Текст книги "История на Александър Велики Македонски"

Процесът срещу Филота

Димн се ползуваше с уважението на Александър и разчиташе на благосклонността на придворните му. Той беше пристрастен към Никомах, предан единствено на него. Никомах гореше от любов към развратника. Като се престори, че е разтревожен, и като отстрани всякакви свидетели, Димн завлече юношата в храма. Каза му, че ще му открие голяма тайна. Като заинтригува юношата, той започна да го моли да даде клетва в името на тяхната взаимна любов и да обещае, че ще запази в тайна това, което ще чуе. Никомах не предполагаше, че това, което ще чуе, ще го доведе до престъпна клетва, и се закле в името на всички богове. Тогава Димн му разкри, че е организиран заговор срещу царя, който ще се осъществи след три дена, и че той е съучастник в заговора заедно с много храбри и славни мъже.

Младежът започна да отказва упорито да стане съучастник в заговора. Заявяваше, че никаква клетва не може да го спре да разкрие престъплението. Димн, обезумял от любов и страх, хванал десницата на младежа, със сълзи на очи го молеше да вземе участие в съзаклятието. После се принуди да иска от него поне да не го издаде, тъй като той му е доказал любовта си. Подчертаваше, че освен всичко друго доказателство още е и това, че му е поверил живота си. Накрая го заплаши със смърт, тъй като младежът настояваше да се разкрие замисленото престъпление. Димн казваше, че с убийството на царя те ще извършат едно прекрасно дело, и като го наричаше ту слабохарактерен, ту страхлив като жена, ту предател на любимия си, му обещаваше не само богатство, но даже и царството. Тъй като Никомах упорито отказваше да участвува, Димн продължаваше да го измъчва – допираше острия си меч ту в неговия, ту в своя врат, падаше на колене и го заплашваше, докато най-после измоли от младежа да обещае не само да мълчи, но и да помогне.

Уравновесен и честен, младежът не беше променил нищо от предишното си решение. Престори се все пак, че поради любовта си към Димн не може да му откаже. Започна да го разпитва с кои е влязъл в съюз за това голямо начинание. Интересуваше се най-много кои са тези толкова славни мъже, които щяха да му подадат ръка. А Димн, обезумял от престъпния стремеж, му отправяше благодарности и същевременно го поздравяваше, че не се е поколебал да се свърже с най-храбрите от младежите, като телохранителите Деметрий, Певколай и Никанор. Прибави към тях Афобет, Йолай, Феоксен, Архепол и Аминта.

След разговора Никомах побърза да разкаже на брат си Цебалин това, което беше научил. Решиха той да си остане в палатката, за да не би, ако влезе, без това да е обичайно, в царската шатра, съзаклятниците да разберат, че са предадени.

Цебалин застана на входа на царската шатра, защото нямаше право да влиза в нея, и зачака някого от приятелите си от първа кохорта да го въведе при царя. Случайно, след като другите се бяха разотишли, само Филота, синът на Перменион, неизвестно защо беше останал при царя. Обърквайки думите от силното вълнение, Цебалин му съобщи какво беше узнал от брат си и го помоли да го разкаже на царя. Филота му изказа похвала и веднага влезе при царя. Но не му каза нищо от това, което беше узнал от Цебалин. Надвечер Цебалин отново дойде при шатрата и попита Филота дали е изпълнил заръката. Той се оправда, че царят не е имал време за разговор с него, и се отдалечи. На следващия ден, когато Филота отиваше при царя, Цебалин го пресрещна и му напомни какво му е съобщил. И този път Филота не съобщи на царя. Цебалин започна да подозира Филота. Реши, че повече не трябва да се бави, и разкри заговора на един от знатните младежи – Метрон, началник на оръжейната. Метрон скри Цебалин в оръжейната и веднага отиде и разказа на царя всичко, което му беше съобщил Цебалин.

Александър изпрати телохранителите си да заловят Димн, а той влезе в оръжейната. Цебалин с радост му заговори: „Виждам те здрав и недокоснат от ръцете на нечестивците.“ Царят го разпита подробно за всичко и запита колко дена има оттогава, откакто Никомах го е известил за заговора. Като разбра, че това е станало преди два дена, прецени, че един истински приятел не може толкова дълго да мълчи, и заповяда да оковат Цебалин. А той започна да вика, че веднага е дотичал при Филота и нека царят го запита. Царят продължи да пита дали е ходил при Филота повторно и дали е настоявал да бъде пуснат при него. Цебалин продължаваше да твърди това, което беше казал. Тогава Александър вдигна ръце към небето и със сълзи на очи започна да се оплаква, че е получил такава „благодарност“ от най-скъпия си приятел.

Между това Димн, като се досети защо царят го вика, се нарани тежко с меча, който случайно беше до него. Но подкрепен от телохранителите, които го пресрещнаха, тръгна към шатрата. Царят му каза: „Какво зло съм ти сторил, та Филота ти се вижда по-достоен за цар на македонците?“ Гласът на Димн вече беше затихнал, той простена още веднъж, отвърна лицето си от царя, падна по гръб и издъхна.

Царят извика Филота в шатрата и му каза: „Цебалин заслужава най-голямо наказание за това, че два дена не ме е уведомил за готвения срещу живота ми заговор. Но и ти, Филота, имаш същата вина, тъй като, както той твърди, на тебе той веднага е разказал за заговора. Колкото по-силно е приятелството между нас, толкова по-престъпно е лицемерието в твоята постъпка. Това би подхождало повече на Цебалин, отколкото на тебе. Но ти засега имаш благосклонен съдия, ако все още би могло да се опровергае това, което не е трябвало да се допусне.“ Филота не се уплаши, доколкото можеше да се съди по израза на лицето му, и каза, че наистина Цебалин му е предал думите на блудника, но той не им е обърнал внимание. Опасявал се е, че ще предизвика смях, ако започне да разказва за кавгата между влюбения и развратника. Но понеже Димн се е самоубил, все пак не трябва да се премълчава това, което е станало. Филота прегърна царя и започна да го моли да съди за него повече от предишния им живот, отколкото от грешката му, която се състои в премълчаване, а не в действие.

Трудно ми е да кажа дали царят му повярва, или потисна гнева дълбоко в душата си. Но вдигна десницата си, залог за възобновената дружба, и каза, че според него той е пренебрегнал доноса, а не го е премълчал.

Царят събра на съвет най-близките си приятели. Филота не беше поканен. Заповяда да въведат и Никомах. Юношата изложи подред всичко, което брат му беше разказал на царя.

Кратер беше много близък приятел на царя, един от малкото приятели, които му останаха. Поради съперничеството той не обичаше Филота, което беше в разрез с достойнството му. Той виждаше, че Филота често се натрапва на царя, хвали храбростта си и заслугите си и с това предизвиква подозрение ако не за престъпление, поне за лицемерие. И като сметна, че няма да му се удаде по-удобен случай да унищожи съперника си, той, придавайки си повече благочестив, отколкото злорадствуващ вид, започна: „Защо не сподели с нас това още в началото? Ние бихме те убедили, дори ако искаше да си снизходителен към Филота, че досега не си го познавал така, както трябва. И едва сега, изложен на смъртна опасност, започна да мислиш повече за опасността, на която си изложен, отколкото за снизхождението си. Той винаги ще може да устройва заговори против тебе. Но ти невинаги ще можеш да му прощаваш. Нито пък имаш основание да смяташ, че като му простиш, ще промениш човек, който е отишъл толкова далеч. Той знае, че тези, които веднъж са злоупотребили със снизхождението ти, не могат повече да се надяват на нищо. Дори и сам – било от разкаяние, било сломен от твоето благородство – да пожелае да се оттегли, то баща му Парменион, вожд на толкова голяма войска, с непреходен авторитет сред войниците си и постигнал величие, не по-малко от твоето, не ще остане равнодушен, ако ти е задължен заради живота на сина си. Ние ненавиждаме каквито и да са благодеяния. На него ще му е трудно да признае, че Филота заслужава смърт. Остава той сам да разбере, че е по-добре да получи възмездие, отколкото пощада. Знай, че ти трябва да се бориш с тях за запазване на живота си. Достатъчно врагове има пред нас. Пази се от вътрешните. Ако отстраниш тях, аз не ще се боя от който и да е външен враг.“

Това каза Кратер. И другите не се съмняваха, че Филота нямаше да скрие известието за заговора, ако сам не беше автор или съзаклятник. Защото кой честен и разумен приятел, та дори човек от простия народ, чувайки това, което беше казано на Филота, не би се затичал право при царя, за да му го съобщи? А той, синът на Парменион, командир на конницата, довереник на царя, не се е повлиял даже от примера на Цебалин, който му е съобщил, каквото беше чул от брат си. И защо трябва да се преструва, че царят нямал време за разговори с него. Никомах, обвързан с клетва пред боговете, беше побързал да облекчи съвестта си. А Филота, прекарал почти целия ден в игра и шеги, е бил затруднен да каже на царя няколкото думи, отнасящи се до живота му? Не бил повярвал на момчетата. А защо се е бавил цели два дена? Изглежда, че им е повярвал! Ако не е повярвал на донесението на Цебалин, трябвало е да го изгони. Всеки в момент на опасност трябва да прояви смелост. А когато е застрашен животът на царя, трябва да бъдем нащрек дори когато ни съобщават измислици!

Всички се убедиха, че трябва да се заведе съдебно разследване срещу Филота, за да се принуди да посочи съучастниците в заговора. Царят ги разпусна, но ги предупреди, че решението трябва да се пази в тайна. За да не се разбере взетото решение, заповяда да разгласят, че на следващия ден ще продължат похода. А същата вечер устрои угощение, на което беше поканен и Филота.

Филота седеше до царя, а царят не само че яде с него, но разговаря интимно с този, когото вече беше осъдил на смърт.

По време на втората нощна стража угасиха всички светлини. В шатрата на царя влязоха няколко души. Това бяха Хефестион, Кратер, Кен и Еригий – от приятелите му, а от телохранителите Пердика и Леонат. Те заповядаха на всички, които бяха на стража пред преторията, да бъдат под оръжие. Поставиха конници на всички изходи и им заповядаха да завардят пътищата да не би някой тайно да се измъкне и да отиде при Парменион, който тогава управляваше Мидия и разполагаше с голяма войска.

Атархий, в пълно въоръжение, дойде с триста войници при царя. Дадоха му в помощ още десет, като след всеки един вървяха още по десет телохранители. Те бяха разпратени да заловят другите заговорници, а той с тристате и придружен от още петдесет от най-отбраните младежи, бе изпратен за Филота. На останалите беше наредено да обкръжат дома на Филота, за да не може той да се измъкне от таен изход.

Филота, който може би се смяташе в пълна безопасност или пък защото беше уморен, се беше унесъл в дълбок сън. Атархий го залови, както спеше. Като му поставяха оковите, Филота сънлив продума: „Жестокостта на приятелите ми, царю, победи твоята добрина.“ Без да проговори нещо друго, беше отведен в царската шатра.

На другия ден царят даде заповед да се съберат всички с оръжие в ръка. Бяха дошли около шест хиляди войници.

Множество продавачи и коняри изпълниха царската шатра. Въоръжени войници закриваха Филота, за да не го види тълпата, преди царят да се обърне с реч към войниците.

По стар македонски обичай при углавни дела следствието водеше сам царят, а войската определяше присъдата. В мирно време това е право на народа и царете нямат никаква власт, освен ако преди това не е взел надмощие авторитетът.

Най-напред внесоха трупа на Димн. На мнозина от присъствуващите не беше известно какво е извършил и как е умрял. След това царят излезе напред с явно изразена на лицето му душевна мъка. Скръбните лица на приятелите му също допринесоха да се очаква нещо извънредно. Дълго с наведено лице царят стоеше като вцепенен и потресен от скръб. Най-после събра сили и започна: „Войници, почти бях изтръгнат от вашите редове поради престъпните намерения на няколко души и живея още благодарение на предвидливостта и мъдростта на боговете. Като гледам вашето събрание, достойно за уважение, трябва да изпитвам по-силен гняв към своите убийци. Защото това е главното и единствено удоволствие в живота ми, че ще мога да отправя благодарност към вас, толкова храбрите и с големи заслуги спрямо мене мъже.“ Възклицанията и стоновете на войниците прекъснаха речта му и всички заплакаха. А царят продължи: „А колко по-голямо вълнение в душите ви ще предизвикам, когато ви разкрия авторите на това престъпление! Само споменаването им ме ужасява и аз се въздържам да кажа имената им, като че ли това би могло да ги спаси. Но трябва да надвия спомена за предишната ми обич към тях и да разкрия съзаклятието на нечестните ми сънародници. Как да премълча толкова голямо безчестие? Парменион на такава възраст е получавал толкова благодеяния от мене и от баща ми! Сега той, най-старият от всичките ми приятели, е станал инициатор на това голямо престъпление. Неговото оръдие, синът му Филота, тайно подтикна към престъпление Певколай, Деметрий и този Димн, чието тяло виждате тук. Подтикна и други да участвуват в неговото безумие.“

Роптание премина по цялото събрание, както обикновено става сред тълпата, особено сред многочислената войнишка маса, когато е възбудена или от усърдие, или от гняв.

Въведоха Никомах, Метрон и Цебалин. Те изложиха каквото знаеха. В показанията на нито един от тях не се спомена Филота като съучастник в заговора. Като затихнаха гласовете на негодувание и след като беше въдворена тишина, царят продължи: „Според вас какво е отношението към мене на този, който премълчава известието за такъв факт? И този факт – самоубийството на Димн го разкрива – не е бил без значение. Макар и да е съобщавал нещо, в което не е бил съвсем сигурен, Цебалин не се е изплашил от наказание, а Метрон, развълнуван от известието, дотича и нахлу при мене, когато се къпех. Единствен Филота от нищо не се стресна, на нищо не повярва. Каква сила на духа! Да не се развълнува от угрозата за царя, да не промени цвета на лицето си или пък да пожелае да изслуша този, който му съобщава такова нещо! Без съмнение, мълчанието му прикрива престъпни замисли. Силната жажда за власт го е тласнала към най-голямо злодеяние. Баща му управлява Мидия, предпочитан е от мене пред другите ми военачалници. Затова и Филота е решил да заграби повече, отколкото може да задържи. Той се надсмива даже над моето бездетство. Но той греши. Аз виждам във вашето лице моите деца, родители и сродници. Докато вие сте с мене, аз не мога да се смятам нито за бездетен, нито за сирак.“

След това Александър прочете заловеното от него писмо на Парменион, изпратено до Никанор и Филота. В него обаче не се долавяше замисъл за престъпление. Съдържанието му беше следното: „Най-напред се погрижете за себе си, а след това за своите. Така ще постигнем това, което желаем.“ Александър добави, че писмото е написано така, че ако достигне до синовете му, да го разберат правилно, а ако бъде заловено, да заблуди неосведомените. „А, ще кажат, защо Димн, когато е посочвал останалите съучастници в престъплението, не е споменал Филота? Та това е доказателство не за невинността му, а по-скоро за вината му. Защото толкова се страхуват от него тези, от които може да бъде издаден, че ако дори признаят себе си за виновни, него да укрият. Пък и целият му живот потвърждава това. Той стана съюзник и съмишленик на Аминта, който ми е братовчед и в Македония подготви коварен заговор срещу живота ми. Той даде сестра си за жена на най-големия ми враг – Атал. Той, макар че му бях писал като на роднина и приятел, отговори, че ме поздравява за определената ми от Юпитер Амон чест да бъда приет сред боговете, но накрая добавяше, че съжалява тези, които трябва да живеят под властта на човек, излязъл вече от границите на човешкото. За мене това вече са белези за отчуждението му и за завистта му към мене поради славата ми. Всичко това, войници, доколкото беше по силите ми, аз потисках в душата си, защото чувствувах, че бих загубил част от тялото си, ако подценя тези, на които най-много вярвах. Но сега на наказание подлежат не само дръзките речи. Безразсъдството премина от думите към мечовете. Тях, ако ми вярвате, Филота отправи срещу мене. И след като той ги насочи към мене, към кого да се обърна, войници? Кому да поверя живота си? Поставил съм го начело на конницата, най-прекрасната част от войската ми. Здравето, надеждата, победата си поверих на неговата вярност и защита. Баща му издигнах до тази висота, на която вие поставихте мене самия. Дадох му да властвува над Мидия, от която няма по-плодородна област, и поставих под негова власт хиляди хора и съюзници. А сега? Откъдето бих потърсил защита, оттам възникна опасността. Колко по-щастлив бих бил да падна в боя като жертва на неприятеля, отколкото да стана жертвено животно на свой сънародник! Сега обаче, излязъл от опасностите, от които единствено се страхувах, попаднах на това, от което не трябваше да се страхувам. Войници, вие настоявахте да пазя здравето си. Сами сте имали възможност да правите това, което е полезно за мене и което и аз съм изпълнявал с радост. Сега обаче прибягвам до вас, до вашето оръжие. Ако вие не искате, и аз не бих желал да живея против волята ви. Но след като вие желаете това, аз трябва да бъда отмъстен.“

Александър заповяда да въведат Филота. Ръцете на обвиняемия бяха извити назад и в окови, а главата му бе покрита с овехтял плащ. Лесно можеше да се разбере как се развълнуваха от мизерното му облекло тези, които доскоро го гледаха със завист. Та нали вчера го бяха видели като командир на конницата и знаеха, че е присъствувал на угощението у царя. А сега изведнъж го виждат подсъдим, и при това окован. Вълнуваше ги и съдбата на Парменион, толкова голям пълководец, толкова прекрасен гражданин. След като бе загубил вече двама синове – Хектор и Никанор, – сега щеше да загуби и този. Него задочно щяха да съдят заедно с последния му син, закрилян досега от съдбата.

Царският управител Аминта с остра реч против Филота отново възбуди обхванатото от състрадание войнишко събрание. Каза, че са предадени на варварите; че никой не ще се върне в отечеството при жена си и родителите си; че както тялото, след като му се отнеме главата, е мъртво, така и те в чуждата земя, без вожд, ще бъдат играчка в ръцете на неприятеля.

Речта на Аминта съвсем не се понрави на царя, защото щеше да направи припомнилите си за отечеството и за жените си по-мудни при изпълнение на предстоящите им задачи. Кен, макар и да беше оженен за сестрата на Филота, се нахвърли върху него, и то много по-остро, отколкото който и да е друг. Крещейки, че е убиец на царя, предател на отечеството и войската, той грабна голям камък, който случайно беше в краката му, и се опита да го отправи към Филота с намерение, както повечето сметнаха, да го избави от изтезания. Царят обаче спря ръката му. Той каза, че по-напред трябва да се даде възможност на виновника да се изкаже и че не ще допусне да бъде съден по друг начин.

Царят заповяда на Филота да говори. Дали съзнаваше престъплението си, или пък, обезумял и занемял от голямата опасност, той не се осмеляваше нито да вдигне очи, нито да заговори. После заплака, облегна се на войника до него, който го подкрепи, и загуби съзнание. Изтриха очите му с плаща, а като дойде в съзнание, гласът му се възвърна. Даде знак, че иска да говори. Царят, като го гледаше втренчено, каза: „Ще те съдят македонците! Питам те на бащиния си език ли ще им говориш?“ Филота отговори: „Освен македонците тук присъствуват и много други, които, смятам, ще разберат по-лесно това, което ще кажа, ако си послужа със същия език, на който ти им говори, за да може речта ти да се разбере от повечето от тях.“ Тогава царят каза: „Ето, виждате ли, Филота даже се отвращава от бащиния си език. И се срамува да говори на него. Нека каже сега какво е на сърцето му! Но знайте едно: той пренебрегна и обичаите ни така, както и езика.“ Като каза това, Александър се оттегли от събранието.

Филота започна: „Аз, като невинен, лесно ще намеря думи. Трудно е за нещастника да има мярка в думите си. Защото, след като съвестта ми е чиста, принуден от обстоятелствата, аз не зная как да свържа чувствата с положението си. Отсъствува обаче от събранието най-главният ми обвинител. И не мога да проумея защо той не желае да ме изслуша. О, Херкулесе, ако изслуша и двете страни, може както да ме съди, така и да ме оправдае. Но изслушан в негово отсъствие, аз не мога да бъда оправдан, след като вече съм осъден от него. Защитата на човек в окови е не само излишна, но и противна. Защото той не ще убеждава съдията, а по-скоро ще го обвинява. Все пак, след като ми е позволено да говоря, не ще премълча и не ще пропусна нищо, за да не се помисли, че аз сам съм се осъдил.“

„И тъй, не виждам в какво ме обвиняват. Никой не ме споменава в числото на заговорниците. Никомах не каза нищо. Цебалин не можеше да знае повече от това, което беше чул. А царят смята, че аз съм начело на заговора. Нима Димн е могъл да пропусне този, след когото е вървял, особено тогава, когато на въпроса за заговорниците е трябвало, макар и противно на истината, да ме обвини, за да може да убеди този, който го е разпитвал. Нима той пропусна моето име преди разкриване на заговора, за да изглежда, че е искал да пощади съмишленика си? Когато се е доверил на Никомах, за когото е бил сигурен, че ще запази тайната, и е посочил поименно другите, мене не ме е споменал. Питам ви, другари по оръжие, ако Цебалин не беше дошъл при мене и аз не знаех нищо за съзаклятието, щях ли днес да стоя пред вашия съд, след като никой не ме е споменавал? Само Димн, ако беше жив, можеше да ме избави от обвинението. Какво ще ми помогнат останалите? Които решат да се признаят за виновни, не ще кажат за мене нищо. Но в нещастието човек е зложелателен и виновният, измъчван заради своята вина, е равнодушен към мъченията на другите. Нима измежду толкова многото заговорници никой не ще каже истината даже и по време на изтезанията? Никой не щади обречения на смърт, а според мене и той самият никого не жали.“