Текст книги "Окото на тигъра"

На другата сутрин те се появиха навреме. Чарли Матерсън бе спретнато облечен. Таксито ги докара до началото на кея, докато аз оглеждах всичко от носа до кърмата на „Танцуващата“, а двата й двигателя кротко боботеха.

Проследих ги, докато се приближаваха, съсредоточавайки вниманието си върху третия член на групата. Той не бе точно онова, което бях очаквал. Беше висок, строен, с широко открито лице и тъмна мека коса. За разлика от другите двама лицето и ръцете му бяха добре загорели, а зъбите му – едри и много бели. Облечен бе с къси джинсови панталони и бяла памучна фланелка, под която личаха широки рамене на плувец и яки мишци. Веднага ми стана ясно кой щеше да използва леководолазната екипировка.

На рамото си носеше голяма зелена торба от брезент. Носеше я с лекота, макар че бе доста тежка, и бърбореше весело с двамата си спътници, които му отвръщаха само с „да“ и „не“. Двамата крачеха край него като двойка телохранители.

Когато се изравниха с яхтата, той вдигна очи към мен и аз установих, че е млад и кипящ от енергия. У него имаше някаква възбуда, някаква жизненост, която силно ми напомняше за самия мен преди десетина години.

– Здравейте – усмихна ми се той с широка приятелска усмивка, а аз открих, че е извънредно приятен младеж.

– Привет – отвърнах аз, харесвайки го от пръв поглед и недоумявайки как е попаднал сред тая глутница вълци. Следвайки напътствията ми, той откачи и нави придържащите ни към кея въжета, а от уверените му движения разбрах, че младежът е единственият от тримата, който разбира от яхти.

Докато се изтегляхме от пристанището, той и Матерсън се изкачиха на мостика. Матерсън беше се зачервил леко и дишаше тежко от незначителното усилие. Той ме представи на новодошлия.

– Запознайте се с Джими – изрече той, след като си пое дъх. Подадохме си ръце и аз реших, че е малко повече от двайсетгодишен. Виждайки го отблизо, разбрах, че не съм сгрешил в преценката си. Тъмносивите му очи гледаха прямо и невинно, а ръкостискането му бе здраво и непринудено.

– Яхтата ви е превъзходна, капитане – възкликна той, което бе все едно да кажеш на някоя майка, че бебето й е красиво.

– Никак не е лоша.

– Колко е дълга – четирийсет и четири-пет фута, нали?

– Четирийсет и пет – отговорих аз, харесвайки го още повече.

– Джими ще ви казва накъде да се движите – съобщи ми Матерсън. – Ще изпълнявате неговите заповеди.

– Чудесно – казах аз, а Джими леко се изчерви.

– Не заповеди, мистър Флечър, просто ще ви казвам накъде искаме да се движим.

– Чудесно, Джими, ще ви закарам, където трябва.

– След като се отдалечим от острова, поемете право на запад.

– И докъде на запад възнамерявате да стигнем? – попитах аз.

– Искаме да плаваме по протежение на африканския бряг – намеси се Матерсън.

– Прекрасно – рекох аз, – всичко е много добре. Но не са ли ви казвали, че там не постилат червено килимче за неканени гости?

– Ние ще плаваме далеч от бреговата линия.

Замислих се за миг, колебаейки се дали да не обърна назад към Адмиралтейския кей и да стоваря на брега цялата банда.

– Къде искате да отидете – на север или на юг от устието на реката?

– На север – отговори Джими, което промени намерението ми. На юг от реката граничарите патрулираха с хеликоптери и охраняваха много зорко териториалните си води. В никакъв случай не бих тръгнал натам.

На север крайбрежната охрана беше почти никаква. В Зимбала имаше един-единствен катер, но когато двигателите му бяха наред, което рядко продължаваше през цялата седмица, тогава пък екипажът му беше мъртвопиян от смъртоносната палмова ракия, която варяха местните жители по крайбрежието. Когато и екипажът, и двигателите бяха във форма, те не можеха да вдигнат повече от петнайсет възела, а „Танцуващата по вълните“ развиваше двайсет и два възела, когато си поискам.

Другият коз, с който разполагах, бе, че аз можех да прекарам „Танцуващата“ през лабиринта от крайбрежни рифове и островчета посред нощ и по време на страховития мусон, а пък от опит знаех, че капитанът на катера избягва подобни силни усещания. Даже и посред бял ден и при пълно безветрие той предпочиташе тишината и спокойствието на залива Зимбала. Чувал бях, че понася тежко морската болест и че е все още на сегашната си длъжност само защото е далеч от столицата, където, бидейки член на правителството, е бил замесен в някакъв неприятен инцидент, свързан с изчезването на големи суми от чуждестранните парични помощи.

Но ако питаха мен, той беше най-подходящият за заеманата длъжност.

– Добре – съгласих се аз, обръщайки се към Матерсън. – Но се страхувам, че това, което искате от мен, ще ви струва още по двеста и петдесет долара на ден – заради риска.

– Подозирах, че ще поискате още – тихо каза той.

Направих завой и насочих „Танцуващата“ към прозрачните води в Падината на стридите.

Утрото бе ясно, с отлична видимост, а от неподвижните облаци високо в небето се процеждаха дълги струйки в ослепително бяло, бележещи точно местоположението на всяка група островчета.

Тържественият ход на понеслите се през океана пасатни ветрове спираше пред издигащия се като крепост африкански континент, където силата им утихваше. Приближавахме се към крайбрежния проток, където яростта на вятъра бе най-силна, а бледозелената вода потъмняваше от мощните му пориви, вдигащи по повърхността й белите гребени на вълните. „Танцуващата“ умираше за тия води, защото тук можеше да се мята на воля и да подскача нависоко.

– Търсите ли нещо по-точно, или просто наблюдавате? – небрежно попитах аз и Джими се извърна, готов да ми каже всичко. Целият беше настръхнал от вълнение, а сивите му очи святкаха, докато се готвеше да заговори.

– Просто наблюдаваме – изпревари го Матерсън с глас, в който се усещаше недвусмислено предупреждение, и Джими затвори устата си.

– Познавам добре тукашните води. Знам всеки остров и всеки риф. Бих могъл да ви спестя доста време – а и малко пари.

– Много мило от ваша страна – поблагодари ми Матерсън с нескрита ирония. – Но мисля, че ще се справим.

– Парите са си ваши – свих рамене аз, а Матерсън погледна към Джими, кимна с глава да го последва и тръгна към каютата. Двамата застанаха до перилата на кърмата и Матерсън му заговори приглушено, но доста настоятелно в продължение на две минути. Видях, че Джими силно почервеня, а изразът му на смущение премина в хлапашко цупене, от което заключих, че го хокат по въпроса за секретността и сигурността.

Когато се върна на мостика, той кипеше от гняв и за първи път забелязах колко волева брадичка има. Реших, че не е само едно хубаво момче.

Следвайки очевидно заповедите на Матерсън, биячът Гътри излезе от каютата и обърна с лице към мостика големия тапициран стол. Разположи се на него, но дори и в спокойно положение в израза му се усещаше нескрита жестокост като у полегнал леопард. Загледа се към нас, провесил единия си крак върху страничната облегалка и сгънал в скута си лененото сако, в чийто джоб имаше нещо тежко.

„Голяма веселба, няма що“, подсмихнах се аз и поведох „Танцуващата“ между островите, промъквайки се по бистрите зелени води, под чиято повърхност се спотайваха мрачно рифовете, приличащи на зли чудовища. Посипаните с коралови песъчинки острови се белееха ослепително като снежни преспи, а над красящата ги тъмнозелена растителност се извисяваха изящните стебла на палмите, чиито върхове се поклащаха от слабите напъни на пасата.

Денят ми се стори много дълъг, докато криволичехме напосоки, а аз се опитвах да разгадая каква е целта на експедицията. Но Джими стискаше мрачно устни, все още измъчван от укорите на Матерсън. От време на време ми казваше да променя курса, след като му показвах къде се намираме върху голямата флотска карта, която измъкна от торбата си.

Въпреки че върху картата му нямаше нищо отбелязано, след като я разгледах тайничко, успях да разбера, че за нас представлява интерес районът от петнайсет до трийсет мили северно от река Ровума и на около шестнайсет мили навътре в морето. Район, в който имаше може би триста острова, вариращи по големина от няколко акра до десетки квадратни мили – доста огромна купа сено, в която трябваше да намерим неговата игла.

Чувствах се напълно добре, че мога да стоя на мостика на „Танцуващата“ и да се плъзгам безшумно по морските вълни, усещайки под себе си моята любимка и наблюдавайки оживлението на морските животни и птици.

Скалпът на седящия на стола Майк Гътри бе започнал да прозира през рехавото покритие от коса като ивици от яркочервена неонова светлина.

„Дано се свариш, копеле мръсно“, рекох си със задоволство и не намерих за нужно да го предупредя за тропическото слънце, преди да се оттеглим за почивка на свечеряване. На следващия ден той се свиваше от болки и бе намазал подутото си и зачервено лице с някакъв мехлем, а на главата си беше сложил широкопола платнена шапка, но физиономията му лъщеше като прожектора на презокеански кораб.

На следващия ден към обяд вече бях се отегчил. Джими почти не говореше и макар че доброто му настроение бе започнало да се връща, той толкова се престараваше с мерките за сигурност, че даже се замисли в продължение на трийсет секунди, преди да приеме предлаганото му от мен кафе.

Не че толкова ми се ядеше риба, ами просто за да направя нещо, аз отстъпих щурвала на Джими, щом видях ескадрата от риба луна, подгонила огромния пасаж от сардини пред нас.

– Просто поддържай същия курс – разпоредих се аз и се спуснах към каютата. Гътри ме следеше внимателно, облещил подутото си мораво лице, докато аз надничах в каютата и наблюдавах Матерсън, който бе отворил барчето и си сипваше джин с тоник. При положение че получавах седемстотин и петдесет на ден, реших да не се правя на стиснат. От два дена не беше си показвал носа от каютата.

Пристъпих към шкафчето с принадлежности и измъкнах две блесни. Когато пресякохме дирята на пасажа, улових една риба луна и я измъкнах, докато тя се мяташе, проблясвайки като злато на слънцето.

После събрах кордата и я навих, прокарах острието на големия си рибарски нож през бруса, за да го наточа, и изкормих рибата от отвора на ануса към хрилете, след което измъкнах от корема й кървавите вътрешности и ги запратих в килватера.

Двете чайки, които се рееха и въртяха над главите ни, изграчиха алчно и незабавно се спуснаха към отпадъците. Възбудата им привлече и други и само след няколко минути зад кърмата се появи цяло ято от крещящи и пърхащи птици.

Но тяхната глъчка не бе толкова силна, че да заглуши щракането на метал непосредствено зад гърба ми, непогрешимия звук от зареждането на автоматичен пистолет, чийто затвор се изтегля назад, за да бъде зареден и да освободи ударника. Без да се замислям, прехвърлих големия рибарски нож в дясната си ръка и се приготвих за светкавично мятане, докато се извръщах и се хвърлях по очи върху палубата с едно-единствено движение, омекотявайки падането с пети и лява ръка, а ножът се извиси над дясното ми рамо, преди да излети в мига, в който се премерих в целта.

Майк Гътри държеше в дясната си ръка голям автоматичен пистолет. Старомоден флотски осемнайсетмилиметров убиец, с който можеш да направиш такава дупка в гърдите на човек, че през нея да премине и лондонско такси.

Две бяха причините, поради които Гътри не остана закован с дългото тежко острие на рибарския нож към облегалката на стола. Първо, защото пистолетът не беше насочен към мен и, второ, заради появилото се комично изражение върху моравочервеното му лице.

Задържах изхвърлянето на ножа, прекъсвайки инстинктивното замахване с огромно усилие на волята, и се втренчих в него. Той разбираше, че е бил на косъм от смъртта, а появилото се върху треперещите му, подути от слънцето устни хилене, беше насилено и неубедително. Изправих се и забих ножа в дъската за рязане на стръвта.

– Имай милост към себе си – спокойно му казах аз. – Недей да въртиш тая играчка зад гърба ми.

Тогава Гътри се засмя, придавайки си отново заплашителен и самоуверен вид. Извъртя стола си и се прицели над кърмата. Даде два изстрела, чийто трясък заглуши шума от двигателите на „Танцуващата“, а острият мирис на барут се разнесе от вятъра.

Две от кръжащите чайки се пръснаха като уродливи букети от кръв и пера, накъсани на парчета от едрокалибрените куршуми, а останалите от ятото се разлетяха с уплашени крясъци. От начина, по който се пръснаха птиците, разбрах, че Гътри е заредил пистолета си с експлодиращи куршуми, от което оръжието ставаше още по-опасно, отколкото с обикновен заряд.

Той обърна стола си обратно, за да застане с лице към мен, и духна в дулото на пистолета като Джон Уейн. Стрелбата с тежкокалибреното оръжие беше доста впечатляваща.

– Голяма работа си – похвалих го аз и тръгнах към стълбичката на мостика, но Матерсън бе застанал на вратата на каютата с чаша джин в ръка и докато минавах покрай него, заговори тихо.

– Сега вече знаем кой си ти – изрече той с неговия тих мъркащ глас. – Досега не можехме да се сетим откъде те познаваме.

Зяпнах го изненадано, а той извика през мен към Гътри:

– Нали вече ти е ясно кой е? – Гътри поклати глава. Стори ми се, че не може да повярва на очите си. – Тогава имаше брада, я си спомни – оная размазана моментална снимка.

– Господи! – възкликна Гътри. – Хари Брус! – при споменаването на името на висок глас след толкова много години усетих, че леко потръпвам. Надявах се, че е забравено завинаги.

– Рим – рече Матерсън. – Кражбата на златото.

– Точно той я направи – щракна с пръсти Гътри. – Сигурен бях, че го познавам. Брадата ме заблуди.

– Господа, мисля, че имате някаква грешка – обадих се аз, опитвайки се отчаяно да запазя спокоен тон, но мислех припряно, преценявайки чутото от тях. Виждали са снимката ми, но къде? Кога? Дали бяха хора на закона или негови противници? Необходимо ми беше време, за да помисля – и започнах да се катеря по стълбичката.

– Съжалявам – промърмори Джими, докато поемах от него щурвала. – Трябваше да ти кажа, че има пистолет.

– Да – съгласих се аз. – Щеше да ми е от полза.

Мозъкът ми работеше трескаво и първото, което ми дойде наум, бе отново за кривата пътека. Трябваше да ги премахна. Разкрили бяха старателното ми укритие, надушили бяха кой съм и имаше само един сигурен начин. Погледнах назад към каютата, но и Матерсън, и Гътри бяха се скрили.

Можех да ги унищожа и двамата при някакъв нещастен случай – на борда на всяка яхта има какви ли не възможности, при които неопитните могат да пострадат по най-жесток начин. Трябваше да ги премахна.

После погледнах към Джими, а той ми се усмихна.

– Много си бърз – каза той. – Майк за малко да се подмокри, мислеше, че ще му пронижеш корема с ножа.

„Но и малкият ли?“, запитах се аз – ако премахнех другите двама, трябваше да се освободя и от него. После внезапно усетих същото неприятно гадене в стомаха, което бях почувствал някога в селцето в Биафра.

– Всичко наред ли е, капитане? – бързо попита Джими, защото лицето явно ме беше издало.

– Нищо ми няма, Джими – отвърнах аз. – Защо не вземеш да донесеш по една бира?

Докато го нямаше, аз взех решението си. Реших да им предложа сделка. Сигурен бях, че няма да искат начинанието им да отиде на вятъра. Щях да запазя тайната им, ако и те запазят моята. Навярно и те бяха стигнали вече до същото заключение в каютата долу.

Закрепих неподвижно щурвала и пристъпих тихо към края на мостика, внимавайки стъпките ми да не се чуят в каютата под мен.

Поставеният там вентилатор вкарва пресен въздух през отвора над масата в каютата. Отдавна знаех, че вентилаторът се превръща в доста удобна тръба за подслушване, тъй като звуците отдолу стигаха до мостика.

Но качеството на звука през тоя подслушвателен уред зависи от редица условия, най-важните от които са посоката и силата на вятъра, както и местоположението на говорещия в каютата.

Вятърът духаше странично през борда, втурвайки се в отвора на вентилатора и заглушавайки части от разговора в каютата. Но Джими явно бе застанал точно под отвора, защото гласът му се чуваше силно, когато поривът на вятъра не го заглушаваше.

„Защо не го попитате веднага?“, но отговорът беше неясен, после вятърът се засили, а когато утихна, чух отново гласа на Джими.

„Ако го направите довечера, къде ще… – и вятърът зафуча, – … защото на разсъмване ще трябва да…“ Целият разговор, изглежда, се въртеше около някакви часове и места и докато се чудех какво се надяват да спечелят, ако напуснат пристанището на разсъмване, той го повтори отново. „Ако на разсъмване сме…“ Напрегнах се да чуя следващите му думи, но вятърът ги заглуши напълно в продължение на десет секунди, а после долових: „не виждам защо да не можем…“ Джими възразяваше за нещо си, а изведнъж до ушите ми достигна острият и настоятелен глас на Майк Гътри. Сигурно беше се приближил до Джими и го заплашваше.

„Виж какво, момченце, остави на нас да се занимаваме с тая работа. Твоята задача е да откриеш оная проклетия, но досега не си направил почти нищо.“

Вероятно отново се раздвижиха, защото гласовете им заглъхнаха и чух, че се отваря плъзгащата се врата на каютата, така че се върнах бързо при щурвала и освободих ръчката тъкмо в мига, в който главата на Джими се показа над пода на мостика, докато се изкачваше по стъпалата.

Подаде ми бирата и ми се стори, че вече е доста по-спокоен. Сдържаността му беше изчезнала. Усмихна ми се приятелски и доверчиво.

– Мистър Матерсън каза, че за днес е достатъчно. Трябва да се прибираме.

Възвих „Танцуващата“ по посока на течението откъм запад, преминахме край началото на Залива на костенурките, откъдето зърнах моята хижа, сгушена между палмите. Внезапно усетих някакво вледеняващо предчувствие, че ще я загубя. Съдбата беше ми приготвила ново подреждане на картите и играта ставаше по-сериозна, при която рискувах прекалено много, но нямаше никакъв начин да се измъкна.

Потиснах чувството на отчаяние и се обърнах към Джими. Трябваше да се възползвам от новопоявилото се у него отношение на доверие към мен и да се опитам да науча колкото се може повече.

Заговорихме непринудено, докато преминавахме по протока към голямото пристанище. Очевидно бяха му казали, че са ме отписали от списъка на прокажените. Странно, но обстоятелството, че имам криминално минало, ме правеше по-приемлив за глутницата. Вече можеха да благодарят на небесата. Бяха си намерили нужния им инструмент и сега можеха да ме разиграват – макар да бях съвсем сигурен, че не са обяснили всичко докрай на младия Джеймс.

Той очевидно изпитваше облекчение да се държи естествено с мен. Беше приятелски настроен и открит младеж, комуто лукавството бе напълно чуждо. Пример за това бе начинът, по който криеха от мен фамилното му име, сякаш бе някаква военна тайна, но въпреки това на шията му висеше сребърна верижка с плочка, предупреждаваща, че притежателят й Дж. А. НОРТ е алергичен към пеницилин.

Вече бе забравил цялата си предишна сдържаност, а аз внимателно измъквах от него откъслечни сведения, които можеха да ми бъдат полезни по-нататък. Отдавна бях установил, че човек може да пострада най-жестоко именно от неизвестното.

Насочих разговора в посока, която предположих, че ще го накара да се отпусне напълно.

– Виждаш ли онзи риф, оттатък протока, накъдето сме се насочили? Това е Дяволският риф и откъм морето има цели двайсет клафтера55
  Мярка за дълбочина, равна на 182 см. – Б.пр.


[Закрыть] дълбочина. Там е любимото свърталище на няколко наистина едри акули. Миналата година застрелях една, която тежеше над двеста килограма.

– Двеста кила… – възкликна той. – Господи, че това са почти четиристотин й петдесет фунта.

– Точно така, в устата й можеш да си пъхнеш главата, а даже и раменете.

И последните следи от сдържаност бяха изчезнали. Следвал някога история и философия в Кеймбридж, но прекарвал прекалено дълго време в плавания и трябвало да се откаже от ученето. Понастоящем имал малка фирма за леководолазно оборудване и съоръжения за спасителни работи под вода, от която си изкарвал прехраната, и имал възможност да се гмурка през по-голямата част от седмицата. Изпълнявал частни поръчки и имал договори с държавни организации и с военноморския флот за някои дейности.

На няколко пъти спомена името „Шери“ и аз опитах внимателно:

– Приятелка или съпруга?

Той се усмихна:

– Сестра, по-голямата ми сестра, но е истинско съкровище – занимава се със счетоводството и наглежда магазина, всичките тия глупости – обясни той с глас, който не оставяше никакво съмнение какво е отношението му към счетоводството и работата на щанда. – Тя е страстна колекционерка на мидени черупки и си докарва по две хиляди лири годишно от това – но Джими не ми обясни как е попаднал в подобна съмнителна компания, нито пък какво прави почти накрая на света, далеч от магазина си за спортни стоки.

Оставих ги на Адмиралтейския кей и подкарах „Танцуващата“ към резервоарите на „Шел“, за да я заредя, преди да се е стъмнило.

Същата вечер изпекох на скарата с дървени въглища рибата луна и няколко едри сладки картофа, без да ги беля, а после седнах на верандата да изпия една студена бира и да послушам шума на вълните, когато между палмите просветнаха фаровете на приближаваща се кола.

Таксито спря до моя пикап и шофьорът му остана на волана, а пътниците се заизкачваха по стъпалата към терасираната веранда пред хижата. Матерсън и Гътри бяха оставили Джеймс в „Хилтън“.

– Ще пийнете ли? – кимнах аз към бутилките и леда върху масичката за сервиране. Гътри наля от джина и за двамата, а Матерсън седна срещу мен и ме загледа, докато си дояждах рибата.

– Проведох няколко телефонни разговора – започна той, щом отместих чинията си встрани – и научих, че Хари Брус е изчезнал през юни преди пет години и оттогава не са чували нищо за него. Поразпитах насам-натам и открих, че Хари Флечър е пристигнал в Гранд Харбър само три месеца по-късно – пристигнал е тук от Сидни.

– Така ли? – попитах аз, измъквайки от устата си дребна рибена костица и палейки от местните дълги пури от черен тютюн.

– И още нещо, един от хората, които го познават добре, ми спомена, че Хари Брус имал белег от нож на лявата си ръка – измърка той и неволно погледна към тънката ивица, простираща се над мускула на ръката под лакътя ми. С годините белегът беше се свил и загладил, но все още се белееше доста отчетливо върху потъмнялата от слънцето кожа.

– Ами че това е някакво дяволско съвпадение – подхвърлих аз и дръпнах от пурата. Димът й бе силен и ароматен, с вкус на море, слънце и с характерен мирис. Вече не се тревожех – щяха да ми предложат да се споразумеем.

– Да, нали? – съгласи се Матерсън и се огледа многозначително. – Къщичката ви е доста хубава, Флечър. Уютна, нали, наистина хубава и уютна.

– Човек трябва доста да се поблъска, за да живее сносно – съгласих се аз.

– … и да се люшка между скалите или пък да шие пощенски чували.

– Предполагам, че е така.

– Хлапакът ще ви зададе някои въпроси утре сутринта. Бъдете добър към него, Флечър. Когато си заминем, можете да забравите, че изобщо сте ни виждали, а пък ние няма да кажем на никого за смешното съвпадение.

– Мистър Матерсън, аз наистина имам ужасно лоша памет – уверих го аз.

След разговора, който бях подслушал в каютата на „Танцуващата“, очаквах, че ще поискат да тръгнем рано на следващата сутрин, защото изгревът, изглежда, беше много важен за техните планове. Но никой от тях не спомена нищо, а след като си отидоха, разбрах, че няма да мога да заспя. Затова излязох навън и тръгнах по пясъка край извивката на залива по посока на Овчата могила, за да се полюбувам на издигащата се между върховете на палмите луна. Останах там, докато мина полунощ.