Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 19 страниц)

Annotation

Тази повест е продължение на книгата „Грешката на резидента“, излязла в трето издание през 1974 година.

Читателят, който не познава „Грешката на резидента“, за да разбере събитията, които се развиват в повестта, е необходимо да знае следното:

Професионалният шпионин Михаил Тулев е прехвърлен в Съветския съюз, за да се установи там постоянно. Руснак по произход, той става резидент на един западен разузнавателен център. Чекистът Павел Синицин успява да спечели доверието му, като му се представя за крадец-рецидивист с прякор Бекас. По-късно Тулев е арестуван, а неговото място при радиосеансите с Разузнавателния център заема Павел.

В ареста Тулев разбира същността на своите заблуждения и изразява желание да изкупи вината си пред родината. В хода на операцията Разузнавателният център е принуден да отзове Тулев от Съветския съюз. В Одеса той разменя документите си с Уткин, агент на същия разузнавателен център, пристигнал с група чуждестранни туристи. Тулев се присъединява благополучно към туристическата група и отново е зад граница.

Преди да отпътува от Съветския съюз, Михаил Тулев получава шифрограма, с която Разузнавателният център нарежда на Павел-Бекас да се установи в един от големите градове. Павел наема квартира в Ярославл под името Потапов – така е записан в паспорта, с който го снабдява Разузнавателният център. Както било уговорено, веднъж в месеца той проверявал в пощата дали няма за него писмо „До поискване“.

Тулев е с конкретна задача – да открие бившия хитлерист и военнопрестъпник Хофман. Освен това той има и лична цел – да изясни истинските обстоятелства, при които е умрял неговият баща.

Тулев знае само, че баща му, старият агент на чужди разузнавания, е умрял внезапно. Според съобщенията във вестниците смъртта е настъпила в резултат на сърдечен пристъп. Според друга версия той е загинал при автомобилна катастрофа.

Олег Шмельов, Владимир Востоков

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Епилог

info

notes

1

2

Олег Шмельов, Владимир Востоков

Завръщането на резидента

Глава 1

Среща в универсалния магазин

През пролетта на 1971 година в живота на Светлана Сухова се случи едно незначително събитие, което при обикновени обстоятелства не би довело до нищо лошо. Но както ще видим по-нататък, обстоятелствата бяха необикновени и това събитие стана звено на дълга верига от други много по-сериозни и сложни събития, причини и следствия.

В един майски ден към щанда, зад който в лъскава синя униформена престилка стоеше Светлана, в онези редки минути, когато нямаше купувачи и грамофонът мълчеше, се приближи доста мургав младеж на около двадесет и шест, двадесет и осем години. Гъстите му намазани с брилянтин коси бяха сресани на път. Блестящите му черни очи гледаха меко и ласкаво. Той беше нисък на ръст, но много добре сложен и това го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе всъщност. С професионалния си нюх, само с един поглед Светлана можеше да определи веднага категорията на купувача, даже нямаше нужда да се взира в подробностите на костюма, за да знае със сигурност, че пред нея стои чужденец. В това нямаше нищо особено: чужденци-туристи или специалисти, работещи в предприятията на града, често купуваха плочи в магазина.

– Здравейте! – поздрави купувачът усмихнат.

– Добър ден – отговори Светлана, стараейки се по акцента да определи неговата националност. – Какво желаете?

– Бих искал нещо от класиката, руската класика.

Това беше най-обикновено желание: всички чужденци търсеха плочи на руски композитори. По акцента Светлана вече разбра, че говори с италианец.

– Какво точно предпочитате?

– Не ги познавам много добре. Имам Мусоргски, Чайковски. Бих искал да имам още.

– Ще ви огорча. Днес не мога да ви предложа нищо. Наминете друг път.

Италианецът се засмя и каза с насмешка:

– Това съм го чувал много, много пъти и по-рано.

– Извинете, но не мога да ви помогна.

Въпросът беше като че ли изчерпан, но италианецът не бързаше да си ходи. Той гледаше мълчаливо Светлана без предишната ласкава сдържаност. Стана й неловко, тя отклони погледа си и чак сега забеляза, че не са сами – някакъв мъж встрани, обърнат с гръб към тях, търпеливо разглеждаше каталога на грамофонните плочи.

– Какво обичате? – Тя направи крачка към него.

– Нищо, нищо – каза тихо той, без да се обръща, – аз не бързам.

Италианецът продължаваше да я гледа и Светлана безпогрешно можеше да предвиди какво ще стане в следващата минута. По време на кратката й служба в магазина неведнъж тя трябваше да изслушва от чужденци и от скъпите си съотечественици, от млади и не толкова млади една и съща молба – да се запознаят и срещнат извън магазина. Това не я обиждаше и не я дразнеше, напротив, но тя така умееше да се държи в подобни случаи, че молителите, даже и най-настойчивите, не се осмеляваха на повече от два опита.

Този се оказа по-търпелив и по-настойчив от всички. Хладната, не за годините й вежливост, която Светлана бе усвоила и която моментално отблъскваше ухажорите, не подействува на италианеца. Имаше и друга причина, поради която той можа да говори с нея по-дълго, отколкото другите.

Тя чувствуваше, че той е искрен и говори истината. Ето какво разказа италианецът:

Преди една година пристигнал от Италия. По професия е инженер и работи във фирма, която е сключила контракт със Съветския съюз за доставки и монтаж на машини за азотноторовия комбинат. Но това е без значение. Главното е, че вдругиден той се връща в родината си и само затова е решил да помоли руското момиче за среща. Видял я още преди три месеца, но не зад щанда, а на входа на магазина. Знае, че се казва Светлана. Не посмял да я заговори по-рано, защото бил убеден, че тя няма да приеме да се срещнат. Но сега, един ден преди заминаването си, не издържал и решил да рискува. Много му се иска да запише гласа й за спомен и ако тя няма нищо против, да се срещнат някъде в парка, или в някое кафене, макар и за половин час, и ако му позволи, да донесе малък японски магнитофон…

Накратко, работата стигна дотам, че Светлана попита:

– Знаете ли къде се намира улица „Тургенев“?

– Да, разбира се! – не вярвайки в успеха си, възкликна италианецът.

– На ъгъла на булеварда има една будка за вестници.

– Да, да, зная.

– Ще бъда там в единадесет и половина.

– Утре?

– Да не искате днес. – Тя погледна часовника си. – Вече е три часът.

– Благодаря. – Той се поклони. – Забравих да ви се представя: казвам се Пиетро Матинели. Благодаря. До утре.

Той излезе щастлив, Светлана искаше най-после да обърне внимание на търпеливия купувач, който през цялото това време преглеждаше каталога за грамофонни плочи, но него вече го нямаше…

Сега трябва накратко да разкажем историята на семейство Сухови.

Мъжът на Вера Сергеевна Сухова загина преди пет години. Той беше летец и работеше като изпитател в завода, в който се произвеждаха въртолети.

Вера Сергеевна не знаеше подробности около катастрофата и причините за нея. Един приятел на мъжа й, също изпитател, се опитал да й обясни как е станало. Разказвал й нещо за пределни режими на полета, на които Алексей съзнателно се решил, ядосвал се, че не е използувал единствената възможност за спасение, като напусне въртолета, но той непременно искал да го приземи. Наблегнал именно на това, че възможността е била единствена, че при случай на авария вероятността при тях да се спасят, е много по-малка, отколкото при изпитателите на обикновени самолети. Изобщо, както разбра много по-късно Вера Сергеевна, от разказа на този приятел излизаше, че Алексей сам си е виновен за всичко. От това не й стана по-леко.

Минаха пет години оттогава, но тя си спомняше добре онзи първи месец след погребението с всичките му подробности и се упрекваше учудена колко точно са се запазили в паметта й някои незначителни детайли, когато душата й се разкъсваше от мъка.

Сега тя можеше да разкаже какво беше сготвила за обяд в деня на гибелта на Алоша, какъв цвят имаше панделката на Светлана, когато се върна от училище, какво й каза съседката за самочувствието на кученцето си, как се блъскаше в стъклото една пчела – първата пролетна пчела, влетяла в прозореца.

Пълни безсмислици. Защо ли така е устроен запаметяващият апарат на човешкия мозък? Вера Сергеевна завърши медицински институт, но това не й даваше никакво предимство пред тези, които са без медицинско образование и нямат даже елементарни сведения по психология. Тя не можеше да разбере защо нищожните, недостойни дреболии се запечатват в съзнанието с неизлечими цветове, незабравими звуци и неизчезващи аромати, а най-главното, най-скъпото се е изтрило, като че ли никога не е било, Вера Сергеевна не помнеше лицето на мъжа си, не помнеше изражението му.

Може би това е защитна реакция? От гледна точка на науката за психичната дейност на човешкия мозък такова обяснение е съвсем естествено, но от това не й стана по-леко.

Понякога нощем тя мислено анализираше всяка своя постъпка през първия месец от гибелта на Алексей и безкрайно се осъждаше за проявената деловитост, оскърбяваща паметта на загиналия.

Тя продаде новичката волга, свърза се с приятелката си Нина Пескова, която живееше в град К., и с нейна помощ направи размяна на жилището без почти никаква загуба както в жилищна площ, така и в комуналните удобства. Погрижи се Светлана да завърши учебната година поне без тройка – тогава тя беше в седми клас и до края на занятията оставаха три седмици.

Като разпродаде една част от вещите, а другата, в това число и пианото на момичето, таксува по влака, в средата на юли Вера Сергеевна и Светлана заминаха за град К. Бягството от тези места, свързани с най-любимия човек на земята, стана светкавично, подобно на евакуация във военно време, за която Светлана беше чела толкова в книгите, а Вера Сергеевна я бе преживяла в четиридесет и първа като осемгодишно момиче.

Пристигайки в К., тя не тръгна да търси работа. И къде ли да отиде? С дипломата на лекар тя не работи нито ден, защото вече се беше омъжила за Алексей. Той не й позволи да работи – по-добре да си гледа Светка. За да започне сега работа като лекарка, тя трябваше отново да учи в института. Но всъщност тя не беше в състояние да работи никъде. След като успя с някаква трескава бързина да уреди преместването, тя като че ли изпадна в летаргичен сън.

Дълго, много дълго тя се беше откъснала от живота, като че ли изобщо не съществуваше. Струваше й се, че се намира в огромна тъмна зала и гледа някакъв дълъг неинтересен филм.

Нина Пескова, която пое грижата в нейния дом за пазаруването, се опитваше да размърда приятелката си, но безуспешно. Вера Сергеевна излизаше от къщи само когато трябваше да изтегли пари. Някак си машинално готвеше, переше, чистеше. И непрекъснато пушеше – първата цигара беше запалила в деня на погребението на Алексей.

Така минаха две години. Светлана премина в десети клас. Вера Сергеевна малко се интересуваше от нейното учение, въпреки че поглеждаше понякога бележника й. Никак не се огорчи, когато Светлана заряза уроците по музика.

От това състояние я изведе един разговор с Нина Пескова, която дойде през една есенна вечер и между другото спомена, че видяла Светлана около къщата с две доста по-големи от нея момчета – Светлана пушела цигари и, изглежда, била малко пийнала.

Като че ли плеснаха с камшик Вера Сергеевна „Къде?“ – и като чу, че са на детската площадка, изхвърча от къщи без палто.

Светлана беше с двама самодоволно ухилени младежи и някак си неестествено се смееше.

Без да каже нито дума, Вера Сергеевна връхлетя върху нея, разтърси рамото й с лявата си ръка, а с дясната я удари с все сила по бузата. Ако не беше единият от младежите, Светлана щеше да падне на земята. „Марш в къщи!“ – кресна Вера Сергеевна на мигом изтрезнялата дъщеря. „Мадам, защо е това форсиране?“ – с престорен баритон се обади контето, което придържаше Светлана. „Млъкни, прасе такова!“ – сряза го Вера Сергеевна. Тя се задъхваше от гняв. Но докато се изкачваха по стълбата до третия етаж, гневът се смени с болезнена жалост към дъщерята и презрение към самата нея.

В тези няколко минути Вера Сергеевна като че ли се свести, мъглата, в която живееше, се разсея и пред нея изпъкнаха дните, изцяло отдадени на собствената й мъка, дни, в които нямаше място за Светлана, родната й дъщеря. Тя мислеше само за своята болка, утешаваше се само със собствените сълзи. Как можеше да нарече всичко това освен егоизъм? Всепоглъщащият мъката егоизъм – с какво е по-добър от егоизма на щастието? – питаше се тя. Не, тя не можеше да намери оправдание в това, че болката от загубата на мъжа й беше толкова голяма, колкото и любовта й към него.

Вера Сергеевна видя съвсем ясно своето отношение към дъщеря си – от детските години до този неприятен случай.

Светлана беше дъщерята на татко. Той я обичаше до самозабрава и, разбира се, я глезеше, а тя с детска невинност се спасяваше от майчиното възмездие под неговата сигурна защита, когато направеше някоя лудория. На тази основа между родителите възникваха леки конфликти, и то винаги в присъствието на виновницата. Разбира се, от педагогична гледна точка този метод не може да се смята за разумен, но, общо взето, когато Светлана порасна и тръгна на училище, стана ясно, че антипедагогическото отношение на родителите не й се беше отразило много. Едно беше неприятно за Вера Сергеевна да приеме, когато Светлана стана голяма: у нея се създаваше незабележимо, но явно усещащо се снизходително отношение към майката. Вера Сергеевна разбираше откъде идва: твърде голям, деспотичен беше авторитетът на бащата в семейството и за майката не оставаше почти нищо. Но Вера Сергеевна се утешаваше с това, че Светлана беше много добро момиче, заради другите тя беше готова да забрави собствените си капризи и това й даваше надежда, че в края на краищата техните отношения ще се нормализират…

Докато се изкачи на третия етаж и влезе в апартамента, Вера Сергеевна съвсем се успокои. В присъствието на Нина Пескова се проведе дълъг разговор, който завърши с това, че Светлана просълзена прегърна майка си и се закле никога вече да не се случи такова нещо. Можеше да й се вярва: тя винаги казваше истината, а ако обещаеше нещо, непременно го изпълняваше или поне се стараеше с всички сили да удържи на думата си. Това изгради в нея бащата, когато беше още дете…

Скоро след извънредното произшествие Вера Сергеевна постъпи на работа. Тъй като се смяташе негодна да бъде лекуващ лекар, наложи се да постъпи в санитарно-епидемична станция. Нейните медицински познания бяха напълно достатъчни, за да следи санитарното състояние на различните предприятия в града.

За дъщеря си окончателно престана да се тревожи, когато научи, че Светлана се е сприятелила с едно момче от тяхната кооперация – Льоша Дмитриев. Нина Пескова се познаваше със семейство Дмитриеви и се изказа много добре за тях. Бащата бил инженер, майката учителка, а Льоша след гимназията станал шлосер в един завод и следвал вечерно в политехнически институт. Ясно бе, че не е от тези, с които Светлана се шляеше в есенните вечери на детската площадка.

По същото време Светлана завърза още една дружба, която Вера Сергеевна много одобряваше. Започна да им идва на гости Галя Нестерова, съученичка на Светлана, учтиво и не много разговорливо момиче. Особено приятно на Вера Сергеевна беше, че Галя не съзнаваше красотата си, а това вече е ценна, черта от характера й, говореше добре за нея, тъй като според наблюденията на Вера Сергеевна безразличие към собствената външност, се срещаше твърде рядко сред днешната младеж. При тона Галя беше дъщеря на голям учен, академик, лауреат на Държавна награда, а самата тя се обличаше много скромно, не по-хубаво от Светлана. Това също вече говореше нещо. И отгоре на всичко Галя беше пълна отличничка, без зубрене и без напрежение, както казваха в училище, щеше да получи златен медал. Като че ли само по това се различаваха новоизлюпените приятелки: Светлана имаше толкова петорки, колкото и тройки.

Вера Сергеевна се радваше, когато ги виждаше заедно. Те бяха еднакви на ръст – сто седемдесет и пет сантиметра – данни от последното мерене на Светлана, което Вера Сергеевна направи в деня на седемнадесетата й годишнина. И двете имаха сиви очи, гъсти светлокафяви коси. Като наблюдаваше момичетата, Вера Сергеевна с тъжна и щастлива усмивка си представяше как момчетата, като срещнат Галя и Света на улицата, ще се спрат и ще ги проследят с изумени погледи.

Скоро Вера Сергеевна откри с удоволствие, че макар и странно, в това приятелство главната роля играеше нейната дъщеря. Винаги, когато например трябваше да решат в кое кино да отидат или какво по-напред да прочетат – решаващата дума имаше Светлана. Това не можеше да не ласкае майчиното самолюбие на Вера Сергеевна и тя даже веднъж се похвали пред Нина Лескова със способността на дъщеря си да извоюва авторитет сред необикновените си връстници. Но подобни суетни моменти, не пречеха на Вера Сергеевна трезво да преценява онези черти в характера на дъщеря си, които не могат да се нарекат положителни. При вродената широта на характера и безкрайни добрини, проявени още в детството, Светлана понякога можеше да бъде и завистлива. Например тя не скриваше завистта си към онези момичета, които носеха западни дрехи и можеха да си позволят да носят пръстени с брилянти и златни обици.

Към Льоша Дмитриев Светлана се отнасяше като към по-малък, макар че беше две години по-голям от нея. Той не забелязваше това или не искаше да го забележи, а по-точно просто не можеше, защото беше влюбен. Понякога в неделни дни Вера Сергеевна виждаше Льоша с китара в ръка в шумната компания на момчетата от техния двор, които не бяха от примерните. Льоша също не беше от кротките, но пред Светлана се държеше така, сякаш нецензурните шеги на другарите му от махалата и цеха не докосваха ушите му и не излизаха от собствената му уста. Лесно беше да се забележи, че Льоша от известно време повече от всичко се стремеше да остане насаме със Светлана, но това никак не му се удаваше. Ако отидеха на кино, то третият непременно ще бъде Галя, но всъщност какво значи „насаме“ в киното? Срещите у Светланини винаги ставаха в присъствието на Вера Сергеевна. Когато Светлана се съгласяваше да отиде да послуша музика у Льоша – той имаше магнитофон, – в къщи винаги бяха или баба му, или майка му. А да се целува на входа или под гъбката на детската площадка Светлана смяташе недопустимо след онази паметна есенна вечер, когато майка и я зашлеви със звучна плесница. Така че на Льоша му оставаше само да въздиша, да се надява и да чака лятото, когато ще могат да се разхождат край реката, на плажа. Той беше купил със собствени спестявания на старо мотоциклет ИЖ, съвсем разнебитен, който сам оправи мотоциклетът стоеше под един навес, претъпкан с гаражи на собствениците на автомобили. В плановете на Льоша, които си кроеше за лятото, първостепенна роля се определяше на мотоциклета. Смяташе да купи и фотоапарат „Зенит“, за да снима Светлана и да й прави големи портрети.

Така без особени огорчения и раздори протичаше животът на осиротялото семейство Сухови. Колкото и голяма да беше мъката им от загубата, времето я притъпи. Служебните грижи и мисли за съдбата на порасналата дъщеря помогнаха на Вера Сергеевна да се изправи на крака, да се съвземе духом. Отвикнала от звучния смях, тя вече се усмихваше от време на време. Малките всекидневни радости, които обикновено хората не забелязват, станаха достъпни за нея. С една дума, тя стана пак онази Вера, която познаваше и обичаше загиналият й съпруг, летецът изпитател Алексей Сухов. От пушенето само не можа да се отучи.

Първите огорчения дойдоха през август 1970 година. Светлана мечтаеше да постъпи във филологическия факултет, както и Галя Нестерова. След завършване на училището двете, подадоха документите си в университета и заедно започнаха да се готвят за изпитите, по-точно Галя помагаше на Светлана. Но всички старания се оказаха напразни: Светлана не можа да се яви на конкурса. Балът беше много висок, а на нея не й стигаха цели две единици. Независимо от това, че Галя завърши училище със златен медал, също се състезаваше, тъй като за медалистите имаше отделен конкурс, тя бе приета във филологическия факултет.

Светлана, разбира се, преживяваше неуспеха, но Галя плака много повече от нея. Вера Сергеевна беше разстроена и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Но след като се успокоиха и разсъдиха, те решиха, че всъщност нищо трагично не се е случило. Трябва да постъпи на работа и за една година да се подготви както трябва – разбира се, с помощта на Галя, която като студентка ще бъде по-веща в знанията си, а през 1971 година ще опита пак.

От всички места и професии Светлана предпочете универсалния магазин, по-точно, в отдела, където се продаваха телевизори, радиоапарати, грамофони и грамофонни плочи. Стана продавачка на грамофонни плочи и магнетофонни записи, тъй като добре се ориентираше в тази област благодарение на общуването си с Льоша.

С постъпването на работа се появиха и много нови познати, но единствена приятелка си остана вярната й Галя, а единствен поклонник, когото тя признаваше достоен за себе си – Льоша Дмитриев. Задължително веднъж в седмицата тримата отиваха на кино, а понякога и два пъти, и рядко на театър. Събираха се ту у Льоша, ту у Светлана и от време на време у Галя, тъй като, както смутено обясняваше Галя, майка й била нервна и трудно понасяла външни хора в къщи, да не говорим за дива музика. А между впрочем, главното удоволствие при тези сбирки на неразделната тройка беше именно естрадната музика и шумните спорове за нея. Бащата на Галя, когото Светлана и Льоша видяха веднъж бегло, работеше едновременно в научноизследователски институт и в някакъв завод – в какъв, Галя не уточняваше, на всичко отгоре преподаваше и в политехнически институт. Следователно той беше много зает човек и повече от всичко ценеше домашния покой.

Льоша се учудваше, че Галя си няма момче. Той забелязваше как я заглеждаха млади и стари по улицата и в театъра. Веднъж реши да се пошегува по този въпрос, но стана съвсем неловко, Светлана му направи забележка и каза, че напразно мъжете си мислят, че такива момичета като Галя са създадени само за да откликват на техните желания. Този въпрос между тях повече не се повдигна.

Зимата премина незабелязано, тъй като към киното и театъра се прибавяха кънките и ските. През зимата на Льоша му провървя: веднъж Светлана все пак се смили и му разреши да я целуне по устните – това се случи, когато се разделяха на входа, уморени от два часа непрекъснато пързаляне.

Такава е предисторията на онова, което стана през пролетния ден на 1971 година…

На другия ден, в събота, Светлана имаше почивен ден. Вечерта, на път за в къщи, тя се обади от един автомат на Галя Нестерова и й каза, че плановете им за утре, да отидат с Льоша в Кльоновата горичка, се отменят. Тя не се впусна в подробности, а каза само на Галя да я чака в единадесет часа пред пощата.

Светлана почувствува угризения на съвестта, трябва да излъже Льоша, но веднага си помисли, че в постъпката й няма нищо лошо: не е толкова страшно веднъж да не удържиш на обещанието си. В края на краищата дружбата между тях е най-обикновена – смешно й беше да мисли за любов.

Глава 2

Изпробване на фотоапарата

Вера Сергеевна беше вече купила репички и кромид лук, когато Светлана се събуди.

Вечерта бяха легнали по-късно, отколкото обикновено: Светлана искаше да преправи любимата си рокля – синята на черни райета, – да префасонира малко яката. Но тя самата не умееше да шие, затова, както винаги, каза: „Мамо, моля ти се…“

– Хайде ставай, трябва да си изгладиш роклята! – викна от кухнята Вера Сергеевна.

– Ти по-добре ще я изгладиш – обади се Светлана.

Друг отговор Вера Сергеевна и не очакваше, това беше в реда на нещата и тя не се сърдеше. За дъщеря си тя правеше всичко, каквото можеше.

Докато Светлана се миеше и решеше, Вера Сергеевна приготви закуската.

– Къде смяташ да ходиш? – попита тя дъщеря си, когато седнаха на масата.

– Ще отидем с Галя в някое кафене да поседим на въздух и да хапнем сладолед.

От известно време Светлана реши да не казва всичко на майка си. Не, тя не лъжеше, а просто не казваше всичко. Така й беше по-удобно – по този начин не възникваха излишни въпроси. Беше вече решила, че ще отидат на среща с италианеца и непременно ще се отбият в някое кафене, но защо да казва на майка си, че освен Галя, там ще бъде и един чужденец?

– Струва ми се, че трябваше да се видите с Льоша?

– Вече се уговорихме с Галя да се видим в единадесет часа пред пощата.

Това също не беше нито лъжа, нито цялата истина.

Льоша трябваше да намине към тях именно в единадесет, така че трябваше да побърза с гладенето; за да не се срещнат с него, тя трябваше да излезе от къщи не по-късно от десет и половина.

Светлана набързо излапа омлета с шунка, хапна си от салатата, изпи един чай, стана от масата и бодро обяви:

– Мамче, на твое разположение съм!

– Включи ютията, постели одеялото и дай парцала.

В десет и нещо всичко беше готово.

Светлана се облече.

– Как е, мамче?

Вера Сергеевна запали цигара – напоследък тя предпочиташе „Беломор“.

– Обърни се… Така… Чудесно…

– Дай си часовника.

Вера Сергеевна донесе златния си часовник със златната верижка – подарък от съпруга, и го сложи на ръката на дъщеря си. Светлана целуна майка си по бузата и излезе.

След петнадесет минути на вратата се звънна.

Вера Сергеевна отвори вратата. Пред нея стоеше Льоша. На гърдите му висеше фотоапарат в нов калъф, в дясната си ръка държеше бял свитък. Веселото му лице сияеше.

– Здравейте, Вера Сергеевна! Тук ли е Света?

– Добро утро, Альошенка. Ами тя излезе.

Сиянието изчезна.

– Отдавна ли?

– Току-що.

– Ха така! И нищо ли не каза?

– Каза, че имат среща с Галя. Пред пощата, в единадесет часа. Споменах й за теб, че май днес щяхте да се видите, но тя като че ли не ме чу. Ама ти влез, не стой на прага.

Льоша съвсем се начумери.

– Не, тръгвам си. Тя не каза ли къде ще ходят с Галя?

– Сладолед им се прияло. Сигурно ще поседнат в някое кафене на въздух. Днес времето е чудесно.

– Но как така? Ние тримата смятахме…

– Е, не се разстройвай, къде ще се дянат?

Льоша потупа с пръст по фотоапарата.

– Вчера го купих, исках да я снимам.

– Ще я снимаш, лятото току-що започва.

– Добре. – Той й подаде свитъка. – Тя ме помоли. Техният стенвестник. Написах заглавието.

Вера Сергеевна се почувствува неловко заради Светлана. За да го поуспокои малко, тя разви свитъка и се вгледа в голямото червено заглавие „За културно обслужване“.

– Колко хубаво си го направил! – каза тя.

Но това не го утеши.

– Извинете, Вера Сергеевна. – Като прескачаше през три стъпала, Льоша изтича по стълбата, оставяйки я на прага пред отворената врата…

Времето наистина беше чудесно. Всички вече бяха с летни дрехи, даже децата. Дворът кънтеше от детски гласове, цвърчаха птички. Небето беше ясно. Свежо зелените кестени, строени като в редица на съседната улица, която се виждаше от двора, бяха обсипани с големи бели свещи. Те блестяха под яркото слънце.

От всичко това на Льоша му стана още по-лошо. Той изгледа пейките, на които седяха бабички, играещите момичета на асфалтовата площадка, след това спря погледа си върху събралите се на купчинки малчугани, които оживено обсъждаха нещо. Сред тях забеляза шестокласника Витка, палавия, съсед по етаж. Ако Льоша не го пъдеше, той щеше постоянно да се влачи след него. Беше му безгранично предан не толкова за това, че му даваше по някой петак за кино, а заради това, че му оказа колосално доверие, като го взе за помощник, когато сглобяваше от нищо своя мотоциклет ИЖ.

Льоша излезе от входа и тихо извика:

– Витек!

Онзи мигновено чу и след секунда застана запъхтян пред Льоша, гледайки фотоапарата.

– Здрасти, Льоша! Ще фотографираме ли?

– Ти не си ли виждал Светка?

– Не. Трябва ли ти?

– Щом те питам, значи ми трябва.

Витек веднага отгатна настроението на своя благодетел и закрачи до него мълчаливо. А Льоша размисляше къде може да потърси започналата да хитрува Светка.

Миналото лято пет или шест пъти бяха ходили в различни кафенета, но тя най-много хареса „Над реката“ – така се наричаше, защото се намираше в парка, на високия бряг на реката, откъдето се виждаше осеяното с езерца и храсталаци крайбрежие. Но дотам има много да се върви, както и до пощата, където, ако не е излъгала, Светка трябва да се срещне с Галя. Затова Льоша реши да започне от пощата и да продължи нататък към реката.

Между впрочем, за разговора си с Пиетро Матинели приятелките избраха именно кафене „Над реката“, а дотам имаше само три спирки с автобус от ул. „Тургенев“, т.е. от мястото на срещата им с него.

Като стигна крайния пункт на своето търсене, Льоша намери тези, които търсеше.

Кафенето „Над реката“ беше уютно местенце. Сред голяма поляна, в която в естествен безпорядък растяха кисел трън и люляци, се намираше кръглият дървен павилион с покрив на шатра и големи разноцветни прозорци. Той е опасан с широка ивица бял речен пясък, върху който са наредени кръгли мраморни масички, а около всяка масичка – по четири светли плетени столове. Почти никога няма свободно място. Всичко това е обгърнато от кестени и покрито от синьото небе.

Върху масичката, около която седяха Светлана, Галя и Пиетро, блестяха под лъчите на слънцето разни чаши и чашки, бутилка шампанско, коняк, лимонади. Първата скованост, характерна за хора, които малко се познават и току-що са седнали на масата, вече беше преминала. Но все още разговорът се въртеше около онези стандартни въпроси, типични за всички страни по света при общуването на чужденци с местни жители. Разликата беше само в това, че Пиетро Матинели, както той самият каза на Светлана още тогава, в магазина, не е турист, а е дошъл в Съветския съюз на работа.

– За първи път ли идвате в Съветския съюз? – попита Галя.

– Да – отговори Пиетро.

– Харесва ли ви нашият град?

– О, разбира се! Много е красив. Хубаво се живее тук.

– А какво най-много ви харесва, Пиетро? – Това вече беше Светлана, която дояждаше първата порция сладолед.

– Разбира се, че момичетата! – усмихнато възкликна той и добави: – Може би искате да чуете – метрото? Не, то също е хубаво, но на мен най-много ми харесват момичетата.

Сега последва отстъпление от туристическия стереотип.