Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 19 страниц)

Алоиз изрази надежда, че нашите отношения няма да се прекъснат, обратно, ще закрепнат. Помоли ме да открия в Мадрид пощенска кутия, та в случай на необходимост да ми прати телеграма. Имаше предчувствие, че ще се нуждае от моите услуги нееднократно.

Какво пък, аз съм винаги готов, аз съм войник, завербуван от негово величество долара, а също така от нейно величество марката и негово превъзходителство фунта, но, да ме избави бог, от нейно преподобие италианската лира, тъй като не мога да смятам до милион, ако се бях приземил не в Мадрид, а в Рим и бях сменил доларите с лири – веднага щях да стана милионер. А не бих искал да съм италиански милионер. Моите другарчета в Мадрид пръсти още не бяха засмукали, но порядъчно поизтръскаха спестеното и затова с нетърпение чакаха зова на тръбата.

Посетих неколцина, поразпитах ги. Не намерих Хайзелс, но имаше други, които служеха на Моис Чомбе, по-точно на Боненан, и бяха добре осведомени. Говореше се, че катангският търговец иска непременно да стане премиер-министър на Конго, струва ми се, че беше изготвен вече и план на действие. Можеше да се вярва на това, защото Чомбе от глупост, или защото беше порядъчен нахалник, никога не държеше в тайна своите най-близки планове. Но дните си течаха, а никой не ни вдигаше в тревога. Бях започнал вече да си мисля как да намеря нова работа, когато получих писмо от Алоиз. Беше започнала жегата още в началото на май и това писмо дойде тъкмо навреме, защото ми беше омръзнало да се пека, не исках повече да загарям, теглеше ме по на север, а Алоиз ме канеше на среща в Цюрих, откъдето смятал да мине транзит. Той ми плащаше пътните, така че нищо не губех. Изпратих телеграма, че съм съгласен.

На седми май се срещнахме на летището в Цюрих. Алоиз продължаваше по-нататък – в Истанбул ли, в Багдад ли, имаше само два часа свободни, които прекарахме в един стар тъмен ресторант близо до гарата, там масите бяха разделени с дървени прегради…

Стигнаха ни и тридесет минути за разговор. Задачата беше да премахна един човек…

Готов бях да се пазаря, но Алоиз предложи по-висока цена от първия път – пет хиляди долара. Пътните в двете посоки и още триста за дребни разходи. Две и половина ми даде веднага в аванс, а останалата част – когато изпълня задачата. Грехота беше да откажа.

Той ми показа снимка на възрастен човек. Темето доста голо, малки очички, челото в бръчки, дълъг и дебел нос като патладжан, чак закрива устните. Изобщо не много симпатичен човек.

С този можех да постъпя, както с първия, но Алоиз се страхуваше от повторение, защото в такъв случай полицията ще открие определен почерк, а това не беше желателно. Щом като има почерк, може да се сравняват и съпоставят различните причини и следствия и току-виж, че се докопат до следа. Така ми обясни Алоиз.

Значи друго трябва да се измисли. На мен ми харесваше оръжието, което ни послужи вярно с първия клиент, Алоиз каза, че може да се използува подобен пистолет и че той е в него, но всичко останало, тоест обстоятелствата трябва да бъдат други. Никакви отвлечени неща – в смисъл на шофьорска книжка на името на Ричард Смит той не може да ми осигури този път, значи вече не прилича на случая с първия клиент. За мен това беше по-лошо, но Алоиз предложи първокласен план. Запомних дневния режим на новия клиент, Алоиз ми нарисува разположението на неговата вила, откъдето той в осем часа сутринта тръгвал за работа в града и се връщал всяка вечер, в града понякога се задържал до двадесет и два часа, но не повече.

Алоиз ме накара да прерисувам този план и след това той изгори своето листче в пепелника. Даде ми ключ от една квартира в Ню Йорк и ми каза адреса – не беше квартирата, в която си чистих загара от лицето. Алоиз каза, че там ще намеря пистолети от две системи и мога да ползувам, който избера, а освен това в шкафа в кухнята ще намеря три мини с часовников механизъм. Мините са миниатюрни, но с голяма взривна сила. Едната е като кутия боя за обувки, а другите две са направени като играчки, които се увисват на предното стъкло на колите – маймунка и Мики Маус. Алоиз ми обясни подробно как да заредя мините и да включа часовниковия механизъм. Мога да ги включа в контакта, да речем, в съединителя или спирачките с помощта на тънки жички, които също се намират в шкафа в кухнята, Алоиз напомни, че клиентът има две коли и в едната виси маймунка, а в другата Мики Маус. Аз трябва да взема кола под наем. Предупреди ме още, че пистолетите са изпробвани, трябва да се целя под центъра. Главното условие беше да се справя в разстояние на десет дни – точно толкова той ще бъде в Щатите.

Ето какъв предпазлив работодател ми се падна. По-добър не може да се намери…

Следващата среща значи ще бъде след десет денонощия в същия ресторант и аз ще получа останалата част от хонорара. Той излетя на изток, а аз същата вечер – на запад, отвъд океана.

Паспортът ми беше в ред, не се плашех от митническа проверка, бях чист.

За да не се разпростирам много, ще кажа веднага, че не се възползувах от мините, а застрелях клиента в дома му. Вечерта беше душна, той излезе на верандата, запали лампата, седна в един стол-люлка, сложи вестника на колене и надена очилата си. Стрелях от ъгъла на съседната вила, която беше празна, куршумът попадна в лицето и той стана бял като платно. А на стената зад него се образува голямо червено петно – като велосипедно колело. Куршумът беше дум-дум… Така си и остана да седи, облегнат на стола. Аз спокойно се измъкнах, върнах кадилака на стопанина, оставих пистолета в квартирата и – на летището.

Наложи се два дни да чакам Алоиз в Цюрих. Съжалявах, че не взех пистолета – хубава машинка беше. Но можех да си изпатя на летището, беше рисковано…

Алоиз се разплати от честно по-честно. Вече знаеше за произшествието, неизвестно откъде. Не зная защо вестниците не писаха за този случай. Вероятно някой от Ню Йорк му е съобщил. Тогава си помислих, че той си има и система на контрол. За първи път ме заяде любопитство: кой е в същност Алоиз? Но да взема и направо да питам, слушай, ти що за гъска си? – щеше да бъде много невъзпитано. За три месеца спечелих осем хиляди долара. Службата при Чомбе сега ми се стори напразно губене на време.

До май шестдесет и седма година получих от Алоиз няколко задачи. Наложи се една да изпълня без пистолет, може да се каже, с голи ръце, а това ми е противно. Как го беше измислил Алоиз този път? Той настояваше да изглежда така, че все едно клиентът сам е паднал и се е ударил о стъпалото на стълбата. Трябваше да вземем глинения отпечатък на стъпалото, след това Алоиз ми даде железното ъгълче, с което аз ударих стареца в слепоочието… Това беше някъде близо до Париж… Не, по-добре да работя без такива неща… След това цял месец сънувах стареца, по-добре да отида и да запаля свещ… Но мина… Всичко минава…

Да-а… А след това се разделихме с Алоиз. Това е цяла история, аз и до днес не мога да разбера дали правилно направих завой, или избързах, загубих или спечелих. Може би загубих, но се яви една много съблазнителна комбинация… Ако не ти омръзна, мога да ти я разкажа. Не ти ли омръзна? Тогава слушай…

През май на шестдесет и седма, когато в Мадрид научихме, че скоро предстои изпращане в Конго – даже получихме по една заплата, – дойде призовка от Алоиз за мен. Вече бях свикнал да мисля, че щом той ме вика, значи всичко е подготвено, повече от две седмици няма да се задържа. По-рано от юни едва ли ще започне изпращането – това можех да разбера. И така, излитам за Ню Йорк.

Отново, както винаги, квартирка в една стара къща, в която половината от жителите са емигранти. И не ти се пъхат без нужда. Алоиз идва, дава инструкциите, а на тебе ти остава да чакаш сигнал. И ето идва денят, Алоиз ми показва живия клиент, когото трябва да убия, съобщава ми разписанието на неговия живот, маршрутите на пътуванията му и прочее, снабдява ме с оръжие. И определя крайния срок.

Но на другата сутрин, тъкмо се бръснех в банята, на вратата се звънна: някой натиска да влезе. «Кой би могъл да е?» – мисля си. Алоиз има ключ, а и той няма навика да ме посещава сутрин. Реших да не отварям. Отново се звъни, дълго и настойчиво. Досрамя ме, че съм се затаил, даже не дишам. Отидох да отворя.

В първия момент, когато открехнах вратата, реших – край. Глупаво положение: стоя с насапунисано лице, в ръката самобръсначка, а пред мен – кой, мислиш? Няма да познаеш… Телохранителят на онзи, първия клиент, брюнетът с навъсените вежди. И вместо да получа куршум в челото, аз чувам вежлив глас: «Извинете, може ли да вляза за минутка?» Толкова бях оглупял, че казвам: «Моля, заповядайте». Бих могъл да се предпазя – може би при отворената врата не искаше да ме довърши, при затворена е по-безопасно, но той мина в стаята пръв, а аз зад него. И започна следния разговор:

– Казвам се Мортимър – съобщава гостът. – Аз имам нещо общо с онзи човек, както и вие.

Мисля си: за кого ли ме взема? Ако той е смахнат, аз съм с ума си.

– Кой човек имате предвид? – питам.

– Алоиз – спокойно отговаря той.

Който иска да се учудва, но аз се бях научил никога да не си отварям устата глупаво.

– Е, и какво? – интересувам се аз.

– Известно ми е какво трябва да организирате за Алоиз – обявява той все така спокойно.

Какво ще направите, когато ви казват такива неща? Предложих му да седне и запали цигари. Запушихме.

– Та кажете какво трябва да организирам? – моля го аз.

Мортимър съвсем учтиво и правилно излага задачата на Алоиз.

– Кой сте вие? – питам.

– Аз също работя за Алоиз – отговаря Мортимър. – Това е достатъчно.

Аз обаче не мога да свържа едното с другото. Та нали той беше телохранител на убития клиент. Ако и той работи за Алоиз, за какво ме наема мен и устройва цял спектакъл? Продължавам да изяснявам:

– Отдавна ли работите за него?

– Не, от половин година.

Аха, мисля си, значи просто е сменил стопанина. Питам по-нататък:

– А преди това за кого сте работили?

Мортимър можеше да не отговаря или да излъже нещо, но явно беше дошъл не да разиграва комедия, а да върши работа. Беше много сериозен и гледаше изпод вежди.

– Преди също съм вършел наемна работа – обяснява, – но малко по-различна.

– А именно?

– Бях телохранител, пазач. Стопанина ми го убиха. Пред очите ми. Кой ще ме вземе след този случай?

Разсъждаваше правилно. Стана ми вече ясно, че след онзи случай Алоиз е прибрал Мортимър и го е заставил да му служи. Всичко, както се полага на един порядъчен човек. Оставаше да науча кой е бил предишният му стопанин – от това можех да се досетя що за тип е Алоиз. По-точно, що за персона е, от какъв калибър. Ако първият ми клиент беше пръв и на Алоиз… Изобщо, ако узнаех що за човек е бил, можех да определя и Алоиз. Ще се получи пълна картина.

– Ако не е тайна – казвам, – с какво се занимаваше вашият предишен работодател?

– С всичко по малко – отговаря Мортимър.

– Защо го убиха?

– Можеше да стане конкурент.

– На кого?

– На Алоиз.

– В какво?

Мортимър ме погледна недоверчиво – не го ли будалкам. Но на мен наистина нищо не ми беше известно.

– Той искаше да се заеме с тази работа, с която се занимава Алоиз.

– Да работи като адвокат?

Сега аз вече наистина се преструвах малко на глупак. Мортимър реши да говори открито.

– Алоиз приема поръчки за убийства – каза той, – а такива като нас ги изпълняват.

– Ясно – казвам, – продължавайте.

И изведнъж той ме шашна. Постави на масата един ключ. Аз питам:

– Е, и какво?

– Това е от вашата квартира. Можете да се убедите.

Все повече нищо не разбирах. Докато размислях какво може да означава това, Мортимър беше решил да разкрие всичко.

– Ако аз сбъркам, тоест, ако ние двамата не се споразумеем и вие уведомите за този разговор Алоиз, за мен ще бъде лошо. Но аз мисля, че вие все пак ще се съгласите с моето предложение.

– И какво искате да ми предложите?

Главата ма Мортимър също не беше пълна със слама. На вид изглеждаше като боксьор, а разсъждаваше като професор. Ето каква комбинация беше разработил.

– Познавам човека, когото вие трябва да убиете – каза Мортимър. – Той има много пари, а няма още петдесет. Алоиз ви е дал седем хиляди и на мен пет…

– А на вас за какво? – зададох идиотския въпрос.

– За вас.

Ставаше все по-тежко.

– Как така за мен?

Мортимър подхвърли ключа на дланта си.

– Трябва да се скрия във вашата квартира. След като изпълните поръчението. И да ви убия. Имам пистолет. Същият като вашия.

Явно, не съм се зарадвал много на това, защото Мортимър счете за необходимо да ме успокои.

– Така става винаги… Вие не сте американец и не познавате типове като Алоиз. Колко поръчения вече сте изпълнили?

– Седем – отговарям.

Той казва:

– Виждате ли. Много са. Ставате твърде опасен за Алоиз. Даже и да ви обича, все едно, трябва да се отърве от вас. Изведнъж осем убийства потъват във водата.

– Като смятате и това! – уточнявам.

– Да.

Той обясни всичко както трябва, само не се беше добрал до главното.

Питам:

– Докладвайте вашето предложение.

Мортимър обясни простичко:

– Ще предложим на този човек да живее, и ще вземем от него… да кажем, двеста хиляди. Той ще замине някъде по-далеч, защото това не е шега, и той ще разбере всичко.

– А какво ще стане с нас?

– Ние също ще заминем.

Откровено да си кажа, не можех така изведнъж, за една минута, да премисля всичко. Обмислях.

– По сто хиляди на всеки – казва Мортимър. – Пресметнете за колко трупа ще спечелите такава сума.

Разбирах от деление и умножение. Но не е шега да измамим Алоиз.

– Ами ако Алоиз поиска да ни отмъсти? – казвам.

Мортимър отново обяснява:

– Човекът, когото вие трябва да убиете, не му е конкурент. Това е странична поръчка. Тези, на които той пречи, поръчителите, ще бъдат доволни от неговото изчезване. Алоиз ще загуби от това няколко хиляди. Вие ще се върнете в Европа, аз също ще си намеря някое тихо местенце. Алоиз няма да харчи пари за нас, а той самият не може да стреля.

– А вие сигурен ли сте, че този човек няма да ни изпрати по дяволите? – казвам.

– Мисля, че няма.

С една дума, Мортимър ме убеди и не отложихме работата, а още същия ден посетихме клиента в дома му. Беше сам, ако не смятаме прислужничката – една стара негърка. Мислех, че ще ни приеме за обикновени шантажисти, но когато Мортимър честно му разказа как стои работата, клиентът се вкисна и повярва, че ние не мислим само за себе си. Вероятно е очаквал нещо подобно. Даже поиска веднага да изчезне от Щатите. И ако искаш вярвай, ако искаш не, но той помоли един от нас да остане при него. Работата опря до парите – той, разбира се, нямаше в себе си двеста хиляди, затова се договорихме така: той ще направи необходимите разпореждания до банката, за да получим парите в Европа, Мортимър ще поръча три билета за нощния самолет и ние ще осигурим безопасност на клиента през цялото време, докато е с нас…

Такива ми ти работи… Клиентът се разплати в Ротердам. Той се отправи за Биариц, където семейството му беше на почивка, жена му и децата. Мортимър потегли някъде към Англия или Шотландия, а аз се върнах в Мадрид. Даже успях за заминаването. Зачислиха ме в отряда на полковник Денар и потеглихме за Кисангани.

Това беше последният опит на Чомбе да заграби Конго. Но излезе пълна глупост.

Самолетът на Моис беше превзет от неговото приятелче Боненан и вместо за Конго, го приземиха в Алжир. Не зная кой му беше платил за това, но вероятно сумата беше голяма.

На пети юли ние все пак се впуснахме в действие, независимо че Чомбе не пристигна.

Работата тръгна както става понякога при игра на карти: в началото все хубаво и хубаво, а после все лошо и лошо.

Там, освен нас действуваше и отрядът на полковник Шрам. Именно той вдигна метеж. А ние го поддържахме.

Но нещо в механизма не беше в ред. Не се получаваше никакъв обрат на действията и националната армия ни посрещна както следва. Денар беше ранен, изпратиха го в Родезия, а ние преминахме под командуването на Шрам. Осем дни се бихме в Кисангани, но нищо не можахме да направим.

След това преминахме Букава, два дни водихме бой за града и накрая го превзехме, та ни стана по-леко.

Угоявахме се до октомври, а след това Мобуто започна да настъпва. Ако погребвахме на ден по десет души, това се смяташе за малки загуби. Всичко свърши на втори октомври.

Отново ми потръгна – заедно с трима души от нашия отряд избягахме, въпреки че бях ранен от парче снаряд в рамото. Момчетата извадиха парчето, промиха с джин раната и нищо, отървах се…

Зимата прекарах в Ница. Лекувах се, почивах, ходех до Монако. Слава богу, рулетката не ме привлече, макар че първия път спечелих, заложих на номер седем и топката се спря на него. Пипнах солидна сума, но успях да се преборя, заминах. След това няколко пъти се опитвах да играя, но безуспешно. Проиграх дребна сума и плюх на това удоволствие.

Можех да купя някакви акции или примерно да открия магазин, но нямам доверие на търговците. Мисля си, по-добре париците ми да си седят в банката, процентите ще растат. Но за да не тегля от тях, трябваше да си изкарвам за прехраната.

Срещнах един стар колега от Конго, който се канеше да замине за Португалия, където се търсеха наемни войници. Да си кажа правото, Африка ми беше омръзнала. Ако можех да замина някъде към Южна Америка, щеше да е по-интересно. Но там нищо не ме очакваше. Съгласих се за Португалия.

Там ние, специалистите по Конго, се ценяхме високо. Бил съм и в Мозамбик, и в Ангола, и в Гвинея-Бисау. В Африка ти ме видя със собствените си очи.

Е, това е всичко. Разбъбрих се и аз не зная за какво. Край. Дай да запалим.“

За това, че е работил две години в Центъра, Брокман премълча.

Михаил стана, отиде към прозореца. Вече се беше смрачило, а те не бяха запалили лампата и улицата се виждаше добре от край до край. Михаил видя как мършавият мина покрай хотела – прикрепената „опашка“ към Брокман.

Може би това е пратеник на Алоиз, който броди като хиена, чакайки удобен момент да хване Брокман за гърлото.

– Не се ли поинтересува за презимето на Алоиз? – попита Михаил.

– Ти знаеш истинското му име – напомни Брокман. – Сам казваше, че с Хофман сте били приятели.

Значи Алоиз – това е Гюнтер Хофман. А неговият агент тук – ако стърчащият действително е пратеник на Алоиз – даваше на Михаил нишката.

– Е, какви приятели сме били? – възрази Михаил. – Той ми беше командир. Не съм сигурен, че Хофман ме е запомнил.

– Искаш ли да се срещнеш с него? – усмихна се Брокман. – Ще ти плати добре за моята глава.

Михаил се обърна към него.

– Ти защо цели два часа ми разкриваш душата си, щом допускаш, че ще те продам?

– Няма да ме продадеш. Алоиз няма да те намери.

„Главата ти вече е на мушката, глупако“ – помисли Михаил. Той смътно почувствува, че можеше да извлече полза от възникналата ситуация, но още не знаеше как да направи това.

Глава 12

Следата на Хофман

Изработеното от десетилетия правило не позволяваше на Михаил да направи окончателни изводи върху несигурната основа на единичния случай, още по-малко от първото впечатление.

Той вече откри, че мършавият субект, когото Михаил считаше за „опашка“, следи не него, а Брокман. За да се убеди окончателно в това, трябваше да провери още веднъж една подробност.

След обяд Михаил погледна през прозореца и като забеляза сред пешеходците мършавия, каза на Брокман:

– Ще отида да се поразтъпча малко.

– Купи немски вестници – помоли Брокман.

Днес те не бяха излизали от стаята.

Михаил отиде в своята стая, облече топло палто, сложи вълнената скиорска шапка, която си беше купил тук, в Гщад.

Излезе от хотела, но не тръгна веднага, защото искаше да попадне в очите на „опашката“. Михаил запали цигара и постоя на входа с вид на човек, размисляш дали да се разходи, или да се върне, тъй като времето беше неприятно, влажно, макар че дъждът и снегът бяха престанали да валят още на обяд и небето се беше изчистило.

Най-после преследвачът се обърна към него и Михаил забеляза беглия му поглед. Даже се усъмни дали наистина е преследвач. Нима някой може да се довери на такъв неумел човек? Цял ден стърчи пред хотела и зяпа.

Наистина по тази улица минават едва ли не всички живеещи в Гщад, както местните жители, така и пребиваващите, но трябва ли с такова неприкрито усърдие да тъпчеш на най-видното място?

С бърза, широка и демонстративна крачка Михаил пресече улицата и застана на тротоара в момента, когато преследвачът се обърна. Едва не се сблъскаха. Погледна Михаил право в лицето и премести погледа си. Михаил тръгна след него, задмина го и пое към гарата.

Оттатък хотела улицата правеше завой. Михаил спря зад завоя. Преследвачът не се появи.

Купи вестници, разходи се из гарата, върна се и отново видя мършавия…

Следващата сутрин кракът на Брокман попремина и той се накани да подиша чист въздух. Михаил се оплака, че е спал лошо и иска да полежи. Брокман излезе сам.

Михаил наблюдаваше от прозореца на своята стая как „опашката“, след като видя Брокман на улицата, влезе бързо в хотела – това пък беше съвсем непонятно… Нали трябваше да следва своя обект, тоест Брокман…

Но след няколко секунди всичко се изясни: мършавият излезе, съпроводен с мъж, облечен със сива велурена шуба и зелена шапка. Отправиха се надясно след Брокман. По-точно, вторият остана долу, до бара, където води коридорът с цветните стъкла. Михаил разбра после, че от бара има друг коридор, който води към помощните помещения на хотела, кухнята и към двора.

Ето каква била работата… „Опашката“ не е една… Вероятно вторият е пристигнал вчера или тази сутрин и не познава Брокман. Сега мършавият ще му го покаже…

Михаил си спомни онова място от изповедта на Брокман, където ставаше въпрос за първата му работа в Щатите и как Алоиз изготвил лъжлива следа за полицията – шофьорска книжка на името на някой си Ричард Смит, оставената кола, пистолета, който Брокман пипал само с ръкавици и на чиято дръжка, както и на кормилото на колата, вероятно предварително са оставени отпечатъци от пръстите на този Смит…

Ако и тук работи Алоиз, би могло да се очаква всичко. Хората, замислили да премахнат Брокман, няма да си жалят труда да разиграят всичко това, че да насочат полицията срещу неговия спътник. Например, ако Брокман отиде заедно с Михаил в планината, там с Брокман ще се случи нещо и, естествено, подозрението ще падне върху неговия другар. И персоналът в хотела, и много други в града при необходимост ще потвърдят, че с никого другиго, освен със своя неотлъчен спътник Брокман не е общувал, никъде не се е появявал без него.

Всичко се обърна на сто и осемдесет градуса: този, когото Михаил се канеше да накаже заради смъртта на баща си, сега беше длъжен да пази заради собствената си сигурност и заради поставената му задача.

Беше ясно, че готвят Брокман за изпращане в Съветския съюз. Съпоставяйки изповедта на Брокман и сондажа на Монаха относно Павел-Бекас дали е способен да убие човек, не беше трудно да се направи изводът, че Брокман се изпраща във връзка с много важна работа. Може да се предполага, че Монаха има намерение да използува богатия опит на Брокман като професионален убиец. Значи Брокман не трябва да пострада тук. Той ще бъде под наблюдението на полковник Марков. Ако го премахнат тук, ще изпратят друг, когото Михаил няма да познава. А това е далеч по-лошо…

Той не се укори в непоследователност, когато почувствува, че жаждата му за мъст се изпари. Причината беше, че вече не изпитваше ненавист към Брокман, а само дълбоко чувство на жалост и презрение. Той разбираше, че това е неуместно по отношение на типове, подобни на Брокман. Но то бе предизвикано от въздействието на откровената изповед на Брокман за страшния живот, който му е отредила съдбата. Може на друг това да се стори неестествено, но Михаил се отнесе към него след изповедта даже със съчувствие и не като към човек, а като към звяр – куче или котка. Нали стопанинът учи своето куче още от малко да се нахвърля върху всеки, който престъпва прага на неговия дом, и ако в края на краищата кучето ухапе някого сериозно, нима него трябва да обвиняват? Нима може звярът да се привлече към съдебна отговорност?

Светът, в който е израснал Брокман, го е направил такъв, какъвто е. В този свят всеки изкарва прехраната по начин, който му е достъпен. Брокман е печелел от убийства и това е толкова в реда на нещата, колкото са и борсовите операции или свещеното право на частната собственост. В същност Брокман не е сгрешил даже против своята съвест, ако, разбира се, я има, тъй като е действувал според законите на обществото, в което е имал щастието да живее.

Да, някой може да каже, че рязката промяна в отношението на Михаил към убиеца на баща му е неочаквана. Михаил също би могъл да премине през онези кръгове, които завъртяха Брокман, но той достатъчно дълго и непосредствено беше наблюдавал средата, в която се формират човекоподобни създания, прилични на Брокман, почувствува върху себе си нейната разложителна сила и затова изпитваше милосърдие към тези, които или поради слаб характер, или поради стечение на обстоятелствата станаха сляпо оръдие на злата воля. В същност Брокман връщаше на света това, което беше получил от него. Казано е: „ще ти отвърна със същото“… Библейските истини са като тоягата – винаги с два края… Фарисеите-моралисти, смятащи се за изразители и хранители на най-свободния, най-християнския, най-възвишения дух на земята и обществото, ще въстанат срещу такава трактовка, но Михаил знаеше добре истинската цена на проповедите на апостола, които се изплащат по същия параграф, в който са начислени и разходите за реклама. Той знаеше, че е прав…

Михаил стоеше до прозореца и видя връщащия се Брокман. Той едва накуцваше. След минута на вратата се почука, Брокман влезе и, сядайки, каза:

– Рано излязох, кракът ме боли.

– Върви си легни, с това шега не бива. Полежи два-три дни – посъветва го Михаил.

– Да… Какви са ти плановете?

Преди да отговори, Михаил погледна през прозореца. Единият от преследвачите, мършавият, беше там.

– Трябва да прескоча до Берн, да изясня нещо с банката.

– Напускаш ме значи? – тъжно каза Брокман.

– Довечера ще се върна. А ти, за да не скучаеш, повикай доктора. Той като че ли обожава коняка. Ще поиграете на карти.

– Благодаря за съвета. Така и ще направя.

След като изпрати Брокман до неговата стая, Михаил се облече и излезе от хотела. Преследвачът го забеляза, но не тръгна след него…

Пътуването до Берн не бе само за проверка. За всеки случай той изтегли остатъка от сметката си в банката и по този начин скъса последните нишки, свързващи го с Швейцария.

След като пренощува в хотела на Цайххаусгасе, на следващата сутрин Михаил се върна в Гщад.

Около техния хотел дежуреше муцунестият тип със сивата велурена шуба.

Михаил попита портиера:

– В стаята си ли е номер двадесети?

Портиерът погледна полицата с ключовете:

– Да, тука е.

Михаил се качи на втория етаж, почука на вратата на Брокман от приличие и, както винаги, веднага я блъсна, но вратата беше заключена.

– Кой е? – чу той разтреперания глас на Брокман и помисли: „Вероятно е с момиче“.

– Аз съм. Извинявай.

Ключът в ключалката се завъртя, щракна езичето на бравата.

– Влизай.

Михаил не искаше да повярва на очите си: Брокман, сам, посред бял ден седеше заключен в стаята!

– Защо се забави толкова? Къде беше? – попита Брокман с такъв тон, като че ли Михаил беше длъжен да се отчита за всяка своя крачка.

– Работата ме задържа. Защо си се заключил? – Михаил се помъчи да скрие, че забелязва необикновения израз на лицето на Брокман, нервност, която се чувствуваше в погледа и жестовете му.

Брокман отиде на пръсти до прозореца, но застана не срещу него, а отстрани, до събраните на едри дипли плътни щори. След това, като погледна през процепа между щорите и черчевето на прозореца, повика с пръст Михаил.

– Ела тук.

Михаил застана до него.

– Погледни – каза Брокман, като му отстъпи мястото.

На противоположния тротоар се разхождаше муцунестият.

– Нищо особено не виждам – каза Михаил. – Какво ми показваш?

– Този, с велура, виждаш ли го? – попита Брокман.

– Е, и какво?

– Не си ли забелязал нищо досега?

– И през ум не ми е минавало…

Брокман седна на кревата.

– Този младеж от вчера се мотае тук.

Михаил също се отдалечи от прозореца, запали цигара.

– А тебе какво те засяга?

– Неслучайно се мотае – злобно каза Брокман.

– Смяташ, че се интересува от теб?

– Всичко е възможно…

– Тогава излез и си изясни отношенията.

– Имаш много здраве! Ако е за мен, няма да се споразумеем. – Брокман си погледна часовника.

– Имаш ли оръжие? – попита Михаил.

– Имам, но за какво ми е? Зная как стават тези неща.

Нямаше смисъл да разубеждава и успокоява Брокман.

В главата на Михаил зрееше една идея.

– Ето какво – каза Брокман вече успокоен. – Говорих със собственика на хотела, той обеща да помогне. Наблизо, на около десет-петнадесет километра, има малко летище. Оттам може да се излети за Женева или Цюрих. Ако той уреди, ще ми помогнеш ли?

Михаил гледаше в стената и мълчеше. Брокман казваше истината: от прозореца на влака Михаил видя близо до Гщад самолетна площадка и на нея спортен самолет.

– Ще видим – разсеяно отговори Михаил.

– Страхуваш се значи? – Брокман поклати глава. – Има за какво.

Михаил мълчеше.

– Трябваше да си набавя ризница, но все си мислех, че няма да ми потрябва – каза Брокман.

– Да, с ризница е по-спокойно – съгласи се Михаил.

– Пистолет и ризница – това са надеждни приятели. Най-верните. – В гласа на Брокман имаше горест. – По-верни от всички живи приятели.

„Късно си се сетил“ – помисли Михаил, но каза съвсем друго:

– Стоманената каска и бронираният автомобил също са надеждни приятели. А също така коняка… Няма ли да си пийнем?

– Не, не искам.

Михаил стана.

– Ще отида в бара.

Той излезе. Крачейки по дебелия пружиниращ килим, той чу щракането на ключа – Брокман заключи вратата след него.

Но той не отиде направо в бара. Най-напред се отправи към собственика на хотела, в работния му кабинет. Като изчака да освободи стаята един от служителите, Михаил попита дали не може да получи една кола, за да отиде до Берн. Собственикът помисли и каза, че може да се уреди – ще му даде своята кола. Тогава Михаил помоли да му разреши да остави колата в Берн – ще я намерят при хотела на Цайххаусгасе. Той, разбира се, е готов да заплати колкото е необходимо. Собственикът погледна към тавана, помълча и назова сумата. Михаил сложи парите.

– Много ви моля – каза той, – нека след четвърт час колата да бъде в двора.

– Добре. Ще изпратя Жорж в Берн да я прибере.

На Михаил му беше все едно кого ще изпратят в Берн. Той плащаше на собственика на хотела.

Слизайки в бара, Михаил видя до стойката мършавия – купуваше си цигари – и отбеляза: значи тук е организирана сигурна блокада. Съдейки по всичко, Брокман не би могъл да я разкъса.