Текст книги "Окото на тигъра"

По-късно научих, че Хенри Уолас, един от ловците на морски костенурки от Сейнт Мери, бил излязъл на лов из атолите и когато станал от сламената си постеля, видял, че „Танцуващата по вълните“ е заседнала след отлива върху пясъчната ивица на лагуната и че наоколо й се върти ято чайки. После прегазил пясъчния нанос и се покатерил през борда, за да надникне в касапницата, в която беше се превърнала палубата на „Танцуващата“.

Исках да му кажа колко съм му благодарен, че е дошъл, щеше ми се да му обещая, че до края на живота му ще го черпя с бира – но наместо да проговоря, започнах да хлипам неудържимо, облян в сълзи. Нямах сили дори да се разплача.

– Е, заради някаква си драскотина – възкликна Макнаб. – Какво толкова е станало? – и вкара решително сондата.

Докато той правеше още нещо на гърба ми, изпъшках от болка, а ако имах сили, щях да стана от леглото и да вкарам същата сонда в най-подходящата за целта дупка в тялото му. Но само простенах безпомощно.

– Хайде де, докторе. Не са ли те учили, че има разни лекарства като морфин навремето, когато е трябвало да те скъсат на изпитите?

Макнаб се извърна с лице към мен. Той бе закръглен и с мораво лице, на около петдесет години, с посивяла коса и мустаци. Дъхът му беше достатъчен, за да ме упои.

– Хари, момчето ми, та морфинът струва пари, а ти как ще си платиш за лечението – чрез здравната си застраховка или ще покриеш всички разходи?

– Току-що се реших – ще си платя като частен пациент.

– И много добре си решил – съгласи се Макнаб. – При тия доходи, които имаш – той кимна на сестрата. – Тогава всичко е наред, скъпа, сложи на мистър Хари малко морфин, преди да продължим – докато я чакаше да приготви инжекцията, той продължи да ме успокоява. – Снощи ти преляхме шест банки чиста кръв, беше почти обезкървен. Изсмука я всичката като сюнгер.

Е, никой не допуска, че на Сейнт Мери лекарският занаят ще се упражнява от някое от светилата на медицината. Склонен бях да повярвам на носещите се на острова слухове, че той е съдружник в погребалното бюро на Фред Кокър.

– Колко ще ме държите тук, докторе?

– Не повече от месец.

– Цял месец! – напънах се да се надигна, но двете сестри се впуснаха да ме задържат, което не изискваше голямо усилие. Едва ли можех да повдигна глава. – Не мога да си позволя цял месец. Господи, та сега сме в разгара на сезона. Следващата седмица очаквам нови клиенти…

Сестрата побърза да вземе спринцовката.

– … Да не искате да се разоря? Не мога да си позволя да откажа на нито един клиент…

Сестрата ми заби иглата.

– Хари, приятелю, за теб сезонът е свършил. Вече няма да можеш да ловиш риба.

Той започна да вади парченцата от костта и оловото, докато си тананикаше весело. Морфинът премахна болката, но не и отчаянието ми. Ако „Танцуващата“ и аз пропуснехме половината сезон, ние просто щяхме да се разорим. Отново бях изправен пред пълен провал. Господи, колко ги мразя пустите му пари!

Макнаб ме превърза със снежнобели бинтове и добави още сияйни перспективи:

– Подвижността на лявата ти ръка ще бъде ограничена, Хари. Вероятно винаги ще бъде леко вдървена и по-слаба, но пък ще можеш да показваш на момичетата хубавите си белези – той свърши с навиването на превръзката и се обърна към сестрата: – Сменяй превръзките на всеки шест часа, промивай раните с еузол и му давай обичайната доза ауреомицитин на всеки четири часа. Дай му три хапчета могадон довечера, а аз ще намина утре да го видя – обърна се усмихнат към мен, показвайки развалените си зъби изпод посивелите мустаци. – В коридора са се строили в очакване всички представители на реда и закона. Ще се наложи да ги пусна – съобщи той, отправяйки се към вратата, но се спря и се усмихна отново. – Ама пък дяволски добре си се справил с ония юначаги, насякъл си ги като с права лопата. Добър стрелец си ти, Хари.

Инспектор Дейли бе се издокарал в безупречната си униформа в цвят каки, колосана и чиста, а кожените му колани и каишки бяха излъскани до блясък.

– Добър ден, мистър Флечър. Дойдох да чуя показанията ви. Надявам се, че ще имате достатъчно сили.

– Чувствам се прекрасно, инспекторе. Няма нищо по-хубаво от усещането, след като куршум е пробил гръдния ти кош.

Дейли се обърна към полицая, който го следваше, и му кимна да седне на стола до леглото ми, а докато сядаше и вадеше бележника си, младежът тихо рече:

– Съжалявам, че са ви ранили, мистър Хари.

– Благодаря ти, Уоли, но трябваше да видиш как изглеждат другите.

Уоли бе един от племенниците на Чъби, а аз давах прането си на майка му. Той бе едър и силен младеж с тъмнокафява кожа.

– Видях ги – усмихна се той. – Страшна работа!

– Ако сте готов, мистър Флечър – превзето се намеси Дейли, раздразнен от приказките ни. – Можем да започваме.

– Питайте – рекох аз, тъй като бях вече подготвен. Подобно на всички интересни истории моята щеше да бъде самата истина, с някои пропуски. Не споменах нищо за измъкната от Джеймс плячка, която бях потопил отново край остров Голямата чайка, нито пък обясних на Дейли в кой район сме се въртели. Той, разбира се, искаше да знае именно това, защото непрекъснато се връщаше към него.

– И какво търсеха те?

– Нямам представа. Много внимаваха да не подразбера нещо.

– Къде ставаше всичко това? – настояваше той.

– Във водите отвъд Херинговия риф, на юг от протока Растафа – мястото беше на петдесет мили от пролома при Топовния риф.

– Можете ли да ни покажете точното място, където са се гмуркали?

– Мисля, че не, само в обсег от няколко мили. Просто изпълнявах разпорежданията им.

Дейли захапа раздразнено тънките си мустачки.

– Добре де, вие твърдите, че са ви нападнали без предупреждение – аз кимнах утвърдително. – Защо са го направили – защо им е трябвало да ви убиват?

– Не сме го обсъждали. Нямах възможност да ги попитам – започвах да се изморявам и да се чувствам несигурен, а не исках да продължаваме, за да не направя грешка. – Когато Гътри започна да гърми по мен с неговото оръдие, реших, че не иска да разговаряме.

– Никак не е смешно, Флечър – сухо забеляза той, а аз натиснах бутона до леглото ми. Сестрата сигурно чакаше досами вратата.

– Сестро, много ми е зле.

– Ще трябва да си тръгвате, инспекторе – нахвърли се тя към двамата полицаи като квачка и ги изведе от стаята. После се върна и заоправя възглавниците ми.

Сестрата беше привлекателно малко създание с големи тъмни очи, а тънкото й кръстче бе здраво пристегнато с колан, за да изпъкнат големите й гърди, върху които бе закачила отличителните си знаци. Изпод дръзката й сестринска шапчица надничаха разкошни кестеняви къдрици.

– Как се казвате? – дрезгаво прошепнах аз.

– Мей.

– Сестра Мей, как така не съм ви виждал досега? – попитах аз, докато тя се пресягаше през мен, за да подпъхне одеялото ми.

– Предполагам, че не сте гледали добре, мистър Хари.

– Е, сега вече виждам добре – предната част на кристално – бялата й униформена блуза беше само на няколко инча от носа ми. Тя бързо се изправи.

– Говори се, че сте голям дявол – подхвърли тя. – Сега вече знам, че не са ме излъгали – усмивката й не изчезваше. – А сега трябва да поспите. Силите ще ви потрябват пак.

– Да, тогава пак ще си поговорим – казах аз, а тя се засмя на глас.

През следващите три дни имах достатъчно време за размисъл, защото бяха забранили всякакви посещения, докато не се проведе служебното дознание. Дейли бе поставил един полицай да пази пред вратата на стаята ми, а аз изобщо не се съмнявах, че съм заподозрян в най-гнусно убийство.

Стаята ми беше прохладна и просторна, с добър изглед през обширните поляни към високите индийски смокини с тъмнозелени листа, а отвъд тях се извисяваха яките каменни стени на крепостта с разположените по бойниците топове. Храната беше добра, изобилстваща с риба и плодове, а сестра Мей и аз станахме добри, да не кажа близки, приятели. Тя дори ми донесе тайно бутилка уиски „Чивас Рийгъл“, която криехме в подлогата. От нея научих, че целият остров изгаря от любопитство да разбере нещо за докарания с „Танцуващата по вълните“ товар в Гранд Харбър. Съобщи ми, че са погребали Матерсън и Гътри в старото гробище още на втория ден. Труповете не издържат дълго на подобни географски ширини.

През тия три дни реших, че потопеният от мен вързоп край Голямата чайка е най-добре да си остане там. Досещах се, че отсега нататък очите на мнозина ще започнат да ме следят и че ще бъда в доста неизгодно положение. Не знаех кой и защо ще ме следи. Налагаше се да изчезна за известно време, докато не подразбера откъде може да дойде следващият куршум. Играта не ми харесваше. Можеха да ме оставят без никакви козове, а на мен ми се щеше аз да раздавам картите.

Мислех си често и за Джими Норт и всеки път, когато се улавях, че се натъжавам ненужно, се опитвах да си внуша, че не ми е бил близък и че смъртта му не ме засяга, но без успех. Имам една слабост, от която винаги трябва да се пазя. Прекалено лесно се привързвам към някои хора. Опитвам се да правя всичко сам, като избягвам да се обвързвам, и с годините съм постигнал известен успех. До ден-днешен малцина са били хората, успели да проникнат под защитната ми броня така, както го направи Джими Норт.

На третия ден се чувствах много по-укрепнал. Можех да се изправям в седнало положение без чужда помощ и усещах само поносима болка.

Полицейското дознание се проведе в болничната ми стая. Заседанието беше при закрити врати в присъствието само на ръководителите на законодателните, съдебните и изпълнителните органи на властите на Сейнт Мери.

Заседанието беше ръководено от самия президент, облечен както винаги в черно, със свежо колосана риза и с ореола си от снежнобял мъх около оплешивялото си теме. Помагаше му високият, слаб и с тъмнокафяв загар съдия Харкнес, а инспектор. Дейли представляваше изпълнителната власт.

Първата грижа на президента бе да разбере какво е здравословното ми състояние и дали се чувствам удобно. Бях станал едно от неговите момчета.

– Искам да бъдете сигурен, че няма да се изморите, мистър Хари. Ако ви е необходимо нещо, просто ни кажете, разбрахме се, нали? Дошли сме тук само за да чуем вашите обяснения на случилото се, но трябва да ви кажа, че няма нищо обезпокоително. Нищо няма да ви се случи.

Инспектор Дейли изглеждаше като попарен, виждайки, че затворникът му е обявен за невинен, преди делото да е започнало.

И така, разказах отново моята история, като президентът правеше насочващи забележки, когато спирах, за да си поема дъх, а след като завърших, той удивено поклати глава.

– Мога само да кажа, мистър Хари, че не са много онези, които биха имали вашата сила и смелост, за да се справят с подобни гангстери, нали така, господа?

Съдията Харкнес с готовност се съгласи, но инспектор Дейли не каза нищо.

– А те несъмнено са били гангстери – продължаваше той. – Изпратихме в Лондон отпечатъците от пръстите им и днес ни отговориха, че те са дошли тук под фалшиви имена, като и двамата са имали досиета в Скотланд Ярд. И двамата са били гангстери – президентът вдигна очи към съдията Харкнес. – Имате ли някакви въпроси, господин съдия?

– Мисля, че не, господин президент.

– Чудесно – доволно кимна президентът. – Ами вие, инспекторе?

Дейли измъкна някакъв списък, напечатан на машина. Президентът не направи никакво усилие да прикрие недоволството си.

– Мистър Флечър е все още много немощен, инспекторе. Надявам се, че въпросите ви са наистина важни.

Инспектор Дейли се колебаеше и президентът рязко завърши:

– Добре, в такъв случай всички сме единодушни. Решението ни е „смърт при злополука“. Мистър Флечър е действал при самоотбрана, поради което приемаме, че е напълно невинен. Срещу него няма да бъдат предявявани никакви обвинения – той се извърна към седящия в ъгъла стенограф. – Записахте ли всичко? Напечатайте го на машина и ми го пратете в кабинета за подпис – стана и се приближи до леглото ми. – А сега оздравявайте по-бързо, мистър Хари. Очаквам да ви видя на вечеря в правителствената резиденция веднага щом се оправите напълно. Секретарката ми ще ви изпрати официална покана. Искам да чуя още веднъж цялата история.

Следващия път, когато застана пред някой съдебен състав, което със сигурност ще се случи, надявам се, че ще се отнесат към мен по същия начин. Щом като веднъж ме обявиха за невинен, можех да приемам посетители.

Чъби и мисис Чъби дойдоха заедно, издокарани в облекло, което според тях бе строго официално. Мисис Чъби бе изпекла чудесен бананов кейк, защото знаеше, че страшно го обичам.

Чъби едновременно се радваше, че ме вижда все още жив, и беснееше заради онова, което бях направил с „Танцуващата по вълните“. Скара ми се жестоко и започна да ме поучава надълго и нашироко.

– Тая палуба никога няма да се изчисти. Цялата е оплескана, бе човек! Проклетото ти пушкало е потрошило половината каюта. Анджело и аз вече три дена се късаме от работа, а още не му се вижда краят.

– Извинявай, Чъби, но следващия път, когато ще стрелям по някого, първо ще го накарам да застане до бордовата ограда – знаех, че повредите изобщо няма да си личат, след като Чъби оправи дървените надстройки.

– Ама тия кога ще те изписват? Течението гъмжи от риба, Хари.

– Скоро ще си дойда, Чъби. Най-много след седмица.

– Аз пък чух, че Фред Кокър е ударил жицата и е анулирал всичките ти поръчки до края на сезона – изсумтя Чъби. – Казал им, че си ранен лошо и е прехвърлил всички заявки на мистър Колман.

Тогава побеснях.

– Кажи на оня мръсен задник Фред Кокър да дойде веднага тук – извиках аз.

Дик Колман беше сключил договор с хотел „Хилтън“. Те бяха му отпуснали пари, за да купи две яхти за едър улов, които Колман беше поверил на двама капитани от чужбина. Но и двамата се представяха слабо, защото просто нямаха усет. Колман доста трудно си намираше клиенти и се досещах, че Фред Кокър е получил прилично възнаграждение, за да му прехвърли заявките, предназначени за мен. Кокър се появи на следващата сутрин.

– Мистър Хари, доктор Макнаб ме уведоми, че за вас риболовният сезон е приключил. Не можех да разочаровам клиентите си – та те ще прелетят шест хиляди мили, за да разберат, че сте на болнично легло. Не мога да си позволя подобно нещо – все пак се ползвам с добро име.

– Мистър Кокър, вашето име е толкова добро, колкото и вехториите, които сте захвърлили в килера – казах аз, а той ми се усмихна невъзмутимо иззад очилата си в златни рамки, но, разбира се, беше прав, защото щеше да мине доста време, преди да поведа „Танцуващата“ за едър улов.

– Е, не се притеснявайте, мистър Хари. Щом се оправите, ще ви намеря веднага няколко богати клиенти.

Пак говореше за някакъв контрабанден курс, при който за услуга само в една посока комисионната му стигаше чак до седемстотин и петдесет долара. С подобна работа можех да се справя дори и при сегашното си окаяно състояние, като от мен се изискваше само да стигна с яхтата незабелязано до брега и да кача някакъв товар – стига да не попаднех на засада.

– Дума да не става, мистър Кокър. Казах ви, че отсега нататък ще ловя само риба и това е.

Той кимна усмихнат и продължи, сякаш не бе чул думите ми.

– Получих настоятелни запитвания от един ваш стар клиент.

– За живо или за сандъци? – попитах аз. „Живо“ означаваше нелегален превоз на хора до или от африканския бряг – на спасяващи се политически дейци, преследвани от наемни убийци, или пък в обратната посока – на домогващи се до властта политикани, тръгнали да смъкват режима. „Сандъците“ обикновено съдържаха смъртоносна железария и се прекарваха само в едната посока. Някога на същото са му викали „контрабанда с оръжие“.

Кокър поклати глава и подхвърли:

– Клечки, пръчки – от старата приспивна песничка „Клечки, пръчки, сбирай съчки“. Но тук под „съчки“ се подразбираше бивни от слонова кост. Африканските слонове в резерватите за диви животни и в племенните територии на Източна Африка систематично биваха унищожавани от една многолюдна и добре организирана банда бракониери. Изтокът представляваше ненаситен и скъп пазар за слонова кост. Необходима бе скоростна яхта с опитен капитан, която да прекара скъпоценния товар през речното устие и опасните крайбрежни води до Мозамбикския проток, където щеше да я очаква някой голям презокеански кораб.

– Мистър Кокър – отегчено рекох аз, – сигурен съм, че майка ви така и не е научила името на баща ви.

– Той се казваше Едуард, мистър Хари – предпазливо се усмихна Кокър. – Уведомил съм клиента, че тарифата се е вдигнала. Поради инфлацията и цената на дизеловото гориво.

– Колко?

– Седем хиляди долара на курс – обясни той, но парите нямаше да са чак толкова много, след като Кокър си прибереше неговите петнайсет процента, а после пуснеше и на инспектор Дейли същата сума, за да си затвори очите и да си запуши ушите. А на всичкото отгоре Чъби и Анджело винаги получаваха премия от по петстотин долара на човек при всеки курс на черно.

– Няма да стане, мистър Кокър – неубедително измънках аз. – Просто ми уредете няколко курса с риболовци. – Но на него му беше ясно, че няма да мога да устоя.

– Щом се оправите достатъчно за риболов, ще ви ги уредя. А междувременно, кога ще искате да бъде първият курс? Да им кажа ли, че можете да го направите след десет дни? Тогава приливът ще бъде силен и ще има пълнолуние.

– Добре – примирено се съгласих аз. – След десет дни.