Текст книги "Окото на тигъра"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 28 страниц)
– Извинявай, Хари. Не знаех. За първи път се гмуркам в коралови води. Не го разпознах, че е огнен корал.
Чъби и Анджело също не заспаха. Чувах гласовете им да мърморят край огъня, а на всеки час някой от двамата се прокашляше пред входа на пещерата, преди да попита разтревожено:
– Как е тя, Хари?
На сутринта Шери беше се преборила с най-опасните последици от отравянето и подутините от опарването бяха се смалили, превръщайки се в неприятен обрив от мехури. Трябваше да изминат обаче още трийсет и шест часа, през които никой от нас не прояви желание да отидем отново до вира сред рифовете, а после пък вълнението беше доста силно. Налагаше се да изчакаме още един ден.
Скъпоценните часове минаваха неусетно. Представях си как „Мандрейк“ напредва безмилостно, защото бях видял, че е бърза и мощна яхта, а всеки изгубен ден топеше преднината, на която бях разчитал.
На третия ден потеглихме отново към дълбокия вир. Беше ранен следобед и ние решихме да си опитаме късмета във водите на протока, впускайки се срещу първите вълни на прилива и плъзгайки се на сантиметри край острите коралови зъбери.
Шери все още беше в немилост и тъй като ръцете й бяха увити в превръзки с риванол, оставихме я в лодката да прави компания на Анджело. Чъби и аз се гмурнахме заедно, спускайки се бързо и задържайки се над поклащащите се върхове на бамбука, колкото да оставим първия сигнален балон. Бях решил, че трябва да претърсим внимателно дъното. Разделих цялото пространство на квадрати, бележейки ги с надутите с въздух балони, които привързвах с тънко найлоново въже към водораслите.
Работихме около час и не открихме нищо, което да прилича на останки от корабокрушение, макар че имаше много грамади от корал, покрити с водорасли, които си заслужаваха по-подробно проучване. Отбелязах местата им върху привързаната за бедрото ми плочка от аспид.
След час нивото на кислорода в двойните ни бутилки от по деветдесет кубически фута бе намаляло обезпокоително. Чъби имаше нужда от повече въздух, защото бе доста по-едър от мен, а пък и правеше повече излишни движения, така че редовно проверявах манометъра му.
Поведох го нагоре, спазвайки особено внимателно всички изисквания за понижаване на налягането, макар че Чъби беше както винаги нетърпелив. Той никога не беше виждал, за разлика от мен, водолаз, който излиза от водата толкова бързо, че кръвта във вените му почва да кипи като шампанско. Последвалите гърчове могат да го парализират завинаги, а проникналите в мозъка газови мехури могат да доведат до непоправими увреждания.
– Открихте ли нещо? – извика Шери веднага щом се показахме на повърхността, а аз й дадох знак с палеца надолу, докато плувахме към лодката. Изпихме по чаша кафе от термоса и аз изпуших една от местните пури, докато си почивахме и бъбрехме. Струва ми се, че всички бяхме леко разочаровани задето не открихме веднага нещо, но продължавах да поддържам духа на всички, обещавайки, че скоро ще направим първото си откритие.
Двамата с Чъби сменихме клапаните за вдишване на току-що заредените с кислород бутилки и се спуснахме отново. При второто ни спускане щяхме да работим само четирийсет и пет минути на дълбочина от сто и трийсет фута, защото ефектът от разтварянето на газовете в кръвта се акумулира и при повторно гмуркане надълбоко опасността е много по-голяма.
Проправяхме си внимателно път през горичките от бамбук и пръснатите коралови могили, оглеждайки падините и пролуките между тях, спирайки се начесто, за да отбелязваме местата на интересните образувания, а после продължавахме отново напред и назад по означените със сигнални балони очертания.
Изминали бяха четирийсет и три минути и аз погледнах към Чъби. На него не му ставаше нито един от костюмите, с които разполагахме, така че се гмуркаше гол, с изключение на вехтите черни вълнени плувки. Както се провираше през гъсталака, той ми приличаше на някой от делфините, с които бях приятел, само че не бе грациозен като тях. Усмихнах се при мисълта за делфините и се готвех да се обърна, когато случайно проникнал през водата лъч светлина заблестя върху някакъв бял предмет на дъното под Чъби. Доплувах бързо дотам и заразглеждах белеещия се предмет. В първия миг реших, че е парче от мидена черупка, но после забелязах, че е прекалено дебел и с правилни очертания. Спуснах се по-близо до него и видях, че е забит в пласт от полуразложили се вътрешности на корал. Напипах закачената на пояса ми малка кама, измъкнах я от калъфката й и откъртих буцата корали, в която стърчеше здраво срасналия се бял предмет. Буцата тежеше около пет фунта и аз я пъхнах във висящата на рамото ми мрежеста торбичка.
Чъби ме следеше с поглед и аз му дадох знак да излизаме.
– Нещо ново? – извика веднага Шери, щом изплувахме. Явно беше дяволски изнервена, че е принудена да не напуска лодката. Ядосваше се и губеше търпение – но нямаше да й позволя да влезе във водата, докато не зараснеха опасните рани по ръцете и бедрата й. Знаех колко лесно могат да се инфектират при тукашните условия откритите рани и затова продължавах да й давам антибиотици, стараейки се да й осигуря пълно спокойствие.
– Не знам – отговорих аз, щом доплувахме до лодката и й подадох мрежестата торба. Грабна я нетърпеливо и докато ние се измъквахме на борда и сваляхме апаратите, тя разглеждаше внимателно плячката ми, прехвърляйки я в ръце.
Вълните бяха започнали да се блъскат тежко в рифа, от което водата наоколо закипя, а лодката се люлееше и подскачаше несигурно. Анджело едва успяваше да я задържа на място – значи бе време да тръгваме. Бяхме прекарали под водата толкова време, колкото считах, че е достатъчно безопасно за един ден, мощните океански вълни скоро щяха да започнат да преминават през преградата от корали и да се понесат опустошително върху водите на закътания вир.
– Хайде да се прибираме, Чъби – викнах аз и той застана при моторите. Цялото ни внимание бе съсредоточено върху опасния обратен преход през протока. Понесени от силата на прилива, вълните се блъскаха в кърмата, подхвърляха нагоре лодката и се плъзгаха толкова бързо под корпуса й, че убиваха сравнително добрата ни скорост, а кормилото така се въртеше встрани, че всеки миг можехме да се обърнем напряко и да се забием с носа право в кораловите стени на протока. Но опитният Чъби устоя на всичко и накрая ни изведе в тихите води зад рифа, откъдето поехме към острова.
Вече можех да разгледам внимателно предмета, който бях извадил от дъното на вира. Шери не спираше да ми дава съвети, от които нямах никаква нужда, предупреждавайки ме да пипам внимателно. Поставих буцата мъртви корали върху седалката на лодката и я разцепих със силен удар с камата. Тя се раздели на три парчета и отвътре се показаха множество дреболии, които са били погълнати някога от живите полипи на корала.
Сред тях имаше три кръгли сиви топчета като онези, с които си играят децата, и аз извадих едното от черупката на корала, претегляйки го на дланта си. Беше тежко. Подадох го на Шери.
– Някакви предположения? – попитах аз.
– Куршуми от карабина – без никакво колебание отвърна тя.
– Естествено – съгласих се аз. Трябваше да ги разпозная и затова реших да внимавам, за да позная какъв е следващият предмет.
– Малък месингов ключ.
– Гениален си! – иронично подхвърли тя, но аз не й обърнах внимание и се заех да измъкна внимателно белия предмет, който първи беше привлякъл вниманието ми. Успях най-сетне да го освободя и го обърнах обратно, за да разгледам синия надпис на гърба му.
Беше парче бял лъскав порцелан, отчупено от ръба на чиния, върху която е бил изрисуван герб. Половината от надписа липсваше, но веднага разпознах изправения на задните си крака лъв и думите: „Парламента. АНГЛИЯ“. Беше емблемата на старата английска компания, изписана върху порцелановите съдове на кораба.
Подадох го на Шери и внезапно ми дойде наум как е станало всичко. Разказах й как са се развили събитията според мен и тя ме слушаше мълчаливо, галейки парчето порцелан.
– Когато вълните най-после са блъснали кораба в корала и корпусът му се е разцепил на две, вероятно точно по средата, целият тежък товар и всички принадлежности са се плъзнали към отвора. Преградите на трюмовете са се пробили и всичко се е изсипало във водата – оръдия и гюлета, порцеланови и сребърни съдове, бутилки и чаши, монети и пистолети. Цялото дъно на вира сред рифа сигурно е било обилно засипано с тия творения на човешкия гений, а коралите са засмукали и погълнали всичко.
– Ами сандъците със съкровището? – попита Шери. – И те ли са изпаднали през пробойната?
– Не знам – признах си аз, а Чъби, който беше ни слушал напрегнато, плюна през борда и изръмжа:
– Предният трюм винаги е преграден с дебели триинчови дъбови дъски, за да се задържа товарът при бурно море. Всичко, което е било в предния трюм, си е все още там.
– За същата оценка от вещо лице на „Харли стрийт“ ще трябва да се изръсиш цели десет гвинеи – казах аз на Шери и й намигнах. Тя се засмя и се обърна към Чъби.
– Не знам какво щяхме да правим без теб, мили ми Чъби – рече му тя, а Чъби се намръщи свирепо и изведнъж забеляза на далечния хоризонт някаква страшно интересна забележителност.
Едва по-късно, след като бяхме поплували край един от уединените плажове и бяхме се преоблекли в чисти дрехи, Шери и аз седяхме край огъня, посръбвайки „Чивас Рийгъл“ и похапвайки от току-що уловените в лагуната скариди, въодушевлението ни от първите дребни находки понамаля, а аз реших да обсъдим трезво всичко, което знаехме за потъналия кораб и изсипалите се от него предмети върху дъното на вира.
Ако Чъби грешеше и сандъците със съкровището, които тежаха неимоверно много, бяха пробили преградите на трюма и паднали във водата, то задачата ни да ги открием нямаше да има край. Същия ден бях видял към двеста купчини и могилки от корал – и под всяка една от тях би могла да се крие някоя част от индийския трон с тигъра.
Ако пък той не грешеше и товарът беше останал в трюма, то тогава полипите на корала сигурно са покрили цялата предна част на потъналия на дъното кораб, наслоявайки се върху дървената обшивка на безброй пластове от втвърден калций, който накрая се е превърнал в яка броня, неузнаваема под обилно обраслите я водорасли.
Обсъдихме всичко в подробности, като всеки от нас бе съгласен, че задачата, която бяхме си поставили, е огромна и че тя се състои от две отделни части.
Първо трябваше да открием и да разпознаем сандъците, а после трябваше да ги изтръгнем от жестоката прегръдка на корала.
– Нали се сещаш какво ще ни бъде необходимо, Чъби? – попитах аз и той кимна с глава.
– Още ли пазиш ония две сандъчета? – продължих аз, срамувайки се да произнеса думата „гелигнит“ пред Шери. Тя ми напомняше прекалено живо за онова, което възнамерявахме да направим с Чъби и за което бяхме се снабдили с огромни количества взривни вещества. Беше преди три години, през един слаб сезон, през който имах отчаяна нужда от суха пара, за да покрия разходите на „Танцуващата по вълните“ и да преживея. Без да нарушаваме ни най-малко закона, планът ни можеше да се осъществи и отдавна да съм затворил тая страница от живота ми, а и да съм я забравил – но ето че сега имахме нужда от гелигнит.
Чъби поклати глава.
– Мой човек, оная дяволия беше започнала да се поти като напечен от слънцето хамалин. Ако някой беше се оригнал на петдесет фута от нея – тя щеше да отнесе целия остров.
– И какво направихте с него?
– Двамата с Анджело го откарахме към Мозамбикския проток и го потопихме надълбоко.
– Ще ни трябват поне няколко сандъчета. Ако искаме да натрошим грамадите на дъното, ще трябва да сложим пълен заряд.
– Ще поговоря пак с мистър Кокъф – той сигурно ще уреди нещо.
– Говори с него, Чъби. Следващия път, когато отидеш до Сейнт Мери, кажи на Фред Кокър да ни достави три сандъчета.
– А какво ще кажеш за ананасите, дето успяхме да спасим от „Танцуващата по вълните“? – попита Чъби.
– Няма да ни свършат работа – отговорих аз, защото не ми се искаше на некролога ми да пише: „Човекът, който се опита да възпламени ръчни гранати «МК VII» на сто и трийсет фута дълбочина.“
На следващата сутрин се събудих от неестествената тишина и от силната, сякаш увиснала горещина на въздуха. Лежах буден, ослушвайки се, но дори раците не се чуваха, а и постоянното шумолене на палмовите клонки бе утихнало. Единственият шум идеше от тихото и равномерно дишане на жената до мен. Целунах я лекичко по бузата и успях да измъкна ранената си ръка изпод главата й, без да я събуждам. Шери се хвалеше, че никога не използва възглавница, защото, както ми заяви, убедена в правотата на думите си, то било вредно за гръбначния стълб, но никак не се притесняваше да ползва всяка удобна част от тялото ми като заместител.
Измъкнах се полекичка от пещерата, опитвайки се да възстановя кръвообращението в ръката чрез масаж, и докато поливах любимата ми палма, вдигнах очи към небето.
Първите проблясъци на утрото се губеха сред тежката мараня, закриваща звездите. Нямаше никакъв полъх на вятъра, който да раздвижи тежко увисналия над земята нагорещен въздух, и кожата ми настръхна, сякаш ме полазиха мравки.
Когато се върнах, Чъби слагаше клонки в огъня и се опитваше да го разпали. Вдигна очи към мен и потвърди прогнозата ми:
– Времето ще се развали.
– Какви са предвижданията ти, Чъби?
– Барометърът е паднал до 28,2, но към обяд ще се разбере – сви рамене той и се зае отново да духа сърдито огъня.
Времето беше повлияло и на Шери. Косата на слепоочията й бе овлажняла от пот и докато сменях превръзките й, тя ми се сопна сърдито, но само след няколко минути, когато се преобличах, застана зад мен и допря буза до голия ми гръб.
– Извинявай, Хари, тая сутрин е толкова влажно и душно – каза тя и ме зацелува по гърба, прокарвайки език по широкия белег от заздравялата рана. – Прощаваш ли ми? – попита тя.
Същата сутрин Чъби и аз се гмурнахме във вира в единайсет часа. Бяхме прекарали под водата трийсет и осем минути, без да открием нищо, което да представлява интерес, когато чух тенекиеното „тин! тин! тин!“ да се разнася по водата. Застанах на място и се заслушах, забелязвайки, че Чъби също бе застанал неподвижно. Звукът се разнесе пак, повторен три пъти.
Горе на повърхността Анджело бе потопил половината от трифунтовата желязна релса във водата и ни даваше сигнал да се връщаме, удряйки по нея с чук.
Дадох знак с разтворена ръка, означаващ „прекратяваме“, и двамата с Чъби започнахме да се издигаме веднага нагоре.
Щом се покатерихме в лодката, попитах нетърпеливо:
– Какво има, Анджело? – в отговор той ми посочи към морето отвъд назъбения и неравен гръб на рифа.
Свалих маската и примигнах с очи, мъчейки се да погледна в далечината, след като бях свикнал с ограничената видимост на морското дъно.
Той висеше притъмнял ниско над морето като тъмна черна черта, сякаш някой палав бог бе драснал с въглен линия през хоризонта. Още докато го следях с поглед, стори ми се, че се увеличава – простирайки се по-нашироко в бледата синева на небето и притъмнявайки все повече, докато се надигаше от морето. Чъби подсвирна тихо и поклати глава.
– Ето че идва Лейди С, мой човек, и страшно се е разбързала.
Скоростта на носещия се ниско мрачен ураган беше страховита. Той се надигна, закривайки небето с траурна завеса, а когато Чъби пое на пълен ход към протока, първите стремително носещи се облаци закриха слънцето.
Шери дойде да седне до мен на седалката и ми помогна да разкопчея ремъците на мокрия гумен костюм.
– Какво става, Хари? – попита тя.
– Лейди С – отвърнах й аз. – Ураган като онзи, който е унищожил „Утринна светлина“. Ето че пак се появи – завърших аз, а Анджело взе спасителните пояси от носа и ни даде по един. Намъкнахме поясите, притиснати един до друг, и го гледахме как се приближава с всяващо ужас величие, надвивайки слънцето, променяйки високия небесносин купол в нисък сив покрив от противни, бързо носещи се облаци.
Движехме се с пълни сили пред урагана, напускайки протока и измъквайки се през крайбрежните води към закритието на заливчето. Лицата на всички бяха извърнати към идещия ураган, а сърцата ни се свиваха от обхваналото ни чувство за пълна безпомощност пред страховитата му мощ и ярост.
Когато стигнахме залива, предните облаци преминаха над главите ни и наоколо веднага се спусна полумрак, предвещаващ настъпващия ужас. Под облаците се простря пелена от студен влажен въздух. Тя премина над нас и ние потръпнахме от неочаквания спад на температурата. Виещият вятър ни връхлетя, превръщайки въздуха в смесица от пясък и шибащи струи вода.
– Моторите – изрева Чъби, щом лодката се блъсна в брега. Двата нови двигателя „Евинруд“ представляваха половината от спестяванията му за цял живот и разбирах загрижеността му.
– Ще ги вземем с нас – викнах аз.
– А лодката? – настояваше Чъби.
– Ще я потопим. Ще остане върху пясъка на дъното.
Докато Чъби и аз сваляхме моторите, Анджело и Шери разгънаха платнището върху откритата лодка, за да покрият надеждно оборудването ни, а после се заеха да привързват с найлонови въжета незаменимите водолазни апарати и непромокаемите куфарчета с лекарствата и инструментите.
После, когато Чъби и аз нарамихме двата тежки двигателя, Анджело изчака вятърът да избута лодката към средата на залива, където измъкна отводнителните тапи и тя незабавно се напълни с вода. Полудялото от вятъра море я обърна настрани и тя потъна бързо на двайсет фута дълбочина.
Анджело се върна на брега, плувайки с мощен страничен кроул, а вълните заливаха главата му. Когато стъпи на брега, Шери и аз почти бяхме стигнали най-близките палми.
Превит на две под товара, погледнах назад. Чъби се влачеше след нас. Той също се мъчеше с втория мотор, превит като мен под тежестта на метала и залитайки сред пясъчната вихрушка, стигаща до кръста. Анджело се отръска от водата и забърза след Чъби.
Когато навлязохме между дърветата, те ни следваха наблизо. Ако бях се надявал, че тук ще намерим закрила, значи съм бил глупак, защото след неприятните преживявания сред откритото пространство сега вече ни дебнеше наистина смъртна опасност.
Мощните ветрове на урагана бяха разлюлели палмите в лудешки танц. Наоколо се носеше оглушителен рев, чиято мощ направо зашеметяваше. Високите гъвкави стебла на палмите се превиваха бясно, а вятърът чупеше клоните им и ги запокитваше сред мъглата от пясък и пороен дъжд като огромни безформени птици.
Движехме се в индийска нишка по една от неясно очертаните пътеки, водени от Шери, която бе закрила главата си с две ръце, а аз едва сега оцених оскъдната защита, осигурявана ми от големия лъскав мотор върху рамото ми, защото над главите на всички ни надвисваше нова опасност.
Огъващият високите петдесет фута палми вятър късаше от върховете им кокосови орехи с твърда като желязо черупка. Големи колкото топовни гюлета и почти толкова опасни, те ни обсипваха като истински бомби, докато бягахме. Един орех попадна върху мотора на гърба ми с удар, който ме накара да залитна, а друг тупна до пътеката и при повторния отскок се блъсна в глезена на Шери. Макар силата от падането да бе намаляла, той все пак я събори и тя се затъркаля по пясъка като поразена от тежка карабина газела. Когато се изправи на крака, Шери куцаше тежко, но се впусна напред под смъртоносната градушка от кокосови орехи.
Почти бяхме стигнали седловината между хълмовете, когато вятърът започна да връхлита още по-силно. Чувах все по-злобния му писък над главите ни, докато се носеше бясно между дърветата като някакъв див звяр.
Мощният порив спусна върху ни нова пелена от пясък и когато погледнах напред, видях, че първата пречупена палма започва да пада.
Видях как дървото се прегъна неуверено, изтощено от усилията си да се съпротивлява на вятъра и как пръстта около основата му се разхвърча във въздуха, щом корените му се изтръгнаха от песъчливата почва. Докато падаше, стеблото набираше скорост и описвайки страховита дъга като секирата на палач, се строполи към нас. Шери бе на петнайсет крачки пред мен, едва започвайки да се изкачва по стръмното на седловината и все още стискайки главата си с ръце. Вървеше наведена, следейки почвата под краката си.
Движеше се по посока на падащото дърво и ми се стори безкрайно дребна и крехка пред огромния дънер на сгромолясващата се палма. Ако попаднеше върху нея, огромната тежест щеше да я смаже.
Извиках й, но въпреки че бе толкова наблизо, тя не можа да ме чуе. Ревът на вятъра сякаш бе погълнал всичките ни сетива. Високият гъвкав дънер на палмата падаше надолу, а Шери тичаше към него. Освободих се от мотора, тръсвайки го на земята, и се впуснах напред. Но едва тогава разбрах, че няма да мога да я настигна навреме, и се хвърлих напред по корем, протягайки колкото е възможно дясната си ръка. Блъснах петата на Шери в другия й крак, който бе вдигнала във въздуха. Наученото на игрището за ръгби ми помогна да я съборя. Падна право по очи и зарови лице в пясъка. Докато лежахме проснати, палмата рухна. Разнеслият се ужасен грохот надви дори воя на вятъра, а мощният сблъсък със земята отекна в тялото ми и аз подскочих, а зъбите ми изтракаха.
Мигновено се изправих и вдигнах Шери на крака. Палмата бе паднала на осемнайсет инча от нея и тя бе зашеметена от ужас. Притиснах я за малко в обятията си, опитвайки се да й вдъхна смелост и сила. После я прехвърлих през дънера на палмата, който бе паднал напреки на пътеката, обърнах я с лице към седловината и я блъснах в гърба.
– Тичай! – извиках аз и тя тръгна неуверено напред. Анджело ми помогна да нарамя отново мотора. Прехвърлихме се през дънера и се заизкачвахме с мъка по склона след бягащата отпред Шери.
От всички посоки на палмовата горичка се носеше глух тътен и трясък от други падащи дървета, а аз се мъчех да тичам с изправена глава, за да видя следващата опасност, преди да ме е сполетяла, но нов летящ орех ме удари в слепоочието с пряко попадение, от което погледът ми се замъгли за миг и аз продължих сляпо напред, разчитайки на късмета си сред чудовищните гилотини на падащите палми.
Не усетих как се изкачих до ръба на седловината, където се оказах съвсем незащитен от мощния, не спиран от нищо порив на вятъра, духащ в гърба ми. Той ме събори напред, загубих опора под краката си и паднах надолу по обратната страна на склона. Коленете ми не издържаха и полетях с мотора през глава. Докато се търкалях с товара си надолу, застигнах Шери Норт и я хванах за краката. Тя падна върху мен и двамата се затъркаляхме заедно с мотора неудържимо към ниското.
Понякога аз се оказвах отгоре, в следващия миг мис Норт яхваше раменете ми, а после пък моторът се качваше върху гърбовете ни.
Когато стигнахме до дъното на най-стръмния скат и останахме да лежим накуп, запъхтени и изтощени, седловината ни предпазваше от преките напъни на вятъра, така че успях да дочуя какво си говори Шери. Веднага ми стана ясно, че е дълбоко огорчена от онова, което смяташе за съвсем непредизвикано нападение, и изказваше на висок глас съмненията си относно произхода, характера и възпитанието ми. Въпреки собственото ми окаяно състояние гневът й изведнъж ми се стори ужасно забавен и започнах да се смея. Забелязах, че събира сили, за да ме удари здраво, и реших да отвлека вниманието й:
… Джек и Джил на хълма бил,
имали пари във джоба…
Продължавах с дрезгав глас:
… Щом слезли пак – Джил с нов петак…
Не за вода били са в късна доба…
Зяпна ме за миг, сякаш бях започнал да говоря пълни безсмислици, после започна да се смее и тя, но смехът й не можеше да прикрие обхваналия я ужас.
– Ама че си прасе! – хълцаше от смях тя, с потекли по бузите сълзи и със сплъстени от пясъка кичури коса, поклащащи се пред лицето й като тънки змийчета.
Когато Анджело се приближи до нас, той си помисли, че се е разплакала, повдигна я нежно на крака и й помогна да извърви последните стотина ярда до пещерите, оставяйки ме сам да вдигна мотора на ожуленото си рамо и да ги последвам.
Нашата пещера беше отлично защитена от ураганния вятър и вероятно старите рибари са имали предвид именно това, когато са я дълбали. Откачих парчето платнище, което бях вързал за ствола на най-близката палма, и закрих с него входа на пещерата, затрупвайки единия му край с камъни, за да не го отнесе вятърът, и двамата пропълзяхме в слабо осветеното ни убежище като две ранени животинки.
Мотора бях занесъл в пещерата на Чъби. Когато го оставях, чувствах, че ще бъда много щастлив, ако изобщо не го видя вече, но знаех, че Чъби ще се погрижи за мотора така, както любещата майка ще се отнесе към болното си дете, и че когато ураганът отмине, той ще бъде напълно готов за морето.
След като бях успял да закрия пещерата с платнището от поривите на вятъра, двамата с Шери можехме да се съблечем и да се почистим от пясъка и солта. За целта напълнихме един леген с безценната сладка вода, като всеки клякаше в басейна, а после на свой ред изтриваше с гъба тялото на другия.
Цялото ми тяло беше в драскотини и подутини от дългата борба с мотора и макар че аптечката ми беше останала в лодката, успях да намеря в торбата си шише с живачен хромид. Шери съвсем убедително се вживя в ролята на Флорънс Найтингейл, мажейки раните ми с топка памук, напоена с антисептичната течност, говорейки ми съчувствено и успокоително.
Умирам от удоволствие, когато някоя жена се грижи за тялото ми, и затова стоях като полувцепенен, повдигайки ръка или крак така, както ми заповядваше тя. Първото доказателство, че мис Норт не лекува жестоките ми наранявания с онази отговорност, която те заслужаваха, ми бе дадено, когато тя неочаквано започна да се смее ликуващо и мацна върху най-деликатната щръкнала част от тялото ми петънце от яркочервената течност.
– „Елечето Рудолф с червеното носле“ – весело изпя тя, а аз се надигнах, за да изразя енергичното си негодувание.
– Ей! Та това не може да се отмие.
– Чудесно! – възкликна тя. – Така ще мога да те открия дори ако се загубиш в тълпата – останах като поразен от подобна невиждана безотговорност. Прибрах достойнството си и станах да си намеря чифт сухи гащета.
Шери се излегна върху дюшека и ме наблюдаваше, докато се почесвах по гърба.
– Колко ще трае ураганът? – попита тя.
– Пет дни – отвърнах аз, вслушвайки се внимателно в нестихващия рев на вятъра.
– Откъде знаеш?
– Той винаги трае пет дни – обясних аз, докато нахлузвах гащетата си и ги вдигах нагоре.
– Тогава ще разполагаме с достатъчно време, за да се опознаем още по-добре.
Ураганът ни принуждаваше да не напускаме ограниченото пространство от няколко квадратни фута на пещерата и настроението ни беше съвсем тягостно, сякаш бяхме поставени под домашен арест.
Всяко излизане поради естествени нужди или за да видим как я карат Чъби и Анджело, бе рисковано поради дебнещите ни опасности. Макар че повечето от плодовете на дърветата бяха обрулени през първите дванайсет часа и по-тънките палми бяха изкоренени през същия период – от време на време някое дърво все пак се сгромолясваше с трясък, а понесените от вятъра клони и съчки летяха като стрели с такава скорост, че можеха да ни извадят очите или пък да ни наранят.
Чъби и Анджело работеха по моторите, разглобявайки ги, без да бързат, и почиствайки ги от морската сол. Имаха с какво да се занимават.
В нашата пещера, след като първоначалното опиянение беше отминало, настъпи някакво напрежение и досада, които не можех точно да определя, но усещах доста ясно.
Никога не съм претендирал, че познавам Шери Норт добре, имаше прекалено много въпроси без отговор, прекалено много сдържаност – сякаш бе поставила помежду ни преграда, зад която не ми разрешаваше да проникна. Все още не бе изразила чувствата си към мен, нито пък бяхме говорили за бъдещето. Това ми се струваше странно, защото всички жени, с които съм имал отношения, бяха очаквали – да не кажа настоявали – да им се обясня в любов. Чувствах също така, че неопределените ни отношения я карат да страда колкото и самият аз. Попаднала бе в капан, от който се мъчеше да се освободи, и същевременно чувствата й бяха силно наранени.
С Шери обаче не можех и да поговоря така, както ми се иска – защото като по някаква мълчалива уговорка двамата не споделяхме изобщо какво чувстваме един към друг. Притеснявах се, защото аз съм любовник, който обича да се обяснява надълго и нашироко. Ако някога не съм успявал да накарам пиленцето да слезе от дървото, то вероятно не съм го искал достатъчно силно. Можех да се примиря с подобно положение без много притеснения, но онова, което ме дразнеше, беше неясното бъдеще.
Струваше ми се, че според Шери връзката ни няма да продължи дълго, но все пак усещах, че не може да чувства нещата така, след като в дадени мигове показваше такава пламенност, в която не можеше да има съмнения.
Веднъж, когато започнах да говоря за намеренията ми, след като извадим съкровището – как ще си имам нова яхта, направена по мои чертежи, яхта, която ще притежава най-добрите достойнства на любимата ми „Танцуваща по вълните“, как ще си построя нов дом край Залива на костенурките, който няма да бъде наричан „хижа“, и как ще го обзаведа, за да не живея повече сам, – тя не изказа никакво мнение. Когато думите ми се изчерпаха, тя си се излегна на дюшека с гръб към мен и се престори, че спи, макар да усещах напрежението в тялото й, без да я докосвам.
Имаше и мигове, когато чувствах, че ме наблюдава с онзи враждебен, изпълнен с ненавист поглед. И само след час изпадаше в бурна любовна страст, която бе напълно противоположна.
Извади от сака дрехите ми и започна да ги кърпи, седнала по турски на дюшека и размахвайки иглата с уверени движения. Когато й поблагодарих, започна да се държи язвително и подигравателно и се скарахме дотам, че накрая изхвърча от пещерата и се впусна под виещия вятър към пещерата на Чъби. Прибра се едва вечерта, придружена от Чъби, който дойде да я изпрати с фенера си.
Чъби ме изгледа с поглед, който би могъл да срази и по-дребен човек от мен, и отказа хладно на поканата ми да пийнем по уиски, което означаваше, че или е много болен, или пък никак не одобрява стореното от мен, а после изчезна отново сред бурята, мърморейки мрачно.
В края на четвъртия ден нервите ми бяха се изопнали до крайност, но бях обмислил от всички страни странното поведение на Шери и бях си направил съответните изводи.
Затворена с мен в тясната пещера, тя най-сетне бе принудена да изясни чувствата си към мен. Вероятно за първи път през живота си се влюбваше и силно независимият й дух се съпротивляваше яростно. И аз не мога да кажа искрено, че много ми беше приятно – или по-скоро, на мен ми бяха приятни кратките мигове на разкаяние и нежност, преди да изпадне отново в раздразнение, но очаквах с горещо нетърпение часа, в който щеше да се съгласи с неизбежното и да ми се покори напълно.
