Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 19 страниц)

Олга Михайловна беше доста нервна по характер. Това особено се прояви след раждането и се изрази по доста оригинален начин. От млада, цветуща жена, тя изведнъж се превърна в безвъзвратно слабеещо същество, обречено на бързо угасване. Разбира се, съпругът й всячески се стараеше да я увери в обратното, пазеше я от всичко, което би могло да засегне чувствителната нервна система на младата му жена. Беше намерена бавачка на детето. Хранеха го изкуствено, тъй като Олга Михайловна не искаше да си разваля бюста. Не минаваше и седмица Олга Михайловна да не извика лекар в къщи, докато най-после се разочарова от всякаква медицинска помощ. Започна да се лекува с билки, но от какви болести, не беше известно, тъй като никой от лекуващите я лекари не можа да постави точна диагноза.

Преди да тръгне на училище, Галя почти не познаваше майка си. Добре беше, ако поне веднъж през деня я виждаше. Бавачката я научи да познава буквите, а да смята – бащата. Но когато тръгна на училище, Олга Михайловна взе в собствените си ръце по-нататъшното възпитание на дъщеря си. На бавачката оставиха кухнята, прането и прахосмукачката.

Момичето постъпи едновременно в специализирано английско и музикално училище. Олга Михайловна искаше Галя да посещава и секцията по гимнастика в Двореца на пионерите, но не забеляза някакви наклонности у детето към гимнастиката.

Трудни бяха училищните години на Галя. Възпитателният порив на нейната все още млада, но с изтерзани нерви майка, се оказа продължителен. Олга Михайловна беше израсла в работническо семейство, но омъжвайки се за академик, тя си изработи маниери на държание, които считаше, че са висша степен на аристократизъм. Тя говореше толкова тихо, че мъжът й често пъти беше принуден да я пита повторно и понякога се замисляше дали не е оглушал. Това беше позволено само на него, на всички останали не се разрешаваше да я питат повторно. Заповедите към бавачката, която се превърна в домашна прислужница, тя даваше с една дума: „бельото“ – което значеше, че трябва да се сменят чаршафите; „месо“ – значи трябва да се сготви месо за обяд; „студено е“ – трябва да се затвори прозореца и т.н. Този маниер се прехвърли и към момиченцето и Галя от малка трябваше да се учи на трудното изкуство да разбира от половин дума. Това по начало не е лошо, но държи в повишено напрежение малкия човек. Докато не се научи…

Николай Николаевич, намерил щастие и покой в новото семейство, усети прилив на творческа енергия и се зае с разработката на много сложен научен проблем, вълнуващ тогава физиците от цял свят. Всецяло потъна в работата си, но за разлика от преди сега намираше време за дъщеричката, което му доставяше радост. Скришом от жена си, която възпитаваше дъщеря си по спартански, той смекчаваше суровото съществуване на Галя с подаръци и по този начин способствуваше за известно раздвояване на своята любимка: майката изискваше от нея пълна откровеност, а подаръците трябваше да се крият. В педагогиката родителите не бяха силни, особено бащата, затова нямаше нищо чудно, че Галя растеше едновременно и като затворено, и като стеснително-откровено дете. С течение на годините бащините подаръци ставаха все по-скъпи, а това заставяше Галя да бъде много внимателна за тяхното появяване, докато не избухна скандалът. Противно на своите аристократични маниери, Олга Михайловна направи веднъж тотална ревизия на цялото Галино имущество, тоест, обискира стаята й. Намери в скрина и чекмеджетата на бюрото цял склад от разни дреболии, в това число няколко скъпоценни. Олга Михайловна извика дъщеря си на разпит и като разбра източника на това богатство, устрои тих скандал на мъжа си. Дреболиите остави на собственицата, но изиска за в бъдеще подаръците да се правят с нейно знание.

Разногласието на родителите в методите на възпитание, освен двойствен характер изработиха у Галя още едно качество повече положително, отколкото отрицателно: тя започна да разбира полускъпоценните и скъпоценни камъни и ги обикна, не за да ги притежава, а от естетична гледна точка. Бащата продължаваше да я поощрява в това отношение с нови подаръци, които тя започна да крие в неговия кабинет.

Но най-същественото, до което доведе родителската власт на Олга Михайловна, беше, че лиши Галя от всякаква самостоятелност. Това все пак не е толкова страшно, ако човек е уверен в себе си. За съжаление такова нещо не можеше да се каже за Галя.

Николай Николаевич обожаваше дъщеря си. Той беше толкова нежен с нея, че това до известна степен компенсираше пресметливата сдържаност и хладина на майката. Галя приличаше на него не само физически, но и по характер. И затова в редките минути на потиснатост му се искаше да излее пред някого своите мисли и съмнения, той отиваше при любимата си дъщеря, макар че тя не разбираше и половината от това, което й говореше. Обикновено това касаеше неговите взаимоотношения със синовете и бившата жена или дребните кавги със сегашната, майката на Галя.

Тези кавги Николай Николаевич предаваше в шеговита форма, като че ли искаше да покаже на дъщеря си заради какви дреболии могат близки хора да си тровят живота и колко е глупаво това.

Още повече, че тези дреболии постепенно му се отразяваха и за да сведе до минимум времето за семейни разговори, при които възникваха недоразумения и стълкновения, той започна да работи в къщи. Без да се отличава с педантизъм и акуратност, но все пак Николай Николаевич правеше изчисления и пишеше дълги формули в специален бележник и след свършване на работата обезателно го скриваше в чантата. Понякога той забравяше този бележник в института и тогава в къщи пишеше на ученическа тетрадка или на отделни листове. Сутринта събираше листовете и ги скриваше в бюрото – едно старинно писалище от монолитно червено дърво, в което беше монтиран малък огнеупорен сейф. Това, над което той работеше, не подлежеше на разгласяване.

При най-малък признак, че нервите на майката са опънати, а следователно атмосферата в къщи се нажежава, Галя отиваше в стаята си, лягаше в леглото и четеше.

До запознаването си със Светлана Сухова тя в същност нямаше приятелка, едно, че не беше общителна, и друго, че майка й постоянно й втълпяваше да избира познатите си, макар че Олга Михайловна не можеше да обясни какви да бъдат те.

Дружбата й със Светлана се основаваше на рязката разлика в темпераментите.

Избухлива и незлоблива, язвителна и добродушна, но винаги пряма и настойчива Светлана порази въображението на тихата, уравновесена, свикнала да обмисля всичко Галя. Те бързо се сприятелиха и от само себе си се установи водещата роля на Светлана във всичко, освен в училище. Тя ръководеше и наставляваше. Галя, която беше изпитала в пълна степен родителския гнет, не заслужаваше такава съдба, но въпреки всичко на нея й се харесваше да се подчинява на Светлана. Вероятно тя вече беше добила навика винаги да бъде ръководена от някого. Освен това, както твърди съвременната наука, във всеки колектив, макар и от двама човека, обезателно един трябва да води. На Галя никак не й подхождаше ролята на водач.

Светлана научи на много неща своята приятелка, в това число да не разказва на майка си всичко. Това много помогна на Галя, особено когато донесе нещата, изпратени от Пиетро Матинели. Галя обясни, че един италианец, който работи в химкомбината, е донесъл от Италия и продал на Светлана всичко това. Трябвали му пари за покупки на сувенири за роднини и приятели, тъй като си заминавал за Италия. Светлана за половин година спестила пари и покупката не е много скъпа, някакви си шестдесет рубли.

Олга Михайловна още преди три години беше пожелала да поговори с новата приятелка на дъщеря си. Галя доведе Светлана в къщи и Олга Михайловна я прие в столовата на чаша чай. „Малко е шумна, но ми се струва, че момичето не е лошо“ – заключи Олга Михайловна, когато Светлана си отиде. Изборът на Галя беше одобрен. А Светлана каза на Галя следното: „Много е важна майка ти, но според мен е късогледа…“

Дори и в краткото описание на семейство Нестерови ще бъде пропуск, ако не кажем как се разглеждаше от родителите въпроса за омъжването на Галя.

Тя караше двадесет и първата си година. Тъкмо на тази възраст самата Олга Михайловна се омъжи за Николай Николаевич… Що се отнасяше до дъщерята, Олга Михайловна категорично определи: Галя ще се омъжи след като завърши университета и започне работа. Второто задължително условие: мъжът и трябва да бъде неин връстник, а ако бъде по-голям, то не повече от пет години.

От това можеше да се заключи, че Олга Михайловна считаше своя брак далеч от този идеал.

Николай Николаевич не се интересуваше от този въпрос. Той изрази по следния начин своето мнение: „Да става каквото ще“. Това беше перифразиран цитат от „Храбрият войник Швейк“ на Хашек.

Глава 9

Брокман е намерен

По-нататъшното стоене в Африка стана безсмислено. Михаил събра достатъчно сведения, за да представи в Центъра обективен доклад за положението в португалската колония, където, се намираше. Брокман замина за Европа, следователно Михаил нямаше вече и лични интереси в Африка.

Срокът на договора свършваше след осем месеца, но той сметна, че е изработил дадения му аванс, а втората половина, която трябваше да преведат в банката, отказа да получи.

Но да замине колкото се може по-скоро, да избяга – се оказа сложна работа. Много място би ни отнело да разказваме за това, но, така или иначе, в един есенен ден Михаил се добра до Танжер. А оттам вече не беше трудно да се прехвърли в Европа.

Най-напред се отправи към Париж, за да се види с Дон.

Михаил не смяташе да се задържа тук даже за един ден – ще мине към Дон, за да го помоли да продължи търсенето на Брокман, а оттам – направо в Центъра. Наложи се обаче да промени плана си.

Направо от гарата той взе такси и отиде в бара на Дон – още с влизането си разбра, че приятелят му има много важни новини. Дон повдигна високо рижите си вежди, поздрави го доста церемонно и с жест му посочи да мине през вратата зад бара. Зад тази врата имаше малък коридор, който водеше към кантората на Дон. Михаил не чака дълго.

Дон се появи и заговори с несвойствен за него маниер – още от прага започна да задава въпроси.

– Оттам ли идваш?

– Да.

– Видя ли го?

– Видях го.

– Чете ли вестниците?

– Английски и френски – не.

– Имахте ли някакви особени акции?

– Една операция в джунглата.

– Брокман участвуваше ли в нея?

– Да. Ранен е.

– В ръката?

– Да. А ти откъде знаеш всичко това? – на свой ред зададе въпрос Михаил.

– Трябва да четеш вестници. От джунглата с въртолет ли го измъкнаха?

– Да, него също.

– Така, значи всичко съвпада. Но трябва да се провери все пак.

– Кажи, за бога, какво съвпада, какво трябва да се провери?

– Ръководителите на въстаниците са дали интервю пред журналисти. Вестниците писаха, че се готви покушение срещу тях.

– Какво ти покушение, когато там се води истинска война!

– Е, това може да се нарече и другояче. Нека бъде диверсия.

– Но какво общо има тук Брокман? – Точно такъв въпрос беше задал Михаил на Дон още при първите разговори за Брокман.

– Вестниците писаха, че групата диверсанти е била образувана от професионални наемни убийци. Даже публикуваха портретите на двама от тях, но не и на Брокман. Той беше в тази група.

– А какво трябва да се провери?

– Писаха, че всички тези момчета работят за службата, в която работим и ние с тебе.

– Ето какво било…

– Това е само предположение.

– А как можем да проверим?

Дон сложи лявата си ръка на сърцето.

– Позволи ми, моля те, да не ти казвам всичко.

– В нашата работа важи правилото – колкото по-малко знаеш, толкова по-добре – каза Михаил.

– Невинаги е така, но в случая си прав.

– И дълго ли трябва да се проверява?

– Дай ми поне една седмица.

– Аз няма къде да бързам.

– Ти, между впрочем, можеш сам да провериш в службата – оправдавайки се, каза Дон.

– Няма да ме допуснат в кухнята. – Михаил загаси цигарата в пепелника и стана.

– Искаш ли да пийнеш нещо?

– Не. Ще си отида тихичко в хотела, ще наема по-топла стая и ще легна да спя. Ще ти се обадя по телефона.

… След четири дни Дон съобщи, че Брокман (разбира се, под друго име) влиза в състава на една група, която действува по задачи на Центъра. – Нещо повече, Дон установил, че Брокман е излетял от Париж за един град, който се намира близо до главната квартира на Центъра. Михаил се отправи за там.

След един ден той направи пред Монаха, своя началник, устен доклад. Монаха, след като изслуша встъплението, го прекъсна:

– Напишете всичко това. Не се впускайте в подробности. Обрисувайте общата картина, която сте видели.

Михаил направи писмен доклад. Монаха го прочете и каза:

– Добре. Заемете се с предишните си задачи, а след това ще видим.

Както Михаил предполагаше, отново го натовариха със скучната за разузнавача работа, която имаше даже не аналитичен, а статистически характер. Осем часа на ден той се трудеше с неинтересните, раздути и романизирани донесения на обширната агентура на Центъра, измъквайки от купищата словесна плява редки зърна полезна информация. Утешаваше се, че зърната истина ще са полезни не само на тукашния му началник.

Положението в Центъра си оставаше неспокойно, като виждаше, че Себастиян го контролира, Монаха ставаше раздразнителен. Лошо прикриваното взаимно недоброжелателство се превърна в открита вражда. Търпяха се един друг по силата на служебната необходимост.

Наскоро беше станал инцидент с един агент, на когото Центърът беше възложил особено важна мисия в една от страните на социалистическата общност. Това стана по вина на Себастиян, който беше снабдил агента с явки, провалени още преди една година. Монаха беше предвидил опасността и предупреди, но Себастиян настоя за изпращането, в резултат на което Центърът си имаше големи неприятности. След случилото се Себастиян реши на всяка цена да се реабилитира, но тъй като по характер беше злобен човек, той си избра начин, който напълно му съответствуваше. Започна дълга кампания за проверка на сътрудниците на Центъра – без изключения за когото и да било. Веднъж в състояние на служебен екстаз той каза на Монаха, че някой от сътрудниците играе двойна игра и той, Монаха, явно не дооценява опасността от това положение. Тогава Монаха му отвърна язвително: „Може би подозирате и мен?“ Себастиян скри обидата и след известно време написа рапорт до висшето началство, в който рязко осъждаше шефа за понижената бдителност. Но началството погледна на рапорта иначе. Изкараха и двамата на тепиха и попитаха Себастиян право в лицето: не иска ли той да заеме мястото на шефа си? Приключи се с това, че им предложиха да поддържат помежду си нормални служебни отношения. Идеята на Себастиян за допълнителна проверка на лоялността на сътрудниците обаче одобриха. (Веднъж на чашка коняк Монаха разказа това на Михаил.)

Себастиян разработи комплекс от мероприятия и пристъпи към осъществяването му. По отношение на Михаил Тулев той имаше особен метод. Веднъж например той извика Михаил в кабинета си и му показа една снимка: пред входа на КГБ на площад „Дзержински“ стои Бекас-Павел Синицин.

– Ще познаете ли приятеля си? – попита Себастиян с бодър тон.

Михаил взе снимката, поогледа я и спокойно каза:

– Това е Бекас.

– А сградата също ли ви е позната?

– Вероятно е Комитетът за държавна сигурност в Москва.

– Какво ще кажете за Бекас?

Дори да не знаеше за блестящите монтажни способности на главния фотомайстор на Центъра Теодор Шмид, Михаил пак не би се поддал на провокацията. Фотомонтажът беше добър, но Себастиян не бе забелязал една подробност: на снимката Павел-Бекас беше облечен с панталоните и куртката, които носеше тук, в Центъра. И после, това беше доста груба работа: за какъв дявол съветският контраразузнавач Павел Синицин (Бекас) ще се фотографира или ще позволи на някого да го фотографира на фона на сградата на КГБ?

– Искате ли да ви кажа откровено? – попита Михаил, като се наклони към Себастиян.

Онзи се отдалечи.

– Нещата са много по-сериозни, отколкото вие смятате. Аз винаги съм казвал: Бекас е подставено лице.

Себастиян разсъждаваше правилно, но бедата беше там, че той самият и вярваше, и не вярваше в това. Не беше сигурен.

Михаил замълча и Себастиян беше принуден да повтори въпроса си:

– И така, какво ще кажете за снимката?

– Теодор Шмид е прекрасен майстор, повече няма какво да се желае.

Себастиян потръпна. Бързо взе снимката и я сложи в джоба.

– Не смятайте другите за по-глупави от себе си – важно каза той.

– Но вие погледнете снимката както трябва. Обърнете внимание как е облечен Бекас.

Себастиян не погледна снимката и разговорът приключи.

По друг начин трябваше да бъде проверен Михаил на територията на Съветския съюз, но за това той разбра много по-късно…

Времето му минаваше бавно. Внимателно и упорито той търсеше следите на Брокман. Михаил имаше познати почти във всички отдели, но да се правят справки за когото и да било по заобиколен начин, а още повече открито в Разузнавателния център не се разрешаваше, особено при сегашната атмосфера.

Случи се едно събитие, което беше приятно за болшинството сътрудници в Центъра: Себастиян беше извикан отвъд океана и, както говореха, задълго. Предполагаха, че е отишъл в ЦРУ за повишаване на квалификацията. Дали беше така, или не, но почти всички се радваха, особено Монаха. Не беше трудно да се досетят защо.

Заминаването на Себастиян за Михаил беше добре дошло.

На другия ден Монаха го извика – не в служебния кабинет, а в къщи. Монаха не му предложи коняк, както обикновено, а и самият той беше трезв. Посочи на Михаил креслото, седна срещу него, запуши и попита:

– Между впрочем, спомняте ли си момъка, с когото ви размениха?

– Разбира се – каза Михаил.

– Казва се Владимир Уткин. Той и досега е там. Легендата се оказа доста надеждна.

Михаил не можа да разбере смисъла на тези думи, защото Монаха зададе нов въпрос:

– Този ваш Бекас може ли да убие човек?

За да спечели време и да скрие своето учудване, Михаил позабави отговора си.

– Вече позабравих за него – произнесе той замислено. – Отдавна беше.

– И все пак… – настоя Монаха.

– Ако помните историята му…

– Помня – живо го прекъсна Монаха.

– Убил е часовия при бягство от колонията. Но изобщо Бекас е принципно против убийствата. Той е професионален крадец. Убил е по необходимост.

– Смятате, че няма да се съгласи?

– Вероятно няма.

– Ами ако го заплашим?

– Да го предадете на милицията за онова убийство? – учудено попита Михаил.

– Да.

– Вече използувах веднъж този шантаж.

– Можем да го повторим.

Михаил не очакваше Монаха да разкрие изведнъж всички подробности около замисления или замислящия се план. Реши обаче да опита:

– Зависи от обстоятелствата. Бекас не е прост, действува обмислено.

– Става дума за обикновено убийство.

– Необходим е стимул.

– Пари ще получи.

– С тях трябваше да започнете.

– Добре, пак ще говорим за това – завърши Монаха. – Аз ви повиках за друго.

Стана, разходи се по дебелия мек син килим от единия до другия ъгъл и каза:

– Утре ще ви запозная с един наш сътрудник. Той е роден в Русия, но на пет години попаднал в Германия и след това останал на Запад. – След малка пауза продължи: – Ще проверите до каква степен владее руски език. Ако има пропуски, ще предложите какво да се направи, за да може да говори на съвременен руски език. Това първо. Второ, в продължение на два месеца ще го научите да живее и мисли като съветски гражданин. – Михаил леко се усмихна и Монаха веднага забеляза: – Не се усмихвайте… Впрочем вие сте прав. Ще направим ето какво. Учението ще бъде по-ефективно, ако двамата живеете заедно. Да, да, точно така. Надявам се, че нямате нищо против?

Оставаше да е против!

– С най-голямо удоволствие.

Монаха каза:

– Вие започнахте да се вкисвате на сегашната си работа. Сега ще стане по-весело.

Още същата седмица Монаха отново извика Михаил и пак в къщи. Това значеше много: най-важните работи на Центъра Монаха решаваше в къщи. Задължително се спазваше винаги следното правило: поканеният трябваше да се вмъкне във вилата на Монаха незабелязано, никой не биваше да го види. Това приличаше на игра, но все пак имаше известен смисъл. По този начин Монаха запазваше себе си и своите изпълнители от всевиждащото око на Себастиян.

Декемврийската вечер беше тъмна и студена. Валеше дъжд, примесен със сняг. Във вилата на Монаха, разположена сред голи дървета и отдалечена от другите постройки наоколо, не светеше нито един прозорец. Михаил по околен път влезе откъм градината, прехвърли се през двуметровата желязна ограда и закрачи по калната пътечка към входната врата на кухнята, натисна копчето на звънеца. Отвори му самият Монах: вероятно слугата беше освободен за тази вечер.

Влизайки в хола след стопанина, Михаил не забеляза веднага седналия в креслото човек, но когато онзи се надигна и направи крачка към светлината, която падаше върху килима от огромен като чадър абажур, Михаил неволно спря. Пред него стоеше Карл Брокман.

По традиция, ако сътрудниците на Разузнавателния център се бяха запознали някъде на неутрална почва, то те нямаха право да показват това пред никого, особено пред началството. Михаил знаеше за тази традиция. Съдейки по всичко, Брокман също я знаеше – излизаше, че той или отдавна работи тук, или някой го е предупредил. Михаил забеляза, че Брокман също го позна, и беше изненадан не по-малко от него.

Монаха не забеляза нищо. Той ги представи един на друг:

– Михаил Мишле. – И посочвайки с ръка към Брокман: – Владимир Прохоров. Моля да се обичате и покровителствувате.

Монаха изрече това на руски език, ползувайки се от случая да провери знанията си по чуждия език. Мишле беше едно от презимената, с което Михаил работеше в Европа.

Брокман протегна към Михаил ръка, Михаил я стисна.

– Сядайте – покани ги Монаха. – Можете да пушите.

Той изтегли креслото си към кръглата масичка, седна. Те също седнаха.

– И така – каза Монаха на немски, обръщайки се към Михаил, – изслушайте моята дълга реч, а след това ще задавате въпроси… Вашият подчинен Владимир Прохоров владее руски, но няма никаква представа за битовата страна на живота в Съветския съюз. Впрочем за това вече говорих… Как се отнасят хората помежду си в работата, на улицата, в киното? Как трябва да се държи с колегите, с началниците? Как да се запознава с жени? Всичко това и много други неща за него са заключени със седем ключа. Вие трябва да му помогнете… И запомнете: тук няма дреболии за пренебрегване… Разказах ли ви как веднъж един разузнавач се провали?

Михаил беше вече чул от Монаха тази история, но в тон с неговия каза:

– Не зная какво имате пред вид. Интересно е да чуем.

– Този опитен разузнавач го издадоха връзките на обувките му. Да, да. Той пристигнал в една страна, където трябвало да остане дълго време. Връзките му били завързани на ключка и се мотаели отгоре. Но там мъжете имат обичай да пъхат краищата на връзките навътре. А той се представял за кореняк… Намерил се обаче един педант, който обърнал особено внимание на връзките. И – провал. Разбирате ли какво значат дреболиите? – Монаха се обърна към Брокман. – Вие сте още млад, вашият наставник е видял това и онова. Слушайте го. Полезно е да се слушат по-старшите. А сега въпроси.

– Тук ли ще живеем, както досега? – попита Михаил.

– Не, тук никой не трябва да ви вижда заедно. Ще заминете за Швейцария, изберете си някой курорт и живейте там тихо. Не ви съветвам да се показвате в Цюрих и в Женева. Какво още?

– Кога да пристъпим към изпълнение?

– Колкото по-скоро, толкова по-добре. Документите и парите ще имам утре.

Брокман не зададе въпроси и Михаил си помисли, че този наемен убиец, а сега кандидат за разузнавач, вероятно притежава спокоен характер. Или пък е тъп като пън. Едно от двете…

– Трябва още сега да уточним мястото за срещи – каза Михаил.

– Познавате ли Берн? – попита Монаха.

– Лошо.

– Заспало градче. Такова, каквото ви трябва. На Цайххаусгасе се намира хотел „Метропол“. Ще се срещнете там. Ще ви посъветвам да живеете в Гщад. Това е един прекрасен курорт.

Михаил замина на следващия ден. В Берн се настани в хотела, посочен му от Монаха. Вечерта позвъни в един от хотелите на Гщад – избора направи по съвета на собственика на бернския хотел – бързо се договори за две стаи. До пролетния ски сезон имаше още доста време.

Сутринта се почука на вратата. Беше Брокман. Поздравиха се като стари познати.

Не искаха да се задържат в почтената швейцарска столица, затова след закуска се отправиха към гарата.

От Берн до Гщад по железопътната линия са около сто километра. Влакът ги докара до отклоненията на Бернските Алпи. Веднага след малката постройка на гарата започва асфалтирана уличка, по която те тръгнаха нагоре. След пет минути Брокман пръв влезе в хотела, с чийто стопанин Михаил беше говорил по телефона.

Дадоха им две съседни стаи на втория етаж. Като оставиха куфарите си, те излязоха да се разходят.

Вън от хотела Михаил дълбоко въздъхна – кой знае защо, той си спомни за далечния град, в който живеят две любими за него същества – жена му Мария и синът Сашко, и онзи ясен януарски ден в неделя, когато лежеше върху леглото в топлата стая, а Мария внесе отвън замръзналото бельо, звънтящо като стомана и лед, и стаята се напълни с чистия свеж мирис на студа. Михаил вдигна глава, погледна към далечните снежни планини и разбра откъде дойде този внезапен спомен: миришеше на сняг.

Но той си представи как баща му се свлича от удар в слепоочието, навелия се над проснатото неподвижно тяло Брокман с желязо в ръка, отлято по отпечатъка на мраморното стъпало, и видението от далечните години, запечатано в паметта му с мириса на чистото, замръзнало бельо се разсея.

Глава 10

Вторият колет и пръстенът с изумруд

Галя Нестерова четеше книга в леглото, когато телефонът звънна. Тя чу в слушалката гласа на Светлана необикновено развълнуван.

– Галка, сама ли си? Майка ти върна ли се от Москва?

– Не.

По това време Олга Михайловна беше в Москва, където замина да се консултира с някакъв професор за болестта си, а Николай Николаевич беше в института.

– Слушай – продължи Светлана, – Виктор Андреевич се върна. Просто не зная какво да правя. Кошмарна история.

Преди две седмици Виктор Андреевич им беше казал, че заминава за Италия.

– Какъв кошмар? – попита Галя.

– Донесе огромен пакет. Не мога да го отнеса в къщи. Майка ми ще я хванат дяволите.

– Може да дойдеш при мен – нерешително предложи Галя. – Само че по-скоро.

– Затова те и моля. Но защо по-скоро?

– Татко ще си дойде.

– Не е голяма беда. Идвам веднага.

Светлана се появи развълнувана, зачервена не от студа и бързането.

– Ох, едва го домъкнах – каза тя и постави на масата голям кожен куфар.

Съблече се, хвърли палтото и шапката на Галиното легло и двете запрехвърляха съдържанието от куфара. Имаше велурени поли и жакети, вълнени блузки, кожени чанти, различни цветове чорапогащи в лъскава опаковка и много други дребни неща. Имаше и дъвка. От чантичката си Светлана извади златен пръстен. Този път тя не се съмняваше, че е истински.

За първи път Галя виждаше приятелката си така възбудена. А и тя самата не можеше да се начуди.

Започнаха да мерят дрехите. Разбраха, че почти всичко е изпратено в по два екземпляра.

– Просто не разбирам – каза Галя, – и за мен ли е изпратил?

Светлана й подаде писмото.

– Прочети.

С букви, каквито пишат първокласниците, Пиетро беше съставил цяло послание. Пишеше, че не може да живее без Светлана. А в послепис беше казано: „Зная, че не приемате подаръци. За да ви е по-леко, изпращам също така и за Галя“ – ето защо всичко, освен пръстена беше в два екземпляра.

– Колко ли може да струва това? – попита Галя.

Започнаха да смятат, като оставиха настрани дреболиите. Сумата ги зашемети: около четири хиляди рубли.

– И все пак не разбирам… – разсеяно заговори Галя.

– Може би това е любовта? – прекъсна я Светлана с думите от песента, но без присъщата й самоувереност в гласа.

Галя се замисли, оглеждайки се в огледалото: отива ли й синият велурен костюм, изпратен от Пиетро? Светлана мереше пръстена. Хвана се на безименния й пръст.

– Къде да денем всичко това? – каза Галя.

– Няма да го връщаме, я. – Светлана вече напълно се владееше.

– Какво ще кажем на майките си?

– Глупости. Ще го скрием при теб, тук има място. Ще се подновяваме постепенно, първо едно, после друго. Ти нали имаш спестявания, а аз на моята ще кажа: купувам на кредит. Най-важното – постепенно. Девизът на умерените и благонравните.

– При мен също не е много сигурно. Майка ми тършува, нали знаеш.

– Хайде тогава в кабинета на баща ти. Нали правиш този номер.

– Това, разбира се, е по-добре. Но какво да правим с куфара?

– Ще го продадем. В оказионния магазин. За какво ни е? Много е луксозен.

Кабинетът на Николай Николаевич беше голям, около тридесет квадратни метра, с два прозореца. Бюрото беше в най-отдалечения от вратата ъгъл. Две от стените бяха от пода до тавана с полици, пълни с книги. Старият поизтъркан кожен диван, покрит с одеяло, заемаше тъмния ъгъл до вратата. Имаше още два ниски широки шкафа и старинно малко бюро. Галя знаеше, че баща й не отваря шкафовете, защото там бяха студентските му учебници и стари ръкописи. Не му трябваха, но ле разрешаваше да се изхвърлят. В шкафовете и малкото бюро се намери достатъчно място за вещите. Наистина щяха да се понапрашат, но това не е беда.

Светлана взе кожената чанта с орнаменти, изпратена от Пиетро – старата се беше съвсем разпрала по шевовете. Пръстена лесно го скри в къщи.

– Щях да забравя – каза тя на излизане. – Виктор Андреевич иска да се видим утре вечер. Не се крий…

Трябва да отбележим, че по това време Виктор Андреевич беше установил с момичетата такива отношения, които бяха приятни и за двете страни. Той умело изпълняваше ролята на добър опитен чичко. В тяхно присъствие просто се разтапяше и затова срещите им бяха много чести и винаги по негова инициатива. Виктор Андреевич призна, че има слабост към виното и при всяка среща се стараеше да нагости добре Светлана и Галя. Скоро не остана нито един ресторант в града, където да не са били. В някои ресторанти ги посрещаха като постоянни клиенти.

Виктор Андреевич, доколкото му беше възможно, насаждаше у приятелките доста банално отношение към вещите, като често повтаряше, че трябва да се живее по-просто, да се гледа леко на живота, да не се прави проблем от всяка дреболия и да не се миели за бъдещето. Когато Светлана казваше, че за това са нужни много пари, Виктор Андреевич възразяваше: това не е задължително за жените, мъжете трябва да имат пари. Необходимо е умение, за да намериш този, който е готов да харчи заради прекрасните женски очи. Като например италианеца Пиетро Матинели.