Текст книги "Окото на тигъра"

Но неразположението ми изчезна като по чудо, след като приложих лечение с уиски „Чивас Рийгъл“, въпреки че бе прието в емайлирано канче, а доста по-късно, когато вече бяхме в пещерата, Шери ми каза:

– Предполагам, че очакваш да ти благодаря, задето ми спаси живота, както си е редно?

Ухилих й се широко с разтворени обятия:

– Не, скъпа моя, просто ми покажи на дело колко си ми благодарна.

И тя действително ми го показа, а после заспах дълбоко, без никакви кошмари, защото бях изтощен и телесно, и душевно.

Струва ми се, че всички бяхме започнали да гледаме на вира при Топовния пролом с някакво суеверно страхопочитание. Сполетелите ни нещастия и злополуки сякаш не бяха случайни, а закономерна поредица от нечий злокобен план.

Изглеждаше, че при всяко поредно отиване дотам мястото ставаше все по-опасно и че надвисналата над него прокоба ще ни причини още повече беди.

– Знаете ли какво си мисля? – усмихнато съобщи Шери, но съвсем не се шегуваше. – Мисля си, че духовете на убитите монголски принцове са тръгнали след съкровището, за да го пазят… – Въпреки ярката светлина на прекрасното утро забелязах как лицата на Анджело и Чъби силно помръкнаха. – Според мен духовете им са били в двете огромни акули, които убихме вчера – Чъби изглеждаше така, сякаш бе изял на закуска цяла дузина развалени стриди, лицето му стана восъчнозлатисто и го видях, че кръстосва пръстите си на дясната ръка.

– Мис Шери – строго рече Анджело, – никога не трябва да говорите така. – Забелязах, че кожата на ръцете му е настръхнала от ужас.

– Да, престани с тия приказки – съгласих се аз.

– Но аз се шегувах – запротестира Шери.

– Хубава шега – казах аз, – та ти направо ни закла. – И всички замълчахме, докато преминавахме през протока и заемахме обичайното си място в сянката на рифа.

Седях на носа и когато и тримата вдигнаха очи към мен, разбрах по лицата им, че настроението на всички е силно понижено.

– Ще сляза сам – съобщих аз и тримата се размърдаха облекчено.

– И аз ще дойда с теб – без особен ентусиазъм предложи услугите си Шери.

– По-късно можеш да дойдеш – съгласих се аз, – но първо искам да проверя дали има акули и да прибера нещата, които загубихме вчера.

Спуснах се предпазливо, след като престоях под лодката цели пет минути, оглеждайки внимателно дълбочината в очакване да зърна някоя от злокобните мрачни сенки, а после се гмурнах безшумно.

В по-дълбоките пластове бе студено и тайнствено, но открих, че нощният прилив бе очистил дълбочината и отнесъл в открито море всичкия кървав леш, която бе привлякла глутницата акули предишния ден.

Нямаше и помен от труповете на огромните бели акули и единствените риби, които видях, бяха многочислените пасажи от лъскавите обитателки на корала. Забелязах, че на дъното нещо проблесна като сребро, и когато се спуснах към него, видях, че там лежи харпунът, който бях захвърлил, докато бързах към лодката. Открих празните водолазни апарати и повредения клапан за дишане там, където бяхме ги оставили в амбразурата.

Когато се изкачих с товара си на повърхността и съобщих на хората от екипажа ми, че в дълбокото всичко е спокойно, те за първи път през този ден се усмихнаха.

– Добре – реших да се възползвам от повишеното им настроение, – днес ще си проправим път към трюма.

– През корпуса ли искаш да минеш? – попита Чъби.

– Мислех си да направим отвор в корпуса, Чъби, но реших, че ще ни трябват два големи взрива, за да го пробием. По-добре да проникнем през помещенията за пътниците и да направим отвора в преградата на трюма – докато им обяснявах, начертах върху плочката откъде искам да влезем. – Товарът сигурно се е преместил и се е изсипал безразборно точно зад тази преграда, а щом направим отвор в нея, можем да го измъкнем парче по парче към коридора между каютите.

– Доста ще трябва да го влачим до амбразурата – обади се Чъби, повдигайки шапката си и почесвайки замислено плешивото си теме.

– Ще откъртя парче от обшивката и ще го примъкна до стълбичката за палубата, а при амбразурата ще сложа още едно.

– Ще трябва доста работа – тъжно реши Чъби.

– Когато най-после се съгласиш с мен, ще почна да се безпокоя, че може би съм сбъркал нещо.

– Не казах, че си сбъркал – важно рече Чъби, – а просто казах, че трябва доста работа. Не можеш да накараш мис Шери да тегли и да влачи разни дъски, нали така?

– Не – съгласих се аз. – Ще ни трябва някой с яки мускули – добавих, потупвайки го по издутия и твърд като камък корем.

– Така си и мислех – тъжно промълви Чъби. – Да почвам ли да се стягам?

– Не – спрях го аз. – Шери може да слезе с мен сега, за да поставим зарядите – искаше ми се да си възвърне самочувствието, след като бе преживяла толкова ужаси предишния ден. – Ще пробием преградата на трюма и после си тръгваме. Няма да правим нищо непосредствено след взрива. Ще слезем отново, когато отливът изчисти дъното от умрелите риби. Не ми се иска да гледаме втората част на вчерашното представление.

Пропълзяхме през амбразурата и тръгнахме по оставеното при първото ни посещение найлоново въже, промъкнахме се край стълбичката, водеща нагоре към пътническите кабини, и накрая поехме през мрачния коридор към отвесната преграда на предния трюм.

Шери ми осветяваше с фенерчето, а аз започнах да правя дупка в преградата с бургията и отвертката, които бях взел от лодката. Задачата ми бе доста трудна, тъй като под краката ми нямаше здрава опора, но успях да пробия доста лесно дупка от инч и половина. Горният слой на дървото беше изгнил и бе станал мек като корк, но след него стигнах до дъбова греда, която беше твърда като желязо, и трябваше да се откажа. За да я пробия, щеше да ми трябва цяла седмица.

След като не можех да поставя взрива в предварително издълбани дупки, налагаше ми се да използвам по-мощен заряд, отколкото ми се искаше, и да разчитам на ограниченото пространство в тесния като тунел коридор, което щеше да усили мощта на взрива и да събори навътре преградата. Взех шест половинки от шашките гелигнит, поставих ги в ъглите и по средата на преградата и ги закрепих здраво с болтовете, които заковах в дървото с обикновен чук.

Трябваше ни почти половин час, за да поставим взрива, а после с истинско облекчение напуснахме потискащо тесните помещения на старовремския кораб и се отправихме нагоре през бистрата чиста вода, отпускайки след нас изолираните жици.

Докато се събличахме, Чъби взриви бомбите. Силата на взрива бе омекотена от корпуса на потъналия кораб, така че почти не го усетихме на повърхността.

После веднага напуснахме дълбокия вир и поехме обратно с повишено настроение пред перспективата да прекараме мързелувайки остатъка от деня, докато изчакваме отливът да прочисти дълбочината от мършата.

Следобед Шери и аз тръгнахме на пикник надолу към южния край на острова. Бяхме се запасили с двулитрова бутилка, оплетена в ракита, от португалското „Вино Верде“, но за да не го пием без мезе, изровихме от пясъка цял куп едри миди, които увих в морски водорасли и ги зарових отново в пясъка. Отгоре накладох огън.

Когато почти бяхме привършили виното, слънцето залязваше и мидите бяха готови за ядене. Виното, храната и великолепният залез оказваха благотворно влияние върху Шери Норт. Погледът й беше мек и благ като на кошута и когато слънцето най-после се скри и отстъпи мястото си на съпричастната на всички влюбени едра жълта луна, двамата тръгнахме боси по мокрия пясък на път за пещерата.

На следващата сутрин двамата с Чъби работихме час и половина, сваляйки от лодката необходимите ни неща и пренасяйки ги до потъналия кораб, където ги струпахме в оръдейното помещение, преди да започнем да проникваме по-навътре в корпуса.

Мощните заряди, които бях поставил върху преградата на трюма, бяха направили, както и очаквах, цял куп поразии. Взривовете бяха потрошили палубата и срутили преградите на пасажерските кабини, затрупвайки една четвърт от цялата дължина на коридора.

Открихме достатъчно голямо парче от обшивката, което да подложим отдолу, и докато Чъби го примъкваше към трюма, аз заплувах назад към най-близката кабина. Осветих с фенерчето вътрешността зад потрошената преграда. Предметите в каютата, както всичко друго наоколо, бяха покрити с пласт от водорасли, но все пак успях да различа очертанията на простата мебелировка.

Проврях се през зеещата дупка и продължих бавно над разхвърляните в безпорядък вещи, разглеждайки ги с интерес. Тук имаше съдове от китайски порцелан, счупена мивка и внушително по размерите си нощно гърне, украсено с розови цветя, което личеше под пластовете натрупана утайка. Имаше бурканчета за козметични кремове и шишенца за парфюм, по-дребни, трудно определими метални предмети и купища от изгнили и разпаднали се материи, които вероятно са били дрехи, пердета или пък дюшеци и чаршафи.

Погледнах хронометъра си и видях, че е време да тръгваме нагоре, за да сменим бутилките с кислород. Докато се обръщах, вниманието ми беше привлечено от някакъв малък квадратен предмет и аз го осветих с фенерчето, докато го почиствах внимателно от гъстия слой тиня. Беше дървена кутия, голяма колкото портативно транзисторно радио, а капакът й беше красиво инкрустиран със седеф и полирана черупка от костенурка. Вдигнах я и я стиснах под мишница. Чъби беше свършил с преместването и ме чакаше до стълбичката за оръдейното помещение. Когато се показахме над водата до лодката, подадох кутията на Анджело, преди да се покатеря на борда.

Докато Шери ни сипваше кафе и Анджело завиваше клапаните на прясно заредените бутилки, аз си запалих пура и заразглеждах кутията.

Веднага установих, че външният й вид е в плачевно състояние. Инкрустацията беше изгнила и всеки миг щеше да падне, розовото дърво беше се издуло и разкривило, а ключалката и пантите бяха полуразядени от ръжда.

Шери се отпусна до мен на седалката и също започна да разглежда трофея. Веднага позна за какво е служила кутията.

– Това е дамска кутия за бижута – възкликна тя. – Отвори я, Хари. Дай да видим какво има вътре.

Пъхнах острието на отвертката под ключалката и още при първия напън пантите изщракаха и капакът се отвори.

– О, Хари! – Шери бръкна първа и извади дебела златна верижка и тежък медальон от същия метал. – Тия бижута са толкова модерни, че просто не мога да го повярвам.

Всички започнаха да ровят в кутията. Анджело задигна чифт златни обеци със сапфири, които веднага заеха мястото на месинговите дрънкулки, които носеше досега, а Чъби измъкна една огромна огърлица от гранат, която провеси на шията си и започна да се перчи като нагиздено девойче.

– За моята госпожа – обясни той.

Намерили бяхме личните бижута на някоя съпруга от средната класа, вероятно жена на младши офицер или на някакъв чиновник. Нито едно от тях нямаше голяма стойност, но събрани заедно, те представляваха внушителна колекция. Съвсем естествено на мис Норт се полагаше лъвският пай, а аз успях да грабна една най-обикновена брачна халка от масивно злато.

– За какво ти е? – подозрително ме попита тя, очевидно несъгласна да се откаже и от най-малката дреболия.

– Все ще ми послужи за нещо – отвърнах й аз, поглеждайки я многозначително, но усилията ми отидоха нахалост, защото тя беше се заела отново със съдържанието на кутията.

Независимо от това скрих добре пръстена в едно от джобчетата с ципове на брезентовата ми чанта с инструменти. Чъби междувременно беше се накичил с какви ли не бижута като някоя индийска младоженка.

– Боже мой, Чъби, ами че Лиз Тейлър ще пукне от завист – възкликнах аз и той прие комплимента ми с величествено кимване.

Доста трудно ми беше да го накарам да се върнем на потъналия кораб, но след като вече бяхме на площадката пред каютите на пътниците, той започна да работи като великан сред изпотрошените останки.

Изместихме задръстилите коридора парчета ламперия и дървени греди, използвайки скрипец и въже. Смъкнахме ги в оръдейното помещение и ги натрупахме край тъмните стени така, че да не ни пречат при преминаване.

Когато се добрахме до зейналия преден трюм, запасите ни от кислород бяха на привършване. Дебелите греди на преградата бяха натрошени от взрива и когато надникнах през отвора, успях да различа само някаква неясна грамада от струпани материали. Предположих, че цялата безформена купчина се е образувала от товарите на кораба.

Но едва на другия ден следобед можах да се уверя, че съм бил прав. Най-после бяхме проникнали в трюма, но не бях очаквал, че ни предстои такъв къртовски труд.

Съдържанието на трюма беше престояло в морската вода повече от сто години. Деветдесет процента от сандъците се бяха разпаднали и изгнили, а подлежащите на загниване материали бяха образували огромен куп от черно вещество, което се разпадаше при докосване.

В огромния куп от водорасли и тиня имаше метални предмети, непромокаеми сандъци от по-здрав материал и други неизгнили парчета, които стърчаха като късметчета в коледна торта. Налагаше се да ги изравяме.

И тук се сблъскахме с другото затруднение. Дори и при най-лекото сътресение водата се размътваше дотолкова от многобройните тинести частици, че светлината на фенерчетата се губеше и ние оставахме в непроницаем мрак.

Принудени бяхме да разчитаме единствено на осезанието си. Напредвахме безкрайно бавно. Когато попадахме на нещо твърдо, трябваше да го измъкнем, да го пренесем до коридора, а оттам да го свалим в оръдейното помещение, където да го разгледаме. Понякога ни се налагаше да разбиваме останките от сандъците, за да стигнем до съдържанието им.

Ако то не представляваше особен интерес, ние просто го оставяхме в някой от тъмните ъгли на оръдейното, за да не ни пречи.

В края на първия ден бяхме се добрали до един-единствен предмет, който според нас имаше смисъл да бъде изваден от водата. Той бе неизгнил сандък от твърдо дърво, облицован с нещо като кожа и със здраво обковани с месингови планки ъгли. Голям бе колкото солиден пътнически сандък.

Беше толкова тежък, че двамата с Чъби не можехме да го повдигнем. Но тежината му ни изпълни с надежди. Вярвах, че в него наистина може да има част от златния трон. Макар че не изглеждаше да е бил правен от някой индийски селски дърводелец и синовете му в средата на деветнайсети век, все пак имаше вероятност тронът да е бил опакован повторно, преди да бъде натоварен в Бомбай.

Ако в него наистина имаше някоя част от трона, то тогава задачата ни се улесняваше. Щяхме да знаем какви сандъци да търсим оттук нататък. Използвайки скрипец и лост, двамата с Чъби преместихме сандъка до оръдейното помещение и там го увихме в найлонова мрежа, за да не се разтвори или разпадне по време на изкачването. Завързахме брезентовите въздушни балони към краищата на мрежата и ги напълнихме с въздух от кислородните бутилки.

Поехме нагоре със сандъка, направлявайки движението му, като или изпускахме въздух от балоните, или пък ги допълвахме с въздух от бутилките. Изскочихме до лодката и Анджело ни подаде пет-шест найлонови примки, с които завързахме здраво сандъка, преди да се покачим на борда.

Но тежината на сандъка се оказа прекалено голяма и ние не успяхме да го качим на борда, защото лодката се наклони застрашително, когато се напънахме да го извадим от водата. Наложи се да го завържем за мачтата и да я използваме като кран, та едва тогава дружните ни усилия се увенчаха с успех. Сандъкът се прекатури в лодката, пръскайки вода във всички посоки. Щом го измъкнахме на борда, Чъби се премести до моторите отзад и пое незабавно към протока. Вълните на прилива ни следваха плътно по петите.

Сандъкът беше прекалено тежък, а любопитството ни прекалено голямо, за да го пренесем до пещерите. Отворихме го на брега, разбивайки капака с две щанги. Старателно направеният катинар беше от месинг и бе устоял на опустошителното въздействие на морската вода. Доста упорито ни се съпротивляваше, но накрая дървото отстъпи и капакът отскочи назад, увисвайки на силно ръждясалите панти.

Останах напълно разочарован, защото веднага разбрах, че вътре няма никакъв тигров трон. Едва когато Шери вдигна един от широките лъскави дискове и започна да го разглежда с любопитство, аз реших, че сме открили нещо много ценно.

Тя държеше голямо блюдо за предястия и първата ми мисъл бе, че е от чисто злато. Но когато измъкнах друг диск от жлеба му в старателно изработената поставка и го разгледах, разбрах, че е от сребро със златно покритие.

Златният варак беше го запазил от солената вода в идеално състояние. В ръцете си държах превъзходно изделие на ювелирното изкуство с герб по средата и прекрасно украсени краища с фигури на дървета, елени, ловци и птици. Чинията бе тежка почти два фунта, а когато я оставих настрана и заразглеждах другите части на сервиза, ми стана ясно защо сандъкът е тежал толкова.

Сервизът беше предназначен за трийсет и шест души. Тук имаше чинии за супа, за риба, за ордьоври, купички за десерт, малки чинийки и всичките необходими прибори. Имаше супници, прекрасно изработен мангал за подгряване, кофички за охлаждане на вино, похлупаци и плот за рязане на месо, голям колкото бебешка ваничка.

Всяка съдина бе украсена с един и същ герб, еднакви фигури на животни и ловци, а сандъкът беше специално изработен за пренасяне на огромния сервиз.

– Дами и господа – казах аз, – искам да ви уверя, в качеството си на ръководител на експедицията, че начинанието ни вече е напълно обезпечено, що се отнася до финансовата страна.

– Ами че това са някакви съдове и прибори – обади се Анджело, а аз му намигнах многозначително.

– Уважаеми, Анджело, това е вероятно един от малкото сребърни сервизи за банкет, изработени в Грузия и все още запазени напълно – той е безценен.

– Колко може да струва? – недоверчиво попита Чъби.

– Боже мой, откъде да знам. Зависи от кого е правен и от името на първоначалния собственик – този герб вероятно принадлежи на някой благороден род. На някой богат благородник, който е бил на служба в Индия – граф, херцог, а може би дори и вицекрал.

Чъби ме изгледа така, сякаш се опитвах да му продам окуцял от шап кон.

– Колко може да струва? – повтори той.

– Ами на търг в „Съдъби“, ако имаме късмет – колебаех се аз, – не знам точно, но да кажем, сто хиляди лири.

Чъби плю върху пясъка и поклати глава. Старият Чъби не се лъжеше лесно.

– Тоя приятел Съдъби, да не би да е умопобъркан?

– Вярно е, Чъби – намеси се Шери. – Тия неща струват цяло състояние. Можем да получим дори повече от сто хиляди.

Естественият скептицизъм на Чъби очевидно отстъпваше място на кавалерството му. Никак нямаше да е джентълменско да нарече Шери лъжкиня. Реши да направи компромис, повдигайки шапката си и почесвайки се по главата, след което плюна още веднъж и замълча.

Но вече се отнасяше по съвсем друг начин към сандъка, когато го повлякохме към пещерите през палмовата горичка. Поставихме го зад струпаните бидони и аз тръгнах да взема пълна бутилка с уиски.

– Дори и да не намерим тигровия трон сред останките, това, което вече имаме, никак не е малко – рекох им аз.

Чъби отпи от уискито си и промърмори:

– Сто хиляди – тия сигурно са луди.

– Трябва да преровим внимателно трюма и каютите. Ако не го направим, долу ще остане цяло състояние.

– Даже и дреболиите, които не са толкова внушителни, колкото сребърните чинии, имат антикварна стойност – съгласи се Шери.

– Лошото е, че щом докоснеш нещо там, настъпва такава мъгла, че не можеш да си видиш даже и носа – изръмжа Чъби, а аз напълних повторно канчето му с хубавата напитка.

– Виж какво, Чъби, нали знаеш оная водна помпа с центрофугата, дето си е сложил Арни Андрюс при Залива на маймуните? – попитах го аз и Чъби кимна с глава.

– Дали ще ни я даде назаем? – Арни беше чичото на Чъби. Той имаше малка зеленчукова градина в южния край на Сейнт Мери.

– Може и да ни я даде – неуверено изрече Чъби. – Защо?

– Иска ми се да я използваме като драга – обясних аз и започнах да чертая върху пясъка между краката ми. – Ще сложим помпата на лодката и ще пуснем един дълъг маркуч до останките на кораба – ето така – направих дълбока черта с пръст. – После ще го пъхнем в трюма и ще го използваме като прахосмукачка, ще изсмуче всичките боклуци и ще ги изхвърли на повърхността…

– Ей, точно така ще направим – викна разпалено Анджело. – Когато помпата засмуче, можем да сложим един филтър и ще съберем всички дреболии.

– Точно така. През маркуча ще минат само най-дребните неща и боклуците – всичко по-едро и по-тежко ще остане долу.

Поговорихме си още около час, обсъждайки подробностите и уточненията по взетото вече решение. Чъби през цялото време се опитваше мъжествено да не дава никакви признаци на ентусиазъм, но накрая не можа да се въздържи.

– Може и да стане – промърмори той, което означаваше, че одобрява напълно плана ни.

– Ами тогава защо не вземеш да отидеш за помпата, какво ще кажеш? – Попитах го аз.

– Ще пийна още едно – започна да се мотае той и аз му подадох бутилката.

– Вземи я със себе си – предложих аз. – Няма да усетиш как ще стигнеш.

Той изпъшка и тръгна да си вземе палтото.