Текст книги "Окото на тигъра"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)
Почти бях сигурен, че в него е завит някакъв безобиден предмет. Ако заведях Шери Норт със себе си, за да го извадим, аз щях да държа в ръката си съвсем слаба карта – макар и да изглеждаше, че е силен коз.
Нямаше да й показвам нищо – нито мястото на катастрофата при Топовния риф, нито пък ценните предмети, свързани с нея.
От друга страна обаче, трябваше да поема известен риск и да й пусна малко стръв. Щеше да ми бъде много любопитно да видя как точно ще се държи мадмоазел Норт, когато реши, че вече знае мястото на катастрофата.
– Хари – отново зашепна тя. – Моля те – и се притисна още по-близо. – Трябва да ми повярваш. Никога не съм се чувствала така. Още от първия миг, в който те видях – просто усетих, че…
Отпъдих от себе си обзелите ме мисли и се наведох към нея, преструвайки се, че съм изпълнен от страстното желание да се любим.
– Скъпа… – започнах аз, но гласът ми пресекна и я притиснах несръчно в обятията си, усещайки я да потръпва раздразнено, защото размазах червилото й и разроших старателно направената й прическа. Чувствах и усилието, с което се напрягаше да ми отвърне със същата пламенност.
– И ти ли се чувстваш така? – продума тя някъде от дълбините на мощната ми прегръдка, долепила лице до гърдите ми. Само заради удоволствието да я видя как се вживява в ролята, наложена от самата нея, аз отново я грабнах на ръце и я понесох към неоправеното легло.
– Сега ще ти покажа какво изпитвам към теб – пресипнало изръмжах аз.
– Но скъпи – отчаяно запротестира тя, – моля те, не сега.
– Защо пък не?
– Имаме толкова много да правим. По-нататък ще имаме достатъчно време – колкото си поискаме.
Престорих се на разочарован и я пуснах, макар че в действителност й бях благодарен, защото след обилната закуска с шунка и три чаши кафе сигурно щях да получа киселини в стомаха.
Бяха изминали само няколко минути след пладне, когато излязох от Гранд Харбър и завих на югоизток. Казах на хората си да останат на брега, защото няма да ходим за риба.
Чъби погледна пренебрежително към изтегналата се по бански на палубата Шери Норт и измърмори нещо под носа си, но Анджело ми намигна съучастнически и завъртя изразително глава:
– Разходка с удоволствия, а?
– Ти имаш мръсно подсъзнание – сгълчах го аз, а той се засмя доволно, сякаш му бях направил голям комплимент, и после двамата се отдалечиха по кея.
„Танцуващата“ се понесе палаво сред проточилите се като огърлица атоли и островчета и чак към три часа следобед навлязох в дълбоките води на пролива между островите Малката чайка и Голямата чайка, а после завих към по-плиткото пространство между източния бряг на Голямата чайка и синеещия се в далечината Мозамбик.
Бризът беше достатъчно силен, за да охлажда приятно въздуха и да вдига по повърхността леки пенести вълни.
Лавирах внимателно, без да изпускам от погледа си Голямата чайка, и постепенно намалявах оборотите. Когато стигнах до ориентирите, дадох още малко напред, за да ми остане пространство за заден ход. После изключих двигателя и се спуснах към предната палуба, за да пусна котвата.
„Танцуващата“ потръпна и застана неподвижно като добре възпитана дама.
– Тук ли е мястото? – Шери бе проследила всичките ми действия със своя смущаващ котешки поглед.
– Тук е – отговорих аз и рискувайки да преиграя ролята си на сляпо влюбен, посочих към ориентирите. – Трябваше да се изравня с ония две палми, които да бъдат в една линия с оная самотна палма, дето е на върха, разбираш ли?
Тя кимна мълчаливо, а аз отново усетих по израза й, че всичко, което й съобщавах, запомня внимателно и сякаш го подрежда в някаква папка.
– И какво ще правим сега? – попита тя.
– Джими скочи във водата точно тук – обясних аз. – Когато се върна на борда, изглеждаше много развълнуван. Зашушука нещо на останалите – Матерсън и Гътри, които ми се сториха също много възбудени. Джими се гмурна втори път с въже и брезент. Остана доста дълго под водата и когато излезе отново, започна престрелката.
– Ясно – нетърпеливо кимна тя – споменаването за смъртта на брат й като че ли не я развълнува. – Трябва да тръгваме вече, за да не ни види някой.
– Да тръгваме ли? – попитах аз, поглеждайки я изненадано. – Аз пък си мислех, че трябва да погледнем какво има там.
Тя разбра, че е допуснала грешка.
– Трябва да го организираме както му е редът, да се върнем, когато сме готови, когато сме подготвили всичко за изваждането и за превоза…
– Любима моя – ухилих се аз, – не съм бил път чак дотук, за да взема да се връщам, без да погледна какво има под водата.
– Струва ми се, че не трябва да го правиш, Хари – извика подире ми тя, но аз вече отварях капака на машинното отделение.
– Хайде да се върнем някой друг път – настоя тя, но аз се спуснах по стълбичката към рафта, на който бяха наредени кислородните бутилки и свалих един двоен комплект „Дрегер“. Поставих дихателния клапан и проверих уплътнението, всмуквайки въздух през гумения маркуч на шнорхела.
Хвърлих бърз поглед към палубата, за да се уверя, че не ме наблюдава, и се пресегнах да изключа скрития шалтер на електрическата инсталация. Сега никой не можеше да включи машините на „Танцуващата“, докато бях във водата.
Пуснах през кърмата стълбичката за гмуркане и отидох да се преоблека в каютата – в непромокаем костюм от неопрен с къси ръкави и качулка, колан с тежести и нож, плексигласова извита маска и плавници.
Нарамих водолазния апарат и взех едно кълбо тънко найлоново въже, което напъхах в колана си.
– А какво ще стане, ако не се върнеш? – попита Шери, показвайки за първи път страх. – Искам да кажа, какво ще стане с мен?
– Ще повехнеш от скръб – рекох й аз и слязох от борда, но не с ефектен скок назад, а просто се спуснах по стълбичката, което повече подхождаше на възрастта и достойнството ми.
Водата беше прозрачна като планински въздух и щом се гмурнах с главата надолу, можех да видя всяко камъче по дъното, отдалечено на петдесет фута.
Дъното беше обсипано с корали в прекрасни цветове и осветено на петна от процеждащата се светлина. Когато се добрах до него, изваяните коралови очертания имаха по-омекотени форми, замъглявани от дълбочината, и спокойствието им се нарушаваше от безчетните тропически риби, блещукащи като скъпоценни камъни. Тук имаше и дълбоко врязани просеки, и стърчащи кули от корал, между които се простираха открити пространства, обрасли с виещи се водорасли или пък посипани с ослепително бял коралов пясък.
Ориентирите ми се оказаха удивително точни, като се има предвид, че бях изпаднал в полусъзнание от загубата на кръв. Котвата за малко не бе попаднала върху самия вързоп. Той лежеше като някакво ужасяващо морско чудовище на едно от откритите пространства – зелен и тумбест, чиито развързали се въжета се поклащаха наоколо като пипала.
Коленичих до него, а около мен се натрупаха пасажи от дребни рибки, нашарени като зебри в златисто и черно, в такива количества, че трябваше да изпусна няколко мехура въздух, за да ги отпъдя, преди да се заема с работата си.
Откачих от колана си найлоновото въже и завързах единия му край за вързопа, пристягайки го на няколко места с моряшки възли. После поех към повърхността, развивайки бавно въжето. Изскочих над водата на около трийсет фута от „Танцуващата“, доплувах до стълбичката на кърмата и се покатерих на палубата. Вързах края на въжето към облегалката на палубната пейка.
– Какво откри? – нетърпеливо попита Шери.
– Още не знам какво е – отвърнах аз. Бях устоял на изкушението да отворя вързопа на дъното. Реших, че си струва да направя подобна жертва, за да мога да видя изражението й, когато смъкна брезента пред нея.
Свалих водолазния костюм и го сгънах внимателно, след като го изплакнах с чиста вода. Искаше ми се любопитството й да я погложди още малко.
– По дяволите, Хари. Хайде, изтегли го – най-сетне избухна тя.
Спомних си, че вързопът тогава ми се стори безкрайно тежък, но пък бях останал почти без сили. Подпрях се на перилата и започнах да измъквам въжето. Вързопът беше тежък, но не толкова, че да не мога да го извадя, а докато го изтеглях нагоре, навивах на китката си мокрото въже с опитността на стар рибар.
Зеленият брезент се появи на повърхността край борда и от подгизналото платнище шурнаха струйки вода. Пресегнах се и хванах пристегнатото на възли въже, повдигнах го рязко и прехвърлих вързопа през борда. Той тупна тежко на палубата. Чух как металът застърга дървото.
– Отвори го – нетърпеливо заповяда Шери.
– Веднага, мадам – откликнах аз и изтеглих рибарския нож от канията на колана ми. Ножът беше остър като бръснач и бързо прерязах въжетата.
Шери беше се надвесила, изгаряна от любопитство, и гледаше как разгъвам втвърдилите се мокри краища на платнището, а аз наблюдавах израза на лицето й.
Щом разпозна съдържанието на вързопа, алчното й, предвкусващо победата лице засия от радост. Разпозна го преди мен, но после тутакси очите и лицето й сякаш се скриха зад плътна завеса.
Всичко беше изиграно много добре, тя бе опитна артистка. Ако не бях я наблюдавал внимателно, нямаше да забележа краткотрайния изблик на чувства.
Погледнах към невзрачния предмет, заради който толкова много хора бяха убити или обезобразени, и замръзнах от изненада и учудване. Разочарованието ми бе пълно. Той съвсем не бе онова, което очаквах.
Половината от него беше силно разядена, сякаш от песъкоструен апарат, а бронзът – остърган, излъскан и дълбоко нащърбен. Горната половина не беше засегната, но бе покрита с плътна зеленикава корица от продължителното окисляване, а ухото за веригата бе непокътнато, както и украшението, което ясно личеше въпреки корозията – хералдически герб или пък част от него и девиз, изписан с живописни средновековни букви. Написаното бе нечетливо, тъй като повечето от буквите, разположени във вълнообразен ред, бяха изпаднали и на тяхно място лъщеше оголеният метал.
Пред мен лежеше корабна камбана, излята от масивен бронз, тежала някога почти сто фунта, с ухо на купола и с широко извити краища в долната част.
Обърнах я наопаки с любопитство. Езикът й беше съвсем ръждясал, а вътрешността й бе покрита със слой от охлювчета и други мекотели. Озадачаваха ме износването и ръждата по външната стена на камбаната, но внезапно открих отговора на загадката. Виждал бях и други метални предмети, останали продължително под водата и белязани по същия начин от времето. Камбаната е била полузаровена в пясъчното дъно, а стърчащата й част е била изложена на приливите при Топовния пролом и фините коралови песъчинки бяха остъргали четвърт инч от външната повърхност на метала.
Но заровената й в пясъка част бе запазена и аз се заех да разгледам по-внимателно оцелелите букви.
VV N L
Различих едно разкрачено „V“ или разядено „W“, последвано веднага от безукорно „N“, после следваше празнина и незасегнато „L“, но всички останали букви бяха заличени.
Гербът, издълбан в метала на противоположната страна на купола, представляваше сложна композиция от два изправени на задните си крака звяра – вероятно лъвове, – държащи щит и глава с шлем. Всичко ми се струваше някак си познато и се замислих къде ли съм го виждал вече.
Приклекнах на пети и погледнах към Шери Норт. Тя избягваше да срещне погледа ми.
– Смешна работа – промълвих аз. – Реактивен самолет със закачена на носа му някаква огромна камбана от бронз.
– Нищо не разбирам – рече тя.
– Нито пък аз – изправих се и тръгнах да си взема пура от каютата. Запалих я и се отпуснах на палубната пейка.
– Добре. Дай да чуя какво мислиш.
– Не знам, Хари. Наистина не знам какво да мисля.
– Хайде да се опитаме да отгатнем – предложих аз. – Почвам пръв – Шери се извърна към перилата. – Реактивният самолет е станал на тиква – изстрелях напосоки аз. – Какво ще кажеш?
Тя се извърна с очи към мен.
– Хари, не ми е добре. Струва ми се, че ще повърна.
– И какво трябва да направя?
– Хайде да се прибираме.
– Мислех си дали да не се гмурна пак и да поогледам още малко наоколо.
– Недей – бързо отвърна тя. – Моля те, не сега. Не се чувствам добре. Хайде да си тръгнем. Ако трябва, ще дойдем пак.
Огледах лицето й, опитвайки се да открия някакви признаци на прилошаване, но то можеше да послужи за реклама на здравословни храни.
– Добре – съгласих се аз, защото наистина нямаше никакъв смисъл да се гмуркам отново, но само аз си го знаех. – Хайде да се прибираме и да се опитаме да разберем за какво става дума.
Станах и започнах да загъвам отново бронзовата камбана.
– Какво си решил да правиш? – разтревожено попита тя.
– Ще я потопя обратно – отвърнах й аз. – Да не мислиш, че ще я закарам на Сейнт Мери и ще я изложа на пазара. Самата ти каза, че винаги можем да дойдем пак.
– Да – веднага се съгласи тя. – Имаш право, разбира се.
Пуснах отново вързопа през борда и тръгнах да изтегля котвата.
Докато се връщахме, открих, че присъствието на Шери Норт на мостика започва да ме дразни. Имаше доста неща, за които трябваше да помисля на спокойствие. Пратих я долу да направи кафе.
– И да бъде силно – разпоредих се аз, – с четири лъжички захар. Така ще се оправиш от морската болест.
Появи се отново на мостика само след две минути.
– Печката не ще да се запали – оплака се тя.
– Първо трябва да развиеш клапана на бутилката с газ – казах аз и започнах да й обяснявам къде да намери кранчетата. – И не забравяй да ги затвориш, след като свършиш, защото яхтата ще се превърне в истинска бомба.
Изобщо не знаеше как се прави кафе.
Когато хвърлих котва в пристанището Гранд Харбър, бе вече късно привечер, а когато оставих Шери пред входа на хотела, навън бе съвсем тъмно. Тя дори не ме покани да пийнем по нещо, но ме целуна по бузата и рече:
– Скъпи, нека да остана сама нощес. Изтощена съм. Ще си легна веднага. Нека да обмисля всичко, а като се почувствам по-добре, ще обсъдим нещата по-обстойно.
– В колко часа да дойда да те взема утре?
– Недей да идваш – каза тя. – Ще се срещнем при яхтата. Рано. В осем часа. Чакай ме там – ще си поговорим насаме. Само двамата и никой друг – съгласен ли си?
– Ще те чакам с „Танцуващата“ на кея в осем – обещах й аз.
През целия ден се чувствах жаден и по пътя за дома се отбих в „Лорд Нелсън“.
В едно от сепаретата седяха Анджело и Джудит в шумната компания от младежи на тяхната възраст. Поканиха ме да седна при тях и ме настаниха между две от момичетата.
Поръчах бира за всички, а Анджело се наведе и ми заговори поверително:
– Ей, капитане, ще ти трябва ли пикапа довечера?
– Да – отговорих аз. – За да се прибера вкъщи. Знаех, разбира се, какво ще последва. Анджело се държеше, сякаш бе съсобственик на колата.
– Шефе, в Саут Пойнт вдигат страшен купон – заговори той, обръщайки се съвсем непринудено към мен с „шефе“ и „капитане“, – та си мислех да те закарам до вас и да ни дадеш колата. Обещавам ти, че ще те взема рано сутринта.
Отпих от халбата с бира, а погледите на всички ме следяха с нетърпеливо очакване.
– Голям купон ще бъде, мистър Хари – намеси се Джудит. – Моля ви.
– Ще дойдеш да ме вземеш точно в седем, Анджело, разбрахме ли се? – съобщих аз и всички избухнаха в шумни смехове и радостни възгласи. Нямаше как да откажа на поканата им да изпия още една бира.
Прекарах неспокойна нощ, заспивайки за кратко и въртейки се непрекъснато в леглото. Сънувах пак, че се гмуркам за вързопа. В него пак имаше мъничка кукла от дрезденски порцелан, но сега лицето й бе като на Шери Норт и тя ми предлагаше макет на реактивен изтребител, който се превърна в жълта тиква, щом посегнах да го взема. Върху тиквата бяха издълбани буквите: VV N L.
След полунощ заваля дъжд, от стрехите шурнаха потоци вода, а светкавиците осветяваха протегналите се към нощното небе върхове на палмите.
Когато се спуснах към брега, все още валеше и тежките капки дъжд се пръскаха върху голото ми тяло като някакви миниатюрни бомбички. Морето бе потъмняло, а дъждовните облаци се простираха чак до хоризонта. Наоколо нямаше жива душа, преплувах до рифа и обратно, но когато стъпих отново на брега, усетих, че настроението ми не се подобри като друг път. Тялото ми бе посиняло и трепереше от студа, а в главата ми непрекъснато се въртеше някакво неясно, но натрапчиво предчувствие, че ме очакват големи неприятности.
Бях свършил със закуската, когато по пътеката между палмовите плантации се зададе колата, разплисквайки локвите, с все още незагасени фарове и цялата оплескана в кал.
Вече в двора, Анджело изсвири с клаксона и извика:
– Готов ли си, Хари?
Аз изтичах навън, усещайки над главата си югозападния вятър. Анджело вонеше на бира, погледът му беше леко замъглен и бе доста приказлив.
– Аз ще карам – реших аз и докато пресичахме острова, той ми описа най-подробно великия купон. От разказа му подразбрах, че след девет месеца на Сейнт Мери могат да се очакват масови раждания.
Почти не го слушах, защото колкото повече се приближавахме към града, толкова повече ме обземаше чувството, че ме очаква някаква неприятност.
– Ей, Хари, приятелите ми ме помолиха да ти благодаря, задето ни даде пикапа.
– Няма за какво, Анджело.
– Изпратих Джудит на яхтата – да поразтреби, Хари, а и да ти приготви кафе.
– Не трябваше да я задължаваш – рекох аз.
– Тя самата поиска да го направи – за да ти благодари по някакъв начин, нали разбираш.
– Тя е добро момиче.
– Наистина е добра, Хари. Обичам я – викна Анджело и подхвана песента „Дяволска жена“, подражавайки на Мик Джагър.
Когато прехвърлихме височината и се спуснахме към долината, внезапно ми хрумна да променя посоката. Вместо да продължа направо по „Фробишър стрийт“, завих наляво към обиколния път над крепостта и болницата и поех по булеварда сред индийските смокини по посока на хотел „Хилтън“. Спрях пикапа под козирката пред входа и изтичах във фоайето.
Беше още много рано и зад гишето на администрацията нямаше никой, но аз се надвесих през преградата и надникнах към кабината на Марион. Тя беше на мястото си пред номератора и щом ме видя, лицето й се озари от радостна усмивка и бързо свали слушалките си.
– Здравейте, мистър Хари.
– Здравей, мила Марион – отвърнах на усмивката й аз. – Мис Норт в стаята си ли е?
Усмивката й изчезна.
– О, не – отговори тя, – замина си преди повече от час.
– Заминала ли е? – зяпнах я аз.
– Да. Замина за летището с автобуса на хотела. Трябваше да хване самолета в седем и трийсет – Марион погледна към евтиния японски часовник на китката си. – Трябва да са излетели преди десет минути.
Останах като поразен, защото очаквах всичко друго, но не и че ще избяга. Постоях така няколко секунди, без да проумявам нищо, но после внезапно и болезнено разбрах защо го е направила.
– О, Господи – викнах аз. – Джудит! – и се впуснах към пикапа. Анджело видя изражението ми, застина и спря да пее.
Скочих на мястото на шофьора и включих двигателя, натиснах здраво педала на газта и направих остър завой, вдигайки колата на двете гуми.
– Какво има, Хари? – попита Анджело.
– Джудит! – мрачно викнах аз. – Кога я изпрати да отиде на яхтата?
– Когато тръгнах да те взема.
– Веднага ли тръгна тя?
– Не, първо трябваше да се изкъпе и да се облече – направо ми отвърна той, без да скрива, че са спали заедно. Усетил бе сериозността на положението. – После трябваше да върви пеша през долината.
Анджело живееше под наем в къщата на някакви фермери близо до изворите, а разстоянието оттам беше около три мили.
– Мили Боже, дано стигнем навреме – прошепнах аз. Колата се понесе с рев по булеварда, но после трябваше рязко да намаля скоростта, докато преминавахме през портите на крепостта. Гумите изсвириха при резкия завой, преди да настъпя отново здраво газта, но успях да избегна поднасянето.
– По дяволите, какво става, Хари? – отново настоя той.
– Трябва да я настигнем, преди да се е качила на „Танцуващата“ – мрачно му обясних аз, докато се носехме с рев по околовръстния път над града. Щом подминахме крепостта, под нас изникна пристанището Гранд Харбър. Анджело престана да задава ненужни въпроси. Работили бяхме заедно достатъчно дълго, за да знае, че когато кажа нещо, то трябва да се направи.
„Танцуващата“ все още стоеше на котва до вълнолома сред другите корабчета на местните жители, а на средата на разстоянието от нея до кея, Джудит размахваше греблата на гумената лодка. Въпреки че бяхме далеч, разпознах дребничката женска фигура на седалката на лодката, размахваща уверено греблата с опитни движения. Тя си беше островитянка и гребеше като мъж.
– Няма да успеем да я настигнем – обади се Анджело. – Ще стигне до яхтата, преди да се доберем до Адмиралтейския.
Щом стигнахме горния край на „Фробишър стрийт“, натиснах с цялата си длан клаксона и нададох продължителен сигнал, опитвайки се да си пробия път. Но беше събота сутрин – пазарен ден и улиците вече бяха почти задръстени. Селяните прииждаха към града с волски коли, двуколки и раздрънкани автомобили. Обзет от безсилие, ругаех ужасно и натисках клаксона, за да си направя път.
Необходими ми бяха цели три минути, за да измина половината миля от началото на улицата до Адмиралтейския кей.
– О, Господи! – викнах аз, навеждайки се над волана, когато префучах през портите от телена мрежа и пресякох железопътните релси.
Лодката беше привързана към борда на „Танцуващата по вълните“ и Джудит се качваше на борда. Облечена бе в смарагдовозелена блуза и къси джинсови панталонки. Косата й бе прибрана в дълга плитка, спускаща се по гърба й.
Спрях рязко пикапа пред складовете за ананаси и двамата с Анджело хукнахме по кея.
– Джудит! – извиках аз, но гласът ми не можа да стигне до нея.
Без да се обръща назад, Джудит изчезна в каютата. Анджело и аз изтичахме към края на кея. И двамата закрещяхме диво, но вятърът духаше срещу нас, а „Танцуващата“ беше на петстотин ярда от кея.
– Ето лодка! – Анджело ме дръпна за ръката. Лодката беше вехто дървено корито за улов на скумрия и беше привързана с верига към една халка в каменния кей.
Скочихме в нея, прелитайки височината от осем фута и падайки върху седалката. Заех се с придържащата я верига. Тя бе направена от четвъртинчови брънки от поцинкована стомана и бе здраво закрепена към халката с тежък месингов катинар.
Омотах веригата два пъти около китката си, подпрях се с крак върху стената на кея и дръпнах силно. Катинарът се счупи, а аз паднах по гръб на дъното на лодката.
Анджело вече бе поставил греблата в ключовете им.
– Греби – викнах му аз. – Греби като луд.
Застанах на носа със свити длани пред устата и завиках към Джудит, опитвайки се да надвия вятъра.
Анджело гребеше като бесен, изхвърляйки назад лопатите ниско над повърхността и влагайки цялата си сила, щом те се забиваха във водата. При всяко загребване от гърдите му изригваше мощно пъшкане.
На половината разстояние до „Танцуващата“ отново плисна дъжд, забулвайки цялото пристанище със сива водна пелена. Свих вежди, защото на очите ми засмъдя от дъждовните капки.
Очертанията на „Танцуващата“ се губеха сред сивия дъжд, но вече бяхме съвсем близо до нея. Надявах се, че преди да поднесе запалена клечка кибрит към газовата печка в кубрика, Джудит ще се заеме да измете и подреди каютите. Тайно се надявах, че може и да греша и че Шери Норт не ми е оставила подарък за спомен.
Но в ушите ми прозвуча собственият ми глас, изрекъл пред Шери Норт предишния ден думите: „Първо трябва да развиеш клапана на бутилката с газ – и не забравяй да го затвориш, след като свършиш, защото яхтата ще се превърне в истинска бомба.“
Приближихме се още повече към „Танцуващата“. Тя сякаш бе увиснала върху пипалата на дъжда, призрачно бяла и като че ли нереална сред водната пелена.
– Джудит – викнах аз и тя трябваше да ме чуе, защото бяхме съвсем наблизо. На борда имаше две петдесетфунтови бутилки с газ, достатъчни, за да разрушат голяма тухлена сграда. Бутанът е по-тежък от въздуха и веднъж изпуснат, той щеше да изтече надолу, изпълвайки корпуса на „Танцуващата“ със смъртоносно избухливата смес от газ и въздух. Достатъчна бе само една искра от батерия или от кибритена клечка.
Молех се опасенията ми да се окажат напразни и извиках отново. И тогава „Танцуващата“ изведнъж избухна.
Експлозията беше мигновена и страховитите сини пламъци обгърнаха цялата яхта. Взривът проби корпуса й като с огромен чук, а палубата отскочи нагоре и се разтвори като капак на кутия.
„Танцуващата“ подскочи от смъртоносния удар, а взривната вълна ни блъсна като ураганен вятър. Веднага ме блъсна острата миризма на електричество, воняща като при попаднала върху желязна руда светкавица.
„Танцуващата“ умираше пред очите ми. Смъртта й беше ужасно жестока – после разкъсаният и безжизнен корпус се килна назад и студените сиви води започнаха да я заливат. Тежките машини бързо я повлякоха към дъното и тя изчезна сред сивите води на Гранд Харбър.
Анджело и аз бяхме застинали от ужас, приклекнали в бясно люлеещата се лодка и втренчили погледи в развълнуваните води, по които плуваха в безпорядък останките от катастрофата – от прекрасната яхта, приличаща на хубаво младо момиче, бяха останали само те. Почувствах се дълбоко опустошен, искаше ми се да ревна от мъка на висок глас, но стоях като парализиран.
Анджело пръв се опомни. Нададе гърлен звук като ранен звяр и се изправи в пълен ръст. Искаше да се хвърли през борда, но аз го хванах и го задържах.
– Остави ме – изкрещя той. – Трябва да отида при нея.
– Не – отсякох аз и започнахме да се боричкаме в бясно клатушкащата се лодка. – Няма смисъл, Анджело.
Дори и да успееше да се гмурне през четирийсетте фута вода и да стигне до разкъсания корпус на „Танцуващата“, онова, което щеше да види, можеше да го подлуди. Джудит беше стояла в центъра на взрива и със сигурност беше понесла всичките жестоки последици от мощната мигновена експлозия в непосредствена близост.
– Остави ме, да те вземат дяволите! – Анджело освободи едната си ръка и ме удари в лицето, но аз го видях, че замахва, и извъртях глава. Ударът му ожули кожата на бузата ми и реших, че трябва да го принудя да се укроти.
Лодката едва не се преобърна. Макар че бе по-лек с четирийсет фунта от мен, Анджело се биеше като обезумял.
– Джудит, Джудит – повтаряше диво с изтънял глас. Отдръпнах дясната си ръка, с която го стисках за рамото, и го отдалечих от себе си, придържайки го внимателно. Нанесох му десен прав, но юмрукът ми не измина повече от четири инча. Ударих го здраво малко под лявото ухо и той веднага се строполи като труп. Сложих го да легне на дъното на лодката колкото се може по-удобно. Започнах да греба по посока на кея, без да се обръщам назад. Чувствах се напълно вцепенен и изнемощял.
Вдигнах Анджело на ръце и го понесох през кея, като не усещах почти никаква тежест. Закарах го в болницата, където се оказа, че е дежурен Макнаб.
– Дай му упоително и го остави да лежи през следващите двайсет и четири часа – разпоредих се аз, но Макнаб започна да протестира.
– Виж какво, дърта мръсна пияндуро – тихо рекох аз, – само ми дай повод и с удоволствие ще ти счупя главата.
Той пребледня толкова, че разкъсаните венички в носа и по бузите му изпъкнаха отчетливо.
– Чакай сега, Хари, приятелю – започна той. Пристъпих към него и той нареди на дежурната сестра да донесе лекарството.
Заварих Чъби да закусва и ми трябваше само минута, за да му обясня какво се е случило. Отидохме до крепостта с пикапа и Уоли Андрюс се зае веднага с нас. Захвърли настрани разните бланки с показания и други полицейски документи и се зае да ни помага, докато товарехме на пикапа полицейската екипировка за гмуркане, а когато се появихме на пристанището, половината от жителите на Сейнт Мери бяха образували безмълвна разтревожена тълпа и пристъпваха по кея. Някои бяха видели всичко, но нямаше човек, който да не е чул експлозията.
Докато пренасяхме леководолазната екипировка към старата лодка, мнозина ми изказаха съчувствията си.
– Някой да открие Фред Кокър – наредих им аз. – Предайте му да дойде веднага тук и да вземе чувал и кошница.
Хората тихо зашушукаха.
– Ей, мистър Хари, имаше ли някой на борда?
– Казах ви да повикате Фред Кокър – викнах аз и потеглихме с лодката към мястото на „Танцуващата“.
Уоли остана в лодката, а ние с Чъби се гмурнахме в мрачните води на пристанището.
„Танцуващата“ лежеше на дълбочина от четирийсет и пет фута с дъното нагоре, сигурно беше се преобърнала, докато е потъвала. Излишно беше да се безпокоим, че няма да можем да влезем вътре, защото корпусът й бе разкъсан по протежение на кила. Нямаше никаква надежда, че яхтата ще заплава някога отново.
Чъби остана при отвора в корпуса, а аз се вмъкнах вътре.
Онова, което бе останало от кубрика, беше изпълнено от гъмжащи пасажи риба. Рибите бяха лакомо възбудени, но когато видях с какво се хранят, гърлото ми се сви и едва не глътнах шнорхела на водолазния апарат.
Единственото, по което разпознах тялото на Джудит, бяха увисналите по парчетата месо парцали от зелен плат. Извадихме я на три основни части и я напъхахме в осигурения от Фред Кокър брезентов чувал.
Веднага се гмурнах обратно и се промуших през разбития корпус към помещението под кубрика, където продълговатите стоманени бутилки за газ все още стояха здраво на местата си.
Клапаните и на двете бяха отвити докрай и някой бе откачил маркучите им, за да може бутановият газ да изтече свободно.
Никога не бях изпитвал толкова силна ярост както тогава. И беше толкова силна, защото се подхранваше от мисълта за загубеното. „Танцуващата“ беше си отишла, а с нея и половината ми живот. Затегнах вентилите и свързах отново маркучите. Работата си беше лично моя – и с отмъщението щях да се разправям лично аз.
Когато тръгнах по кея към пикапа, единственото ми успокоение идеше от мисълта, че „Танцуващата“ беше застрахована. Щях да имам нова яхта – не толкова хубава и силно обичана като „Танцуващата“ – но все пак яхта.
Сред тълпата зърнах лъскавото черно лице на Хембън Уилямс – капитана на пристанищния ферибот. В продължение на четирийсет години той сновеше със старото си корабче напред-назад срещу билет от три пенса.
– Хембън – повиках го аз. – Карал ли си снощи някого до „Танцуващата“?
– Не, господине. Не, мистър Хари.
– Съвсем никой?
– Само вашата клиентка. Беше си забравила часовника в каютата. Закарах я да си го вземе.
– Дамата ли?
– Да, дамата с русата коса.
– По кое време, Хембън?
– Около девет часа – не е ли трябвало да го правя, мистър Хари?
– Нищо, няма значение. Недей да се безпокоиш.
