Текст книги "История на Александър Велики Македонски"
Автор книги: Квинт Руф
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 26 страниц)
Шестте Александрии
Областта в по-голямата си част е пустинна. На осемстотин стадия по дължината й се простира степ. Отдясно през значително голяма територия протича река, наричана от населението Политимет 374374
Политимет – река в Зогдиана (дн. р. Зеравшан), приток на Окс. Според историка Ариан гр. Бактра е бил разположен по долното течение на р. Политимет. Вероятно това е сегашният град Бухара.
[Закрыть]. Отначало тече буйно в тясно корито, а след това навлиза в огромна дупка и се скрива под земята. Шумът от водата издава скритото й течение, но почвата под нея не изпарява никаква влага.
Измежду пленниците зогдиани бяха доведени при Александър тридесет стройни и с изключителна сила мъже. Щом разбраха от преводача, че ги водят за изкупителна жертва по заповед на царя, започнаха да пеят някаква песен, изразяваща радост, а и с танцови стъпки и своеобразни движения също да изразяват някаква душевна радост. Царят беше учуден, че с такова мъжество отиват срещу смъртта. Той ги извика и запита коя е причината за голямата им радост пред смъртта. Те отговориха, че ако бяха умрели от ръката на друг, щяха да бъдат печални. Но сега, след като ще бъдат изпратени при дедите си от толкова велик цар, пълководец и победител на всички народи, те, пеейки своите родни песни и веселейки се, празнуват тази почетна смърт, желана от всеки храбър мъж.
Учуден от това величие на духа им, царят каза: „Не желаете ли да останете да живеете, ако ви подаря живота, но вече не като мои врагове?!“ Те отговориха, че никога не са му били неприятели, но поради войната са станали негови врагове. И ако някой би пожелал да ги изпита чрез благосклонност, а не с несправедливост, те не биха му отстъпили по преданост. Запитани с какъв залог желаят да бъдат обвързани във вярност, те отговориха, че животът, който получават, ще бъде този залог и че ще му го отдадат, когато пожелае.
И удържаха на думата си. Защото като се върнаха по домовете си, задържаха в подчинение техния народ. А четирима, взети за телохранители на царя, не отстъпиха по преданост към него на никого от македонците.
Александър остави при зогдианите Певколай с три хиляди пехотинци, повече не бяха необходими, и пристигна в Бактра. Заповяда Бес да бъде отведен в Екбатана, за да се изпълни смъртното му наказание заради убийството на Дарий.
По това време Птоломей и Меланид доведоха като наемници четири хиляди пехотинци и хиляда конници. Дойде от Ликия и Азандър 375375
Азандър – военачалник.
[Закрыть]със същия брой пехотинци и петстотин конници. Също толкова вървяха след Асклепиодор 376376
Асклепиодор – военачалник.
[Закрыть]от Сирия. Антипатер беше изпратил осем хиляди гърци, между които имаше шестстотин конници.
След като получи тези подкрепления, Александър се зае да премахне последиците от въстанието. Той изби подстрекателите и за четири дена пристигна при река Окс. Понеже влачи тиня, тази река винаги е мътна и негодна за пиене. Войниците започнаха да копаят кладенци. Копаеха твърде дълбоко, но вода не се появи. Неочаквано откриха извор вътре в шатрата на царя. Започнаха да уверяват войниците, че е бликнал изведнъж. Царят също пожела да вярва, че това е дар от боговете.
Преминаха реките Ох 377377
Ох – река в Бактрия, извира от планината Парапанис и се влива в Каспийско море.
[Закрыть]и Окс и пристигнаха в град Маргиана 378378
Маргиана – столица на Маргиана, област в Азия до Каспийско море.
[Закрыть]. Близо до него Александър избра място за основаване на шест града крепости: два от тях откъм южната му страна, а четири – откъм източната. Разположи ги на близко разстояние един от друг, за да си оказват помощ, когато стане нужда. И шестте града крепости бяха застроени на високи хълмове, сякаш за да служат за юзда на покорените народи, забравили вече своя произход, и да напомнят за тези, над които някога бяха господствували.
Александър усмири и останалите области. Оставаше едно скалисто възвишение, което зогдианецът Ариаман 379379
Ариаман – зогдианец.
[Закрыть]държеше с тридесет хиляди въоръжени. Беше натрупал храни в такова голямо количество, че да му стигнат за около две години. Възвишението беше високо тридесет стадия, обиколката му беше сто и петдесет стадия. Отвсякъде стръмно, то можеше да бъде изкачено само по една съвсем тясна пътечка. Някъде по средата й има пещера, чийто отвор е тесен и тъмен. Навътре постепенно се разширява и в дълбочината й има обширно скривалище. Около пещерата текат поточета, които събират водите си и се спускат по склоновете на възвишението като река.
Царят прецени, че мястото е непристъпно, и отначало беше решил да се оттегли. Но след това го завладя желанието да преодолее природата. Все пак, преди да си опита щастието чрез обсада, изпрати при варварите Кофен 380380
Кофен – син на Артабан.
[Закрыть] – той беше син на Артабан, – за да ги убеди да се предадат. Ариаман, уверен в непристъпността на възвишението, отвърна горделиво и накрая запита дали Александър може да хвърчи.
Известиха на царя отговора. Той се разгневи, извика приятелите си, разказа им за високомерието и насмешките на варварина. И добави, че той още през първата нощ ще докаже на горделивеца, че македонците могат да летят.
Нареди на командирите си всеки да отбере измежду своите войници по триста най-безстрашни младежи, които са свикнали да гонят добитъка по стръмните пътеки в отечеството си.
Доведоха му ги. Бяха силни и смели. Царят ги огледа и каза: „С вас, младежи, мои връстници, превзех укрепленията на непобедими преди градове, пребродих покрити с вечен сняг планини, навлязох в проходите на Киликия, без умора понасях студовете на Скития. Аз съм ви бил за пример, но съм бил свидетел и на вашите подвизи. Възвишението, което виждате, има един вход, който варварите са завардили. Те го охраняват само откъм нашия лагер. Като потърсите старателно, ще намерите път към върха. Природата не е поставила нищо толкова високо, което смелостта да не може да достигне. Като завземем това, пред което другите са се отчайвали, ще имаме в ръцете си Азия. Щом достигнете върха, ще ми дадете знак, като развеете бяло платно. Аз ще привлека вниманието на противника към нас. Този, който пръв изкачи върха, ще получи като награда десет таланта. Един по-малко ще получи този, който стигне след него. По този начин ще бъдат наградени десет души. Сигурен съм, че вие ще се ръководите не толкова от щедростта ми, отколкото от волята ми.“
Младите войници изслушаха царя с такова внимание, че им се струваше, че вече са превзели върха. След като ги разпусна, снабдиха се с железни клинове, които да вмъкват между камъните. Приготвиха и здрави въжета. Царят им нареди да тръгнат по време на втората нощна стража оттам, откъдето подстъпът би се оказал по-малко труден.
Младежите взеха храна само за два дена и въоръжени с ками, копия и мечове, започнаха да се изкачват. Най-напред вървяха, а след това започнаха да се катерят по извънредно стръмен скат. Едни си помагаха, като се залавяха за стърчащите камъни, други се катереха, като правеха примки от въжета, а трети забиваха между камъните клинове и правеха стълби, по които да се изкачват.
Прекараха деня в страх и тежък труд. Пред измъкналите се от едни стръмнини се изпречваха нови, по-стръмни. Струваше им се, че височината се издига все по-високо. А тя наистина беше страшна, и то не само на вид. Които се подхлъзваха, започваха да се търкалят надолу презглава. Това, което претърпя един, стана предупреждение за другите.
Все пак достигнаха върха. Уморени от изтощителния труд, а някои и от получените рани, заспаха веднага и тъй ги завари настъпилата нощ. Налягали върху непроходимата и стръмна скала, спаха до разсъмване, забравили за каквато и да е опасност. Най-после се изправиха и започнаха да оглеждат скалите под тях и около тях, за да открият как неприятелят е разположил главните си сили. Забелязаха дим, който излизаше от пещерата под тях. Разбраха, че това е убежището на врага. Издигнаха на копията си уговорения знак. Стана ясно, че при изкачването са загинали тридесет и двама души.
Царят бе неспокоен не толкова от жаждата да завладее скалата, колкото за съдбата на тези, които беше изпратил. През целия ден той стоя навън и наблюдаваше върха. Едва през нощта, когато тъмнината закри от погледа му всичко, той се прибра за почивка. На следващия ден, преди още да се разсъмне напълно, той пръв съгледа бялото платно – знак, че са се изкачили на върха. Обзе го съмнение в успеха, тъй като небето непрекъснато се променяше – ту блестящо от светлина, ту потъмняващо. Когато то се изясни, съмнението му изчезна. Той изпрати отново Кофен при варварите, за да ги убеди да вземат по-разумно решение. Ако ли пък продължават да се надяват на непристъпността на възвишението, да им покаже зад гърба им тези, които бяха заели върха.
Кофен пристигна при Ариаман и започна да го увещава да се предаде. Каза му, че ще получи милостта на царя, ако не го принуждава да се бави толкова в обсадата на едно възвишение. Ариаман заговори по-дръзко и по-гордо отпреди и покани Кофен да си отиде. Кофен го хвана за ръка и го помоли да излезе от пещерата заедно с него. Показа му младежите на върха и заслужено го подигра, като му каза, че войниците на Александър имат крила.
Сигналите на тръбите и шумът на войската вече се чуваха откъм македонския лагер. Подвигът на младежите накара варварите да се предадат. Обхванати от страх, те не можеха да преценят колко малко са тези, които се бяха явили зад гърба им. Бързо извикаха Кофен, който ги беше оставил разтревожени, и изпратиха обратно с него и триста първенци, които да предадат възвишението и да помолят да им се разреши да се оттеглят. Александър се страхуваше да не би варварите, след като забележат малочислеността на младежите, да ги нападнат, но уверен в щастието си и настроен враждебно поради гордостта на Ариаман, отговори, че не приема никакви условия за предаване. Ариаман повече поради безнадеждността, отколкото поради безизходността на положението слезе в лагера с близките си и с най-знатните от племето. Всички, пребити от бой, приковаха на кръстове в подножието на възвишението.
Повечето от предалите се бяха отведени за жители на новите градове заедно със завладяното съкровище. Артабан беше оставен за защита на възвишението и областта, която беше разположена под него.
Книга осма
Убийството на Клит
След като превзе възвишението, с което постигна по-скоро известност, отколкото истинска слава, Александър раздели войската си на три, тъй като му предстоеше да преследва разпръснати в различни страни противникови части. За командир на единия отряд определи Хефестион, на другия – Кен, а сам той застана начело на всички останали. Варварите нямаха еднакво отношение към него. Едни от тях той подчини с оръжие, а повечето признаха властта му, без да се стига до сражение. Заповяда на тях да се дадат земите и градовете на тези, които още се съпротивляваха.
Изгнаници бактриани заедно с осемстотин масагетски конници бяха опустошили най-близките села. Управителят на тази област Атина, като не очакваше да му се устрои засада, изведе триста конници, за да ги усмири. Те укриха въоръжени части в околните гори, а някои подкараха пред себе си добитък, с който да примамят Атина.
Жаден за плячка, управителят поведе войската в безпорядък след стадото. Излезли внезапно, масагетите го убиха. Избиха и всичките му войници, както се движеха покрай гората.
Бързо известиха на Кратер за това клане. Той дойде на помощ с цялата си конница, но масагетите вече бяха избягали. Завари само хиляда души дахи, които изби до един. С тяхното унищожаване беше сложен край на съпротивата в цялата област. След повторното покоряване на зогдианите Александър се завърна в Мараканда. Посрещна го Дерда, когото неотдавна беше изпратил при скитите, живеещи отвъд Боспора. Придружаваха го пратеници на тези скити. Фратаферн 381381
Фратаферн – сатрап на Дарий, предал се на Александър.
[Закрыть], който стоеше начело на хоразмите, съседи на областите, където живееха масагетите и дахите, също изпрати пратеници, които да засвидетелствуват покорността му пред Александър.
Скитите предлагаха на Александър да вземе за жена дъщерята на техния цар. Ако не ги удостои с такова сродяване, да позволи македонски първенци да влизат в брак с дъщери на първенци от техния народ. Даже обещаваха, че царят им сам ще дойде при него.
Царят изслуша благосклонно и едните, и другите, а после се установи на постоянен лагер в очакване на Хефестион и Артабан. И когато и те се присъединиха към него, той тръгна към областта, наречена Базаира 382382
Базаира – област в Бактрия.
[Закрыть].
Богатството на варварите в тези места са стадата от специални породи животни, които те отглеждат в просторни горички и пасища. За тази цел избират места, богати с непресъхващи през цялата година извори. Обграждат ги със стени и издигат високи постройки за убежище на ловците. Казват, че в продължение на четири поколения един от тези райони е останал непокътнат от ловци. Сега Александър, като нахлу с цялата си войска, заповяда да подгонят зверовете. Един голям лъв се приближи до царя и се готвеше да се хвърли върху му. Лизимах 383383
Лизимах – управител на област при Александър. След смъртта на Александър е поставен за управител на Тракия и тракийските племена около Черно море.
[Закрыть], който стоеше до царя и по-късно стана цар на Тракия, вдигна ловджийското си копие, за да прободе звяра. Царят го отблъсна и му заповяда да се отстрани. Прибави, че и царят, а не само Лизимах може да убие лъв. Някога, по време на лов в Сирия, Лизимах беше убил много голям лъв, но лявото му рамо беше раздрано чак до костите и беше застрашен животът му. Като му напомняше с укор това, царят постъпи по-смело, отколкото се беше похвалил: той допусна звяра да се доближи до него и го уби само с един удар.
Склонен съм да вярвам, че измислицата, според която Лизимах е бил възпрепятствуван от царя да убие лъва, води началото си от този случай. Но македонците решиха според обичая на техния народ, макар че царят беше убил лъв, да не ходи на лов пеша и без да е придружен от първенците и приятелите си. След като убиха четири хиляди животни, той с цялата си войска в същата гора организира гуляй.
Завърнаха се в Мараканда. Тук освободи Артабан поради преклонната му възраст и предаде неговата провинция на Клит – същия Клит 384384
Клит – управител на област при Александър.
[Закрыть], който при река Граник закри с щита си царя и с меча си отсече ръката на Розак, надвиснал над незащитената му с шлем глава.
Клит беше сподвижник на Филип, прославен в много военни подвизи. Ланица 385385
Ланица – дойка на Александър, сестра на Клит.
[Закрыть], неговата сестра, беше откърмила Александър и го обичаше като родна майка. Поради това и царят повери най-силната част от империята си на него.
Клит беше получил вече заповед да тръгне още на другия ден, но същевременно беше поканен от Александър и на угощение. На това угощение царят, разпален от изпитото вино, започна да надценява това, което беше извършил, и да се хвали. Стана отегчителен даже и за тези, които знаеха, че говори истината. По-възрастните мълчаха дотогава, докато Александър не започна да омаловажава подвизите на Филип. Подхвърли, че и забележителната победа при Херонея е била негово дело и че поради злобата и завистта на баща му му е била отнета славата от този голям подвиг; че Филип по време на появилите се разногласия между македонските войници и гръцките наемници лежал, отслабнал от раната, получена по време на този бунт; че с нищо друго, освен като се е престорил на мъртъв, не е можел да се спаси; че синът закрил тялото на баща си с щита си и със собствената си ръка убил втурналите се към него гръцки войници. Казваше, че баща му никога не бил признал, че дължи живота си на своя син. След похода срещу илирите, който беше завършил без баща си, му беше писал, че неприятелите са разпръснати и прогонени; че Филип никога не е бил там; че са достойни за похвала не тези, които тръгват за самотракийските 386386
Самотракийски мистерии – на о. Самотраки са почитали боговете на плодородието – Кабирии – и уреждали в тяхна чест тайно религиозно богослужение, на което присъствували само посветени.
[Закрыть]мистерии, когато е трябвало да се опустошава Азия, а тези, които са извършили подвизи по-големи, отколкото човек може да си представи.
Такива и подобни слова младежите слушаха развеселени. За възрастните те бяха неприятни, най-вече поради спомена за Филип, под чиято власт бяха живели дълго време. Клит, вече доста пиян, обръщайки се към съседите си, им прочете стихове от Еврипид, но така, че царят да може да чува по-скоро звука на думите, а не съдържанието им. В стиховете се говореше, че гърците не правели добре, като записвали върху трофеите само имената на царете, защото славата си те добивали с чужда кръв.
Царят заподозря, че думите на песента са зложелателни, и започна да разпитва най-близките до него какво долавят от думите на Клит. Те упорито мълчаха, а Клит с по-висок глас започна да припомня подвизите на Филип и войните, водени от него в Гърция, като поставяше всичко над сегашните подвизи на Александър. Започна спор между младите и старите.
Александър привидно търпеливо слушаше как Клит омаловажава славата му, но в душата му накипя яростен гняв. Може би щеше да се овладее, ако Клит беше прекъснал песента, започната така дръзко. По нищо не личеше, че това ще стане, а царят все повече се ожесточаваше. Клит вече се осмели да защищава Парменион и победата на Филип над атиняните, да я противопоставя на унищожаването на Тива, тъй като беше увлечен не само от виното, а и от лошата си привичка да противоречи на всичко. Накрая каза: „Ако трябва да се умре за тебе, Клит е пръв! Но като правиш преценки за победата, даваш предимство на тези, които най-нахално опорочават паметта на баща ти. Ти ми определи зогдианската област, за която воювахме толкова пъти. А тя не само че още не е подчинена, но и не може да се подчини. Изпращаш ме при дивите зверове. Но да оставим това, което се отнася до мене! Ти презираш войниците на баща си, забравил, че ако този старец Атархий не беше върнал младежите, бягащи от сражението, и досега щяхме да сме под стените на Халикарнас. А ти как покори цяла Азия с тези младежи? Вероятно поради това, което, както знаеш, е казал вуйчо ти в Италия: че той е водил война срещу мъже, а ти – срещу жени!“
От всичко, казано необмислено и безразсъдно, нищо не засегна толкова царя, колкото изказаната с благоговение похвала за Парменион. Но потисна обидата, като се задоволи само с това да му заповяда да излезе. Все пак прибави, че ако Клит продължава да говори, може да започне да укорява и Александър, че още го държи между живите. Защото Клит наистина често е бил високомерен.
Тези, които бяха най-близо до Клит, се опитваха да го отстранят, караха му се, че се бави, и се мъчеха да го изведат. Когато го поведоха, той крещеше високо, тъй като към пиянството се беше прибавил и гневът. Говореше, че със собствените си гърди е защитил царя, а сега, толкова време след този случай, само споменаването му му е станало неприятно. Започна да го упреква и за убийството на Атал. И накрая, надсмивайки се над оракула на Юпитер Амон, когото Александър вече смяташе за свой баща, каза, че той, Клит, дава на царя по-верни отговори, отколкото баща му.
Гневът в гърдите на царя беше толкова голям, че дори и да беше трезвен, не би се овладял. Крайно възбуден, той скочи. Изплашени, приятелите му захвърлиха чашите и се надигнаха в очакване на това, което царят беше решил да извърши. Александър грабна копието от ръцете на телохранителя и се опитваше да удари Клит, който буйствуваше и продължаваше да говори. Птоломей и Пердика го спряха. Обкръжиха го, а той продължаваше да се съпротивлява, докато Лизимах и Леонат не му отнеха копието. Призоваваше със сълзи на очи признателността на войниците, оплакваше се, че претърпява от най-близките си приятели това, което неотдавна се беше случило и на Дарий, заповяда даже да се подаде сигнал с тръбата и всички с оръжие в ръка да се съберат пред шатрата. Тогава Птоломей и Пердика, паднали на колене, започнаха да го молят да не дава воля на гнева си, а да даде време на духа си да се успокои. Обещаваха на следващия ден всичко да се разгледа справедливо. Глухи бяха ушите, след като гневът бушуваше. Обезумял, Александър се спусна в преддверието на шатрата си и като отне копието от стражника, се спря на изхода, през който трябваше да излизат гостите.
Заизлизаха другите, а Клит тръгна последен, чак когато угасиха светлината. Тогава царят попита кой е. Дори в гласа му се долавяше жестокостта на престъплението, което готвеше. А онзи, забравил вече не само своя, но и царския гняв, отговори, че е Клит и излиза от угощението. Царят заби копието си в хълбока му и изпръскан с кръвта на умиращия, каза: „Върви сега при Филип, и при Парменион, и при Атал!“
Природата е приучила зле хората – да преценяват повече миналото, отколкото да мислят за бъдещето. Така и царят, след като изтрезня и се успокои, прецени трезво деянието си. Видя, че е убил човек, може би твърде дързък, но храбър воин, и макар да го беше срам да си признае – негов спасител. Той, царят, беше поел гнусната длъжност на палач, като си отмъсти с жестоко убийство за своеволието на думите, предизвикани от виното. По целия под се беше разляла кръвта на този, който допреди малко му беше гост. Стражите, зашеметени и като вцепенени, стояха настрана, а мълчанието им го подтикваше към най-искрено разкаяние. Той изтръгна копието от тялото на убития и го насочи към себе си. Беше го приближил до гърдите си, когато дотичаха стражите и го изтеглиха от ръцете му, а него, все още съпротивляващ се, внесоха в шатрата. Той се просна на земята и изпълни цялата шатра с ридание и жалко вайкане. Започна да дере ръцете си с нокти, да моли да не допуснат той да живее при толкова голям позор.
Така измина нощта. Александър започна да се съмнява и в друго – дали гневът на боговете не го беше довел до това голямо злодеяние. Сети се за извършеното ненавреме ежегодно жертвоприношение на татко Либер. Накрая решиха, че след като убийството е станало по време на пир, то е било поради гнева на боговете.
Впрочем, тревожеше го повече това, че вижда всичките си приятели отчуждени от него. Никой не се осмеляваше да му заговори, трябваше да живее уединен като дивите животни, едни от които той плаши, а от други се страхува. На разсъмване заповяда да внесат все още кървящото тяло. Поставиха го пред него, а той, ронейки сълзи, заговори: „Такава благодарност аз отдадох на моята дойка, чиито двама синове намериха смъртта си при Милет за моя слава, а брат й, единствената утеха за осиротялата, падна убит от моята ръка. С кого сега тя, нещастната, ще се утешава? От всичките й близки съм останал само аз, когото тя не ще може вече да гледа равнодушно. А аз, убиецът на моите спасители, ще се върна в отечеството си, без да мога да подам десница на възпитателката си, за да не й напомням нещастието й.“ И тъй като нямаха край нито сълзите, нито жалбите му, приятелите му решиха да изнесат трупа на Клит.
Царят лежа усамотен три дена. Телохранителите помислиха, че е решил на всяка цена да умре. Всички нахлуха в шатрата и като го молиха дълго, го убедиха да приеме храна. Македонците решиха, че Клит е убит с право и че трябва да бъде лишен от погребение. Но царят нареди да го погребат.
