Текст книги "История на Александър Велики Македонски"
Автор книги: Квинт Руф
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 26 страниц)
Към Персида
Александър причисли покореното племе към сатрапията на сузенците. Той раздели войските си с Парменион и му заповяда да продължава по полския път, а той с отбрана част тръгна по разклоненията на планините, които навлизаха навътре в Персида 268268
Персида – област, населена с перси.
[Закрыть]. След като опустоши цялата област, на третия ден влезе в Персида, а на петия – в прохода, наричан Сузенски врати. Ариобарзан 269269
Ариобарзан – управител на област при Дарий.
[Закрыть]вече го беше заел с двадесет и пет хиляди пехотинци.
Отвсякъде се издигаха стръмни и високи скали, върху които варварите стояха далеч от попаденията на стрелите, притихнали, сякаш уплашени, докато войската на Александър не навлезе в прохода. Като видяха, че македонците не им обръщат внимание, започнаха да търкалят отгоре огромни камъни. Камъните смачкваха със страшна сила не само отделни хора, но и цели отряди. Засипваха македонците със стрели и камъни от прашки. Това не беше най-жалкото за храбрите мъже, а другото: те биваха избивани, без да могат да отвръщат, като диви животни, попаднали в ловна яма. Но след като гневът се превърна в ярост, започнаха с мъка да се катерят по стръмните скали, помагайки си един на друг, за да достигнат до противника. Скалите, обхващани едновременно от много ръце, се откъртваха и падаха върху тези, които стояха отдолу. Македонците не можеха да останат на едно място, нито да се катерят, нито да се покрият с щит, тъй като варварите търкаляха надолу големи и тежки камъни. Не само болка, но и срам угнетяваше царя, че толкова безразсъдно беше вкарал войската си в прохода. Непобедим само един ден преди това, никога не предприемал нещо напразно, навлязъл без загуби в проходите на Киликия, открил дори нов път по море за Памфилия, днес той допусна щастието да му изневери. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне там, откъдето беше тръгнал.
Той даде знак за отстъпление и заповяда да отстъпят от прохода в гъсти редици с щитове над главите. Наложи се да се върнат тридесет стадия назад. Като разположи лагера на открито място, започна не само да се съветва какво трябва да прави, но поради суеверие се обърна и към гадателите. Но какво можеше тогава да предскаже Аристандър, комуто Александър вярваше повече, отколкото на когото и да е друг? Той се отказа от ненавременните жертвоприношения и заповяда да се извикат хора, които познават областта. Те му казаха, че пътят е открит и сигурен през Мидия. Съвестта не му позволяваше да изостави непогребани войници по бащиния му обичай, тъй като едва ли имаше по-голямо и тържествено задължение във военната служба от това да погребеш своите.
Заповяда да се извикат пленниците, които неотдавна беше заловил. Между тях имаше един, който знаеше гръцки и персийски и твърдеше, че Александър напразно води войската си към Персида по билото на планините; че планинските пътеки били гористи и едва проходими за малцина; че земята, покрита с шума, и сплетените клони на дърветата правят гората непроходима.
И от двете страни Персида се обгражда от непрекъснати планински била. Тези била се простират на дължина хиляда и шестстотин, а на широчина сто и седемдесет стадия, с разклонение от Кавказките планини и достигат до Червено море… Там, където планината свършва, има друго защитно средство – морският залив. В подножието на планината се простира равнина – плодородна земя, осеяна с много села и градове. Река Аракс 270270
Аракс – река край Персепол в Персида. (дн. р. Бунд Амир).
[Закрыть], която протича през равнината, поема водите на много притоци и ги отнася в река Мед 271271
Мед – река в Персида (дн. р. Полвар).
[Закрыть]. Тази река, по-малка от Аракс, достига на юг до морето. Тя е толкова благодатна за растенията, че цялата равнина, напоявана от нея, е покрита със зеленина. Бреговете й, обрасли с явори и тополи, отдалеч изглеждат като гъсти гори. Засенчена от дърветата, реката тече в дълбоко корито. Над нея се издигат хълмовете, също потънали в зеленина, тъй като влагата достига до корените им. Смята се, че в цяла Азия няма по-здравословна област от тази: от едната й страна е гористо и сенчесто било, а от другата – духащият откъм морето топъл вятър, който създава благоприятен климат.
След като пленникът завърши своя разказ, царят го попита дали е чул или видял всичко, за което разказва. Пленникът отговори, че е бил овчар и е пребродил тези пътечки и че на два пъти е бил пленяван: веднъж от персите в Ликия, втори път – от него. Александър си спомни за едно предсказание на оракула: водач по пътя за Персида ще му бъде ликийски жител… Той обеща да го възнагради богато. Подтикван от необходимостта и предоставения му щастлив случай, царят заповяда да го въоръжат. Подготвен по македонски обичай, за да тръгнат благополучно нещата, го убеди да му показва пътя, колкото и стръмен и неудобен да е. Защото и той щеше да се изкачва с малък отряд. Водачът не трябваше да си въобразява, че Александър, увенчан с голяма слава, не ще може да върви там, където той самият е вървял със стадото си. Пленникът все още продължаваше да му доказва колко труден е пътят, особено за въоръжени хора. Царят му каза: „Уверявам те, че никой от тези, които ме следват, не ще откаже да върви след мене натам, накъдето ни водиш.“
Остави Кратер да охранява лагера с подчинените му пехотинци и с войските, които Мелеагър беше довел. Прибави още хиляда конници и заповяда да се поддържат повече огньове, та лагерът да запази вида, който е имал в присъствието на царя, и така да заблудят варварите. Добави, че ако Ариобарзан узнае, че царят е навлязъл в дебрите на планината, и се опита да му прегради пътя с част от войските си, Кратер да предизвика смут, да го задържи и да го застави да насочи войската си към по-близката опасност. А ако той сам успееше да завземе прохода, Кратер, щом чуе звъна от оръжието на изплашените варвари, да последва царя по същия път, от който преди бяха отблъснати. Този път ще бъде свободен, след като неприятелите са се насочили към царя.
При третата нощна стража Александър, без да дава сигнал с тръба, при пълна тишина потегли нагоре по посочените от водача пътеки. Беше заповядал на леко въоръжените войници да си носят храна за три дена. Недостъпни канари и огромни каменни лавини затрудняваха напредването. Войниците затъваха като че ли във вълчи ями и когато другарите им се мъчеха да ги изтеглят, сами падаха при тях, вместо да ги издърпат към себе си. А нощната тъмнина, непознатата местност и недоверието към водача увеличаваха страха им. Ако водачът ги подведеше, щяха да бъдат изловени като диви животни. От верността на водача зависеше и неговият живот, и животът на царя. Най-после се изкачиха на седловината. Отдясно беше пътят, който водеше към Ариобарзан. Тук Александър остави Филота и Кен с Аминта и Полиперконт с отряд леко въоръжени войници. Предупреди ги да бъдат внимателни, тъй като конницата и пехотата са смесени, и че се движат в места с богата почва, изобилна с храна. За водачи им бяха дадени пленници. А той, телохранителите и гвардията продължиха по стръмната пътека далеч от стражите на неприятеля.
Настана пладне, време за почивка. Оставаше им толкова път, колкото бяха изминали, но не така стръмен и уморителен. Като възстанови силите на войниците с храна и сън, при втората нощна стража тръгна отново. Преодоля много други препятствия освен една огромна пропаст, която им се изпречи в подножието на планината. Издълбана от водите на много потоци, тя преграждаше пътя им. При това и клоните на дърветата, вплетени един в друг и надвиснали в нея, им се изпречиха като непреодолима стена. Обхвана ги голямо отчаяние. На войниците дори им се плачеше. А и тъмнината ги плашеше, защото, дори и да имаше някакви звезди, дърветата ги закриваха. Не можеха да се ръководят и по слух, тъй като вятърът люлееше клоните на дърветата и се получаваше силен шум.
Най-после дневната светлина разсея всичко, което през нощта изглеждаше страшно. Пропастта можеше да се избегне с малко заобикаляне и всеки започна да си избира пътя. Излязоха на високия връх, откъдето видяха как се е разположил противникът. Веднага го нападнаха в тил, което той съвсем не очакваше. Малцината, които се осмелиха да им се противопоставят, паднаха убити. Стоновете на умиращите там, изплашените лица на бягащите накараха да побегнат и останалите, преди още да се е започнала истинската битка. Когато шумът от битката се пренесе в лагера, където бе оставен Кратер, Александър поведе войниците си, за да завземат прохода, в който предишния ден бяха попаднали като в клопка. Филота заедно с Полиперконт, Аминта и Кен, получили заповед да тръгнат по обратния път, още веднъж предизвикаха смут у варварите. Макар объркани, те се биха геройски.
Струва ми се, че необходимостта прави и ленивия находчив, а отчаянието поражда надежда. Така стана и тук. Невъоръжените с голи ръце се хвърляха върху въоръжените и като ги поваляха на земята, пронизваха много от тях със собственото им оръжие. Ариобарзан, обкръжен от около четиридесет хиляди конници и пет хиляди пехотинци, сред много кръв, пролята от неговите хора и от македонците, си проби път през средата на македонския боен строй и се отправи към град Персепол, главен град над тази област. Отблъснат от гарнизона на града, беше убит заедно с всички, които го придружаваха в бягството. Кратер също успя навреме да пристигне с войската си.
Гибелта на град Персепол
Царят устрои лагер на същото място, където беше разбил пълчищата на противника. Макар и бягството на противника да беше поголовно, трябваше да се напредва, предпазливо, за да не се попадне на засада, а и пресечената местност криеше опасности. По пътя на Александър беше предадено писмо от Тиридат 272272
Тиридат – ковчежник на хазната в Персепол.
[Закрыть], пазител на царската хазна, с което му съобщаваше, че тези, които са останали в града, са разбрали за неговото пристигане и искат да разграбят съкровищницата. Подканваше го да побърза да прибере съкровищата, преди да бъдат разпилени. Добавяше, че пътят е лесно проходим, макар и да се налага да се премине река Аракс.
От всички положителни качества на македонския цар най-похвалното беше бързината в действията. Той остави пехотата, през цялата нощ препуска с конниците и макар и уморени от дългия път, на разсъмване пристигнаха до река Аракс. Наблизо имаше села. Разрушиха къщите и с материали от тях построиха мост, като го подпряха с камъни.
Вече бяха близо до града, когато тълпа хора пресрещна царя. И в този случай имаше пръст съдбата. Това бяха гърци пленници, около четири хиляди, които персите бяха осакатили чрез различни начини на изтезание. На един бяха отрязали крак, на друг – ръка, на трети – ушите. Бяха ги дамгосали с варварски букви и дълго бяха издевателствували над тях. Като разбрали, че са попаднали под чужда власт, персите не им бяха попречили да отидат при царя.
Лицата им бяха неузнаваеми. Не можеше да се долови у тях нищо човешко освен гласа им. Повече сълзи проляха тези, които ги гледаха, отколкото осакатените. Макар и съдбата на всекиго да беше различна, нещастията им се струваха еднакви по сила, ако и различни на вид. Не можеше да се определи кой е най-нещастен. Те се развикаха, че Юпитер, който е отмъстил за Гърция, е проявил благоволение към тях. Царят изтри сълзите си, които ронеше обилно, и им каза да се успокоят. Той им обеща, че ще видят своите градове и жени. Устрои за тях лагер на два стадия от града.
Гърците се оттеглиха отвъд вала и започнаха да разискват какво да поискат от царя. Едни предлагаха да поискат място за заселване в Азия, други – да им се помогне да се върнат по домовете си. Казват, че Евктемон 273273
Евктемон – от град Кима в Еолида.
[Закрыть]от град Кима в Еолида заговорил така: „Ние, които току-що изпитахме срама да се явим пред хората, за да потърсим от тях помощ, сега бързаме да покажем в Гърция нашите рани, които не е известно какво ще ни донесат: страдания или срам. Аз смятам, че по-твърдо понасят нещастието тези, които го скриват, и за нещастниците, жадуващи да видят родината си, няма по-голяма утеха от усамотението и забравата на предишния живот. Тези, които очакват много от състраданието на близките, не знаят колко бързо пресъхват сълзите. Никой не може да обича истински този, от когото се гнуси. Еднакво тежи както нещастието, така и високомерното щастие. Всеки мисли за своята съдба, когато разсъждава за чуждата. Ако ние всички не бяхме нещастни, скоро щяхме да станем противни един на друг. Няма нищо чудно в това, че и облагодетелствуваните от съдбата търсят приятели като тях. Заклевам се, ние ще търсим място, където биха могли да заровят полуизгнилите ни тела след смъртта ни. Ще ни бъдат ли благодарни жените, за които се оженихме, когато бяхме млади? Децата ни в разцвета на силите си биха ли признали бащите си, обезобразени от изтезания? А кои от нас имат сили да преминат през толкова земи? Далеч от Европа, накрая на Ориента, немощни, сакати старци, ще издържим ли пътя, който изморява дори въоръжените и победителите? И накрая, тези жени, които съдбата даде на пленниците като единствено утешение, и малките деца – да ги поведем ли със себе си, или да ги изоставим тук? Да отидем с тях – никой в родината не ще поиска да ги признае. Да изоставим ли това, след като не е сигурно дали ще видим онова, към което се стремим? Ние трябва да си останем между тези, които са започнали да ни обичат в сегашното ни нещастие.“ Това каза Евктемон.
Изправи се атинянинът Теетет и заговори: „Никой честен човек няма да оценява своите близки по физическото състояние, след като свирепостта на неприятеля ги е направила нещастни, а не природата. Заслужава всякакво зло този, който се срамува от съдбата си. Нещастният таи у себе си мисълта за смъртта и не очаква никакво състрадание, а сам го проявява към другия. Боговете ни изпращат това, което ние самите никога не бихме се осмелили да пожелаем: възможност да видим отечеството, жените и децата си и всичко, което хората ценят в живота и за което се излагат на смъртна опасност. Защо да не излезем от този мрак? В родината се диша по-свободно и слънцето свети по-силно. Варварите се борят да запазят нравите си, свещените образи, родния език, а ние се готвим да се откажем от всичко родно, макар и да сме нещастни, само заради това, че сме го загубили. Аз самият ще се върна при своите Пенати в родината и ще се възползувам от милостта на царя. Ако някого го задържат любовта към новото съжителство и към децата, които робството го е задължило да признае, нека си остане тук, макар и за него да няма по-мило от отечеството.“
Малцина се съгласиха с Теетет. Останалите ги надви привичката, по-силна от самата природа. Решиха да поискат от царя да им определи място за заселване. Избраха за тази цел сто пратеници.
Александър очакваше, че ще го молят за това, което и той самият смяташе за най-добро, и им каза: „Вече заповядах да се отпуснат впрегатен добитък и коли, на които да се возите, и на всекиго да се дадат по хиляда денара. Когато се върнете в Гърция, ще се погрижа никой да не смята своето положение за по-добро от вашето, ако не беше, разбира се, осакатяването…“ Те зарониха сълзи, наведоха очи и не се осмеляваха нито да вдигнат лица, нито да заговорят. Когато царят ги запита коя е причината за тяхната скръб, отговори му Евктемон с думи, подобни на тези, които вече беше казал. А царят, като се съжали не само над съдбата им, но и над душевното им състояние, заповяда да се дадат на всекиго по три хиляди денара. Прибавиха и по десет чифта облекло, дадоха им и дребен и рогат добитък и семена, за да може определената земя да се обработи и да се засее.
На следващия ден Александър свика военачалниците на отделните родове войски и каза, че няма за гърците по-омразен град от столицата на старите царе на Персида; че оттук е потеглила огромната войска срещу Гърция. Оттук Дарий I, а след това и Ксеркс са обявили на Европа нечестна война и че този град с гибелта си трябва да увековечи паметта на дедите. Варварите напускаха града, от който страхът прогони всички, и се разбягаха кой накъдето очите му видят. Без да се бави, царят въведе в града фалангата.
Беше унищожил вече много градове, преизпълнени с царско великолепие. С други беше установил съюзни отношения, но богатствата на този град надминаваха всичко завладяно. В него варварите бяха събрали съкровища от цяла Персида. Имаше натрупано злато и сребро, огромно количество дрехи и вещи, приготвени не за използуване, а за показ на разкоша. Затова между победителите възникнаха въоръжени стълкновения. Смяташе се за неприятел този, който е заграбил по-скъпоценна плячка. Понеже не можеха да отвлекат всичко, което намираха, борбата започна да се води не просто за грабеж, но преценяваха какво да вземат. Разкъсваха царски одежди, като дърпаха към себе си парчета плат, с кирки разсичаха вази и други произведения на изящното изкуство. Нищо не остана непокътнато, нищо не се запази цяло. Влачеха отчупени части от торсовете на статуите така, както ги бяха сграбчили.
В превзетия град се прояви не само алчността, но и жестокостта. Претоварени със злато и сребро, победителите съсичаха пленниците, от които нямаше какво да вземат. Съсичаха всеки срещнат, ако се окажеше беден. Много от жителите на града обличаха най-скъпите си дрехи и се хвърляха от стените надолу заедно с жените и децата си. Някои хвърляха огън под покривите на домовете си, което по-късно щеше да направи неприятелят, и изгаряха в тях живи. Накрая царят заповяда на войниците си да се въздържат от насилие над жените.
Говори се, че е било завладяно такова голямо съкровище, че не е за вярване. Не зная дали да вярвам, или да се съмнявам, но казват, че съкровището в този град възлизало на сто и двадесет хиляди таланта. Царят реши да го вземе със себе си за военни нужди и заповяда да докарат рогат добитък и камили от Суза и Вавилон, за да се превози. Македонците завзеха още шест хиляди таланта в пари, след като беше овладян град Персагада 274274
Персагада – град между Персида и Кармания, недалеч от Персийския залив, основан от Кир.
[Закрыть]. Кир беше основал този град, а сега управителят му Гобар го предаде на Александър. Царят остави Никархид 275275
Никархид – получил заповед от Александър да пази Персеполската крепост.
[Закрыть]да пази Персеполската крепост с три хиляди македонски войници. На Тиридат, който му беше предал съкровищницата, запази почетната длъжност, която е имал при Дарий. Остави под командуването на Парменион и Кратер голяма част от войската си, както и припаси. А той с хиляда конници и отбрана част от пехотата се отправи към вътрешността на Персия, разположена под съзвездието Виргилиада 276276
Съзвездие от седем звезди, Плеяди. Според автора това става в началото на зимата – месец ноември. Според други източници Александър е достигнал до Персепол през втората половина на януари.
[Закрыть]. Без да обръща внимание на проливните дъждове и силните бури, той продължаваше да следва целта си.
Достигна до път, засипан с вечен сняг и заледен. На македонците им се струваше, че са стигнали края на света. Смутени, те наблюдаваха околната пустота, където не бе стъпвал човешки крак. Настояваха, преди още да са почувствували липсата на светлина и въздух, да се върнат назад. Царят не наказа разколебаните, но слезе от коня си и продължи пеша сред снеговете и леда. Засрамиха си, че не го следват – първо приближените му, след това командирите и накрая войниците. А той пръв с кирка в ръка, пробивайки леда, си проправи път. Последваха примера му и останалите. Накрая, като излязоха от гъстите гори, откриха слаби следи от хора и скитащ се дребен добитък.
Хората, които живееха тук в разпръснати колиби и смятаха, че са защитени от непроходимите гори, като видяха неприятелските войници, избиха близките си, които не можеха да ги придружават, и побягнаха към недостъпните планини, покрити със сняг. А после, когато македонците влязоха в преговори с пленниците, преодоляха своята дивотия и се предадоха на милостта на царя. Към предалите се царят не прояви никаква жестокост. Македонците опустошиха полята на Персида, покориха много селища и достигнаха до племето на мардите.
Племето на мардите е много войнствено и се отличава по начина си на живот от останалите племена в Персия. Мардите издълбават пещери в планините, в които се укриват с жените и децата си. Хранят се с месото на дребен рогат добитък или дивеч. Жените не притежаваха нищо повече от това, което им бе дала природата: косите им бяха щръкнали, дрехата – над коленете, главата – превързана с връвта на прашка. Това бе украшение на главата и оръжие. Покорено беше и това племе. На тринадесетия ден, откакто беше тръгнал от Персепол 277277
Персепол – една от по-късните столици на Персия. Основан от цар Кир и разкрасен от Дарий I. Дворецът му е изгорен от Александър Велики през 331 г. пр.н.е.
[Закрыть], Александър се върна отново в него. Раздаде дарове на близките си и на останалите според заслугите. Почти всичко, което беше взел от този град, беше раздадено.
Впрочем, изключително благородния си характер, вроденото дарование, чрез което се издигаше над всички царе, изключителното постоянство и бързина в преодоляването на опасностите и трудностите, верността на дадената дума, снизходителността към пленниците, сдържаността в обичайните наслаждения – всичко това той опетни с непреодолимата си страст към виното. Докато неприятелят или съперникът подновяваше войната, а покорените от него се отнасяха с пренебрежение към новата власт, той започна още от зори да участвува в гуляи, на които присъствуваха и жени. Разбира се, не почтените, а тези, които бяха свикнали да живеят с войниците по-свободно, отколкото е прилично. Една от тях, Таис, съвсем пияна, му внуши, че всички гърци ще му бъдат благодарни, ако запали двореца на персийските царе. Това очакват тези, чиито градове варварите бяха унищожили. Към това злодейско предложение на пияната блудница се присъединиха двама-трима пируващи, също пияни. Царят, като прояви повече жажда към виното, отколкото търпение, каза: „А защо всъщност да не отмъстим за Гърция и да не запалим града?“ Всички пияни се втурнаха към двореца, за да го запалят, след като самите те, като врагове, го бяха пощадили. Пръв царят внесе огън в двореца, а след това придружаващите го служители и наложници. Дворецът беше облицован с кедрово дърво. Пожарът бързо взе големи размери. Войскова част, разположена недалеч от града, като видя пожара, се притече на помощ. Но щом стигнаха до преддверието на двореца и видяха, че царят сам хвърля факли, те захвърлиха съдовете с вода и започнаха и те да хвърлят в огъня каквото им попаднеше.
Това беше краят на столицата на целия Ориент, откъдето преди толкова племена чакаха справедливост, дом на толкова царе, някога навявали ужас на Гърция. Оттук беше тръгнал флот от хиляда кораба и войска, с които персите заляха Европа, бяха изграждали мостове през протоци и прокопавали подземни ходове в планините. Но нямаше да мине много време от неговата гибел, и той отново щеше да се възроди.
Македонски царе бяха опустошавали и други градове, но сега те принадлежат на партите. Нямаше да открие и той пътя към този град, ако реката Аракс не беше го насочила, защото тя тече близо до стените му, и населението в околностите допуска, че градът е бил далеч от нея с двадесет стадия повече, отколкото са знаели.
Македонците се срамуваха, че царят им, напил се на гуляй, разруши този красив град. Все пак се мъчеха да си внушат, че точно така е трябвало да постъпи. Като изтрезня, Александър заяви, че съжалява, но добави, че персите са щели да нанесат още по-големи щети на гърците, ако бяха видели как той седи на трона на Ксеркс в двореца му. На следващия ден подари тридесет таланта на ликиеца водач, който го беше довел в Персида. След това навлезе в земите на Мидия. Там го посрещна попълнение от нови войски от Киликия. Пехотинците бяха пет хиляди, конниците – хиляда. Начело и на двата отряда стоеше атинянинът Платон 278278
Платон – управител на област при Дарий.
[Закрыть]. След като получи тези подкрепления, Александър реши да продължи преследването на Дарий.
