Текст книги "История на Александър Велики Македонски"
Автор книги: Квинт Руф
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 26 страниц)
„Аз трябва да се върна към единственото справедливо обвинение: защо съм премълчал полученото от мене известие? Защо го изслушах толкова равнодушно? Но нали за това нещо, Александре, след като осъзнах грешката си, ти ми прости? Хванал здраво десницата ти, залог за спечелено отново благоразположение, аз бях и на пиршеството. Ако си ми повярвал, аз съм вън от подозрение. Ако ли пък си ме пощадил, не променяй своето решение. Какво направих през тази нощ, след като напуснах трапезата ти? Какво ново престъпление ти беше докладвано, което те застави да промениш решението си?“
„Спях дълбоко, забравил грешките си, когато ме събудиха враговете ми, за да ме оковат. Как може един убиец и един предател така спокойно да спи? Разкритите престъпници не могат да спят. Терзаят ги фуриите 332332
Фурия – богиня на отмъщението; бяс, лудост.
[Закрыть]не само преди убийството, но и пред мисълта за убийство. Моето безгрижие доказва невинността ми, а още повече – твоята десница. Не съм се опасявал, че ти, Александре, ще се подчиниш на чуждата жестокост, а не на собственото си снизхождение. Ти щеше да се разкаеш, да си недоволен, че аз съм повярвал. За заговора ми извести момче, което не можеше да посочи нито свидетел, нито каквото и да е доказателство. Всеки, който би се съгласил да го изслуша, би се уплашил. Не обърнах внимание на кавгата между влюбения и блудника. Не му повярвах, защото не той носеше известието, а беше упълномощил брат си. Уплаших се да не би да отрече какво е казал на Цебалин и в мене да се усъмнят мнозина от приятелите на царя. И така, ако и да не съм засегнал никого, открих, че има човек, който повече желае гибелта ми, отколкото да се докаже, че съм невинен. Колко бих спечелил от клеветата, ако обвиня невинния? А ето че Димн се самоуби!… Дали можех да предвидя, че той ще направи това? Ни най-малко. Повярвал на донесението, царят не е могъл да го отхвърли по отношение на мене, след като вече бях говорил с Цебалин. О, Херкулесе, ако бях съучастник на Димн в това голямо престъпление, аз нямаше цели два дена да крия от него, че сме издадени. Та самият Цебалин можеше да бъде премахнат от Димн, и то без труд.“
„И най-после, след като известието, заради което аз трябва да умра, беше предадено на царя, сам влязох в спалнята му с меч в ръка. Защо отложих злодеянието? Или без Димн не съм се осмелил? Значи, той е бил инициаторът на престъплението. Под неговата ли сянка съм се криел в стремежа си към македонската власт? Има ли някой от вас, подкупен с дарове? Кой вожд, кой управител съм предпочитал повече? Обвиняват ме също, че презирам бащината си реч, че пренебрегвам македонските нрави и обичаи. Значи, домогвам се до власт над тези, които презирам? Още преди, едва създала се, родната ни реч престана да се употребява в търговията с другите народи. Победителите са длъжни повече, отколкото победените да изучават чуждия език. Наистина това ме оскърбява по-малко, отколкото другото – че Аминта, синът на Пердика, е бил участник в заговор против царя. Понеже с него ме свързва приятелство, не ще откажа да го защищавам.“
„Дали е трябвало да се сближавам с братовчеда на царя? Ако ли пък не е трябвало да се уважава човек с такъв ранг, виновен ли съм за това, което не съм предвидил, и трябва ли да умират и приятелите на престъпниците, ако са невинни? Ако това е така, защо живея още? Ако е несправедливо, защо сега все пак не ме съсечете? Аз действително писах, че съжалявам тези, които ще трябва да живеят под скиптъра на човек, който се смята за син на Юпитер. О, ти, вярност към приятелството и към честната дума, вие ме измамихте. Признавам, че написах това, но на самия цар, а не за него. Защото не съм искал да предизвиквам срещу него завист, а се страхувах от това. Александър щеше да ми се види по-достоен, ако мълчаливо беше признал произхода си от Юпитер, а не да си служи с хвалебствия. И понеже всички вярват в оракула, нека неговият бог ми е свидетел в обвинението. Задръжте ме в окови, докато се допитате до Юпитер Амон дали аз съм замислял тайно престъпление. Този, който е признал нашия цар за достоен да се нарече негов син, не ще допусне да останат скрити тези, които са замисляли заговор против сина му. Ако смятате, че изтезанията са по-сигурно средство, отколкото оракулът, то аз не ще се откажа от тях, за да се установи истината.“
„При обвинения в такива престъпления обикновено се призовават и роднините. Неотдавна загубих двамата си братя. Не се осмелявам да протегна ръка към баща си, нито да го призова, тъй като и него ще го обвинят като съучастник в това голямо злодеяние. И не е ли това най-голямото нещастие – бащата на толкова синове, който се утешаваше в старостта си от един-единствен, да загуби и него, освен ако и той заедно с него не бъде положен на кладата? Скъпи ми татко, заради мене ще умреш и ти. Аз те лишавам от живота. Защо си ме създал такъв нещастник?“
„Защо си ме създал, след като боговете са толкова зложелателни? Дали за да разбереш чрез мене това, което те очаква? Не зная дали моята младост е по-нещастна, или твоята старост: ти ще ме загубиш в разцвета на силите ми, а палачът ще изтръгне от тебе дъха, който самата природа вече иска да ти отнеме, дори ако съдбата би пожелала да изчака.“
„Споменаването на баща ми ме убеждава колко предпазливо е трябвало да съобщя за донесението на Цебалин. Нали Парменион, когато узна, че лекарят Филип готви за царя отрова, уплашен, реши да го предупреди и му написа писмо, в което го молеше да пие по-малко от лекарството. Оказа ли това писмо някакво влияние? Повярваха ли на баща ми? И аз, колкото пъти съм чувал нещо и съм го съобщавал, с жестокост и с подигравка съм бивал отблъскван. Ако когато предупреждаваме, биваме ненавиждани, а когато мълчим, биваме подозирани, какво тогава трябва да правим?“
Тогава един от стоящите наблизо извика: „Ще спечелите доверие, като не правите заговори.“ А Филота му отвърна: „Право казваш, който и да си. Но дори и да съм заговорник, не бих се молил да се отмени наказанието и затова повече няма да говоря. Виждам, че последните ми думи ви се сториха неприятни.“ След това Филота беше изведен.
Между пълководците на Александър имаше един на име Болон – чужд на градските съблазни в мирно време, стар войник, излязъл из средите на простолюдието и достигнал до този висок пост. Докато останалите мълчаха, той необуздано и дръзко започна да припомня колко пъти хората на Филота са изгонвали когото и да било от тях от странноприемниците, за да може той да смъкне нечистотията от робите си там, откъдето изгонваше войниците. Казваше, че колите му са спирали, претоварени от злато и сребро, по всички села и че никой от другарите му по оръжие не е бил приеман в съседство със странноприемниците, заети от него. Изгонвала ги е стражата, за да не нарушават съня на този разглезен човек. Бдяла е да не достига до него не само какъвто и да е шум, но и едва доловим шепот. Подигравал се със селяните, които наричал фригийци и пафлагонци. Той, роденият македонец, не се е срамувал да ги изслушва на родния си език чрез преводач. А сега иска да се допитва до Амон. Той обвинява Юпитер в лъжа, когато е признал Александър за свой син, сякаш наистина се е страхувал, че даровете на боговете ще предизвикат завист. Болон говореше, че когато Филота е заговорничел срещу царя, не се е допитвал до съвета на Юпитер, а сега иска да се изпратят хора до оракула, за да може баща му да подготви войските в Мидия и с подкуп да привлече разни негодяи за съучастие в престъплението. Казваше, че трябва да бъдат изпратени хора не да се допитат до Юпитер за това, което вече сами са узнали от царя, но да му благодарят и да му пренесат жертва за това, че най-добрият цар е останал жив.
Цялото събрание изпадна във възбуда. Първи телохранителите започнаха да настояват да им се предостави убиецът да го разкъсат със собствените си ръце. За Филота това не беше най-жестокото, тъй като той очакваше мъчителни изтезания. Но царят се върна отново и отложи събранието за следващия ден, за да наблюдава сам изтезаването или да проучи всичко по-старателно. И въпреки че вече се мръкваше, заповяда приятелите му да дойдат при него.
Почти всички бяха на мнение Филота да бъде убит с камъни по македонски обичай. Хефестион, Кратер и Кев смятаха, че ще открият самата истина само чрез мъчение. И макар че преди бяха на друго мнение, и останалите се съгласиха с тях. С това съвещанието беше разпуснато.
Хефестион, Кратер и Кен отидоха при Филота, за да проведат разпита. Царят задържа Кратер и води с него разговори, чието съдържание остана неизвестно. След това се оттегли в най-вътрешната част на шатрата си и като отпрати всички, до късна нощ остана да чака резултата от разпита.
Мъчителите поставяха вече пред Филота най-страшните инквизиторски уреди, а той каза: „Защо се бавите да убиете този, който признава, че е неприятел и убиец на царя? Защо има нужда от изтезания? Реших това, пожелах го.“ Кратер поиска и уредът да потвърди това, което Филота беше признал. Тогава го хванаха. Докато му връзваха очите и му събличаха дрехите, напразно зовеше бащините богове и законите на всички народи. Ушите им оставаха глухи. А след това го подложиха на най-ужасни мъчения, защото беше вече осъден, и правеха това само за да угодят на царя.
Измъчваха го ту с огън, ту с камшици не за да се доберат до истината, а за да го принудят да говори. Постепенно започнаха да замират не само гласът му, но и стоновете му. Когато тялото му не можеше вече да понася ударите на камшиците, той обеща, че ако прекратят изтезаването, ще каже това, което искат да узнаят. Поиска да се закълнат в живота на Александър, че ще сложат край на изтезанията и ще отстранят мъчителите. След като дадоха съгласието си, той каза: „Кажи, Кратере, какво искаш да чуеш от мене?“ Кратер възнегодува, че го подиграва, и извика отново палачите. Филота започна да моли да му позволят да си поеме дъх, за да каже всичко, което знае.
Междувременно хетайрите, всички от благороден произход, и особено роднините на Парменион научиха, че Филота е подложен на изтезания. От страх пред закона на македонците, според който роднините на заговорника за убийство на царя подлежат на смъртно наказание заедно с виновника, едни сложиха край на живота си, други избягаха в планините и пустините. Ужас обхвана целия лагер. Царят узна за това вълнение и оповести, че отменя закона за смъртното наказание за роднините на съзаклятниците.
Трудно е да се каже дали с истинско признание, или с лъжа Филота е искал да сложи край на мъченията. Един и същи край очаква и тези, които говорят истината, и тези, които излъжат. Впрочем, той каза: „Вие добре знаете колко близък беше моят баща с Хегелох 333333
Хегелох – роднина на Перменион.
[Закрыть], който падна в боя. От него започнаха всичките ни нещастия. Защото, щом като царят заповяда да го поздравяваме като син на Юпитер, Хегелох възмутен каза: «И така, този ли да признаваме за цар, който се отказа от баща си Филип? Свършено е с нас, ако изтърпим това. Който иска да му вярваме, че е бог, презира не само хората, но и боговете. Загубихме Александър, загубихме царя. Попаднахме под властта на тиранин, нетърпим както за боговете, с които се сравнява, така и за хората, от които се отказва. Нима с кръвта си създадохме бог, който да ни презира и да не желае смъртните да му дават съвети. Вярвайте ми, че ако бъдем истински мъже, ще бъдем осиновени от боговете. Кой ще отмъсти за смъртта на Александър, чичото на този Александър? Кой след това за Архелай 334334
Архелай – македонски цар (413–393 г. пр.н.е.), син на Пердика II, достигнал до престола след убийството на брат си. Привърженик на атиняните и на гръцкото образование. В неговия дворец в Пела са гостували Еврипид, Агатон и други старогръцки писатели.
[Закрыть], кой за Пердика 335335
Пердика II – баща на Архелай.
[Закрыть], които бяха убити? А нашият цар прости дори и на убийците на баща си.» Така каза Хегелох на трапезата. На следващия ден бях извикан от баща ми. Беше разстроен, а забеляза, че и аз съм тъжен. Бяхме разтревожени от това, което бяхме чули. Баща ми го извика, за да разбере дали го е казал на смях, тъй като тогава беше пиян, или това е негово убеждение. Дойде, потвърди казаното и добави, че ако се осмелим да застанем начело, той ще ни бъде първият съучастник, а ако ни липсва смелост, той ще си състави свой план. Парменион сметна, че докато Дарий е жив, това не бива да става, тъй като от убийството на Александър щеше да се възползува врагът. След като Дарий бъде свален, като награда на убийците на Александър щяха да се паднат Азия и целият Ориент. Планът беше приет и беше дадена дума за вярност. Колкото се отнася до Димн, не зная нищо, но разбирам, че след моето признание никаква полза не ще ми донесе това, че не съм участник в замисленото престъпление.“
Палачите приближиха отново уредите и започнаха да нараняват устата и очите му, като настояваха да признае и това престъпление. Те настояха да разкаже как е трябвало да осъществят плана си. Той отговори, че са се опасявали да не би Александър да се задържи в Бактра, а седемдесетгодишният му баща, оглавяващ голяма войска, да умре. Тогава Хегелох, лишен от неговата помощ, няма да има повод да убие царя, за да осъществи плана си. Но към настоящия заговор неговият баща не е имал никакво отношение. Ако не вярват, нека продължат да го измъчват, въпреки че повече не може да издържа мъките.
Водещите разпита решиха, че е казал истината, и се върнаха при царя. Той заповяда на следващия ден да се разгласят показанията на Филота, а него да го пренесат, защото не можеше да ходи.
След като Филота призна всичко, въведоха Деметрий, който беше посочен като участник в заговора. Упорито и непоколебимо той отричаше да е замислял каквото и да било против царя. Дори предлагаше и него да сложат на уредите за измъчване.
Филота обгърна с поглед всички и зърна някой си Калан, който стоеше близо до него. Той го извика да се приближи. Объркан, той отказа да дойде по-близо, но Филота му каза: „Ще търпиш ли Деметрий да лъже и отново да започнат да ме измъчват?“
Калан пребледня. Македонците помислиха, че Филота иска да опетни невинен, понеже младежът не беше споменат и от самия него при изтезанията. Като се видя заобиколен от царските телохранители, Калан призна, че и Деметрий, и той са участвували в съзаклятието. Всички, споменати от Никомах, по бащиния обичай бяха убити с камъни.
Така Александър преодоля тази голяма опасност не само за живота си, но избягна и това да го намразят. Парменион и Филота, най-първите от приятелите му, не можеше да бъдат осъдени, ако не беше доказана вината им и цялата войска не бе възнегодувала. Последиците от това дело бяха двояки: докато Филота отказваше вината си, изглеждаше, че изтезанията са много жестоки, а след признанието му той не намираше състрадание дори и от своите приятели.
Книга седма
Процесът продължава
Под влияние на разкритията за престъплението на Филота войниците считаха, че заслужено е наказан със смърт. Но сега, след като вече го нямаше, негодуванието отстъпи място на съчувствието. Вълнуваха ги знатният произход на младежа и старостта на бащата – вече напълно осиротял. Парменион пръв беше отворил за царя пътя към Азия, бил му е винаги другар в опасностите, в строя винаги е командувал единия фланг, а е бил и пръв приятел и на Филип. Беше толкова верен на Александър, че той не потърси никого другиго да му съдействува в убийството на Атал.
Такива разговори се водеха от войниците и за тях се донасяше на царя. Макар и да не го тревожеха много, той разбираше, че вредата от бездействието се отстранява само с дела. Затова заповяда всички да дойдат пред преторията. Щом разбра, че повечето са дошли, излезе пред събранието. Явно по предварителна уговорка с царя, Атархий започна да настоява да се доведе Александър от Линцестида 336336
Линцестида – област в Македония, съседна на Илирия.
[Закрыть]. Още преди Филота той беше замислял да убие царя. Наклеветен от двама доносници, както по-горе споменахме, вече трета година беше в окови. Със сигурност се знаеше, че е бил съмишленик на Павзаний в заговора за убийството на Филип, но понеже пръв беше поздравил Александър като цар, беше се отървал от смъртно наказание, но не и от подозрение. А и молбите на тъста му Антипатер бяха отложили справедливия гняв на царя. Гноясалата рана сега отново се беше възпалила, тъй като страхът от настоящата опасност възобнови спомена за старата.
Изведоха Александър от Линцестида под стража и въпреки че цели три години беше подготвял защитата си, сега, като му заповядаха да говори, само заекваше и трепереше и каза малко от това, което беше намислил да каже. Накрая паметта му изневери и разумът му го напусна. Никой не се усъмни, че уплахата е признак на вина, а не на забрава. И докато още се мъчеше да си спомни, войниците, които стояха най-близо до него, го намушкаха с копията си.
Отнесоха трупа му. Царят заповяда да въведат Аминта 337337
Аминта – син на Андромен, телохранител на Александър.
[Закрыть]и Симий. Най-малкият им брат Полемонт, след като беше узнал, че Филота е разпитван чрез мъчения, беше побягнал.
Аминта и Симий бяха най-близки на Филота от всичките му приятели. С негова препоръка бяха издигнати до големи и почетни длъжности. Царят си припомни, че са били привлечени от него много старателно, и затова не се съмняваше, че се били съучастници и в последния му престъпен план.
Царят заяви, че отдавна се е усъмнил в тях по повод на едно писмо от майка му, с което тя го предупреждавала да се пази от тях. Тогава не повярвал, че имат лоши намерения, но сега, при наличието на ясни доказателства, е заповядал да бъдат оковани. Няма съмнение, че преди да се разкрие заговорът, те са имали тайна среща с Филота. А и брат им, избягал по време на следствието срещу Филота, се е саморазобличил. Припомни си как неотдавна, въпреки обичая, под прикритието на изпълняваната от тях длъжност те, като изтласкали другите, се приближили до него без какъвто и да било повод. Учуден, че постъпват на стража, преди да им е дошла смяната, и стреснат от тяхното смущение, бърже се отдръпнал при телохранителите, които вървели след него. Упрекна и Аминта за неотдавнашното му лошо отношение към писаря на конницата Антифан. Преди още да се разкрие заговорът на Филота, Антифан поискал от Аминта според обичая да отдели от конете си за тези, които са загубили своите. Аминта надменно бил отвърнал, че ако Антифан не се откаже от искането си, скоро ще разбере с кого си има работа. Тези нагли и безразсъдни думи, подхвърлени по отношение на царя, се сторили на Антифан очевидно указание за престъпни намерения. Александър твърдеше, че ако това е истина, те заслужават наказанието, което получи Филота, а ако е лъжа, трябва да докажат, че са невинни.
Въведоха и Антифан. Той потвърди случката с непредадените коне и разказа за високомерните заплахи. След като получи разрешение да говори, Аминта помоли:
„Ако царят се съгласи, моля нека ми бъдат свалени оковите, докато говоря.“ Царят заповяда да бъдат развързани и двамата и освен това да се даде на Аминта копието, тъй като той настояваше да му бъде върнато оръжието на телохранител. Аминта взе копието в лявата си ръка и като се отмести оттам, където малко преди това беше трупът на Александър от Линцестида, започна: „Каквато и участ да ни заплашва, царю, ще ти признаем, че ако е щастлива, ще сме задължени на тебе, а ако е неблагоприятна – на съдбата. Ние говорим пред съда и духом, и телом свободни и без да се страхуваме от предварително взето решение, защото ти ни върна оръжието, с което обикновено те придружавахме. От обвинението не се боим. Ще престанем да се боим и от съдбата. И моля те позволи ми най-напред да се защитя от това, в което ме упрекна най-накрая.“
„Ние, царю, не сме били посветени в никакъв заговор и не сме те оскърбявали. Ти отдавна си надвил всякакви опасения от човешката завист, освен ако не се опасяваш, че аз с ласкателство ще поискам да изкупя някакво предишно злословие. И ако е бил долавян понякога по-суров глас на твой войник, изостанал от отряда или отклонил се от бойния строй, или пък за да лекува в палатката раните си, то ние с делата си сме заслужили да отдадеш това по-скоро на обстоятелствата, отколкото на волята ни. Когато и каквото нещастие и да се случи, всички сме виновни. Готови сме тогава да се изправим един срещу друг, ако и да няма между нас никаква омраза. Та нали и децата ненавиждат родителите си, когато не изпълняват желанията им. Обратно – когато ни отрупват с дарове, когато се връщаме претоварени с плячка, кой може да бъде недоволен? Кой може да ограничи възторга ни? У войниците няма мярка нито в негодуванието, нито в радостта. Всеки успех ни разпалва. Ние се караме, хвалим се, окайваме се, гневим се – накъдето ни поведе случаят. Днес сме готови да тръгнем към Индия и Океана, утре ни обхваща мъката по жените, децата и отечеството. Но даденият с тръбата сигнал слага край на такива размишления и разговори. Всички се втурваме в бойните редици и колкото гняв се е събрал в палатките, го изливаме върху главата на неприятеля. О, ако и Филота беше сгрешил само на думи!“
„Но да се върна към това, в което ни обвиняват. Не ще отричам дружбата, която ни свързваше с Филота, и ще призная, че ние извлякохме от нея голяма полза за себе си. Или се учудваш, че ние обичахме Филота, сина на Парменион, който надминава с достойнството си почти всички твои приятели и който ти желаеше да бъде най-близо до тебе? В името на Херкулеса, ако искаш да знаеш истината, царю, ти си причина за опасността, която ни заплашва. Кой друг освен ти самият заставяше тези, които желаеха да ти се харесват, да се обръщат към Филота? Препоръчани от него, ние спечелихме твоето приятелство. До тебе беше този, чиято благодарност можехме да очакваме и от чийто гняв трябваше да се боим. Ако не по твое искане, то нали по твоя препоръка ние се заклехме, че ще имаме общи приятели или врагове? Обвързани с тази клетва, можехме ли ние да страним от този, когото ти предпочиташе пред всички? И така, ако това е престъпление, ти ще намериш в цялата войска много малко невинни и дори никого. Защото всички желаеха да бъдат приятели на Филота, но не всички можеха да постигнат това. И ако не правиш разлика между приятели и участници в заговора, не ще можеш да разкриеш истината и да разграничиш приятелите си от онези, които само са желаели да изглеждат такива.“
„Кое, смяташ, е указание за участие в съзаклятието? Както виждам, това, че един ден преди разкриването му Филота е разговарял с нас приятелски и без свидетели. Аз не бих могъл да се оправдая, ако един ден преди това съм променил каквото и да е от стария си начин на живот и навици. Но ако сме го направили както през всички останали дни, така и в онзи ден, в който той е заподозрян, то навикът измива вината.“
„Казват, че не сме дали коне на Антифан един ден преди да бъде разкрит Филота. Ако Антифан иска да хвърли върху нас подозрение за това, че точно в този ден не сме му дали конете, той не би оправдал и себе си, тъй като е пожелал това точно в този ден. Трудно е да се реши кой е виновен, ако, разбира се, не се вземе предвид и фактът, че който пази своето, постъпва по-правилно от този, които иска чуждото. Впрочем, царю, отначало имах десет коня. Осем от тях Антифан вече беше разпределил между тези, които бяха загубили своите, тъй че за мене бяха останали само два. Бях принуден да ги задържа, докато този горд и несправедлив човек не пожела да ми ги вземе. Бях принуден да ги задържа, за да не стана пехотинец. Не ще отрека и това, че съм говорил свободно с най-ненавистен човек, присвоил си правото да разпределя чуждите коне между тези, които ще влизат в бой. И се стигна дотам в злините: аз да оправдавам думите си едновременно и по отношение на Александър, и по отношение на Антифан.“
„А майка ти? За бога! Писала ти, че ние сме твои врагове. Дано да беше по-разумно загрижена за сина си и да не беше обезпокоявала душата си с напразни тревоги! Защо не ти обясни причината за страха? Защо не посочи кой ни е наклеветил? О, нещастен аз! Може би е по-безопасно да мълча, отколкото да говоря! Но докъдето и да стигнат нещата, предпочитам да съм недоволен по-скоро от думите, с които се защищавам, отколкото от извършеното от мене. Ще признаеш едно, което искам да ти кажа: ти си спомняш, че когато ме изпращаше да доведа от Македония войници, ми каза, че много младежи, здрави и прави, се укриват в дома на майка ти. Даде ми наставления да не се съобразявам с волята на никого освен с твоята и да ти доведа отклонилите се от военна служба. Това нещо аз изпълних, и то с по-голяма смелост, отколкото беше в мой интерес, като се съобразих със заповедта ти. Доведох Горгий, Хекатей, Горгидан 338338
Горгий, Хекатей и Горгидан – македонци.
[Закрыть], които ти служат добре. И тъй, има ли по-несправедливо нещо от това аз да бъда наказан, защото съм изпълнил заповедта, когато при неподчинение трябваше да понеса наказание според закона. Защото няма никаква друга причина твоята майка да ни преследва, освен че поставихме твоя интерес пред уважението към жената майка. Доведох ти шестхилядна македонска пехота и шестстотин конници. Част от тях нямаше да ме последват, ако бях по-отстъпчив. Редно е ти да успокоиш майка си, защото ти си причина тя да се гневи на нас.“
Докато Аминта говореше, ето че неочаквано пристигнаха тези, които бяха настигнали забягналия му брат Полемонт, за когото споменах по-горе. Връщаха го окован. Враждебно настроеното събрание едва можа да бъде спряно да не започне по обичая да хвърля върху него камъни. Той без какъвто и да било страх каза: „Нищо не моля за себе си, само не обвинявайте братята ми за моето бягство! Ако това не може да се докаже, съдете мене! И подозрението върху тях се намалява от това, че избягах сам.“ Така говореше младежът и трогна цялото събрание. Всички зарониха сълзи, променили внезапно настроението си към него, тъй че всичко, което преди му донасяше вреда, се обърна в негова полза. Беше юноша от отряда на конниците, когото страхът пред мъченията на Филота беше прогонил. Изпратените от Александър хора да го догонят го бяха настигнали, когато се колебаел дали да се върне, или да продължи да бяга. Плачеше и се удряше по главата. Страхуваше се не толкова за себе си, колкото за своите братя, които се намираха в опасност. Вече беше трогнал и царя, а не само събранието, когато единият му брат, като го погледна гневно, извика: „Безумецо! Трябваше да плачеш тогава, когато пришпорваше коня и побягна от братята си. Нещастнико, защо и откъде бягаш? Ти си причина аз от обвинен да се превърна в обвинител.“
Полемонт признаваше, че по-тежко е прегрешил спрямо братята си, отколкото спрямо себе си. Тогава нито със сълзи, нито с викове можаха да успокоят тълпата, която изразяваше настроението си. Чуваше се само едно – царят да пощади невинните и смели мъже. Приятелите му използуваха възможността да предизвикат състрадание и със сълзи на очи започнаха да молят царя. Накрая, след като се въдвори тишина, Александър каза: „И аз самият по свое собствено решение освобождавам Аминта и братята му. И бих желал вие да забравите за тази моя добрина, а преди всичко да помните избягнатата опасност. Върнете се при мене със същото доверие, с каквото и аз се отнасям към вас. Ако не бях разследвал това, което ми беше донесено за вас, можеше да бъда заподозрян в лицемерие. По-добре е да бъдете справедливо оправдани, отколкото подозирани. Имайте предвид, че никой не би могъл да бъде освободен, ако не се оправдае пред съда. Ти, Аминта, прости на брат си. Това ще бъде и за мене доказателство, че ти искрено се връщаш при мене!“
Александър разпусна събранието и заповяда да извикат Полидамант 339339
Полидамант – управител на област при Александър и приятел на Парменион. Убива Парменион по заповед на Александър.
[Закрыть]. Той беше особено близък на Парменион. В строя обикновено стоеше до него. И сега, макар и да влизаше в преторията с чиста съвест, все пак когато царят го накара да му доведе братята си, за които поради младостта им не знаеше нищо, увереността му се превърна в безпокойство. Разтревожен, премисляше по-скоро в какво са могли да се провинят, отколкото с какво да ги оправдава.
Телохранителите, както им беше заповядано, вече ги въвеждаха, когато царят заповяда да дойде по-близо до него прежълтелият от страх Полидамант. И като отстрани всички останали, му заговори: „Всички сме засегнати еднакво от престъплението на Парменион, но най-много аз и ти, които той излъга под сянката на приятелството. Той трябва да бъде настигнат и наказан. Виж колко голямо доверие ти имам – реших да те използувам като помощник. Заложници, докато извършиш това, ще бъдат братята ти. Ще отпътуваш за Мидия и ще отнесеш на управителите писма, написани собственоръчно от мене. Необходимо е да се бърза, за да изпреварим мълвата. Желая да стигнеш там през нощта, а на следващия ден да изпълниш това, което ще бъде написано в писмото. На Парменион също ще занесеш две писма: едното написано от мене, другото – от името на Филота. Неговият пръстен с печат е в мои ръце. Ако бащата повярва, че е подпечатано от сина му, твоето пристигане не ще го изплаши.“
Освободен от големия страх, Полидамант обеща да извърши повече, отколкото се искаше от него. И похвален, и подкупен от обещанията, съблече дрехата, която носеше, и облече арабска. Като придружители му бяха дадени двама араби, чиито жени и деца останаха също при Александър като залог за верността им.
Вървяха на камили през места, запустели поради липсата на вода. Пристигнаха на единадесетия ден, както беше предварително уточнено. Преди да съобщи за пристигането си, Полидамант облече македонското си облекло и по време на четвъртата нощна стража пристигна в палатката на Клеандър 340340
Клеандър – военачалник.
[Закрыть], който беше тук царски наместник. След връчването на писмата решиха на разсъмване да се срещнат пред жилището на Парменион.
Полидамант беше предал вече и на другите военачалници писмата от царя. Готвеха се да отидат при Парменион, комуто беше съобщено, че е дошъл Полидамант. Зарадван от идването на приятеля си и любопитен да узнае какво прави царят, тъй като отдавна не беше получавал от него писмо, Парменион заповяда да го въведат.
В оазисите на тази страна има уединени, но обширни горички, засадени от човешка ръка. Там отпочиват царете и сатрапите им. Парменион се разхождаше в гората заедно с пълководците, на които чрез писмата на царя беше наредено да го убият. Изчакваха момента, когато Парменион ще започне да чете предадените му от Полидамант писма. А той, още преди пълководецът да го съзре, зарадван се спусна да го прегърне. Поздравиха се мълчаливо и Полидамант му предаде писмата на царя. Разпечатвайки първото писмо, Парменион попита какво прави царят. Онзи му отговори, че ще разбере от писмото. След като го прочете, Парменион каза: „Царят подготвя експедиция към страната на арахозите 341341
Арахозия – провинция в Източна Азия, северно от Гедрозия, (дн. Южен Афганистан), Кандахар и югозападните части на Кабулистан.
[Закрыть]. Смел човек е и никога пред нищо не се спира. Но нека отделя време и за здравето си, след като е придобил толкова голяма слава.“ След това започна да чете другото писмо, написано от името на Филота. Беше твърде много зарадван, което личеше и по лицето му. Тогава Клеандър прободе хълбока му с меч, а след това отряза главата му. Другите също намушкаха безжизненото вече тяло.
