Текст книги "Окото на тигъра"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 28 страниц)
Шери и аз спахме до късно, тъй като през целия ден нямаше да правим нищо, и тайничко се радвахме при мисълта, че островът е изцяло на наше разположение. Знаехме, че Чъби и Анджело няма да се върнат преди обяд.
След като закусихме, прекосихме седловината между хълмовете и се спуснахме към брега. Играехме си в плитчините, а ревът на блъскащите се във външния риф вълни, придружен от виковете и смеховете ни, заглушаваше всякакви други звуци. Съвсем случайно вдигнах глава и видях малкия самолет, който се приближаваше откъм крайбрежния проток.
– Бягай! – извиках аз на Шери, а тя си мислеше, че се шегувам, докато не й посочих настоятелно към приближаващия се самолет.
– Тичай! Не трябва да ни видят! – викнах повторно и на нея вече всичко й стана ясно. Изскочихме голи от водата и се затичахме с пълни сили по пясъка.
Вече се чуваше бръмченето на самолетните двигатели и аз погледнах назад. Машината се спускаше ниско над най-южния връх на острова и завиваше към нас, носейки се край дългия безлюден плаж.
– По-бързо! – викнах към Шери, докато тя продължаваше да тича пред мен, тръскайки кичурите на тъмната си коса, разпиляна по вече добре загорелия й гръб, и поклащайки хубавото си задниче и дългите бедра.
Погледнах назад към насочващия се право към нас самолет и макар че бе все още на една миля, успях да забележа, че е двумоторен. Докато го следях с поглед, той се спусна още по-ниско към широката ивица от белоснежни коралови пясъци.
Грабнахме захвърлените си дрехи, без да се спираме, и пробягахме с пълна скорост последните няколко ярда до палмовата горичка. Стигнахме до купчина от повалено палмово дърво и начупени от бурята клони. Тук можехме да се скрием добре. Дръпнах Шери за ръката и я съборих на земята.
Промъкнахме се в закритието от натрошени клони и легнахме един до друг, дишайки тежко след тичането по брега.
Сега вече се уверих, че машината е двумоторна „Чесна“. Тя се носеше над брега и премина наблизо до скривалището ни на около двайсет фута над повърхността на водата.
Корпусът й бе боядисан в яркожълто и украсен с името „Африк Еър“. Разпознах самолета. Бях го виждал вече няколко пъти на летището на Сейнт Мери – обикновено докарваше или пък качваше групи от богати туристи. Знаех, че „Африк Еър“ е чартърна компания със седалище на континента и че машината й се наема по тарифа в зависимост от изминатите мили. Не можех да си обясня кой е наел самолета за пътуване дотук.
В кабината седяха двама души, пилотът и още един човек, а докато префучаваха край нас, лицата им бяха извърнати към горичката. Но бяха прекалено далеч, за да различа лицата им, и не бях сигурен дали познавам някой от двамата. Единственото сигурно нещо бе, че и двамата бяха бели.
Чесната зави рязко над лагуната и насочвайки едното си крило право към бистрата вода отдолу, се обърна и започна ново спускане към брега.
Втория път мина толкова наблизо, че за миг успях да зърна добре лицето на пътника, когато той надникна надолу към палмовата горичка. Стори ми се, че го познах, но не бях съвсем сигурен.
Чесната после възви, издигайки се бавно, и се насочи към материка. Отдалечаващата се машина пое уверено назад, сякаш някой беше си свършил добре работата и бе постигнал целта си.
Двамата с Шери се измъкнахме от скривалището си и се изправихме, за да изчистим от мокрите си тела полепналия пясък.
– Мислиш ли, че са ни видели? – плахо попита тя.
– Няма начин да не са ни видели, след като задникът ти блести като слънчево зайче.
– Може да са ни взели за някои местни рибари.
Погледнах към нея, но не към лицето й, и се ухилих:
– Рибари ли? С тия големи хубави цици, а?
– Хари Флечър, ти си отвратително чудовище – каза тя. – Ама сериозно те питам, Хари, какво ще стане сега?
– И на мен ми се иска да знам, миличка, много ми се иска да знам – отвърнах аз, но се радвах, че Чъби беше закарал на Сейнт Мери сандъка със сребърния сервиз. Сигурно вече беше го заровил зад хижата край Залива на костенурките. Все още бяхме с печалба – дори и ако се наложеше да се махаме веднага.
Посещението на самолета ни караше да бързаме. Вече знаехме, че разполагаме с ограничено време, а когато Чъби се върна, от него научихме още по-обезпокоителни новини.
– „Мандрейк“ е обикаляла южните острови в продължение на пет дни. Наблюдавали са я почти всеки ден от връх Кулата. Яхтата се е мотаела из островите, сякаш не е знаела накъде точно се движи – съобщи ни той. – В понеделник отново е хвърлила котва в Гранд Харбър. Уоли ми каза, че собственикът й и жена му са ходили да обядват в хотела, а после взели такси до „Фробишър стрийт“. Прекарали цял час в агенцията на Фред Кокър, а после той ги закарал до Адмиралтейския кей и те се качили отново на яхтата. Вдигнали котва и отплавали почти веднага.
– И това ли е всичко?
– Да – кимна Чъби, – освен това, че после Фред Кокър веднага отишъл до банката и внесъл на сметката си хиляда и петстотин долара.
– Откъде знаеш?
– Третата дъщеря на сестра ми работи в банката.
Опитах се да изглеждам весел, макар да усещах, че по корема ми сякаш лазят някакви гадни насекоми.
– Е – рекох аз, – няма за какво да се безпокоим. Дайте да се опитаме да сглобим помпата, за да можем да хванем утрешния прилив.
По-късно, след като бяхме пренесли помпата до пещерите, Чъби се върна сам до лодката и когато се появи при нас, носеше някакъв дълъг вързоп, увит в платнище.
– Какво носиш, Чъби? – попитах аз и той мълчаливо вдигна платнището. Отдолу се показа моята карабина „ФН“ заедно с дузина резервни пълнители, поставени в малка раница.
– Реших, че може да ни потрябва – промърмори той.
Занесох оръжието в горичката и го зарових в плитката дупка до сандъчетата с гелигнит. Близостта му ме успокояваше донякъде. Върнах се при другите и се заех да помагам при сглобяването на помпата.
Работихме чак до късно вечерта на светлината на газовите фенери, а когато пренесохме помпата и мотора й до лодката, за да я монтираме върху поставените предварително тежки дървени греди, вече минаваше полунощ. Когато потеглихме на сутринта към рифа, Анджело и аз все още работехме по помпата. Тя бе напълно сглобена и готова за проба час и половина след като бяхме застанали на мястото си зад рифа.
Към останките на кораба се спуснахме трима – Чъби, Шери и аз – и успяхме да пренесем тежкия черен маркуч през амбразурата. След това го изтеглихме през помещенията до отвора в преградата на трюма.
Щом като свършихме с разпъването му, потупах Чъби по рамото и му посочих към повърхността. Той въздъхна дълбоко и зарита с плавници нагоре, оставяйки ни двамата с Шери при каютите на пътниците.
Бяхме обмислили тази част от операцията много внимателно и зачакахме нетърпеливо, докато Чъби се изкачи догоре, спирайки се за декомпресия, а после да се покачи в лодката, за да залее помпата и да включи мотора й.
Разбрахме, че е направил всичко това по тихото бучене и предаващото се по маркуча треперене на мотора.
Проврях се през нащърбения отвор в трюма и хванах края на маркуча с две ръце. Шери насочи светлината на фенерчето към тъмната купчина от струпания товар и аз допрях края на маркуча до изгнилите останки, местейки го бавно във всички посоки.
Веднага разбрах, че ще ни свърши работа, защото дребните парчета боклуци изчезнаха като по чудо в маркуча и около него се образува малък водовъртеж от засмуканата вода и плаващи отпадъци.
При дълбочината, на която бяхме, и при оборотите на бензиновия двигател помпата трябваше да изхвърля по трийсет хиляди галона вода на час, което представляваше значителен обем. Само за секунди бях разчистил работната ни площадка и видимостта все още беше добра. Можех да започна да ровя в купа с щангата, да изваждам по-едри парчета и да ги избутвам към коридора зад нас.
Веднъж или два пъти ми се наложи да използвам скрипеца и лоста, за да преместя някой сандък или по-голям предмет, но напредвах предимно с маркуча и щангата.
Бяхме прехвърлили почти петдесет кубически фута от товара, преди да дойде време да се изкачим за смяна на кислородните бутилки. Оставихме маркуча здраво закачен към площадката пред каютите на пътниците и излязохме на повърхността на водата, където ни посрещнаха като герои. Анджело не можеше да си намери място от радост, а даже и Чъби се усмихваше.
Водата около лодката беше потъмняла от гъстата мътилка, която бяхме изпомпали от трюма, а Анджело бе събрал почти пълна кофа с дребни предмети, които бяха изхвърлени през отвора при помпата и останали в ситото. Събрал бе цяла колекция от копчета, пирони, дребни украшения от дамско облекло, месингови военни отличителни знаци, няколко дребни медни и сребърни монети от онова време, както и най-различни по големина парчета метал, стъкло и кости.
Самият аз нямах търпение да се върнем към работата ни, а Шери беше толкова настоятелна, че трябваше да се откажа от недопушената си пура в полза на Чъби, и двамата с нея се спуснахме отново долу.
Бяхме работили около петнайсет минути, когато попаднах на ръбестия край на един прекатурен сандък. Той приличаше на другите, които вече бяхме измъкнали. Макар дървото да бе станало меко като корк, краищата му бяха усилени с железни обръчи и пирони дотолкова, че положих доста усилия, за да откъртя една дъска и да я избутам назад. Следващата се откачи по-лесно. В сандъка като че ли имаше някакъв дюшек от разложил се и сплъстен материал от растителен произход.
Измъкнах едно голямо парче и то едва не запуши маркуча, но после все пак изчезна нагоре към повърхността. Реших, че в него няма нищо интересно, и тъкмо щях да започна да ровя на друго място, но Шери ми даде знаци, че съвсем не е съгласна с мен, въртейки глава, тупайки ме по раменете и отказвайки да насочи светлината на фенерчето в друга посока, освен към отвратителната вълнеста купчина.
Попитах я по-късно защо бе настоявала толкова, а тя примигна и се направи на много важна.
– Женска интуиция, скъпи. Не би могъл да разбереш.
И тъй като настояваше, аз отново се нахвърлих на разкования сандък, късайки по-малки парчета от пухкавата материя, за да не се задръсти маркучът.
Бях отстранил около шест инча от същото вещество, когато някъде отвътре блесна метал. Усетих радостен трепет и откъртих още една дъска, изпълнен от яростно нетърпение. Отворът се разшири, така че можех да работя по-лесно.
Вадех бавно пластовете от сплъстения материал, който според мен сигурно е бил някога слама, използвана за уплътнение. Също като лице, което се прояснява насън, предметът постепенно се открои сред сламата.
Първоначалният слаб блясък премина във великолепието на изкусно обработено злато и усетих, че Шери ме стисна за рамото, докато коленичеше до мен.
Показа се някаква муцуна, чиято яростно зинала уста разкриваше едри златни зъби и извит език. Широкото сплескано чело бе голямо колкото раменете ми, а от лъскавия череп стърчаха мънички уши. Точно по средата на широкото чело имаше празна очна кухина. Липсващото око придаваше тъжен и трагичен израз на животното, то приличаше на някакъв осакатен митически бог.
Усетих почти религиозно страхопочитание, докато гледах втренчено голямата, прекрасно изработена глава на тигъра. По гръбнака ми пропълзя смразяваща тръпка и неволно се огледах наоколо сред потискащите мрачни недра на трюма, сякаш очаквах отнякъде да се появят духовете на монголските принцове пазители.
Шери стисна отново рамото ми и аз пак се загледах към златния идол, но страхопочитанието, което изпитвах, бе толкова силно, че трябваше да се насиля, за да се заема с почистването на сплъстената опаковка. Работех много внимателно, защото знаех добре, че и най-дребната драскотина би понижила силно стойността и нарушила красотата на образа.
Когато привършихме с работата, ние се отдръпнахме назад и се загледахме в главата и раменете, разкрили се напълно, а светлината на фенерчето се отразяваше от лъскавата повърхност и осветяваше трюма около нас като някакъв свещен олтар. После се обърнахме и оставихме тигъра сред тишината и мрака, поемайки нагоре към слънчевата светлина.
Чъби веднага усети, че се е случило нещо много важно, но не каза нищо, докато се катерехме на борда и сваляхме мълчаливо апаратите си. Запалих пура и поемах дълбоко дима, без да обръщам внимание на капчиците морска вода, стичащи се от мократа ми коса по бузите. Чъби ме следеше с поглед, а Шери бе се оттеглила встрани, вглъбена в себе си и отдадена напълно на мислите си.
– Намери ли го? – попита най-сетне Чъби и аз му кимнах.
– Да, Чъби, там е – установих с изненада, че гласът ми бе дрезгав и несигурен.
Анджело, който не беше усетил настроението ни, вдигна бързо глава и остави апаратите ни, с които се занимаваше. Отвори уста да каже нещо, но после бавно я затвори, щом усети напрегнатата обстановка.
Всички мълчахме, неспособни да проговорим от вълнение. Не бях очаквал, че нещата ще се развият така, и погледнах към Шери. Тя най-после се престраши да ме погледне, но погледът й блуждаеше.
– Хайде да се прибираме, Хари – каза тя и аз кимнах на Чъби. Той привърза маркуча към една шамандура и го пусна във водата, за да остане на същото място до другия ден. После запали моторите и насочи лодката към протока.
Шери се надигна и дойде да седне до мен. Прегърнах я през раменете, но и двамата не промълвихме нито дума, докато не изтеглихме лодката върху белия пясък на острова.
Привечер Шери и аз се изкачихме на височината над лагера ни и седнахме един до друг, загледани към рифа, наблюдавайки чезнещата светлина над морето и потъващия във все по-дълбоки сенки вир край Топовния риф.
– Чувствам се някак си виновна – прошепна Шери, – сякаш съм извършила ужасно светотатство.
– Да – съгласих се аз, – знам какво имаш предвид.
– Онова нещо – то сякаш си има собствен живот. Странното е, че извадихме първо главата му. Само като си представя как се появи – потръпна тя и млъкна за малко, – но въпреки всичко изпитах дълбоко удовлетворение, някакво много топло чувство. Не зная дали ще мога да го обясня както трябва – защото двете усещания са напълно противоположни, но и взаимно свързани.
– Разбирам те. И аз изпитвам същите чувства.
– Какво ще правим с него, Хари, какво ще правим с това фантастично животно?
Не знам защо, но в онзи миг не ми се искаше да говоря за пари и купувачи – което само по себе си показваше колко дълбоко съм впечатлен от златния идол.
– Хайде да си ходим – предложих аз. – Анджело ни чака с вечерята.
Седейки край огъня с добре натъпкан стомах след хубавата вечеря, с чаша уиски в едната ръка и пура в другата, най-после се реших да им разкажа какво съм открил.
Обясних им как сме попаднали на тигъра и описах страховитата златна глава. Изслушаха ме напрегнато, без да ме прекъсват.
– Главата се показа чак до раменете. Мисля, че в тоя сандък няма повече. В долната част има зъбци, вероятно за да може да се закачи към другите части. Утре ще трябва да я извадим, но ни предстои доста трудна задача. Не можем просто да я вдигнем със скрипеца и лоста. Трябва да я преместим така, че да не я повредим.
Чъби каза мнението си и обсъдихме подробно как да боравим с главата, така че да намалим до минимум риска от повреда.
– Може да се предположи, че и петте сандъка със съкровището са били натоварени заедно. Надявам се, че ще ги открием в същата част на трюма, вероятно са поставени в подобни дървени сандъци и са обковани с железни обръчи…
– С изключение на скъпоценните камъни – прекъсна ме Шери. – В показанията си пред съда Субахдар е описал как са били поставени в касата на ковчежника.
– Да, разбира се – съгласих се аз.
– А как ли може да изглежда тя? – попита Шери.
– Виждал съм една на изложението в Копенхаген, която вероятно е съвсем същата. Нещо като малък железен сейф – с размерите на голяма кутия за бисквити – показах с ръце като някой рибар, който се хвали с уловената от него риба. – Усилена е с железни обръчи, има железен прът за заключване и два големи катинара.
– Значи е доста здрава.
– Но след като е престояла повече от сто години в морето, сигурно е станала мека като тебешир – ако все още не се е разпаднала.
– Утре ще разберем – уверено каза Шери.
На сутринта тръгнахме към брега, облечени в мушами, под леещия се като из ведро дъжд. Върховете бяха забулени от прииждащите неспирно откъм морето облаци, които безмилостно изливаха върху острова бомбения си товар от влага.
Плющящият дъжд вдигаше от повърхността на морето фини като перли пръски, а влачещите се сиви пелени намаляваха видимостта, та когато се насочихме към рифа, островът се изгуби сред спусналата се лека мараня.
Всичко в лодката беше студено, лепкаво и подгизнало във вода. Анджело трябваше да изгребва често водата, а ние се гушехме зиморничаво в мушамите. Чъби бе застанал на кърмата, взирайки се през шибащия косо дъжд, докато ни превеждаше през протока.
Флуоресцентната оранжева шамандура все още се полюшваше близо до рифа. Изтеглихме я в лодката, откачихме края на маркуча и го свързахме към помпата. Той ни служеше за котва и Чъби можеше да изключи двигателите.
Напуснах с облекчение лодката, спасявайки се от студените бодливи като игли пръски на дъжда, и се спуснах надолу към спокойните сини глъбини на вира.
Подложен на настоятелните увещания от страна на Чъби и мен, Анджело накрая трябваше да отстъпи пред скритите ни заплахи и открити подкупи и да ни даде раирания си дюшек, натъпкан с влакна от кокосови орехи. Щом се накисна обилно с морска вода, дюшекът потъна веднага и аз го повлякох след себе си, привързан с въже.
Едва когато го премъкнах през амбразурата и оръдейното помещение и го положих на палубата пред пътническите каюти, отрязах въжето и го разпънах.
После двамата с Шери се промъкнахме в трюма, където главата на тигъра ни се зъбеше сляпо на светлината на фенерчето.
Необходими ни бяха само десет минути, за да освободим главата от гнездото й. Както и предполагах, тази част завършваше на нивото на раменете, а добре загладената повърхност имаше фланец за скачване със средната част на трона, очевидно фланецът влизаше в женския жлеб така, че връзката ставаше много устойчива и едва забележима.
Щом положих внимателно главата встрани, направих ново откритие. Не знам защо, но бях си наумил, че идолът е изработен от масивно злато, но сега установих, че всъщност той представлява куха отливка.
Действителната дебелина на метала бе само около инч, а кухината отвътре бе грапава и грубо отлята. Тутакси се досетих, че ако беше от масивно злато, идолът щеше да тежи стотици тонове и цената на подобна вещ би била непосилна дори за император, който си е позволил построяването на такъв огромен храм като Тадж Махал.
Тънкият метален пласт естествено бе олекотил конструкцията, а когато я обърнах, веднага установих, че главата вече бе повредена.
Ръбът на вратната кухина беше сплескан и разкривен, вероятно по време на тайното пътуване през индийските гори в грубата селска талига – или може би когато „Утринна светлина“ се е борила отчаяно с урагана.
Запънах краката си във входа на трюма, наведох се, за да проверя колко е тежка главата, обгръщайки я с ръце сякаш държах детско телце. Увеличавах постепенно напъна и останах доволен, но не и изненадан, когато успях да я повдигна.
Тя, разбира се, беше много тежка и се наложи да напъна с всички сили, след като застанах в определено положение, но успях да я повдигна. Докато се обръщах несръчно с тежкия товар от блестящо злато в ръце и го поставях внимателно върху дюшека от кокосови влакна, примъкнат вече от Шери, реших, че тежи не повече от триста фунта. После се изправих, за да си почина и да поразтрия ония части от тялото си, в които острите краища на метала бяха се забили. Докато се разтривах, започнах да пресмятам наум. Триста фунта при шестнайсет унции за фунт правеше четири хиляди и осемстотин унции, а при сто и петдесет долара за унция това бяха почти три четвърти от милион долара. Такава беше истинската стойност само на главата. Имаше още три части от трона, които вероятно бяха по-тежки и по-големи – а освен тях трябваше да се прибави и стойността на камъните. Общата сума беше направо астрономическа, но можеше да бъде удвоена или дори утроена, ако се вземеше предвид художествената и историческата стойност на съкровището.
Престанах да смятам. Сметките ми нямаха никакъв смисъл засега и вместо да изчислявам, се заех да помогна на Шери да увие дюшека около главата на тигъра и да го завърже с въже така, че да стане на вързоп. После можех да използвам скрипеца и лоста, за да го смъкна по стълбичката за палубата и да го сваля до амбразурата.
Примъкнахме го с огромни усилия до амбразурата и там се заехме да го избутаме през тесния отвор. Когато накрая успяхме, увихме вързопа с найлоновата мрежа и надухме въздушните балони. Наложи се отново да използваме мачтата, за да го вдигнем на борда.
Но не можеше и дума да става главата да остане покрита, щом я измъкнахме здрава в лодката. Обливан от тропическия дъжд, аз се постарах най-тържествено да я открия пред Чъби и Анджело. Двамата бяха зрители, които умееха да ценят. Въпреки леещия се противен дъжд въодушевлението им нямаше край, двамата коленичиха до главата и започнаха да я галят и разглеждат сред шумни възгласи и неудържим смях. Бяха изпаднали в празнично веселие, което липсваше при първата ни находка. Бях се погрижил да пъхна плоското шише в джоба на торбата за инструменти и почнах да раздавам обилни порции уиски в канчетата с димящо черно кафе. Вдигахме наздравици за самите нас и за златния тигър, отпивайки от горещия алкохол, смеейки се под обливащия ни дъжд, чиито капки барабаняха върху лежащото в краката ни приказно съкровище.
Накрая лиснах чашата си през борда и погледнах часовника си.
– Ще се гмурнем още веднъж – реших аз. – Можеш да включиш отново помпата, Чъби.
Сега вече знаехме къде да продължим търсенето и след като бях отстранил останките от сандъка, в който беше стояла главата, видях, че в откритото пространство отзад се подава друг подобен сандък. Насочих маркуча нататък, за да разчистя боклука, преди да продължа.
Ровенето в купа от изгнил някогашен товар вероятно бе нарушило равновесието му и трябваше съвсем леко сътресение, като засмукването на маркуча, за да се срине отчасти. Част от купа се свлече, трополейки около нас, а маркучът веднага се запуши от надигналата се мътилка и ние отново потънахме в пълен мрак.
Опипах бързо в тъмнината за Шери, а и тя сигурно ме търсеше, защото ръцете ни се срещнаха. Стисна ръката ми, за да ме успокои, че не е била засегната от свличащата се купчина, и аз можех да започна да разчиствам мътилката с маркуча.
След пет минути успях да различа сред мътилката жълтата светлинка на фенерчето й, а после и самата нея сред плувналите парчета от прясно разровения куп.
Шери се приближи до мен и двамата продължихме напред към вътрешността на трюма.
Свличането беше затрупало дървения сандък, с който бях се занимавал преди, но в замяна беше разкрило нещо друго, което разпознах мигновено въпреки плачевното му състояние, защото то бе почти същото на вид, както го бях описал предишната вечер на Шери, чак до такива подробности като железния лост за заключване и двата катинара. Металната каса обаче бе почти напълно разядена от ръжда и когато я пипнах, ръката ми се омаза с тебеширеночервен железен окис.
От двете страни на касата имаше тежки железни халки, които навярно някога са били подвижни, за да могат да я вдигат, но сега бяха плътно прилепнали от ръждата към металните стени – но все пак можах да ги хвана здраво и да преместя внимателно касата от тинестото й гнездо. Около нея се надигна лека мътилка. Не вярвам общото й тегло да беше повече от сто и петдесет фунта и бях сигурен, че желязото на самата каса тежеше повече от съдържанието й.
След като бяхме се справили с огромната тежка глава, увита в мекия обемист дюшек, за нас бе просто играчка да измъкнем от кораба по-малката и по-лека каса, а за да я изкараме на повърхността, ни бе необходим само един въздушен балон.
Вълните на прилива отново бяха започнали да заливат застрашително закътания сред рифовете вир, а лодката подскачаше и се клатеше неудържимо, докато прехвърляхме касата на борда и я полагахме върху покритата с брезент купчина от водолазни апарати на носа.
Едва тогава Чъби можеше да включи двигателите и да ни изведе през протока. Всички бяхме все още с приповдигнато настроение и плоското шише минаваше от ръка в ръка.
– Как се чувства човек, който е забогатял, Чъби? – викнах, аз, а той отпи от шишето, присвивайки очи и кашляйки, задавен от силния алкохол, и накрая ми се ухили:
– Както и преди, мой човек. Никаква промяна.
– Но какво ще направиш с твоя дял? – настоя Шери.
– Малко ми е късничко, мис Шери – ако го имах преди двайсет години, тогава щях да направя много неща, и то какви! – Той отпи още веднъж. – Ето кое е неприятното – когато човек е млад, изобщо не разполага с толкова пари, а когато остарее, просто е дяволски късно.
– Ами ти, Анджело? – обърна се Шери към него, докато той се настаняваше върху ръждивата каса, с увиснали върху бузите мокри цигански къдрици и със закрепени на дългите му мигли капчици вода. – Ти си още млад, какво ще направиш?
– Мис Шери, седях си тук и си мислех какво да направя. Ако напиша всичко в един списък, то той ще е дълъг чак до Сейнт Мери и обратно.
