Текст книги "Завръщането на резидента"

Автор книги: Владимир Востоков

Соавторы: Олег Шмелев
сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 19 страниц)

– Къде трябва да се разделим? – тихо попита Семьонов.

– Ей там, при автогарата.

– Вие оттук си отидете направо в къщи. Така ще бъде най-добре.

– Нима ме пускате сама? – Въпросът на Линда Николаевна беше пълен с ирония.

– Не се безпокойте, ще имате подходяща компания. Само че много ви моля, когато се разделим, не прехвърляйте чантата от ръка в ръка.

Тя не отговори нищо.

При сградата на автогарата Семьонов се настани под сянката на широката козирка над входа, а Линда Николаевна продължи по дъгообразния тротоар, който опасваше площада. След нея тръгна един от другарите на Семьонов. Като измина десетина метра, тя все пак премести чантата в дясната ръка. Семьонов я проследи със зъл поглед, докато тя се скри зад ъгловата сграда. Той се спогледа с другия си колега. Онзи даде знак, че е разбрал.

В този миг той чу зад гърба си спокоен глас:

– Другаря Воробьов?

Като се обърна, той видя пред себе си Брокман и попита:

– Вие сте Никитин?

Вместо отговор Брокман зададе въпрос:

– Донесохте ли нещо за мен?

Семьонов потупа джоба на преметнатия през ръка шлифер.

– Четири тубички. И още нещо устно. Къде можем да поговорим?

– Да вървим.

Брокман го заведе зад автогарата. Семьонов, който го следваше на две крачки зад него, обърна внимание, че Брокман беше без багаж. В ръката си носеше сгъната като тръба карирана торбичка, която не беше съвсем празна, беше завито нещо в нея.

Като обиколиха сградата, те излязоха на малка пясъчна площадка, обиколена с повехнали млади тополи, които не хвърляха сянка.

– Да ги дам ли? – попита Семьонов.

– Почакай, не тук. Какво искаш да ми кажеш устно?

Семьонов отново потупа по джобовете на шлифера.

– С това трябва много внимателно.

– Добре. Какво още?

– Оттатък се вълнуват – от тебе няма никакви съобщения.

– Кой се вълнува?

– Монаха.

– Така-а-а… Това ли е всичко?

– Казаха, че ти трябва да предадеш нещо.

– Какво?

В интонацията на Брокман имаше двусмислие. Не може да се разбере дали приема разговора за сериозен, или разиграва комедия. Но работата е започната, трябва да се опита продължението.

– Чакат някакви равносметки – каза Семьонов. – За какво става дума, не зная.

Брокман го погледна замислено.

– Така, така… Виж какво, Воробьов, хайде да се повозим извън града.

След около десет минути те пътуваха в прашния, задушен, скърцащ и стенещ автобус по шосето за село Пашино, недалеч от което през май Брокман си беше изкопал тайник под дъба.

Слязоха на същата спирка и закрачиха към гората. Брокман вървеше отзад.

– Още много ли ще вървим?

– Крачи, крачи!

– Аз нямам много време.

– Да вървим нататък – каза Брокман и посочи с ръка Семьонов да върви напред, както досега. Семьонов забеляза, че в ръката му я няма торбичката, вероятно я е изхвърлил по пътя, но ръката му не е празна, нещо стиска в юмрука.

– Ти какво ме конвоираш? – пошегува се Семьонов.

– Давай-давай.

Трябваше да свършва. Нямаше смисъл от продължение. Брокман го водеше в гората не за да сподели секретни работи.

Семьонов даде сигнал на другаря си, а самият той, като замахна рязко с шлифера в лицето на Брокман, за да го заслепи, с една хватка на джудо го повали на земята. Дотичалият другар му помогна да обезоръжат Брокман и да му вържат ръцете.

Глава 26

Очна ставка

Както трябваше да се очаква, на разпитите Брокман си призна само онези неща, за които имаше убедителни доказателства. Това ставаше постепенно, от малкото към голямото. При това полковник Марков от самото начало се придържаше към следната тактика: задавайки въпроса, той изхождаше като че ли от това, че разпитваният обезателно ще отрича всичко и след всеки отрицателен отговор той предлагаше съвместно да направят разбор защо отговорът е неверен и в какво се изразява слабата позиция на разпитвания. Подобна система изисква много време и търпение, затова пък не остава място за недомлъвки и неяснота.

Основното в избраната тактика на Марков беше преднамереното самоограничаване: разпитвайки Брокман, той не използуваше за разобличаването му никакви сведения, получени по-рано от Михаил Тулев. Това поставяше двете страни в равни условия и по такъв начин всяко придобито признание беше резултат на открита борба и затова имаше особена доказателствена сила.

Ако кажеха на Марков, че един от мотивите, подбудили го да избере именно този начин на действие, е желанието да покаже сам себе си, че той както преди желае да върви не по линия на най-малкото, а на най-голямото съпротивление и с това ще успокои професионалното си самолюбие, засегнато от батумския епизод – ако някой беше изказал такова мнение, Марков, слагайки ръката на сърцето си, нямаше да го опровергае. Но все пак главният мотив на неговите действия беше съвсем друго, твърде по-важно съображение: предвиждайки поведението на Брокман, той пази фактите, събрани от Михаил Тулев, за последен удар. Нека Брокман се подхранва от илюзията, че на следствието е известен само малък откъс от неговия живот – от 28 май до 5 юли 1972 година. Толкова по-силно ще почувствува той несигурността на своето положение, когато ще изложат целия му живот и когато самият Тулев ще го погледне в очите.

А засега следствието се развиваше по този ред.

Като начало Брокман, заяви, че е изпратен в Съветския съюз с единствена задача – да дочака и посрещне човек на име Воробьов, който трябвало да му предаде нещо, а той, Брокман, това нещо трябва да го скрие на закътано място, например да го закопае в земята. За съдържанието в тубичките той нямал никакво понятие. Дали допуска, че това „нещо“ може да бъде биологическо или химическо средство за война? За това той не се е замислял.

У Брокман е намерен пистолет, който стреля с игли като перца, чието острие е отровно. За какво му е нужен този пистолет? За самоотбрана. А микрофотоапаратът? Така, за всеки случай. А домакинският сатър, затънат в карираната торба? За да изкопае с него дупка в земята и да закопае пратката – това беше правилен отговор.

Когато показаха на Брокман „Спидолата“, той заяви, че я вижда за първи път. На въпроса дали смята за неопровержими данните от дактилоскопичната експертиза, Брокман отговори утвърдително. Марков попита: „Държали ли сте някога този приемник в ръцете си?“ Брокман каза: „Не“. Тогава му взеха отпечатъци на пръстите и дланите и в негово присъствие проявиха оставените следи върху кутията на „Спидолата“, които бяха много. След това наместиха на екрана отпечатъците на Брокман и тези върху „Спидолата“. Те съвпадаха толкова точно, че Брокман, като прекъсна специалиста, който беше започнал да дава технически обяснения, призна, че „Спидолата“ се е намирала у него от 17 май до 6 юли.

След този водевилен пролог Марков показа на Брокман документален филм за пристигането му в град К. и посещението му в дома на академик Нестеров. Брокман призна, че той е имал не една, а две задачи.

След това Марков му показа кадри с Линда Николаевна Стачевска и дипломата с таксата. Брокман заяви, че той не може нищо да каже по този повод, тъй като няма никакво отношение към това. На него съвсем не му е понятен смисълът на действията на неговата хазяйка и предназначението на празната цигарена кутия. На въпроса къде е филмчето от дома на Нестеров, Брокман заяви, че се е осветил и го е изхвърлил.

С това първият сеанс с Брокман завърши.

Линда Николаевна се държа малко по-другояче. На първия разпит тя заяви, че е принципен противник на съветската власт, която смята за незаконна, и е готова да понесе за това всякаква отговорност, но не е извършила никакви практически действия в ущърб на държавата. На въпроса за Брокман каза, че се е запознала с него случайно, а след това й станал симпатичен и изпълнявала някои дребни негови поръчения. Съзнавала ли е, че тези поръчения са свързани с неговата нелегална дейност? Не. Тези поръчения не съдържали нищо престъпно. Получавала ли е пари за своите услуги? Не. Само за квартирата.

Марков каза, че на контраразузнаването е известно миналото на Линда Николаевна и потвърди това с документи. Тя не се отказваше от миналото си, но направи уговорка, че и по време на войната не е извършила нито една постъпка, която би могла да бъде подсъдна. Тя не счита своето поведение за измяна към родината по същата причина, че не признава за законна съветската власт.

Марков каза, че нейното екстравагантно обяснение служи за великолепно доказателство, че няколкото управляващи от разстояние малки диктатори на дребни държави, които не признават Съветския съюз, имат в лицето на Линда Николаевна Стачевска верен съюзник, но това за Марков никак не е интересно.

За Линда Николаевна също беше организиран документален киносеанс. Но това не я разубеди: тя продължаваше да твърди, че е изпълнявала поръченията на своя квартирант, не виждайки в тях нищо криминално.

За да се отърве от излишно губене на време, Марков устрои очна ставка между Брокман и Линда Николаевна и стана свидетел на не много приятна сцена. Не, той не си правеше илюзии относно моралните качества на тези хора, срещу които се бореше според служебния дълг, по убеждение, но отблизо да наблюдава тази човешка сган му беше противно.

Когато Линда Николаевна видя в кабинета на Марков своя квартирант, тя се постара да не показва учудване, но не скри огорчението си. Вероятно до последния момент се е надявала, че все пак сигналът й за тревога (прехвърлената чанта в дясната ръка) е забелязан и му е помогнал да избегне срещата с мнимия Воробьов, тоест с чекиста.

Марков, подпомогнат от Семьонов и Павел Синицин, уточни и затвърди показанията, отнасящи се до срещата с Воробьов. Тук Брокман и Линда Николаевна не си противоречаха и подробно изложиха всичко, включително и паролата, за която Семьонов не знаеше.

След това Марков каза, обръщайки се към Брокман:

– И така, вие както преди ли твърдите, че Стачевска е пътувала до Москва и се е обаждала в посолството по собствено желание?

– Да – отговори Брокман.

– Не сте ли й давали телефонен номер?

– Не.

– Празната цигарена кутия, която тя хвърли на улица „Първа Брестка“, не сте ли я дали вие?

– Не.

– Следователно тези действия Стачевска е предприела без вашето участие? Вие не сте знаели нищо за тях?

– Да, това е така.

Линда Николаевна седеше на стола изправена като струна, гледайки пред себе си с трескаво блестящи немигащи очи. Но при последните думи на Брокман просто цялата се свлече. Раменете й се отпуснаха, гърбът й се изкриви.

– Какво ще кажете на това вие, Линда Николаевна? – попита Марков.

– Всичко това е лъжа и пошлост – с глас, пълен с отвращение, отговори тя.

– Такива формулировки са хубави за роман, но ние пишем протокол на очна ставка – каза Марков. – Отговорете на въпросите: Първият: Защо се обаждахте до посолството?

– Помоли ме този гражданин. Но аз не знаех къде и на кого се обаждам.

Ето как просто за миг се промени отношението й към обожавания квартирант, когото сега наричаше „този гражданин“.

– Кой ви даде телефонния номер?

– Той, разбира се.

– Вашият квартирант ви е известен като Никитин. Моля, така го наричайте – каза Марков.

– Добре. Телефонният номер ми даде Никитин.

– Откъде взехте празната цигарена кутия?

– Даде ми я Никитин.

– Благодаря ви. – Марков извика часовоя и Линда Николаевна напусна кабинета. Даже не погледна към бившия си повелител. Тя го презираше…

Юридически тези показания на Линда Николаевна при очната ставка в дадения момент нямаха такава сила, че да объркат позицията на Брокман, отнасяща се до епизода с дипломата. Задачите на Линда Николаевна той поставяше насаме, без никакъв свидетел и твърденията на Стачевска тежаха точно толкова, колкото и твърденията на Брокман. А той категорично отричаше участието си в историята с цигарената кутия. Но по-късно, когато делото на Брокман се оформи окончателно, тази очна ставка ще намери своето място.

Сега Марков искаше да поговори с Брокман за епизода, който той не отричаше – за посещението му в дома на Нестерови. Тук имаше някои моменти, които не се връзваха с представите на Марков за квалификацията на задочно познатите му дейци на Разузнавателния център, които разработваха операциите против Съветския съюз, и за методите, използувани от техните агенти в ежедневната практика. Откровено казано, до случая с Нестеров Марков имаше по-високо мнение за Разузнавателния център и неговата агентура. Полезно беше да разбере някои подробности, за да си обясни несъгласуваността в действията на Брокман.

– Кажете, Никитин, как смятате, не сте ли допуснали грешка в епизода с академик Нестеров?

Брокман не се беше още избавил от раздразнението, предизвикано от срещата с Линда Николаевна, затова не можа веднага да превключи на съвсем друга тема и с друг тон.

– Моята грешка е, че съм тук – каза той доста рязко.

– Това е лирика. Такива думи повече подхождат на Линда Николаевна, а вие сте мъж – забеляза Марков. – Да говорим конкретно. За пътуването до Нестеров.

– Правех всичко според обстановката.

– Но вие сте действували доста необмислено. Позвънили сте няколко пъти по телефона, никой не отговаря – решили сте, че в апартамента няма никой, можете да влезете. Но има вероятност телефонът да е повреден. Вие даже не сте проверили в пощата. А що се отнася до обаждането ви в службата, там, сам знаете…

– Да, това беше глупаво.

– Изобщо как ще влизате в апартамента, като нямате точни сведения къде е стопанинът?

– С телефона е моя грешка, но всичко останало правех според инструкцията.

– В непознат град без всякакъв помощник как така?

– Работех по аварийната схема. Беше ми подготвен помощник, но той отпадна. Защо – не зная.

– Името на помощника?

– Кутепов.

– Кога получихте заповед за работа по аварийната схема?

– Не помня датата. Това беше около три дни след като получих ключовете.

– Ключовете Линда Николаевна ви е донесла на двадесет и осми май. А кой и как ви предаде заповедта?

– По радиото.

Вероятно квалификацията на специалистите от Разузнавателния център все пак е на висота. Принудени са били да използуват аварийния вариант. Марков знаеше това, което Брокман не знаеше: неочакваното пристигане на Пиетро Матинели в град К. е накарало Кутепов да бърза, а в бързината той е извършил непоправими грешки. И изпадна от операцията, в която трябваше да помага на Брокман. Тези неща съвпадаха.

– Сега кажете, Никитин, как трябваше да действувате не по аварийната схема? Каква беше задачата?

– Задачата беше една – да взема ръкописите на Нестеров – каза Брокман и замълча.

– Не отговорихте на първия въпрос – напомни Марков.

– Е, ако всичко вървеше нормално, щях да играя ролята на племенник на Кутепов. Щях да ухажвам дъщерята на Нестеров. Като че ли подстъпите бяха готови.

Марков отново почувствува, че плановете на Разузнавателния център изглеждаха несолидни, щом за всичко са разчитали на „племенника“.

– Слушайте, Никитин – каза Марков, – отклонявате се от дипломата, аз не ви преча. Но бъдете последователен там, където сте оставили следи. Много неща премълчавате. Племенник, ухажване – това прилича на млечен кисел.

Брокман се усмихна.

– Добре, ще кажа. За племенника е истина, но след това аз и Кутепов трябваше да действуваме по поръчение на чуждестранен разузнавач. Той е италианец, момичетата го познават. И двете са вече замесени…

– Заедно с ключовете са ви предали и писмото на Светлана. Защо?

– Обикновен шантаж. Това никога не е излишно.

– Надявали сте се да получите ръкописите на Нестеров. Ами ако той откажеше?

– Можех да приложа сила.

– Какво значи това?

– Да го ликвидирам.

– Почакайте, това ще го запишем подробно – каза Марков и стана, за да вземе от чекмеджето нова касетка за магнитофона.

После той чу от Брокман това, което беше чул от Кутепов. Всички краища на тази история напълно съвпадаха…

След напълно открития разговор за Нестеров можеше да се очаква от Брокман да бъде искрен и във всичко останало. Но Марков не разчиташе на това и беше прав.

На седмия ден след арестуването на Брокман при поредния разпит Марков най-после се докосна до основната, най-страшна тема за Брокман. Като каза, че за изясняване на някои моменти е необходимо да се върнат на епизода с Воробьов, Марков попита:

– Не допускахте ли, че в тубичката може да има отровно вещество?

– Всичко може да се подозира.

– Питаме ви направо: вие знаехте ли?

– Не.

– Лабораторният анализ показа, че съдържанието на тубичките е съставна част на силно действуващо отровно вещество. Така да се каже, едната половина. Нашите химици знаят приблизително състава на втората половина. Двете половини поотделно са почти абсолютно безвредни и притежават висока инертност. Само като се съединят, стават страшни.

– Не съм химик, но вярвам на всичко това.

– Тубичките ги донесе самият Воробьов. Имаме право да смятаме, че втората половина е у вас.

– Това не можете да ми припишете – решително заяви Брокман. – Не зная за никакви половинки. Нищо от никого не съм получавал, Воробьов не можа да стигне до мен.

Като го остави да се изкаже, Марков продължи:

– Стачевска разказа, че от деветнадесети май, тоест от деня на вашето пристигане при нея, до четвърти юни, значи до пътуването ви при Нестеров, вие нито веднъж не сте се отлъчвали от нейния дом. Това вярно ли е?

– Вярно е.

– Стачевска добави, че някъде между деветнадесети и двадесет и осми май все пак вие през деня сте ходили до някъде и сте отсъствували няколко часа. Това също ли е вярно?

За първи път Брокман не отговори веднага, а след малка пауза:

– Не помня.

– Спомнете си. Тя ви е приготвяла храна. Вие сте взели и сатърче със себе си.

– Не помня – повтори Брокман.

– Но вие помните думите си при задържането ви защо този сатър се оказа у вас?

– Помня ги.

– Повторете ги, моля. Аз съм ги забравил.

– За да закопая това, което Воробьов ще ми донесе. Ако ми донесе.

Той здраво се захвана за думата „ако“.

– А тогава, първия път – за каква цел? Дърва ли да си насечете?

– Друг път не е имало. Не ме подвеждайте, гражданино началник.

Марков никога не позволяваше на чувствата, които изпитваше към противника си, да се покажат наяве. Той си остана спокоен и сега.

– Кой ви научи на това обръщение – гражданино началник?

– Имах добри инструктори.

– Моля да не употребявате този израз. Вашите началници са останали оттатък. А по въпроса за „другия път“ ще поговорим още.

Това беше на 12 юли. Извикан на разпит на 14, Брокман заяви, че няма да дава повече никакви показания, тъй като е казал всичко, което му е известно.

Марков остави Брокман на спокойствие. Той чакаше Михаил Тулев, който трябваше всеки момент да се върне след дълго пребиваване зад граница.

Не тревожен от обикновените викания в кабинета на полковника, Брокман започна да нервничи.

Глава 27

На местопрестъплението

Психолозите и социолозите, които изучават системите на криминалните престъпления, приети в различните страни и по различно време, се разминават в оценките – понякога много силно – на един или друг тип затвори, на установения в тях режим и ефективността на разнообразните методи за превъзпитание на правонарушителите. Но всички изследователи са единодушни по въпроса, отнасящ се до единичните килии. Като го признават за най-тежко наказание и констатират, че не всички го понасят еднакво, специалистите виждат пряката взаимна връзка между нивото на интелекта на затворника и степента на приспособяване към единичния затвор. Колкото по-нисък е интелектът на затворника, толкова е по-бързо разрушителното въздействие върху неговата психика. Свикналият към размисъл ум, задоволяващ се със самоопознаване на духа, несравнимо по-бойко понася пълното отсъствие на контакт с хората.

Брокман не притежаваше висок интелект. Да се изразим високопарно, градината на неговото въображение беше обрасла с магарешки тръни и не беше плодоносна, а в тъмните дебри на душата му не проникваше животворен слънчев лъч. И макар че килията, в която беше затворен, приличаше по-скоро на обикновена стая – без нищо излишно, но с всичко необходимо – не по-малка от дванадесет квадратни метра, и въпреки че предишният му живот беше направил от него завършен индивидуалист, Брокман, затворен между четирите стени, за първи път от своето тридесет и седем годишно съществуване изпитваше чувството, че сякаш тялото му ще се пръсне и чувствуваше остра потребност дори от мълчаливо общуване с живо същество.

Вече не всеки ден, а буквално всеки час с нетърпение очакваше да го извикат на разпит. Но не го викаха. Той започваше да се озлобява, но веднага си казваше: сам съм си виновен, не трябваше да заявявам, че се отказвам да давам всякакви показания. Съжали, че реши да си пусне брада и се отказа от бръснаря, а считаше за малодушие да промени решението си.

Опита се да се развлече, припомняйки си разни епизоди от предишния си живот. Невъзможно беше да спре тези спомени, те се мяркаха един след друг и се сливаха в едно сиво петно. Започна да се събужда през нощта по пет-шест пъти. Накрая изгуби и апетит, което изобщо не очакваше. Сега вече разбра, че можеше да се превърне в онези неврастеници, които самият той презираше. Грижеше се винаги за своето здраве, тъй като доброто здраве при неговата професия беше първа необходимост, но с нарастващо безпокойство отбеляза, че от ден на ден все повече отслабва. С него се случи още едно странно нещо: противен му стана тютюневият дим и той престана да пуши.

Отбелязваше денонощията с черти по стената. От 14 юли такива чертички се набраха единадесет. На 26 юли в неподходящо време между обяда и вечерята, когато Брокман лежеше на леглото, сложил ръце под главата, в ключалката защрака ключът. Именно защрака, тъй като обикновено, когато му носеха храната, звукът на ключа в добре смазаната брава беше съвсем тих.

Брокман изведнъж скочи и се вцепени, изтегнал ръце по шевовете и стиснал юмруци. В позата му нямаше войнственост – той беше целият в напрежение.

Вратата се отвори. В килията влезе Михаил Тулев…

Не е възможно да се предаде с думи какво изпитваше Брокман в този момент. Михаил видя как гладкото сухо чело на Брокман изведнъж се покри с едри капки пот, капките се сляха и потта се стече надолу, към очите, а Брокман гледаше, без да мига, и неподвижният му поглед беше празен.

Михаил затвори вратата след себе си и застана на три крачки пред Брокман. Така стояха дълго, не по-малко от минута. Ако в този момент избухнеше взрив или към лицето на Брокман поднесяха горяща клечка кибрит, той нищо нямаше да почувствува, нищо нямаше да чуе. Той се вцепени.

– Здравей – каза Михаил.

Брокман мълчеше. Михаил го заобиколи и седна на табуретката до масата. Брокман се обърна към него като кукла и лицето му беше като на манекен.

– Не ме ли познаваш? – попита Михаил.

– Мишле – с тъжен и безразличен глас каза най-после Брокман. Той си спомни презимето, с което Монаха го беше представил при официалното им запознаване, преди да отпътуват за Швейцария. Брокман така и не беше научил истинското име на Михаил.

– Седни да поговорим – каза Михаил.

Брокман послушно седна на леглото, без да сваля поглед от него. Михаил извади от джоба цигари френски „Голуаз“, силни, той винаги ги предпочиташе пред други. Това му беше последната кутия.

– Запуши.

– Защо?… – явно без да го слуша, попита Брокман. Ясно бе какво иска да каже. „Защо си тук?“.

Михаил каза:

– Прибрах се в къщи.

Брокман най-после излезе от шока.

– Кой си ти, Мишле? – попита той, кой знае защо, шепнешком.

– Съветски контраразузнавач.

– Ти си работел за тях?

– Говори нормално – каза Михаил. – Успокой се. Какво си започнал да се предаваш.

– Ти руснак ли си? – Брокман изобщо не можеше да разбере какво става.

– Вече ти казах: не се ориентираш добре.

– Ах, кретени недни! – Сложил лакти на колене, Брокман си хвана главата и застена.

– Ти започна както в Гщад – каза Михаил. Помниш ли, когато видя онези типове на Алоиз?

Това подействува на Брокман така, че все едно му бяха дали да помирише нишадър.

– Защо те изпратиха при мен? – като вдигна глава, той попита със съвсем друг тон, вече готов за съпротива.

Михаил го погледна, без да скрива презрението си.

– По работа. Но аз сам щях да те навестя.

– По другарски? – усмихна се Брокман.

– Излиза, че си свиня – каза Михаил. – Имаш добра памет, а забрави Гщад?

– Искаш да ти благодаря ли?

– Отдавна да те бяха изяли червеите, но аз не за това. – Михаил щракна със запалката да си запали цигарата, веднъж, два пъти. Искаше да се поуспокои. Откъсна от кутията едно парче, направи си пепелник. И каза: – Помниш ли какво ми разказваше в Гщад, как си изпращал хората на онзи свят?

– Лъжех, фантазирах – злобно отговори Брокман.

– Може да е и така. Но за стареца, когото си ударил в слепоочието с желязото, не е лъжа. Не помниш ли името му?

Брокман не разбираше защо заговори за някакъв старец, когото той беше някога пречукал и отдавна забравил и изобщо не можеше да си спомни името му. А когато Брокман не разбираше нещо, веднага загубваше почва под краката си. Не знаеше какво да каже на този Мишле, който се оказа, че изобщо не е Мишле.

– Ще ти припомня – каза Михаил. – Презимето на стареца беше Тулев, Александър Тулев. Моят баща.

Брокман замълча, премисляйки, и отново клюмна.

– Но това е чиста случайност… аз не съм знаел…

– Животно.

Последната дума Михаил произнесе тихо, като че ли не на Брокман, а на себе си. И той изобщо не очакваше това, което се случи по-нататък.

Брокман изведнъж се повали на кревата, закри лицето с ръце и заплака. Той хлипаше, раменете му трепереха.

Михаил стана и се заразхожда между масата и кревата, като от време на време поглеждаше към Брокман, към потрепващите рамене. Беше развълнуван. Когато такива като Брокман плачат, не е дреболия, не всеки може да ги види. Той не лееше сълзи за това, че са му напомнили за отдавнашно престъпление. Какво е за него някакъв си старец, въпреки че се оказа баща на човека, който му спаси живота? Това е частен случай. Брокман плачеше за целия си извратен, страшен живот. И както тогава, в курортното градче Гщад, Михаил почувствува към него странно, примесено с презрение, състрадание. И както тогава, си помисли, че и той би могъл да изпадне в такова положение, ако съдбата не беше се оказала малко по-милостива към него. Михаил се спря пред кревата. Сега вече Брокман не хлипаше, а само дишаше тежко.

– Не се разкисвай – каза Михаил.

Брокман се обърна и зарови лице във възглавницата.

– Не съм дошъл да си уреждам сметките с теб – каза Михаил. – А по работа.

– Казвай – съвсем спокойно каза Брокман.

– Напразно си мълчал при разпитите.

– Не съм мълчал.

– Но главното не си казал.

– Не зная кое е главното.

– Лъжеш.

– Какво искаш? – Брокман седна. Лицето му беше много изморено.

– Имай пред вид, че ако човек доброволно си признае всичко при следствието, съдът го взема под внимание.

– Какво общо има тук съдът?… Изпратил те е този, който ме разпитваше, нали?

– Да.

– Необходим му е моят тайник, разбирам.

– Не само това.

– Добре. Нека ме извикат.

В присъствието на Павел Синицин Брокман разказа на Марков всичко, което преди премълчаваше, и това, че е предал на дипломата в цигарената кутия филмче със снимки от апартамента на академик Нестеров, от района на село Пашино и схема на местността, където е тайникът.

Към края на неговия дълъг разказ Марков зададе няколко въпроса:

– Това, което донесе Воробьов, там ли трябваше да скриете, или в друг тайник?

– Някъде наблизо. Но в никакъв случай заедно. Аз избрах там подходящо място. На схемата е отбелязано.

– Дипломатът ви потрябва, тъй като се лишихте от радиостанцията?

– Все едно, аз трябваше да предам филма. У мене остана копието.

– Къде е то?

– В къщата на Стачевска. Трябва да ви покажа, сами няма да го намерите. Там е писмото на Сухова.

– Само за това ли ви беше необходим дипломатът?

– Не. Когато радиостанцията изчезна, остана връзка само чрез него. Ако имах радио, нямаше да има никакви картички и телефонни разговори.

– Ако всичко минеше благополучно с Воробьов, какво по-нататък?

– На шести юли Стачевска щеше да позвъни по телефона.

– Дипломатът знаеше, че Воробьов е хванат. Воробьов имаше билет за самолет, групата му замина на пети вечерта.

– Позвъняването беше задължително при всички случаи. Ако не се обади, значи и тя е хваната.

– Значи и вас?

– Моят контролен срок е десети юли.

– Също по телефона?

– Да.

– И после?

– След това ме отписват.

– Виждате ли какво направихте с мълчанието си.

– Виноват.

Марков погледна часовника си – беше девет без четвърт. Започваше да се смрачава.

– Ще намерите ли тайника през нощта?

– Ще го намеря – каза Брокман.

Марков го отпрати в килията, като го предупреди, че скоро ще го извикат.

– Да-а, Владимир Гаврилович, ако този подлец веднага беше казал всичко, на шести юли щяхме да съставим хубав сюжет – каза Павел.

– Моля ти се, без това „ако“. – Без да крие досадата, Марков хвърли на масата молива, който въртеше между пръстите. – Колко е пътят до Пашино?

– Тогава пътувахме час и нещо.

– Тука ли е още Семьонов?

– Върна се в къщи.

– Вземи някой друг. Тръгвай с Брокман. Провери. Ако тайникът е непокътнат, не го бутайте. Вземи една батерийка. От утре сутринта организирай там наблюдение.

– Слушам, Владимир Гаврилович.

– На връщане ще минете към Стачевска, ще вземете филма.

– Разбрано, Владимир Гаврилович. Може ли да поканим Михаил?

– Нали си извикал Мария.

– Не са пристигнали още със Сашко. Утре сутринта.

– Добре, както искаш… Само че дали той ще поиска…

– Ще поиска, Владимир Гаврилович.

Тайникът на Брокман се оказа непокътнат. След като се убеди в това, Павел взе една батерийка за анализ и остави всичко, както си е.

Марков не беше убеден, че някой непременно ще дойде за скритите батерийки. Но се надяваше.

Кое му даваше надежда? Той разсъждаваше много просто. За тези, които бяха организирали всичко това, щеше да бъде неблагоразумие да оставят съдържанието на тайника на произвола на съдбата.

Но взимането на батериите е свързано с риск: могат да попаднат в засада.

Като се постави на мястото на противника, Марков се опита да определи кое надделява. Получаваше се следната картина. Първо, щом са изпратили Воробьов, следователно са смятали, че до пети юли той не е бил известен на съветското контраразузнаване. Второ, арестуваният Брокман няма да издаде тайника – това е равно на самоубийство. По никакъв друг начин чекистите не могат да разберат за съществуването на тайника.

Изобщо, изхождайки от тези съображения, Марков не смяташе своята надежда безпочвена.

Господинът със симпатичната такса до 2 август не напусна пределите на Москва. На 2 август той се отправи извън града – по шосето за Минск. В колата, освен таксата имаше и една млада жена. На около петдесетина километра от града те спряха на един междуселски път. Оставиха колата и се поразходиха. След това се върнаха в града.