Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 19 страниц)

До гарата отиде пеша – не искаше да се поти в тролейбус или автобус, които бяха претъпкани.

Що се отнася до задачата, като че ли трябваше да е доволен от изпълнението, но премисляйки всичко подред, не изпита особена радост. Не беше осъществен вариантът да се добере до самия академик Нестеров, а получи само някакви отделни негови ръкописи. Сега трябва да изпрати филма, специалистите ще проверят какво е снимал и ако се окаже недостатъчно, ще се наложи още да поживее у Линда Николаевна неизвестно колко време. А това в същност не бе най-добрият вариант…

На гарата Брокман веднага се запъти за билет. На касата беше пълно – пред всяко гише имаше големи опашки. Като си избра една от тях, нареди се и си заповяда да не се озлобява нито към съветския пътнически жп транспорт, нито към инструкцията, която му забраняваше да се възползува от услугите на Аерофлот, поради това, че не е много желателно разузнавачът да си показва паспорта на когото и да е, а още по-малко в официални учреждения, било то и Аерофлот. Впрочем Линда Николаевна казваше, че повече време се губи при ваденето на билет за самолет, отколкото за самото летене.

След като стоя четири часа, Брокман най-после стигна до гишето. За спален вагон билети вече нямаше. За вагон с купета също. „Вземете, каквото ви дават“ – раздразнено каза някой от мъжете на опашката и Брокман получи билет със запазено място в общ вагон.

Влакът тръгваше точно, както от Москва за насам – в 21,40. Изпълнявайки инструкцията, изискваща да не стърчи на гарата, Брокман отиде в града и използува времето за запознаване със заведенията на обществено хранене. Както винаги, имаше отличен апетит.

Влезе във вагона пет минути преди тръгването.

По пътя Брокман си направи равносметка от пътуването. До къщата на академик Нестеров му се отдаде лесно да се добере – това е плюс. Но имаше и голям минус: остана без радиостанция и сега единственият начин за връзка му оставаше разпределените по дни и часове еднократни подвижни тайници. Лошо, много лошо. Но друг начин нямаше…

Преценявайки, че сивооката блондинка се е приближила към него не току-така, той реши да се проверява много внимателно, все едно, че от това зависи животът му.

В Москва влакът пристигна, както в град К., в девет без четвърт. Брокман обикаля града до тъмно, а след това седна в електричката. По пътя два пъти слиза на малки спирки и се качва на следващия влак. „Опашка“ нямаше. Линда Николаевна му отвори вратата в къщи в дванадесет и половина през нощта.

Глава 21

Кутепов дава показания

Известно е, че когато човек се намира в затвора под следствие, най-страшна за него е неизвестността. Очакването на процеса е по-мъчително от самия процес, а присъдата, дори и най-строгата, смъква от душата непоносимата тежест на неопределеността.

Не беше трудно да се отгатне състоянието на Кутепов след първите кратки разпити. Той трескаво се стараеше да предугади какво точно е известно на следствието и до каква степен, в какво могат неопровержимо да го уличат и какво засега е в областта на предположението.

Като адвокат разбра, че добре подготвеното алиби относно Светлана Сухова не струва нищо, и както се опасяваше, беше лесно опровергано. Сега основният въпрос бе дали Светлана е жива. Ако тя даде показания, всички по-нататъшни доказателства за неговата вина ще бъдат безспорни.

Но въпреки всичко той страстно желаеше тя да бъде жива. Наизуст помнеше статиите от Углавния кодекс и знаеше, че опит за убийство с цел заличаване на друго престъпление не се осъжда по-меко, отколкото самото убийство. Но тук влизаше в сила и едно друго страшно обстоятелство.

Марков беше споменал за Карл Шлегел, оберщурмфюрера от СС. Значи на контраразузнавачите е известно военното минало на Кутепов, за чието укриване той беше готов на всичко и както сега става ясно, съвсем напразно. Историята с този проклет негатив, заради който проникна в апартамента на Дмитриеви, само му навреди. На всичко отгоре и убийство! Светлана трябва да живее, нека живее!

Думите на Марков, че Кутепов утежнява вината си, като не казва цялата истина, опитвайки се да заблуди следствието, постепенно ставаха истина за него и само един безумец или тъп олигофрен не можеше да признае това. Две денонощия не спа и нищо не яде, само пи вода. На третия ден помоли ръководството на затвора да съобщи на Марков, че Кутепов иска да даде показания…

В кабинета на Марков бяха Павел и Семьонов.

Влизайки, Кутепов видя върху двете кръгли масички до стената ключовете и бравите, които са веществени доказателства по делото, и иззетите му вещи при арестуването.

Като видя Павел, Кутепов се поспря и няколко секунди го гледа, дълбоко замислен.

– Вие сте решили да говорите? – попита Марков, когато Кутепов при повторната покана седна на посоченото му място.

– Да. Ще разкажа всичко напълно откровено. Готов съм според силите си да помогна на следствието.

– От вас се иска само истината.

– Ще разрешите ли да задам един въпрос? – с несвойствен тон умоляващо каза Кутепов.

– Моля.

– Жива ли е Сухова?

– Да.

Кутепов сякаш целият се размекна.

– Откъде ще започнем? – каза Марков. – Хайде от самото начало. За кого сте работили и как е станало това?

– През есента на петдесет и трета година имах нещастието да се съглася да сътруднича на един човек, обещах да му правя някои услуги. Тогава той работеше в някакво посолство в Москва. До миналата година не ме бяха тревожили, но през януари получих поздрави от него и ми възложиха тази задача, която завърши толкова печално. – Като се оправи от първото вълнение, Кутепов придоби дар слово.

Марков прецени това като лош симптом и прекъсна потока от думи:

– Моля да бъдете конкретен. Кой е този човек? Как се казва?

– Той се представи като Арнолд.

– По какъв начин се запознахте? Защо на вас се представи?

– Той ме знаел.

– Откъде?

– Имахме общи познати.

– От войната?

– Вижте какво…

– Ще улесним задачата ви. – Марков извади от папката служебния формуляр на бившия хауптман.

Кутепов леко хвърли поглед към жълтия лист и заговори бързо, като че ли беше чакал да му напомнят.

– Да-да, оттам. За съжаление обстоятелствата бяха много неблагоприятни…

– За това ще разкажете друг път – отново го прекъсна Марков. – Чий приемник беше Арнолд?

– Аз съм служил под командуването на оберщурмфюрера от СС Карл Шлегел, вие споменахте за него миналия път. А той имаше един приятел Хайнц Весел от разузнаването. Той идваше от Берлин.

– Весел ли ви завербува?

– Щом така се нарича…

– Добре. Кой ви предаде поздрави от Арнолд? И как?

– Не си каза името. Само паролата. Разговаряхме около един час. Говореше прекрасно руски.

– За какво говорихте?

– Той ми каза, че трябва да завържа приятелски отношения с две момичета – Светлана Сухова и Галина Нестерова.

– За какво?

– Той не спомена за крайната цел. Каза, че от време на време ще получавам инструкции. Така и стана.

– Как смятахте да се запознаете?

– Това зависеше от моята инициатива. Вие разбирате, при голямата разлика във възрастта не можех да разчитам на нещо такова… Изобщо, трябваше да проявявам изобретателност.

– В името на безкористната дружба?

– Трябваше да ги предразположа към мен, да им стана, така да се каже, духовен наставник. Да почувствуват, че съм им необходим.

– В какво отношение трябваше да ги наставлявате?

– Не искам да се оправдавам, говоря ви напълно откровено, но този човек беше, много, циничен. Той каза, че трябва да търся у хората червейчето, а ако го няма, да се постарая да го създам.

– Как пристъпихте към изпълнение на задачата?

– Отначало ги наблюдавах. Имах свободно време, когато минах в пенсия.

– Какво значи наблюдавахте?

– Често ходех в универмага, където работеше Сухова. Понякога ги придружавах по улиците.

– Те можеха да се усъмнят?

– Какви подозрения може да предизвика един безобиден старец? Освен това те са доста наивни.

– В какво се състоеше планът ви?

– Да се запозная и след това да използувам малките човешки слабости. Нали всеки обича да се облече хубаво, особено младите момичета.

– Правехте им подаръци?

– Да.

– От името на италианския инженер?

Тук за първи път Кутепов не отговори веднага: трябваше му време, за да прецени доколко бяха осведомени хората, водещи разпита. Накрая каза:

– Този италианец се появи случайно. Той донесе колет на Светлана и тогава у мен възникна идеята да използувам съществуващия факт. Подадох идеята, одобриха я и даже я доразвиха. Значи улучил съм, това им хареса, въвеждах психологически експеримент. Но той можеше да се провали от самото начало.

– Защо?

– Попаднах в обектива на приятеля на Сухова, младежа Дмитриев.

– Приятелките видяха ли ви на снимката?

– Да, но не ме познаха. Снимката не е голяма, а аз не съм на фокус. Казах, че те са много наивни. Според мен даже Светлана не забеляза изчезването на снимката и писмото на италианеца.

– Откраднахте ли ги?

– Щом може така да се квалифицира.

– Толкова се страхувахте от тази снимка, че се осмелихте да проникнете в апартамента на Дмитриеви. За да се решите на такъв риск, трябва да има сериозни причини. От миналото ли?

– Не съвсем. Има и отсега. Не бива да оставяш собствения си портрет в ръцете на хора, срещу които замисляш нещо престъпно.

– Значи още от самото начало знаехте, че ще свърши с криминално престъпление?

– Не, не, пази боже! – възкликна Кутепов. – Изобщо не предполагах докъде ще доведе всичко това. Но през месец юни този човек от Москва отново пристигна, аз му изложих всичко подробно – за взаимоотношенията между младежите, малко за характерите им. Казах и за италианеца и че може да се направи комбинация с него – дадох му писмото. Тогава той ме посъветва да се осигуря с някакъв предмет, принадлежащ на Дмитриев.

– Така ли ви казаха, че предметът трябва да бъде за извършване на убийство?

Кутепов замаха с ръце.

– Не, не! Просто с появяването на италианеца възникнаха определени колизии. Нали разбирате, триъгълника… Дмитриев е буен младеж… Ако нещо стане, могат да заподозрат и него…

– Това ваши съображения ли са?

– Аз само описвам ситуацията. Решенията вземаше онзи човек.

– Той така и не си каза името?

– Не. Повече не се видяхме.

– По-нататък самостоятелно ли действувахте?

– Получавах редовно инструкции.

– Кой ви ги изпращаше?

– Това ставаше много просто. Звъняха ми по телефона. Гласът беше винаги един и същ, но кой беше, не зная. Само че не беше онзи. Казваха се няколко цифри и аз знаех какво означават те. Отивах на жп гарата, намирах нужния бокс в камерите за запазване, набирах номера и вземах оставената за мен чанта или куфар. По-често чанта. Обикновено имаше и писмо.

– Шифровано?

– Употребяваше се тайнопис.

– Това ли бяха така наречените колети от Италия?

– Да.

– Колко на брой?

– Три. Но освен колета имаше и един много скъп пръстен.

– За кого?

– Молеха да стане така, че той да попадне у майката на Галина Нестерова. Тя обожава скъпоценностите. И аз уредих това.

– Подарихте ли го?

– Не. Но тя плати за него смешно малко.

– А Пиетро Матинели не праща ли повече колети?

– Щях да зная, ако е изпращал. Сухова не криеше нищо от мен.

– Кажете, кой беше главният обект – Сухова или Нестерова?

– Сега мога да заявя със сигурност: Нестерова, по-точно, баща й.

– Защо сте толкова уверен?

– Всичко вървеше натам. Разбрах каква е работата, когато получих задача да направя отпечатък на ключовете от апартамента на Нестерови и да разбера дали у тях има сейф. Всеки познава академика в града, но аз се постарах да вникна по-дълбоко и да изясня, че главната му работа не подлежи на разгласяване, това би било в ущърб на държавата.

– Какво имате пред вид?

– Изобщо. Неговите научни работи. Повярвайте ми, не научих нищо конкретно. Това е невъзможно.

– Направихте ли отпечатъци?

– Да. Беше ми заповядано да направя по тях ключове.

– А от огнеупорното чекмедже?

– Това не успях.

– И какво стана с ключовете?

– Настаних се в хотел „Минск“. На двадесет и седми май „оттам“ пристигна човек, представете си, назова се Ваня. Каза и паролата. Поиска ключовете и аз му ги дадох.

– И от вашата кола?

– Правех всичко, което ми заповядваха.

– И писмото на Светлана до Матинели?

– Да. Такава беше заповедта.

– Добре. Сега кажете ето какво. Доколкото разбрахме, вие сте въздействували повече на Сухова. Защо?

– Колетите можеше да се изпращат само до нея, нали италианецът я ухажваше. При това много скоро забелязах, че в тази двойка водещата личност е Светлана.

– Как се решихте на убийство?

– Опитах се да я привлека в работата от името на Матинели. Всичко се правеше от името на Матинели.

– И после?

– Излъгах се в нея. Тя отказа. Но главното беше, че италианецът изпорти всичко. Дойде неочаквано. Наложи ми се да бързам, а когато бързаш, знаете, че… Тя щеше да се види с италианеца, и край на всичко.

– Писмото на Матинели ви е било нужно, за да видите неговия почерк… За какво ви беше писмото на Светлана?

– Вероятно за шантаж.

– Съветвали са ви да държите Светлана в ръцете си и чрез нея да се въздействува на Галина Нестерова. Според вас това достатъчно силен лост ли е?

– Наистина Светлана имаше доста голямо влияние върху приятелката си. Но не беше само това. Вероятно се кроеше още нещо. Помолиха ме да кажа на приятелките, че имам племенник, който скоро ще дойде. Предвиждаше се да го запозная с Галина.

– Той не дойде ли?

– Както виждате, не успя.

– И кой е той?

– Не съм го виждал.

Марков стана и се приближи до масичката, където бяха вещите на Кутепов, взети при задържането му. В паузата Семьонов зададе въпрос:

– Не ви ли казаха на кого ще потрябва вашата кола?

– За племенника.

– Сам ли избрахте паркинга?

– Дълго време съм работел в тръста „Оргтехстрой“ а там всички ме познават. Освен това често съм ползувал техния паркинг, така че не се наложи да търся друг.

– Сменили сте номера на колата. Ясно е за какво. За да не я намери милицията. Но откъде намерихте нови номера?

– Взех от един познат.

– Как така?

– Той е в болница, ще лежи дълго, а не е известно дали изобщо ще се дигне, има подозрения за рак. Помоли ме да наглеждам колата му. Той има хубав гараж.

– С негово съгласие ли ги взехте?

– Не, той не знае.

– Какво излиза, всичко е ставало импровизирано?

– Казах вече, вършех всичко, както ми заповядваха.

– Все пак вие сте доста непоследователен, Виктор Андреевич – твърдо отбеляза Павел. – Започнахте с това, че ще бъдете откровен, готов да помогнете на следствието и така нататък. А се налага да изстискваме капка по капка.

Кутепов изплашено погледна към него.

– Извинете, аз не умишлено. Изплъзват ми се някои подробности.

– Може би ще си спомните нещо от тези подробности?

Виктор Андреевич наистина си спомни.

– Да, помолиха ме например да направя пълномощно за моята кола.

– На чие име?

– Ако не греша – на Никитин.

– Вече с новия номер?

– Да.

– Всичко сте пресметнали.

– Това не беше трудно. Ръководеха ме.

– Къде скрихте гаечния ключ?

– Хвърлих го в реката.

– Значи все пак разчитахте, че ще заподозрат Дмитриев?

– Изпълнявах само инструкциите.

Марков се върна на мястото си. В ръцете си държеше половинка от рубла.

– Откъде я имате и за какво?

– Това е паролата. Даде ми я така нареченият Ваня. Там, в хотела.

– Парола за кого?

– На двадесет и седми юни трябва да отида в Тбилиси и в хотел „Руставели“ да се срещна с един човек. В него е другата половинка.

– Какъв е този човек? Как ще се намерите?

– Ваня ми показа снимка. Даже две. В анфас и профил.

– Добър физиономист ли сте?

– Благодарение на професията. – Кутепов се обърна към Павел. – Мисля, че ми показаха вашата снимка.

Казаното от Кутепов съвпадаше с това, което така нареченият Ваня беше казал на Павел за двете половинки на рублата.

– Прилича ли? – попита Марков.

– Веднага може да се разбере – потвърди Кутепов.

Марков се обърна към Павел:

– Обясни на гражданина Кутепов за какво искаха да ви запознаят.

– Извинете за безцеремонността, струва ми се, че имате златни зъби? – попита Павел, навеждайки се към Кутепов. – Ваня искаше от мен да ви взема златните коронки.

– Доста мрачна шега – печално каза Кутепов.

Марков не хареса формата, в която Павел облече своето обяснение.

– Шегата наистина е опасна, но Ваня е предложил да ви ликвидират – каза Марков. – Да завършим разговора за днес. Ще ви дадат хартия. Напишете всичко подробно, целия си живот.

Глава 22

Живот без радиостанция

Линда Николаевна не съжали за изчезването на старата кожена чанта – загубата не беше голяма. Но тя забеляза, че нейният наемател съвсем другояче преживя изчезването на „Спидолата“. Беше доста проницателна, за да различи истинските чувства и причини на чуждото недоволство от мнимите, затова не повярва на Брокман, че „Спидолата“ му била много скъпа просто като отличен радиоприемник. Изводът се налагаше сам: „Спидолата“ му е служела като връзка, неслучайно той не се разделяше с нея нито за миг.

Разбира се, Линда Николаевна не му каза нищо за своите наблюдения. Тя търпеливо чакаше да види какво ще стане по-нататък, надявайки се, че липсата на радиоприемник ще накара нейния наемател по-често да прибягва до помощта и. Както е известно, Линда Николаевна жадуваше за по-активна дейност.

На осми и девети юни Брокман си почиваше, тоест спеше и ядеше, а когато не спеше, лежеше на кревата върху одеялото, сложил ръце под главата, и гледаше в тавана.

Много пъти премисли пътуването си в град К., минута по минута, крачка по крачка, без да изпусне нито един детайл. Спомни си даже такава глупава подробност – в една от телефонните кабини беше надраскано „Сонка е глупачка“, или пък валящия се жълт абажур в края на пътя към моста.

Помнеше всичките си маршрути и можеше да ги повтори от момента на излизането от паркинга на „Оргтехстрой“ до връщането си отново там. Беше сигурен, че няма проследяване след него, иначе непременно би го забелязал.

Но нямаше право да бъде толкова сигурен, че изчезването на „Спидолата“ е случайно. Не е открадната от когото и да е, а от него…

И какво ще се получи, ако допуснем, че онази, сивооката, му е изиграла този номер, а след това го черпи мармалад с приспивателно? Глупаво положение!

Ако сивооката е прикрепена към него, значи той е бил на мушка още от първата крачка. Значи са го следили, но той не е забелязвал, въпреки че проверяваше много внимателно, а после изведнъж – ни в клин, ни в ръкав – решават да му кажат: ние не само те следим, но и знаем всичко за теб. Не можеше да се обясни по друг начин тази кражба. Но защо така грубо си нарушават плана? Този вариант изглеждаше за Брокман чиста фантазия.

Той обмисляше въпроса и от другата страна. Да предположим, че всичко е замислено с цел да го лишат от радиостанцията. Но никой, освен Линда не знаеше, че има „Спидола“. Ненапразно Монаха му я набиваше в главата, като му обясняваше колко внимателно трябва да крие нейното съществуване. Наистина, онзи тип от редакцията беше видял „Спидолата“, но на Линда Николаевна можеше да се вярва – онзи отдавна работел във вестника като домакин и няма нищо общо с контраразузнаването.

Накрая имаше и трети вариант: да допуснем, че контраразузнаването го е разшифровало до пътуването му в град К. Позволили са му да проникне в дома на Нестеров, да намери там всичко, което му е нужно – може би и подхвърлени лъжливи документи, но все пак така са устроили кражбата, че той да разбере това. Получава се пълна нелепост. Ще престане да уважава себе си, ако смята такива варианти за възможни.

Размислите свършиха с това, че Брокман откри у себе си леки признаци на неврастения и прецени възникналите съмнения вредни за здравето и работата му.

По мръкнало на девети юни Брокман извика Линда Николаевна в стаята си за важен разговор – че ще бъде важен, Линда разбра по плътно затворените прозорци и спуснати щори, въпреки чудесната топла вечер.

– Знаете ли къде се намира улица „Първа Брестка“ в Москва?

– Тя започва от площад „Маяковски“ към Беларуската гара и върви паралелно с улица „Горки“.

– Така… Аз не я зная, но там от лявата й страна, ако се тръгне от площад „Маяковски“ към нея, а не към гарата, трябва да има тухлена къща, от която са изселени живущите, и до нея празно изоставено място. Запомнете всичко точно.

– Да, да, слушам внимателно.

– Ще вземете ето какво. – Брокман и показа една празна кутия от цигари „Столични“ с откъснат капак. Още от първия ден на пребиваването си у Линда Николаевна той пушеше „Столични“. – В нея, както виждате, няма нищо, но не я слагайте в чантата.

– Добре.

– По-нататък. Ето ви два телефона. – Той показа къс от вестник, на бялото поле на който бяха написани два номера. – Не е нужно да се осланяте на паметта си, затова ги вземете, но в никакъв случай не бива да ги губите. Ще ми ги върнете.

– Не се тревожете.

– Ще отидете на площад „Маяковски“ и ще позвъните на първия телефон. Ще ви се обади мъжки глас. Ще кажете: „Набрах две, девет, едно, четирийсет и три, тринайсет“. Това е вторият телефон, който е написан тук. Ще ви отговорят: „Не, последните цифри са тридесет и едно“. Ако отговорът е друг, ще позвъните още веднъж. Но едва ли ще се наложи. Запомнихте ли?

– Да, да. Продължавайте.

– Трябва да позвъните точно в дванайсет… Е, плюс – минус две минути…

– Ясно.

– По-нататък. Ще се разходите половин час, а след това ще отидете на „Първа Брестка“. Ще минете през изоставеното място и ще хвърлите тази кутия. По-добре към средата. И незабелязано.

– Разбирам.

– След това ще повървите по тази улица. Едва ли някой ще вземе празната кутия без капак, но вие все пак ще проследите… Може вятър да я отнесе, а това не трябва да става.

– Ами ако изведнъж завали? – каза Линда Николаевна. – Ще се намокри.

– Това не е страшно. Слушайте по-нататък. Между дванадесет и половина и един часа на обяд някъде наблизо ще спре кола. С дипломатически номер. Ще излезе мъж с куче. Когато той отиде към запустялото място да се разхожда, изчезвайте оттам и веднага в къщи.

Линда Николаевна имаше чувството, че наблюдава цялата тази сцена някъде отстрани, но тя е съвсем млада, седят двамата в мрачината при защорени прозорци и водят таен разговор и този безстрашен мъжествен красавец изпраща своята вярна помощничка на път, пълен с опасности и коварни капани. Ох, как чакаше тя този възвишен миг!

Но Брокман прозаично продължи:

– Вие се обличате… много… как да кажа… шикозно. – Той имаше пред вид не за годините, но това беше несправедливо. Линда Николаевна се обличаше с вкус; при това знаеше, че изглежда по-млада от своите шестдесет години и съблюдаваше точно мярката, без да отива нито в едната, нито в другата крайност. Защо да се състарява с дрехите?

– Добре, ще облека един старичък костюм – покорно се съгласи тя, но погледна така, като че ли искаше да каже: „Какво значение има как ще съм облечена?“

В събота, на 10 юни, Линда Николаевна пристигна в Москва и направи всичко така, както й бе наредил нейният наемател. Всички описания съвпадаха, освен едно. Тя очакваше да види дипломата с добре гледано голямо куче от рода на дог или доберман-пинчер, а този излезе от колата с такса в ръцете си. Наистина, таксата беше чиста, но когато дипломатът я остави на тротоара, гледката не беше много изискана. Но, от друга страна пък, всичко изглеждаше съвсем естествено – грижлив стопанин разхожда своето куче.

Дипломатът вдигна от земята хвърлената от Линда Николаевна празна цигарена кутия, разходи се с таксата, като я държеше на въженце, из запустялото място около три минути. Линда Николаевна го наблюдаваше отдалеч, докато влезе в колата си, и така наруши дадената й инструкция, но това беше дреболия.

Като се върна в къщи, тя се отчете пред Брокман и, давайки му бележката с телефонните номера, каза:

– Между впрочем аз ги запомних.

– Още по-добре – каза Брокман. – Постарайте, се да не ги забравите, ще ви трябват още.

Измина една седмица и следващата събота Линда Николаевна отново замина за Москва, но не за да остави или вземе някакво послание, а само да позвъни на онзи телефон. Този път имаше известна вариация. Преди тя попита: „Набрах две, девет, едно, четирийсет и три, тринадесет“. Отговори и мъжки глас: „Не, последните цифри са тридесет и едно“. Сега нейните последни цифри на паролата бяха тридесет и едно, а отговорът – тринайсет. По-нататък тя трябваше да каже: „Извинете, моля“ – и да запомни дума по дума какво ще й отговорят.

Тя чу в слушалката вече познатия глас, който след размяна на паролите каза: „Нищо, на всеки се случва“.

Когато Линда Николаевна предаде тези думи на Брокман, той се развесели. Това на свой ред зарадва и нея, тъй като, откакто се беше върнал от град К., нейният обожаван наемател изглеждаше твърде суров и това създаваше неуютна атмосфера в къщи.

След три дни Линда Николаевна отново тръгна за Москва да звъни на онзи телефон. Оставаха същите условия, както първия път, с една разлика: на въпроса й за набрания телефон трябва да отговорят не „тридесет и едно“ и не „тринайсет“, а да назоват съвсем други цифри. Какви – Брокман не знаеше. Той каза, че могат да назоват всякакво число, дори и тризначно.

– Запомнете – добави той, – вие отивате сега за тези цифри. Научете ги наизуст. Ако не чуете добре, ще попитате отново. И повече никакви разговори.

За предупреждението да ги научи наизуст тя би се обидила на всеки друг, но не и на квартиранта си.

Тя отиде до Москва и донесе на Брокман цифрите 67. Това беше в сряда, на 21 юни, а в петък – нова задача.

Сутринта на закуска Брокман попита:

– Според вас колко пощенски служби има в Москва?

– Не зная. Може триста, може петстотин. – Тя не разбираше за какво му е всичко това, но всичко се изясни.

– А къде се намира номер шестдесет и седем?

– Аз не живея в Москва. Дори и московчанин не ще знае такива неща, освен пощенските служители.

– Добре, това не е важно. Ще попитаме в бюро справки.

Линда Николаевна свърза, разбира се, номера на пощата с цифрите, които му бе донесла от Москва, и чакаше какво ще стане по-нататък.

Брокман си допи кафето и каза:

– Утре ще отидете в Москва. В шестдесет и седми клон на ваше име „до поискване“ ще има писмо или картичка. Трябва да я получите. За това ще ви бъде ли нужен документ?

– Разбира се.

Пощенският клон номер 67 се оказа близо до Курската гара – на улица „Чкалов“, номер 29. Наистина на името на Л. Н. Стачевска имаше картичка, на която беше написано: „Скъпа Л. Н.! Ще мина транзит през столицата на 1 юли за два дни. Трябва ми кафяв шлифер или чадър (желателно японски, автоматичен), а няма да имам време за покупката. Ако не ви затруднява, купете ми ги. Съобщете кога можем да се срещнем. Предварително ви благодаря. Ваш Н. А. Воробьов.“

(Авторът смята за свой дълг да напомни на читателя за направеното в началото предупреждение, че много от участниците в тази история имат птичи имена. Ето още едно, но то ще бъде последно.)

Напълно безобидна картичка, с най-банално съдържание. Но Линда Николаевна разбираше, че в нея има важни сведения, имащи пряко отношение към някаква операция, в която участвува и тя самата като обикновен куриер. Това леко накърняваше нейното самочувствие, тя искаше нещо повече. Вероятно Брокман по някакъв начин е забелязал нейното недоволство и пресметна, че е злоупотребил с властта си толкова често да използува старата жена да тича натам и насам, затова след като прочете картичката, каза:

– Вие извинете, Линда Николаевна, че се наложи заради мен да се печете по горещината…

– Не преживявайте, няма да ми стане нищо. Ще ми бъде даже полезно…

До 30 юни Линда Николаевна си седя в къщи, а този ден Брокман й продиктува да напише картичка и да я пусне в пощенска кутия, но не тук, а отново в Москва. Тя сложи картичката в една книга, която си взе за по пътя.

Картичката имаше следния адрес:

„Скъпи Н. А.! Получих вашата картичка. Не съм купила вещите, които искате, ще ги купим заедно, аз ще ви помогна. Ще се видим в един часа на обяд.“ И подпис: Л. С.

Адресът на картичката бе: „Москва, 167 пощенски клон, до поискване, за Воробьов Н. А.“

Линда Николаевна се зарадва на собствената си съобразителност, когато разбра, че числото 67 подсказа на квартиранта й не само номера на пощенския клон, където ще получи кореспонденцията си, но и номера на пощата, където трябва да изпрати картичката с отговора. С добавяне на единица пред цифрите количеството на информацията се удвоява. Интересно как се разшифроват другите числа и думи в картичката? Линда Николаевна се надяваше, че с време и това ще й се изясни.

Тя пусна картичката в пощенската кутия на площада до Курската гара.

На 4 юли 1972 година, вторник, в пощенския клон номер 167, намиращ се на Ленинградския проспект, номер 56, сутринта се отби мъж на около четиридесет години, среден на ръст, обикновена външност. Показвайки паспорт на името на Воробьов на гишето за писма, той получи картичката и се запъти към спирката на метрото „Летище“, но не му беше съдено да се качи в метрото: той беше спрян до дом номер 60 от един млад мъж в милиционерска униформа с лейтенантски пагони, който, козирувайки, каза:

– Моля, вашите документи.

Воробьов не очакваше това и за момент се обърка. Автоматически извади паспорта, в който беше картичката, протегна го към лейтенанта, но в последния миг издърпа картичката.

Лейтенантът дълго разглежда паспорта. Накрая каза спокойно:

– Снимката е залепена после, гражданино Воробьов.

– Глупости! – Воробьов неестествено се засмя.

– Ваш ли е паспортът? – попита лейтенантът.

– Разбира се, че е мой.

– Тогава ще се наложи да ви задържим за малко. Моля. – Лейтенантът посочи с ръка към жълтата милиционерска волга на тротоара.

Той отключи дясната врата и я разтвори пред Воробьов. След това обиколи колата и седна зад волана.

В това време Воробьов искаше незабелязано да изхвърли картичката през прозореца, заради което малко поотвори прозореца. Но лейтенантът забеляза, излезе, взе картичката, без да каже нищо, отново седна зад волана и потегли.

– Къде ме карате?

– В районното…

В районното управление на милицията се разигра следната сцена:

Лейтенантът заведе Воробьов при заместник-началника по криминалните престъпления, даде му паспорта и доложи:

– Другарю майор! Гражданинът Воробьов е задържан от мен при спирката на метрото „Летище“. Има сходство с рецидивиста, обявен за всесъюзно търсене. При задържането се опита да изхвърли през прозореца това. – Лейтенантът сложи картичката на масата.

Майорът също дълго разглежда паспорта и самия Воробьов, после прочете картичката. След това каза:

– Снимката е сменена. Как ще обясните това?

Воробьов произнесе следните думи, които нито единият, нито другият милиционер очакваха:

– Всичко това са глупости. Вие нямате право да ме задържате. Аз съм чужд поданик. Турист. Живея в хотел „Украйна“. Можете да проверите. А този паспорт не е мой.