Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 19 страниц)

Кутепов слушаше, разглеждайки ноктите на ръцете си.

Марков прелистваше календара върху бюрото. Когато Семьонов замълча, той каза на Кутепов:

– Бъдете благоразумен! Вие настоявате ли за Матинели?

– Решително настоявам.

– Увеличавате вината си – със съжаление каза Марков и като помисли за секунда, добави: – Помислете, предстои ви да обясните още много неща на следствието. Например какви са ви били отношенията с оберщурмфюрера от СС Карл Шлегел. А вие се стремите да си навлечете допълнителни неприятности. Не е солидно за човек на вашите години и професия.

Кутепов не можа да скрие, че споменаването на Шлегел бе неочаквано за него. Спокойният и безразличен израз на лицето, който веднага си придаде, не можа да излъже тези, които го наблюдаваха.

Марков натисна копчето върху телефонната масичка и каза на Кутепов:

– Обмислете положението си. Когато решите да говорите честно, помолете да ви извикат при полковник Марков.

Изведоха Кутепов от кабинета. Той имаше същия вид, както след първия разпит. Искаше да продължи…

Семьонов каза:

– Просто не ми се вярва.

– Какво? – попита Марков.

– Нима искат да стоварят вината върху италианеца?

– Щом като Кутепов е човекът, с когото трябва да се срещне Павел Синицин, значи всичко е правилно. Те знаят, че Павел няма да убие Кутепов. Кутепов ще бъде арестуван.

– Но това е несериозно. Кутепов има толкова престъпления.

– На това и разчитат. Той няма да започне да си признава всичко. Отначало ще назове Матинели – това е изгодно за Кутепов, защото ще се отклони от старите му дела и за следствието ще има работа. Макар и временно, но ще се получи бъркотия.

Телефонът иззвъня.

– Марков слуша. Да. Добре. Чакам ви.

След като сложи слушалката, той каза:

– Благодаря на Орлов. Те, разбира се, не смятаха, че толкова бързо ще намерят Кутепов. Във всеки случай не по-рано от момента, когато при него ще дойде онзи турист Ваня. Тук са сбъркали. Затова пък ние не преценихме добре това, което имахме. – Закривайки с ръка часовника от светлината, Марков го погледна и каза: – Сега ще дойде един другар, ще ни разкаже за професор Нестеров и за неговата работа. А след това ще уточним някои неща.

Капитанът, на когото Марков беше поставил задачата да направи справка за научната дейност на Николай Николаевич Нестеров, прочете справката на глас, тъй като Марков го боляха очите – това напоследък често се случваше с него, но той се успокояваше, че лекарите не откриха глаукома, макар че все още не бяха поставили точната диагноза.

След като я изслуша, Марков попита:

– Може ли да се смята, че последните изследвания на Нестеров са принципно нови?

– В точния смисъл на думата не – каза капитанът. – Проблемът, с който той се занимава, стои пред физиците отдавна. Но той е получил известни частични резултати, откриващи достъпа към темата като цяло.

– Има ли приложимо значение решаването на този проблем?

– Безусловно.

– Кое е най-интересното в работата на Нестеров?

– Когато общата задача е известна, остава само да се намери верният път на търсенето. Нестеров го е намерил.

– По какъв начин може да се намери този път? Какво трябва да се знае за това?

– За специалиста е достатъчно да получи две-три готови формули. Разбира се, ако те в съвкупност показват реда, по който се развива действието.

– А може ли без формули?

– Идеята на професора може да се опише и с думи, но това ще бъде много обемисто.

– Благодаря ви. Повече въпроси нямам.

Глава 19

Домът на Линда Николаевна

От всичко, което Брокман беше учил при многобройните си инструктори в Разузнавателния център, в това число и при Михаил Тулев, най-полезни за него се оказаха сведенията за реда, обичаите и нравите, царящи по съветските железопътни и автомобилни пътища. И това беше ясно, тъй като първата му грижа след пристигането бе колкото се може по-бързо да се добере от Батуми до подмосковния град, където живееше Линда Николаевна Стачевска. По-нататъшното му пребиваване тук беше свързано най-тясно със средствата на движение, тъй като му предстоеше да изпълни две задачи: едната – далеч от подмосковния град, другата – по-близо.

Първата задача на всеки агент и разузнавач, да не се различава от обкръжаващите го, в началото му се стори най-трудно изпълнима, защото през последните години той правеше точно обратното – полагаше всички сили да не прилича на тълпата. Сега съжаляваше за това, но се надяваше на своята наблюдателност и тя не го подведе.

Той се добра до къщата на Линда Николаевна като до собствен дом, никого никъде не попита за пътя. Никой никъде не го погледна като бяла врана.

Бяха го предупредили, че са минали цели двадесет години от дадената му парола, но се оказа, че Линда Николаевна не я беше забравила.

Беше виждал Линда Николаевна само на снимка, където тя беше красива жена на около двадесет и пет години, но той я позна веднага, щом му отвори вратата.

Знаеше, че преди войната, през четиридесета година, тя е била машинописка при немското посолство в Москва и бързо станала доверено лице и любовница на военноморския аташе. Той я и завербувал. По време на войната я закарал в Берлин, където за една година сменила няколко шефа, свързани с едно или друго разузнаване. Най-накрая се озовала при власовци, успяла да избяга от тях пред самия край на войната, а какво станало по-нататък, не бяха казали на Брокман.

Богато минало, по всичко беше толкова отдавна, че никой не можеше да гарантира за днешната пригодност на Линда Николаевна към тайно сътрудничество. Опасенията на Брокман се оказаха напразни.

Линда Николаевна помнеше не само паролата. Тя пазеше живи спомени за нежните отношения на хората, които тя считаше за висши същества, за висши приемаше и техните наставления. Толкова дълго се измъчваше в очакване на някой пратеник, който щеше да й донесе магически знак от младите години, от много, много далече, че беше се вече уморила да чака. А преди една година, като мина в пенсия (тя работеше като машинописка в едно издателство), специално ходеше на църква, за да се помоли за душата на обожаваните си приятели и господари.

Можете да си представите колко се зарадва на появяването на госта „оттам“. Това за нея беше не появяване, а явление.

Когато Линда Николаевна разгледа Брокман много внимателно и го сравни със запазените в паметта й образи, стори й се като селяндур. Затова пък той беше пълен с енергия, с онзи екстаз, който е присъщ само на хора, свикнали с опасностите, и който й беше познат от времето на войната, това я примири с недостатъците.

Линда Николаевна беше самотна, печелеше от машината толкова, колкото й е необходимо (тя и сега си изкарваше по нещо) и не се нуждаеше от пари. Домът й беше добре обзаведем с мебели, поддържаше го в образцов ред. Нейната половина от градината обработваше съседът, майстор в текстилна фабрика, срещу съответно възнаграждение. Жена му чистеше трите стаи на Линда Николаевна, за което получаваше отделно. А децата им, момче и момиче, идваха понякога при нея да гледат цветните предавания по телевизията и за благодарност с удоволствие тичаха по молба на леля Лида до хлебарницата и млекарницата за извара.

Линда Николаевна можеше да плати за всякакви услуги, освен ако поискаше да свърши нещо сама, пари имаше достатъчно. Въпреки това тя много се зарадва, като видя оставените от Брокман на масата десетрублевки, една тлъста пачка. Тези пари й възвръщаха предишните качества и затова бяха неизмеримо по-скъпи от номиналната им стойност. Това за нея бяха не банкови билети, а вълшебни писма, удостоверяващи възраждането й в ранга на особено доверено лице на могъщите сили, облечени с тайна власт. Това беше именно така, макар че Брокман прозаично беше заявил, че й дава триста рубли само на първо време, като капаро за подслона. Той даже не подозираше, че тя беше готова да служи, даром, това беше недостъпно за неговото разбиране…

Вечерта, на чая, Брокман се отказа от коняк и водка – те обсъдиха плана за близките дни, гражданския статут на Брокман.

Той притежаваше безупречно изработени документи на името на Иван Иванович Никитин – паспорт, военен билет, профсъюзна книжка, трудова книжка, а даже и шофьорска. Данните във всички графи на всички документи с изключение на личното, бащино и фамилно име бяха същите, както при Владимир Уткин. Последната месторабота на Уткин бе телефонен техник в град С., откъдето се беше уволнил. Брокман не знаеше това, но според първоначалния замисъл той трябваше да наследи и името на Уткин, а не само неговата биография, ако в последния момент началството от Разузнавателния център не беше нанесло поправка.

Брокман се безпокоеше преди всичко от положението си в дома на Линда Николаевна. Защо се е настанил при нея? Какъв й се пада? Съседите могат и да не попитат, но кварталният отговорник с право ще се заинтересува. И непременно ли трябва да се регистрира?

Линда Николаевна каза, че доскоро е давала една от стаите на самотни мъже за различни срокове – от седмица до половин година. Обикновено това са били командировани в различни предприятия или на курсове. Ще рече, че няма нищо особено в това, че тя е прибрала човек, пристигнал да търси нова работа и местожителство. Къде и как са се запознали? В електричката. Заприказвали се и Линда Николаевна сама му предложила да се настани при нея.

Що се отнася до регистрирането, това ще завися от срока. Ако той смята да остане няколко месеца, може да се регистрира временно.

Брокман нямаше намерение да живее дълго при Линда Николаевна и въпросът с регистрирането отпадна. Ако възникнат нежелателни ситуации, Линда Николаевна се заемаше да ги уреди.

Брокман, разбира се, не й каза за какво беше пристигнал в Съветския съюз, а тя не си позволи да се позаинтересува. Вълнуваше се само какво участие ще вземе тя самата в бъдещите работи – а че ще има такива, тя не се съмняваше. Тя жадуваше за дейност и Брокман я увери, че ще има отлична възможност да се прояви.

Линда Николаевна го настани в ъгловата стая с двата прозореца – единият гледаше към градината, а от другия между клоните на люляка се виждаше улицата.

Брокман пристигна с един куфар, в който имаше бельо, кърпа за лице, бръснарски принадлежности, транзистор „Спидола“ и кутийка с батерии за него. Нищо повече.

След чая той си отиде в стаята, поогледа се и запуши пред отворения към градината прозорец, а след това освободи куфара си. Бельото сложи в гардероба, кутийката с батериите пъхна в долното чекмедже на бюрото, а „Спидолата“ постави на масата.

Линда Николаевна, дошла да обсъдят продоволствения въпрос, обърна внимание на малкото багаж и по този повод направи забележка, че всеки солиден човек се нуждае от малко повече вещи, дори да не е обременен със семейство и да води скитнически живот. Брокман се съгласи с тази забележка, даде й още една пачка пари и я помоли да му купи от Москва ризи (четиридесет и втори номер), един хубав костюм (номер петдесет и два, ръст трети), шлифер, демисезонно палто и още нещо, което Линда Николаевна сметне за необходимо.

Вероятно за нея би било интересно да знае с какво беше снабден за онази безусловно опасна мисия, която му е възложена. Като не видя при него никакъв реквизит, който според общите представи трябваше да има един шпионин, Линда Николаевна беше леко засегната. Но, първо, тя нищо не знаеше за истинското предназначение на „Спидолата“, и второ, за съдържанието на батериите, трето, за малкия фотоапарат и малкия пистолет, пъхнат в едно джобче с цип, вшито в големия джоб на панталона му. Десеторазредният пълнител на този пистолет беше снабден с патрони, в които вместо обикновени куршуми имаше малки стрели като перца с диаметър колкото на обикновена шевна игла.

Решиха Брокман да се храни само в къщи – никакви кръчми и ресторанти. Линда Николаевна каза, че още не е забравила да готви месни гозби по рецептата на един незабравим приятел, който много обичал да си похапва.

Така започна кратката карантина на Брокман-Никитин в дома на Линда Николаевна Стачевска.

Той не излизаше извън градината. Тъй като Линда каза, че в неговия говор се чувствува лек акцент, той реши да не говори със странични хора. Даже не искаше да се запознава с никого, но това беше трудно, тъй като градината беше обща с другото семейство и не бе преградена, а съседите, с които ги делеше една стена, бяха общителни хора. Наистина Линда Николаевна така се погрижи, че децата не досаждаха на новия наемател с въпроси и даже престанаха да идват на цветните предавания.

Вечер Брокман слушаше радио. Той взимаше транзистора, лягаше на кушетката и си слагаше малки слушалки, за да не пречи на Линда Николаевна, която гледаше телевизия в хола.

Разговаряха на закуска, обяд и вечеря. Линда Николаевна разказваше за някои неща от своя богат със събития живот или отговаряше на Брокман, който я разпитваше за някои подробности от ежедневния бит.

Веднъж заговориха за околностите на града, за неговите забележителности. Оказа се, че наоколо няма нищо особено, затова Брокман се поинтересува къде отиват гражданите през почивните дни. Линда Николаевна разказа за село Пашино на брега на Клязма. Там имало голяма гора, а зад гората – широки и равни като билярдна маса поляни – бивши торфени разработки, които сега са обрасли, – зад тях път, след него отново гора. До Пашино били около седем-осем километра, има автобус, който тръгва от пазара.

И ето че ма другия ден, вторник, 23 май, Брокман реши да направи първото излизане, както той каза, да се поразтъпче.

Линда Николаевна загъна в пергаментна хартия половин варена кокошка, направи няколко сандвича и напълни термоса с топъл силен чай. Всичко това тя искаше да сложи в една стара кожена чанта, по Брокман каза, че няма да бъде удобно с чанта, и тя му даде мушамена торбичка.

Брокман взе тежкия сатър, с който Линда Николаевна режеше месото, и докато се разкарваха в кухнята, той извади от долното чекмедже на бюрото кутийката с батериите и я сложи на дъното на торбичката. Взе също и „Спидолата“.

Към пладне Брокман беше в района на село Пашино, в края на гъстата гора, около километър и половина от шосето.

Разкопа със сатъра горния слой на земята около корените на един стар самотен дъб, направи голяма дупка и сложи в нея кутийката с батериите. След това я затрупа с пръст, отгоре сложи един чим, излишната пръст събра във вестник и я разпиля встрани.

Колкото и да се взираше, не откри никакви следи от току-що заложения тайник. Фотографира няколко пъти дъба и пътя към него.

Като се отдалечи от дъба, седна под сянката, изяде кокошката, пийна си чай от термоса и тръгна по шосето. За два часа автобусът го доведе в града.

Брокман повече не напусна къщата на Линда Николаевна. Както и преди, вечер всеки се занимаваше със своите работи – тя гледаше телевизия, той слушаше радио, а на закуска, обяд и вечеря разговаряха за това-онова.

Веднъж стана дума за град К. и Брокман попита дали Линда Николаевна има там някакви роднини или приятели. Не, нямаше. Тя нямаше никакви роднини, всички бяха отдавна измрели, а приятели не си е създала.

Тогава Брокман попита как може човек да се устрои за два-три дни в град К., ако не иска да ходи в хотел? Линда Николаевна не беше специалист по тези работи, но изказа предположение, че ще бъде добре да се завърти около някой хотел, където обикновено чакат местните жители, които дават стаи под наем, тъй като на всички хотели по всяко време на годината виси табела „Места няма“ и това е дежурната тема на фейлетоните по вестниците.

От разговора Линда Николаевна разбра, че нейният Иван (между впрочем езикът й не се преобърна да го нарече Иван и тя се утешаваше, че без всякакво съмнение това не е истинското му име) няма вечно да седи между четирите стени.

В събота, на 27 май, те се раздвижиха.

Вечерта, както винаги, Брокман слушаше радио през слушалки, а Линда Николаевна гледаше телевизия. След завършване на програма „Време“ тя изключи телевизора и отиде в кухнята – допи й се чай. Тук дойде и Брокман.

Не запалиха лампата – навън над града още горяха малиновите отблясъци на залеза. Лицето на Линда Николаевна в тази мека, разсеяна, нехвърляща сянка светлина изглеждаше младо и Брокман си спомни нейните снимки, които му беше показал Монаха.

Той я помоли да притвори прозореца. След това каза:

– Ще се наложи утре да отидете до Москва.

– С удоволствие – съгласи се Линда Николаевна. По тона на Брокман, тя почувствува, че започва нещо сериозно, и се зарадва.

– Знаете улица „Голяма Бронна“, нали?

– Разбира се.

Той каза номера на къщата и продължи:

– Ще влезете във входа. Там, вътре, на перваза над вратата, има ключове. Ще ги вземете.

– Това ли е всичко? – весело се учуди Линда Николаевна. Тя беше готова да изпълни нещо по-трудно, даже непосилно.

Брокман не споделяше нейното приповдигнато настроение.

– Трябва да бъдете много внимателна – каза той. – Най-напред ще вземете такси, ще пообиколите малко. Не е нужно да се оглеждате, но трябва да се уверите, че никой не ви следи.

– Едва ли ще вземе някой да ме следи. Четвърт век си живея съвсем тихо като в дупка.

– На връщане също. От къщата на „Голяма Бронна“ дотук никой не трябва да върви след вас.

– Разбирам.

Ето по такъв начин Линда Николаевна изпълни ролята на допълнителен предпазител във веригата, ролкова старателно пазена от късо съединение.

Тя донесе на Брокман три ключа, загънати в бележка. Това беше в неделя. А в понеделник, на 29 май, той я накара да замине за Москва и да му купи билет за влака до град К. Линда Николаевна каза, че може да вземе и за самолет, макар че и там ще се наложи да чака на опашка, но Брокман настоя за влак, без да обясни, че той не трябва да се ползува от услугите на Аерофлот, където пътниците непременно се регистрират по паспорт.

Сезонът на летните отпуски беше в разгара си и на касите на жп гарите имаше вавилонски стълпотворения. Линда Николаевна излезе от къщи в девет часа сутринта и се върна в девет вечерта с билет за бързия влак на 4 юни.

Тя завари Брокман разтревожен и недоволен. Оказа се, че докато я нямало, идвал някакъв човек.

Брокман си бил в стаята, когато чул да тропне входната врата. Знаел, че по това време при съседите няма никой – възрастните са на работа, децата от сутринта са на реката, тъй като е страшна суша и жега, а пионерският лагер започва през юни.

Мъжки глас кротко извикал: „Линда Николаевна! Линда Николаевна!“ А след това, без да дочака отговор, този човек започнал да обикаля и да поглежда към прозорците. Като видял накрая Брокман, поздравил и се извинил за безпокойството. Виждам, казал, всички прозорци са широко отворени, а никой не се обажда. Затова реших да погледна дали стопаните не са в градината. Когато Брокман казал, че Линда Николаевна отишла по работа в Москва, човекът помолил да й предаде, че са идвали от редакцията на местния вестник. Една от машинописките им е в отпуск, другата се разболяла и искат да знаят дали Линда Николаевна ще ги избави от това трудно положение.

В това нямаше нищо необикновено. Към нея са се обръщали с подобни молби не за първи път и не само от редакцията – през последните години има хроничен недостиг от машинописки.

Но този довод не убеди Брокман. Сторило му се, че пратеникът на редакцията бил доста любопитен – от двора назъртал във всички стаи, като че ли търсел нещо.

Това също е естествено – нали нея е търсел. Линда Николаевна го помоли да опише външността му. Външните белези не съвпадаха с никого от тези, които тя познаваше в редакцията.

Ето защо двамата, хазяйката и наемателят, спаха лошо тази нощ. А сутринта, без дори да измие съдовете след вялата закуска, Линда Николаевна се отправи в редакцията.

Отговорният секретар я посрещна като спасителка. Да, да, те са изпратили при нея човек с най-голяма молба и се надяват, че тя, както винаги, ще ги избави в трудната минута. „А пък аз си мислех кой ли е идвал – между другото забеляза тя, – като че ли някакъв непознат.“ Ами-и, това е техният стар домакин, когото Линда Николаевна прекрасно знае. Просто той от два месеца е престанал да пуши и ето че се поправил, понапълнял така, че нито една дреха не му става, трябва да си смени целия гардероб.

Линда Николаевна взе куп ръкописи и си отиде, като обеща да натрака всичко за утре.

Разказът й за посещението в редакцията успокои Брокман.

Линда Николаевна се прибра в кухнята и седна пред своята безшумна електрическа машина с широк валяк.

На 4 юни им предстоеше да се разделят, но не за дълго – само за три-четири дни, както я уверяваше Брокман. Влакът тръгваше от Москва в 21,40.

… В неделя, на 4 юни, Брокман пристигна в град К. Той носеше старата кожена чанта на Линда Николаевна, в която беше сложил „Спидолата“.

Глава 20

Три листа от ученическа тетрадка

Последната половин година Николай Николаевич Нестеров беше зает с това, което той наричаше свой основен фонд, тоест с чисто научна работа. Заради това даже се откъсна от своята преподавателска работа, която много обичаше, и помоли да го освободят от лекции за цял семестър. Проблемът, който не му даваше покой вече десет години и с решаването на който ту изцяло се заемаше, ту, виждайки неуспех при пореден опит, отлагаше за по-добри времена, най-после взе да му се изяснява и той, всецяло отдаден на търсенията на най-икономични решения, водещи към целта, работеше почти като в най-хубавите си години, усещайки отново предишния екстаз. Мисълта и духът му живееха пълноценно. Естествено, всичко това беше дълбоко вътре, херметически затворено в мисълта. Така, всецяло погълнат от тази вътрешна работа, Николай Николаевич съвсем не забелязваше това, което ставаше около него. Невинаги даже чуваше гласа на жена си, която го викаше за обяд.

Въпреки това, когато Олга Михайловна разказа на мъжа си какво е станало с приятелката на тяхната дъщеря, Николай Николаевич се изплаши.

– Господи, какво нещастие – каза той. – Но защо се е случило именно с нея? Такова хубаво момиче…

– Всички са хубави – отряза го Олга Михайловна. – Ти по-добре погледни тука. – Тя с жест на разгневена антична героиня посочи към средата на стаята, където на пода бяха наредени блузки, поли, шалчета и други предмети от женския тоалет.

Разговорът ставаше в стаята на Галина, която в този момент отсъствуваше, беше извикана в милицията. А преди това Олга Михайловна направи щателна проверка на целия апартамент, включително и в кабинета на Николай Николаевич, което той в същност не забеляза, и измъкна от шкафовете, бюрото и сейфа всички вещи, които дъщеря й беше скрила от нея.

Николай Николаевич си оправи очилата и погледна там, където сочеше пръстът на жена му.

– Извинявай, мила моя… Това са някакви мостри.

Тук Николай Николаевич най-после проумя, че жена му наистина е развълнувана, тя даже престана да контролира израза на лицето си.

– Глупак! Това са вещи на твоята обожавана дъщеря.

– Е, и какво? Тя иска да ги изхвърли ли?

– Мисля, че аз ще ги изхвърля.

– Не разбирам, скъпа… Каква връзка има?

Олга Михайловна въздъхна дълбоко и попита малко по-спокойно:

– А не си ли купувал ти тези скъпи парцали?

– Моля ти се, ти знаеш, аз изобщо не разбирам от дамска конфекция.

– Ах, да, ти просто й даваш пари. Тайно от мен. И ето резултата.

– Ако на момичето му харесва да се облича по-добре… хм-хм… по-разнообразно… според мен няма нищо осъдително… Ти самата…

– Не става дума за мен – прекъсна го Олга Михайловна. – Ти си сляп.

– Защо си толкова сърдита?

– Всичко това намерих в твоя кабинет. Тя го е крила от мен. Това харесва ли ти?

– Но, моля ти се, обясни ми… Нали ти ми говореше за онова бедно момиче… Как да свържем едното с другото?

– Ти ми кажи честно – знаеше ли за този гардероб в твоя кабинет?

– За първи път го виждам.

– Значи тя е крила и от теб. – Олга Михайловна стисна устни и се замисли. След това продължи с отпаднал глас: – Значи всичко това е по-лошо, отколкото си мислех.

– Но кое е по-лошо и какво си мислила? – искрено загрижен попита Николай Николаевич.

– Когато човек е чист, няма какво да крие. Аз отдавна подозирах, тази Светлана е забъркала нашата дъщеря в някакви тъмни работи. Ами тя е търговски работник. Ето я нейната търговия. – Олга Михайловна стана, нервно изпука пръстите си и се заразхожда покрай стената. – А тая нашата – заплес! Животно!

– Моля ти се, Оля, недей така! – Николай Николаевич винаги се смущаваше, когато неговата съпруга при силно нервно разстройство изведнъж се забравяше и въпреки волята си употребяваше лексикона от младежките си години, когато не се беше омъжила за него, академик Нестеров.

– Ти само фъфлиш, на тебе трябваше да се стегнат юздите – щеше да има полза от това!

– Но в къщи нямаме юзди – стараейки се да я върне в реално състояние, меко каза Николай Николаевич. – Ти смяташ, че тук има някаква криминална история?

– Ще бъде добре, ако не е така. Галина изобщо не е способна за такова нещо, но откъде да знаем какви ги е забъркала тази Сухова Светлана? Но съм сигурна, че тези проклети парцали е изкомбинирала тя.

Олга Михайловна не беше съвсем справедлива по отношение на Светлана Сухова, но тя не подозираше колко близко беше до истината, като свързваше разпилените скъпи вещи на пода с нещастието на Светлана, нещастие, което поставяше семейство Нестерови в съвсем неловко положение – включително и това, че тяхната дъщеря е обект на внимание на криминалната милиция. А ако знаеше истинския произход на всички тези модни нещица, мигрената й така щеше да избухне, че земята ще се разцепи, да не говорим за нейната слаба, многострадална глава.

– Ти смяташ да ги изхвърлиш ли? – попита Николай Николаевич, кимайки към вещите.

– Искам да облекча работата на милицията.

– Нима работата е отишла толкова далеч?

– Във всеки случай, докато ние тук разсъждаваме, нашата мълчаливка дава показания в милицията. Могат и обиск да направят.

Като видя, че мъжът й се хвана за сърцето, Олга Михайловна изтича в спалнята и донесе от своята забележително богата аптечка валидол. Отваряйки капачката, тя мимоходом (мислено) се похвали, че благоразумно не съобщи на мъжа си за пръстена, който веднъж й донесе Галина и тя го купи за смешно ниска цена. Този пръстен днес беше хвърлила в краката на дъщеря си, като заповяда да го предаде на предишната му притежателна ей така, без да й върнат парите, не иска да го вижда повече в къщи.

Николай Николаевич се отказа от валидола. Като се оправи от минутката, слабост, той попита:

– В какво я обвиняват?

– В нищо, не се вълнувай – побърза да го успокои Олга Михайловна. – Трябвало да побеседват с Галина. Все пак е най-добрата й приятелка. Да ти направя ли кафе?

– Да, моля ти се. Но ти сигурна ли си?

– Скоро ще се върне. Следователят, който се обади, каза за един час, не повече. Да не се измъчваме напразно. Като дойде, ще разкаже. Не е тя ударила Светлана, я.

– А може би ние ще трябва да поговорим с милицията? Да им разкажем за морала на нашата дъщеря…

– Да видим какво ще искат. Ако започнат да се заяждат, ще се наложи да се намесиш. Изобщо веднага трябва да заминем.

Николай Николаевич виновно разпери ръце.

– Това никак не е удобно… Имам много започнати работи…

– Аз казвам за мен и Галина. Ти можеш да си останеш.

– Имаш пред вид Алуща?

– Разбира се.

Връщането на Галина от разговора с Орлов и Семьонов, разбира се, имаше успокояващо въздействие върху разтревожените до крайност родители.

А като каза, че в милицията изобщо нямат нищо против нейното заминаване за Крим, тяхното душевно равновесие бе възвърнато – ако не напълно, то отчасти.

Въпросът за заминаването беше решен веднага. Трябваше да направят това-онова, да купят някои неща, затова решиха да тръгнат в събота, на 3 юни. Николай Николаевич се обади на секретаря си и го помоли да купи два билета за самолет. Олга Михайловна заповяда на Галина да нареди разпилените на пода вещи в един стар куфар и да го остави в килера (тяхната окончателна съдба тя смяташе да определи и обяви след това), а тя отиде до Вася – така наричаха Василиса Петровна, старата гледачка на Галина и домашна прислужница, която беше в отпуск по случай идването на сина й със семейството си от Смоленск. Добрата Вася се съгласи да идва два пъти в седмицата, да чисти апартамента и готви на Николай Николаевич, който не трябваше да подивее самотен.

На 3 юни, в събота, Олга Михайловна и дъщеря й отлетяха за Крим със сутрешния симфернолски самолет. Николай Николаевич с едва скривано удоволствие ги изпрати, егоистично предчувствувайки колко добре ще използува своето благословено семейно единочество. Но всички изгледи за спокойствие изчезнаха в същия момент, когато, след като се върна от летището, пъхна в малкото огнеупорно чекмедже на бюрото си незабелязано предадения му от дъщерята пръстен. Галина нищо не можа да му обясни в присъствието на вечно бдителната си майка: само му прошепна: „Скрий го, моля ти се“. И той се смяташе задължен да изпълни молбата, без да вниква в причините, които са подбудили дъщеря му да предаде за запазване скъпоценната дреболийка. Доверена му беше тайна – въпрос на чест бе да я опази. Той би се презирал, ако разсъждаваше другояче.

Не беше успял още да затвори чекмеджето, когато телефонът иззвъня.

Много учтив глас каза:

– Николай Николаевич ли е?

– Да, слушам ви.

– Извинете за безпокойството. Казвам се Павел Синицин. Работя в Комитета за държавна сигурност.

Николай Николаевич искаше да каже „много ми е приятно“, но това му се стори предвзето, неподходящо за случая. Той каза:

– С какво мога да ви бъда полезен?

– Необходимо ми е да се срещна с вас. Свободен ли сте сега?

– В момента да.

– Ще ми разрешите ли да дойда?

– Разбира се, заповядайте.

– След петнадесет минути съм у вас.

След като положи слушалката, Николай Николаевич си помисли, че приятната вежливост на младежа, съдейки по гласа, не му пречи да бъде настоятелен. После съобрази, че това обаждане непременно има някакво отношение към печалната история със Светлана.

Когато Николай Николаевич отвори вратата и видя пред себе си наистина млад човек, който го гледаше с внимателните си сини очи и чакаше покана да влезе, предварително приготвеният официален тон изчезна от само себе си. Той каза свойски, по-просто:

– Вие сте Павел Синицин, нали? Заповядайте, заповядайте!

Павел се усмихна, влезе, затвори вратата след себе си и каза:

– А вие отваряте широко вратата и не питате даже кой звъни?

– Ами аз ви чаках – възрази Николай Николаевич. – Да минем оттук.

Павел влезе в хола след стопанина, като попита пътем:

– Вашият апартамент не е ли блокиран?

– Какво? – не разбра Николай Николаевич.

– Казвам, няма ли алармена сигнализация?

– А-а… представете си, няма. В къщи винаги има някой.