Текст книги "Окото на тигъра"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 28 страниц)

Лежах и вдишвах дълбоко въздух в присвиващите се от остра болка дробове. Едрите сладостни глътки въздух ме опияняваха и замайваха главата ми, сякаш пиех силно вино. Чъби крещеше към мен:

– Къде е мис Шери? Оня разбойник с вирнатата опашка да не е хванал мис Шери?

Обърнах се по гръб, пръхтейки и давейки се със скъпоценния въздух.

– Резервните „дробове“ – задъхвах се аз. – Шери ме чака долу. Трябва й въздух.

Чъби се хвърли към носа и дръпна платнището, под което държахме резервните водолазни апарати. Когато положението стане напечено, са нужни хора точно като Чъби.

– Анджело – изрева той, – дай ония проклети таблетки. – Имаше предвид пакетчето с прах против акули, направен от меден ацетат във вид на таблетки, които бях поръчал от някакъв американски каталог за спортни стоки и към които Чъби бе изразил силното си недоверие с обичайното за него смръщено лице. – Хайде да видим дали тия модерни измишльотини ще свършат някаква работа.

Дишал бях достатъчно, за да се надигна от дъното на лодката и да кажа на Чъби:

– Здравата сме я закъсали. В дълбокото е пълно с акули и има две наистина опасни мръсници от ония, с големите опашки. Тая, дето ме гонеше, е едната от тях.

Чъби мръщеше вежди, докато завиваше клапаните за вдишване върху резервните апарати.

– Ти направо отдолу ли идваш, Хари?

– Оставих бутилките си на Шери – кимнах аз. – Тя ме чака долу.

– Но да не вземеш да се схванеш, а, Хари? – погледна ме той и усетих по очите му, че е разтревожен.

– Да – кимнах аз, докато се примъквах към сандъчето с принадлежности и отварях капака. – Трябва бързо да сляза долу. Трябва бързо да увелича налягането, преди кръвта ми да е забълбукала.

Измъкнах патрондаша с взривни заряди за харпуна. Те бяха дванайсет, но докато привързвах патрондаша към бедрото си, ми се щеше да са повече. Всеки заряд имаше нарез, за да може да се навие върху острието на десетфутовия харпун. Експлозивът му беше същият като на дванайсеткалибров гранатомет и можех да го изстрелвам със спусъка на харпуна. С него можеше да се убие акула.

Чъби надяна на гърба ми единия от водолазните апарати и закопча коланите, а Анджело коленичи пред мен, за да привърже около глезените ми надупчените пластмасови паласки с праха против акули.

– Ще ми трябва друг колан с тежести – рекох аз, – а пък и загубих единия плавник. Резервният чифт е в… – но не можах да довърша думите си. Лакътят на болната ми ръка се сви от остра изгаряща болка. Тя беше толкова жестока, че изстенах на глас, а ръката ми се прегъна като острието на сгъваемо ножче. Ставата ми се сви конвулсивно, тъй като отделените от кръвта ми газове действаха на нервите и сухожилията.

– Но той се схваща – изръмжа Чъби. – Пресвета Дево, та той се схваща – хвърли се към моторите и даде пълен ход, за да ме откара по-близо До рифа. – Давай бързо, Анджело – ревеше Чъби, – трябва да го пуснем веднага във водата.

Усетих отново жестоката парализираща болка, но сега тя беше в десния ми крак. Коляното ми се подви и аз изхленчих като дете. Анджело ми надяна колана и нахлузи плавника на изтръпналото ми стъпало.

Чъби изключи моторите, щом стигнахме до подветрената страна на рифа, а после се примъкна към седалката, където се превивах от болки. Надвеси се над мен, за да напъха в устата ми шнорхела и да отвие клапаните на кислородните бутилки.

– Всичко наред ли е? – попита той, а аз всмукнах въздух от апарата и му кимнах.

Чъби се надвеси над борда и надникна надолу във водата.

– Чудесно – изсумтя той, – разбойниците с вирнатите опашки са се разкарали нанякъде.

Повдигна ме като дете, защото не можех да движа нито ръката си, нито пък крака, и ме пусна във водата между лодката и рифа.

Анджело закачи на колана ми втория апарат за Шери, а после ми подаде десетфутовия харпун. Молех се горещо да не изпусна оръжието.

– Тръгвай да доведеш мис Шери – нареди ми Чъби, а аз се обърнах несръчно, ритайки с един крак, гмурнах се и поех надолу.

Въпреки неотслабващите болки първата ми грижа бе да потърся вероломните плъзгащи се сенки на убийците с бели кореми. Зърнах едната от тях, но тя бе доста надълбоко сред стадото от тъпчещи се по-дребни акули албакор. Следвайки прикритието на рифа, ритах и се гърчех към дълбокото като някакъв осакатен воден бръмбар. На трийсет фута под повърхността болките започнаха да изчезват. В резултат на повишеното налягане под водата газовите мехурчета в кръвта ми намаляха, крайниците ми се раздвижиха и вече можех да ги използвам.

Спусках се по-бързо, благодарейки на Бога за облекчението. Чувствах се изпълнен с нови сили и смелост, от които предишното ми отчаяние постепенно изчезваше. Имах въздух и оръжие. Вече можех да се бия.

Бях стигнал дълбочина от деветдесет фута и виждах ясно дъното. Успях да зърна надигащите се от мрачно сините дълбини въздушни мехурчета, изпускани от Шери, и гледката ме зарадва. Тя все още дишаше и аз й носех напълно зареден нов апарат. Само трябваше да стигна до нея.

Докато се спусках край тъмната скала, една от дебелите грозни акули албакор ме видя и се насочи към мен. Макар и натъпкана вече с храна, лакомията й нямаше край. Приближи се към мен, хилейки се ужасно и пляскайки с широката си опашка.

Дръпнах се назад и увиснах във водата с лице към нея, опирайки гръб в скалата. Стисках харпуна с гранатата, насочен към нея, и докато ритах леко с крака, приготвяйки се за стрелба, около мен започна да се образува светлосиня мъгла от праха против акули, който се точеше на тънки струйки.

Акулата се приближаваше и аз се готвех да я уцеля право в муцуната, но щом мътилката от синия химикал обви главата и хрилете й, тя се дръпна встрани, пляскайки с опашка от болка и изненада. Медният ацетат пареше на очите и хрилете на акулата и тя бързо се оттегли.

„Да си ядеш ушите, Чъби Андрюс – рекох си аз. – Прахът си го бива!“

Продължих надолу, почти до върховете на шубраците от морски бамбук, гледайки към все още свитата в амбразурата Шери, която ме следеше от трийсет фута. Беше изразходвала нейните бутилки и дишаше от моите – но от големината и броя на въздушните мехурчета разбирах, че й остават само още няколко секунди.

Насочих се към нея, напускайки скалата, но тя започна отчаяно да ми прави предупредителни знаци. Обърнах се и видях огромната акула, която се приближаваше като дълго синьо торпедо. Тя се плъзгаше над върховете на бамбука и от единия край на челюстите й висеше разкъсано парче месо. Разтвори огромната си паст да го погълне и отвътре заблестяха редиците от бели зъби, като цветчетата на някакво противно растение. Обърнах се с лице към нея, докато нападаше, но същевременно полегнах назад, ритайки с крака по посока на хищника, и помежду ни се образува мъглива преграда от синята боя.

Пляскайки мощно с опашка, акулата премина стремително последните няколко ярда, но после навлезе в синята мътилка и зави, променяйки посоката на движение, след което се отдалечи.

Премина толкова близо до мен, че ме плесна силно с опашката си по рамото и от удара полетях през глава назад. В продължение на няколко секунди не можех да се ориентирам, но щом се осъзнах и се огледах диво наоколо, видях, че огромната акула се върти в кръг.

Кръжеше на около четирийсет фута от мен. Следях я със замъглени очи и дългото й тяло ми изглеждаше като боен кораб, а синият й гръб – като безкрайното небе в ясен ден. Струваше ми се невероятно, че тия акули достигат двойно по-големи размери. Тази тук бе все още бебе – и благодарих на Всевишния, че е такава.

И изведнъж тънкото стоманено острие, на което толкова много се уповавах, ми се стори съвсем безполезно. Акулата ме следеше със студеното си жълто око, безцветната й мигателна ципа проблясваше от време на време, сякаш ми намигаше подигравателно, а веднъж разтвори челюстите си и преглътна машинално, като че ли предусещаше вкуса на плътта ми.

Продължаваше да прави широки кръгове около мен. Аз се извръщах натам, накъдето отиваше, и ритах бясно с крака, за да догонвам плавното й непринудено движение.

Докато се извъртах, разкопчах втория апарат от колана си и го провесих на лявото си рамо като щит на римски легионер. Стиснах дръжката на харпуна под мишница и непрекъснато насочвах острието към кръжащото чудовище.

Цялото ми тяло пламтеше, сякаш ме поливаха с гореща вода, а сетивата ми бяха изострени до крайност поради увеличеното съдържание на адреналин. Изпитвах приятното усещане, което се получава при силен страх и към което човек може да се пристрасти.

Всяка подробност, свързана с ужасяващата риба, се запечатваше неизличимо в паметта ми – от равномерното пулсиране на многослоестите хриле зад главата до дългите влачещи се опашки на рибите, които живеят върху корема на акулите, забили пипалата си в гладката снежнобяла кожа. Ако човек се опита да забие граната в носа на риба с подобни размери, тя само ще се разяри още повече. Единственото ми спасение бе да я уцеля в мозъка.

Усетих мига, в който отвращението на акулата от синята мътилка отстъпи място на лакомията и яростта й. Опашката й сякаш стана по-твърда и запляска учестено, увеличавайки рязко скоростта й.

Приготвих се за защита, вдигайки пред себе си втория апарат, докато акулата се извръщаше рязко и бързо, прекъсвайки широката обиколка и впускайки се право към мен.

Челюстите й зинаха като вратата на ада, а от устата й щръкнаха многобройните остри зъби. В мига, в който понечи да ме клъвне, хвърлих в отворената паст двете стоманени бутилки.

Акулата склопи челюстите си върху примамката и я изтръгна от ръцете ми, а от силата на удара тялото ми политна встрани като отронен лист на дърво. Когато дойдох на себе си, се огледах като обезумял и видях, че свирепата убийца е на двайсет фута от мен, плувайки съвсем бавно, заета със стоманените бутилки така, както кученцето гризе пантоф.

Тресеше глава, очаквайки да разкъса както винаги жертвата си на парчета, но сега успяваше само да направи дълбоки резки върху боядисаните метални бутилки.

Почувствах, че ми се предлага възможност, която няма да се повтори. Ритайки силно, изскочих над широкия син гръб, отривайки се във високата гръбна перка, и увиснах над акулата, налитайки изневиделица като щурмуващ откъм кърмата изтребител.

Пресегнах се и натиснах здраво върха на желязното острие върху заобления син череп, точно между убийствено студените жълти очи – и натиснах запънатия спусък на харпуна.

Трясъкът от изстрела отекна силно в тъпанчетата ми и харпунът подскочи в ръцете ми.

Огромната акула се изправи назад върху опашката си като подплашен кон и мощното й туловище отново ме отхвърли встрани, сякаш бях някаква перушинка, но аз бързо се осъзнах и се извърнах към изпадналото в ужасна полуда животно. Мускулите под гладката кожа се свиваха и потръпваха неравномерно под влияние на импулсите от засегнатия мозък. Акулата се мяташе и гмуркаше, преобръщайки се бясно по гръб, след това се понесе стремително към дъното, където първо заби муцуната си в твърдия корал, а после се изправи на опашката си и почна да се върти безцелно наоколо из бледосините води.

Без да я изпускам от погледа си, от безопасно разстояние отвих експлодиралия заряд от харпуна и го замених с нов.

Свирепото чудовище все още стискаше в челюстите си бутилките за Шери. Не можех да ги зарежа. Изчаках акулата да прекрати бесните си, непредсказуеми мятания и когато най-сетне се успокои за кратко с провесена надолу глава и подпряна на опашката си, аз се впуснах отново напред и допрях харпуна в черепа й, натискайки го плътно в хрущяла така, че пълната сила на заряда да порази непосредствено мъничкия й мозък.

Натиснах спусъка и усетих болка в ушите от мощния трясък. Акулата застина неподвижно. Повече не се помръдна и вече съвсем вдървена се обърна бавно и започна да потъва към дъното. Впуснах се към нея и издърпах с усилие от челюстите й повредения апарат.

Веднага видях, че маркучите са скъсани и надупчени от зъбите на акулата, но бутилките бяха само издраскани по повърхността.

Грабнах апарата и се впуснах над върховете на бамбука към останките на потъналия кораб. Откъм амбразурата не се точеха никакви мехурчета и щом се приближих, видях, че Шери беше изпуснала и втория чифт бутилки. Те бяха празни, а тя умираше бавно.

Но въпреки непоносимото усещане при бавното задушаване, не бе се опитала да се вдигне към повърхността, което е равносилно на самоубийство. Беше ме чакала, умирайки бавно, но вярвайки в мен.

Щом се спуснах до нея, извадих шнорхела от собствената си уста и го натиснах върху устните й. Движенията й бяха бавни и некоординирани. Шнорхелът се плъзна и заплува нагоре, изпускайки струйка въздух. Грабнах го и го напъхах със сила в устата й, задържайки го така, а аз самият се наведох под нивото на тялото й, за да засиля притока от въздух.

Започна да диша. Гърдите й се надигаха и отпускаха от дълбоките вдишвания на безценния въздух и почти веднага забелязах, че силите и съзнанието й започват да се връщат. Успокоих се и започнах да отвивам клапана на единия от захвърлените апарати, останали без въздух, и го поставих на мястото на повредения от акулата.

Подишах от него в продължение на половин минута, преди да го закача на гърба на Шери, а после захапах моя шнорхел.

Вече имахме достатъчно въздух, който щеше да ни трябва по време на дългия период на декомпресия при излизането към повърхността. Коленичих с лице към Шери в амбразурата и тя ми се усмихна с изкривена усмивка край шнорхела, повдигайки палец нагоре, а аз й направих същия знак. „Щом ти си добре, и аз съм добре“, помислих си аз, сваляйки празната граната от харпуна и заменяйки я с нова от патрондаша на хълбока ми.

После отново надникнах от прикриващата ни амбразура навън към откритите води.

След като запасите от умрели риби бяха унищожени, глутницата акули сигурно беше се разпръснала. Забелязах една-две от ужасните тъмни сенки да се въртят и душат наоколо из размътената вода, но настървението им беше намаляло. Движенията им бяха много по-лениви и аз се успокоих, че вече мога да измъкна Шери навън.

Хванах я за ръката и останах изненадан, че е толкова мъничка и студена в сравнение с моята длан, а тя отговори на ласката ми, стискайки леко пръстите ми.

Посочих към повърхността и тя кимна. Изведох я от амбразурата и двамата се спуснахме край корпуса, насочвайки се бързо към безопасната скала под прикритието на бамбука.

Започнахме да се промъкваме нагоре рамо до рамо, все още държейки се за ръце и с гръб към скалата.

Светлината се усили и когато вдигнах поглед нагоре, забелязах някъде нависоко дъното на лодката. Настроението ми се повиши.

На шейсет фута дълбочина спряхме за минута, за да започнем декомпресията. Една от дебелите акули премина край нас, оплескана на петна като прасе, но не ни обърна никакво внимание и щом отмина на безопасно разстояние, наведох надолу харпуна.

Издигнахме се бавно до следващата точка на дълбочина от четирийсет фута, където престояхме две минути, за да може азотът от кръвта ни да се отдели постепенно през дробовете ни. После се издигнахме до следващата спирка на дълбочина от двайсет фута.

Надникнах през маската на Шери и тя завъртя очи, очевидно възвръщайки си смелостта и настроението. Дотук всичко вървеше гладко. Все едно, че си бяхме вкъщи и си пийвахме уиски – оставаха ни само дванайсет минути.

Лодката беше толкова близо, че ми се струваше, че мога да я докосна с харпуна. Съвсем ясно виждах кафявите лица на Чъби и Анджело, наведени през борда в очакване да ни видят как се появяваме над водата.

Отместих погледа си от тях, оглеждайки внимателно още веднъж водата около нас. Някъде в крайчеца на полезрението ми, където водата ставаше непроницаемо синя, забелязах, че нещо се движи. Преди да го видя в действителност, просто предположих, че е някаква мярнала се за малко сянка, но усетих, че отново ме изпълва мрачно предчувствие и страх.

Висях неподвижно във водата, застанал изцяло нащрек, оглеждайки се и изчаквайки да изминат последните прекалено дълги минути, които се влачеха като осакатени насекоми.

Сянката се мярна отново, вече много отчетливо, с бързо и смъртоносно движение, от което нямаше никакво съмнение, че не е от преминаваща акула албакор. Разликата е същата като между дебнеща край лагерен огън хиена и тръгнал на лов лъв.

Втората огромна бяла акула се зададе внезапно през размътените сини пластове вода. Движеше се бързо и безшумно, преминавайки на петдесет фута от нас, сякаш не ни обръщаше внимание. После се обърна рязко и премина още веднъж край нас като затворено зад решетки животно, което се върти напред-назад.

Шери се притисна в мен и аз издърпах ръката си от здравата й прегръдка. И двете ми ръце трябваше да бъдат свободни.

При следващата си обиколка акулата промени начина си на движение и започна да прави обширни кръгове напред и назад, което винаги означава, че се готви да нападне. Продължаваше да кръжи непрекъснато, с жадно прикован поглед на жълтите си очи в нас.

Вниманието ми внезапно бе отвлечено от бавно спускащите се десетина паласки с прах против акули, които се появиха над главите ни. Чъби бе забелязал грозящата ни опасност и сигурно беше изсипал през борда цялото съдържание на кутията. Едната от тях премина толкова наблизо до мен, че я хванах и я подадох на Шери.

От ръката й се разнесе синя мътилка и аз насочих вниманието си към акулата. Беше се отдръпнала малко от синия химикал, но все още кръжеше непрестанно и се хилеше отвратително.

Погледнах хронометъра, оставаха ни още три минути, за да бъдем напълно сигурни, но можех да рискувам и да пратя Шери нагоре. За разлика от мен тя не беше изпитала резултата от кипналия азот в кръвта и вероятно след минута щеше да бъде съвсем готова за излизане.

Акулата скъсяваше обиколките си, приближавайки се неумолимо към нас. Вече беше толкова наблизо, че погледнах право в черната зеница на окото й и намеренията й ми станаха съвсем ясни.

Погледнах хронометъра. Времето намаляваше; оставаше ни още малко и реших да накарам Шери да тръгва. Потупах я по рамото и й посочих настойчиво нагоре. Колебаеше се, но аз я потупах отново и повторих нареждането си.

Започна да се издига, движейки се бавно и в правилна посока, но краката й се полюшваха подканящо. Акулата ме изостави и реши да се заеме с нея, тръгвайки подире й.

Шери я забеляза и започна да се издига по-бързо, но акулата я настигаше. Сега вече бях и под двете и заплувах мощно встрани точно когато акулата вирна опашка, което беше сигурен знак, че е дошъл мигът да нападне.

Озовах се точно под нея, когато се готвеше да разкъса Шери. Пресегнах се, допрях харпуна в мекото гадно гърло и натиснах спусъка.

Видях как изстрелът се пръсна в издутото бяло месо и как акулата се отдръпна назад, пляскайки конвулсивно с опашка. Втурна се нагоре и излетя над водата, подскачайки във въздуха, а после се стовари тежко върху повърхността сред бликналата бяла пяна.

Веднага започна да прави шеметно бързи обиколки като полудяла, сякаш подгонена от жилещи пчели. Челюстите й се разтваряха и затваряха последователно.

Разкъсван от силно безпокойство, проследих Шери, която бе запазила присъствие на духа и се насочваше спокойно към лодката. Чифт яки кафяви ръце бръкнаха във водата, за да я посрещнат. Докато я наблюдавах, тя стигна до тях. Кафявите пръсти я сграбчиха като стоманени куки и тялото й излетя с невероятна бързина от водата.

Сега вече можех да насоча цялото си внимание към задачата да остана жив през следващите няколко минути, преди да съм я последвал. Акулата явно беше се съвзела от поразилата я граната, защото спря да се движи като обезумяла и възобнови познатите ми ужасни кръгове.

Започна пак да кръжи отдалеч, приближавайки се все по-наблизо след всяка следваща обиколка. Погледнах към хронометъра и видях, че най-после мога да започна последното си вдигане към повърхността.

Тръгнах бавно нагоре. Все още помнех добре ужасните болки от гърчовете, но огромната свирепа акула се приближаваше все повече и повече.

Спрях се отново, щом стигнах на десет фута под лодката, и акулата стана подозрителна, спомняйки си вероятно неотдавнашната експлозия в шията си. Спря да кръжи и застана неподвижно в прозрачната вода, сякаш подпирайки се върху гръдните си перки. Гледахме се един друг от разстояние петнайсет фута и почувствах, че огромният син звяр се подготвя за решаващата атака.

Протегнах харпуна с напълно изпъната ръка и много внимателно заплувах към нея, стараейки се да не я стресна, докато гранатата не се приближи на един инч от цепките на ноздрите й.

Натиснах спусъка и тя се отдръпна стреснато, щом гранатата избухна. Отдалечи се, преди да се обърне яростно, а аз захвърлих харпуна и се понесох към повърхността на водата.

Побесняла беше като ранен лъв, раздразнена от получените рани, и се впусна към мен с извития си като планина син гръб и с широко разтворените си челюсти. Знаех, че сега вече нищо не можеше да я спре, освен собствената й смърт.

Когато се стрелнах към повърхността, видях, че ръцете на Чъби ме очакват. Пръстите му приличаха на връзка кафяви банани, но в този миг наистина го обичах. Вдигнах дясната си ръка над главата, подавайки я на Чъби, и когато акулата се устреми към последните няколко фута, които ни разделяха, усетих, че пръстите на Чъби обвиха китката ми.

И тогава водата около мен експлодира, сякаш бе ударена от бомба. Почувствах мощния напън, с който ме дърпаше Чъби, и силните тласъци на разплискалата се като кратер вода в мига, в който акулата изскочи нагоре. После се намерих по гръб върху дъното на лодката, измъкнал се на косъм от челюстите на ужасяващото животно.

– Хубави домашни животинки си имаш, Хари – изрече безучастно Чъби, но знаех, че преиграва, и се огледах за Шери.

– Всичко наред ли е? – викнах аз, щом забелязах мокрото й пребледняло лице край кърмата. Кимна ми с глава, но се съмнявах, че можеше да говори.

Разкопчах токата на коланите и се освободих от тежкия водолазен апарат.

– Чъби, приготви една шашка от гелигнита – извиках аз, докато се освобождавах от маската и плавниците, а после надникнах през борда на лодката.

Акулата не ни оставяше, обикаляйки около лодката, побесняла от болка и ярост. Мярна се съвсем наблизо и над водата се показа тръбната й перка в цялата си дължина. Знаех, че като нищо може да ни нападне и да пробие обшивката на лодката.

– О, Господи, Хари, тя наистина е ужасна – Шери бе възвърнала способността си да говори и разбирах как се чувства. Мразех отвратителната риба с цялото си същество след преживяния ужас, но трябваше да отвлека вниманието й, за да не ни нападне.

– Анджело, дай ми змиорката и ножа – извиках аз и той ми подаде студената хлъзгава риба. Отрязах десетфунтово парче от умрялата змиорка и го хвърлих във водата.

Акулата зави и се впусна към кървавия къс, поглъщайки го и допирайки се до корпуса на лодката, тъй като мина съвсем наблизо. Лодката се разлюля неудържимо.

– Побързай, Чъби – изревах аз и хвърлих второ парче на акулата. Тя го погълна мигновено като гладно куче, впускайки се под кила и разклащайки отново лодката толкова силно, че Шери изпищя и се хвана за борда.

– Готово – викна Чъби и аз му подадох двуфутов къс от змиорката, чийто празен корем зееше отворен като торбичка.

– Пъхни шашката в корема и го превържи – наредих му аз и той се ухили широко.

– Ей, Хари – засмяно рече той, – тая работа ми харесва.

Докато хвърлях на чудовището парчета от змиорката, Чъби мушна шашката гелигнит в едно доста голямо парче месо, привързвайки го към изолирания меден проводник. После ми го подаде.

– А сега го свържи – заповядах му аз, развивайки с лявата си ръка намотаната жица.

– Готови за стрелба – ухили се Чъби, а аз хвърлих увития в месото взрив към приближаващата се акула.

Тя се впусна към него и докато поглъщаше лакомо плячката си, лъскавият й син гръб се показа над повърхността на водата. Жицата веднага започна да се изнизва през борда и аз отпуснах още от бобината.

– Остави я да го погълне напълно – казах аз и Чъби доволно кимна с глава.

– Окей, Чъби, виж сметката на тая негодница – викнах аз, щом рибата се подаде над водата с щръкнала перка и започна да прави поредната си обиколка с провесен от подобната на полумесец уста проводник.

Чъби натисна бутона и акулата се пръсна като диня, хвърляйки нависоко стълб от розови пръски, парчета бледорозово месо и яркочервени късчета от вътрешности, които се издигнаха на петдесет фута във въздуха, а после всичко се посипа във водата наоколо и върху лодката. Разкъсаният труп се заподмята над водата като някакъв окървавен дънер, а после се преобърна и започна да потъва.

– Сбогом, Вирната опашко! – радостно изкрещя Анджело, а Чъби се усмихна като херувим.

– Хайде да се прибираме – реших аз, защото високите океански вълни бяха започнали да се разбиват над рифа и ми се струваше, че ще повърна.