Текст книги "Тайната на Ескалибур"

1

Вашингтон, окръг Колумбия

Три седмици по-късно

– Нервна ли си? – попита Еди Чейс, смушквайки годеницата си, докато се приближаваха към вратата.

Нина Уайлд прокара пръст по верижката на медальона си, който й носеше късмет.

– Ъъъ, да. Ти не си ли?

– Защо? И преди сме се срещали с него.

– Да, но тогава той не беше проклетият президент, нали? – Един помощник отвори вратата и те влязоха в Овалния кабинет.

Щом влязоха, бяха посрещнати с аплодисменти. В стаята ги чакаха бившият флотски адмирал Хектор Амороз, техен настоящ шеф в Агенцията за световно наследство към ООН; неколцина служители в Белия дом и представители на Конгреса; Първата дама… и Виктор Долтън, президентът на Съединените американски щати.

– Доктор Уайлд! – възкликна той и пристъпи напред, за да се ръкува с нея. – И господин Чейс. Радвам се отново да ви видя.

– Ние също се радваме да ви видим. Ъъъ, господин президент – добави бързо Нина.

Чейс също му стисна ръката.

– Благодаря ви, сър.

Останалите насядаха по местата си, докато Нина, Чейс и Долтън останаха прави. Долтън изчака всички да се настанят преди да заговори, полуобърнат както към фотографа на Белия дом, който увековечаваше събитието, така и към почетните си гости.

– Дами и господа – започна той, – уважаеми членове на конгреса, уважаеми министри. За мен е голяма чест да връча тази награда на жената, чиято невероятна смелост пред лицето на опасността спаси живота на много хора както в Америка, така и по света. Същата жена, чиято преданост към науката и откритията промени завинаги нашия поглед към историята, върна ни отдавна изгубени съкровища, които доскоро приемахме единствено като легенди. В определен смисъл тя помогна за запазването на нашето минало и нашето бъдеще. За мен е изключителна чест да ви представя доктор Нина Уайлд, откривател на изгубения град Атлантида и затрупаната гробница на Херкулес, която спаси тази нация от чудовищен терористичен акт, и да й връча най-високото гражданско отличие на Съединените щати – Президентския медал на свободата.

Нина се изчерви, същевременно борейки се с импулса да поправи Долтън – Атлантида беше името на острова, а не на града, – докато той внимателно се пресегна и вдигна за синята лента медала, който лежеше на кадифен поднос.

– Доктор Уайлд, нацията е ваш длъжник. За мен ще бъде чест, ако приемете този символ на вечната ни признателност.

– Благодаря ви, господин президент – каза тя, като наведе глава. Долтън вдигна медала и го окачи на врата й. След това отново се ръкува с нея, преди да я обърне с лице към фотоапарата, чиято проблясваща светкавица за миг я заслепи. Речта, която си беше подготвила по-рано, се изпари от ума й под непрекъснатия поток от светлини и аплодисменти. – Благодаря – повтори тя, като се опитваше да се сети за нещо умно, което да каже. – Аз… Аз съм ужасно признателна за тази награда, за тази чест. И, ъъъ, освен това бих искала да благодаря на годеника ми, Еди… – тя се наруга на ум за избора на думи. Бих искала да благодаря? Това да не са ти проклетите Оскари? – … без когото сега, най-вероятно, щях да бъда… ами, мъртва. И то няколко пъти. Благодаря. На всички. – Тя отстъпи назад с пламнали от притеснение бузи, червени почти колкото косата й.

– Тук доктор Уайлд малко ме поизпревари – закачливо подхвърли Долтън, което предизвика учтив смях и накара Нина да си пожелае Овалния кабинет да има тайна вратичка, през която тя да може да изчезне още в този миг. – Но да, вторият човек, когото искаме да почетем днес, е Еди Чейс – той махна с ръка подканващо към Еди, който пристъпи напред и зае мястото на Нина. – Той е бивш член на елитните спецчасти на Обединеното кралство и като такъв отказа всякаква награда по обективни причини, и ние можем само да уважим избора му. Но тази страна също му дължи огромна признателност за предотвратяването на терористичните атаки. – Той разтърси ръката на Чейс. – Господин Чейс, благодаря ви от името на народа на Съединените щати.

– Благодаря – отвърна Чейс, докато ръкоплясканията се подновиха. Когато стана ясно, че той не възнамерява да добави нищо повече, аплодисментите бързо утихнаха. Този път беше направена само една снимка, която щеше да бъде прибрана в архива на Белия дом, за разлика от тези на Нина, които щяха да бъдат прикрепени към прессъобщение и до час разпратени из новинарските агенции по цял свят. Долтън леко се извърна от Чейс, което бе прието като негласен знак, че официалната част на презентацията е приключила. Всички гости се изправиха и политиците бързо се възползваха от възможността да се доближат до президента.

– Това ли беше голямата ти реч? – попита Чейс тихо, наведен към ухото на Нина. – Мислех си, че ще бъде изцяло за „чудото на великите съкровища от миналото“.

При напомнянето му лицето на Нина се сви смутено.

– Не ми напомняй. Господи, толкова ми беше притеснено. Извади късмет, че успях да кажа нещо по-свързано от „ъъх…“.

Амороз се приближи до тях.

– Е, поздравления и на двамата. Еди, сигурен ли си, че не искаш никаква награда? Мисля, че нещо може да се уреди.

– Всичко е наред – отвърна решително Еди. – През годините разгневих доста хора – последното, от което се нуждая, е чрез получаването на медал да им напомня, че съм убил скапания им брат или там когото и да било. – Той погледна към шията на Нина. – Като споменах за медал, трябва да ти кажа, че много ти отива. Трябва да си го сложиш на летището, да видим дали няма да ти позволят да пътуваш първа класа без доплащане.

Нина го погледна със саркастична усмивка.

– Все още ли смятате да отпътувате довечера за Англия? – попита Амороз.

Чейс кимна.

– Сряда, среща с президента на Съединените щати в Белия дом. Четвъртък, среща с моя старец на чаша чай с бисквитки в Борнмът. Съвсем не са в една и съща лига.

– Сгодени сме почти от година – каза Нина. – Решихме, че е време да се запозная със семейството на Еди.

– Ти реши, че е време – настоя Чейс.

Нина преглътна отговора си, защото към тях се приближи Долтън, заобиколен от дежурните подмазвачи.

– И така, доктор Уайлд. Вие открихте Атлантида и гробницата на Херкулес – кое е следващото по ред? Откриването на храма на Соломон или може би на Ноевия ковчег? – Той завърши изречението с лека усмивка.

Нина не се засмя.

– Всъщност настоящият ми проект в АСН се връща толкова назад във времето, колкото не съм стигала досега – дори преди Атлантида. Опитвам се да се възползвам от предимствата, които ми предлага достъпът на АСН до археологическите и антропологични данни от цял свят за разселването на човешкия род по Земята в праисторически времена. – Ентусиазмът й растеше и тя продължи да говори все по-бързо. – Основният модел на експанзията на човечеството от Африка през Азия и по-късно до Америките и Европа е доста добре развит. Понижаването на нивото на световния океан през ледниковия период позволило на древните хора да пътуват надалеч и да се разселят по места, които сега се намират под вода – в Индонезия например има едно много обещаващо място, което смятаме да проучим по-късно тази година.

– С нетърпение го очаквам – каза Чейс. – Страхотно ще бъде най-накрая да изляза от офиса и да свърша малко работа!

– Внимавай какво си пожелаваш – пошегува се Нина. – Всъщност целта ми е да открия откъде точно е произлязло човечеството; люлката на цивилизацията, така да се каже.

Долтън повдигна вежди.

– Това ми прозвуча така, сякаш сте тръгнали да търсите Райската градина.

– Може и така да се каже. Въпреки че нямам точно предвид Адам и Ева, които разговарят със змията. Откриването на точното място, където хомо сапиенс се е развил от древните хоминиди, със сигурност няма да ощастливи креационистите! – Тя усети, как Долтън се напряга, а Амороз се прокашля предупредително. – О, господи, извинете, те са част от вашата… от вашата „база“, нали? Простете.

– Няма нищо – отвърна Долтън и леко се усмихна. – За щастие моята база не включва единствено креационисткото крило. Дори част от моите поддръжници наистина вярват, че Земята се върти около Слънцето! – Той се засмя пресилено, антуражът му веднага го последва. Нина също се засмя, изпълнена със смесица от смущение и облекчение. – Това наистина звучи очарователно, доктор Уайлд. Въпреки че ще бъде трудно да се надминат открития като Атлантида и гробницата на Херкулес – и то още преди да сте станали на трийсет! Скоро ги навършихте, нали?

– Да, така е – отговори Нина, не особено доволна от напомнянето за възрастта й.

– Е, аз съм убеден, че имате достатъчно време за още много открития! – отново се засмя Долтън. Нина също се засмя, но този път бе неин ред да звучи пресилено.

Президентът тъкмо се накани да се отдалечи, когато Чейс се обади.

– Простете, господин президент, но мога ли да разговарям с вас за нещо? Насаме? – Той кимна с глава към едно ъгълче, на няколко метра от групичката.

Долтън размени погледи с екипа си, след което се усмихна и се отдалечи от тях, наблюдаван неотстъпно от вездесъщите агенти на тайните служби.

– Разбира се. Какво мога да направя за вас, господин Чейс?

– Исках да ви попитам какво става със София.

– София Блекууд ли имате предвид?

Чейс едва се сдържа да не отговори „не, София Лорен“, но успя да потисне саркастичната реплика. Бившата лейди Блекууд – наскоро британският парламент я беше лишил от титлата й – беше и бивша съпруга на Чейс… и главен организатор на планирания терористичен акт с ядрено оръжие, който двамата с Нина едва бяха успели да предотвратят.

– Да, София Блекууд. Последно разбрах, че е била преместена в Гуантанамо бей. Кога възнамерявате да я изправите пред съда?

– Преместихме я в Гуантанамо заради собствената й безопасност – отвърна Долтън. – Ако я бяхме затворили в обикновен затвор, щеше да бъде убита много преди да успеем да подготвим процеса срещу нея.

– Това щеше да спести сума ти пари за адвокати. Всички знаем, че е виновна и така или иначе ще бъде екзекутирана, нали?

Долтън се усмихна студено.

– Вярвам, че съдебната система ще постъпи правилно.

– Радвам се да го чуя. – Чейс протегна ръка. – Благодаря ви, господин президент.

– Аз ви благодаря, господин Чейс – президентът разтърси подадената му ръка и повиши глас. – А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за едни малки различия във възгледите, които имаме с нашите руски приятели. Самолетоносачът „Джордж Вашингтон“ вече е на позиция, но се надяваме, че присъствието на още един кораб ще подчертае нашата позиция. – Приглушеният смях, който последва коментара, имаше доста тъмна отсянка: продължаващото неразбирателство между Запада и Русия по въпроса за териториалните претенции на последната върху арктическите води, беше достигнало до критичната си точка няколко дни по-рано, когато руски бойни кораби принудиха един американски изследователски кораб да напусне спорните води под дулата на техните оръдия. – Доктор Уайлд, господин Чейс… и Хектор, – добави Долтън, като кимна към Амороз, – благодаря ви.

След тези думи Нина, Чейс и Амороз напуснаха Овалния кабинет и един млад помощник ги придружи по коридорите на Белия дом.

– Мисля, че всичко мина добре – каза Чейс. – Поне за мен.

Нина притисна юмрук към челото си.

– О, боже! Не мога да повярвам, че така се изложих пред президента!

– И то два пъти за две минути – обади се Чейс.

– Въобще не ми помагаш!

– Не се тревожи за това, Нина – успокои я Амороз. – Справи се много добре.

Чейс махна с ръка към медала, който висеше на шията й.

– Освен това се сдоби с хубавичка висулка.

– Еди – смъмри го Амороз, – Президентският медал на свободата не е никаква „висулка“!

Нина също се почувства леко обидена.

– Да, Еди, престани. Аз нямаше да ти се подигравам, ако беше получил медал от кралицата.

– Кой е казал, че не съм получил? – отвърна Еди сериозно.

Нина го погледна подозрително. Въпреки че го познаваше от две години, тя все още не можеше винаги да познае кога е сериозен или, както често казваше в такива случаи, кога се „бъзика“.

– Не – каза най-накрая тя. – Ако наистина беше получил медал от кралицата, досега да си ми казал. Дори ти не би могъл да го пазиш в тайна.

Той сви рамене.

– Щом казваш. Но аз имам доста медали. Просто не се фукам с тях. Лежат си в някоя кутия някъде.

– Ами няма да е зле да ги намериш и да ми ги покажеш когато се приберем у дома. Имаме доста време преди полета.

Чейс се ухили.

– Не съм казал, че кутията е тук, нали? – Той чукна с нокът по медала на Нина, който издаде тих металически звън. – Мисля, че трябва да го носиш във влака, докато пътуваме към Ню Йорк. Да видим дали някой ще те познае.

* * *

След като се качиха във високоскоростния влак „Асела“ до станция Пен, наистина я познаха, но не заради медала, който тя прибра в кутията преди да напусне Белия дом.

Откриването на Атлантида не се беше осъществило при идеални условия – оказа се, че човекът, финансирал експедицията на Нина, имаше скрити, геноцидни подбуди. Затова западните нации, които бяха създали агенцията за световно наследство под егидата на ООН, бяха решили да създадат за прикритие една по-различна, далеч по-безобидна версия за откриването й.

Историята, за която най-накрая постигнаха съгласие и която разпространиха в медиите, представи Нина на обществото. В резултат на това тя гостуваше на вестници, списания, дори по телевизията – и беше забелязана във влака от един мъж, който й поиска автограф.

– Ако продължава така – рече Чейс, щом слязоха от влака, – ще видиш снимката си във всички таблоиди.

– О, боже, не! Не искам чак такава известност – проплака Нина. Но въпреки това трябваше да признае, че се почувства поласкана, когато беше разпозната от съвсем непознат човек, макар и усещането да беше доста странно. – Да не би да съм кинозвезда!

– За мен си звезда, любов моя – каза Чейс и я прегърна през кръста, след което леко плъзна ръка към задничето й. Тя го побутна леко с бедро, напомняйки му, че все още се намират на обществено място. – Значи ако направят филм за живота ни, кого смяташ, че ще изберат за нашите роли? Жалко, че Кари Грант е мъртъв, щеше да е идеален за мен.

Нина хвърли един кос поглед към ниския, оплешивяващ англичанин със счупен нос.

– Даааа бе – каза тя, като прокара ръка по ниско остриганата му коса. – Продължавай да си мечтаеш.

Чейс се прибра в апартамента им, за да довърши опаковането на багажа, а Нина взе такси до сградата на ООН на брега на Ийст ривър. Взе асансьора и се изкачи до офисите на АСН.

– Доктор Уайлд! – възкликна Лола Джианети, която се изправи до бюрото си, за да я посрещне. – Не ви очаквах днес тук. Как беше в Белия дом? Срещнахте ли се с президента?

– Да. – Лола леко изписка от вълнение. – И съм повече от сигурна, че ужасно се изложих, но Хектор ми каза да не се притеснявам, защото не било чак толкова зле. – Тя се обърна към кабинета си. – Съжалявам, че не мога да остана – обещах на Еди, че няма да се бавя. Ако изпуснем полета, той ще… – Тя се замисли. – Всъщност сигурно няма да се трогне особено.

– Отивате да се срещнете със семейството му в Англия, нали? Желая ви успех. Първия път, когато се срещнах със семейството на моя приятел, аз бях ужасена. Майка му ме мрази!

– О, Лола, много ти благодаря! – каза Нина с измъчена усмивка, докато се отдалечаваше.

Само няколко минути й бяха необходими, за да копира нужните й файлове от компютъра на флашката, а няколко бързи телефонни обаждания я успокоиха, че операциите на АСН, които ръководеше, щяха да се намират в сигурни ръце за времето, през което щеше да отсъства. Бързо събра записките си и излезе от стаята – само за да се сблъска с един човек, когото не очакваше да види тук.