Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 19 страниц)

– Имате ли много познати? – попита Светлана с едва доловимо издайничество, което впрочем Пиетро улови без много усилия.

– Много – каза той, давайки вид, че не е разбрал истинския смисъл на нейния въпрос. – Там, където работех, всички ми бяха приятели.

– А къде сте работили? – поинтересува се Галя.

– Казва се химкомбинат. Сега го построиха. Не сте ли чули?

– Да, писаха във вестниците и по телевизията го показаха.

– Аз също участвувах в строежа. Монтирах апаратура. Цяла година.

– Какъв е този комбинат?

– Ще произвежда различни торове за селското стопанство.

– Знаеш ли – каза Светлана и се обърна към Галя, – Пиетро заминава утре. Нали така, Пиетро?

– Да, за съжаление – с истинска тъга каза той. – Между впрочем, моите тукашни колеги ме наричаха Пьотр. Това по ми харесва.

– Много добре говорите руски – забеляза Галя.

– Стараех се. Аз започнах да уча руски още като студент.

– Къде сте учили?

– В Милано. Аз съм оттам.

– Имате ли голямо семейство?

– Татко, мама, сестра ми и аз. Но… – Пиетро посочи с пръст малкото магнитофонче, което държеше в ръка. – На него му е скучно, той всичко знае за мен. Хайде да поговорим за нещо по-интересно.

– Например? – попита Светлана.

– Например за вас.

– Е, какво интересно има тук! Ние никъде не сме ходили, нищо не сме видели.

– Както казват руснаците, всичко е пред вас. – Той замълча за секунда, а после се обърна към Светлана: – Аз вече имам вашия глас, но ако ви помоля за автограф?…

– Пиетро, вие какво? – Светлана се засмя. – Аз да не съм Ирина Роднина?

– Бихте ли ми изпратили някога една картичка?

– Това може.

Пиетро извади от джоба си кожено бележниче, а оттам две визитни картички.

– Заповядайте.

Светлана и Галя взеха картичките и ги сложиха в чантичките си.

– Полага се размяна – каза Пиетро.

– Ние нямаме визитни картички.

– Тогава ще запиша домашния ви адрес.

Момичетата се спогледаха и Светлана каза:

– Ако искате да ми пишете, изпратете го до магазина.

– Но аз не ви знам даже презимето. – Той като че ли беше засегнат.

– Сухова. Светлана Алексеева.

Пиетро посочи магнитофона.

– Там вече се записа. А може ли да ви изпратя нещо като подарък?

– Ами, защо! Няма нужда. По-добре вие елате.

– Аз все пак ще ви изпратя. Иска ми се да ви доставя удоволствие.

… Точно в този момент Витек видя Светлана през храстите.

– Ето я твоята Светка – посочи с ръка на оглеждащия масите Льоша. – Там има някакъв не наш…

Льоша не можеше да промени изражението на лицето си, толкова му стана неприятно. Той извади фотоапарата от калъфа.

Като се криеха зад храстите, те се добраха до масичката на Светлана на около петнадесет метра. Тук Льоша приготви апарата за снимане – постави блендата на единадесет, скорост сто, свали капачката на обектива.

Храстът, зад който се криеха, не беше много гъст. Льоша намери прозорче между клоните, завъртя резкостта, но от това положение нещо не се получаваше. Наложи се да излезе от храстите, за да щракне, но така в кадър попадна и съседната масичка. Той веднага се скри зад храста и започна да върти блендата и скоростта. Това беше изпробване на фотоапарата и първото му фотографиране в живота, макар че беше прочел инструкцията. За по-сигурно трябваше да направи няколко снимки.

Но не успя да повтори снимането.

Тъкмо беше готово всичко, изневиделица отстрани се появи един нисък чичко – Льоша не можа да го разгледа добре, – който показа някаква книжка и каза шепнешком:

– Тук не може да се фотографира.

Льоша се учуди.

– Това пък какво е?

– На вас говоря, младежо, тук не може да се фотографира. Моля да осветите филма!

– И още как! – ядоса се Льоша.

Витек показа мръсен, но затова пък много изразителен среден пръст на чичкото, дръпна Льоша за ръкава и, промъквайки се между храстите, изчезнаха.

– Льошка, хайде да ги поразвеселим – дяволито предложи Витек, когато излязоха на алеята, водеща към автобусната спирка.

– Да я вземат дяволите – пъхайки фотоапарата в калъфа, каза Льоша. – Хайде в къщи.

Дълго крачеха мълчешком, след това Льоша произнесе нещо непонятно за Витек:

– Ще й дам аз един стенвестник… Хм! Културничко обслужват!

– Какъв стенвестник? – зачуди се Витек.

– Хайде, не разсъждавай. – И Льоша го перна по тила…

Галя, Светлана и Пиетро седяха в кафенето до три часа, след това тръгнаха пешком към центъра и обядваха в един ресторант, после отидоха на кино от 18:30 часа, но не седяха докрай – филмът беше скучен.

Когато излязоха от киното, възникна един проблем: Пиетро искаше на всяка цена да изпрати момичетата – той предлагаше по-напред да изпратят Галя, а след това той да изпрати Светлана. Момичетата настояваха те да изпратят Пиетро до хотел „Москва“. Спорът беше решен с просто гласуване и болшинството победи.

Тъй като Пиетро наистина на другия ден излиташе за Италия и понеже много се хареса и на Светлана, и на Галя, прощаването беше дълго. Обещаха си да не се забравят, а Пиетро повтори няколко пъти, че непременно ще дойде пак колкото се може по-скоро. И тримата бяха не съвсем трезви, затова разговорът беше оживен и на висок тон – бяха застанали на десет крачки от главния вход на хотела и всички ги оглеждаха. В изблик на чувства Пиетро се опитваше да пъхне на пръста на Светлана своя пръстен с някакъв неизвестен камък и тя трябваше да употреби много усилия, за да вразуми италианеца.

Най-после се разделиха. Галя взе такси. Тя закара Светлана, която слезе малко по-далеч от тяхната къща. Беше десет часът.

Светлана вървеше, без да бърза, като че ли се разхождаше.

Льоша седеше на пейката с двама приятели, чакаше я. Когато тя се изравни с тях, той стана, искаше да я хване за ръката, но тя се дръпна.

– Разхождаме се с разни чужди красавци? Сбъднаха се мечтите ти, а? – каза той.

– Отело, ревнивецо – насмешливо отговори тя. – Теб какво те засяга?

– Ще видим, хубаво ще ми се поразходиш.

Тя се скри във входа. Никога досега Льоша не беше изпитал такава мъка.

Глава 3

Агентът „болван“ и Бекас

За да не се разбере погрешно, трябва веднага да обясним, че думата „болван“ тук се употребява не в смисъл на глупак, тъп човек. Тази дума има и много други метафорични, преносни значения. Например, когато вместо нещо, се прави неговото подобие, това от народа се нарича „болван“, а сега се казва макет.

В историята на шпионажа има немалко случаи, когато секретните служби на разузнавателния център, изпращайки в противниковия лагер някакъв разузнавач с важна мисия, едновременно, по друг път, по друг канал, изпращат още един или даже няколко свои агенти, които, без да знаят за двойствената игра на своите господари, привличат вниманието на вражеското контраразузнаване. То лапва въдицата и хвърля силите си в борба или в игра с подхвърления шпионин, а в това време истинският агент без особени пречки си върши работата. Именно такива фалшиви, или по-точно спомагателни шпиони, се наричат агенти-болвани.

В нашия случай ще стане дума за агент-„болван“, само че малко от по-друг тип. Става въпрос за човека на име Владимир Уткин.

Когато Разузнавателният център, принуден от действията на съветските чекисти, реши да отзове от Съветския съюз своя резидент Михаил Тулев, предпочете завръщането му да стане по море.

Уткин пристигна в Одеса с кораба, извършващ курс с група чуждестранни туристи. Той даде на Тулев своя контролен талон, с който имаше право да се качи на борда на кораба, а самият Уткин остана. Извърши се, така да се каже, най-обикновена размяна, но съвсем неравностойна.

Уткин и Тулев си размениха не само съдбите, но и шлиферите. В джоба на шлифера, който облече Уткин, имаше самолетен билет за Москва, а също така бележка с адрес и начертан с мастило план на градските улици, върху който с кръстче беше отбелязан дом номер 27. Този план и адрес се отнасяше за град С.

За там се отправи от Москва Владимир Петрович Уткин, тридесетгодишен мъж с най-обикновена външност, среден на ръст, с руса коса и сини очи. Документите му бяха в изправност. Но дори и да не беше така, провал и арест не го заплашваха, тъй като с първата крачка на съветска земя той се намираше под надеждната закрила на съветските контраразузнавачи.

Във военния билет на Уткин пишеше, че е старшина на свръхсрочна служба, по специалност свързочник, уволнен от армията, в момента е офицер от запаса. Служил е в Далечния Изток, после половин година е живял там като цивилен, след което го снели от военен отчет и се придвижил по-близо до центъра, до Москва. Ерген и изобщо единак, няма никакви роднини.

Първата грижа на Уткин в град С. бе да се представи в отдел „Кадри“ на пощата, за да потърси работа. Към тези, които бяха дошли от войската, отношението беше по-специално. Те навсякъде бяха предпочитани. При това Владимир Петрович Уткин разбираше от апаратура за слаби токове. Предложиха му длъжността техник в една от телефонните централи. Той прие. Уреди формалностите – справка, снимки, всичко беше у него. По-трудно беше с жилището – засега не можеха да му предложат нищо даже и в далечно бъдеще. Но той не се отчая – ще се свре в някоя стая или ъгъл, все някак ще се устрои.

След това отиде да се зачисли във военното окръжие.

Тези, които общуваха с него в град С., го смятаха за спокоен, въздържан човек. Но на него това му струваше скъпо. Нервите му бяха изопнати до краен предел: когато показваше документите си и разговаряше със съветски официални лица, той поставяше на изпитание цялата своя подготовка, решаваше се неговата съдба. Но проверката вече премина и той си въздъхна с облекчение.

Пренощува една нощ в хотела (разбира се, не в стая, а на дивана в хола). На другия ден чрез гардеробиера на ресторанта научи адреса на един старец, който живееше в крайните квартали и даваше стаи под наем. Работата се свърши за пет минути. Старецът имаше две малки стаички по 8 кв.м. и кухня с газова печка. Поиска по двадесет рубли на месец. Уткин не се пазари. Той имаше налични три хиляди и спестовна книжка с четири хиляди рубли – книжката му беше московска.

След една седмица Уткин започна работа. През това време той се обзаведе с креват, шкаф, завивки и всичко необходимо за сам човек. Хазяинът, Василий Максимович, охотно се съгласи да пазарува и приготвя закуска и вечеря.

Няма да бъде интересно да описваме ежедневието на Владимир Уткин, а не е и нужно. За съветските контраразузнавачи, работещи под ръководството на полковник Владимир Гаврилович Марков, който водеше цялата операция по делото на резидента „Надежда“, т.е. Михаил Тулев, беше важно едно – да изяснят целите и намеренията на новия агент, изпратен на наша територия. Но, съдейки по държането на Уткин, той като че ли имаше намерение да пусне дълбоки корени в град С. и от него не можеше да се очакват някакви активни действия.

Ролята на индикатор изпълняваше портативната радиостанция, маскирана с обикновен транзистор „Спидола“, която на времето беше доставена от чужбина за Михаил Тулев. Той я скри в сандък с пясък на тавана на дом номер 27 на улица „Златоуска“, отбелязан с кръстче върху плана, предаден от Михаил Тулев на Уткин.

Дните течаха един след друг, седмица след седмица, а Уткин изобщо не мислеше да навести тавана, макар и само за да се убеди, че радиостанцията е там.

Значи засега не му е необходима. А щом е така, той също засега не е нужен на своя разузнавателен център. Щом като един агент живее като обикновен съветски гражданин и не държи връзка със своите господари, следователно такъв агент е подставен, както се казва, „замразен“.

В нашия случай думата „болван“ е употребена в друго значение. Има такава хазартна игра, където са необходими строго определено число играчи. Но когато не достига един, все пак може да се играе. На отсъствуващото лице се дават карти и се играе за него. Това се нарича игра с болван.

Изглежда, че се започваше нова игра и главната роля в нея изпълнява Владимир Уткин.

Положението на капитана от държавна сигурност Павел Синицин, който за чуждия разузнавателен център беше крадец-рецидивист с прякор Бекас (много птичи наименования се събраха, но какво да се прави? Ще се появят още – Воробьов и Орлов), агент, живеещ понастоящем в Съветския съюз под името Павел Иванов Потапов, беше доста, необикновено и неопределено.

Преди да отпътува зад граница, Михаил Тулев получи радиограма със следното указание: „Свържете се с Бекас, предложете му да замине за друг град, желателно е в Сибир“. Но Павел-Бекас се установи в град Н. на Волга. Оттам до Москва беше една нощ път. Разузнавателният център още по-рано постави едно условие, което Бекас трябваше да спазва безпрекословно: при никакви обстоятелства да не прибягва до стария начин за печелене на пари.

Двойственото положение на Павел-Бекас създаваше и неудобства. От една страна, трябваше винаги да има предвид, че разузнавателният център, който така и не пожела засега да гласува на Бекас пълно доверие, всеки момент можеше да организира проверка (както това ставаше преди), за да види дали агентът живее на уговореното място. Значи Бекас беше длъжен да се регистрира в града край Волга. Разбира се, това не беше проблем. Той намери подходяща стая и се регистрира. От друга страна, беше крайно нерационално за Павел да стои в този град без работа и да чака връзка с разузнавателния център неизвестно докога. Необикновеното гражданско положение, в което се намираше Павел, се дължеше на това, че поради конспиративни съображения той бе лишеи от възможността свободно и открито да общува със своето началство, даже и с родната си майка. Срещите, както преди, ставаха в една вила извън града, където Павел отиваше, спазвайки необходимите предпазни мерки, и там живееше по цели седмици.

На съвещанието при полковник Владимир Гаврилович Марков обсъдиха следното: Щом Разузнавателният център е поставил на Бекас условие веднъж в месеца да проверява дали няма за него писмо „до поискване“ и нищо друго, това показва, че местожителството на Бекас се смята само като пощенска кутия, а не място за постоянното му пребиваване. А това значи, че няма за какво Павел да стърчи в този град и напразно да си пилее времето.

По такъв начин Павел имаше възможност да участвува в ежедневната работа на отдела, ръководен от полковник Марков, и да изпълнява и други поръчения.

Всеки месец в различни дни той отиваше в града на Волга. Момичето зад гишето „писма до поискване“ неизменно отговаряше, че на името на Потапов няма нищо. Създаваше се впечатление, че Разузнавателният център е зачеркнал Бекас от списъците на действуващата агентура. Единственият белег за неговите взаимоотношения с Центъра беше половинката неравно разкъсана рубла, която му бяха връчили неотдавна като парола.

Признак за това, че състоянието на летаргия няма да бъде вечно, послужи внезапната активност на Уткин: през май 1971 година (тогава, когато Светлана Сухова и нейната приятелка Галя Нестерова се запознаха с италианския инженер Пиетро Матинели, по-точно две седмици по-късно) той изведнъж се отправи към улица „Златоуска“, дом номер 27, на чийто таван в сандъка с пясък беше скрита радиостанцията в корпуса на обикновена „Спидола“. Уткин я занесе в квартирата си.

Очакваше се, че той ще установи радиовръзка с Разузнавателния център. Но Уткин не излизаше в ефира. Вероятно само приемаше.

Владимир Уткин живееше скромно, не пиеше, не гуляеше. Поддържаше връзки с определени хора, между които имаше и една хубавичка жена около трийсетте, разведена отскоро, към нея Уткин изпитваше симпатии, които не биха могли да се нарекат другарски, а, както изглежда, чувствата бяха взаимни.

Ежедневието на Уткин беше известно на властите, тъй като се намираше под наблюдение. Но има неща, които е трудно, а понякога невъзможно да се следят.

Уткин ремонтираше телефонните апарати по домовете при повикване. В някои дни имаше по над десет посещения. Контраразузнаването установи, че Уткин нямаше други цели при посещенията в домовете на абонатите – идва, поправя апарата, взима бакшиш по рубла, когато падне, и си отива. Така че по-нататъшното общуване на Уткин с притежателите на телефони не беше контролирано.

По-късно се установи, че той е използувал тази възможност в интерес на работата, заради която беше изпратен в Съветския съюз. След като взе радиостанцията от тавана, той започна да търси транзистор „Спидола“. Уткин не потърси в магазина по две причини: първо, на него му трябваше употребявана „Спидола“, за да прилича външно на тази, в която беше скрита радиостанцията, и, второ – никой не трябваше да знае, че Владимир Уткин има две еднакви „Спидоли“.

Провървя му. Веднъж беше изпратен да поправи телефона в един апартамент. Още щом прекрачи прага, се убеди, че тук живее любител на транзисторна радиотехника. Стаята, в която беше телефонът, беше претъпкана с различни, при това най-нови уреди за улавяне и възпроизвеждане на звуци. Имаше и немски грундици, и холандски филипси, и японски сонита. И сред това бакелито-хромово великолепие, скромно под бюрото се спотайваше една старичка „Спидола“ с цвят на слонова кост. Домакинът не беше млад човек, но явно младееше. Уткин бързо поправи апарата, отказа се от подадената му рубла и вече на излизане подметна с лека завист: „Да ви завиди човек на машинките“. Домакинът беше поласкан и с готовност подхвана засегнатата тема. След десет минути „Спидолата“ стана собственост на Уткин за смешно дребна сума – двадесет и пет рубли.

Уткин напъха инструментите и резервните части по джобовете, за да освободи място в куфарчето за Спидолата, раздели се със стопанина като с добър приятел и си тръгна за къщи.

Тази покупка, както по-късно ще се изясни, имаше много важно значение.

Глава 4

„Умря скоропостижно“

Преди да изясним какво се случи по-нататък, необходимо е да разкажем за една акция, осъществена от Михаил Тулев малко по-рано.

Скоро след завръщането му от Съветския съюз той получи триседмичен отпуск и замина за Франция.

… Малкото градче, където в едно топло лятно утро пристигна Михаил Тулев и си взе под наем ситроен, беше разположено в китно място, предразполагащо към почивка.

Но той пристигна тук не да почива. Това, с което се занимаваше, се нарича частно търсене. Искаше да изясни обстоятелствата около смъртта на баща си и знаеше, че няма да се успокои, докато не открие цялата истина.

Михаил и преди подозираше, че думите в некролога „Умря скоропостижно“ не са нищо друго, освен благопристойна щампа за прикриване на истината. В Москва полковник Марков му показа, изпратена им по незнайни пътища, снимка на автомобилна катастрофа, където в една от жертвите Михаил позна баща си! Тогава стана дума, че катастрофата вероятно е умишлено предизвикана. По-късно, малко преди да отпътува за Одеса, Михаил помоли Марков да му покаже снимката още веднъж и след като я разгледа внимателно, той се усъмни, че лежащият до обезобразената кола е неговият баща… Докато беше в Центъра, един приказлив стар познат, с когото веднъж се бяха заседели дълго в ресторанта, му подхвърли, че Одуванчик, тоест бащата на Михаил, граф Тулев, не е умрял от собствената си смърт. По-късно, вече в Париж, общувайки с познати от старата руска емиграция, се наслуша на двусмислени съболезнования, Михаил намери човека с прякора Дон, когото Центърът беше завербувал преди двадесет години, но който поради характера си не приличаше нито на агент, нито на провокатор и се отнасяше към тях двамата, бащата и сина Тулеви, с голямо уважение, даже с преклонение, защото Тулев-старши веднъж се беше застъпил за него пред високото началство. Този човек твърдеше със сигурност, че са пречукали стареца. Не, той нямаше никакви доказателства, но две седмици преди смъртта си Тулев дошъл при него в бара – бил бодър и някак си подмладен, откакто минал в оставка. Изпил две чаши коняк, на прощаване намигнал весело и казал: „Хубавичко е при теб. Ще наминавам…“

Според официалната версия Александър Николаевич Тулев умрял вследствие на остра сърдечна недостатъчност. За човек, прехвърлил седемдесетте, няма нищо чудно в това, но Михаил знаеше, че сърцето на баща му работеше като мотор и той помнеше не веднъж думите: „Не, синко, ако умра, то няма да бъде от сърцето. От черния дроб ще бъде може би, макар че, бог ми е свидетел, винаги съм пил с мярка…“

В Париж не научи нищо по-съществено, затова Михаил се отправи към малкото градче, където баща му беше живял през последните две години.

Жилището, къщичка сред малка градинка край града, по московски би могло да се нарече вила.

Къщата е обикновена, дървена, с три външни стъпала от бял мрамор. Имаш чувството, че не мраморният вход е построен към къщата, а къщата към него. Михаил тъжно си помисли, че вероятно тези мраморни стъпала са напомняли на баща му за къщата край Петербург – с нищо друго не можеше да си ги обясни.

Вратата беше заключена с два ключа, на прозорците имаше капаци с катинари. Михаил обиколи къщата, огледа прецъфтелите ябълки. Дърветата бяха завързали малко плод, градината изглеждаше съвсем запустяла.

Михаил отиде в кметството и там един възрастен чиновник му каза, че домът на господин Тулев според завещанието на покойника принадлежи вече на неговия син. Михаил не носеше в себе си документи за самоличност, затова прибягна до безотказното средство – бакшиша, за да получи ключовете от къщата: гореше от нетърпение да надзърне в последното убежище на баща си…

Той очакваше да го лъхне дъх на застояло, но в стаите и кухнята цареше онзи особен порядък, присъщ на акуратния самотник, свикнал да се оправя без чужда помощ. Даже прахът сякаш бе бърсан само преди седмица. В барчето под телевизора имаше няколко бутилки и чаши.

Михаил не намери никакви книжа, освен платени сметки за електричество и рекламни проспекти. Това беше странно: той знаеше, че баща му тайничко пишеше стихове. Естествено, че тези, за които баща му работеше толкова години, не можеха да оставят на произвола на съдбата неговия архив, но да отмъкнат всичко до последното листче – това вече беше прекалено. Явно някой се е престарал.

Михаил напусна къщата, като заключи с два ключа. Овладя го странно чувство, неизпитано досега: като че ли го бяха ограбили, но какво му бяха отнели, не можеше да разбере…

Той тръгна по-скоро машинално, отколкото по силата на разума, да търси съдебномедицинския експерт, който съгласно закона е бил длъжен да състави протокол за смъртта на Александър Тулев. Но преди това реши сам, със собствените си очи, да прочете протокола. Обърна се за съвет към познатия му вече чиновник в кметството, който го свърза с отговарящия за гражданско състояние. Още сто франка и в ръцете на Михаил се появи листа, върху който беше написано, че Александър Тулев, седемдесет и четири годишен, умрял от кръвоизлив на мозъка, причинен от силен удар в дясното слепоочие. Травмата вероятно е от падане върху ръба на мраморната стълба, до която е намерен трупът. По какъв начин е паднал не беше отбелязано. Следваше подробно описание, че раната съвпада с очертанието на ръба на последното стъпало.

Михаил научи от чиновника, че експертът, подписал акта, е патологоанатом в градската болница. След половин час Михаил пристигна в болницата. Там му казаха, че доктор Астие си е в къщи, тъй като вече една седмица в градчето никой не е умрял и няма работа за патолога, а при това докторът имал алергия при цъфтежа на тютюна. „Вижте какъв цъфтеж имаме“ – добави дежурната сестра, протягайки ръка към прозореца.

Михаил лесно намери квартирата на доктор Астие. Патологоанатомът му отвори вратата, държейки в лявата ръка носна кърпичка – очите му сълзяха и даже в полутъмното антре Михаил забеляза зачервените клепачи на доктора.

Нямаше смисъл да започва отдалече, защото на кого другиго ще са чужди всякакви прикрития, както на патологоанатома, чиято специалност е хладнокръвно да отваря човешкото тяло и безпристрастно да потвърждава или опровергава диагнозата, поставена приживе от лекуващия лекар. Михаил каза, че е син на покойния Тулев и започна да задава въпроси.

Да, отговори доктор Астие замислен, помня онази аутопсия. Сърцето ли? Мосю Тулев имаше сърце на четиридесетгодишен. Мозъкът? Кръвоносната система и кръвоснабдяването били нормални. Могъл ли е мосю Тулев да падне от внезапно главозамайваме? Хм, хм, това е вече из областта на предположенията, където най-добре се чувствуват терапевтите или психиатрите, но на патолога е категорично забранено да се подвизава в тази сфера…

Те бяха в кабинета на доктора – домакинът зад бюрото, Михаил на канапето – и след този ироничен отговор двамата едновременно станаха, почувствували, че или трябва да прекъснат разговора, или да говорят съвсем откровено.

– Кажете, докторе – попита Михаил, – може ли човек да получи такава рана, просто падайки на слепоочието върху стъпалото?

– Вашият баща беше висок на ръст – уклончиво отговори докторът. – По-висок от вас…

Михаил рискува: извади от джоба си портмонето и го сложи на бюрото.

– Можете да разчитате на моето мълчание – каза той, гледайки в упор сълзящите очи на доктора. – И на портмонето ми също.

Астие се усмихна.

– Веднага приберете това. Или веднага си отивайте.

Михаил бързо скри портмонето.

– Извинете, глупав навик.

– Какво ви доведе при мен? – гневно произнесе докторът. – Конкретно!

– Моля ми, кажете, действително ли е паднал?

– Не мога да зная това.

– Но характерът на раната…

– Хората падат, подхлъзвайки се на бананова кора, и се удрят смъртоносно…

– Аз внимателно прочетох смъртния акт – каза Михаил, навеждайки очи. – Раната е описана много подробно…

– Вие лекар ли сте?

– Не. Но ми се иска да докажа, че баща ми не е могъл да падне сам. Той не се е подхлъзвал на бананова кора…

Докторът се обърна към прозореца и попита тихо:

– В болницата ли ви дадоха моя адрес?

Михаил почувствува, че ледът се разчупва.

– Да. Но повтарям: можете да бъдете сигурен в моето мълчание.

– Е, все едно… Изобщо възможно е вашият баща да е ударен по слепоочието с тежък предмет. Ако ударът не е нанесен отзад, значи е бил от левак. Що се касае за съвпадението на очертанията в черепа и на стъпалото, всичко е вярно. Повече от мен не чакайте.

– Благодаря ви, докторе!

– Няма за какво. Бъдете здрав, не сте ме виждали.

… Михаил така и не разбра защо доктор Астие направи това внимателно, но не без значение признание. Може би просто съвестта е заговорила? Каквото и да е, благодарност към патологоанатома…

Михаил реши да поразпита съседите и най-напред тези, които бяха най-близо до къщата на баща му. Не можа да се добере до нищо съществено, докато не поговори с агента на компанията по продажба на недвижими имоти, който живееше малко встрани. Той си спомни, че малко преди смъртта на стареца видял около неговия дом някакъв човек на около тридесет – тридесет и пет години, облечен в работен комбинезон, с куфарче в ръка. Мосю Тулев тогава отсъствувал, агентът знаел и поради това си позволил да влезе в двора и се поинтересува какво иска посетителят. Онзи отговорил, че се занимава с ремонт на частни къщи и търси подходяща клиентела. Обикаля вилите и гледа дали няма кандидати за капитален или текущ ремонт. Агентът по продажба на недвижими имоти бил напълно удовлетворен от това обяснение, но го посъветвал да не търси работа в града: той знаел точно, че къщите на богатите собственици засега не се нуждаят от ремонт, а бедните собственици нямат излишни паря за това. Така се разделили.

След тази среща Михаил предположи, че така нареченият майстор по ремонт не е идвал случайно. Могъл е да вземе отпечатък от ръба на мраморната стълба. Ако е така, значи тук имат пръст професионалисти от висока класа. Центърът няма със собствени ръце да премахва стареца – това не е в неговия стил. По-просто е да наемат професионален убиец от тайните синдикати, които работят по поръчка.

В Париж Михаил отново се обърна за помощ към Дон. Разказа всичко, което успя да научи. Онзи обеща да му помогне, и на Михаил не му оставаше нищо друго, освен да се настани в тихото малко хотелче и да се заеме с четене на книжки.

В края на втората седмица Дон се обади по телефона и каза, че има новини, но не е желателно да се срещнат в бара. Михаил го покани в хотела.

– Така си и мислех – каза Дон още от прага не толкова мрачно, но унило.

– Какво именно? – Михаил посочи с ръка креслото до масата. Дон седна. – Какво научи?

– Чувал ли си за Франсис Боненан?

Михаил повдигна вежди, като се мъчеше да си припомни нещо.

– Не е ли свързано със случай Чомбе?

– Да. Той задигна Чомбе и го докара в Алжир.

– Той ли е убил баща ми?

Дон вдигна ръце и възкликна:

– Не! Не!

– Тогава за какъв дявол ни е този Боненан?

– Срещнах един тип от неговата компания, който ми разказа интересни неща.

– Например? – Михаил започна малко да се дразни от заобикалките.

– Той имал дружба с един човек на име Карл Брокман, също от тяхната банда, и този Брокман се изпуснал пред него, че успял за една година да спечели седемдесет хиляди долара чисти. Покрай работите на Боненан.

– Накратко – Брокман е убил баща ми?

– Най-вероятно.

– Какво общо има тук Боненан?

– Ами това са гнусни хора и няма да ти бъде лесно.

– Значи Карл Брокман…

– Е, нали разбираш, имената на такива са твърде условни. Както и нашите.

Михаил запали цигара, разходи се към вратата и обратно, попита:

– Как изглежда?

– Не са ми казали. Само разбрах, че е малко над тридесетте.

– Къде се намира сега?

– Онзи тип казал, че неговото приятелче заминало за Лисабон преди три месеца.

– Какво ще прави в Лисабон?

– Там има една агенция по разпространение на печата, която нищо не разпространява, а вербува наемници за колониите.

Михаил погледна Дон с възхищение. За такъв кратък срок даже Интелижън сървиз не би могъл повече да научи. Това е работа от висша класа, но Дон не можа да я представи бомбастично. За съжаление такива не могат да преуспеят в живота. Виж, когато работата е за пет пари и се иска повече фантазия, тогава кариерата ти е осигурена.

– Как мога да ти се отплатя? – попита Михаил замислено.

– Не бързай, когато се срещнеш на тясно с Брокман, ще почнеш да ме ругаеш.

Михаил се усмихна.

– Нищо. Как се казва твоят осведомител?

– Марк Хайзелс. Белгиец.

– Моля те, Дон, постарай се да уточниш къде е Брокман. Сега не мога да се добера до него, но все ще дойде време и за това.

– Ще се постарая. Изобщо щом веднъж човек е станал наемен убиец в колониите, това е задълго, разбира се, ако не го пречукат. Така че няма да ми бъде трудно да го намеря. Ти знаеш, че имам добри контакти с тези хора…

Дон си тръгна, а Михаил почна да си стяга куфара.

Не, той не забрави, той винаги помнеше думите на генерал Сергеев: „Отмъщението ще ви бъде лош спътник“. Но той не можеше да се пребори със себе си – трябва да намери убиеца на баща си. Отпускът му обаче свършваше. Михаил се върна в Центъра.