Текст книги "Окото на тигъра"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 28 страниц)
След като се погрижих за раните й, накарах я да глътне две таблетки кодеин за успокояване на болките и й приготвих леглото в тъмния ъгъл на пещерата.
– Почини си – казах й аз, коленичейки, за да я целуна нежно. – Опитай се и да поспиш. Аз ще те събудя, щом се приготвим за тръгване.
Чъби вече беше се заел с всички необходими приготовления. Беше прегледал лодката и бе решил, че е в добро състояние въпреки няколкото дупки от шрапнелите.
Запушихме дупките с маджуна, който намерихме в една кутия в сандъчето с инструменти, и я оставихме на брега.
Изкопът, в който бяхме заровили желязната каса, послужи за общ гроб на убитите мъже и жената, чиито трупове лежаха наоколо. Натъпкахме ги като сардини и ги покрихме с мекия пясък.
Изровихме златната глава, чието блестящо око все още си стоеше в широкото чело, и превивайки се под тежестта й, я пренесохме до лодката. Уплътнихме я с възглавници от полиетилен и я наместихме върху дъното на лодката. Пластмасовите торбички със сапфирите и смарагдите напъхах в моята раничка и я положих до главата.
После се върнахме при пещерите и прибрахме всички оцелели провизии и прибори – бидоните с гориво и вода, кислородните бутилки и компресора. Когато прибрахме всичко в лодката, беше вече късен следобед и аз се почувствах изморен. Поставих карабината върху струпания багаж и се изправих.
– Е, доволен ли си, Чъби? – попитах аз, докато палех пурите и на двама ни по време на първата ни почивка. – Мисля, че можем да потегляме вече.
Чъби пое дълбоко от пурата и изпусна дълго синьо облаче дим, преди да се изплюе върху пясъка.
– Само искам да отида и да взема Анджело – промърмори той, а когато го изгледах изненадано, той добави: – Няма да оставя момчето там. Горе е много самотно, а съм сигурен, че ще иска да лежи като християнин близо до родителите си.
И когато тръгнах назад към пещерите, за да повикам Шери, Чъби избра едно брезентово платнище и изчезна в сгъстяващия се мрак.
Събудих Шери и поисках да се уверя, че се е облякла добре в един от моите пуловери, а после й дадох още две таблетки кодеин и я поведох надолу към брега. Вече беше се стъмнило и държах в едната си ръка фенерчето, а с другата помагах на Шери. Стигнахме до брега и аз се спрях неуверено. Чувствах, че нещо не е съвсем наред, и насочих светлината към натоварената лодка.
Тогава разбрах причината и усетих, че стомахът ми се сви на топка.
Карабината не беше там, където бях я оставил.
– Шери – зашепнах настоятелно аз, – клекни на земята и стой така, докато не ти кажа.
Тя се отпусна бързо върху пясъка до измъкнатата на брега лодка, а аз се заоглеждах като обезумял за някакво оръжие. Помислих си за харпуна, но той беше под бидоните, а рибарският ми нож все още стърчеше забит в една палма в горичката – бях го забравил и едва сега се сетих за него. Може би някой гаечен ключ от сандъчето с инструменти – но само успях да си го помисля и чух плътния гърлен глас, който се разнесе от мрака зад мен:
– Е, добре, Хари, пушката е в мен. Не се обръщай и не прави глупости.
Сигурно беше лежал скрит в горичката, след като беше взел карабината, и сега беше се промъкнал безшумно зад гърба ми. Замръзнах на място.
– Без да се обръщаш назад – просто хвърли фенерчето встрани. През рамо.
Направих каквото ми нареди и чух, че пясъкът изскърца под краката му, когато се наведе да го вдигне.
– Добре, а сега се обърни – но бавно. – Докато се обръщах, той насочи мощния лъч в очите ми и ме заслепи. Все пак успях да различа огромното туловище на мъжа зад светлината на фенерчето.
– Добре ли поплува, Сюлейман? – попитах аз. Видях, че беше само по къси бели долни гащета, а огромният му корем и дебелите безформени крака блестяха от влага на отразената светлина.
– Започвам да ставам алергичен към шегите ти, Хари – отново заговори той с дълбокия си, прекрасно обработен глас, а аз едва тогава се сетих, че човек с наднормено тегло става лек и силен с помощта на солената морска вода. Но въпреки че и приливът му беше помагал, Сюлейман Дада беше извършил безпримерен подвиг, оцелявайки след експлозията и плувайки почти две мили обратно към брега в развълнуваното море. Съмнявах се, че някой от хората му бе успял да стори същото.
– Мисля, че първо трябва да стрелям в корема ти – проговори отново той и видях, че е поставил дулото на карабината върху левия си лакът. Със същата ръка насочваше лъча на фенерчето в лицето ми. – Чувал съм, че там е най-болезненото място.
После замълчахме задълго, като Сюлейман Дада дишаше дълбоко с неговите свирещи от астмата гърди, а аз отчаяно се опитвах да измисля как да отвлека вниманието му достатъчно дълго, за да мога да хвана дулото на карабината.
– Предполагам, че няма да поискаш да паднеш на колене и да ме молиш за милост, нали? – попита той.
– Я се разкарай, Сюлейман – отвърнах аз.
– Не, знаех си, че няма да го направиш. Жалко, защото щеше да ми бъде приятно. Но какво ще кажеш за момичето, Хари, гордостта ти сигурно ще бъде доста…
И двамата чухме Чъби. Той знаеше, че няма начин да пресече незабелязано открития бряг, даже и на тъмно. Поискал бе да се впусне внезапно върху Сюлейман Дада, но съм сигурен, че му е било ясно, че няма да успее. Онова, което наистина постигна, беше да отвлече вниманието му, което така силно желаех.
Чъби изскочи бързо от мрака, тичайки мълчаливо, но скърцането на предателския пясък под краката му го издаде. Но дори и когато Сюлейман Дада насочи карабината към него, той не се поколеба да продължи право напред.
Разнесе се трясъкът на изстрела и от дулото бликна дълъг пламък, но още преди гърмежа аз вече бях по средата на разстоянието, разделящо ме от огромния чернокож мъж. Успях да зърна с крайчеца на окото си, че Чъби политна към земята, а после Сюлейман Дада започна да извръща карабината обратно към мен.
Отблъснах встрани цевта на карабината и нанесох удар с рамо в гърдите му. Ударът ми трябваше да счупи ребрата му като на покосена от автомобил жертва, но вместо това открих, че силата на устрема ми се омекоти от дебелата като вата черна плът. Сякаш се нахвърлих върху пухен дюшек и макар че отстъпи няколко стъпки назад, изпускайки карабината, Сюлейман Дада остана изправен на яките си като дънери крака. Преди да успея да запазя равновесие, той ме обгърна в огромната си мечешка прегръдка.
Вдигна ме във въздуха и ме притегли към огромните си като планина меки гърди, хващайки и двете ми ръце и държейки ме така, че не можех да запъна краката си в пясъка, за да се противопоставя на тежестта и силата му. Усетих, че ме обзема отчаяние, щом почувствах силата му, която не бе просто брутална мощ, а нещо толкова могъщо и тежко, че сякаш беше безгранична, почти като непрестанните тласъци на морските вълни.
Опитвах се да се освободя от прегръдката му, ритайки и блъскайки с колене и лакти, но усилията ми не доведоха до нищо съществено и не правеха никакво впечатление на исполина. Тъкмо обратното, обхваналите ме мощни ръце започнаха да стягат още по-силно, сякаш тялото ми бе обвито от някакъв огромен питон. Тутакси усетих, че ме обзема паника. Дърпах се и се борех като обезумял в обятията му без никакъв резултат, а когато натисна с още по-голяма сила върху мен, дишането му стана тежко, гърдите му започнаха да свирят и той започна да ме превива, изгърбвайки мощните си рамене и принуждавайки ме да превия гръб така, че още малко и гръбнакът ми щеше да се пречупи.
Извих главата си назад, посегнах с разтворена уста и забих зъбите си в широкия сплескан нос. Захапах здраво, изпълнен с отчаяние, и почувствах съвсем ясно как зъбите ми разкъсаха кожата и хрущяла на носа му, а устата ми мигновено се напълни с топла солена кръв с метален привкус. Също като някой пес на борби с кучета аз започнах да го давя и да дърпам носа му.
Сюлейман изрева от болка и ярост. Отпусна мощната хватка, с която едва не пречупи тялото ми, и се опита да изтръгне лицето си от яката ми захапка. В мига, в който ръцете ми останаха свободни, извих рязко тялото си и успях да стъпя здраво с двата крака на твърдия мокър пясък, така че можех да вдигна крак за удар. Той бе толкова зает с опитите си да измъкне носа си от зъбите ми, че не можа да избегне удара, и докато политаше назад, аз го изпуснах от захапката си, откъсвайки парче живо месо.
Изплюх отвратителната хапка, но топлата му кръв потече надолу към брадичката ми и едва устоях на изкушението да се спра и да я изтрия.
Сюлейман Дада бе паднал по гръб, захвърлен върху пясъка като някаква огромна осакатена черна жаба, но нямаше да остане задълго безпомощен, трябваше да му нанеса поразяващ удар, и то в единствената уязвима част на тялото му.
Скочих високо във въздуха и при падането исках да му нанеса удар с коляно в гърлото. Целта ми бе да го блъсна с цялата тежест на тялото си, увеличена от ускорението, и да смажа ларинкса му.
Но той бе бърз като кобра, вдигна двете си ръце, за да предпази гърлото си, и ме хвана, когато се строполих върху него. Пак обгърна тялото ми с дебелите си черни ръце и двамата се затъркаляхме надолу по брега, вкопчени един в друг, в топлата плитка вода на лагуната.
И най-елементарното сравнение на теглото на двама ни показваше, че той ме превъзхожда. Покачи се върху мен, от разкъсания му нос капеше кръв, а той продължаваше да реве от ярост. Натисна ме в плитчината с цялата си сила, бутайки главата ми под повърхността на водата и мачкайки гърдите ми.
Започнах да се давя. В дробовете ми сякаш се разгоря огън, а от невъзможността да дишам пред очите ми заиграха безброй искрици. Усещах, че силите ме напускат и че почвам да губя съзнание.
Когато се разнесе изстрелът, звукът му бе тъп и приглушен. Не разбрах какво точно стана, но после почувствах, че Сюлейман Дада потръпна и се вцепени, силите му започнаха да го напускат, а тежкото му тяло се плъзна встрани и падна във водата.
Седнах, кашляйки и поемайки въздух с широко отворена уста, а от косата ми се стичаха струйки вода и пълнеха очите ми. Видях на светлината на падналото фенерче Шери Норт, която бе коленичила на пясъка досами водата. Все още стискаше карабината с превързаната си ръка, а лицето й беше пребледняло и изплашено.
Сюлейман Дада плуваше по лице в плитката вода до мен и полуголото му тяло проблясваше мътно като заседнал в плитчините кит. Изправих се бавно със стичаща се от дрехите ми вода и тя ме зяпна, ужасена от онова, което беше направила.
– О, Господи – прошепна Шери, – ами че аз го убих. О, Боже!
– Скъпа – изпъшках аз. – Това е най-добрата ти постъпка през целия ти живот – и тръгнах залитайки към мястото, където лежеше Чъби.
Той се опитваше да седне с неуверени движения.
– Спокойно, Чъби – заповядах му аз и вдигнах фенерчето. По ризата му имаше прясна кръв, разкопчах я и разкрих мощните му кафяви гърди.
Раната му беше ниско вляво, но куршумът беше пробил белия дроб. Видях пенещите се мехурчета, които излизаха от тъмната дупка при всяко вдишване. Виждал съм достатъчно огнестрелни рани, за да мога да кажа, че съм специалист, и разбирах, че раната на Чъби бе много лоша.
Той ме следеше с поглед.
– Как ти се струва? – прошепна той. – Не ме боли.
– Чудесно – мрачно отвърнах аз. – Когато пиеш бира, тя ще изтича от дупката – той се усмихна криво и аз му помогнах да седне. Отворената рана на гърба му беше малка и с гладки ръбове, защото карабината беше заредена с оловни куршуми, и беше малко по-широка от раната на гърдите му. Куршумът не беше се сплескал в костите.
Извадих от аптечката два бинта и превързах раните, преди да му помогна да се качи в лодката. Шери беше разпънала един от матраците и го завихме с одеяла.
– Да не забравиш Анджело – прошепна той. Открих дългия брезентов вързоп там, където беше го изпуснал Чъби, и с насълзени очи вдигнах тялото на Анджело, а после го примъкнах до носа на лодката.
Избутах лодката, докато водата не стигна до кръста ми, а после се прехвърлих на борда и включих моторите. Единствената ми грижа сега бе да осигуря необходимата медицинска помощ на Чъби, но преходът ни през островчетата до Сейнт Мери щеше да бъде доста дълъг.
Шери седна до Чъби на дъното на лодката, опитвайки се да облекчи мъките му по някакъв начин, а аз застанах на кърмата между двигателите и избирах най-късия път през дълбоките води на протока, преди да поема курс на юг под осеяното със студени бели звезди небе, понесъл товара от ранена, умиращ и умрял.
Бяха изминали вече почти пет часа, откакто тръгнахме, когато Шери се изправи до увития в одеяла Чъби и се промъкна към кърмата при мен.
– Чъби иска да говори с теб – тихо каза тя, а после развълнувано се наведе към мен и ме погали по бузата със студените пръсти на здравата си ръка. – Той си отива, Хари – с безутешна мъка добави тя.
Предадох й управлението на лодката.
– Виждаш ли ония две ярки звезди – посочих аз към едрите звезди на Южния кръст, – дръж курс право към тях – и се промъкнах към лежащия Чъби.
В първия миг той сякаш не можеше да ме познае, а аз коленичих до него и се заслушах в равномерното му и спокойно дишане. Накрая усети, че съм дошъл при него. Очите му проблеснаха под светлината на звездите и вдигна поглед към мен, а аз се наведох още по-ниско, така че лицата ни се приближиха само на няколко инча разстояние.
– Ама какви риби сме ловили с теб, Хари – прошепна той.
– Още много ще ловим – отвърнах аз. – С тия неща, дето возим на борда, ще можем да си купим наистина хубава лодка. Двамата с теб ще хванем още много едри риби през следващия сезон – бъди сигурен.
После замълчахме задълго, докато не усетих, че ръката му ме търси. Хванах я и я стиснах здраво. Усетих загрубялата му длан, покрита със стари рани от премеждията му с огромните риби.
– Хари – прошепна с толкова немощен глас, че едва успях да го чуя сред рева на моторите и наведох ухо към устните му. – Хари, сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал досега. Обичам те бе, човек – зашептя той. – Обичам те повече от собствения си брат.
– И аз те обичам, Чъби – казах аз и ръката му продължаваше да ме стиска здраво още доста време, а после се отпусна. Продължавах да седя до него, докато голямата му груба лапа бавно изстиваше в ръцете ми, а зората започваше да се издига над мрачното и тъмно море.
През следващите няколко седмици двамата с Шери рядко напускахме уютното ни убежище при Залива на костенурките. Изпълнени с горест, двамата стояхме един до друг в гробището, докато погребваха приятелите ни, а веднъж отидох сам с колата до крепостта и прекарах два часа с президента Годфри Бидъл и инспектор Уоли Андрюс, но през останалото време бяхме съвсем сами и чакахме раните ни да зараснат.
Телесните ни рани зарастваха много по-бързо, отколкото очаквахме, но мъката в душите ни не изчезваше. Една сутрин, докато превързвах ръката на Шери, забелязах, че по връхчетата на пръстите й са се появили перленобели петънца сред оздравяващата плът, и разбрах, че ноктите й са започнали отново да растат. Благодарих на Бога, че издължените й изящни ръце няма да загубят красотата си.
Дните ни не бяха весели, защото спомените бяха прекалено пресни и все още скърбяхме за Чъби и Анджело, а наред с това двамата осъзнавахме, че рано или късно в отношенията ни ще настъпи разрив. Можех да предположа колко трудно й е да вземе решение и й прощавах моментните изблици на гняв, както и мрачните мигове на мълчание – а също и дългите й отсъствия от хижата, когато с часове обикаляше безлюдния бряг или пък сядаше усамотена някъде далеч към края на залива.
Накрая разбрах, че е достатъчно силна да посрещне онова, което ни чакаше. Една вечер споменах за съкровището за пръв път, откакто бяхме се върнали на Сейнт Мери.
Сега то беше заровено под основите на хижата. Шери ме слушаше мълчаливо, докато седяхме на верандата, пиейки уиски и слушайки плисъка на нощните вълни върху брега.
– Искам да започнеш приготовленията за изпращането на ковчега. Наеми кола в Цюрих и замини за Базел. Там съм ти запазил стая в хотел „Червеният бик“. Избрал съм ти този хотел, защото там има подземен паркинг и познавам главния администратор. Името му е Макс. Той ще уреди една катафалка да отиде до самолета. Ти ще играеш ролята на опечалената вдовица и ще закараш ковчега до Базел. Ще прехвърлим ковчега на паркинга, а ти ще се договориш с моя банкер да изпрати една бронирана кола, която ще откара главата на тигъра в трезора на банката.
– Значи всичко си подготвил, така ли?
– Надявам се – отвърнах аз и си сипах още едно уиски. – Името на банката ми е „Фал и синове“ и ще търсиш мосю Шалон. Когато се видиш с него, ще му кажеш името ми и номера на сметката ми – 1066, като годината на битката при Хейстингс. Трябва да се договориш с мосю Шалон да подготви някакво помещение, където да поканим експерти за оценка на главата…
Продължих да й обяснявам подробно направеното вече от мен, а тя ме слушаше съсредоточено. От време на време задаваше по някой въпрос, но предимно слушаше, а накрая измъкнах самолетния билет и тънка пачка пътнически чекове, които щяха да са й достатъчни.
– Ти вече си ми направил и резервация? – стреснато ме попита тя и след като й кимнах, разтвори самолетния билет. – Кога тръгвам?
– Утре с обедния самолет.
– А ти кога ще дойдеш?
– Три дни по-късно със същия самолет, с който ще пътува и ковчегът – в петък. Ще пристигна с полета на БОАК в един и трийсет след обяд. Ще имаш достатъчно време да подготвиш всичко и да дойдеш да ме посрещнеш.
Последната ни нощ бе изпълнена с любов и нежност както винаги, но усещах, че Шери е тъжна – сякаш си вземаше сбогом завинаги.
На разсъмване делфините ни посрещнаха при входа на залива и по-голямата част от сутринта прекарахме в игри с тях, а после заплувахме бавно назад към брега.
Закарах я до летището със стария пикап. Докато пътувахме, тя мълчеше почти през цялото време и поиска да ми каже нещо, но бе толкова объркана, че не можах да я разбера. Успях да чуя нещо като: „ако нещо се случи с нас, е, искам да кажа, че няма нищо вечно, нали така…“
– Продължавай – казах аз.
– Не, няма нищо. Просто искам да се опитаме да си простим един на друг – ако нещо се случи с нас. – Повече нищо не каза, а в салона за заминаващи пътници ме целуна бързо и се притисна към мен, обгърнала ме с две ръце, после се обърна и тръгна решително към самолета. Докато се качваше по стълбичката, нито се обърна, нито ми махна с ръка.
Изчаках, докато самолетът се издигаше бързо и се насочваше над крайбрежния проток към континента, а после потеглих бавно назад към Залива на костенурките.
Без нея къщата бе съвсем пуста и докато лежах в широкото легло през онази нощ под мрежата против комари, си дадох сметка, че рискът, който се готвех да предприема, си заслужаваше. Твърде голямо изпитание, но необходимо. Ясно ми бе, че трябва да я върна тук. Без нея всичко губеше смисъл. Трябваше да заложа на такава карта, която да бие козовете на онези, които властваха над нея. Но тя трябваше и сама да направи своя избор, а от своя страна аз щях да направя всичко необходимо, за да я спечеля.
На сутринта отидох с колата в града и след като двамата с Фред Кокър спорихме надълго и нашироко, премятайки пари и обещания до безкрай, той отвори двукрилата врата на склада и аз вкарах пикапа до катафалката. Натоварихме един от най-хубавите му ковчези, изработен от тиково дърво, със сребърни дръжки и червено кадифе отвътре. Покрих го с брезентово платнище и се прибрах при Залива на костенурките. След като напълних ковчега и пристегнах с болтове капака, той тежеше почти петстотин фунта.
Когато се върнах с колата в града, бе вече съвсем тъмно и „Лорд Нелсън“ затваряше, а аз още не бях приключил с приготовленията си. Все пак успях да пийна едно на крак и се върнах до Залива на костенурките, за да опаковам старата си войнишка торба.
На следващия ден по обяд, двайсет и четири часа преди уговорената ни среща с Шери Норт, взех самолета за континента и същата вечер се прекачих на самолета на БОАК от Найроби.
Никой не ме чакаше на летището в Цюрих, защото бях пристигнал цял ден по-рано, и след като бързо минах митническия и граничния контрол, влязох в салона за пристигащи пътници.
Проверих багажа си, преди да продължа с изпълнението на последните детайли от плана ми. Разбрах, че на следващия ден в един и двайсет има полет, който напълно ме удовлетворяваше. Направих си резервация в една посока, а после застанах пред бюрото на „Суисер“ и изчаках, докато русокосата хубавица в униформата на компанията се освободи, след което започнах да й обяснявам надълго и нашироко. В началото тя бе непреклонна, но аз пуснах в ход изпитаната си усмивка с премрежен поглед, докато накрая тя отстъпи и започна да се хихика съучастнически.
– Утре на работа ли сте? – плахо попитах аз.
– Да, мосю. Не се притеснявайте, тук съм.
Разделихме се като приятели, взех багажа си и хванах такси за цюрихския „Холидей Ин“, който бе съвсем наблизо. Хотелът беше същият, в който преди време бях се вълнувал толкова много дали ще оживее холандският полицай. Поръчах си питие, изкъпах се и се разположих пред телевизора. И спомените изплуваха пред мен.
Малко преди обяд на следващия ден седнах в кафенето на летището, преструвайки се, че чета „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, и наблюдавайки салона на пристигащите над разгънатия вестник. Вече бях предал багажа си и получил бордна карта. Оставаше ми само да отида до изхода за отвеждане към самолета.
Облечен бях в нов костюм, купен същата сутрин, с цвят мишосиво и такава странна кройка, че никой от познатите ми не би повярвал, че може да се явя в подобен вид на публично място. Костюмът бе два номера по-голям и около тялото си бях увил хавлиени кърпи, взети от хотела, които напълно променяха външността ми. Сам бях подкъсил косата си, придавайки й небрежен вид, и бях я наръсил с бяла пудра, която ме състаряваше с петнайсет години. Когато се огледах през очилата със златни рамки в огледалото на мъжката тоалетна, сам не можах да се позная.
В един часа и седем минути Шери Норт влезе през вратата на салона. Беше облечена във вълнен пепитен костюм, с кожено палто до глезените и подходяща кожена шапчица с малка козирка като на делова жена. Очите и бяха скрити зад черни очила и когато тръгна сред тълпата от туристи, походката й бе решителна и дръзка.
Стомахът ми се сви на топка, защото всичките ми опасения се потвърждаваха, а вестникът затрепери в ръцете ми. На крачка след нея вървеше дребният, спретнато облечен човек, когото беше ми представила като чичо Дан. На главата си носеше вълнено таке, а на рамото си бе прехвърлил палто. Външният му вид излъчваше напрегнатост повече от всеки друг път и докато вървеше след момичето, той ми приличаше на ловец, който е уверен, че няма да остане с празни ръце.
След него крачеха четирима от хората му. Те се движеха внимателно и предпазливо, облечени в еднакви, безлични дрехи и нищо не убягваше от погледа им.
– О, ти малка негоднице – прошепнах аз, но не можех да си обясня на какво се дължи горчивината ми. Толкова отдавна се досещах за всичко.
Групичката от момичето и петимата мъже се спря по средата на салона и видях как милият чичо Дан дава разпорежданията си. Беше истински професионалист, защото забелязах как претърсва с поглед залата, за да ме открие. Разположи хората си при всички входове за пристигащи пътници.
Шери Норт слушаше мълчаливо с безизразно лице, но не можех да зърна погледа й зад тъмните очила. По едно време чичо Дан й заговори и тя кимна рязко, а после, когато четиримата юначаги заеха местата си, двама от тях застанаха с лице към входовете за пристигащи пътници.
„Махай се оттук, Хари, – предупредително ми прошепна вътрешният ми глас. – Остави тия игрички. Пак си заобиколен от глутница вълци. Бягай, Хари, бягай.“
Точно тогава по микрофона извикаха пътниците за полета, за който си бях направил резервация предишния ден. Станах от масата и се затътрих в евтиния си, размъкнат костюм към гишето на „Суисер“. Дребничката руса служителка в началото не ме позна, но после отвори изненадано уста и ме погледна с широко разтворени очи. Закри с ръка устата си и ме изгледа съучастнически.
– Последната кабина – прошепна тя, – най-близката до изхода за заминаващи – намигнах й и се затътрих нататък. Вдигнах слушалката в телефонната кабина и се престорих, че говоря, но прекъснах връзката и наблюдавах салона през стъклената врата.
По уредбата прозвуча оставеното от мен съобщение:
„Мис Шери Норт, явете се, ако обичате, на гишето за информация“.
Видях през стъклото, че Шери се приближава към гишето и говори със служителката. Русото момиче посочи кабината до мен, а Шери се обърна и тръгна право към съседната кабина. Редицата от телефонни кабини я закриваше от чичо Дан и неговите юначаги.
Коженото палто се олюляваше плавно около стройните й бедра и при всяка крачка лъскавата й черна коса танцуваше по раменете й. Видях, че носи черни кожени ръкавици, за да скрие ранената си ръка, и си казах, че никога досега не бе изглеждала толкова красива, както в мига, в който ме предаваше.
Влезе в кабината до мен и вдигна слушалката. Закачих бързо моята слушалка и излязох от кабината. Когато отворих вратата на нейната кабина, тя се обърна и ме изгледа с досада.
– Е, добре, тъпо ченге – ще ми дадеш ли някакво обяснение или да ти пръсна главата – казах аз.
– Ти! – погледна ме ужасено тя и закри устата си с ръка. Изгледахме се втренчено.
– Какво стана с истинската Шери Норт? – попитах аз и въпросът ми й подейства отрезвяващо.
– Убиха я. Намерихме тялото й – напълно обезобразено – в една каменоломна край Аскот.
– Мани Ресник ми каза, че са я убили… промълвих аз. – Но не му повярвах. И ми се изсмя в лицето, когато се качих на катера, за да се споразумея с него и Сюлейман Дада и да ти спася живота. Нарекох те „Шери Норт“, а той ми се изсмя и ми каза, че съм глупак – усмихнах й се горчиво. – Но е бил прав, нали? Наистина съм бил глупак.
Тя мълчеше и не смееше да ме погледне в очите. Продължавах да говоря, убеден, че предположенията ми се потвърждават.
– И така, след като Шери Норт е била убита, решили са да не съобщават за смъртта й, а да заложат клопка в къщата на семейство Норт. Надявали са се, че убийците ще се върнат да проверят кой се е настанил в къщата или пък че някой друг наивник ще им помогне да попаднат на следата. Избрали са теб за примамка, защото си обучен полицейски водолаз. Така е било, нали?
Тя кимна мълчаливо, но все още не срещаше погледа ми.
– Но е трябвало да те накарат да понаучиш нещо за морските обитатели. Тогава нямаше да хванеш огнения корал и щеше да ми спестиш доста неприятности.
Беше преодоляла първоначалната си изненада от срещата ни. Сега вече можеше да извика чичо Дан и хората му, ако искаше да го направи. Стоеше, без да продума, полуизвърната настрани, а бузите й поруменяха от притеснение въпреки тъмнозлатистия й тен.
– Първата нощ ти се обади по телефона, като си мислеше, че съм заспал. Докладваше на началника си, че глупакът се е появил. Заповядаха ти да ме оплетеш в мрежата си. И – о, миличка – как добре успя да ме оплетеш.
Най-накрая вдигна очи към мен, поглеждайки ме предизвикателно, и ми се стори, че думите напираха зад стиснатите й устни, но не проговори и аз продължих:
– Затова използваше задния вход на магазина на Джими, за да не те видят съседите, които са познавали Шери. Затова двамата наемни убийци на Мани дойдоха да ти изпекат пръстите на газовата печка. Те са искали да разберат коя си ти – защото ти в никакъв случай не си била Шери Норт. Нея вече са я били убили.
Исках и тя да проговори. Мълчанието й ми действаше на нервите.
– Какъв пост заема чичо Дан – инспектор ли е?
– Главен инспектор е – отвърна тя.
– Веднага познах, че е ченге, още щом го видях.
– Ако си знаел всичко, защо изобщо се захвана с тая работа – попита тя.
– В началото само се съмнявах, а когато проумях нещата, вече бях се влюбил до уши в теб като някакъв глупак.
Тя се дръпна назад, сякаш бях я ударил, а аз продължавах безмилостно.
– След всичко, което преживяхме заедно, мислех, че ти е добре с мен. Доколкото знам, когато обичаш някого, не го похарчваш с лека ръка.
– Но аз съм полицайка – сопна ми се тя, – а ти си един убиец.
– Никога не съм убивал човек, ако той не е стрелял първи по мен – отвърнах й аз, – така както и ти уби Сюлейман Дада.
Думите ми я извадиха от равновесие. Започна да заеква и се огледа наоколо, сякаш бе попаднала в капан.
– Ти си крадец – продължи да ме напада тя.
– Да – съгласих се аз. – Някога бях крадец, но то беше много отдавна и оттогава се старая да се поправя. Ако имаше кой да ми помогне, щях да успея.
– Ами трона… – продължи тя, – нали в момента крадеш трона?
– Не, мадам – ухилих й се аз.
– А какво има в ковчега тогава?
– Триста фунта пясък от Залива на костенурките. Когато го видиш, спомни си за приятните ни мигове там.
– Ами тронът – къде е той?
– При неговия законен собственик, народа на Сейнт Мери, представляван от президента Годфри Бидъл.
– И ти си се отказал от него? – недоверчиво ме зяпна тя и ми се стори, че нещо друго просветна в погледа й. – Но защо, Хари, защо?
– Ами нали ти казах, старая се да се поправя.
Отново се вторачихме един в друг и изведнъж видях, че тъмносините й очи се напълниха със сълзи.
– И си дошъл тук, знаейки какво те очаква? – попита тя със задавен глас.
– Исках ти да решиш – казах аз и сълзите й се процедиха като капчици роса през дългите и тъмни мигли. Продължавах решително. – Сега ще изляза от кабината и ще мина през изхода към самолета. Ако никой не повика ченгетата, ще се кача на следващия полет и вдругиден ще си плувам край рифа и ще си играя с делфините.
– Но те ще тръгнат по следите ти, Хари – каза тя, а аз поклатих глава.
– Президентът Бидъл съвсем наскоро промени спогодбите за екстрадиране. Докато съм на Сейнт Мери, никой не може да ме пипне с пръст. Дал ми е дума, че ще бъде така.
Обърнах се и отворих вратата на кабината.
– Но ще бъда дяволски самотен, когато стигна при Залива на костенурките.
Обърнах й гръб и тръгнах бавно и решително към изхода за заминаващи пътници точно когато прозвуча второто повикване за моя полет. Изминах най-дългото и най-опасното разстояние в живота си, а сърцето ми туптеше в такт със стъпките ми. Никой не ме спря, а аз не смеех да се обърна назад.
Щом се настаних на седалката на швейцарския самолет и закопчах колана си, замислих се колко ли време ще й трябва да надвие ината си и да ме последва до Сейнт Мери. Сетих се, че имам да й кажа още много неща.
Трябваше да й кажа, че съм сключил договор да извадя останалите части на златния трон от Топовния проток и да ги предам на представителите на народа на Сейнт Мери. След продажбата на съкровището президентът Годфри Бидъл на свой ред беше ми обещал да ми купи нова дълбоководна яхта – същата като „Танцуващата по вълните“, в знак на благодарност от името на неговия народ.
