Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 19 страниц)

Твърде много нерви му костваше цялата тази епопея с Брокман, за да може със спокойна душа да си помисли, че е способен да стовари на Съветския съюз хладнокръвния наемен убиец, убиеца на собствения му баща.

Михаил помнеше как Монаха в разговора им миналата година ни в клин, ни в ръкав спомена за Владимир Уткин, че имал сигурна легенда. Ако Уткин затопля мястото за Брокман, ако Брокман използува неговата легенда – тогава всичко е наред: Владимир Гаврилович няма да има затруднение и не ще позволят на Брокман да покаже способността си да убива. Но може да не е така. Себастиян е опитен организатор, знае, че в тяхната работа най-очебийното не е най-надеждно. Нито един от подчинените няма да рискува да се хване на бас, че може да отгатне истинските намерения на Себастиян дори в обикновени и маловажни операции. А тук работата е сериозна. Ако Брокман се остави без надзор – това няма да мине даром.

Михаил направи всичко, което беше по неговите сили и възможности, за да облекчи Марков в откриването на Брокман – даже му изпрати снимки. Но това му съзнание не можеше да сподави и обезболи другото, че присъствието му на мястото на събитията би могло да се окаже решаващо.

Михаил се намираше в такова неуравновесено състояние на духа, когато в неделя, на 21 май, срещна Владимир Уткин, с когото се беше видял за първи и единствен път преди осем години в Одеса, по-точно на одеското летище.

И ето го Уткин, стои на края на шосето, вероятна чака на автостоп, за да отиде до града, откъдето се връщаше Михаил. Значи още не е успял да получи от банката изработеното за осем години, иначе би се снабдил със собствена кола. Михаил с разрешение на Монаха ползуваше неговия стар мерцедес в редките си пътувания. Тази сутрин той отиде в града, за да провери дали няма условния знак, с който му съобщаваха, че за него е получена кореспонденция „оттам“. Знак нямаше и Михаил седеше зад кормилото с такъв вид, какъвто вероятно има нещастният спортист, връщащ се от многодневна хилядакилометрова надпревара, макар че от града до тяхната резиденция според километража са всичко двадесет и седем километра…

Уткин стоеше на шосето близо до отклонението за имението на Центъра. Михаил удари спирачките преди завоя, Уткин гледаше към противоположната страна и се обърна, Михаил веднага го позна – по очите, по носа, по луничките. Не само кола, но и дрехи не си беше купил. Сърцето на Михаил спря да бие: съвсем „пресен“ човек „оттам“, върху обувките си трябва да има още руски прах, а в джоба – останки от цигари. Михаил отлично помнеше как там, на одеското летище, когато си смениха шлиферите с Уткин, му беше оставил кутия „Казбек“. Може Уткин след това да се е пристрастил към цигарите?…

Михаил спря пред разклонението, излезе от колата, извади цигара и запали, гледайки изпод вежди Уткин. Между тях имаше около десет метра. Уткин също го гледаше и като че ли накрая споменът го осени.

Бяха сами на пътя. По това шосе изобщо нямаше оживено движение, а днес е неделя и няма нито една кола.

– Трудно ли е тук? – попита Михаил полугласно.

– Сам ще разбереш – широко усмихвайки се, отговори Уткин.

Това беше фрагмент от разговора им някога в Одеса. Само че онзи път въпроса зададе Уткин, а Михаил му беше отговорил: „Сам ще разбереш. Защо да те плаша отрано, или обратно, да те успокоявам? Скочил си във водата – плавай, иначе ще потънеш…“

Приближиха се, подадоха си ръце.

– Отдавна ли?

– От вчера.

– Радвам се да те видя, Уткин. – Усмивката на Михаил не беше изкуствена.

Той наистина в този момент изпитваше истинска радост. Но все пак вътре тайно му работеше мисълта. Категорично беше забранено на сътрудниците на Центъра да откровеничат между себе си, но всичко може да се случи… Колкото и да е, тук имаше сближаващи обстоятелства.

– Аз също много се радвам – каза Уткин.

– Към града ли?

– Би било добре.

– Днес всичко е затворено – неделя е. Вероятно искаш по магазините да ходиш?

– А, ей така, изобщо… Няма да е лошо да пийнем по едно.

– С удоволствие. Качвай се.

В колата Уткин попита:

– Твоя ли е?

– Не, на Монаха. Взимам я, когато ми трябва. Той има друга, нова.

– Значи с началството си на ти?

Беше неразумно да разубеждава Уткин.

Михаил каза с достатъчна небрежност:

– Не се целуваме, разбира се, но сме добре.

Михаил обърна и бързо набра скорост.

– Къде според теб? – попита Уткин.

– Където искаш. Може и в „Континентал“. Бил ли си там?

– Вече не помня… Знаеш, че засега не ми разрешават много да се разкарвам.

– Тогава някъде на по-тихо. Днес има много от нашите в града.

Михаил посочи таблото отпред и сложи пръст на устните. Уткин разбра, махна пръст във въздуха: значи могат да записват? Михаил кимна и до града около десет минути не казаха нито дума.

Като зави по околовръстния път, Михаил обиколи града и спря на една тиха крайградска улица, на чиито две страни бяха накацали триетажни тухлени къщи, близо до малкия пансион „Луиза“, в чийто ресторант той понякога обядваше, когато му омръзваха ястията в служебния им стол. Както и очакваше, в малката зала от шест масички нямаше жива душа. Стопанинът, възрастен вдовец, познат на Михаил, каза, че сам ще ги обслужи. Но те не искаха засега да ядат.

Седнаха около една малка масичка до прозореца с пуснато перде и Михаил каза:

– Какво ще пием? Нещо по-силно?

– Не, хайде винце – каза Уткин. – Мозелско. Не е много кисело.

Стопанинът отиде за вино.

– Омръзна ли ти водката? – усмихвайки се, попита Михаил.

– Там не съм злоупотребявал.

– Примерен труженик?

– Защо пък не? Имаше ме на почетната дъска.

– Дълго ли кукува?

– Без малко осем години… Най-добрият техник в районната телефонна станция…

– Изобщо чистичка работа – каза Михаил.

– Да, вярно е.

– А оттук не те ли дърпаха? – това беше първият въпрос по същество и Михаил с надежда чакаше, че Уткин няма да се отклони от прекия отговор.

– Само веднъж. Накрая – без всякакво колебание се откликна Уткин.

Михаил разбра, че Уткин няма да се придържа към нарежданията на Разузнавателния център. Осем години постоянна бдителност му костваше много. Необходимо е на човек да се отпусне понякога. Но Михаил не взе да изпреварва събитията, за да не изплаши Уткин.

Стопанинът донесе вино, плодове и печени бадеми в чинийка.

Пиха. Михаил сдъвка едно бадемче и се заслуша в скърцането на зъбите.

Полковник Марков в едно от писмата си беше разказал на Михаил за посещението на Уткин до Мария и сега го избиваше да попита как изглежда тя, какво впечатление му е направила. Но, разбира се, не биваше да прави това. Оставаше да се надява Уткин сам да заговори – не под влияние на алкохола (човек, свикнал с водката, от това леко винце няма да се напие), а просто поддавайки се на благодушното настроение.

– Който не е бил там, той не може да ни разбере – тихо каза Михаил.

– Точно така.

Отново замълчаха. И отново пръв заговори Михаил:

– Да-а… Осем години – това не са осем дни!

– Но аз си мислех, че ще бъде по-лошо – каза Уткин. – А то не било никак страшно. Тягостно е, разбира се.

– Ти може би си забравил – добродушно възрази Михаил. – Тогава в Одеса, като те видях, си помислих: този младеж като биче на въженце в кланицата го водят.

– Това е вярно, колената ми трепереха. Но не задълго. След това си живеех, без да мисля. Ако не бяха тези дяволски „Спидоли“, изобщо щях да забравя кой съм в същност.

– Защо „Спидоли“? Аз ти оставих само една.

Уткин не искаше да мисли за никакви секретности и забрани. Каза си всичко, както си е. А и какви особени секретни работи на своето осемгодишно бездействие може да издаде на този човек, който през цялото време е бил в щаба на Центъра и който е толкова близък с началството, че му ползува колата като своя собствена?

– Аз имах две. Заповядаха ми да се снабдя с втора внимателно, купих я от един психопат. А след това криех твоята, а втората тиках на показ.

– Защо?

– Дявол ги знае? Режисьорите си седяха тук, не съм ги питал.

Пиха още от виното. Михаил каза:

– Ти не се страхувай от мен. Не съм от разговорливите.

– А, какви тайни имаме? – учуди се Уткин. – Седях си там като пън. Разшавах се само в Батуми, и то по разписание. Никаква самостоятелност.

– Разменихте се както тогава?

– Не съвсем. Някой слязъл и аз вместо него се качих на кораба, но кой беше – очите не съм му видял. Изобщо се разигра някаква игра. Но аз бях пешката.

– Всички ние сме пешки – въздъхна Михаил. – Да пийнем малко коняк, а? – На него наистина му се пиеше нещо по-силно.

– Давай!

Поседяха още час и половина, но бяха трезви. Уткин разказа подробно за батумското заминаване и накрая добави, че е донесъл със себе си купената „Спидола“ и стояла на масата му в къщи, но днес я изхвърлил – толкова му омръзнала.

За пътуването си до Мария не каза нито дума значи това е било много секретно. Ръката на Себастиян…

Когато решиха да стават, Михаил извика управителя. Уткин подаде на Михаил пари, но Михаил му стисна ръката заедно с парите и я махна от масата, той плати сметката.

Като прецениха, че е по-добре Уткин да не се появява в компанията на Михаил, те се разделиха на шосето – Михаил го свали близо до завоя към тяхната резиденция.

Михаил не искаше повече да се среща с Уткин – не разчиташе повече да научи от него нещо съществено. Но на 24 май, в сряда вечерта, Монаха извика Михаил, там беше и Уткин.

– Мисля, че ще ви бъде приятно да се видите – каза Монаха, когато се поздравиха.

След това Уткин разказа на Монаха това, което Михаил беше вече чул в неделя. Можеше да се направи заключението, че след връщането си Уткин докладва не на Монаха, а на Себастиян. А това от своя страна потвърждаваше неутешителния за Михаил факт: Себастиян отново е взел юздите в свои ръце.

Трудно беше да се разбере защо Монаха е решил да изслуша отчета на Уткин в присъствието на Михаил. Може би е искал да покаже, че партията на Уткин е разиграна от начало до край пред очите на Михаил? А може би му е било скучно цяла вечер да седи сам с Уткин?…

Връщането на Уткин и всичко, което Михаил чу от него, подсказваше един-единствен извод: сега там, в Съветския съюз, се провежда сериозна акция. Иначе трябва да се признае за абсолютно безсмислено осемгодишното живуркане. Мислейки за това, Михаил започна да нервничи, тъй като беше уверен, че всичко това ще се отрази и върху него.

Всеки ден взимаше от гаража мерцедеса на Монаха и пътуваше до града, но все още нямаше знак за пристигнала кореспонденция от Москва.

Така измина месец и половина. Най-после видя сигнала и скоро получи послание от Марков, което беше по-дълго от предишните. Но най-важното, най-радостното за Михаил беше още в първите редове – отзоваваха го.

На другия ден той помоли Себастиян да го приеме по личен въпрос: сега Себастиян лично ръководеше кадрите от централния апарат, освобождавайки шефа, както сам се изрази, от пране на мръсно бельо. Той не обичаше старите сътрудници, които поради познанството си с Монаха понякога биха могли да се обръщат към него непосредствено. Тулеви, и бащата, и синът, както всички сътрудници знаеха, Себастиян не само не ги обичаше, но ги ненавиждаше. Съблюдавайки субординацията за първи път от възцаряването на Себастиян, Михаил разчиташе да поласкае самолюбието му и с това да облекчи своята задача. Но сметките му не се оправдаха.

Себастиян го посрещна вежливо, поинтересува се от здравето му, а когато чу, че на Тулев му е омръзнало да работи в аналитичния отдел, той сухо добави:

– При нас няма друго място за вас.

– В такъв случай моля разрешението ви за безсрочен отпуск – каза Михаил.

– Вие скоро бяхте в отпуск, и то доста дълго – възрази Себастиян.

С Брокман в Швейцария Михаил пътува по личното разпореждане на Монаха и Себастиян не знаеше истинската причина, но все пак каза:

– Онова не може да се смята за отпуск.

– Защо?

– Аз работех.

– Не зная. Официално бяхте в отпуск.

– Изморен съм. Може ли човек да получи отпуск, щом настоятелно се нуждае от него?

Почувствувайки чуждото раздразнение, Себастиян стана по-спокоен.

– Колко искате?

– Поне половин година.

– Това е твърде много.

– Нямам претенции за заплащането.

Себастиян се усмихна:

– И още как! Половин година и заплата – това е, знаете ли…

– Благодаря ви – каза Михаил с облекчение. – Бих искал да замина след два дни.

– Къде смятате да се установите?

– Засега в Париж.

– Съобщете ми оттам своя адрес. И трябва да знаем целия ви по-нататъшен маршрут.

– Добре.

Себастиян не му пожела лицемерно приятна почивка и с това предизвика уважението на Михаил – един-единствен път в цялата история на техните взаимоотношения.

Михаил знаеше, че парижкият адрес и лъжливият маршрут на неговия отпуск няма да заблудят Себастиян. Той ще провери всичко и ще се убеди в измамата. Но нищо не можеше да се направи. С такова нетърпение го чакаха в Москва, с каквото и самият той се стремеше натам.

На 14 юли Михаил пристигна в Париж, в града, където всеки, който искаше да потъне и заличи следите си, можеше да направи това без особен труд. А на 16 юли той изчезна от Париж.

Глава 25

Среща с Брокман

Всеки що-годе проницателен наблюдател, ако си постави безсмислената задача да класифицира Линда Николаевна Стачевска, трябва да признае, че тя принадлежи към онзи рядък за нашето време род хора, които се наричат авантюристи от висока класа, хора, чиито ярки представители са били, да кажем, Григорий Отрепов и подобни самозванци – негови предтечи и епигони от раба Клемент, представящ се за умъртвения си господар Агрип Постум и опитващ се да вземе властта от римския император Тиберий, до корнет Савин, който едва не седна на българския трон. От жените можем да посочим така наречената княгиня Тараканова и толкова злополучната Мата Хари.

Историята не е запазила сведения относно това, дали гореспоменатите прекрасни дами са правели утринна гимнастика. Затова пък точно знаем, че Линда Николаевна редовно я правеше в продължение на трите годишни времена – есен, зима, пролет. Лете физзарядката тя заменяше с работата в градината и цветарника.

Всяко постоянство, с изключение на малкото особени случаи – е признак на педантизъм, а педантизмът не се съчетаваше с авантюризма. Въпреки това в Линда Николаевна тези несъчетаеми качества се съчетаваха и може би заради това тя, за разлика от своите предшественички, съумя да доживее до преклонна възраст.

На 5 юли 1972 година Линда Николаевна стана в пет и половина и в шест вече се занимаваше с обикновената си работа в градината. Денят обещаваше да бъде много горещ. Още от сутринта небето загуби синевата си и стана стоманеносиво. Обилно полетите вчера лехи с божури, флокси, латинки и гладиоли въпреки ранния час вече бяха изсъхнали и земята беше станала сива.

Изтръгвайки от лехите появилите се през нощта стръкове бурени, Линда Николаевна си мислеше, че това лято ще бъде тежко за цветята. Но мислите за цветята веднага се смениха с други, по-важни. Отново и отново, както обикновено правеше в последно време, повтаряше мислено маршрутите и действията, предприети по нареждане на нейния обожаван наемател, преценяваше значението им, съпоставяше и се опитваше да предвиди прогнозата за близките дни. Главна изходна позиция и доминанта на тези изчисления беше, което не е трудно да се досетим, нейното собствено участие в предстоящите събития. Както е известно, Линда Николаевна жадуваше за активна дейност, неограничена от примитивните куриерски задължения. Изострената възприемчивост й позволяваше да чете мислите на квартиранта като отворена книга. И тя отдавна беше прочела, че наближава срокът, когато той ще й повери истинска работа. Оставаше още малко да потърпи, неизбежното ще стане. То може да дойде всеки божи ден…

Ето защо в онова безветрено слънчево утро на 5 юли Линда Николаевна не беше изненадана, когато видя Брокман да влиза в градината при нея, макар стрелките на часовника да показваха шест и нещо. Брокман, който никога не се събуждаше по-рано от седем, сега беше избръснат, измит и свеж. Впрочем, като го обхвана с одобрителен поглед, Линда Николаевна успя да забележи в израза на лицето му нетърпение и загриженост. При това в края на устните му димеше цигара и това говореше за неспокойно състояние на духа, тъй като той никога не пушеше преди закуска.

Като огледа сивото безоблачно небе, напрашените листа на ябълките и накрая Линда Николаевна, Брокман каза:

– Днес ще е не по-малко от тридесет градуса.

– Ако не и повече – откликна Линда Николаевна. – Вие ще ходите ли някъде?

– Аз не. Но ще се наложи вие да отидете до Москва.

Линда Николаевна отвърза престилката и я свали. Тя помнеше наизуст съдържанието на картичката, която беше написала под диктовка до непознатия й Воробьов. Затова тя попита:

– В един часа на обяд трябва да бъда на площад „Пушкин“?

– Да.

– Тогава по-добре да не губим време. Ще приготвя закуска.

– Да влезем за малко при мен.

В стаята Брокман извади от сакото си, което седеше в гардероба, бележник, а от бележника – снимка. Подаде я на Линда Николаевна.

– Запомнете го!

Това беше снимката на известния ни вече Воробьов-Блиндер. Най-обикновено лице.

– Той е доста висок, малко по-висок от вас – каза Брокман, прибирайки върнатата му от Линда Николаевна снимка. – Носи кафяв шлифер. Веднага ще го познаете, дори да е сред тълпа от хора… Днес не се предвижда дъжд, едва ли всички ще бъдат с шлифери.

– В градинката при Пушкин обикновено няма тълпи.

– Още по-добре…

– И никаква парола? – попита Линда Николаевна.

– Каква парола ви е нужна, щом видяхте снимката?

– Ами ако се окаже, че не е той?

– Не бързайте, всичко ще ви обясня – каза Брокман. – Значи така. Виждате, че този човек чака, приближавате се и без всякаква парола казвате: „Да отидем в къщи“. Ще го доведете при мен, но не тук, а на пазара, на автобусната спирка. Аз ще бъда там. В колко часа ще можете да пристигнете?

– Трябва да видя разписанието.

Линда Николаевна донесе разписанието на крайградските влакове и двамата го разгледаха. Прецениха, че Линда Николаевна и Воробьов могат да пристигнат с електричката в 15,53.

– До пазара е десет минути пеша – каза Линда Николаевна.

– Ще ви чакам в четири. Ще го доведете до автобусната спирка и ще си отидете. Мен няма да ме видите – не се вълнувайте, аз сам ще го видя.

Брокман запали нова цигара.

– А сега за другия вариант. Може да дойде не този човек, но името му трябва да бъде същото. Ще се приближите и ще попитате: „Вие ли сте другарят Воробьов?“ Той ще каже: „Да“. Вие питате: „Отдавна ли ме чакате?“ Той трябва да отговори: „Точно седемнайсет минути“. Това е паролата.

– Всичко е ясно – каза Линда Николаевна. – Но ако този друг Воробьов ми каже други думи?

Брокман загаси цигарата в пепелника и се усмихна.

– Тогава – моля за извинение. Ще бъде много лошо.

Линда Николаевна нямаше нужда от уточнение защо ще бъде много лошо и кой ще пострада най-напред. Тя мислеше не за себе си, тя се безпокоеше за него.

– А ако все пак ме докарат дотук? Къде да ги водя? В къщи ли?

– У дома, като в капан – каза той. – По-добре на спирката.

– Как ще ви подскажа, че е чужд?

Той се замисли и след това попита:

– Ще вземете ли със себе си някаква чанта?

– Непременно.

– Ако все пак ви докарат дотук, хайде да се условим така: ще държите чантата в дясната ръка. Ако всичко е нормално – в лявата, ако не е – в дясната.

– Добре.

– Ще чакам до четири и половина.

– Безсмислено е – възрази Линда Николаевна. – Електричката може да закъснее.

Брокман имаше възможност и по-рано да се убеди в предаността и изпълнителността на Линда Николаевна. Сега тя показа, че може да бъде хладнокръвна и пресметлива.

– Вярно – съгласи се той. – Хайде да се договорим за краен срок – пет часа.

След това Линда Николаевна приготви закуска, ядоха, тя изми съдовете, изобщо както в обикновен ден. До нейното тръгване не промълвиха нито дума за предстоящата работа. Необикновено беше само неговото напътствие:

– Сбогом – каза Брокман, като й стисна ръката.

– По-добре с чантата в лявата ръка – каза тя и отвори вратата.

Семьонов дойде в градинката на Пушкиновия площад в един без десет.

Той беше със светъл костюм от тънка лятна материя, синя риза без вратовръзка. На ръката му преметнат кафявият шлифер на Воробьов-Блиндер, в чиито джобове имаше по две тубички паста за зъби.

Беше развълнуван. Знаеше, че отдалеч го наблюдават двама верни другари, които по-скоро ще загинат сами, отколкото да позволят да загине той, по от това още повече се вълнуваше. Първо, никаква опасност не го грозеше тук, в центъра на Москва, в този ясен летен ден. Второ, той сам можеше да се защити. Затова невидимото присъствие на другарите само го смущаваше – той се чувствуваше неловко като дебютант на сцена. Ако ги нямаше тях, не би изпитвал такова притеснение. Всички други случайни свидетели на това, което щеше да се разиграе тук, не влизат в сметката, тъй като нямат никаква представа за него.

Семьонов се разхождаше на площадката зад паметника на Пушкин. В такава горещина на този припек това може да прави само човек, дошъл на среща. Но странно нещо, заедно с него тук се разхождаха много хора, жени и мъже. Изобщо цялата градинка, почти лишена от сянка, гъмжеше от хора в този час, на пейките нямаше нито едно свободно място.

Той познаваше Линда Николаевна по снимките, направени от скрита кинокамера, и можеше да я забележи отдалеч, но Семьонов умишлено не се оглеждаше, за да не се издаде. Затова нейното появяване за него беше малко неочаквано. Той обаче забеляза, че тя не пристигна точно в един часа, а в един и пет. Той не знаеше, че тя го беше оглеждала преди това.

Приближавайки се, Линда Николаевна каза:

– Извинете, вие ли сте другарят Воробьов?

Той каза:

– Да.

Тя след пауза попита:

– Отдавна ли ме чакате?

Той смутено сви рамене.

– Как да ви кажа?… Около десет-петнадесет минути.

Линда Николаевна, която досега го гледаше в очите, сега погледна встрани.

– Извинете, като че ли съм сбъркала.

И тръгна със своята величествена походка към Моссъвета.

Тя не произнесе думите, предназначени за истинския Воробьов: „Да отидем в къщи“. Както щеше да каже Павел Синицин, тук и на таралежа би му станало ясно, че Линда Николаевна е разшифровала подмяната без много труд. По какъв начин е сторила това, нямаше време да се гадае. За такъв случай Семьонов си имаше доста разгърнат план на действие. Той си поглади косата с ръка – това беше знак за тези, които наблюдаваха срещата: „Аз съм разкрит“.

Той догони Линда Николаевна до Елисеевския магазин. Като го видя до себе си, тя забави крачка, очаквайки той да я задмине, но Семьонов каза:

– Трябва да побързаме, Линда Николаевна… Да се върнем на площада, да се опитаме да вземем такси?

Линда Николаевна не отговори нищо, спря, обърна се и също така величествено закрачи в обратна посока.

Семьонов, който беше придобил обикновената си увереност, отново почувствува известно притеснение, но вече от друг род. Спокойствието и високомерието на тази възрастна жена бяха така подчертани, че той почувствува раздразнение. Ако беше по-млада, щеше да й избие бързо тази надутост, но от почит към възрастта се наложи да спазва ритуал, който в създалата се ситуация се свеждаше до насилие над здравия смисъл.

Така разсъждаваше Семьонов, докато вървяха до спирката за такси срещу кино „Русия“. За съжаление той не можеше да знае какво става в главата и душата на Линда Николаевна. Заблуждаваше го маската на невъзмутимост, а всъщност под нея изобщо не беше спокойно. И Линда Николаевна не отговаряше на неговите опити да разговарят не само поради високомерието, усвоено от най-добрите берлински образци от 1941–1942 година.

Тя се стараеше да се съвземе от неочакваното объркване.

Макар че при обсъждането с Брокман на това пътуване тя първа допусна именно такъв най-лош за нея вариант и разглеждаше последствията с естествено хладнокръвие, но това беше в нейната къща на четири очи с нейния обожаван квартирант. Едно е да си представиш само собствените действия, а съвсем друго е да действуваш в реална обстановка.

С една дума, Линда Николаевна беше извадена от релсите и се стараеше по-бързо да си върне присъствието на духа. Семьонов търсеше верния тон, за да се освободи по-бързо от напрежението и да се заеме със същността на работата, която го сблъска с тази горделива особа.

На улицата сред потока от хора не беше много удобно да се води поверителен разговор, но все пак някои неща можеха да се кажат.

– Зная разписанието на вашата електричка – миролюбиво каза Семьонов, когато стигнаха до спирката, на която около пет-шест човека чакаха такси.

Линда Николаевна и този път замълча. Семьонов и не чакаше друго.

– Трябва да побързаме за тринадесет и петдесет и осем – каза той напълно благодушно.

Тя мълчеше. Тогава той попита строго:

– В определен ли час ни чакат? Или както дойде?

– Все едно – каза най-после Линда Николаевна и Семьонов разбра, че тя лъже:

– Не е вярно.

– Щом знаете всичко, защо питате?

– Зная много неща, но не всичко. И за вас, и за мен ще бъде по-добре, ако кажете истината.

Вероятно отстрани те изглеждаха като леля и племенник, които обсъждат някакъв семеен въпрос.

– Даже не зная с кого имам честта… – Тя каза това твърде високо, околните можеха да чуят.

Семьонов се наведе към нея.

– Моля, говорете по-тихо. Ще ви покажа документ, само че по-късно.

Той си помисли, че Линда Николаевна, ако пожелае, може да изпадне в истерия тук, на спирката, ще стане публичен скандал и тогава всичко замислено ще отиде по дяволите. Но за щастие тя органически не беше способна на истерия, даже подправена.

Дойде им редът. Двамата седнаха на задната седалка.

– Към Курската гара – каза Семьонов на шофьора.

След това той показа на Линда Николаевна служебната си карта. Стигнаха на гарата в два без десет, мълчаха.

Семьонов си купи билет. (Линда Николаевна каза, че тя има билет, но забрави да каже, че когато тръгна за Москва, заради икономията на време тя беше купила билет и за Воробьов.)

Щом се качиха в електричката, и тя веднага потегли. Вагоните бяха полупразни и те се настаниха в третия отзад напред, до прозореца откъм сенчестата страна, един срещу друг.

– У вас ли ще отидем? – попита Семьонов, възобновявайки прекъснатия разговор.

– Няма какво да правим в къщи, там няма никой.

– Аз говоря сериозно, Линда Николаевна. Струва ми се, че се договорихме с вас.

Сега вече Линда Николаевна беше наистина спокойна. Нещо беше решила твърдо за себе си и не изпитваше колебания. Но и Семьонов придоби подобно настроение, което той наричаше работно.

– Аз също не се шегувам – каза тя.

– Къде трябва да стане срещата?

– На пазара. На автобусната спирка.

– В колко часа?

– От четири до пет.

Линда Николаевна казваше чистата истина и й беше спокойно и добре.

– За да не задавам излишни въпроси, може би ще обясните как ще стане всичко? – каза Семьонов.

– Нищо особено. Ще ви заведа до спирката и ще си отида. А той сам ще ви види и ще дойде.

– И повече никакви пароли?

– Представете си, никакви.

Тя не смяташе да казва за чантата.

– От гарата на какво ще се качим? – поинтересува се той.

– Там е близо.

Тя го оглеждаше много открито, а това на всеки е неприятно.

– Написано ли е нещо върху мен? – попита Семьонов.

– А, не – обръщайки се към прозореца, каза тя. – Обикновен труженик.

– Апропо, как разбрахте, че аз ме съм този, когото очаквахте?

– Не отговорихте както трябва.

– А как трябва?

– Много искате да знаете.

– Това вече няма значение, щом пътуваме заедно.

– Кой знае…

Тя гледаше към прозореца и Семьонов също си позволи да я разгледа добре. Тя беше младолика, но това не можеше да скрие, че пред него седеше възрастна жена. Но се държеше и изглеждаше великолепно. Светлолилав костюм от плътна коприна, тъмна плетена блузка с висока яка, скриваща шията. На главата – сива сламена шапка с букетче лилави цветя… Сивата кожена чанта на Линда Николаевна беше върху коленете й, прикрепяна с двете ръце…

Той разглеждаше Линда Николаевна не заради простото любопитство. Подробности от облеклото, както е известно, даже на учениците може да служи като условен знак. Най-простото обяснение е: щом тя води него, контраразузнавача, на среща с Брокман, те сигурно си имат някакъв знак, с който тя ще му подскаже за грозящата опасност. Но какъв? Може би тя има миниатюрен предавател за работа на близки разстояния?

– Разрешете да погледна чантата ви – каза Семьонов.

Без да променя позата си, тя му подаде чантата.

Нищо подобно на радиопредавател той не откри.

Повече нямаше за какво да говорят. Останалият половин час в горещия вагон щеше да им се стори непоносимо скучен в друго време. Но сега всеки имаше за какво да мисли и двадесетте спирки минаха неусетно, като че ли електричката се движеше безспирно.

В 15.53 часа пристигнаха. От гарата Линда Николаевна поведе Семьонов по една права тиха улица, засадена от двете страни с липи, и невисоки двуетажни къщи с дореволюционна архитектура. След това завиха по по-оживена улица и на около сто метра още Семьонов, забеляза дървената арка с избелели червени букви: „Колхозен пазар“. Вляво от арката – полукръгла площадка, пълна с автобуси, и в дълбочината – белият павилион на автогарата.

– Къде ще бъде той? – попита Семьонов.

– Не зная. Вече ви обясних.

Семьонов все още си мъчеше мозъка над въпроса: по какъв начин Линда Николаевна ще сигнализира Брокман, че води чужд човек? Кърпичка ли ще извади от чантата? Или ще свали шапката?

Като изказваше предположения, Семьонов веднага ги опровергаваше, като сам се ругаеше с груби думи. Ако имаха условен знак, той щеше да бъде такъв, че да не се забележи от страничен човек. Нито за секунда Семьонов не се съмняваше, че имат знак, но не можеше да го отгатне.

Крачеше до Линда Николаевна и я поглеждаше косо. До пазара оставаха някакви си петдесетина метра, когато му хрумна, че единствената вещ, която може да служи за сигнал, трябва да бъде чантата. Нищо друго не може да бъде.

Линда Николаевна я държеше в дясната ръка – още от самата гара. Семьонов реши следното: ако тя, пристигайки на пазара, премести чантата от дясната ръка в лявата, той ще й заповяда да не прави това. И обратно – ако Линда Николаевна не направи това, той ще заповяда да вземе чантата в лявата ръка.

Стигнаха до арката на пазара, която беше на другата страна на улицата, спряха се, за да изчакат минаващите коли. И тук Семьонов каза:

– Вземете чантата в лявата ръка.

Линда Николаевна се направи, че не чува, следейки потока от коли.

– Казах ви да вземете чантата в лявата ръка – повтори Семьонов.

– Защо сте така нервен? – попита Линда Николаевна.

– Моля ви – вече през зъби каза Семьонов.

Тя взе чантата в лявата ръка.

Потокът от коли се прекъсна. Те пресякоха улицата и тръгнаха покрай арката, после покрай площадката откъм широката й дъга – отдясно са наредени магазинчетата и работилничките, а отляво – наредени автобуси върху лъхащия на масло и бензин нажежен асфалт.