднали в тъмница.
