Текст книги "Окото на тигъра"

Зората приличаше на красива жена, надигаща се от ложето на морето – в меки телесни цветове и бисерни отблясъци, а пръснатите облаци сякаш бяха нейните разпуснати и разрошени къдрици, обагрени в златисто от ранните слънчеви лъчи.

Плавахме на север, без да се отделяме от по-спокойните води на крайбрежния проток. Следвайки разпорежданията, „Танцуващата по вълните“ се носеше първа, но се влачеше полекичка като чистокръвна кобила, на която са стегнали юздата, а на половин миля отзад се люшкаше и подскачаше под пълна пара катерът, чиито машини правеха всичко възможно да не изостава. Бяхме се насочили към Тримата старци и Топовния риф.

На борда на „Танцуващата“ аз убивах скоростта, застанал зад щурвала на открития мостик. Зад мен стояха Питър Дейли и един въоръжен матрос от катера.

В каютата под нас Чъби и Анджело все още седяха на пейката, охранявани от други трима матроси, въоръжени с автомати.

Всички шкафове в камбуза на „Танцуващата“ бяха опустошени, така че никой от нас не бе закусвал, нито пък бе пил кафе.

Първоначалното смразяващо отчаяние от пленяването ни бе отминало и аз вече трескаво обмислях всичко, опитвайки се да намеря начин да се измъкна от клопката, в която бях попаднал.

Знаех, че ако покажа на Дейли и Дада пролома при Топовния риф, те щяха да го претърсят и или нямаше да намерят нищо – което най-вероятно щеше да стане, защото намереното там бе вече опаковано и скрито при остров Голямата чайка, – или пък щяха да намерят нещо друго в пролома. И в двата случая щях да си имам неприятности – ако не откриеха нищо, Дейли щеше да изпита огромно удоволствие да ме прикачи към електрическото си устройство и да се опита да ме накара да проговоря. Ако пък откриеха нещо ново, моето присъствие явно щеше да стане излишно – а цяла дузина матроси изгаряха от нетърпение да им поверят ролята на екзекутори. Никак не харесвах звука на търнокопите – работата им обещаваше да бъде доста кървава.

Но пък изгледите да избягам бяха съвсем слаби. Макар че катерът бе на половин миля зад нас, Дада ни държеше изкъсо с трифунтовото оръдие на предната палуба, а на борда при нас беше Дейли с четирима представители на бандата разбойници.

Запалих първата си пура за деня и въздействието й се оказа чудотворно, защото почти веднага ми се стори, че виждам някаква светлинка в дъното на дългия мрачен тунел. Прехвърлих всичко наум, подръпвайки спокойно от черния тютюн, и реших, че си струва да опитам – но първо трябваше да говоря с Чъби.

– Дейли – подвикнах през рамо аз. – Най-добре ще направиш, ако повикаш Чъби да поеме управлението. Трябва да сляза до долу.

– Защо? – подозрително попита той. – Какво ще правиш?

– Ами да кажем, че ще правя нещо, което винаги правя сутрин по това време и никой не може да го свърши вместо мен. Ако настояваш за повече обяснения, ще взема да се изчервя.

– Трябвало е да станеш артист, Флечър. Направо ме убиваш.

– Странното е, че ти го казваш. Но ми е минавало през ума.

Той изпрати охраняващия ме моряк да доведе от каютата Чъби и аз му предадох щурвала.

– Стой тук, искам да си поговорим, като се върна – прошепнах му аз с крайчеца на устата и се спуснах по стъпалата към каютата. Анджело се пооживи, когато ме видя да влизам, и пусна някакво подобие на обичайната си весела усмивка, но тримата пазачи, очевидно вече отегчени, насочиха с готовност автоматите си към мен и аз побързах да вдигна ръце.

– Спокойно, момчета, спокойно – успокоих ги аз и се промъкнах предпазливо край тях към коридора. Но двама от тях ме последваха. Когато стигнах до тоалетната, те се готвеха да влязат с мен и да ми правят компания.

– Господа – запротестирах аз, – ако продължавате да държите насочени към мен тия железа през следващите няколко критични минути, вероятно ще откриете най-ефикасното лекарство против запек – те ме изгледаха разколебано, а докато затварях вратата под носа им, добавих:

– Но нали наистина не искате Нобелова награда?

Когато отворих отново вратата, двамата стояха в същото положение, сякаш изобщо не бяха се помръдвали. Кимнах им заговорнически да ме последват. Те тутакси проявиха интерес и аз ги поведох към командната кабина. Бях си играл с часове да направя таен шкаф под голямата двойна койка. Той беше с размерите на ковчег и се проветряваше добре. В него можеше да се побере легнал по очи мъж. По времето, когато превозвах нелегално бегълци, използвах същото скривалище, когато се налагаше да ме проверяват, но сега го използвах като склад за разни ценности или пък за забранени и опасни товари. Вътре имаше петстотин пълнителя с патрони за карабината, дървено сандъче с ръчни гранати и две каси с уиски „Чивас Рийгъл“.

Двамата пазачи нададоха радостни възгласи, преметнаха през раменете си автоматите и изтеглиха касите с уиски. Бяха ме забравили, а аз се измъкнах и се върнах на мостика. Застанах до Чъби, отлагайки мига на предаване на щурвала.

– Доста се забави – изръмжа Дейли.

– Приятните неща отнемат време – обясних му аз, а той загуби всякакъв интерес и се отдалечи назад, за да се полюбува през кърмата на следващия ни катер.

– Чъби – зашепнах аз. – Топовния пролом. Веднъж ми спомена, че през рифа може да се мине и откъм сушата.

– При пълен прилив, с китобоен кораб и опитен човек със здрави нерви – съгласи се той. – Минах оттам, когато бях щуро момче.

– След три часа започва пълният прилив. Мога ли да мина с „Танцуващата“? – попитах аз.

Лицето на Чъби се промени.

– Господи! – прошепна той и се извърна да ме погледне недоверчиво.

– Ще мога ли да се справя? – настоях тихо аз, а той смукна шумно през зъби, погледна встрани към изгрева и се почеса по наболата остра четина на брадата си.

После изведнъж му хрумна някаква мисъл и плюна през борда.

– Можеш, Хари – но друг не знам дали ще се справи.

– Кажи ми ориентирите, Чъби, но бързо.

– Доста отдавна беше – започна да описва той подхода и преминаването през пролома, – но когато навлезеш откъм сушата, има три завоя – ляв, десен и пак ляв, после следва една тясна клисура, обградена с корали от двете страни – „Танцуващата“ може да се промъкне през нея, но боята й ще се поостърже. После влизаш в големия вир зад гърба на основния риф. Там има място да завиеш и да изчакаш, докато някоя силна вълна те изхвърли през цепнатината към открито море.

– Благодаря ти, Чъби – прошепнах аз. – Сега слизай долу. Дадох на пазачите от скритото уиски. Когато се насоча към пролома, те вече ще са се напили до козирката. Ще ви дам знак, като тропна три пъти с крак, а после от теб и от Анджело се иска да им вземете оръжието и да ги вържете здраво.

Слънцето вече беше доста нависоко и тривърхият силует на Тримата старци изплува само на няколко мили пред нас, когато чух първите диви смехове и трошенето на мебелировката под мен. Дейли не им обърна внимание, а ние се плъзгахме по тихите крайбрежни води към обратната страна на Топовния риф. Виждах вече нащърбените очертания на рифа, подобни на черните зъби на праисторическа акула. Отвъд рифа се пенеха в бяло високите океански вълни, а още по-нататък се виждаше откритото море.

Извих по посока на рифа и дадох малко газ. Шумът на машините на „Танцуващата“ се промени, но не толкова, че да стресне Дейли. Той беше се надвесил над перилата, отегчен и небръснат, а вероятно й недоволен, че не е закусил. Бумтежът от разбиващите се върху корала вълни вече се чуваше съвсем отчетливо, а долу шумотевицата на пируващите не спираше. Дейли най-после реши да им обърне внимание и нареди на другия матрос да слезе долу и да види какво правят. Пазачът, който също скучаеше, с открита радост изчезна надолу и повече не се върна.

Погледнах през кърмата назад. Увеличаването на скоростта бавно ни отдалечаваше от следващия ни катер, а разстоянието до рифа все повече намаляваше.

Гледах неспокойно напред, опитвайки се да открия описаните от Чъби ориентири. Внимателно дадох още малко газ, увеличавайки леко оборотите. Катерът изостана още малко назад.

И изведнъж видях входа на Топовния пролом на хиляда ярда пред нас. Той се мержелееше между два остри върха от потъмнял от времето корал, а аз можех да видя разликата в цвета на чистата морска вода, бликаща през цепнатината в преградата от корали.

Отдолу отново избухнаха диви смехове и един от пазачите ни се повлече, залитайки по палубата. Успя да се добере до перилата тъкмо навреме и започна да повръща обилно в килватера. После краката му се подгънаха и той се строполи на палубата, където остана да лежи като някакъв захвърлен вързоп.

Дейли нададе яростен вик и се спусна по стълбата. Използвах удобния случай, за да увелича още малко скоростта.

Взрях се напред, мъчейки се да запазя спокойствие. Трябваше да се опитам да увелича разстоянието между „Танцуващата“ и следващия я кавалер с още малко, всеки инч в повече щеше да затрудни артилеристите на катера.

Реших да стигна до протока и после да се впусна с пълен ход по него, опасявайки се повече от подводните коралови зъбери, отколкото от стрелковите умения на топчиите на борда на катера. Трябваше да измина половин миля по тесния, криволичещ проток между коралите, преди да изляза в открито море. През по-голямата част от разстоянието „Танцуващата“ щеше да бъде прикривана отчасти от надводните разклонения на коралите, а извивката на протока щеше да затрудни мерача на трифунтовото оръдие. Надявах се, че и блъскащите се в цепнатината вълни ще накарат „Танцуващата“ да заподскача достатъчно силно нагоре и надолу и да се замята непредсказуемо като издигащите се и спускащи се петънца по стрелбищата на панаирите.

В едно бях сигурен: онзи храбър моряк, капитан втори ранг Сюлейман Дада, нямаше да се осмели да ме преследва по протока, така че мерачът на оръдието щеше да се упражнява на все по-големи разстояния.

Не обръщах внимание на носещата се отдолу пиянска глъчка, а следях бързо приближаващия се излаз на протока. Надявах се, че мореплавателните умения на екипажа на катера и на неговия капитан са същите като стрелковата им подготовка.

Питър Дейли внезапно се изкачи по стълбата и застана пред мен. Лицето му бе почервеняло от гняв, а косъмчетата на копринените му мустачки бяха се наежили. Стисна треперещите си устни и едва тогава заговори:

– Ти си им дал алкохола, Флечър. О, какво хитро копеле си ти!

– Кой, аз ли? – възмутих се аз. – Никога не бих направил подобно нещо.

– Напили са се като свини – всичките – извика той, а после се извърна и погледна назад над кърмата. Катерът беше на миля зад нас и разстоянието продължаваше да се увеличава.

– Ти си замислил някаква мръсотия – изписка той и бръкна в страничния джоб на коприненото си сако. В същия миг се изравнихме с началото на протока.

Натиснах рязко газта, от което „Танцуващата“ изрева и се хвърли напред.

Все още ровещия в джоба си Дейли загуби равновесие. Залитна назад, като продължаваше да вика.

Извих щурвала рязко надясно и „Танцуващата“ се завъртя като балерина. Залитналият Дейли промени посоката на тялото си, полетя през палубата и се строполи тежко върху перилата, защото „Танцуващата“ полегна рязко от острия завой. В същия миг Дейли измъкна от джоба си малък никелиран пистолет. Стори ми се, че е от малокалибрените пистолетчета, които дамите носят в ръчните си чанти.

Пуснах за миг щурвала на яхтата. Навеждайки се, сграбчих краката на Дейли и рязко го повдигнах.

– Хайде заминавай, другарю – викнах аз, а той се преметна заднешком през перилата, падайки от дванайсет фута височина, удряйки се право в перилата на долната палуба и накрая цопна с разтворени ръце и крака във водата встрани.

Хвърлих се обратно към щурвала и овладях бясно залитналата яхта, като същевременно тропнах три пъти с крак върху палубата.

Докато насочвах „Танцуващата“ към началото на протока, чух, че в каютата под мен се разнасят викове на боричкащи се мъже, а после примижах, защото се разнесе автоматичен откос, чийто звук приличаше на разпарянето на дреха – бар-рап-ри, – а куршумите пробиха палубата зад гърба ми, оставяйки нащърбени дупки и пръсвайки бели тресчици. Поне бяха стреляли в тавана и едва ли бяха засегнали Анджело и Чъби.

Малко преди да вляза през кораловите порти, хвърлих още един поглед назад. Катерът все още се тътреше на миля зад нас, а главата на Дейли подскачаше сред разпенената бяла диря на яхтата. Помислих си дали ще стигнат до него преди акулите.

Но вече нямах никакво време за разни размишления. Щом „Танцуващата“ се понесе стремглаво по протока, разбрах с ужас каква задача й бях възложил.

Можех да се наведа, над който и да е от двата борда и да докосна кораловите разклонения, а отпред се виждаха още повече зловещи очертания на корали, прозиращи през плитките прозрачни води. Водите бяха загубили доста от яростната си сила по протежение на дългия криволичещ проток през рифа, но колкото повече напредвахме, те щяха да стават все по-буйни, а не можех да предвидя доколко „Танцуващата“ ще се подчинява на щурвала.

Отпред се появи първата извивка на протока и аз насочих „Танцуващата“ към нея. Тя зави уверено, свистейки със задницата си, и минахме само на косъм от застрашително надвисналите корали.

Докато се готвех да я насоча към следващия завой, Чъби се изкатери по стълбата. Беше се ухилил до уши. Той изпадаше в подобно настроение само по два повода – и единият от тях бе, когато можеше да понатупа някого. Кокалчетата на дясната му ръка бяха ожулени.

– Долу всичко е спокойно, Хари. Анджело се е погрижил за тях – той се озърна наоколо. – Къде е ченгето?

– Отиде да поплува – отвърнах, без да отмествам поглед от протока. – Къде е катерът? Какво правят ония?

Чъби се надвеси да погледне.

– Няма промяна. Май още не са се усетили, че сме ги прекарали… макар че, я, чакай… – гласът му се промени – … да, ето че се усетиха. Край оръдието има някакви хора.

Продължавахме да се носим бързо по протока и аз се престраших да хвърля поглед назад. В същия миг от дулото на оръдието се проточи дълга струя бял барутен дим, а след секунда се разнесе острият трясък от преминаващ над главите ни снаряд, последван веднага от глухия екот от изстрела.

– Бъди готов, Хари. Идва левият завой.

Носехме се право към следващия завой и поредният снаряд падна съвсем наблизо, вдигайки на петдесет ярда от борда ни стълб от отломки и облаче от син дим върху една от кораловите глави.

Насочих внимателно „Танцуващата“ към завоя и докато още бяхме в него, в дирята ни попадна още един снаряд, вдигайки висок и изящен стълб от разпенена вода далеч над мостика. Носещият се отзад вятър ни заля с пръски.

Вече бяхме стигнали средата на пътя и втурналите се да ни посрещнат шестфутови вълни бяха побеснели, че е трябвало да отстъпят пред яките прегради от корал.

Артилеристите от катера стреляха с ужасяваща неточност. Един от снарядите им се пръсна на петстотин ярда от кърмата ни, а после друг премина между мен и Чъби. Смразяващият блясък на преминаващия снаряд ме накара да залитна замаяно сред струята от горещ въздух.

– Ето я и клисурата – тревожно викна Чъби, а аз изтръпнах от ужас, щом видях как се стеснява протокът и стърчащите при изхода му коралови грамади, високи колкото мостика.

Струваше ми се, че е невъзможно „Танцуващата“ да се промъкне през толкова тясна дупка.

– Напред, Чъби, стискай палци – викнах аз и все още на пълен ход, поведох „Танцуващата“ към клисурата. Зърнах го как е сграбчил с две ръце перилата и очаквах стоманата да се превие от силното стискане.

Бяхме почти по средата, когато се ударихме и се разнесе остър и пронизващ трясък. „Танцуващата“ се наклони и се люшна сякаш разколебана.

В същия миг встрани от нас се пръсна поредният снаряд. Върху мостика се посипа дъжд от парченца корал и свирещи стоманени отломки, но аз почти не ги забелязах, защото се опитвах да намаля скоростта на „Танцуващата“.

Отдръпнах яхтата от отвесната стена и откъм десния борд се разнесе остър стържещ звук. За миг останахме здраво заклещени, а после срещу нас се втурна поредната огромна зелена вълна, която ни повдигна от зъбите на корала и ние преминахме през клисурата. „Танцуващата“ се понесе напред.

– Слез долу, Чъби – извиках аз. – Виж дали не се е появила пробойна. – По брадичката му се стичаше кръв от някаква драскотина, но той се спусна по стълбата.

Мярналото се отпред открито пространство ми даде възможност да хвърля поглед назад към катера. Той бе почти закрит от простиращите се помежду ни коралови грамади, но все още стреляше бързо и яростно. Очевидно беше спирал при началото на протока, може би за да извадят Дейли – но вече бях сигурен, че няма да се опитат да ни преследват. Ако тръгнеха пък да заобикалят през големия пролив отвъд Тримата старци, щяха да са им необходими цели четири часа.

Пред нас се появи последният завой на протока и корпусът на „Танцуващата“ отново докосна корала. Сърцето ми се сви, Щом чух стържещия звук. После изскочихме най-сетне в откритото пространство зад основния риф – сред ширналия се като кръгла арена дълбок вир с диаметър от триста ярда, обграден от коралови стени и открит към бушуващите вълни на Индийския океан само чрез излаза през Топовния пролом.

Чъби отново застана до мен.

– Нищо й няма, Хари. Капчица вода не е влязла – не можех да не се възхитя мислено на моята любимка.

Най-после имахме отлична видимост към екипажа на катера, който бе на половин миля отвъд рифа, а след завоя ни към вира „Танцуващата“ бе изложена странично към тях. Те сякаш усетиха, че им се удава последна възможност, защото започнаха да пускат снаряд след снаряд.

Снарядите падаха около нас, плискайки обилно вода и толкова наблизо, че не ми остана никакъв избор. Направих нов завой, насочвайки „Танцуващата“ към тясната пролука, и се понесохме към пролома в Топовния риф.

Дадох пълен напред и когато преминахме мястото, от което нямаше връщане назад, усетих, че стомахът ми се свива от ужас при вида на разкрилото се през пролома открито море. Стори ми се, че целият океан се е надигнал пред мен, готов да смачка крехкото корабче като някакво разбесняло се чудовище.

– Чъби – глухо викнах аз. – Я погледни напред.

– Хари – прошепна той, – сега му е времето за молитва.

А „Танцуващата“ се впусна храбро да посрещне страховития морски Голиат.

Той се приближаваше, готов да нападне с чудовищните си мишци, издигайки се все по-високо и по-високо като стъклена зелена стена, а вече дочувах и грохота му – като на опустошителен огън сред суха трева.

Поредният снаряд префуча ниско над главите ни, но аз почти не го забелязах, защото „Танцуващата“ бе вирнала глава и започваше да се катери по високата като планина вълна.

Вълната ставаше все по-бледозелена към високия си, накъдрен гребен и „Танцуващата“ се носеше нагоре, сякаш подета от ескалатор.

Палубата рязко се наклони и ние увиснахме безпомощно върху перилата.

– Ще се преобърнем – изкрещя Чъби, когато яхтата почти се изправи като кон на задните си крака. – Тя ще се прекатури бе, човек!

– Давай направо – викнах на „Танцуващата“ аз. – Сечи през зеленото!

Тя сякаш ме разбра, защото се хвърли с острия си нос към извивката на вълната само миг преди тя да се стовари върху нас и да натроши корпуса на парчета.

Ревящите шестфутови зелени талази се плиснаха страховито върху ни, помитайки всичко от носа към кърмата, а „Танцуващата“ потръпна, сякаш бе ранена смъртоносно.

После внезапно изскочихме зад гърба на вълната и под нас зейнаха страховитите дебри на бездната. „Танцуващата“ се хвърли напред, падайки от високото към появилата се бразда между двете вълни.

Ударихме се в повърхността на водата с оглушителен трясък, от който „Танцуващата“ сякаш остана зашеметена, а Чъби и аз се проснахме върху палубата. Но докато се мъчех да се изправя, „Танцуващата“ се отърси от плисналите се върху борда й тонове вода и се впусна да посрещне следващата вълна.

Тя беше по-малка и „Танцуващата“ прелетя през гребена й като делфин.

– Браво, моето момиче – викнах й аз, а тя набра скорост и преодоля третата вълна като бегач през препятствия.

Някъде наблизо изтрещя още един трифунтов снаряд и въздухът потрепери, но ние вече бяхме в открито море и се понесохме към безкрайната шир на океана, където не можеше да ни достигне никакъв изстрел.