Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 19 страниц)

Той изпи чаша скъп коняк. Барманът се отнасяше към Михаил почтително, тъй като клиент, пиещ такъв коняк, е достоен за уважение. Михаил не гледаше преследвача, но чувствуваше върху себе си неговия поглед. Според идеята, която назряваше у Михаил, той трябваше да установи контакт с преследвача, но чувството му подсказваше, че не бива да изпреварва събитията. Те можеха сами да проявят инициатива, така щеше да бъде по-добре…

В коридора с цветните стъкла, които толкова се харесваха на Михаил, той чу зад гърба си бързи крачки и се зарадва.

Преследвачът го догони в хола до входа.

– Извинете, само две думи. – Преследвачът говореше на френски, гласът му беше тънък, нежен.

– Какво има? – Михаил се спря.

– Вие сте приятел на Брокман? – Той премина в шепот, но Михаил нямаше намерение да шепне и каза високо:

– Заедно пристигнахме тук.

– Това зная – прошепна преследвачът. – Говорете, моля, тихо, там е портиерът.

Михаил понижи глас, но отговори грубо:

– Нямам какво да говоря с вас.

Мършавият, който беше по-нисък от Михаил с половин глава, го докосна с кутрето за рамото.

– Още две думи.

Михаил си дръпна с погнуса рамото и отстъпи крачка.

– Говорете по-кратко. Нямам време.

– Съветвам ви да не придружавате Брокман. Нека се разхожда сам.

Михаил го измери с презрителен поглед, но стоящият пред него не обръщаше внимание на такива дреболии.

– Ще предам думите ви на Брокман – обеща Михаил.

– Това не ме вълнува – бързо прошепна преследвачът. Михаил забеляза, че той си има някакво достойнство.

– Ами ако ей сега позвъня в полицията?

Преследвачът отговори, без да се замисля:

– Не ви съветвам. За какво ще се пъхате в чужда работа? Излишни грижи.

Да се благодари и на това, че те не смятаха да стоварват вината за готвеното убийство на него, Михаил. Той попита:

– Какво още ще ме посъветвате?

– Ако питате сериозно, по-добре е да заминете оттук. За какво ви е той? Вие не сте приятели.

– Откъде знаете толкова много?

– Все нещо знаем.

Моментът беше подходящ и Михаил пристъпи към изпълнение на своя план.

– Услуга за услуга – каза той миролюбиво. – Аз имам една молба към вас. Но хайде да отидем в бара, ако нямате нищо против.

Мършавият се усмихна.

– Такъв разговор повече ми харесва.

Те седнаха на масичката в ъгъла – в залата нямаше никой.

– Да си поръчаме ли нещо? – предложи Михаил.

– Не, аз не пия, когато съм на работа.

– Разумно е. Да се запознаем.

– Приятелите ме наричат Чарли.

– Аз съм Мишел.

– Много ми е приятно. И така, за какво ще говорим?

– Вие казахте, че сега сте на работа.

– Да, точно така.

– Но нали вие не сте държавен служител?

Разговорът се водеше като между двама приятели, които си разменят реплики от нямане какво да правят, просто да убият времето. При последната забележка на Михаил Чарли се разсмя.

– Точно така, не съм държавен.

– Значи работите за частно лице.

– Вие като че ли четете отнякъде.

Михаил отдавна беше забелязал, че простотата и убеждението при подобни случаи действуват на повечето хора предразполагащо. Като поразгледа своя събеседник отблизо, той прецени, че с ум не блести. Можеше да вземе юздите в свои ръце.

– В тази бележка е написано името на вашия господар.

Против очакванията, Чарли не се учуди. Оказа се, че и той може да разсъждава просто, на което се и надяваше Михаил, като пусна пробната топка. Чарли каза:

– Ясно, Брокман се е раздрънкал.

Михаил каза направо:

– Къде е сега Алоиз?

– А вас какво ви интересува?

Михаил стана сериозен.

– Как мислите, Чарли, за какво стърча тук с Брокман?

– Не е моя работа.

– Трябва да намеря Алоиз, а Брокман не знае даже сегашното му име.

Чарли малко се смути от такъв неочакван обрат.

– Нещо не разбирам… Вие познавате ли се с Алоиз?

– Бях познат преди двадесет и пет години, а след това изчезна от погледа ми.

Смущението на Чарли се смени с израз, който показваше: „А ние какво ще спечелим от това?“ Но той мълчеше и Михаил откри картите си.

– Кажете ми презимето на Алоиз и къде се намира сега. Ще ви дам за това петстотин долара и обещавам – на никого ни дума. С приятеля, който сега дежури на улицата, вие навярно не делите нито пари, нито…

– Стоп – тихо го прекъсна Чарли. – Парите у вас ли са?

– В стаята. Сега ще ги донеса.

– Ще заминете ли днес?

– Незабавно. Но при едно условие: не закачайте Брокман в близките дни, за да бъда вън от подозрение.

– Но ние нямаме намерение да го премахваме. Той ни е нужен жив засега.

– Това е по-добре.

Като си даде вид, че не бърза, Михаил запали цигара и бавно се качи на втория етаж. Преследвачът остана на масата.

На почукването Брокман не отговори веднага. Наложи се да почука втори път.

– Кой е?

– Аз.

Михаил влезе и бързо каза:

– Приготвяй се.

– Къде?

– В двора е колата на управителя на хотела, светъл ситроен. Ще легнеш на пода отзад.

– Какво си намислил?

– Трябва да изчезваме оттук. Ще минеш през бара, след това през служебния вход към двора.

– Колко време имаме?

– Обличай се бързо. Вещите не взимай.

У Брокман веднага се върна увереността в себе си.

Той попита с делови тон:

– Всичко ли си обмислил?

– Сега ще видим. Аз ще седя в бара с един от тези тъпанари. Вторият е на улицата. Слизай бързо.

В стаята си Михаил бързо прибра куфара, облече си палтото, излезе, заключи и слезе в бара. Чарли седеше на масичката с лице към входа. Трябваше да го премести, за да не види Брокман, като излиза.

Като постави куфара на паравана, Михаил помоли бармана да направи сметката, като прибави още два коняка. Барманът започна да смята. Чарли въпросително гледаше към тях. Михаил го повика с пръст. Когато дойде, Михаил го попита няма ли нищо против да пийнат на прощаване. Онзи не беше против.

Михаил се разплати, взе чашките и тръгна към масата пръв. Той седна на мястото на Чарли, така че Чарли беше принуден да седне с гръб към входа на бара и вратата, водеща към двора.

Тъкмо в този момент се появи Брокман. Михаил веднага извади от джоба си бележник и започна бавно да отброява банкноти от по петдесет долара. След това, като ги закри със салфетка, ги бутна към Чарли.

– Запомнете – каза онзи, скривайки парите, – Алоиз живее в Париж, в хотел „Савоя“, под името Грифитс.

Пиха. Михаил стана.

– Благодаря.

– Моля.

– Ще отида да си платя хотела – каза Михаил. – Наглеждайте куфара ми.

Този път усмивката на Чарли не се стори на Михаил противна.

Михаил плати само за себе си, като в същото време си помисли, че ще се наложи собственикът на хотела да претърпи загуба заради Брокман.

След това се сбогува с Чарли и отиде при колата в двора.

… Всичко мина отлично. След като оставиха колата при собственика на хотела в Берн, Михаил и Брокман се разделиха на цюрихското летище. Същата вечер Брокман отлетя за Дюселдорф. Михаил пренощува в Цюрих. Те не трябваше да се появяват в Центъра заедно. Освен това на Михаил му оставаше неизпълнен последният пункт от плана.

… На другия ден в седем часа вечерта Михаил слизаше по стълбичката на самолета на парижкото летище Орли, а в осем без четвърт позвъня от едно кафене в града на Дон.

Дон веднага дойде. Като разбра, че Тулев няма да го вика за нищо така бързо, той не зададе никакви въпроси за здравето, а направо попита:

– Какво трябва да направя?

– Колко е оттук до „Савоя“ пеша?

– Около десет минути.

– Моля ти се, отиди и разбери дали е още жив мистър Грифитс.

Да обяснява на Дон, че това трябва да направи много внимателно, не беше необходимо.

Той се върна след половин час.

– Там е. Номер седемнадесети, втори етаж. Сега при него гостува малка компания.

Михаил каза с облекчение:

– Така-а. – Замълча, като се облегна на масата и погледна Дон в очите. – Това, за което ще те помоля, може да ти се стори нечестно отстрани.

– Но аз не гледам отстрани – възрази Дон. – По-добре не губи време.

– Знаеш ли как да се обадиш в Интерпол?

– Ще науча.

– Ето какво трябва да им съобщиш: човекът, който се представя за Грифитс, е в същност отдавна търсеният престъпник Гюнтер Хофман. Те веднага ще разберат.

– Това ли е всичко?

– Да.

– Как се изплаших!

– Нали, все пак анонимно позвъняване!

– Добре, добре – каза Дон. – Поседи тук, аз ще отида да се обадя.

Михаил не беше изпушил още цигарата си, когато Дон се появи в кафенето.

– Всичко наред ли е? – попита Михаил.

– Страшно са благодарни.

Михаил през масата потупа Дон по рамото.

– Благодаря ти.

Дон се намръщи – много важно, намерил за какво да благодари.

– Не ти ли трябвам повече?

– Ти винаги ми трябваш – много сериозно каза Михаил.

При такива случаи Дон се смущаваше.

– Е хайде, аз тръгвам, в бара сега е най-претъпкано.

Те се сбогуваха. Михаил гледаше подир Дон, докато не хлопна вратата след него. Поседя още двадесетина минути, след което се отправи към „Савоя“ и пристигна тъкмо навреме: до входа бяха спрели две полицейски коли. От тях се изсипа цяла тълпа: трима се скриха във входа на хотела, трима останаха на тротоара до входа.

Михаил се разхождаше по отсрещната страна на улицата. Не се наложи да чака много. Скоро от хотела излезе набит мъж, среден на ръст, с вдигнати ръце до лицето. Той беше с белезници. Съпровождаше го един полицай. Сигурно другите двама бяха останали в стаята да правят обиск.

Михаил имаше право да се похвали: военният престъпник Хофман все пак беше хванат. Но Хофман, това е минало, а заради бъдещето и главно заради себе си Михаил смяташе, че можа да отърве Брокман.

Глава 13

Следствието през месец май 1972 година

Гражданинът Д., водач на тролейбус, през нощта на 21 срещу 22 май, от неделя до понеделник, се връща в депото в два часа. Близо до частните гаражи встрани от тясната асфалтирана пътечка той видя да лежи на тревата човек. Като се приближи, той позна момичето от съседния блок. Гражданинът Д., недоумяващ, я бутна по рамото – тя лежеше настрани, – разбра, че работата е сериозна: момичето не даваше никакъв признак на живот. Тревата около главата беше опръскана с кръв. Д. отиде до близкия телефон и позвъни в милицията.

След десет минути с две коли пристигна оперативната група, дежурна през тази нощ в градското управление на вътрешните работи – инспектор от криминалния отдел, следовател от прокуратурата, лекар, експерт от НТО¹, водач с куче. Д. беше разказал как е открил пострадалата. Запалиха фаровете на колите и на поляната се образува широк светъл кръг, в центъра на който като посред бял ден се виждаше неподвижното тяло на младо момиче.

По-ярко от светлината на фаровете няколко пъти блесна фотоапаратът – експертът от НТО засне от разни страни мястото на произшествието.

Лекарката в качеството на съдебномедицински експерт прегледа пострадалата, прослуша сърцето и каза на следователя:

– Жива е. Дълбока рана в черепа. Ударена е с тежък тъп предмет.

Чу се сирената на „Бърза помощ“. Санитарите сложиха момичето на носилка, пренесоха я в линейката и тя полетя с вой.

Следователят вдигна от земята чантичката на пострадалата, отвори я, прегледа съдържанието и извади удостоверението от централния универмаг. Сложи го обратно в чантата и щателно взе да оглежда местопроизшествието, като си водеше бележки. Следователят обикаляше, като разширяваше кръга, докато стигна до оградата от дясната страна на пътечката, като се застане с лице към гаража. Не откри нищо особено при огледа – само няколко угарки явно не от тази нощ, разни тресчици, дребни стъкла.

Прескочи оградата, светна с джобно фенерче и зашари с лъча по земята. Но и там не намери нищо.

Докато следователят огледа, водачът с кучето търпеливо търсеше следи, накрая изтощеното куче клекна на тревата с отчаян вид, давайки да се разбере, че тук то е безсилно.

Направиха протокол от огледа на местопроизшествието, а участъка, където лежеше пострадалата, оградиха с колчета и шнур. Оперативната група се качи в колите и се върна в градското управление. Един милиционер остана на поляната.

Дежурният следовател направи справка в реанимацията на неврохирургичната клиника за състоянието на потърпевшата и като разбра, че е доста сериозно, записа последните данни. Позвъни на началника на отдела за разследване на тежки престъпления. Началникът, от своя страна, се обади на следователя по особено важни дела Орлов:

– Михаил Петрович, ела веднага в управлението. Чакам те.

Подполковникът от милицията Михаил Петрович Орлов, през чиито ръце за осемнадесет години следствена работа преминаха достатъчно много сложни криминални престъпления, пое делото и започна разследването.

Той се отправи на местопроизшествието и внимателно го огледа. След това по записан адрес намери квартирата на Сухови. На друг лист той си записа адреса на неврохирургичната клиника, където беше настанена Светлана Сухова – това за нейната майка.

Когато Вера Сергеевна, отваряйки вратата, видя пред себе си висок мъж на около четиридесет и пет, с белег на слепоочието, тя не се изплаши и не се разтревожила точно обратното – като че ли въздъхна, освобождавайки се от голямо напрежение. Цяла нощ не бе мигнала, тъй като чакаше Светлана. За първи път дъщеря й не се прибра тази нощ. Появяването на подполковника в такъв ранен час – нямаше още осем – тя моментално свърза с отсъствието на Светлана и посрещна неочаквания гост с поглед, пълен с нетърпение.

Михаил Петрович накратко й разказа това, което знаеше, а след това зададе на Вера Сергеевна няколко въпроса. С кого е дружила Светлана? Не е ли забелязала Вера Сергеевна нещо необикновено в поведението на дъщеря си през последно време? Не се ли е карала с някого Светлана? Има ли някакви недоброжелатели?

Орлов обясни, че престъпникът е нападнал Светлана не за да я ограби: нито пръстена, нито парите са взети.

Вера Сергеевна разказа всичко, което знаеше, и добави това, за което се досещаше. По този начин в бележника на Орлов се появиха две имена: Галина Нестерова и Алексей Дмитриев и под въпрос – неизвестен възрастен мъж. Вера Сергеевна спомена за своите съмнения по повод увлечението на дъщеря и към разни дрехи от неизвестен източник, за предишната й дружба с Льоша и недоразуменията между тях, за неуспешното кандидатствуване в университета. Орлов се сбогува и напусна дома на Сухови.

След това той потърси приятеля на Алексей Дмитриев – един от онези, които седяха с него на пейката, когато Льоша чакаше Светлана. Приятелчето, разговорливо момче, разказа, че на Льоша са изчезнали две неща – един филм и гаечен ключ, и че Льоша се е заканвал на Светлана. След това Орлов се върна в управлението.

Той поръча на един от помощниците си да установи кой е видял Светлана последен, по-точно предпоследен, тъй като винаги престъпникът вижда жертвата последен. Това беше една от най-трудните задачи. Друг оперативен работник получи задача да изясни личността на Галина Нестерова и Алексей Дмитриев. Трети трябваше да събере сведения за Светлана по месторабота – в универмага.

За съжаление този ден не беше нито събота, нито неделя. За съжаление, защото Орлов считаше за най-логично в дадения случай следствието да започне от собствениците на гаражи, край които беше нападната Светлана Сухова. Именно натам се отправи той.

Въпреки че беше делничен ден, в това гаражно градче животът не замираше. Един пристига от нощна смяна, друг застъпва вечерна, трети излиза в отпуск и трябва да си постегне „каруцата“ за далечен път.

Орлов наближи един от гаражите, в който един нисичък пъргав мъж на около петдесет с парцал в ръка се въртеше около москвича си.

– Извинете, може ли за минутка?

– Винаги на вашите услуги – охотно откликна собственикът на колата. – С какво мога да ви услужа?

– Аз съм от криминалната милиция. Познавате ли Алексей Дмитриев?

– Ето я неговата колибка, през две от моята. Само че сега е на работа.

– Да сте чули, че му е изчезнало нещо?

– Какво можеш да откраднеш от него? – Собственикът даже се разсмя.

– Например гаечен ключ… Чухте ли за нощното произшествие?

– Как не? Жалко за момичето. За майка й също. Вие по тази работа ли? Как се казваше, Светка май?

– Ще живее. Натоварен съм да разследвам случая.

– Ключът, за който питате, значи… също е участвувал? – деликатно полюбопитствува собственикът на колата.

– Вероятно. – Орлов забеляза, че при тези думи лицето на събеседника побледня.

Можеше да се очаква, че собственикът ще направи някакво умозаключение.

Орлов пресмяташе, съпоставяше.

– Не може да бъде – накрая произнесе собственикът.

– Извинете, как се казвате? – попита Орлов.

– Николай Петрович.

– Кое не може да бъде, Николай Петрович?

– Казвам, че не може Льоша да направи това. Някой друг го е направил, със сигурност е друг.

– Аз не съм казал, че е той.

– Вие питахте за ключа – с недоумение каза Николай Петрович.

– Ключът може да се окаже във всеки. А защо все пак вие сте толкова уверен в Льоша?

Николай Петрович повдигна рамене.

– Не е такова момче… Добър младеж е, разбирате ли?

– Отдавна ли го познавате?

– Откакто сме се заселили в този блок. Петнадесет години. Той още не ходеше на училище.

– Благодаря ви, Николай Петрович, за информацията. А как е фамилното ви име?

– Косицин.

– За всеки случай ще си запиша адреса ви. Маже ли?

Николай Петрович каза номера на блока и апартамента и Орлов се запъти към чакащата го кола.

… Този ден Льоша не можа да си довърши смяната: в единадесет часа го извикаха в отдел „Кадри“, където го чакаше подполковник Орлов. Льоша отиде с него в градското управление на МВР. Орлов веднага попита:

– На вас изчезна ли ви гаечен ключ?

– Да.

– Кога?

– Преди една година.

Орлов действуваше малко против установените правила, още в самото начало той разкри пред Льоша това, което беше известно на следствието, още повече, че, ако се мисли логично, Льоша като собственик на гаечния ключ, послужил вероятно като оръдие на престъплението, засега не биваше да бъде освободен от подозрение. Но Орлов си имаше своя тактика на разследване и вярваше на собствената си интуиция.

– Може ли някой да потвърди това?

Льоша се замисли и накрая си спомни:

– Съседът по гараж ми го потърси и аз не можах да го намеря. Тогава се сетих.

– Ключът на гаража не е ли открадвай?

– Не.

– А кой е този съсед?

– Сергей Степанович Порфентиев, от деветдесет и осми апартамент.

– Къде работи?

– В електроламповия, майстор на цех.

Орлов извика по телефона един от помощниците си и му даде бележка.

– Веднага иди в електроламповия, намери този човек и го доведи тук.

Льоша разбра, че макар този симпатичен следовател да се отнася с него добре, все пак не вярваше на думите му и това го засегна, той искаше да му докаже, че могат да му се доверят и без проверка. Но какво можеше да направи?

– Вие дружите ли със Светлана Сухова? – попита Орлов.

– Дружахме, но вече не – вяло отговори Льоша.

– Защо?

На Льоша му беше неудобно да отговаря на този въпрос, да се рови в работите на Светка.

– Това вероятно не засяга следствието – каза той, по навик преиначавайки думите.

– За следствието всичко има значение. Кога се скарахте?

– Не сме се карали. Просто не се срещаме. Вече една година.

– Не сте ли й се заканвали?

– Какво ще й се заканвам, тя е много учена.

Орлов чувствуваше, че Алексей Дмитриев казва истината. Той не можеше да подозира този младеж в опит за убийство.

– И все пак, защо не се срещахте повече? – попита Орлов.

– Така се случи.

– Не беше ли причината някой трети?

Льоша не можеше да лъже. Да си признае, че я ревнуваше, също не можеше да каже.

– Имаше един човек, но той няма нищо общо – каза той все така мрачно.

Те обаче говореха за различни хора: Льоша имаше предвид Пиетро Матинели, чието име той не знаеше, а Орлов – неизвестния възрастен мъж, за когото Светлана беше говорила на майка си относно източника на чуждестранните вещи.

– Защо беше? – попита Орлов.

– Той замина… Със самолет…

– Далече ли?

– Сигурно зад граница.

– Откъде знаете, че със самолет? И защо зад граница?

– Витек го проследи. А онзи човек е чужденец.

– Кой е този Витек?

– Едно момче от нашия двор. Дванадесетгодишно.

– И кога беше това?

– Преди една година.

– Разкажете за това подробно… Една минута, с ваше разрешение ще включа магнитофона.

Орлов не очакваше, че в делото ще се появи чужденец. Той бе оставил настрана въпроса за възрастния поклонник на Светлана Сухова и сега внимателно слушаше Алексей. Изясниха се любопитни подробности.

Завършвайки разказа си с това, как те с Витек търсели Светлана в кафенето, Льоша си спомни и за странния случай с онзи човек, който поиска да освети филма.

– Що за човек беше този? – попита Орлов.

– Малко по-възрастен от вас.

– Но той ви се е представил по някакъв начин?

– Размаха някакво удостоверение.

– Какво удостоверение?

– Някаква червена книжка. Не я проверихме.

Настъпи мълчание. Орлов изключи магнитофона и запали цигара.

Като усети изтърваната мисъл, Льоша замислено каза:

– Ето още какво, другарю…

– Казвам се Михаил Петрович.

– Михаил Петрович, когато фотографирах Светка, според мен този тип седеше на съседната масичка, той попадна в кадъра.

– Запазили ли сте филма?

– Там е работата, че го няма.

– Също изчезна?

– Да. Не зная как.

– Кога открихте, че го няма?

– Приблизително тогава. Когато изчезна ключът. Миналото лято. Струва ми се, през юли.

– Само този филм ли ви изчезна?

– Там е работата, че само този.

– А ключалката на апартамента в ред ли е?

– Веднъж майка ми се оплака, че ключът нещо заяжда. А после нищо.

Орлов почувствува, че тук се завързва някакъв възел.

– Не е ли останала поне една снимка? Вие сигурно сте промили няколко копия?

– Две дадох на Светка, а една… Льоша стисна устни и изведнъж си спомни: – Точно така, една снимка трябва да е останала. Исках да направя стенвестник, а после се отказах… Ако майка ми не го е изхвърлила, трябва да е под кревата.

Орлов не пожела да разпитва за какъв стенвестник става въпрос. Той вдигна телефона, набра номер:

– Колата веднага. – Като сложи слушалката, каза на Льоша: – Отивайте веднага в къщи и ми донесете вашия стенвестник.

… Докато Льоша отиде за стенвестника, помощникът на Орлов доведе от електроламповия завод Сергей Степанович Порфентиев.

– Можете ли да потвърдите, че на Алексей Дмитриев е изчезнал гаечният ключ? – попита Орлов.

– Да. Аз го ползувах. И после изчезна.

– Моля, спомнете си, кога за последен път сте искали ключа на Алексей.

– Не помня точно, но това беше през миналото лято, през юли, а може през август.

Като написа протокола и го даде за подпис на Порфентиев, Орлов каза:

– Благодаря ви. Всичко хубаво.

Щом Порфентиев напусна кабинета, Льоша се върна. В ръцете си държеше сгънат на четири дебел лист. В движение Льоша го разгърна и го сложи на масата пред Орлов.

– Ето. Добре, че не е попаднал на гънката – каза Льоша, сочейки с пръст снимката.

– Кой е този? – попита Орлов.

Льоша отново сложи пръста.

– Ето го, надига се от стола.

Орлов поразгледа хората на снимката и извика помощника.

– Изпрати това във фотолабораторията, нека да преснимат в голям формат човека от задния план. Кажи, че е бързо.

– Седнете, ще продължим – каза Орлов на Льоша. – Сега имам такъв въпрос. Не сте ли срещали Светлана Сухова заедно с възрастния мъж?

– Аз не съм ги видял, но Витек ги е срещнал.

– Не е ли същият, който е на снимката?

– Трудно ми е да кажа… Честно да си кажа, ние отдавна забравихме за снимката. Една година оттогава…

– Добре, а как според вас, много ли се е променила Светлана през тази година? Или не сте забелязали?

– Попроменила се е, разбира се.

– Само това ли?

– Какво повече?

Орлов помоли Льоша в близките дни да не излиза никъде из града и го отпрати.

Следобед при Михаил Петрович се състоя малко съвещание с помощниците.

От това, което бяха успели да научат за Галина Нестерова, за делото беше съществено само един момент: тя, както и Светлана Сухова, през изминалата година си беше обновила целия тоалет. Никой не беше забелязал нещо непочтено в нея.

Що се отнася до универмага, сведенията оттам бяха по-интересни: две продавачки бяха казали, че могат да познаят възрастния човек, който често посещавал Светлана – ту като обикновен купувач, ту като че ли специално заради самата нея.

Изясни се също, че Светлана е напуснала универмага в двадесет часа и петнадесет минути. Последна я е видяла завеждащ сектора. По всичко изглежда, че тя е „последната“, която търсеше Орлов. Но това не даде нищо на следствието.

Като изложи плана на по-нататъшните действия, Орлов освободи своите сътрудници и позвъня – за четвърти път този ден – в неврохирургическата болница. Свикан е консилиум. Прогнозата беше неутешителна: травмата на черепа е нарушила функциите на жизненоважни центрове и ако настъпи възстановяване, няма да е по-рано от три-четири месеца. Парализирани са крайниците. Светлана не вижда, не чува и не може да говори. Докато не се възстановят слухът, зрението и говорът, не може да се предсказва нищо.

Значи от първоизточника следствието не може да вземе сведения.

Към три часа следобед донесоха от фотолабораторията увеличен портрет на неизвестния възрастен мъж, снимката не беше на фокус, а при намален контраст той се беше повече сгърбил, но портретът беше годен за идентификация. Като взе от фототеката снимки на трима други мъже, сходни на този, Орлов се отправи към универмага.

Извикаха в кабинета на директора продавачките, които познаваха човека, посещавал Светлана Сухова. Орлов им показа четирите снимки и двете продавачки без колебание показаха снимката, направена от Алексей.

Сега трябваше да се установи дали този човек се е познавал със Светлана по онова време, когато е направена снимката, тоест към края на май – началото на юни. Светлана не можеше да говори, значи трябва да разпитат Галина Нестерова.

… Ако Орлов знаеше в какво състояние се намира Галина от момента, когато Вера Сергеевна, заливайки се със сълзи, й разказа по телефона за случилото се – той би отложил срещата поне за другия ден. Нормално е единствената приятелка на пострадалата да преживява нещастието. Но това, с което се сблъска Орлов, граничеше едва ли не с провал. След разговора с майката на Светлана Галина Нестерова не беше отишла в университета, отказала да закуси, не отговаряла на майка си, която след два неуспешни опита да поговори с дъщеря си я оставила в стаята и се оттеглила в спалнята си. Галина седеше в ниското кресло, опряла лакти на колене и скрила лице в дланите си. След като закуси, Олга Михайловна отиде до фризьорския салон, върна се, обядва, а Галина седеше все в същата поза. Часовникът би шест часа, а тя все седеше. Не беше чудно, че тя не можа да стане, когато при нея дойде изпратеният от Орлов оперативен работник. Тя не можеше самостоятелно да слезе долу – краката й бяха отекли. Помощникът на Орлов прие това за моментна слабост, иначе не би настоявал да се яви незабавно в управлението.

Като я видя да влиза в кабинета, Орлов стана да я посрещне и попита:

– Зле ли се чувствувате?

Галя не отговори. Орлов дръпна креслото близо до бюрото и я покани:

– Седнете, моля.

Тя послушно седна.

Орлов попита:

– В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса? Можем да отложим.

– Моля ви – каза Галина.

Орлов реши да действува по съкратената програма – да изясни най-необходимото.

– Погледнете тази снимка. Познавате ли някого?

Галина прехвърли една след друга четирите снимки.

Портретът от снимката на Льоша се задържа в ръцете й. Тя позна Виктор Андреевич.

– Този – безизразно и вяло промълви тя.

– Как се казва?

– Виктор Андреевич.

– Отдавна ли се познавате с него?

– От миналата година.

– При какви обстоятелства се запознахте?

– Той сам дойде при Светлана.

– Ухажваше ли я?

– Не, моля ви се…

– Как е фамилното му име?

– Ние не знаем.

– Искате да кажете, че и Светлана не го знае?

– Да.

Орлов разбра, че макар Алексей да беше дал снимката на Светлана преди една година, приятелките изобщо не бяха забелязали, че човекът на нея и някой си Виктор Андреевич са едно и също лице.

– Къде работи той?

– В Химкомбината. В лабораторията.

– А кой е този с вас на масата?

– Пиетро… Италианец…

– Как е презимето му?

На Галя й беше трудно да си спомни. Накрая се сети:

– Матинели.

– Турист ли беше?

– Той работеше в Химкомбината. Инженер.

– Често ли се виждахте?

– Той си замина на другия ден.

Галина със своите отговори не излизаше от рамките на въпросите – не й беше по силите.

– Не е ли идвал повече?

– Не.

– И писма ли не е пращал?

– Изпращаше. На Светлана.

– Тя показваше ли ви ги?

– Да.

– Какво пишеше в последното писмо?

– Смятал да идва.

– Кога?

– Струва ми се, вдругиден.

– Кога за последен път се видяхте с Виктор Андреевич?

– Преди три седмици.

– Той познава ли италианеца?

– Да.

– Благодаря. Отивайте си в къщи. Ще ви закарат.

Орлов извика друга кола и замина при Вера Сергеевна Сухова – той нямаше търпение да изясни дали Светлана е запазила снимката, подарена й от Льоша. Вера Сергеевна прерови всичко в стаята на дъщеря си и в своята. Снимката я нямаше.

В управлението Орлов се затвори в кабинета и два пъти прослуша магнетофонния разговор, а след това позвъни на генерал-майор Ганин. Генералът беше зает, помоли го да дойде след час. За да не губи време, Орлов се свърза с отдел „Кадри“ в Химкомбината и помоли да изяснят в коя лаборатория работи инженер на име Виктор Андреевич. Подир четиридесет минути съобщиха, че такъв човек няма нито в една лаборатория.

Тогава Орлов помоли да проверят целия личен състав на комбината. Това изискваше повече време, но Орлов предчувствуваше, че сред повече от три хиляди работници на Химкомбината няма да се намери Виктор Андреевич. Възможно е да се намери негов двойник – по име и презиме, но ще се окаже не този, когото търсят. И изобщо трябва да се предполага, че съвсем друго ще бъде името и презимето на човека от снимката на Льоша.

… Най-накрая генералът прие Орлов. Не беше необходимо двамата да излагат догадки по време на доклада. Независимо един от друг направиха един и същи извод: спецификата на това дело изисква веднага да се свържат с Комитета за държавна сигурност.

Глава 14

Уткин се събужда

След дълго бездействие Владимир Уткин най-после прояви активност – това стана през пролетта на 1972 година. По-рано той прекарваше отпуската си в къщи, макар че профкомитетът му предлагаше карта на юг. Пред топлото море той предпочиташе родната река и риболова по нея.

Този път той промени правилото и се отправи към морето, но не на юг, а на север, на Балтика, и не на море, а в големия град, и то в този, където живееше Мария, жената на Михаил Тулев. Ако вземем под внимание цялото поведение на Уткин, който не беше напускал родното място през последните години нито веднъж, този избор не беше случаен. Какво го беше привлякло не къде да е, а там, където е базата на бившия резидент на Разузнавателния център Тулев, където са останали хора, които го знаят и помнят?…

– Твоята Спяща красавица като че ли се е събудила – каза полковник Марков на Павел Синицин, като го извика по този повод във вилата, където обикновено се срещаха.