Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 19 страниц)

„Спящата красавица“ беше кодовото название на Владимир Уткин, което му беше присвоено по предложение на Павел.

– Време беше – каза Павел. – И как се появява?

– Отива в Прибалтика.

– От Мария ли се интересува?

– Не е изключено.

– Да не би нещо да не е в ред при Михаил?

– Там от време на време има сътресения. Проверяват…

– А тя за какво им е потрябвала?

– Кой ги знае? Всеки случай трябва да предупредим Мария, иначе ще се изплаши.

– Кога да замина?

– Веднага, буквално на минутата. Той е вече във влака.

Павел стана.

– Вземи си оръжие – каза Марков. – Не го изпускай от очи. Дявол знае какво са замислили.

– Дали не се е наканил да краде Сашко?

– Може би няма, но все пак ги предупреди да се пазят…

Павел пристигна в града осем часа преди влака, в който пътуваше Уткин. От Летището той позвъни на Мария по телефона, а в единадесет и половина вечерта беше при нея в къщи.

Мария не се учуди от неочакваната поява на Павел. Той я посещаваше не често, но редовно. Във всеки случай толкова редовно, че синът й Сашко смяташе чичо Павел за свой човек, даже приятел, и то не заради това, че чичо Павел винаги носеше някакви подаръци. Самата Мария се отнасяше към Павел като към роднина, като брат на мъжа и, Михаил Тулев. Изобщо връзката й с Москва беше здрава, Владимир Гаврилович Марков й се обаждаше веднъж на месец, за рождените дни на нея и Сашко, и на всички празници обезателно изпращаше поздравления.

Мария, както и преди работеше като диспечер в таксиметровия гараж, животът й течеше постарому. Новото и радостното в него беше свързано само със сина. Ето сега например Сашко завършваше вече втори клас.

Материално беше добре, макар че заплатата й не беше голяма: всеки месец получаваше запис от Москва с част от заплатата на Михаил…

Като затвори вратата след себе си, Павел кимна към стаята на Сашко:

– Спи ли? Да поговорим в кухнята.

– Чай или кафе? – попита Мария в кухнята. – Защо не съблечеш шлифера?

– Аз съм за малко. Всичко ли е наред?

– Да. Транзит ли минаваш?

– Не, идвам специално при теб.

– Тогава закъде бързаш?

– Трябва да се настаня в хотела и да се наспя, утре ще ставам рано. Слушай сега, на въпроса.

Мария разбра, че Павел този път не е дошъл просто да ги види и на лицето й се изписа безпокойство.

– Ама ти не се плаши – каза Павел, сядайки срещу нея. – Няма нищо особено. Утре пристига един човек, мисля, че ще иска да те види.

– С Миша ли е свързано?

– Вероятно.

– Какво ще поиска?

– Това ти ще знаеш след срещата ви.

– Какво може да го интересува?

– Понятие нямам. Но ако те пита за Михаил, ще казваш само едно: замина някъде към Крайния Север, нищо не знаеш за него, писма не изпраща.

– С Миша всичко ли е наред?

– Всичко е нормално. Ти, Мария, не се бой от госта, ние сме тук. Сашко сам ли ходи на училище?

– Сутрин го изпращам аз, а се връща сам. Не е далече, даже не пресича улицата. Защо питаш?

Въпросът я разтревожи и Павел се упрекна, че го зададе.

– А, попитах само…

– Не хитрувай, Паша.

– Сгреших, прощавай. За Сашко ние ще се погрижим, забрави за това.

– Лесно ти е да го кажеш!

– Бъди спокойна, нито косъм няма да падне от главата на Сашко.

– Добре, забравих.

– В колко излизате от къщи?

– В осем.

– Аз тръгвам. Извинявай, на Сашко нищо не съм донесъл, много бързах, не можах да купя. Не му казвай, че съм идвал.

– Добре. Кога ще се появиш?

– Трудно ми е да ти кажа. Зависи от обстоятелствата. Но ако не аз, някой от нашите ще намине.

– Е, всичко хубаво!

– Бъди здрава, Мария. Имам една последна молба към теб: върви по улицата, без да се оглеждаш.

– Добре.

Павел отиде в градското управление на КГБ. Предупреденият по телефона от Марков началник на управлението го чакаше. Договориха се: в разпореждане на Павел се дава местен сътрудник, заедно ще посрещнат госта на гарата и после ще действуват в зависимост от поведението на Уткин.

Беше запазена стая за Павел в хотела. Полковникът го закара със своята кола. Влакът пристигаше в седем часа сутринта. Павел имаше на разположение пет часа – напълно достатъчни да се наспи.

Сътрудникът от КГБ дойде да го вземе в шест и половина. По пътя за гарата те си разпределиха задачите.

На перона нямаше много посрещачи и Павел остана в чакалнята да наблюдава през прозореца: не трябваше да попада в очите на Уткин, защото той можеше да го познава. Възможно бе преди прехвърлянето му да са показали на Уткин неговата снимка. Но и да не е така, той трябваше да остане невидим за Уткин.

Павел знаеше, че Уткин пътува в осми вагон, но според правилата той трябваше да се появи от друг вагон, ако, разбира се, не е пълен глупак и инстинктът му за самосъхранение не е притъпен окончателно.

Наистина Уткин, с малък куфар в ръка и „Спидолата“ през рамо, слезе на перона от вагон номер 6. Но неговата предпазливост се свърши с това. Огледа се на изхода на гарата и повече не се обърна.

На спирката за таксита дочака реда си и в осем без четвърт те – Уткин, Павел и помощникът му – бяха на улицата, където живееше Мария. Павел каза на шофьора да мине в двора на един голям нов жилищен блок, помощникът слезе и се отправи по другата страна на улицата след Уткин, който освободи таксито и бавно се придвижваше напред, хвърляйки коси погледи към номерата на къщите. Пред номер 34 забави крачка, спря, запали цигара. Павел погледна дали някой не следи неговия помощник – това не беше излишно. Наоколо беше чисто.

В осем без пет от входа на дом номер 36 излязоха Мария и синът й. Сашко размахваше чантата и вирнал глава, примижавайки пред сутрешното слънце, разказваше нещо. Стигнаха кръстопътя и, завиха зад ъгъла. След тях – Уткин, след него – помощникът на Павел, а по-назад – самият Павел.

Пред училището Мария целуна сина си по бузата, Сашко махна с ръка и викна на момчетата, които вървяха по другата пътечка.

Уткин догони Мария. Павел и неговият помощник видяха как тя се спря за секунда, като усети до себе си непознат мъж. По всичко изглеждаше, че Уткин познава Мария.

Помощникът остана да дежури край училището, а Павел следваше Мария и нейния спътник. Без да ги изпуска от очи, той разсъждаваше за действията на Уткин и дойде до извода, че този законспириран агент е получил изчерпателни данни за своята първа акция: освен адреса на Мария, описание на външността й и даже точния час, в който излиза от къщи. Нима някой е съставил график на работния ден на Мария? Впрочем нещичко биха могли да знаят и от Михаил. Навярно е така.

На трамвайната спирка Мария и Уткин спряха, поговориха спокойно и продължиха нататък – може би по молба на Уткин. Мария е решила този път да отиде до таксиметровия гараж пешком. Ако се съди отдалече, разговорът им не беше оживен, но продължи цял половин час. Важното от него Мария предаде на Павел, когато Уткин си отиде.

Като се представил за стар приятел на Михаил, но без да съобщи името си, Уткин попитал:

– Не бихте ли могли да ми дадете неговия адрес?

– Аз самата не го зная – сухо отговорила тя.

– Как така? Вие сте му жена…

– Много просто.

– Не ви ли пише?

– Ни думичка. – И на самата нея този факт в началото и се сторил необясним и нелеп.

– Да не е избягал?

– Нещо такова… А вие откъде знаете моя адрес, щом като ме питате за адреса на Миша?

– Аз живеех тук… Преди той да замине. Знаех къде се прибира да спи.

– Ясно – казала Мария с досада в гласа, едва скривайки своята неловкост от неумелата лъжа на събеседника й: нали тя се беше преместила в двустайната квартира наскоро.

Около две минути вървели мълчаливо, след това Уткин казал съчувствено:

– Извинете за нескромния въпрос… Вие все още ли го смятате за свой съпруг?

– Ами какво да правя? – казала Мария.

– Той не ви ли помага?

– Абсолютно с нищо.

Отново замълчали, а след малко Уткин казал:

– Аз послъгах. Никога не съм живял във вашия град.

Мария се учудила:

– Не разбирам… Не ви ли се струва, че всичко това е странно. Спирате ме на улицата… Непознат човек…

– Михаил ме помоли да ви се обадя, да ви кажа да не се безпокоите… Той каза, че знаете къде е…

Тя се спряла, погледнала го в лицето.

– Моля ви, престанете. Не искам нищо да слушам.

– Вие можете да предадете за него нещо чрез мен…

– Всичко хубаво – казала Мария и изтичала на другата страна на улицата.

Още същата вечер Уткин си замина обратно с влака през Москва.

Своя доклад пред Владимир Гаврилович Марков Павел започна с думите:

– Мислете както искате, но ми е невъзможно да разбера задграничните господари на Михаил.

– Защо?

– Вижте какво се получава. Уткин е отишъл при Мария да провери нещо, нали?

– Да предположим.

– Следователно още от самото начало, тоест от момента на връщането на Михаил, те не му вярват.

– Да речем, че не му се доверяват докрай.

– Добре. Отбелязваме това. По-нататък: Уткин е толкова сигурен, че след него няма „опашка“, че почти не проверяваше. Какво значи това? Вие как смятате, Владимир Гаврилович?

– Те го смятат надеждно законспириран.

– Как така? – попита Павел. – Първия човек, когото Уткин е видял на наша земя, е Михаил, заподозрения Михаил. Значи още от първата крачка Уткин би трябвало да бъде нащрек. Или разсъждавам неправилно?

– Като че ли всичко си е на място.

– Тогава къде е логиката?

– Наистина не се връзва – съгласи се Марков.

– По-нататък. Аз имам и друго предположение, но и то до никъде няма да ни доведе.

– Например?

– Да приемем, че те смятат Уткин за разкрит. Значи лесно е да се сетят, че ние ще предупредим Мария за неговата визита. За какво е тогава този цирк?

– А ти не допускаш ли…

– Извинете, Владимир Гаврилович, зная какво имате предвид. Предвидихме добре: Уткин пристигна сам, след нас нямаше „опашка“.

– Остава да признаем, че Уткин е пътувал с честни намерения? – дразнейки Павел, попита Марков.

– В такъв случай аз изобщо не мога да открия благородния подтик на онези гении, които са завели Уткин при Мария. Въпросите му са доста примитивни.

Когато Павел преминаваше към изящни фрази, това значеше, че обсъжданият въпрос е престанал да го вълнува поради своята абсурдност. Съобразявайки се с това, Марков предложи:

– А сега да започнем отначало. Разказвай подред.

– Аз съм записвал точно.

Павел извади от джоба си сгънат на четири лист, където беше записал разговора между Уткин и Мария – дословно, с уточнения, направени от Мария.

Марков даде на Павел да прочете едно от писмата на Михаил Тулев, в което съобщаваше за подозренията на Себастиян към него, за проверката в лоялността му и за съперничеството между Себастиян и Монаха.

– Може би си прав по отношение на това, че Себастиян не е много с всичкия си – каза Марков в края на разговора… – Първо, в тези работи преди всичко действува старото правило: колкото по-просто, толкова по-вярно. Второ, пие още не знаем с каква цел Уткин е изпратен при Мария. Може би проверяването на Мария е само предлог, а главната задача е съвсем друга. Ние не знаем всичко.

– Вие, Владимир Гаврилович, си противоречите – иронично забеляза Павел. – Казвате, че колкото по-просто, толкова по-добре, а сам усложнявате нещата.

Марков се усмихна.

– Ние не сме догматици. Живи хора сме.

… Този разговор се проведе на 27 април 1972 година. На 28 Уткин се върна в къщи. На 29 дойде голямо съобщение от Михаил Тулев и този ден сложи край на спокойствието, което цареше в старото, започнало от преди десет години дело. Всичко се раздвижи.

Михаил уведомяваше Марков, че в скоро време, не по-късно от средата на май, в Съветския съюз ще бъде прехвърлен агент със сериозни задачи. Михаил е имал честта да го готви за прехвърлянето му и той му е представен под името Владимир Прохоров, а всъщност това е Карл Брокман. По-нататък следваше подробен портрет и жизнеописание на Брокман. Прилагаха се три снимки, които Михаил беше направил на Брокман в профил и анфас. Начинът на прехвърлянето не беше известен на Михаил.

Михаил подчертаваше, че Брокман бил професионален наемен убиец. И по-надолу в скоби напомняше за своето предишно съобщение, в което ги уведоми за въпроса на Монаха дай и Павел е способен да убива.

Думи като „професионален убиец“, „убива“, от които страничен човек би настръхнал, в безстрастното делово изложение на Михаил бяха нещо съвсем обикновено. Подобни неща се срещат често в нощните бълнувания и фантасмагориите на побъркания човек, а това все пак е служебно донесение. Но тези неща съществуват, не можеш да ги отминеш. Даже най-старото средство на тайната война – отровата – е все още необходима на свръхнаучния двадесети век…

Същия ден Марков доложи на генерала съобщението на Михаил и свика съвещание за всички работници, които имаха отношение към операция „Резидент“. Съвместно набелязаха кръг от мероприятия, необходими за посрещането на Брокман по какъвто и начин да бъде прехвърлен. Оставаше само да чакат.

След празника, на 4 май, Марков получи още едно важно съобщение: Уткин подал заявление с молба да го освободят от длъжност по собствено желание. На 2 май Уткин за пръв път от своето пребиваване в Съветския съюз излезе в ефира. Радиограмата му беше много кратка, предаването трая няколко секунди. Работеше с непознат шифър. Дешифровката можеше да създаде трудност.

На 8 май в пощата на един приволжки град на името на Потапов, тоест, Павел Синицин, се получи картичка. В нея негов „приятел“ (така беше подписана картичката) съобщаваше, че скоро ще пристигне в Москва и много иска да се видят. За деня на пристигането ще съобщи допълнително, затова нека Павел всеки ден проверява в пощата.

Уткин изчака законните две седмици след подаване на заявлението и си оправи сметките още на 6 май. Началникът на телефонната палата го пусна неохотно.

Уткин получи всичките си документи – паспорт с отметка за работа, военна книжка с печат за снемане от отчет, трудова книжка, профсъюзна книжка и различни справки, сбогува се с другарите си по работа, почерпи жените с десертно вино и шоколад, а мъжете с три бутилки коняк и на 9 потегли за Москва. Като изчака на Курската гара дългата опашка, той си взе билет за влака Москва – Батуми.

Правеше впечатление, че Уткин пътува с лек багаж, като за санаториум. За няколко години заседнал живот той се обзаведе с разни вещи, но взе със себе си само това, което се събра в един стандартен куфар, среден по размер. Всичко останало – телевизора, две палта, одеяла, възглавници, спално бельо и прочее остави на хазяина, като каза, че може да се върне за парцалите, когато се оправи на новото местожителство.

„Спидолата“ носеше, преметната на рамо.

Упътен от милиционера на гарата в Батуми, Уткин се отправи към бюрото за квартири на частните курортисти и тъй като сезонът току-що започваше, предложиха му по избор пет различни варианта. Той си избра стая в един голям нов блок на много оживена улица близо до пристанището.

Хазяи на двустайната квартира се оказаха двама старци, пенсионери. Уткин хареса квартирата. Предплати за един месец.

Глава 15

„Ние не знаем всичко“…

Общото между действията на Уткин и съобщението на Михаил Тулев за прехвърлянето на Брокман се натрапваше от само себе си.

Полковник Марков поиска разписанието на корабите в черноморските пристанища: фактът, че на времето Уткин пристигна с такъв кораб и остана на брега, като даде на Михаил своя пропуск за връщане на борда, даваше основание да се предположи, че историята може да се повтори, още повече, че тогава всичко мина благополучно. Гръцкият кораб „Олимпик“ пристигаше в Батуми на 17 май (за да се отправи след това към Одеса с престой в Ялта и Сочи). Той носеше на борда си двеста и петдесет туристи от различни страни на Европа и Америка.

Тази елементарна догадка, ако се окаже вярна, не противоречеше на логиката. Ако Уткин посрещне Брокман и замине с „Олимпик“ вместо него, ще бъде оправдан дългогодишният му непорочен живот в Съветския съюз, ще има смисъл безсмисленото на пръв поглед присъствие на агента-двойник.

Всичко щеше да тръгне по ноти, ако не беше едно непредвидено обстоятелство.

Полковник Марков сам каза: „Ние още не знаем с каква цел е изпратен Уткин при Мария. Може проверката да е само предлог, а главната задача съвсем друга“, следователно той допускаше възникване на неочаквани ситуации. Впрочем това, което стана, трудно може да се нарече грешка. Просто се налага да признаем, че в дадения случай Разузнавателният център се оказа по-хитър, отколкото предполагахме.

Имаше един момент, който потвърждаваше правилните действия на контраразузнавачите: вечерта, когато Уткин пристигна в Батуми, в ефира се появи предавател, работещ в чертите на града. Този факт, естествено, свързаха с пристигането на Уткин. Предаването беше много кратко, почти мигновено. Вероятно е изпратено съобщение: „Пристигнах“, или „Аз съм на място“. А може би е предаден някакъв адрес.

Рязката промяна в поведението на Уткин привлече вниманието. Ако при пътуването си до Мария не се криеше, не се оглеждаше, то в Батуми стана просто отшелник. Само веднъж излезе от квартирата, за да погледа пътниците на морската гара. И след това се затвори. На старците каза, че не се чувствува добре, още не се е аклиматизирал. Затова те ходеха на пазар да му купуват продукти.

Така продължи до 17 май.

За да се разбере и прецени правилно онова, което се случи на 17, необходимо е подробно протоколно описание. За по-голяма яснота ще прибегнем до необикновен, но напълно законен начин: без скоби ще дадем това, което не трябва да се крие, а в скоби – това, което действуващите лица се стремяха да запазят в тайна.

„Олимпик“ трябваше да хвърли котва в Батуми в 10 часа.

Уткин се събуди в шест. Обръсна се, изми се.

(Най-напред той сложи куфара в средата на стаята, извади синя чанта и сложи в нея някои лични вещи – нови ризи, фланелки, след това „Спидолата“-радиопредавател. Върху нея – всичките си документи, пачки пари, а отгоре – пак бельо. Дръпна ципа, пъхна чантата в шкафа, затвори куфара и го постави до чантата.) Другата „Спидола“ обеси на рамото – от този момент започна своята работа тайно купената втора „Спидола“, която за разлика от първата беше обикновен радиоприемник.

След това почука на хазяите. На излязлата в коридора старица той каза:

– Натела Георгиевна, трябва да се обадя по телефона от пощата в къщи.

– Съвзехте ли се? Хайде, днес времето е хубаво.

– Искам да ви предупредя. Ще дойде един мой приятел, Володя се казва… Нека влезе… Той ще дойде за малко.

– Ако иска и за дълго да дойде. Няма да ни притеснява.

Уткин не заключи стаята.

До пристанището беше петнадесет минути пешком.

„Олимпик“ посрещаха само автобусите на „Интурист“, екскурзоводите и предприемчивите продавачки на цветя. Уткин не излезе на пристана, а чакаше до входа на пристанището.

Носовите и кърмови въжета бяха завързани на стойките, спуснаха стълбата и на борда започна една несложна процедура, предшествуваща слизането на туристите на брега. Митничарите – един офицер и двама сержанти, които за ускоряване на процедурата се бяха качили от катера на „Олимпик“ още в морето, застанаха на стълбата, сержантите държаха в ръце дълги полирани кутии. Туристите бяха разпределени на групи от по двадесет и пет човека. Отговорникът на всяка група подаваше на офицера паспортите и списъка на туристите. Офицерът предаваше паспортите на сержанта, който ги поставяше в кутията. Туристите пристъпваха към стълбата един по един, митничарите им връчваха пропуск, като задържаха откъснатия контролен талон.

След три минути първата група беше вече на твърда земя. Цветарките наобиколиха пасажерите. Екскурзоводите стояха по-встрани, готови да поемат своите задължения. Щракаха фотоапарати, кинокамери, слънцето грееше силно, ярко зеленееше тревата. Както се полага.

Всеки, който наблюдава отстрани тази група, щеше лесно да отдели един човек – мъж на около тридесет и пет, който още на борда търсеше някого с очи. Ако при това наблюдаващият познаваше Карл Брокман, щеше да открие, че този турист много прилича на него.

Екскурзоводката приближи групата, поговори с отговорника и той на немски извика номера на чакащия ги автобус. Групата се насочи в нестройни редици към автобуса. Загриженият турист се отдели към сградата на гарата, откъдето се показа Уткин със „Спидола“ през рамо.

Те отново се размениха. Уткин подаде „Спидолата“ на туриста, който я обеси на рамото си. Стиснаха си ръцете и без да бързат, закрачиха към града. Говореха си спокойно на немски с безгрижен вид, като добри приятели, тръгнали в съботния ден на мач. Уткин се смееше.

В галантериен магазин купиха платнена чанта с щампован каубой със смачкана шапка и изкривено сякаш от зъбобол лице. Обиколиха няколко магазина и чантата се напълни с отбрани вина.

(В това време с третата група туристи на брега слезе Карл Брокман, фигуриращ в списъка под друго име – него никой не го чакаше, никой не го набеляза, тъй като цялото ми внимание бе насочено към Уткин и неговия спътник. Беше облечен като Уткин, само ризата му бе не небесносиня, а тъмносиня. В едната си ръка носеше куфар, каквито носят фотокореспондентите, в другата държеше палтото си.

Брокман се отдели от групата, която се отправяше към автобуса. Без да губи време, се качи в градския автобус и слезе след пет или шест спирки.

В единадесет без четвърт той влезе в квартирата на Уткин – беше запомнил адреса, съобщен му в Разузнавателния център с радиограма, когато беше последният път във вилата на Монаха.)

– Добър ден – каза Брокман на Натела Георгиевна, която му отвори вратата. – Ако не греша, у вас живее Владимир Уткин.

– Да, да, заповядайте, моля – ласкаво го покани тя. – Вие също се казвате Володя, нали? Чувствувайте се като у дома си, ето неговата стая. Той отиде до пощата, трябвало да се обади на своите.

– Аз имам да уреждам някои работи. Няма ли да ви преча, ако изляза отново?

– Моля ви се – побърза да го успокои Натела Георгиевна. – Ако искате, ще ви дам ключ от външната врата. Имаме резервен.

– Не трябва.

– Е, разполагайте се. – И тя влезе в стаята си.

(Брокман огледа стаята на Уткин, надзърна в шкафа, взе чантата.

Извади от джоба си едно картонче – това беше пропуск за „Олимпик“. Пъхна го в джоба на преметнатото през стола велурено сако на Владимир Уткин.

Прехвърли съдържанието на куфара в чантата. Взе чантата, погледна в коридора и като се убеди, че няма никой, напусна квартирата.

Няколко минути му трябваха, за да намери кола, която пътуваше за Тбилиси.)

В това време поразително приличащият на Брокман турист и Уткин, натоварени с покупки, пристигнаха в дома на Уткин.

Натела Георгиевна им съобщи, че приятелят пристигнал, но веднага изчезнал някъде. Уткин отвърна:

– Всеки има свои грижи.

В стаята той най-напред прерови в джоба на сакото и взе пропуска за кораба, сложи го в джоба на панталона си.

– Снимката на паспорта е твоята – каза туристът.

– Позната история.

Уткин имаше предвид своето прехвърляне в Съветския съюз. Някога той слезе на брега и отстъпи мястото си на Михаил Тулев, върху паспорта, необходим пред митническите власти, беше залепена, снимката на Тулев, който малко приличаше на него.

Поседнаха за малко, запалиха цигари и излязоха. Оставиха всичко и не се сбогуваха с хазяите.

Уткин и туристът се държаха непринудено, особено туристът. По всичко изглежда, той трябваше да остане, щом като в тази ситуация му бяха отредили ролята на Брокман. Дочакаха заедно една голяма компания от екскурзианти, която се приближи до стълбата на „Олимпик“, туристът се присъедини към нея и се качи на борда. Не последваха никакви недоразумения.

В случилото се полковник Марков виждаше собствена грешка. Сподели това с Павел, когато се срещнаха във вилата извън града.

– Като че ли не допуснахме груба грешка – опита се да смекчи извода Павел, но сам не беше убеден в това.

– Бихме могли да предвидим обикновения фокус с този трети – възрази Марков.

Павел упорствуваше:

– А може би не е трети? Може Брокман да не е пристигнал?

При друг случай Марков щеше да пусне хаплива шега, но сега сметна за неуместно.

– Можеш ли да обясниш защо Уткин правеше всичко така демонстративно? Буквално риташе срещу ръжена… Не вдигнахме ли рано наблюдението над неговата квартира?

Павел сви рамене и не отговори.

– Мълчиш? – каза Марков и погледна часовника. – Дали това е трети, или не, ще научим утре сутринта. Едно мога да ти кажа съвсем точно: Много ме беше срам пред Иван Алексеевич. Нашият нов началник е много деликатен с нас, а ние сме достойни до немай-къде…

Споменът за предишния началник – генерал Иван Алексеевич Сергеев, при когото Павел беше постъпил в управлението, който ги беше ръководил толкова години и внезапно умря от инфаркт миналата зима при ненавършени петдесет и седем години, още повече помрачи настроението им. За да се избавят от неприятното чувство, Павел започна да разсъждава на глас:

– Да допуснем, че Уткин и този тип се изперчиха на показ, за да отвлекат вниманието от Брокман. А той от своя страна, разбира се, не си е губил времето…

Марков го гледаше, без да го прекъсва. Павел продължи:

– Ако е така, лошо. Значи Уткин наистина е пътувал до Мария, за да провери себе си. Време е да си подам рапорт по собствено желание. Метна ме Уткин, а аз се похвалих, ето, вижте, всичко мина чисто, Уткин даже не се усъмни нито веднъж.

– Ти не беше сам – напомни Марков.

– Какво да мислим повече? Сега трябва да видим какво ще правим, а да си кажа правото, вече ми се повръща.

– Разкисна се – смъмри го Марков.

– Нали виждате, че всичко отива по дяволите! – не издържа Павел.

– Защо?

Павел разтвори петте си пръста и започна да свива един по един:

– Брокман се измъкна – едно. Уткин ме е разкрил – две. Какво ще стане с Михаил – три.

Това избухване успокои Марков.

– Може и да не те е видял.

– Щом като е пътувал заради проверката, значи те отдавна са ме подозирали. Всичко е свързано.

– Никога не са изпитвали особено доверие към тебе.

– Към мен добре. Но какво ще стане с Михаил?…

– Ще видим. Може би ще се наложи да го отзовем. И тук има доста работа за него. Ами Брокман, какво… И ние не сме с празни ръце… Но хайде да спим, утре ще ставаме рано…

Те се разотидоха.

Полковник Марков казваше истината, те имаха нещо в ръцете си. Най-важното – снимката на Брокман, направена от Михаил Тулев. Знаеха също за някои навици на Брокман. Наистина може би ще се наложи да се откажат от надеждата, че Брокман ще живее с документите на Владимир Уткин и ще използува внимателно измислената от него легенда. Кой нелегален ще вземе да се крие под покрив, известен на контраразузнаването и се знае от хиляда километра?

Преди всичко проучваха хора, дори с най-малки сходни белези, но работата щеше значително да се ускори, когато Брокман започнеше да действува. Можеше да се разчита и на това, че той идва не както Уткин да се спотайва в дупка и тихичко да си седи мирно месеци, години…

Марков събуди Павел рано, както обеща, нямаше още шест. Утрото беше слънчево, на небето – нито облаче. Настроението им малко се пооправи.

Докато Павел правеше физзарядка на поляната, Марков се обади в Москва. Но вестта от Батуми дойде след един час, когато вече закусваха. Лошите предположения се потвърдиха: Натела Георгиевна, хазайката на квартирата, където се беше настанил Уткин, разказа ма посетилия я сътрудник от КГБ за идването на Володя – приятеля на нейния наемател. Според подробното й описание това беше Брокман, макар че не всички външни белези съвпадаха съвсем точно.

Глава 16

Повикване в Москва

Не бяха минали и двадесет и четири часа от момента, когато на поляната беше намерена в безсъзнание и с пробита глава Светлана Сухова, а предполагаемият престъпник по словесен портрет вече се търсеше в Москва, Ленинград и в повече от двеста по-големи града, които получиха по телекса необходимите сведения. Малко по-късно всички, включени в търсенето, ще получат и снимка на престъпника, което ще опрости задачата.

Но за тези, които търсят, много по-важно е да установят личността на престъпника: къде живее, къде и какво работи и т.н. Това беше първата грижа на подполковника от милицията Михаил Петрович Орлов. Делото се пое от прокуратурата, следователят също започна своята работа.

Отчитайки немаловажното обстоятелство, че човекът, когото наричаха Виктор Андреевич, е имал някакви причини да се страхува от фотообектива (това се изясни от, разказа на Алексей Дмитриев), беше предприето търсене и в друга посока – в миналото. Поискаха справка в картотеката на всички съдени и отбили наказанията си за криминални престъпления. Трябваше да се изчака, докато се изясни дали заподозреният не е престъпвал съветските закони през миналите години.

Началникът на градското управление на МВР свърза Орлов с майор Семьонов от КГБ и на краткото съвещание при него се договориха за взаимодействие и разграничение на сферите, а специално за линията на поведение към пребиваващия в града италианец Пиетро Матинели. Майорът веднага изпрати снимката на Виктор Андреевич по своите канали, за да се установи дали не се числи сред търсените държавни престъпници.

Машината заработи. Най-неотложно засега беше едно: да се установи личността на този, който се представяше за Виктор Андреевич. Това се изясни на втория ден. В жилищно-експлоатационна кантора №4 отговорничката за паспортите позна на снимката един от живеещите в кооперацията в техния жилищен комплекс. Тя каза също, че той има кола жигули.

По-нататък не беше трудно да се установи, че Виктор Андреевич Кутепов, понастоящем пенсионер, с работил до 1971 година като адвокат в юридическата консултация в централния район, член е на градската колегия на адвокатите. От личното му дело се виждаше, че пенсионерът Кутепов през 1935 година е завършил Харковския университет, до войната е бил следовател в Донбас, а по време на войната е призован в армията и работел във военната прокуратура; след четиридесет и пета година е в този град. Ерген, самотен. Безпартиен. Има и домашния му телефон.

Да се каже, че в юридическата консултация помнеха добре Кутепов, е малко. Макар и пенсионер, той не прекъсвал връзките си с родния колектив. Често ходел в кантората, по молба на колегите ги сменял за дежурство. Понякога водел защита на граждански дела. За него се изказваха с най-хубави думи.

Преди да отиде при Виктор Андреевич по местоживеене, Орлов му позвъни по телефона. Телефонът не отговаряше. Квартирата беше заключена с два ключа. Орлов помоли домоуправителя да поговори със съседите на Кутепов. Оказа се, че никой не го е виждал през последните два-три дни. Гаражът на Кутепов също беше празен.

Орлов измоли от прокурора заповед за отваряне на квартирата и гаража на Кутепов. Кутепов го нямаше ни жив, ни мъртъв. В квартирата нямаше следи за внезапно напускане.

Сутринта на 24 май, сряда, Орлов се обади на майора от КГБ Семьонов и му съобщи придобитите сведения. След като му благодари, Семьонов каза: