Текст книги "Окото на тигъра"

Обратното пътуване до Лондон беше пълен кошмар по разните междуградски автобуси и нощни влакове. Когато слязох на гара Падингтън в десет часа на следващата сутрин, никак не се изненадах, че двамата полицаи, които величествено крачеха по перона, се спряха и ме изгледаха подозрително. Сигурно съм им заприличал на избягал затворник.

Шофьорът на таксито огледа с отегчен поглед двудневната ми брада, подутата устна и подпухналото ми око.

– Да не би мъжът й да се е прибрал по-рано, а приятелче? – попита той, а аз тихо изпъшках.

Шери Норт отвори вратата на апартамента на чичото и ме зяпна изненадано с големите си сини очи.

– Боже мой, Хари! Какво, за Бога, стана с теб? Изглеждаш ужасно.

– Благодаря – казах аз. – Ти наистина ме зарадва.

Шери хвана ръката ми и ме придърпа да вляза.

– Направо си изкарах ума. Два дена. Обадих се дори и в полицията, звънях по болниците – къде ли не.

Чичото се въртеше някъде отзад и присъствието му ме дразнеше. Отказах на поканата да се изкъпя и да си сменя дрехите – и вместо да остана, поведох Шери с мен към „Уиндзър Армс“.

Докато се къпех и бръснех, оставих вратата на банята отворена, за да можем да си говорим, и макар че не я виждах, докато бях във ваната, почувствах, че помежду ни се заражда някаква непринудена интимност, която много ме радваше.

Разказах й подробно как ме бяха отвлекли горилите на Мани Ресник, както и за бягството ми, без да правя опити да омаловажавам собственото си героично участие, а тя ме слушаше мълчаливо, от което заключих, че е дълбоко възхитена.

Излязох от банята с увита около кръста хавлиена кърпа и седнах на леглото, за да довърша разказа си, а Шери се зае да лекува раните и подутините ми.

– Ще трябва да се обадиш на полицията, Хари – най-после рече тя. – Опитали са се да те убият.

– Шери, мило мое момиче, престани да ми говориш за полицията, ако обичаш. Почваш да ме ядосваш.

– Но, Хари…

– Остави полицаите и поръчай нещо за хапване. Не помня откога не съм ял.

От кухнята на хотела ни донесоха чудесно приготвен на скара бекон, домати, пържени яйца, препечен хляб и чай. Докато се хранех, размишлявах за последните бързо развили се събития, свързвайки ги с нещата, които вече ни бяха известни, и какво трябва да предприемем оттук нататък.

– Между другото, ти също си била в черния им списък. Не са възнамерявали само да ти изпекат пръстите на скара. Мани Ресник беше убеден, че неговите момчета са те премахнали… – върху красивото й лице се изписа израз на недоумение. – Очевидно са искали да се отърват от всички, които са поназнайвали нещичко за „Утринна светлина“.

Взех си още от яйцата и бекона и задъвках мълчаливо.

– Сега поне знаем нещо определено. Наетата яхта на Мани – която случайно се нарича „Мандрейк“ – изглежда много бърза и мощна, но на него все пак ще му трябват три-четири седмици, за да стигне до островите. Имаме достатъчно време.

Тя ми сипа чай, добавяйки накрая млякото, точно както го обичах.

– Благодаря, Шери, ти си истински ангел хранител – тя ми се изплези, а аз продължих. – Каквото и да е онова, което търсим, то със сигурност е нещо изключително. Яхтата, която е наел Мани, прилича на яхтата на кралицата. Вероятно е платил около сто хиляди лири за тая хубава играчка. Господи, как ми се ще да знам какво има в тия пет сандъка. Опитах се да изкопча нещичко от Мани, но той ми се изсмя. Каза ми, че съм знаел какво има в тях, иначе нямало да се излагам на толкова опасности…

– О, Хари – с просветнало лице рече Шери. – Ти ми каза лошите новини – сега се приготви да чуеш добрите.

– Готов съм да ги чуя.

– Нали помниш бележката на Джими върху писмото – „Б. муз“?

– Бакалавър по музика, нали?

– Не, глупчо – Британския музей.

– Боя се, че не те разбирам.

– Споменах за нея на чичо Дан. Той веднага разбра за какво става въпрос. Това е отпратка за някаква книга в библиотеката на Британския музей. Той притежава читателска карта. Прави проучвания за някаква книга и често работи там.

– Можем ли да влезем?

– Ще използваме неговата карта.

Прекарах почти два часа в чакане под огромния купол в златисто и синьо на библиотеката на Британския музей и толкова много ми се пушеше, че гърдите ми сякаш бяха стегнати в менгеме.

Не знаех какво точно чакам – просто бях попълнил картончето със заявката, посочвайки отбелязания от Джими номер. Когато библиотекарката най-после постави пред мен някакъв дебел том, аз го грабнах нетърпеливо.

Книгата беше оригиналното издание на „Секър и Уорбърг“ от 1963 година. Авторът й бе доктор П. А. Рийди, а изписаното със златни букви заглавие бе: „НАЙ-ПРОЧУТИТЕ ИЗЧЕЗНАЛИ СЪКРОВИЩА НА СВЕТА“.

Гледах неразтворената книга, макар да умирах от нетърпение да я разлистя, и си мислех по какво ли щастливо стечение на обстоятелствата Джими Норт бе попаднал на тоя сборник със загадки от миналото. Дали първо бе прочел книгата поради обсебилата го мания да се занимава с корабокрушения и морски съкровища и после бе попаднал на купчината стари писма. Никога нямаше да го узная.

Книгата имаше четирийсет и девет глави, като всяка от тях бе посветена на отделна тема. Прочетох внимателно списъка.

Описани бяха златни съкровища на ацтеките, златната колекция на Панама, скрити пиратски съкровища, изчезнала златна мина в Скалистите планини на Северна Америка, долината на диамантите в Южна Африка, корабите със съкровища на Великата армада, кораба „Лютин“, натоварен със златни кюлчета, от който компанията „Лойдс“ бе успяла да спаси прочутата камбана на „Лютин“, златната колесница на Александър Велики, други кораби със съкровища – както старинни, така и съвременни – от Втората световна война, та чак до заграбеното от Троя, съкровищата на Мусолини, папа Йоан, цар Дарий, римски пълководци, плячки на капери и пирати, съкровища от времето на варварите и от златния век на полуостров Коромандел в Бенгалия. Описанията изобилстваха с доказани истини и измислици, с исторически факти и предположения. Съкровищата на изчезнали градове и забравени цивилизации, от Атлантида до приказния златен град в пустинята Калахари – имаше какво ли не и не знаех откъде да започна.

Прелистих с въздишка предговора и уводните бележки и разтворих книгата на първа страница. Започнах да чета.

До пет часа бях успял да прегледам бегло шестнайсет глави, които явно нямаха никакво отношение към съдбата на „Утринна светлина“, и бях изчел подробно пет други, като вече почвах да разбирам защо Джими Норт е могъл да се запали толкова от романтиката и вълнуващите описания на търсачите на съкровища. И аз започвах да се вълнувам от разказите за изчезнали богатства, които сякаш само чакаха да бъдат прибрани от някого с достатъчно късмет и сила на духа, за да ги открие.

Погледнах към новия японски часовник, който бях си купил, след като загубих омегата, и излязох бързо през високия каменен изход на музея, откъдето свих по „Грейт Ръсел стрийт“, за да се срещна с Шери. Тя ме чакаше в претъпкания бар към ресторанта на „Бягащия елен“.

– Извинявай – рекох аз. – Загубих представа за времето.

– Хайде – грабна ме за ръка тя. – Умирам от жажда и от любопитство.

Жаждата й утолих с халба бира, но любопитството й можах само да възбудя още повече, като й съобщих заглавието на книгата. Искаше да ме прати обратно в библиотеката, преди още да съм свършил обяда си от шунка и пуйка, който бях си взел от бюфета на самообслужване зад бара, но аз не отстъпих и даже успях да изпуша половин пура, преди да ме измъкне на студа.

Дадох й ключа от стаята ми в „Уиндзър Армс“, качих я на такси и й казах да ме чака там. После се върнах бързо в читалнята.

Следващата глава на книгата бе озаглавена „Великият Могол и индийският трон с тигъра“.

Тя започваше с кратко историческо описание, разказващо как Бабур, потомъкът на Чингис хан и Тимур, двамата най-жестоки завоеватели в средните векове, пресякъл планините и стигнал до Северна Индия, където основал Монголската империя. Веднага почувствах, че въведението има някакво отношение към интересуващия ме въпрос, тъй като „Утринна светлина“ беше потеглила от същия древен континент.

Повествованието описваше царуването на знаменитите приемници на Бабур, мюсюлманските владетели, които притежавали огромно могъщество и влияние, построили величествени градове и оставили на поколенията такива паметници на човешката цивилизация като Тадж Махал. Накрая бе описан упадъкът на династията и унищожаването й през първата година на метежите в Индия, когато отмъщаващите си британски войници превзели и плячкосали древната цитадела и крепост в Делхи – разстрелвайки незабавно монголските принцове и изпращайки на заточение стария император Бахадур Шах.

По-нататък авторът насочваше вниманието си към по-близкото историческо минало:

През 1665 година френският пътешественик и търговец на диаманти Жан-Батист Таверние посетил двореца на монголския император Орангзеб. Пет години по-късно той издал в Париж прочутите си „Пътувания в Ориента“. Очевидно е бил спечелил особеното благоразположение на мюсюлманския император, защото е успял да влезе в приказно богатата съкровищница на цитаделата и да опише подробно съхраняваните в нея несметни богатства. Сред тях е имало един диамант, наречен от него „Великият Могол“. Таверние претеглил камъка и го оценил със стойност от 280 карата. Според описанието му огромният диамант притежавал изключителен блясък, а на цвят бил прозрачен и бял „като голямата Северна звезда в небесата“.

Домакинът на Таверние му съобщил, че камъкът бил изкопан в прочутите мини Голконда някъде около 1650 година и че необработеният диамант е бил с невероятните 787 карата.

Камъкът бил шлифован във вид на изящно очертана роза, но не бил симетричен – едната му страна била по-изпъкнала. Оттогава няма други сведения за камъка и мнозина смятат, че Таверние всъщност е видял „Кохинор“ или „Орлов“. Много малко вероятно е обаче такъв опитен наблюдател и изкусен бижутер като Таверние да е сгрешил в преценката си за каратите. Преди да бъде повторно обработен в Лондон, диамантът „Кохинор“ е тежал само 191 карата и със сигурност не е бил шлифован във вид на роза. Диамантът „Орлов“, макар и да е шлифован като роза, е бил и все още е симетричен скъпоценен камък и тежи 199 карата. Описанията и на двата камъка съвсем не отговарят на посочените от Таверние сведения и по всичко личи, че е съществувал някакъв огромен бял диамант, който е изчезнал безследно.

Когато през 1739 година персийският Надир Шах навлязъл в Индия и завладял Делхи, той не направил никакви опити да задържи превзетата страна, а се задоволил с плячката на ценности, между които бил и диамантът „Кохинор“ и тронът с пауна на Джехан Шах. Напълно вероятно е алчният грабител от Персия да не е забелязал диаманта „Великият Могол“ и след оттеглянето му, лишеният от своя традиционен трон тогавашен монголски император Мохамед Шах, да е заповядал да му направят нов трон. Но появата на новата скъпоценност е била забулена в дълбока тайна и макар в източните предания да се споменава за нейното съществуване, до наши дни не са стигнали други сведения от европеец, освен посочените от Таверние.

В дневника на сър Томас Дженинг, английския посланик при двора на монголския император в Делхи, дадената му през 1747 година аудиенция е описана така: „Императорът беше облечен в скъпи коприни и накичен с цветя и скъпоценни камъни. Седеше на висок златен трон във формата на разярен тигър, със зинала уста и с едно-единствено блестящо око като на циклоп. Тялото на тигъра беше изкусно изработено от най-различни скъпоценни камъни. Негово величество бе достатъчно великодушен да ми позволи да се приближа до трона и да разгледам окото на тигъра, за което той ме увери, че е направено от едър диамант, наследен от царуването на неговия прадядо Орангзеб.“

Дали пък „Великият Могол“ на Таверние не е бил вече вграден в индийския трон с тигъра? Ако е било така, тогава ще трябва да повярваме на странната поредица от събития, с която ще завършим разказа за това изчезнало съкровище.

На 16 септември 1857 година в Делхи започнали отчаяни улични боеве с много убити и ранени и в крайна сметка метежът завършил без резултат, тъй като британски войски и подкрепящи ги местни бойци успели да отблъснат разбунтуваните индийски части и да превземат древната крепост, която се извисявала над града.

Докато траели боевете в града, един отряд от 101-ви полк, съставен от верни индийски войници и под командването на двама английски офицери, получил заповед да премине през реката и да заобиколи стените на крепостта, за да овладее северния път. Задачата на отряда била да отреже пътя за отстъпление на водачите на метежа и да попречи на членовете на монголското царско семейство да избягат от съсипания град.

Двамата английски офицери били капитан Матю Лонг и полковник сър Роджър Гудчайлд…

Името веднага ми се наби в очите, но не само защото някой бе го подчертал с молив. На полето на страницата, пак с молив, бе изписан един от характерните за Джими Норт удивителни знаци. Младият господин Джеймс се е отнасял непочтително към книгите, дори и към съчиненията, принадлежащи на такава достопочтена институция като Британския музей. Открих, че отново бях се разтреперил и бузите ми пламнаха от вълнение. Пред очите ми стоеше последната липсваща частица от ребуса. В книгата беше описано всичко и погледът ми зашари бързо по буквите.

Никога няма да стане известно какво се е случило през онази нощ на пустия път през индийската джунгла – но шест месеца по-късно капитан Лонг и индиецът Субахдар Рам Панат дали показания за полковник Гудчайлд пред военния съд.

Те разказали как били отрязали пътя за отстъпление на група индийски благородници, бягащи от подпаления град. В групата имало трима мюсюлмански проповедници и двама принцове от благородно потекло. В присъствието на капитан Лонг единият от принцовете се опитал да откупи свободата на всички пленници, предлагайки на британските офицери огромно съкровище – златен трон във формата на тигър с око от диамант.

Офицерите се съгласили и принцовете ги повели през гората към една джамия сред джунглата. В двора на джамията имало шест волски коли. Коларите били изчезнали, а когато британските офицери слезли от конете и проверили товара на колите, те наистина се уверили, че там имало златен трон, представляващ статуя на тигър. Тронът бил разрязан на четири отделни части, за да бъде превозван по-лесно – задните крака, трупа, предните крака и главата. Отделните части били поставени върху слама и когато ги осветили с фенерите, вградените в златото скъпоценни и полускъпоценни камъни заблестели ярко.

После полковник Гудчайлд наредил принцовете и свещениците да бъдат незабавно разстреляни. Изправили ги пред външната стена на джамията и ги изпратили на оня свят със залп от карабини. Полковникът лично обиколил повалените благородници и ги доубил със служебния си револвер. После хвърлили труповете им в кладенеца до стените на джамията.

След това двамата офицери се разделили, като капитан Лонг повел по-голямата част от индийски войници и се върнал в града, за да охранява стените на крепостта, а полковникът, Субахдар Рам Панат и петнайсет бойци отпътували с волските коли.

Субахдар описал пред военния съд как са превозили ценния товар на запад, преминавайки през позициите на англичаните благодарение на полковника. Останали на бивак в продължение на три дни до някакво селце. Местният дърводелец и двамата му сина сковали под строгия надзор на полковника четири груби сандъка, в които поставили частите на трона. Полковникът междувременно се заел да свали от статуята вградените в златото скъпоценни камъни. Мястото на всеки камък било внимателно отбелязано върху изготвен от самия полковник чертеж, а самите те били номерирани и подредени в желязна ракла като използваните за съхранение на монети железни сандъци, с които армейските ковчежници обикаляли бойните части.

Когато тронът и скъпоценните камъни били опаковани в сандъците и желязната ракла, те отново били натоварени на волските коли и пътуването към железопътната гара при Алахабад продължило.

Нещастният дърводелец и синовете му били заставени да се присъединят към конвоя. Субахдар си спомнил, че когато пътят навлязъл в някаква гъста гора, полковникът слязъл от коня си и повел тримата занаятчии към дърветата. Разнесли се шест пистолетни изстрела и полковникът се върнал сам.

Спрях да чета и се замислих за личността на полковника. Щеше ми се да мога да го запозная с Мани Ресник, двамата биха си допаднали много. Усмихнах се на внезапното ми хрумване и зачетох нататък.

Конвоят стигнал до Алахабад на шестия ден и полковникът се възползвал от привилегиите си, за да бъдат натоварени с предимство неговите пет сандъка на военния влак за Бомбай. След като успял да го уреди, предвожданият от него малък отряд се присъединил към полка в Делхи.

Шест месеца по-късно капитан Лонг, подкрепен от индийския подофицер Рам Панат, дал показанията си срещу командира. Можем да предположим, че крадците са се изпокарали и че полковник Гудчайлд вероятно си е рекъл, че е по-добре да вземе всичко сам, отколкото да го дели на три. Но дори и да е било така, оттогава насам няма никакви сведения за местонахождението на съкровището.

Процесът в Бомбай станал много известен и бил широко отразен в Индия и в Англия. Но слабото място в обвиненията на прокурора било, че налице нямало нищо заграбено, а мъртвите не говорят.

Полковникът бил признат за невинен, но поради развихрилия се скандал го принудили да си подаде оставката и да се върне в Лондон. Дори да е успял по някакъв начин да вземе със себе си диаманта „Великият Могол“ и златния трон с тигъра, по-нататъшната му кариера не дава никакви доказателства да е притежавал голямо богатство. В съдружие с една известна лондонска дама той отворил игрален дом на „Бейзуотър роуд“, който бързо се сдобил с лошо име. Полковник сър Роджър Гудчайлд починал през 1871 година, вероятно от сифилис в трети стадий, с който се сдобил по време на забележителната си кариера в Индия. Смъртта му възкресила легендите за приказния трон, но те бързо били забравени поради липсата на твърди доказателства и обичащият забавленията джентълмен отнесъл тайната в гроба си.

Заглавието на настоящата глава може би трябваше да бъде „Съкровището, което никога не е съществувало“.

„Не на мен тия – весело си казах аз. – Съществувало е – и съществува.“ И започнах отново да чета от началото на разказа, но сега си вземах подробни бележки, за да зарадвам Шери.