Завръщането на резидента

Текст добавлен: 26 марта 2017, 08:30

Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев

Жанр:

Разное

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 19 страниц)

Назад к карточке книги

На 3 август черният мерцедес със същия екипаж в девет часа сутринта се отклони от околовръстния път и излезе на шосето за Горки, в десет часа минаха през градчето, в което доскоро живееше Линда Николаевна, а в единадесет без четвърт колата беше в района на село Пашино. Дипломатът я паркира на ливадата в сянката на една голяма купа сено.

Жената взе кучето за повода и излезе от колата. Дипломатът отвори чантата, която беше на седалката, и извади няколко снимки – това бяха фотографии на местността пред тях: ливади, обградени с гора. На една от снимките – краят на гората и висок дъб отделно от другите дървета. След това той съпостави местността с чертежа, който беше поставил между снимките.

Като разгледа снимките и чертежа, дипломатът взе чантата и тръгна след жената. Кучето, в което вероятно се беше събудил потиснатият от градския живот ловджийски инстинкт, дърпаше каишката толкова силно, че жената беше принудена да подтичва.

До гората имаше не повече от километър, но докато дипломатът открие отбелязаното с кръстче дърво, трябваше дълго да се разхождат.

Павел Синицин се свърза с консулския отдел при Министерството на външните работи още в девет и нещо – веднага щом се разбра, че дипломатът се отправя към тайника. За да се спазят всички норми, регламентиращи действията на официалните представители на властта по отношение на лицата с дипломатически имунитет, необходимо беше време, но в десет и половина от Москва по маршрута на черния мерцедес вече тръгнаха две коли. В едната седеше Павел Синицин, в другата – сътрудник на консулския отдел и един служител от посолството, съотечественик на дипломата с кучето.

Като намери дървото, под което беше тайникът, дипломатът каза на жената да се разхожда покрай шосето, а той извади от чантата желязна туристическа брадвичка и започна работа. Храстът над ямата, в която бяха скрити батерийките, беше поставен така майсторски, че той бързо намери мястото, два пъти копна не точно там, но в края на краищата го намери.

Когато разкопа още неулегналата земя, той видя кутийката и в този миг чу зад гърба си деликатно кашляне. Дипломатът се огледа, без да вдигне колене. Над него стояха двама младежи, едри, здравеняци. Те го гледаха мълчаливо.

Той сложи брадвичката в чантата и искаше да я затвори, но единият от младежите каза:

– Моля ви, оставете всичко, както си е.

– Вие нямате право да ме задържате, а още повече да ме обискирате – каза той, ставайки.

– Знаем това – скромно се съгласи младежът. – Ние само убедително ви молим да останете на мястото си. Скоро ще пристигнат други хора, с които ще поговорите.

Видът на младите хора не оставяше съмнение, че няма да му позволят да захвърли всичко и да си отиде, и дипломатът, поглеждайки разсеяно към шосето, където се разхождаше жената с таксата, каза:

– Трябва да поговоря с жена си.

– Моля.

Единият отиде да извика жената. Дипломатът и каза да отиде в колата и да го чака там. Тя беше изплашена, но се стараеше да не го показва.

Жената на дипломата още не беше стигнала купата сено, в чиято сянка стоеше мерцедесът, когато на шосето се появиха две коли, идващи от Москва с еднаква скорост. Те свиха към ливадата направо през канавката.

През целия път на Мария не й даваше покой мисълта как ще се срещнат бащата и синът. Сашко познаваше баща си от единствената снимка, която Павел Синицин по молба на Мария беше донесъл преди седем години. Мария увеличи снимката, даде да я ретушират и я окачи на стената в стаята на момчето. Но тя не знаеше дали Михаил е получил снимката на Сашко, която беше изпратила чрез Павел, и дали я носи със себе си.

Дълги години тя беше принудена да крие от Сашко истината за баща му, измисляше най-различни романтични истории за опасната работа на Север, но синът растеше и на нея й ставаше все по-трудно. И все повече растеше чувството за неволната вина пред сина. Особено болно й стана веднъж, когато Сашко се прибра разплакан от двора и разказа, че другарчетата не му вярват, казали му да не съчинява приказки за Севера и че всичко това е лъжа и че той няма никакъв законен баща. Мария се постара да му обясни, че тези момчета не са добри, те повтарят приказките на лошите възрастни и не си струва да им обръща внимание. Тя го уверяваше, че ще дойде ден, в който Сашко непременно ще види своя баща, а баща му ще го прегърне и ще го целуне.

И ето че този ден настъпи, дойде дългоочакваната минута. Влакът тракаше с колелата към Рижката гара.

Сашко, хванат за дръжката, се беше повдигнал на прозореца. Прегърнала го през рамото, Мария стоеше до него.

На перона имаше малко посрещачи.

Мария видя Михаил, преди той да я забележи. Сърцето й тупкаше често-често и тя чуваше този звук. В погледа на мъжа, който тичаше от прозорец на прозорец, тя почувствува тревога – вероятно той се страхуваше, че няма да пристигнат, нещо ще ги задържи.

След това и Михаил ги видя, замаха с ръка, усмихна се и закрачи наравно с прозореца. И тогава Сашко изведнъж закрещя?

– Татко! Татко!

И така силно се притискаше към стъклото, че носът му се сплеска и побеля.

Влакът спря. Мария изпревари нетърпеливите съседи по купе и след Сашко бързо се добра до изхода.

Михаил грабна с дясната ръка Сашко, с лявата пое куфара от Мария.

Тя прегърна Михаил и сина си. Тримата стояха вкупом и плачеха.

Пасажерите минаваха покрай тях и ги поглеждаха с някакво снизходително разбиране. Но пасажерите не можеха да ги разберат, тъй като не знаеха колко дълъг път беше изминат, преди да се прегърнат тези близки един на друг хора.

Глава 28

Разказът на Светлана Сухова

Неврохирургът, който направи операция на черепа на Светлана Сухова и след това я лекуваше, беше опитен лекар. В началото се въздържаше да обнадеждава Вера Сергеевна за скорошно и пълно оздравяване на дъщеря й, тъй като самият той не беше уверен в това. Имаше основание да се съмнява във възможността от пълно възстановяване на някои функции на травматизирания мозък. Наистина той разчиташе на мощните компенсационни ресурси на младия организъм, но много неща изглеждаха проблематични. На третия месец от лечението обаче стана ясно, че скоро може да се очаква окончателно поправяне, за което той с голямо удоволствие съобщи на Вера Сергеевна.

В началото на август се възстановиха зрението и слухът на Светлана. След една седмица тя започна да говори. До неузнаваемост отслабнала за месец и половина, през което време я хранеха венозно, тя бързо започна да пълнее. Към края на август й разрешиха да стане от леглото. В средата на септември Вера Сергеевна прибра дъщеря си от клиниката. Прибраха се в къщи пеша – така поиска Светлана…

За приключване делото на Кутепов не достигаха само показанията на потърпевшата.

Майор Семьонов поговори с лекаря, който го увери, че тя е готова да дава показания, това няма да навреди на здравето й.

Като покани подполковник Орлов при себе си, Семьонов изпрати кола за Светлана.

Те не знаеха как изглеждаше Светлана до случилото се, но сега видяха висока стройна девойка, може би малко пълничка за годините си. Тя гледаше уверено. Явно физическата травма не беше причинила психическа травма.

Разговорът беше дълъг. Светлана разказваше, Семьонов и Орлов слушаха, от време на време питаха по нещо. Ето основната част от разказа на Светлана:

„Ние с Галя Нестерова с такова нетърпение чакахме пролетта на седемдесет и втора, просто брояхме дните, когато ще се стопли. Имахме много хубави дрехи. Разбира се, можехме да ти носим и през зимата, но едно е да носиш велурен костюм и отгоре зимно палто, а друго е без палто. Имахме и много допълнения към тоалетите – Пиетро ги избираше с вкус и в различни стилове.

Виктор Андреевич три пъти ходи до Италия през зимата и ни надонесе толкова неща, че не знаехме къде да ги денем, къде да ги скрием. Наложи се да включа и нашата Таня Балашова от универмага. Тя живее сама, без родители, при нея можехме да оставим някои вещи и там да се преобличаме. Разбира се, когато трябваше да скрием нещо, наставаше голяма суетня, но какво да се прави? Жалко беше да продаваме вещите. Ние не сме спекулантки.

Все пак майките ни подушиха нещо. Честно да си кажа, моята я лъжех. Тя в началото вярваше, че взимам назаем, а след това взе да се замисля: колко ли дългове съм натрупала? И кой е този добряк да ми дава с хиляди, а кога ще си ги получи, не е известно? В края на краищата съчиних една история със стария поклонник. Предлага ми да се женим. Всички подаръци са от него.

В общи линии с майка ми се оправих, тя е добричка, никога не е била заядлива, а Галината майка е друга. Но се оказа, че ние с Галя напразно сме обвинявали Олга Михайловна, в случая тя се отнесе с голямо разбиране. Мислехме да й обясним за моя поклонник и задграничните подаръци, но щеше да се получи голяма бъркотия, както се изразява Льоша, тоест абсолютно безполезно ще бъде, няма да разбере. А тя всичко прекрасно разбра, когато Галка й разказала моята история.

Да, бях забравила за онзи пръстен. Галка съчинила пред майка си, че родителите на една позната студентка се разболели, трябвало да заминат да се лекуват цяла година, а нямали пари и ето че решили да продадат пръстена. Олга Михайловна не искала да го купи за седемстотин рубли, казала, че ще бъде кражба от нейна страна. Тя много добре разбира скъпоценностите, като истински бижутер. Но не зная защо не й е дошло наум да попита защо тези родители не дадат пръстена в оказион. Изобщо тя е странен човек, могла е да не помисли за това. Изобщо тя казала, че по-честно ще бъде да им предложи поне деветстотин рубли, Галка нямала нищо против, взела деветстотин, дадохме на Виктор Андреевич седемстотин и двеста оставихме за себе си.

По това време ние с Льоша отново се сдружихме, макар че, като ме видеше с чуждестранни дрехи, веднага започваше да ме дразни. А аз не обичам това. На него му беше забавно, можеше да му се прости. И ето че аз го поканих да се позабавляваме, разбира се, с онези пари, а той едва не ми ги хвърли в лицето. И тогава отново се разделихме. Да си кажа правата, и мене, и Галка ни беше срам заради тези две стотачки, само ги мятахме в чантите, и когато ги изхарчихме – забравихме и пръстена, и тези нещастни пари. Мислех си, никого не сме излъгали. Виктор Андреевич сам поиска седемстотин, Олга Михайловна сама даде деветстотин, разликата си поделихме. Няма да ги хвърлим, когато ни ги дават. Може би не съм права, не зная, но тогава не мислех за това. Друго ме занимаваше повече. Ето какво.

Представете си, живее момиче като момиче, не по-лошо от другите. И изведнъж при нея идва красив младеж, чужденец, обяснява й се в любов и на другия ден си заминава. Тя изобщо пет пари не дава за него въпреки красотата му, но той изведнъж започва да й изпраща колети в знак на любов, а в писмата си пише, че просто умира от мъка.

И ето, че и аз малко се влюбих в него. Излиза, че е било заради парцалките и пръстена! Честно си казвам, така си беше, но можете да ми вярвате, че сама се презирах. Понякога се питах: колко ли струвам? А когато можеш да оцениш човека в рубли – не е важно дали в хиляди, или милиони, – това вече не е човек, а някакъв предмет за продан.

На никого не казах за безпокойството си. Сигурна съм, че и Галка мислеше така, но също мълчеше. Понякога ще избухне, ще измърмори нещо неясно, но взимаше наравно с мен от вещите. Няма какво, и двете сме една стока.

Но Виктор Андреевич винаги ме учудваше. Като че ли имаше апарат за четене на мисли. Например през цялото време ни уверяваше, че не е лошо да се приемат подаръци от любещ човек и в повечето случаи мъжката любов се измервала с подаръците. Никаква любов нямало, ако ти трепери ръката да си развържеш кесията и само да приказваш. Разбира се, че е грубо, но на мен ми се струваше, че има капка истина. И това ме успокояваше. Ей така, ще покапризничиш, покапризничиш, а след това ще поседиш на чашка с Виктор Андреевич и ще се успокоиш.

Само веднъж у мен се породи подозрение. В края на април получих по пощата писмо от Пиетро в универмага, тъй като не му бях дала домашния адрес. Писмото беше пуснато в Москва. Това беше след третия колет. Чета и нищо не разбирам. Все едно, че нищо няма между нас и не е имало. Просто вежливо послание до едно момиче. Даже ме пита дали не съм го забравила. За Виктор Андреевич нито дума. А той се явява нещо като специален куриер между нас. За него нито дума, даже няма и поздрави. А почеркът е същият… Макар че какъв почерк е това? Вероятно така пишат всички първокласници. А накрая със ситни букви написано, че ще пристигне в Съветския съюз и не по-късно от двадесет и трети май ще бъде в нашия град.

От глупост показах това писмо на Виктор Андреевич. И знаете ли, че за първи път, го видях разстроен. Помислих си: ето как можем да обидим човека.

Тогава бяхме в «Пирожки», там, нали знаете, масите са направо на тротоара, на чист въздух. Виктор Андреевич взе за мен една бутилка «Байкал», а на себе си минерална вода, там не продават никакъв алкохол, а на мен просто ми се пиеше нещо. Без да искам, си скъсах чорапа – закачих го за масата. За да не се пусне бримката надолу, трябваше да я обгоря. А Виктор Андреевич не пуши. Аз също отдавна ги бях оставила. Помолих Виктор Андреевич да вземе от някого огънче. Той отиде в лавката от другата страна на улицата и донесе кутия цигари и кибрит. Аз запуших, леко обгорих чорапа и веднага закачих другия чорап, просто ми прилоша.

Вероятно точно в този момент е минал Витек, едно момче от нашата махала, адютант на Льоша. Разбира се, видял ме е. А той не е само зяпльо, но понякога и докладва. Разказал на майка ми. А тя като заплака, очите й плувнаха в сълзи и занарежда: «Пак пушиш, пак пиеш, тези познати няма да те доведат до хубаво» – и така нататък…

Изобщо след онази среща дълго време не се видяхме с Виктор Андреевич. Наистина обаждаше ни се по телефона и на мен, и на Галя, но според мен и той самият не искаше много да се срещнем. Нещо като отпуск си взе и на нас ни даде почивка.

През това време се опитах да поговоря с Льоша… Разбира се, не да си възстановя предишните отношения – смешно е да се мисли за това. Той ми беше много обиден, знаех го. Но в главата ми беше само Пиетро… И си мислех: защо трябва да сме врагове? Той е добро момче. И дружбата ни беше хубава… Въобще аз първа отидох при него, той стоеше с момчетата до нашия вход, а аз се връщах от работа. Повиках го настрани, за да не говорим пред другите, а той: «Какво, Светлана Алексеевна, омръзнаха ли ти старците?» А момчетата доволни се хилят.

Да-а, такива ми ти работи… Е, а после – това беше след майските празници – Виктор Андреевич отново поиска да ни види, возеше ни с колата, говореше за племенника, за който ни беше споменал преди. Каза, че тези дни щял да дойде да види чичо си. Много го хвалеше пред Галя, направо я сватосваше.

На двадесети май Виктор Андреевич ми се обади по телефона в къщи и ме помоли да се видим на другия ден, но без Галя. Каза, че имал делови разговор с мен. Помислих си, че отново ще заминава за Италия.

Срещнахме се в осем и половина, още беше светло. Той ме чакаше в колата си на улица «Тургенев» до градинката. Потеглихме по Московското шосе, той каза, ако искам, да поседнем в ресторант «Горски», това е на около двадесет километра от града, вие сигурно го знаете. Но не попаднахме в ресторанта… Не стигнахме до «Горския». Виктор Андреевич отби колата по някакво друго шосе, след това на един междуселски път и предложи да се разходим. До този момент не заговори за никакви делови неща.

И изведнъж… Всичко очаквах, но не и това. Той започна:

– Трябва да ви съобщя, Светланочка, че ние сме попаднали в една много неприятна история.

Питам:

– Кои «ние»?

– Вие и аз – отговаря, – и отчасти Галя, а също и нейната майка. Но основно вие и аз.

– Обяснете ми – моля го аз, а вътре всичко ми закипя, просто ми прилоша.

И той обяснява:

– Как смятате – казва, – кой е този Пиетро Матинели? Той работи тук в качеството си на инженер. Това е вярно, той наистина е инженер. Но не е само такъв. Основната му работа е секретна, разбирате ли? Учудвате ли се? Аз също бях учуден, но малко по-рано. И бях също така изплашен, както сега сте вие, скъпа моя.

– Какво искате от мен? – питам. – За какво съм ви нужна?

– Не на мен сте нужна – каза той. – Аз само изпълнявам волята на други.

– Но какво общо имам аз?

В този момент той изобщо не приличаше на себе си. Буквално с мен разговаряше непознат човек, като че ли за първи път го виждах. Очите зли, усмивка ехидна и гласът му друг.

Казва:

– Не, мило момиче, сега аз ще задавам въпроси. Колко колета получихте? Ако се превърнат в пари, каква сума ще бъде? Не сте ли пресметнали? А онзи пръстен с изумруда – само седемстотин рубли ли струва? И защо не го дадохте на оказион. За себе си ли го спряхте, или го преотстъпихте на някого? Навярно на почтената Олга Михайловна.

Мълчах, защото той предварително знаеше отговора на всеки въпрос, това е ясно. И какво можех да добавя? Просто езикът ми се схвана.

А той продължава:

– Вие сте умно момиче и затова се обръщам към вашия разум, моля да ме разберете правилно. Няма да се случи нищо лошо, ако изпълнявате строго моите наставления и пазите в тайна нашите нови отношения.

– Какви ще бъдат новите ни отношения? – питам.

Той почувствува някакво облекчение, даже се засмя. И ми обяснява:

– Всичко ще остане както преди, не се безпокойте. Но след като се договорим, вие ще бъдете не просто момичето Светлана, което много се харесва на Пиетро Матинели, а негова ценна сътрудничка. А той ще ви ръководи чрез мен. Повтарям, това не е толкова трагично, както изглежда на пръв поглед.

– Но какво трябва да правя? – питам.

– Нищо особено. Това даже не може да се нарече работа. Вие имате голямо влияние над хората, които ви познават. Именно това ще използуваме.

До този момент просто бях оглушала. Питах го нещо, но в главата не ми оставаше нищо. Чувствувам, че се готви нещо отвратително, а не мога да разбера какво е. Озлобих се. Стана ми страшно. Даже си помислих: дали всичко това не е една шега? Ето сега ще се покашля в юмрука си – той винаги така правеше, когато се готвеше да остроумничи – и ще каже, че ме разиграва. А той казва:

– Вие, Светланочка, скоро, ще се уверите, че предишните подаръци са нищо пред това, което можете да имате, ако ме слушате.

Поиска ми се веднага да се върна в града, в къщи, при мама. Толкова ми беше противно, просто нямах никакви сили.

– Да тръгваме оттук – моля го. Между впрочем отдавна се беше стъмнило и това място ми се стори зловещо.

Той казва:

– Още една минута, не сме завършили разговора. Вие трябва да кажете или да, или не. Но във всеки случай аз трябва да съм сигурен, че вие няма на никого да кажете за този разговор.

– Да ви дам разписка или какво? – питам.

– Това не е надеждно – каза той. – Ще измислим по-сигурни гаранции. А сега трябва да ви предупредя: за нашия разговор нямате право да казвате даже на Пиетро. Той самият няма да ви разпитва.

Сега си помислих каква комедия цяла година е разигравал с мен Пиетро Матинели. Колко е бил гаден и как ни е купил с Галя! В този миг се ненавиждах страшно, като последна гадина. Хапех си устните до кръв, за да не се разплача.

– Да тръгваме оттук – моля го. Но той не бърза. Решил е да кове желязото, докато е горещо. Казва с подигравка:

– Разбирам, че положението ви е незавидно, чувствувате се зле, но какво да се прави? Уверявам ви, скъпа Светланочка, утре ще ви поолекне, а след една седмица ще разберете, че просто нищо не се е случило. Каква шпионка сте вие? Вие всъщност сте още дете, а малките услуги, за които ще ви помоля, са съвсем безобидни, като детска целувка.

Аз започнах да стена и той добави:

– Ако вие проговорите, да знаете, че това ще струва живота на вас, майка ви и на този, който ще научи тайната ни.

Докъде стигна, мисля си. Щом този дъртак не се побоя да ми говори открито такива неща – за каква ме е взел? Значи е бил убеден, че и аз съм гадина, която може да купи за едни парцалки! Честна дума, ако имах нещо подръка, щях да го убия.

– Ще тръгваме ли най-после оттук? Или аз си тръгвам – крещя му аз.

Той ми стисна здраво ръцете и казва:

– По-тихо. Казах ви всичко. И не се съмнявайте, че всичко ще стане, както ви казах, ако не си държите езика зад зъбите.

Сигурно беше към единадесет и половина, когато пристигнахме в града. Исках да сляза от колата при първата трамвайна спирка, но той каза: «Ще ви закарам до къщи». Добре, мисля си, все ми е едно. Бях вече решила какво да правя. Ще си отида, ще позвъня на Льоша, ще го помоля да дойде при мен и заедно да отидем в КГБ, от нас е десет минути пеша. Бях се успокоила, макар че много ми се прииска да запуша.

Пътувахме към дома от страната на гаражите. Там и Льоша има гараж за мотора си – той го нарича барака. И ето, не бяхме стигнали до това място и колата изведнъж заглъхна. Той каза, че бензинът свършил. Аз слязох, той също и казва: «Ще ви изпратя». Казвам, че не трябва, а той ме догони и върви отстрани. Там от края има тясна ивица асфалт, покрай оградата върви. Той ме пита тихичко:

– Нали се договорихме?

Аз мълча.

– Светлана, за вас ще бъде по-лошо, помислете.

Не издържах и казах:

– Долен мръсник, мястото ти е в затвора.

Вероятно тук ме е ударил…“

Като изпратиха Светлана в къщи, Орлов и Семьонов поседяха още в кабинета.

Нейният разказ предизвика у тях двойствено чувство. Не им хареса начинът на изложението, но работата не беше в лексиката.

– Иди и питай след всичко това дали се е осъзнала, или не? – каза Орлов.

– Младост, младост – иронично забеляза Семьонов.

– Забеляза ли, тя говореше с такъв тон, като че ли нищо особено не се е случило… Виж ти, вървяла си по пътечката, спънала се о камъка и си разбила носа…

– Тук не си съвсем прав – възрази Семьонов. – Тя не се е колебаела какво да прави. Веднага е решила къде трябва да отиде. Разбрала е, че работата е сериозна.

– Вярно. Но и преди не се колебаела – да вземе или не всички тези подаръци. Взимала ги е спокойно. И нищо не е разбрала. А ако й кажеш за това – тя ще се надсмее: стари възгледи и така нататък. Ако й дръпнеха ушите както трябва в самото начало, всичко щеше да разбере.

– Твърде си суров. Това не е педагогично – каза Семьонов.

– Съгласен съм, нямам педагогическа жилка. Но ние трябва още да поговорим с нея на тази тема. Как смяташ да я вразумиш? Такива като нея не вярват в щъркели, с голи призиви няма да ги превземеш. На тях им действува само това, което се опипва с ръцете.

Семьонов виждаше, че Орлов наистина е разстроен от разказа на Светлана Сухова. Той също беше съгласен с него за основното. Но при тях така стана, че още от самото им запознаване всеки разговор се превръщаше в дискусия, в която винаги единият беше опонент на другия.

– С удоволствие бих й показал къде точно се е спънала – каза Семьонов.

– Къде? От какво? Как ще построиш изложението си, на части?

– Може и постепенно?

– Добре. Ще й кажеш: всичко е започнало от лекомисленото запознаване. А тя ще ти каже: мога да се запознавам с всеки и навсякъде, в това число и с чужденец. Не е ли така?

– И така е, и не е.

– По-нататък. Ходила по ресторанти и си пийвала. Нима това е забранено за пълнолетния човек?

– Не. Но трябва да има мярка.

– Тя ще ти отговори: а кой определя тази мярка? И освен това те са ходили със солиден човек. По-нататък. Приемала скъпи подаръци от малко познат мъж. Защо да не приема?

– Трябва да има чувство за собствено достойнство – ще й кажа аз.

Орлов се усмихна.

– Собственото достойнство не ще го докоснеш с ръце. А красивите дрехи можеш да облечеш. Ти на нея с отвлечени понятия, тя на тебе – с парцалките и седем на нула в нейна полза.

– Почакай, Михаил Петрович – възрази Семьонов. – Ти я смяташ за съвсем непоправима, непробиваема?

– Не нея. Аз просто ти възпроизвеждам възможния вариант на душеспасителния разговор. Сухова не е пропаднал човек, възможно е да надценявам греха й. Аз говоря за това, че има хора, които с нищо не можеш да ги учудиш, да ги стреснеш, не им увира главата. Знаеш, че сега много такива непукисти са се навъдили. Ти му казваш: във ваната ми живее крокодил, вчера се напих с уиски, заспах със запалена цигара в уста, направих пожар, пожарните пристигат, а той не отваря вратата, отпраща ги. Отвръща ти: е и какво?

– Затова е и непукист – каза Семьонов.

– Правилно, но по дяволите. Тези хора са още и широки натури. Не в смисъл да пируват, макар че могат и това на чужда сметка. Те имат широки възгледи. Търпимост и снизходителност.

– Какво лошо има в това – търпимост и снизходителност?

– Също правилно, прекрасни понятия. Само че не за чужда сметка. Ти се опитай да провериш собствената им търпимост. Настъпи ги по мазола. Ох-ох! Тогава ще видиш.

– Не ти ли се струва, че малко се отклонихме от темата? – попита Семьонов риторично.

– Ни най-малко.

– И все пак не бива за всичко да виним само Сухова и нейната приятелка. Те не живеят в безвъздушно пространство.

– Искаш да кажеш – къде е гледал колективът и родителите им?

– Да. В подобни случаи обикновено изниква този въпрос.

– Виждаш ли, започнахме да философствуваме. Това не ми харесва, закривам диспута.

Епилог

Остава да кажем няколко думи в заключение.

Историите, аналогични на тази, в която взеха участие Брокман и ръководещият неговите действия на територията на Съветския съюз сътрудник на разузнаването, прикрит с дипломатически паспорт, за съжаление не са единични. За някои от тях е съобщавано на пресконференции и в периодичния печат.

Целите на чуждестранните разузнавателни ведомства си остават едни и същи, а методите се променят. Съветските контраразузнавачи, свято пазещи високите чекистки традиции, разкриват тайните вражески акции, въоръжени с професионални знания и опит. И колкото и да е рафинирана агентурата на чуждестранните разузнавателни центрове, всички тайни неизбежно стават явни. Така е било, е и ще бъде.

Що се отнася до личната съдба на агентите, преминали пред читателя, то всекиму според заслугите. Имаше съдебно дело и те бяха осъдени на различни срокове лишаване от свобода.

Копие от обвинителния акт и копия от присъдите бяха подшити в последния том на делото, в което се пазят документите, отнасящи се до операция „Резидент“. С това операцията приключи.

info

Информация за текста

$id = 7770

$source = Моята библиотека

Издание:

Олег Шмельов и Владимир Востоков

Завръщането на резидента

Библиотека „Лъч“ №63

Разузнавачески и приключенски романи и повести

Издательство „Молодая гвардия“, Москва, 1981 г.

Редактор: Малина Баева

Художник: Антон Антонов