Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 19 страниц)

Всичко това се казваше полушеговито, полусериозно, но все нещо оставаше в крехките души на момичетата.

Когато не ходеха на ресторант, Виктор Андреевич возеше Светлана и Галя в колата си – те правеха разходки извън града. Тези авто разходки не прекъснаха и с настъпването на зимата.

Майката на Светлана сякаш не забелязваше, че за половин година дъщеря й съвсем промени своя начин на живот. След срещите с Виктор Андреевич Светлана се връщаше късно в къщи, Вера Сергеевна вече спеше. Галя беше без какъвто и да е надзор, тъй като Олга Михайловна трябваше продължително да лекува нервите си.

Светлана просто израсна през последните шест месеца в общуването си с Виктор Андреевич и предишната й дружба с Льоша й се струваше като някаква детска глупост.

Съвсем друг беше въпросът за Пиетро Матинели. Да се каже, че самолюбието и се ласкаеше от чувствата, които възбуди в младия интересен италианец, е половината истина. Първата пратка тя оцени като знак на внимание. Втората укрепи в нея съзнанието, че има власт над хората, особено над мъжете. И заедно с това след втората пратка тя за първи път беше склонна да се подчини на мъжка воля. Изпитваше към Пиетро най-нежни чувства.

Не се знаеше какво щеше да изпитва, ако изпратените вещи не бяха толкова скъпи и толкова много, но ако някой се опиташе да й намекне, че искат да я подкупят, тя, без да се замисля, би го плеснала по лицето. Както всички, които не искат да чуят явната истина, така и Светлана не искаше да види обратната страна на медала. Болшинството от нас, когато са в добро настроение, са склонни да разсъждават така: да, в живота се случват много лоши неща, но това става с другите, с мен никога не може да се случи.

С една дума, Светлана мислеше, че постъпва не по-добре и не по-лошо от другите. Но да оставим това на моралистите и да се върнем към нашия разказ…

… Виктор Андреевич отиде за Светлана в универмага в осем часа вечерта. Там вече беше и Галя. Каза, че ще ги чака в колата си, и слезе долу. „В колата си“ значеше, че днес няма да отидат на ресторант.

Светлана седна на предната седалка до Виктор Андреевич, Галя отзад.

Виктор Андреевич потегли по централната улица, след това зави към московското шосе.

– Е, харесват ли ви? – попита той, имайки предвид изпратените вещи.

– Иска ли питане – каза Светлана. – Но все пак с Галя си мислим: за какво е тази щедрост?

– Харесвате ми, Светланочка.

Виктор Андреевич погледна към Галя.

– Мама още ли не се е върнала?

– Не.

– А татко все работи?

– Работи.

– Няма ли да наминем към вас?

– Какво ще правим там? – каза Светлана.

– Ще поседим. Галя ще ни нагости с чай. Какво ще кажеш, Галя?

Тя се поколеба. Какво ще каже на баща си, ако види в къщи непознат възрастен мъж? Галя се опита да види в полутъмната кола колко е часът.

– Сега е осем и половина – подсказа Виктор Андреевич.

– Баща ми си идва в десет и нещо – пресметна Галя. – За около час може.

Виктор Андреевич завъртя колата. В девет без десет те бяха у Галини.

Галя затвори вратата след себе си и хвърли ключовете на масичката под огледалото.

Предложи им не чай, а кафе. С баща си пиеха кафе, само когато Олга Михайловна не беше в къщи, защото тя много се дразнеше от миризмата на кафето.

Докато Галя беше в кухнята, Виктор Андреевич поведе със Светлана доверителен разговор.

– Искам да се посъветвам с вас – каза тихо той. – Работата е деликатна.

– Ние сме приятели.

– Сигурно си мислите, че аз безплатно ви возя в колата си? – кисело се пошегува Виктор Андреевич.

– Кажете направо – предложи тя.

– В последно време малко се поизхарчих. – Той замаха с ръце, предугаждайки нейната възможна реплика. – Не, не, нашите невинни посещения в ресторантите тук нямат нищо общо. Има други причини.

– С какво мога да помогна? – сериозно попита Светлана. – Аз наистина нямам никакви спестявания.

Виктор Андреевич бързо бръкна в малкото джобче на жилетката си и показа на Светлана блестящ сребърен пръстен с голям зелен камък и попита:

– Как мислите, колко струва?

– Нямам представа. Трябва да попитаме Галя, тя знае, специалистка е.

– Аз също знам. Струва не по-малко от хиляда рубли. Но на мен са ми необходими седемстотин. Отново ми предстои командировка.

– Искате да го продадете?

– Да. Но там, където се купуват такива неща, не бих искал да се появявам. Пътувам зад граница… Изобщо…

– Разбирам – каза Светлана. – Искате аз да го продам?

– Ще ви бъда вечно признателен.

– Могат да ме излъжат. Ще го направим с Галина.

– Благодаря. – Виктор Андреевич й подаде пръстена. Тя го сложи в чантата си.

След това Виктор Андреевич стана, разходи се из хола и отбеляза с одобрение:

– Уютен дом.

– Благодарение на старанията на Олга Михайловна – усмихна се Светлана.

– Като че ли не ви харесва майката на Галина?

– Родителите не се избират – така се казва, струва ми се. Аз бих избягала от нея.

– Защо?

– Тя дресира Галя още от пелени. Направила я е потисната.

– Нима? Не забелязвам такова нещо.

– Малко се поотърси. Да я бяхте видели преди три години!

– А баща й?

– Какво може да направи той? Подслажда живота на Галя с подаръчета. А вие пак ли зад граница, а?

– Не сега, малко по-късно.

– И отново в Италия?

– По всяка вероятност.

– Върви им на хората.

– Не искате ли да му пишете? – попита Виктор Андреевич.

– Разбира се, че ще му пиша.

Светлана изтича до Галината стая, върна се с лист и писалка, седна на масичката.

Получи се кратко, но делово писмо:

„Скъпи Пиетро! Много благодаря за всичко – от мен и Галя. Защо са тези скъпи подаръци? Много ви моля, не харчете лири, по-добре елате вие. Чакаме ви, колкото по-скоро, толкова по-добре. Светлана.

Привет от Галя.“

Виктор Андреевич сгъна листа, прибра го в портмонето и каза:

– Между впрочем, помните ли първия ни разговор за Пиетро?

– Разбира се.

– Тогава казахте, че той е прям и открит.

– Нима не е така?

– Не съвсем. Той е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Имал съм случаи да се убедя в това.

Светлана искаше да попита нещо, но Виктор Андреевич видя влизащата Галя и бързо каза:

– Впрочем това са глупости.

Галя се появи със сребърен поднос (скорошно нововъведение на Олга Михайловна), върху който имаше чашки кафе и захарница.

– Виктор Андреевич отново се готви за Италия – каза Светлана. – Написах писъмце. С поздрави и от тебе.

– Добре – отвърна Галя.

Виктор Андреевич пресрещна Галя, взе подноса и каза:

– Казвам на Светлана, че имате прекрасен дом. Не бях виждал как живеят академиците.

– Искате ли да го разгледате?

– Да, но нека си изпием кафето.

След кафето Виктор Андреевич подхвана нов разговор.

– Ще направя едно признание, мили момичета. Не мога да премълча.

– Винаги е много интересно, когато някой признае, че не е добър човек. Нали, Галя? – каза Светлана, поглеждайки с ирония към Виктор Андреевич.

– Имате хаплив език, струва ми се, че ви го казах вече, но сте доста проницателна. – Виктор Андреевич я погледна отстрани и добави: – Може и да кажа нещо неприятно за себе си.

– Моля, моля.

Той погледна към Галя.

– Ненапразно измолих да дойдем у вас. Зад кормилото не може да се говори сериозно.

– Не ни измъчвайте, Виктор Андреевич – каза Светлана.

– Ще ми разрешите ли един нескромен въпрос?

– Моля.

– Ние се познаваме от доста време и аз се убедих, Галя, че си нямате приятел. Защо? Вие сте красиво момиче. Това не е естествено.

Вместо Галя отговори Светлана:

– Едно момче вече зададе такъв въпрос на Галя.

Виктор Андреевич разбра, че постъпи малко необмислено, но продължи да развива тази тема:

– Аз питам с определена цел, а не от празно любопитство.

– Става все по-интересно – каза Светлана.

– Наистина! – искрено възкликна Виктор Андреевич. – Аз нито съм сват, нито сводник, но писмото на един мой племенник ме наведе на тази мисъл… подтикна ме…

– Вие имате племенник?

– Да, живее в Москва. Той е на тридесет и пет години. Миналата година се разведе и е самотен.

– Какъв е? – въпросите задаваше Светлана. Галя мълчеше.

– Летец. Служи в гражданската авиация.

– Чуваш ли, Галя?

Галя попита:

– Да ви налея ли още?

– Не искам повече – отказа Светлана.

Разговорът за племенника приключи без резултат…

Виктор Андреевич погледна часовника си.

– Десет без четвърт. Скоро ще се върне баща ви, а ние още не сме разгледали къщата.

Галя ги заведе в кухнята, оттам в своята стая, после в стаята на майка й и накрая в кабинета на баща си. Виктор Андреевич се задържа за няколко секунди пред старинното бюро. Между впрочем, той през цялото време издаваше одобрителни възклицания и хвалеше обстановката, което накара Галя да го погледне с недоумение: поведението му не отговаряше на досегашната й представа за него. Възторгът беше явно преувеличен.

Върнаха се в антрето.

– Трябва да вървим – каза Виктор Андреевич.

– Почакайте ни за минутка – помоли Светлана и приятелките го оставиха сам: Светлана трябваше да вземе някои неща от подаръците, скрити в кабинета на Николай Николаевич.

Виктор Андреевич моментално се преобрази. И следа не остана от солидното спокойствие и плавните жестове. Той скочи до масичката, където Галя беше хвърлила ключовете, извади от джоба тежък като хокейна шайба парче сив пластилин и бързо взе отпечатъци на двата ключа…

Прощавайки се с Галя, Виктор Андреевич напомни:

– Помислете по въпроса за моя племенник. Може да ви хареса.

– Какво има да се мисли? Като дойде, ще ни запознаете – отново вместо приятелката си отговори Светлана.

– Непременно.

По пътя Виктор Андреевич напомни деликатно за молбата си относно пръстена:

– Няма да протакате дълго, нали? Човек изнемогва.

– Няма какво да приказваме, Виктор Андреевич. – Светлана този път беше съвсем сериозна. – Толкова сме ви задължени…

Те не протакаха. В обедната почивка Галя отиде при Светлана в универмага и двете се отправиха към бижутерийния магазин – единствен в града, където изкупуваха скъпоценности от граждани.

Старецът, в изтъркано черно сако и омърляна бяла риза, с лошо завързана вратовръзка, пъхна на окото си окуляра, каквито ползуват в часовникарските магазини, огледа камъка, повъртя пръстена в ръцете си и каза:

– Ще ви дадат около две хиляди. Само за камъка, без да се смята платината.

– Благодаря – каза Светлана и дръпна Галя за ръкава на коженото палто. Те напуснаха магазина.

Отвън Светлана каза:

– Аз мислех, че това е сребро.

– Не, платина е. Веднага се познава.

– Жалко е да го продаваме.

– Да, камъкът е много хубав. – Галя въздъхна. – А той очаква да получи само седемстотин?

– Толкова са му нужни.

– Странно.

– Ти смяташ, че Виктор Андреевич знае истинската цена?

– Та той да не е малък, и едно дете би разбрало. Нещо не разбирам тук… За какво е всичко това?

– Може би ни изпитва?

– Кой го знае! Най-обикновен човек, във всеки случай не е скъперник, но нищо повече не знаем за него.

Те свиха в уличката, водеща към универмага, повървяха малко мълчаливо.

– Много ли ти харесва? – попита Светлана.

Галя кимна.

– Тогава няма какво да му мислим. Вземи го.

– Откъде у мене толкова пари?

– Баща ти ще ти даде.

– Не мога да искам толкова много… Виж, ако майка ми…

– Льошка казва: ако бикът имаше виме, щеше да бъде крава.

– Ти не ме разбра… Аз мисля дали да го предложим на мама? Тя цени такива неща.

Досега Светлана не беше показвала своето раздразнение, но този път не издържа:

– И ти си една! Не бих пропуснала такава възможност.

Галя сгърчи рамене.

– Е, какво да правим? Ще се наложи да го дадем…

Светлана подаде на Галя пръстена.

– Просто не ми се дава. По-добре го предложи на майка си.

Галя взе пръстена, искаше да го сложи в чантичката, но Светлана каза:

– Сложи го на пръста си, иначе ще го загубиш.

Галя свали ръкавиците, сложи го на един пръст, после на друг.

– Голям ми е.

Светлана се засмя.

– Сложи го на големия пръст. Ще въведеш нова мода.

Сериозният разговор премина в празни приказки и докато стигнаха до магазина, те почти забравиха по какъв незначителен повод беше започнал.

Олга Михайловна си пристигна скоро. Галя показа пръстена на майка си, като съчини благовидна история за родителите на нейна колежка, които боледували и спешно се нуждаели от пари за лечение.

Олга Михайловна разгледа пръстена и попита:

– Колко струва?

– Аз го показах на специалист. Повече от две хиляди.

– А тя иска седемстотин?

– Да.

– Глупачка. Добре, аз ще го взема, но й дай деветстотин.

Същия ден Олга Михайловна изтегли от спестовната си книжка деветстотин рубли.

Вечерта Светлана връчи седемстотин рубли на Виктор Андреевич, който остана много доволен.

Глава 11

Изповедта на наемния убиец

Снегът постепенно засипваше курортния градец Гщад. Беше онова годишно време, когато местните жители тук бяха повече от приходящите, тъй като през другите сезони почиващите превишаваха доста местните жители.

Михаил и Брокман водеха редовен живот. Ставаха, като се съмнеше, тоест в девет часа, измиваха се, обръсваха се, закусваха и се разхождаха (веднъж Михаил незабелязано фотографира Брокман при тези разходки), обядваха, поиграваха на карти, вечеряха и лягаха да спят. Пред хората говореха на немски помежду си, а когато бяха сами – само на руски. Брокман имаше достатъчен запас от думи, защото, както сам казваше, често му се налагало да общува с бегълци от Русия, все пак роден език му беше руският. Той е говорил на него до десетгодишна възраст, докато била жива майка му. В произношението му имаше южноруски акцент, но това не пречеше.

Михаил не изнасяше на Брокман специални лекции за нравите и бита в Съветския съюз. Те си устройваха вечери с „Въпроси и отговори“. Брокман имаше подготвен въпросник, съставен по всяка вероятност от Монаха, Михаил отговаряше на тези въпроси.

Пиеха малко, но веднъж в седмицата посещаваха доста скъп ресторант, разположен на едно от околните възвишения. Това беше голяма сграда, построена от дебели дървета, вътре в централната зала гореше камина, в която пращяха сухи цепеници, а шунката разнасяха по масите на горящ мангал, в който червенееха големи въглени. Келнерът отгръщаше медено лъскавата кожица на шунката и поставяше в чинията тънко нарязани ароматни парчета: розово месо. До ресторанта се изкачваха и слизаха с аеродинамичните кабини на лифта, което беше също доста скъпо.

Михаил чувствуваше, че предишната му решимост за разчистване сметките с Брокман заради баща си сякаш взе да се изпарява през тези еднообразни дни.

Вече към края на март той направи едно неприятно откритие: следяха ги. Когато се върнаха в хотела след посещението на ресторанта на възвишението, Михаил забеляза високия слаб човек около тридесетте, който чакаше някого на долната станция на въжената линия. Той им хвърли мимолетен поглед, нещо в него не се хареса на Михаил. Брокман не забеляза нищо.

Пред входа на хотела Михаил отново видя кльощавия. Обърна се към витрината на галантерийния магазин точно в момента, когато Михаил се озърна, преди да влязат. Не е много опитен, ако му е поставена задача да ги следи…

Михаил не спомена на Брокман за своето откритие.

Трябваше бързо да се разбере дали наистина е „опашка“, и ако е така, то за кого.

Сутринта Михаил погледна през процепа на плътните щори към улицата и видя идващия откъм гарата вчерашен изпращач. Без да спира, той погледна към неговия прозорец, прекара очи и към съседната стая, където живееше Брокман – значи е успял да разбере в кои стаи е обектът на преследването. Но кой по-точно?

След закуската Михаил предложи на Брокман да се поразходят. Още не бяха стигнали миниатюрната сграда на гарата, когато той засече кльощавия. Ето каква била системата значи: този доморасъл шпионин е направил гарата център на своята мрежа. Този, който пристига в Гщад, не идва с кола, а с влака, и най-вероятно е да си замине по същия начин.

Сега трябва да се изясни към кого е прикрепен преследвачът.

Михаил се потупа по джобовете:

– Дявол да го вземе, забравил съм си цигарите.

– Пуши от моите – каза Брокман.

– Не мога да търпя тази трева – Брокман пушеше „Кент“. Михаил предпочиташе силните, френски „Голуаз“.

– Ще купим по пътя.

– Тук няма „Голуаз“, а в куфара си имам още два пакета. Ти върви, ще те настигна.

Михаил се върна в хотела, качи се в стаята и наистина взе от куфара кутия цигари. За по-достоверно поседя около пет минути и когато отново излезе, не видя преследвача. Видя го, когато догонваше Брокман. Кльощавият се шмугна в магазина.

Значи някой много се интересува от Брокман…

Те не успяха да стигнат далече – заваля дъжд. Тръгнаха обратно. Кльощавият шпионин ги изпревари, уверен, че добре изпълнява своята роля. Странно бе, че Брокман още не бе забелязал преследвача, Михаил нямаше намерение да му отваря очите…

Времето се развали и като че ли задълго. То не съдействуваше много на скиорите, които вече се стягаха за Гщад: облаците скриваха снежните върхове на Бернските Алпи, а в низините валяха дъждове, примесени със сняг, често от планината се спускаха мъгли и в хотела палеха светлината и през деня.

В един такъв мрачен ден настъпи моментът, който търпеливо чакаше Михаил Тулев. Вероятно не от скуката се беше развързал езикът на Брокман. Трябва да се предполага, че и у най-закоравелия, органически неспособен за разкаяния, вярващ единствено на себе си човек, макар и веднъж в живота, му се иска да излее душата си. Вярващите се изповядват пред свещеник. Брокман не вярваше в бога, както и в дявола – той предпочиташе да вярва на своите тренирани мускули, великолепен рефлекс и на безотказното, добре поддържано оръжие. Може би смътният спомен за набожната му майка го тласна към откровеност. Избледнелите детски впечатления за коленичилата и шепнеща молитви жена в мазето, където се криеха от бомбардировките над Дюселдорф, изплуваха в безметежната атмосфера на швейцарския курорт. Брокман, незабележимо подтикван от Михаил, започна да откровеничи и разкри душата си до дъно, без да премълчи нито една подробност от своята страшна, макар и относително кратка биография.

Изповедта стана в уютно затоплената стая на Брокман, където обядваха. Привечер, на връщане от разходка, Брокман се подхлъзна на един мокър камък, изкълчи крака си и леко разтегна сухожилие. Лекарят, извикан от съдържателя на хотела, му направи масаж, разтърка болното място с препарат против съсирване на кръвта, превърза го здраво, препоръча два дни да лежи в леглото, след което гарантира пълно оздравяване. Затова и обядваха в стаята.

Брокман лежеше върху одеялото облечен в бял вълнен пуловер и сиви скиорски панталони. Бяха придърпали до кревата малката масичка, върху която имаше вино и купчинка с печени бадеми. Михаил седеше във фотьойла от другата страна на масичката. Той пилеше ноктите си.

– Отдавна исках да те попитам: ти някак си не приличаш на французин – каза изведнъж Брокман без всякаква връзка с предишния разговор, в който си разправяха за разни травми, които двамата са получавали по-рано.

– Виж какво – отговори Михаил, – аз съм французин само наполовина. Баща ми е руснак.

Това именно беше тласъкът.

Брокман си сложи ръцете зад главата, полежа, гледайки тавана, а след това започна своя разказ, прекъсвайки го само за да си пийне от виното и да запуши.

Ето разказа, записан от Михаил на магнитофона, скрит в джоба му.

„Да-а, а мен и дяволът не може да разбере кой съм и какъв съм – в смисъл на националност. Коктейл! Помисли си само: дядо ми, по баща наистина, е бил чистокръвен немец, но се оженил за шведка. Значи баща ми е шведски немец или немски швед, нали? Майка ми е наполовина рускиня, наполовина молдовка. Тогава какъв съм аз? Не знам защо, но доколкото си спомням, през цялото време ми набиваше в главата майка ми: ти си руснак.

Роден съм през тридесет и шеста година в град Бердянск, на Азовско море. Там имало малка колония немци. Отглеждали лозя. Баща ми бил механик, поправял трактори, къде точно – сега не си спомням. Майка ми се грижела за лозаря и за мене.

Когато Хитлер превзел Украйна, баща ми постъпил във вермахта, а нас изпратил при някакви далечни роднини в Германия.

Приели татко тържествено, майка ми разправяше, че писали във вестниците – ето, видите ли, фюрерът навсякъде има верни приятели, готови да пожертвуват себе си заради святото дело, като например Йохан Брокман, славен син на великия немски народ. И така нататък, страшна галимация…

Баща ми постъпил в танкова част и скоро станал хауптман.

Убиха го в четиридесет и трета година на Курската дъга… Ето ти тебе и дъга! Беше прието да изпращат труповете на офицерските вдовици. Ние живеехме вече в Дюселдорф, но на майка ми не изпратиха никакви героични останки, баща ми изгорял в своя «тигър» по-добре, отколкото в крематориум… Да-а, аз по-късно видях как може да гори желязо, а като дете не вярвах…

Не си спомням добре, бил съм едва на седем години тогава, но съм запомнил как майка ми нареждаше.

Ами бомбардировките. Съюзниците здравата биеха от въздуха. После, когато пораснах, четях за войната като история. За нападенията върху мирни жители в книгите нямаше нищо, но аз помня как веднъж ни затрупаха с майка ми в мазето. Дълго след това в зъбите ми скърцаше пръстта от тухлите. Всички роднини откъм баща ми бяха убити…

Как нареждаше майка ми, просто да полудееш! Умря през четиридесет и пета от рак в белите дробове – тя много пушеше. И представяш ли си, от четиридесет и трета, откакто баща ми се загуби в Русия, до самата си смърт тя ми втълпяваше: «Баща ти го убиха болшевиките, помни това». За какво беше всичко, не знам.

В училището също – учителят, един тъжен чичко, който все подсмърчаше в кърпичката си – ни говореше много за червените, как руснаците погубили най-добрите синове на германския народ. Тихичко се оплакваше, като че ли ни откриваше някаква: тайна и все размахваше ръце. Ако искаш, вярвай, ако искаш, не, но на мен още тогава не ми действаше никаква агитация. Аз бях самостоятелно момче.

Когато мама умря, продадох на един вехтошар покъщнината, купих си пакетче американска дъвка и американски цигари и потеглих за Хамбург. Не помня с каква цел. Три години след смъртта на майка ми просто не бях на себе си. Прекосих цяла Германия, просих милостиня, в някаква ферма насях крави, а в някакво градче бях пощальон. След това попаднах в един манастирски приют за сираци. Учехме малко, посече ни караха да работим, правехме табуретки и ни водеха под строй в столовата. Мъчих се една година и избягах. Следващата година плавах по Рейн на самоходен шлеп. Приюти ме едни стар капитан. Превозвахме чакъл, цимент – изобщо прахоляк, но все пак тази година беше хубава, много неща преживях тогава. И най-важното, все бяхме на път, днес тук, утре там. Капитанът искаше да ме осинови, но на мен вече ми беше омръзнал шлепът и слязох на брега. И правилно направих, не биваше да обиждам капитана, но какво да се прави – взех от него сто марки, за да заживея. С една дума, ограбих го. Отначало си мислех, че ги взимам назаем, макар и без да питам, а после ще му ги върна. За този дълг си спомням чак сега – тук в този разкошен Гщад, мътните да го вземат. Навярно капитанът отдавна е умрял.

С шлепа по реката аз израснах и заякнах. През цялото време на въздух, храната обикновена, здрава, работа колкото искаш.

Капитанът говореше свободно английски, настояваше и аз да го уча. Караше ме да свиря на мандолина, но нищо не излезе.

Та, появявам се аз със стотарката в джоба в Мюнхен. Това беше през лятото, през август, струва ми се.

Бях подивял по реката и първата ми работа бе да отида на кино. Въртеше се някакъв американски филм – шлагер на сезона. А след киното се отбих в съседния бар. Поръчах си бира. До този момент нито бира, нито друго нещо бях опитвал. Изпих две халби… И толкова хубаво ми стана, че ми се прииска да фрасна някого по мутрата.

Гледам, примъква се към мен един тип, червеничък, като ябълчица на витрина. Залюля се около моята маса, седна и започна да приказва: кой откъде е, тукашен ли е, не е ли. После казва: «Виждате ли онзи господин на масичката до прозореца?» Наистина там седи някакъв мазен, очите му святкат, само дето не мяучи. На стола – бастун и шапка. «Виждам – отговарям, – но аз нямам работа с него.» Този тип реши, че аз съм някакъв дръвник и няма какво да се церемони, казва ми направо: «Вие много му харесвате, той иска да се запознаете». Тогава още не можех да се оправям, но чатнах накъде клони, фраснах го между очите и беж да ме няма.

Офейках майсторски, но не се радвах дълго… Провървя ми с този тип, няма накъде! Оказа се, че има цяла банда около онзи с бастуна. Трябваше веднага да се измитам от Мюнхен колкото се може по-далеч, а аз се мотах там още ден-два. И ето че ме откриха. Мисля си, че не са ме търсили, а просто им се удаде случай.

Обработиха ме на една улица – много удобна за тази цел. След това ме замъкнаха в някаква къща, биха ме както се следва, а после две седмици ме лекуваха. И момиче ми изпратиха, отначало ме ухажваше, а след това между нас се появи и любов.

Онзи с бастуна се занимаваше с големи афери. Кокаин, морфин и проститутки. В бандата бяха към сто души, много от тях се числяха към разни служби, имаха си жени, деца, сметки в банката.

Повече не ми се натрапваха, но не можах да се откача от тях. Да си кажа правото, хареса ми новият живот. Ще занесеш пакетчета в друг град, скрита в специални обувки, два номера по-големи. Върнеш се – пий и гуляй. Не можах да свикна с наркотиците, макар че опитвах. А това не се и поощряваше в нашето братство – така шефовете наричаха своята банда. Наркоманите не са надеждни хора…

Разбира се, думата братство звучи красиво, но скоро се убедих, че тук действуват същите закони, каквито са у банкерите и големите търговци, които почтено печелят парите си. На шефа – хиляда марки, на мен – десет пфенига. Ако ме хванат – затвор с дългогодишна гаранция, а той както преди ще си размахва бастуна. Но аз не съм се родил на улицата, на мен също ми се иска да се возя в ягуар. И ако заложа на карта свободата си, то ще бъде срещу голяма сума, а не за половин стотачка за пътуване. Накратко, опитах се да спечеля и аз нещо.

Получих поредната пратка кокаин – половин килограм, в два пакета, предназначени за Кьолн. Купих от аптеката десет опаковки аспирин, стрих таблетките, отсипах от кокаина, а добавих обратно аспирин. В Кьолн тези петдесет грама продадох за себе си на едно самотно бръмбарче. Номерът мина, никой не разбра. Сложих в банковата си сметка две хиляди марки, там, в Кьолн. Помня как банковият чиновник ококори очи – вероятно искаше да попита откъде този хлапак има толкова пари.

По същия начин занесох следващата порция кокаин в Щутгарт, и пак мина благополучно. И тръгна като по вода.

В началото на петдесет и девета година имах в банката седемнадесет хиляди. И досега не разбирам как ми се удаде това. Не само аз се занимавах с химия по пътя от доставчика на едро до потребителя.

Признавам, че треперех за кожата си. Защото за подобна постъпка в братството имаше само едно наказание – нож в гърба.

Може би щях солидно да забогатея, ако не допуснах една глупост. По-точно, подцених бдителността. Ето какво стана.

Живеех в двустайна квартира заедно със съдружника си. Шефът плащаше наема. Той имаше такава система, неженените членове на бандата живееха по двама: по-удобно е да се следят един друг, винаги си в известност.

Аз бях прост куриер, а моят съдружник имаше подчинени пет сутеньора. Той наближаваше петдесетте и страдаше от язва в стомаха или болни бъбреци – беше жълт като лимон. Официално за хазяина аз бях негов племенник. Случваше се понякога да излезем заедно от къщи, срещнем някого от съседите и той започва нещо да ме съветва, ама силно, та да се чуе. А самият нямаше къде да си държи пробите. На младини му се носела славата, че бил главорез над главорезите. В бандата се държеше само на тази слава.

Стаята ми се заключваше, но коя брава не може да се отключи? Знаех, че «чичо» ми тършува, проверява, затова няколко пъти оставях контролни знаци – или косъм ще залепя на куфара, или пепел ще посипя на пода. Никой не се е родил научен, собственият опит го е научил. Моята глава рано заработи, не както някои други. Силен ли си – ум не ти трябва – това кретените са го измислили, които могат да измъкнат чантата на закъсняла девойка или кесията на пенсионер. Това не е мъжка работа…

Но аз станах самоуверен и веднъж наруших собственото си правило – да не оставям следи в къщи.

При едно поредно пътуване моят кьолнски бръмбар предложи да плати една част от стоката в брой, а другата – в злато. Той имаше златен пръстен с череп, много ми харесваше. Сега знам, че няма нищо по-добро от една сметка в швейцарската банка, а тогава се полакомих и бях наказан. Да бях го продал, да го бях хвърлил, и даже по-добре…

Накратко казано, след една седмица «чичо» направил таен обиск и открил пръстена – бях го скрил в мръсното бельо.

Същата вечер при мен дойдоха двама лични изпълнители на шефа – моля, заповядайте на разговор.

Хоп в колата и в града – там имаха старинна къща с голям парк и езеро.

Това беше през февруари, времето беше влажно, а те не ми позволиха даже да си сложа шлифера, бързаха.

Вкараха ме в една голяма стая, камината гори, шефът пуши до камината. Изправиха ме пред него, а той – ръката в джоба, след тава отваря юмрука и на дланта му моят пръстен. Пита ме: «Откъде е?» Казвам, намерих го на улицата, и в този момент ме фраснаха отзад по ухото!

Надигнах се, главата ми бучи, а той ми пъха под носа откъснат вестник: «Чети!»

Оказва се, че в Кьолн е ограбена някаква бабичка – баронеса, изчистили родовото гнездо до перце, всред ценностите се споменава и за моя пръстен. Шефът пита: «И така, къде намери това нещо?» Пак повтарям: на улицата. Фрас и по второто ухо! Задържах се прав. Мисля, че трябва някак да се измъкна, иначе край. Кълна му се: в хотела го откраднах. Когато вървях по коридора, видях случайно, че една врата не е затворена, влязох, виждам в банята до огледалото лежи пръстен. Съблазних се. Лъжа, но виждам, че не ми вярват на нито една дума. Шефът казва: «Ти нали пътува за Кьолн със стока?» Със стока, казвам, доставих я по предназначение. Разписки, разбира се, не вземахме, вероятно по телефона съобщаваха на шефа за доставката, защото той казва: «Знам, доставил си я, но всичко това не ми харесва, даже да допуснем, че наистина си откраднал пръстена. Нашият закон ти е известен». А законът беше – не кради, още повече на дребно и неорганизирано. Давах клетва пред оръжие.

Присъдата на шефа не беше строга: да ме държат под домашен арест до изясняване на работата. Пръстена задържа за себе си. На сутринта неговите бандити ме върнаха и единият остана с мен, каза – засега ще поживеем заедно. Мисля си, ще се докопат до сметката ми в банката, ако вече не са го направили онзи ден.