Текст книги "Окото на тигъра"

Когато се събудих, беше още тъмно и аз се надигнах от леглото, внимавайки да не разбудя Шери, която дишаше леко и равномерно в мрака. Беше студено и аз навлякох вълнен пуловер.

Излязох навън и видях, че западният вятър бе разкъсал пелената от облаци. Дъждът беше спрял и звездите прозираха високо в небето, а наоколо бе толкова светло, че успях да видя добре светещия циферблат на часовника ми. Едва минаваше три часът.

Докато поливах любимата си палма, забелязах, че сме забравили фенера запален в пещерата с багажа ни. Задоволих неотложната си нужда и тръгнах към осветения вход.

Отворената каса си беше там, където бяхме я оставили, както и безценната златна глава с блестящото око. Внезапно изпитах завладяващ ужас, какъвто сигурно изпитват скъперниците, треперейки за имането си. Съкровището бе съвсем достъпно.

„И когато се появят крадците…“ помислих си аз, защото те бяха съвсем наблизо.

Трябваше да прибера всичко на безопасно място, защото на следващия ден щеше да бъде прекалено късно. Въпреки болките в главата и вкуса на отлежало уиски в гърлото ми трябваше да го направя веднага, но ми беше нужна помощ.

Чъби се появи на входа на пещерата си още след първото ми тихо подвикване и застана под светлината на звездите, сияещ в раираната си пижама и толкова бодър, сякаш преди да си легне не беше пил нищо друго, освен прясно мляко.

Обясних му от какво се страхувам. Чъби изръмжа одобрително и тръгна с мен към пещерата с провизиите. Нахвърляхме набързо найлоновите торбички с камъните в желязната каса и аз привързах капака с дълго въже. Златната глава завихме внимателно в широко брезентово платнище и отнесохме двата вързопа към палмовата горичка. После се върнахме за лопатите и газовия фенер.

Започнахме да копаем рамо до рамо на светлината на равномерния пламък на фенера, изравяйки две плитки дупки в песъчливата почва в близост до вече заровените сандъчета с гелигнит и карабината.

Поставихме касата и златната глава и ги покрихме с пръст. После пометох горния пласт с едно палмово клонче, за да залича всякакви следи от работата ни.

– Сега доволен ли си, Хари? – попита Чъби накрая.

– Да, сега съм напълно доволен, Чъби. А ти отивай да си доспиш, чуваш ли?

Чъби се отдалечи между палмите, понесъл фенера и без да се обръща назад. Знаех, че няма да мога да заспя пак, защото копаенето беше ми прояснило главата и кръвта ми беше се раздвижила. Нямаше смисъл да се връщам в пещерата и да се въртя буден до Шери чак до изгрев-слънце.

Искаше ми се да намеря някое тихо и закътано място, където да обмисля следващите си ходове в сложната и опасна игра, в която бях въвлечен. Избрах пътеката, водеща към седловината между по-ниските върхове, и тръгнах нагоре. Последните облаци бяха отнесени встрани и по бледожълтата луна разбрах, че след седмица ще има пълнолуние. Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да намеря пътя към най-близкия връх. Оставих пътеката и се закатерих нагоре към високото.

Открих едно закътано от вятъра местенце и се разположих там. Много ми се искаше да съм си взел и една пура, защото мисля по-добре, когато ми дими под носа. Мислите ми са по-бистри и когато нямам махмурлук – но за него нямаше кой да ми помогне.

След половин час бях твърдо решил, че трябва да скрием добре онова, което вече бяхме намерили. Скъперническите мисли, които бяха ме нападнали преди, все още не ме напускаха, а бяха ми дадени достатъчно доказателства, че глутницата вълци е тръгнала на лов. Щом се развиделеше, щяхме да вземем намереното досега – главата и касата – и щяхме да отидем до Сейнт Мери, за да ги скрием на място, което бях избрал много внимателно.

По-късно щяхме да имаме достатъчно време, за да се върнем при Топовния риф и да извадим останалото, което бе скрито в мрачните глъбини на морето. След като взех решението, усетих истинско облекчение, някаква лекота на духа и се заех да разреша една друга важна загадка, която ме безпокоеше от доста отдавна.

Много скоро щях да съм в състояние да кажа на Шери Норт да разкрие картите си и да видя какво толкова крие от мен. Исках да разбера каква е причината за появяващите се в сините й очи тъмни сенки и да намеря отговорите на толкова много други въпроси, които бяха обгърнати с тайнственост. Удобният час щеше да настъпи съвсем скоро.

Най-накрая небето се проясни, първите светлини на изгрева се плъзнаха откъм изток и омекотиха мрачната черна шир на океана. Надигнах се вдървено от мястото ми сред скалите и тръгнах да се прибирам по пътеката край върха. Вървях право срещу силния западен вятър. Останах прав на откритото, загледан към лагера ни, а от студения вятър кожата ми настръхна и косата ми се разроши.

Погледнах към спокойните води на лагуната и забелязах сред първите блясъци на утрото тъмната сянка на кораб, който се плъзгаше неуморно към разтворените обятия на залива като някакъв фантом.

Докато го следях с поглед, видях надигналата се вълна от пуснатата котва. Корабът зави по посока на вятъра, излагайки пред очите ми пълната си дължина, така че нямаше никакво съмнение – това беше яхтата „Мандрейк“.

Преди да се осъзная напълно, от яхтата спуснаха лодка, която се понесе бързо към брега.

Затичах се надолу.

Паднах веднъж по пътеката, но стремителното ми спускане от върха бе толкова мощно, че се превъртях през глава и се изправих на крака, продължавайки напред.

Когато влетях в пещерата на Чъби, бях се задъхал, но извиках:

– Ставай, човече, ставай! Ония вече са на брега.

Двамата се измъкнаха от спалните си чували. Анджело беше с разчорлени коси и със замъглен от съня поглед, но Чъби се разсъни веднага и вече бе нащрек.

– Чъби – викнах аз, – иди да изровиш пушкалото. Мърдай бе, човек, ония ще се появят в гората само след няколко минути – докато му говорех, той беше се облякъл, нахлузвайки ризата си и закопчавайки колана на джинсите си. Ухили ми се с благодарност. – След минута съм при теб – викнах аз, докато той се впускаше навън под неясната светлина на изгрева.

– Анджело, я се стегни! – сграбчих го за рамото и го разтърсих. – Искам да се погрижиш за мис Шери, ясно ли ти е?

Вече беше се облякъл и ме гледаше като бухал.

– Хайде – задърпах го аз и двамата хукнахме към моята пещера. Измъкнах Шери от леглото и докато се обличаше, й обясних:

– Анджело остава при теб. Искам да вземете един бидон с вода и да се изтеглите дяволски бързо към южния край на острова. Минете през седловината и се пазете да не ви видят. Изкачете се на върха и се скрийте в пукнатината, където открихме надписа. Знаеш за какво ти говоря.

– Да, Хари – кимна ми тя.

– Останете там. Не излизайте и не се показвайте в никакъв случай. Разбра ли ме?

Кимна с глава, докато напъхваше ризата си в панталона.

– Запомни, че тия хора са убийци. Игричките свършиха, сега си имаме работа с глутница вълци.

– Да, Хари, известно ми е.

– Добре тогава – прегърнах я бързо и я целунах. – Тръгвайте веднага.

Двамата излязоха от пещерата. Анджело бе помъкнал петгалонов бидон с питейна вода. Отдалечиха се към палмовата горичка.

Нахвърлях набързо в малката раничка няколко неща – кутия пури, кибрит, бинокъл, шише с вода и дебел пуловер, кутия течен шоколад от неприкосновените запаси, фенерче – и пристегнах колана със закачения на него широк рибарски нож. Нарамих раничката, изхвърчах от пещерата и тръгнах след Чъби, който бе поел през горичката надолу към брега.

Бях пробягал петдесет ярда, когато се разнесе трясък от стрелба с леки оръжия, викове и нови изстрели. Стреляше се някъде пред мен и съвсем наблизо.

Спрях се и застанах зад дънера на една палма, откъдето занадничах към леките сенки в горичката. Забелязах някакво движение, нечия сянка се впусна тичешком към мен и аз разхлабих ножа в канията. Изчаках, докато не се уверих напълно, и извиках тихо:

– Чъби!

Сянката на тичащия сви към мен. Той носеше карабината „ФН“ и брезентовия патрондаш с резервните пълнители, а когато се спря до дървото, дишаше бързо, но леко.

– Забелязаха ме – процеди той. – Тия негодници сякаш са стотици.

В същия миг видях сред дърветата още няколко движещи се сенки.

– Ето ги, идат – казах аз. – Хайде да се махаме.

Искаше ми се да дам възможност на Шери да се измъкне и затова не поех по пътеката през седловината, ами завих право на юг, за да отвлека преследвачите от дирите й. Отправихме се към блатата в южния край на острова.

Онези ни видяха, тъй като тичахме косо спрямо предната им редица. Чух някой да крещи, последваха незабавно и виковете на останалите, а после се разнесоха пет безразборни изстрела, чиито пламъчета проблеснаха сред притихналите дървета. Единият от куршумите се заби високо над главите ни в дънера на близката палма и дървото се разтресе, но ние се носехме бързо и само след няколко минути виковете на преследвачите ни заглъхнаха далеч зад нас.

Стигнах до началото на залятата от морето ливада и свих към вътрешността на острова, за да избегна вонята на тинята. Спрях се при първия полегат склон на хълмовете, за да се ослушаме и да можем да си поемем дъх. Светлината се усилваше все по-бързо. Не след дълго слънцето щеше да изгрее и ми се искаше дотогава да сме се скрили.

Неочаквано откъм блатата се разнесоха далечни ужасени викове и предположих, че преследвачите ни са нагазили в лепкавата тиня. Помислих си, че тресавището ще ги обезсърчи съвсем, и се усмихнах.

– Окей, Чъби, хайде нататък – прошепнах аз, но преди да продължим, се разнесе нов звук от друга посока.

Звукът беше заглушаван от разстоянието и от простиращото се помежду ни било, защото идеше откъм крайбрежието на острова, но нямаше никакво съмнение, че е порещият трясък от стрелба с автоматично оръжие.

Двамата с Чъби застинахме, напрягайки слух, и до ушите ни стигна нов дълъг яростен откос от стрелба с автомат. После настъпи тишина, но ние продължихме да се ослушваме още три-четири минути.

– Хайде – тихо го подканих аз, защото не можехме да се бавим повече, и се впуснахме нагоре по склона към най-южния връх.

Изкатерихме се стремително сред бързо нарастващата светлина на утрото, а аз бях толкова зает, че не можах да усетя никакъв страх от височината, докато се справяхме с тясната площадка. Накрая стъпихме в дълбоката цепнатина между скалите, където бях казал на Шери да ни чака.

Скривалището беше тихо и безлюдно, но все пак извиках отчаяно:

– Шери! Тук ли си, любов моя?

Никой не ми отговори в тъмното и аз се обърнах към Чъби:

– Тръгнаха доста преди нас. Трябваше вече да са тук.

Едва тогава трясъкът от автоматичната стрелба, който бяхме чули преди, започна да ни подсеща за нещо.

Извадих бинокъла от раницата и я натиках в една цепнатина на скалата.

– Нещо им се е случило, Чъби – казах аз. – Хайде. Да отидем и да видим какво е станало.

Щом се спуснахме от издатината, поехме бързо през разпилените скални отломки по посока на крайбрежието, но макар да бях припрян и ужасно разтревожен за живота на Шери, двамата все пак се промъквахме предпазливо и много внимавахме да не се показваме, така че ако някой наблюдаваше от горичката или от брега в ниското, едва ли щеше да ни види.

Щом пресякохме предела на веригата от хълмове, пред очите ни се разкри просторен изглед към извивката на брега и назъбената черна грамада на Топовния риф.

Спрях веднага и дръпнах Чъби към себе си, за да се прикрием на земята.

Бойният катер от залива Зинбала, командван от стария ми приятел Сюлейман Дада, бе застанал на котва така, че да държи под обстрел началото на протока през Топовния риф. От брега към него се връщаше малка моторна лодка, претъпкана с едва забележими фигурки.

– По дяволите – процедих аз, – за всичко са помислили. Мани Ресник се е съюзил със Сюлейман Дада. Ето защо се появи чак сега. Докато Мани е плавал към брега, Дада е прикривал протока, така че да не можем да им се измъкнем като миналия път. А после е изпратил хората си на брега – затова имаше стрелба с автомати. Мани Ресник е влязъл с „Мандрейк“ в залива, за да ни подплаши, а Дада е пазел пътя ни за отстъпление.

– А какво е станало с мис Шери и Анджело? Мислиш ли, че са се измъкнали? Дали хората на Дада са ги хванали, когато са пресичали седловината?

– О, Господи! – изпъшках аз и започнах да се проклинам, че не бях останал с нея. Изправих се и насочих бинокъла към моторницата, която пресичаше бистрите води на външната лагуна по посока на стоящия на котва катер.

– Не ги виждам – даже и през бинокъла, пътниците в лодката представляваха някаква неясна тълпа, защото утринното слънце се издигаше отвъд тях и блясъкът на водата ме заслепяваше. Не можех да различа отделните фигури, а камо ли да разпозная лицата им.

– Може да са ги взели с лодката, но не мога да видя – обзет от напрежение, бях излязъл от прикритието на скалите, търсейки по-удобна позиция за наблюдение и показвайки се съвсем открито. Щом застанах отпред, вероятно съм бил осветен от същите слънчеви лъчи, които ми пречеха да гледам.

Зърнах познатия блясък и дългото бяло облаче от барутен дим, издигащо се след изстрела от въртящото се скорострелно оръдие на носа на катера, а после чух и приближаващия се снаряд, чийто звук цепеше въздуха като крилете на орел.

– Залягай! – викнах аз към Чъби и се хвърлих по очи между скалите.

Снарядът падна съвсем наблизо, хвърляйки ослепителен блясък като при рязко открехване на вратата на пещ. Около нас се посипаха с писък парчета шрапнел и каменни отломки и аз скочих на крака.

– Бягай! – ревнах аз на Чъби и двамата отскочихме назад точно в мига, в който над главите ни префуча следващият снаряд, принуждавайки ни да се приведем ниско под мощната му струя.

Докато се свивахме зад скалите, Чъби изтри потеклата от ръката му кръв.

– Как е? – попитах аз.

– Драскотина, няма ми нищо. Парченце от камъка – промълви той.

– Чъби, ще се спусна надолу, за да разбера какво е станало с тях. Няма смисъл да рискуваме и двамата. Ти ме чакай тук.

– Не говори глупости, Хари, идвам с теб. Хайде да тръгваме.

Нарами карабината и тръгна пръв да слиза от върха. Помислих си дали да не взема карабината от него. В ръцете му тя бе толкова опасна, колкото и прашка с чатал, ако стреляш с нея със затворени очи. Но после се отказах. Приятно му беше да я държи в ръцете си.

Чъби се движеше бавно, привеждайки се зад всяко прикритие и оглеждайки се предпазливо, преди да продължи напред. Островът обаче беше утихнал. Чуваше се само свирещият западен вятър, който люлееше върховете на палмите, и докато се придвижвахме към морето, не видяхме никого.

Попаднах на дирите, оставени от Анджело и Шери, когато са пресичали седловината над лагера ни. Докато двамата са тичали по меката почва, стъпките им бяха оставяли дълбоки следи. Личеше как ситните отпечатъци от стъпалата на Шери са били застъпвани от широките боси крака на Анджело.

Тръгнахме по спускащите се по склона дири и открихме, че внезапно са се отклонили от пътеката. Тук бяха захвърлили бидона с вода и завивайки рязко, бяха тичали рамо до рамо в продължение на шейсет ярда.

И тогава намерихме Анджело, но той никога нямаше да може да се зарадва на собствения си дял от съкровището. Бяха го простреляли с три от меките едрокалибрени куршуми. Те бяха разкъсали тънкия плат на ризата му и бяха отворили огромни потъмнели рани в гърба и гърдите му.

Беше кървял обилно, но песъчливата почва беше попила по-голямата част от изтеклата кръв и онова, което беше останало, вече засъхваше, образувайки плътна черна корица. Мухите вече налитаха, пълзейки радостно в дупките от куршумите и трупайки се по дългите клепки на широко отворените му, изпълнени с ужас очи.

Следвайки дирите на Шери, видях, че беше пробягала още двайсет крачки, но после малката глупачка беше се върнала и коленичила до падналия Анджело. Изругах я, задето беше го направила. Може би е щяла да успее да избяга, ако не бе направила подобен жест – безполезен и с твърде висока цена.

Бяха я хванали, докато е стояла на колене до тялото му, и бяха я отмъкнали към брега през палмовата горичка. Успях да открия дългите влачещи се следи в пясъка, където е забивала петите си и се е опитвала да оказва съпротива.

Без да излизам от прикритието на дърветата, погледнах надолу към гладкия бял пясък, проследявайки следите им до мястото, където все още личеше оставената диря от кила на лодката.

Бяха я откарали на катера, а аз коленичих зад купчината от изхвърлени от морето парчета дърво и изсъхнали палмови клони, за да огледам изящния малък кораб.

Докато го наблюдавах, катерът вдигна котва, набра скорост и се плъзна бавно по дължината на целия остров, за да направи завой и да навлезе във вътрешната лагуна, където „Мандрейк“ все още стоеше на котва.

Станах и се промъкнах обратно през горичката до мястото, където бях оставил Чъби. Той бе сложил карабината на земята и седеше, прегърнал тялото на Анджело, притискайки главата му към рамото си. Чъби плачеше с едри лъскави сълзи, които се търкаляха бавно по набръчканите му кафяви бузи и капеха от брадата му върху гъстите тъмни къдрици на момчето в прегръдката му.

Вдигнах пушката и застанах на пост до тях, докато Чъби плачеше и за двама ни. Завиждах му, че може да си поплаче, защото сълзите щяха да го облекчат и острата болка щеше да се успокои. Аз също скърбях толкова силно, колкото и Чъби, защото бях обичал по същия начин Анджело, но мъката ми бе някъде дълбоко, където болеше още повече.

– Стига толкова, Чъби – най-сетне рекох аз. – Хайде да тръгваме, приятелю – той се надигна, държейки все още момчето в ръцете си, и двамата поехме назад към скалите.

Направихме плитък гроб за Анджело в едно сухо дере, задръстено от избуялата растителност, която разчистихме с голи ръце. Преди да засипем гроба с пръст, покрихме тялото с пласт от клони и листа, които отрязах с рибарския си нож. Не можех да си представя, че ще хвърля пясък върху лицето му, а листата изиграха ролята на саван.

Чъби отри сълзите си с разтворена длан и се изправи.

– Хванали са Шери – тихо му съобщих аз. – Сега е на борда на катера.

– Да не е ранена? – попита той.

– Мисля, че не е, поне засега.

– Какво мислиш да правим, Хари? – попита той, но не успях да отговоря на въпроса му.

Някъде отдалеч, точно по посока на лагера, чухме, че изпищя свирка, и двамата се покачихме на скалите до място, откъдето можехме да наблюдаваме лагуната и вътрешността на острова.

„Мандрейк“ си стоеше там, където бях я видял последния път, а катерът от Зинбала бе хвърлил котва на сто ярда от нея, по-близо до брега. Бяха си присвоили лодката ни и я използваха, за да прехвърлят хора на брега. Всичките бяха въоръжени и облечени в униформи. Щом слязоха на брега, веднага поеха към палмовата горичка, а лодката се отправи обратно към „Мандрейк“.

Насочих бинокъла към „Мандрейк“ и видях, че там също има някакво раздвижване. Мани Ресник се спускаше в лодката, облечен в бяла разгърдена риза и сини панталони. Следваше го Лорна Пейдж. Тя носеше тъмни очила и смарагдовозелен костюм с панталони, а около бледорусата си коса бе привързала жълто шалче. Щом ги разпознах, почувствах, че ще се задуша от ярост.

Но после се случи нещо, което ме озадачи. Багажът, който бях видял да товарят на „Кързън стрийт“ в ролс-ройса, сега се изнасяше от двама от юначагите на Мани, а после го натовариха и него на лодката.

Някакъв униформен моряк от екипажа на „Мандрейк“ изкозирува от палубата, а Мани му махна с ръка съвсем отегчено.

Лодката се отдели от борда на „Мандрейк“ и пое към катера. А когато Мани, приятелката му, телохранителите му и багажа се появиха на борда на катера, „Мандрейк“ вдигна котва, възви към изхода на залива и се отправи решително към дълбоководния проток.

– Яхтата си отива – промълви Чъби. – Защо ли пък си тръгва?

– Да, тръгва си – съгласих се аз. – Мани Ресник вече няма нужда от нея. Намерил си е нов съдружник и вече няма нужда от собствен кораб. Яхтата сигурно му е струвала по хиляда лири на ден, а Мани винаги е бил доста стиснат.

Насочих отново бинокъла си към катера и видях, че Мани и хората му влизат в каюткомпанията.

– Но може би причината е друга – промърморих аз.

– И каква е причината, Хари?

– Мани Ресник и Сюлейман Дада вероятно искат да има колкото се може по-малко свидетели на онова, което се готвят да сторят.

– Да, разбирам какво искаш да кажеш – избоботи Чъби.

– Мисля си, приятелю мой, че скоро ще започнат да ни правят такива мръсотии, в сравнение с които смъртта на Анджело ще ни се стори съвсем лека.

– Трябва да измъкнем мис Шери от проклетия катер, Хари – Чъби беше започнал да се съвзема от дълбоката скръб, в която бе изпаднал след убийството на Анджело. – Длъжни сме да направим нещо, Хари.

– Предложението ти е добро, Чъби, съгласен съм с теб. Но няма да й помогнем много, ако се оставим да ни убият. Предполагам, че тя ще бъде в пълна безопасност, докато ония не сложат ръка на съкровището ни.

Широкото му лице се набръчка като на разярен булдог.

– Какво ще правим, Хари?

– Точно сега ще трябва да побегнем пак.

– Какво имаш предвид?

– Слушай – казах аз и той наведе глава към мен. Разнесе се отново острият писък на свирката, а после вятърът ни помогна да чуем някакви неясни гласове.

– Струва ми се, че първият им ход ще бъде да приложат груба сила. Изпратили са на брега цял отряд убийци, които ще претършуват целия остров и ще ни подгонят като фазани.

– Дай да се спуснем долу и да им гръмнем – изръмжа Чъби и зареди карабината. – Имам да им предам нещо от Анджело.

– Недей да се правиш на глупак, Чъби – ядосано му се скарах аз. – Слушай ме внимателно. Искам да преброим с колко души разполагат. После, ако ни се удаде възможност, искам да отделим някой от тях и да му вземем оръжието. Изчаквай удобния случай, Чъби, но недей да стреляш веднага. Бъди много предпазлив, чуваш ли? – не ми се щеше да се изкажа по обиден начин за неговите снайперски способности.

– Добре – кимна Чъби.

– Ти остани от тази страна на скалите. Преброй колко души идват от тая страна на острова. Аз ще мина оттатък и ще направя същото там – той кимна одобрително? – Ще се срещнем отново след два часа на същото място, където ни обстрелваха от катера.

– Ами ти, Хари? – попита той, опитвайки се да ми даде карабината, но не се реших да го оставя без нея.