Текст книги "История на Александър Велики Македонски"
Автор книги: Квинт Руф
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 26 страниц)
Походът на изток продължава
Като прекара десет дена около Мараканда, най-вече за да измие срама, Александър изпрати Хефестион в Бактрия с част от войската, за да приготвят храни за зимата. Областта, която беше определил за Клит, даде на Аминта, а той замина за Ксенипа 387387
Ксенипа – област в Зогдиана, съседна на Скития. Име на едноименен град.
[Закрыть]. В тази област, съседна на земите на скитите, има много и богати села, тъй като плодородието на земята изхранва не само местното население, но привлича и пришълци. Преди време тя бе станала убежище на бактрианските изгнаници, които се бяха отцепили от Александър. Но жителите й, след като узнали, че царят идва, ги изгонили.
Изгонените, около две хиляди и петстотин души, се събраха на едно място. Всички на коне, те бяха разбойници даже и в мирно време, а сега загубената надежда за прошка ги беше ожесточила още повече. Като се появиха внезапно, дълго водиха сражение с Аминта, наместника на Александър, и то с променлив успех. Накрая, след като загубиха седемстотин души от своите, от които неприятелят плени триста, бактрианите обърнаха гръб на победителите. Но не отстъпиха, без да си отмъстят. Убиха осемдесет македонци, а още триста и петдесет раниха. Все пак и след втората им измяна те измолиха прошка.
Александър сключи с тях съюз за вярност, а след това с цялата си войска пристигна в област, наричана Навтака 388388
Навтака – област в Зогдиана.
[Закрыть]. Сатрап й беше Сизимитър, който имаше от собствената си майка двама синове, тъй като у тях е позволено родителите да встъпват в брак с децата си. Той се беше укрил с въоръжени съотечественици като в здраво укрепление там, където проходът, през който се влизаше в областта, беше най-тесен. Обграждаше ги пенлива река, а зад тях се издигаше скала. Местното население беше издълбало дълбоко подземие, но пещерата беше осветена само на входа. Вътрешността й оставаше тъмна, ако не се внесеше факла отвън. Непрекъснат подземен проход откриваше към полята път, непознат за никого освен за местните жители.
Макар че варварите охраняваха със силна войска защитения и без това от природата проход, Александър придвижи тараните и разруши изградените укрепления.
С прашки и стрели повалиха повече от излезлите да се сражават срещу македонците. Александър ги разгони и се изкачи върху развалините на укреплението. Пред македонците се изпречи река, водите на която падаха в дълбока пропаст. Александър заповяда да се насекат дървета, да се докарат камъни и да ги хвърлят в пропастта. Варварите, неопитни в такива дела, се уплашиха, като гледаха как бързо се издига натрупаната от македонците грамада. Александър прецени, че могат да се предадат от страх, и изпрати Оксарт – от същото племе, но покорен нему – да убеди вожда им да се предадат. За да увеличи страха им, придвижи и бойните кули. Машините започнаха да хвърлят стрели. Варварите не се надяваха вече на никакво спасение и се отправиха към върха. Оксарт започна да убеждава уплашения и загубил всякаква надежда за успех Сизимитър да предпочете съюза с македонците, отколкото борбата срещу тях и да не забавя победителя в устрема му към Индия. Казваше му, че който в каквото и да се е опитал да се противопостави на Александър, само е навличал гнева му върху главата си. Сизимитър беше готов да се предаде, обаче майка му, която му беше и съпруга, заяви, че по-скоро ще умре, отколкото да признае властта на когото и да било. Стремеше се да предизвика у варварина по-скоро чувство за чест, отколкото надежда за спасение и го караше да се срамува, че свободата е повече ценена от жените, отколкото от мъжете. Сизимитър реши да отстоява на обсадата и върна посредника за мир. После прецени силите на неприятеля и своите и решението на жена му му се видя безразсъдно и неосъществимо. Затова бързо извика Оксарт и му каза, че ще се предаде. Помоли само едно: да не съобщава на царя волята на майка му, за да може по-лесно да измоли прошка.
Сизимитър тръгна след предварително изпратения при него Оксарт заедно с майка си и двамата си синове. Тръгнаха с него и хората от свитата, без да очакват някаква награда за верността им, която Оксарт им беше обещал. Александър изпрати напред конник, който да им заповяда да се върнат и да изчакат неговото идване. После дойде сам и след като извърши жертвоприношение на Минерва и Виктория, възстанови властта на Сизимитър. Даде му и надежда, че ще увеличи земите му, ако той остане верен на съюза. Двамата му синове, годни за войници, той взе със себе си, след като бащата се беше предал.
Александър остави фалангата да усмири и покори тези от племената, които се бяха отцепили, а той продължи нататък с конницата.
Отначало се справяха със стръмния и осеян с остри скали път. Скоро обаче копитата на конете се протриха и силите им отпаднаха. Започнаха да изостават. Конницата все повече оредяваше. И както обикновено става, прекалената умора надвишаваше срама. Александър както обикновено сменяше непрекъснато конете си и продължаваше да преследва без пощада бягащите.
Знатните младежи, негови телохранители, които го придружаваха, бяха изостанали, с изключение на Филип. Той беше младо, много духовито момче, брат на Лизимах. Невероятно звучи, но той в продължение на петстотин стадия следваше пеша царя, който яздеше кон, въпреки че брат му често му предлагаше своя кон. И не изостана дори за момент от царя, макар да носеше ризница и оръжие. Когато пристигнаха в гората, в която се бяха укрили неприятелите, той героично се сражава и закриваше с тялото си царя в боя срещу противника. След като варварите изоставиха гората и побягнаха, високият дух, който поддържаше силите му в разгара на сражението го изостави. Внезапно го обля пот, той политна и се хвана за дънера на най-близкото дърво. След това, съвсем изнемощял, беше поет от ръцете на царя. И в тях издъхна.
Голяма скръб обхвана и без това натъжения цар, който разбра, че и Еригий, един от прославените му пълководци, беше убит, преди да се прибере в лагера. Погребението на единия и на другия беше удостоено от царя с най-голямо великолепие и почести.
Царят реши да тръгне на поход срещу племето на дахите. Беше узнал, че Спитамен е там. Но щастието му, всякога благосклонно към него, беше осъществило това намерение в негово отсъствие.
Спитамен обичаше много жена си и я водеше навсякъде със себе си въпреки несгодите. Тя трудно понасяше бягството и съпътствуващите го изпитания. Изтощена от несгодите, използуваше всякакви женски хитрини, за да застави мъжа си да спре най-после бягството и да потърси милост от Александър, от когото и тъй не можеше да избяга. Беше родила от този мъж трима синове, вече възмъжали. Тя ги доведе пред бащата и започна да го моли да се съжали поне над тях. За да бъдат молбите й по-убедителни, допринасяше и това, че Александър не беше далеч. Но Спитамен смяташе, че тя желае да се предаде, а не го съветва и че, уверена в красотата си, желае да се отдаде на Александър. Той измъкна късия си персийски меч и щеше да я заколи, ако синовете й не бяха се спуснали насреща му. След това й заповяда под смъртна заплаха да се махне от очите му. За задоволяване на страстта си започна да прекарва нощите с развратни жени. Отвращението към тях обаче разпали още повече любовта към жена му. Той се върна отново при нея и не преставаше да я моли да се откаже от решението си и да го придружава каквото и да им поднесе съдбата. Казваше й, че ще понесе по-леко смъртта, отколкото да се предаде. Тя продължаваше да му обяснява, че това, което желае, е по-полезно и дори и да е женски каприз, е все пак чистосърдечно; че и за в бъдеще тя ще бъде покорна на мъжа си.
Спитамен, опиянен от любовта си към нея и измамен от престореното й послушание, реши още през деня да даде угощение. Беше вече пиян и полусънен, когато го занесоха в спалнята. След като се увери, че е заспал дълбоко, жена му го закла с меча, който беше скрила под дрехите си, и предаде отрязаната и обляна в кръв глава на посветения в тази работа роб. След това, придружена от същия роб, както беше в окървавената дреха, пристигна в македонския лагер и помоли да се съобщи на Александър да я приеме. Искаше той лично от нея да чуе това, което трябваше да узнае.
Като я вида опръскана с кръв, царят помисли, че е дошла да се оплаче от обида, и я попита какво желае. Тя помоли да въведат роба, който стоеше в преддверието. Той носеше главата на Спитамен, покрита с дрехата му, и им я показа. Бледност беше покрила чертите на безкръвното лице и не можеше да се познае кой е. Царят, като разбра, че носи човешка глава, излезе от шатрата. Разпита в какво се състои работата и се осведоми от самия роб.
Най-различни мисли терзаеха душата му, обезпокоен от този обрат. Смяташе, че е от голяма полза за него това, че беглецът и предателят, който щеше да го забави толкова много, е убит. Отвращаваше го обаче нейното страшно престъпление. Мъжът, изпитващ към нея такава любов, баща на децата й, беше убит от нея зверски. Погнусата от това престъпление надделя над благодарността и той заповяда да й съобщят да напусне лагера, за да не би примерът на варварското своеволие да се пренесе в нравите на податливите гърци. Дахите, като узнаха за убийството на Спитамен, се предадоха заедно със завързания Датаферн, негов съучастник в измяната.
Александър, освободен от грижи, се зае да накаже своите наместници за неправдите, които бяха извършили над подчинените си от алчност и високомерие. Предаде Хиркания на Фратаферн. Предаде му още племената марди и тапури и му възложи да му изпрати под стража Фрадат, а на негово място постави Фратаферн. На мястото на Арзам, управител на дрангите, назначи Стазанор 389389
Стазанор – назначен на мястото на Арзам.
[Закрыть], а Арзам беше изпратен в Мидия, за да замени там Оксидат 390390
Оксидат – знатен персиец.
[Закрыть]. След смъртта на Мазей Вавилония беше подчинена на Стамен 391391
Стамен – назначен за сатрап във Вавилон.
[Закрыть].
След като уреди тук всичко, на третия месец Александър вдигна войската си от зимния лагер и се отправи към областта, наричана Газака 392392
Газака – област в Зогдиана.
[Закрыть]. През първия ден пътуването беше спокойно. Вторият ден мина все още при ясно небе, без буря и дъжд, но все пак беше по-мрачен от предишния с признаци за наближаваща буря. На третия от всички страни небето започна да гърми, като ту по-ярки, ту по-бледи светкавици започнаха не само да заслепяват войниците, но и да ги плашат. Трясъкът по небето беше почти непрекъснат. Отвсякъде се виждаха бляскащи мълнии. Вцепенени, със заглъхнали уши, войниците не се осмеляваха нито да вървят, нито да спрат. Изля се внезапно пороен дъжд, смесен с градушка. Отначало войниците се закриваха с щитовете си, но след това вече не само не можеха с вкочанелите си ръце да държат измокреното оръжие, но и да се ориентират на коя страна да се обърнат, тъй като бурята връхлиташе от всички страни с голяма сила. В разстроени редици войската се разпръсна по цялата седловина. Мнозина, изтощени повече от страха, отколкото от умората, лягаха на земята, въпреки че студът беше превърнал дъжда в едра градушка. Други се прикриваха зад дънерите на дърветата. Те им служеха и за опора, и за заслон. Не си правеха илюзии, че сами са си избрали мястото за смърт. Като не се движеха, топлината на тялото ги напускаше. Тази неподвижност беше приятна за умореното тяло и те не се отказваха дори от смъртта при такъв покой. Бурята продължаваше да бушува свирепа и упорита. И облаци, и тъмните като нощ гори закриваха дневната светлина. Единствен царят, понасяйки бодро това голямо зло, се беше заел да обхожда войниците, да прибира разпръснатите, да вдига просналите се на земята, да показва дима, излизащ от близките колиби, да ги подтиква да заемат тези убежища, каквито и да са те. И нищо не можеше да допринесе повече за спасението им от обхваналия ги срам – да напускат царя си, готов да ги подпомогне и в най-тежките изпитания.
Неволята, по-силна от разума или несгодите, намери лек срещу студа. Започнаха със секири да повалят околните дървета, навсякъде запалиха купчини клони и дънери. Сякаш гората бе пламнала от пожар и само между пламъците бе останало място за войниците. Тази топлина раздвижи вкочанените им тела и започнаха спокойно да дишат. Варварските колиби, които неволята беше открила вътре в гората, подслониха някои от тях. Разположиха лагера на мократа земя, тъй като гневът на небето вече бе отминал. Бурята погуби две хиляди войници заедно с продавачите и слугите. Очевидци разказват, че са видели как смъртта е заварила някои от тях в момент, когато, прислонили се под дърветата, си говорели помежду си.
Случайно един македонски войник, който едва се държеше на краката си, все пак се добра до лагера с оръжието си. Като го съзря, царят, който току-що беше разпалил огъня и топлеше замръзналите си ръце, скочи от дънера, на който седеше, и като свали оръжието от премръзналия и вече губещ съзнание войник, го постави на своето място. Войникът дълго не разбра къде си отпочиваше и от кого беше подпомогнат. След като се посъживи и видя, че седи на царското място, скочи изплашен. Александър му каза: „Съзнаваш ли, войнико, колко по-добре живеете сега под моя власт, отколкото под властта на персийския цар? Там биха те наказали със смърт, ако седнеш на царския трон, а при мене това беше твоето спасение.“
На следващия ден свика приятелите си и военачалниците и им заповяда да разгласят, че царят ще възстанови всичко, което са загубили. И изпълни обещанието си. Защото Сизимитър докара много впрегатен добитък, две хиляди камили и още едър и дребен рогат добитък.
Всичко това, разпределено поравно между войниците, ги спаси от глад и смърт. А царят беше много радостен, че Сизимитър му отвръща с такава благодарност, и заповяда на войниците да се запасят със суха храна за шест дена, тъй като се готвеше да тръгне на поход към племето саки. След като опустоши и техните земи, даде от плячката на Сизимитър като дар тридесет хиляди глави добитък.
Сватбата на Александър
Македонците пристигнаха в област, начело на която стоеше знатният сатрап Оксиарт 393393
Оксиарт – сатрап на Дарий, баща на Роксана.
[Закрыть]. Той се предаде на Александър и сключи с него съюз. Царят му остави властта и не поиска нищо друго, освен това да тръгнат с него като войници двама от тримата му синове. Сатрапът, като му предаде и третия, устрои изключително богато угощение по варварски, на което покани и царя.
Веселието беше в разгара си, когато Оксиарт заповяда да се въведат тридесет знатни девойки. Между тях беше и собствената му дъщеря Роксана 394394
Роксана – съпруга на Александър.
[Закрыть], с изящна красота и рядка привлекателност. Макар и да вървеше между най-отбраните девойки, тя привлече погледите на всички и най-много на царя. Той вече не можеше да овладява страстта си при благосклонността на съдбата, на която не можеше да устои никой от смъртните. Докато навремето беше гледал с бащински поглед жената на Дарий и двете му дъщери, с които никоя друга освен Роксана не можеше да се сравни по красота, сега беше пленен от тази девойка, обикновена по произход в сравнение с тези от царски род. Заяви, че за укрепване на властта е нужен брачен съюз между македонци и перси. Единствено това могло да отстрани чувството на срам у победените и гордостта на победителя. Нали и Ахил, от чието потекло е той, се оженил за пленница. За да не сметнат, че само ще опозори Роксана, заяви, че желае да се свърже с нея в законен брак. Бащата прие предложението му с възторг, а царят, пламнал от страст, заповяда по бащин обичай да внесат хляб – това беше у македонците най-свещеният залог. От този хляб, разрязан с меча надве, трябваше да вкусят и двамата, встъпващи в брак. Вярвам, че тези, които са създали обичаите на племето, са искали чрез тази скромна храна да покажат на встъпващите в брак от колко малко трябва да бъдат доволни.
Така царят на Европа и Азия взе за жена девойка, въведена по време на угощението за развлечение, за да му се роди от робиня наследник, който да царува и над победителите. Близките му се срамуваха, че царският тъст е бил избран по време на пир из средата на покорените. Но след убийството на Клит беше заличена всякаква свобода и на непривикналите към раболепие лица бе изписано одобрение.
Александър имаше намерение да тръгне за Индия и оттам към Океана, но се страхуваше да не би да възникнат някакви събития в тила му и да му попречат. Затова заповяда да се съберат от всички области тридесет хиляди младежи, да ги въоръжат и доведат при него. Искаше да ги има едновременно и като заложници, и като войници. Изпрати Кратер да преследва Хаустан 395395
Хаустан – съюзник на Катан.
[Закрыть]и Катан 396396
Катан – съюзник на Бес, по-късно негов предател.
[Закрыть], които се бяха отцепили от него. Хаустан беше пленен, а Катан бе убит в бой. Полиперконт 397397
Полиперконт – управител на област при Александър.
[Закрыть]завзе властта в областта, Бубацена 398398
Бубацена – област в Скития.
[Закрыть]. След като тук беше уредено всичко, започна да обмисля войната с Индия.
Смяташе се, че Индия е богата не само със злато и сребро, но и с грижливо обработени скъпоценни камъни и бисери. Те бяха за индите повече белег на разкош, отколкото на величие. Войници, които познаваха Индия, казваха, че всичко в нея блести от злато и слонова кост. Александър се опасяваше да не би в нещо да бъде надминат, след като досега беше надминал всички и във всичко. Затова прибави към щитовете на войниците сребърни пластинки, а на конете – златни юзди, украси ризниците на едни със злато, а на други със сребро. Сто и двадесет хиляди войници тръгнаха с царя към Индия.
След като подготви всичко, Александър реши, че вече е дошъл моментът за осъществяване на безразсъдното и отдавна замислено дело – да придобие законно право да му се отдават почести като на бог. Поиска не само да го наричат син на Юпитер, но и да вярват в това. Като че ли можеше по един и същи начин да заповядва и на душите, и на езиците. Заповяда и македонците да му отдават почести като на бог по персийски обичай и като го поздравяват, да лягат по очи на земята пред него.
Такова унизително угодничество беше опасно за него, но той силно го желаеше. Вечното зло за царете – угодничеството – по-бързо подрива силите им, отколкото неприятелят. И това стана не по вина на македонците – защото между тях нямаше такъв, който да се съгласи да отстъпи от бащиния обичай. Намериха се такива между гърците, които обикновено чрез лицемерни почести покваряват нравите.
Гъркът Агид 399399
Агид – гръцки поет от Аргос.
[Закрыть]от Аргос, автор на най-долнопробните песни след Херил 400400
Херил – гръцки поет, живял през V в. пр.н.е.
[Закрыть], и Клеон 401401
Клеон – сицилианец.
[Закрыть]от Сицилия, подбудители на пороците и на други гадости, бяха предпочитани от царя пред приближените му, дори и пред предводителите на многочислените войскови отряди. Двамата сякаш разтваряха небето за него и често му подхвърляха, че Херкулес и татко Либер заедно с Полукс и Кастор 402402
Полукс и Кастор – синове на Юпитер и Леда. Смятани за покровители на моряците.
[Закрыть]ще отстъпят пред неговото божество.
В предварително определен за тържеството ден Александър заповяда да отрупат трапезата с изобилие и да бъдат поканени не само най-знатните измежду приятелите му македонци и гърци, но и най-знатните измежду неприятелите. По време на веселието той незабелязано излезе от залата. Клеон, както беше уговорено, започна реч, в която възхваляваше подвизите на царя: че на него можели да отдават благодарност единствено с тамян като на бог, след като вече са го признали за такъв; че персите не само от благочестие, но и с радост поставят царете си между боговете. Защото авторитетът на властта е гаранция за тяхното благо. Агид пък говореше, че и Херкулес и татко Либер не са били признати за богове, преди да победят завистта на хората; че потомците ще го възприемат така, както им го завещае сегашното поколение. Накрая заяви, че макар и някои да се колебаят, той самият ще падне по очи пред царя, щом влезе отново на угощението, и другите трябвало да направят същото, и преди всичко тези, които и в мислите си са му предани. Тяхната преданост към царя трябвало да бъде пример и за останалите.
Съвсем недвусмислено речта бе отправена към Калистен 403403
Калистен(от град Олинт на Халкидическия полуостров) – историк и философ, другар на Александър Велики. По време на похода е записвал всичките подвизи на Александър. Поради свободолюбието си по-късно е намразен, заподозрян и след изтезания – убит по заповед на Александър.
[Закрыть]. Царят ненавиждаше достойнството на този мъж и смелото му свободолюбие. Като че ли само той задържаше македонците от такова раболепие. Всички бяха обърнали погледите си към стария учител. Като се въдвори тишина, той заговори: „Ако царят слушаше твоята реч, нямаше да има нужда да ти отговаря друг. Защото той самият винаги се е страхувал от това да не го принудиш да възприеме чужди обичаи и при това щастливо развитие на събитията да му навлечеш ненавист чрез такова угодничество. Но понеже в момента той отсъствува, вместо него ти отговарям аз. Не може един набързо узрял плод да бъде дълготраен. Сега ти не можеш нито да отнемаш, нито да отдаваш на царя почести като на бог. Нужно е време, за да бъде приет за бог един смъртен. Тази благодарност към героите винаги я отправят потомците. Аз моля за по-сетнешно безсмъртие на царя, моля животът му да бъде дълъг, а величието му – вечно. Божественото достойнство никога не съпровожда хората, докато са живи, но идва при тях след смъртта им. Ти ни даваш Херкулес и татко Либер като пример за безсмъртие. Вярваш ли, че те са били провъзгласени за богове по време на един гуляй. Най-напред тялото на човека изчезва от очите на смъртните, а после мълвата го издига до небето. Само си помисли, Клеоне, аз и ти можем ли да създаваме богове. От нас царят може да поиска само потвърждаване на неговото обожествяване. Ако искаш да изпиташ силите си, направи някого цар, а ако можеш, направи го и бог! Кое е по-лесно: да му дадеш небето или властта. Нека боговете бъдат благосклонни и без завист да изслушат това, което Клеон каза, и да ни помагат да напредваме все така бързо, както досега. Нека те ни вдъхнат задоволство от собствените ни обичаи. Аз не се срамувам от отечеството си и не бих желал да се уча от победените как да прославям своя цар. Кого да смятам за победител, ако приемем от победения неговите закони?“
Калистен стана изразител на общото желание за свобода и като че ли беше изслушан благосклонно. Той предизвика не само мълчаливо съгласие, но и възгласи на одобрение, особено от по-възрастните, за които беше тежко да заменят старите си нрави с чужди.
Нищо от това, за което се говори на гуляя, не остана скрито от царя, тъй като той стоеше зад завесата, закриваща леглото му. Изпрати хора при Агид и Клеон да им кажат, след като прекратят приказките, да наредят само варварите по техния обичай да легнат по очи на земята, щом той влезе. Малко след това той се завърна на угощението, като даде вид, че го е отвлякло нещо важно. Докато персите го поздравяваха като божество, Полиперконт, който беше до царя, започна да подбужда на подигравка един от тях, докосващ с брадичката си пода, да я удари по-силно. С това предизвика гнева на Александър, защото той вече трудно се владееше. Обърна се и каза: „Ти не ме ли почиташ? Или на тебе единствен ти се виждам достоен за подигравка?“ А Полиперконт отговори, че нито царят е достоен за подигравка, нито пък той – за унижение. Тогава царят го наведе силно към пода и като го натисна, за да падне на колене, каза: „Виждаш ли, че сега и ти направи същото, за което преди малко се подиграваше на другите?!“ Заповяда Полиперконт да бъде поставен под стража и сложи край на пира. Наистина Александър по-късно прости на Полиперконт, но го държа дълго време под арест. Продължи да се гневи обаче на Калистен, когото отдавна подозираше. Скоро му се удаде удобен случай да даде воля на гнева си.
Съществуваше обичай, както по-горе казах, аристократите да дават на царете момчета, за да изпълняват длъжности, които малко се различаваха от робските задължения. Тези младежи стояха на стража на смени пред входа на това жилище, в което царят си почиваше. Те въвеждаха наложниците през друг вход, а не през този, на който имаше стража. Поемаха от конярите конете преди езда и когато царят ходеше на лов. Съпровождаха го и в битките, добре подготвени за всичко, което вършеха свободните хора. Смяташе се за голяма чест това, че им беше позволено да се хранят, седнали до царя. Никой нямаше власт да ги порицава или да ги бие с пръчки освен той. Тази кохорта беше нещо като школа за пълководци и държавни служители у македонците. Оттук потомците й си избираха царе, от техните наследници малко по-късно римляните отнеха властта.
Хермолай 404404
Хермолай – син на Сополид. Влязъл в заговор за убийство на Александър.
[Закрыть], знатен младеж от тази кохорта, беше бит с пръчки по заповед на Александър, понеже беше улучил със стрела глигана, в който царят се прицелвал. Той понасяше тежко тази обида и започна да се оплаква пред Сострат 405405
Сострат – младеж от царската кохорта.
[Закрыть], който беше от същата кохорта и силно привързан към Хермолай. Сострат, като разгледа внимателно разраненото тяло, може би враждебно настроен още отпреди към царя по друга причина, подбуди и без туй възбуденото момче с клетва двамата да организират заговор срещу царя и да го убият. Те се заеха с тази работа с младежка разпаленост, но умело подбраха кои да посветят в заговора. Намериха за добре да привлекат Никострат 406406
Никострат – знатен младеж.
[Закрыть]Антипатер 407407
Антипатер – знатен младеж.
[Закрыть], Александър 408408
Александър – войник.
[Закрыть]и Филота 409409
Филота – младеж от царската кохорта.
[Закрыть]. С тяхното посредничество към заговора се присъединиха Антиклей 410410
Антиклей – съучастник в заговора срещу Александър.
[Закрыть]и Епимен 411411
Епимен – съучастник в заговора срещу Александър.
[Закрыть]. Пътят към осъществяването на замисленото обаче съвсем не беше лесен. Необходимо беше в една и съща нощ да бъдат на стража всички съзаклятници, за да не би да им попречат непосветените, а тогава случайно бяха поставени в две последователни нощи. Докато се изредят дежурните стражи и отново дойде и техният ред, изминаха тридесет и два дена.
Настъпи нощта, в която на стража щяха да бъдат съзаклятниците. Бяха радостни от взаимното доверие. Страхът и надеждата не бяха променили никого. Толкова голям беше или гневът им към царя, или взаимното им доверие.
Те пазеха вратата на залата, в която царят пируваше, за да го заведат след угощението в спалнята. Но може би самата съдба, а същевременно и веселието и буйното вино задържаха по-дълго всички. Забавленията около софрата се удължиха. Заговорниците се радваха, че ще нападнат царя, но започнаха да се опасяват пирът да не продължи до сутринта, тъй като на разсъмване трябваше да бъдат заменени от други. След това чак след седем дена щеше да им дойде ред да дежурят и не бяха сигурни дали у всички ще остане дотогава кураж.
Вече се разсъмна, угощението беше към края си и съзаклятниците посрещнаха царя радостни, че имат възможност да осъществят плана си. Внезапно една жена, която обикновено стоеше на вратата на залата (смятаха я за безумна, но вярваха, че тя предсказва бъдещето), се втурна към Александър и му препречи пътя. Развълнувана, тя започна да го убеждава да се върне на пира. Царят на шега й отговори, че боговете лесно се убеждават, извика отново приятелите си и продължи веселието до разсъмване.
Пред вратата на спалнята застъпиха на стража младежи от другата кохорта, а съзаклятниците все още стояха, въпреки че вече беше завършила тяхната смяна – дотолкова упорита беше надеждата, която затъмнява човешкия разум. Царят, по-разположен, отколкото друг път, им заговори и дори им заповяда да си отидат и да отпочинат, понеже са бдели през цялата нощ. Даде на всекиго по петдесет сестерции и ги похвали, че са продължили доброволно смяната си. Заговорниците си излязоха, без да осъществят голямата си надежда. Разотидоха се по домовете и още по-нетърпеливо зачакаха нощта на следващото дежурство.
Един от заговорниците на име Епимен, било поради любезността на царя разкаял се (но той с такава любезност беше приет и между съзаклятниците), разкри на брат си Еврилох 412412
Еврилох – брат на Епимен.
[Закрыть]съзаклятието, понеже беше повярвал, че боговете му се противопоставят. Преди той беше пожелал брат му да остане извън съзаклятието; припомни си и мъките на Филота, и като взе за ръка брат си, пристигнаха в царския дворец, разбудиха телохранителите и ги убедиха, че това, което ще съобщят, се отнася до живота на царя. И времето, по което идваха, и изражението на лицата, и скръбта на единия от тях – признак на неспокоен дух – заставиха Птоломей и Леонат, които лежаха пред вратата, да станат. Те отвориха вратата и внесоха светлина, започнаха да будят унеслия се в дълбок сън от виното цар. Той дойде постепенно на себе си и ги попита какво ще му съобщят. Еврилох каза, че боговете все още не са се отвърнали от неговия дом, след като и брат му, съучастник в един нечестен заговор, се е разкаял и му е разказал за подготвяното убийство; че той идва да му каже, че точно през тази нощ, която си отива, му е била подготвена засада от хора, които най-малко би заподозрял. Епимен изложи подред всичко и изреди имената на заговорниците.
Известно е, че Калистен не е бил споменат като съучастник в заговора, но е слушал с удоволствие как младежите са порицавали и обвинявали царя. Едни твърдят, че когато Хермолай се е оплакал пред него за наложеното му от царя наказание, той им напомнил, че вече са мъже. Не е известно дали им го е казал, за да понасят по-търпеливо наказанията, или за да възбуди самочувствието им.
Смутен от неочаквано възникналата опасност, която беше избягнал, царят надари Еврилох с четиридесет таланта и му даде имуществото на някой си Тиридат. Простил на брат му, преди още той да се реши да помоли за помилване. Заповяда да се задържат под арест ръководителите на заговора, между които беше и Калистен.
Едва след като бяха доведени в двореца му, той се реши да продължи почивката си. Спа през целия ден и през следващата нощ, изтощен от продължителното безсъние.
На сутринта Александър събра голям съвет, на който дойдоха и бащите, и роднините на тези, заради които ги беше повикал. Никой не беше спокоен за себе си, тъй като според обичая на македонците се полагаше смъртно наказание за всички, които имаха кръвно родство с виновните.
Царят заповяда да се въведат съзаклятниците без Калистен. Те без колебание признаха всичко, което бяха замислили. Всички започнаха да ги порицават. Царят ги запита с какво е заслужил замисленото от тях злодеяние. Тъй като всички стояха занемели, Хермолай отговори: „Питаш ни за причините, като че ли не знаеш, че решихме да те убием, защото започна да се държиш с нас не като със свободно родени, а като с роби.“
Пръв от всички се изправи баща му Сополид. Нарече Хермолай отцеубиец и като му затискаше устата, каза, че не трябва да бъде слушан човек, загубил разсъдъка си от престъпни замисли. Царят прекъсна бащата и заповяда на Хермолай да каже какво го е научил учителят им Калистен. Хермолай продължи: „Ползувам се от твоето благоволение и ще кажа в какво сме се научили в нашите нещастия. Каква част от македонците е останала незасегната от твоята жестокост? Наистина колко хора, и то от благороден произход, ти погуби: Атал и Филота, Парменион и Александър от Линцестида, Клит. Когато воюваме срещу варварите, те се сражават, закриват те с щитовете си, получават рани за твоята слава, за твоята победа. На тях ти отвърна с черна неблагодарност. Един опръска трапезата ти с кръвта си, друг умря от мъчителна смърт. Предводителите на твоите войски, поставени на уредите за изтезаване, станаха зрелище за персите, които те бяха победили. Парменион, чрез когото ти навремето уби Атал, бе умъртвен без съд. Изпълнени бяха смъртни наказания от ръцете на принудени за това хора. Изведнъж заповядваш да бъдат убити от други тези, които преди това си използувал като твои помощници.“
