Текст книги "История на Александър Велики Македонски"

Преустройство на империята

Войниците бяха разбрали, че Александър ще разпрати по домовете им едни, а други ще задържи. Помислиха, че той смята да остане в Азия. Недоволни и изоставили всякаква дисциплина, започнаха да злословят по целия лагер, да негодуват и все по-дръзко да искат отпуск, показвайки лицата си, обезформени от раните, и побелелите си коси. Не ги интересуваха заплахите на командирите. Забравиха и почитта си към царя. Дръзко го прекъсваха, щом започнеше да говори, крещяха високо, че никъде няма да вървят освен в отечеството си, за да умрат там. Най-после замлъкнаха, защото бяха забелязали, че се е развълнувал повече от самите тях, и зачакаха да видят какво ще направи. А той заговори: „Какво означава този внезапен ужас, тази толкова дръзка и безсрамна разпуснатост? Страхувам се да заговоря, вярвайте ми! Нарушавате заповедите ми и аз съм цар по милост, комуто не давате право нито да заговори, нито да ви разпита, нито да ви посъветва или мъмри. Наистина аз съм решил да изпратя едни в отечеството, а други малко по-късно заедно с мене ще ги последват. Какво означава това? Причините са различни, а всички вдигат еднакво шум. Бих желал да разбера дали са недоволни от мене тези, които ще си отидат, или тези, които ще останат.“ Всички едновременно се развикаха, че всички се оплакват. Тогава той продължи: „В името на Херкулес, не може да се оплаквате всички по една и съща причина, тъй като по-голяма е тази част от войската, която разпускам, отколкото тази, която задържам. Съществува следователно по-важна причина, поради която вие се отмятате от мене. Кога цялата войска е напускала царя? Дори и робите не бягат едновременно от господаря си. Те изпитват срам, който спира някои да изостанат от другите. Забравил за чудовищното ви непослушание, ще се опитам да намеря лекарство за неизлечимите. Но, о, Херкулесе, загубих всякаква надежда у вас! Започвам да се държа с вас не като с мои войници, защото престанахте да бъдете вече такива. Унижавам се да говоря с войници, които неблагодарно са забравили дълга си. В разкоша, в който потънахте, вие започнахте да безумствате и забравихте за нищетата, от която се измъкнахте благодарение на моята милост. Безумие! Кълна се в името на Херкулес, заслужавате да остареете в нищета, тъй като по-добре се справяте в бедите, отколкото в благополучието.“

„Неотдавна изпитвахте погнуса от данъкосъбирачите на Илирия и на персите в Азия за това, че са ограбили толкова племена. При Филип бяхте полуголи, а сега дрехите ви от пурпур ви се струват нечисти. Очите ви не могат да понасят злато и сребро. Жадувате за дървените съдове, за плетените щитове и ръждата по мечовете! Облякох ви скъпо и платих с хиляди таланти дълговете ви. А цялата царска покъщнина не струва повече от петдесет таланта. Това са моите богатства. Бързате да се върнете в Европа, да изоставите царя си точно в момент, когато повечето от вас нямаха пари за път, ако не бях изплатил дълговете ви, и то от азиатската плячка. И няма да ви е срам, надянали на измършавелите си тела военните доспехи на победените народи, да отидете при жените и децата си, без да можете да им покажете наградите от победата. А на тези, които ще се върнат след вас, ако не друго, то поне оръжието ще им служи за доказателство.“

„Наистина, лишавам се от добри войници, бързащи към своите наложници, защото им са останали едва толкова пари, колкото да си заплащат това удоволствие. Няма да ви преча! Ето, разтварям границите за бягащите. Направете това по-бързо! Махнете се от очите ми! Аз ще пазя гърба на бягащите с персите. Не спирам никого. Радостно ще ви посрещнат децата и родителите ви, като ви видят, че си идвате без царя. Ще посрещнат бегълци и страхливци. Ще тържествувам, о, Херкулесе, при вашето бягство и където и да съм, ще ви отмъстя. А тези, на които ме оставяте, ще бъдат почитани и уважавани. Тогава ще разберете доколко една войска е силна без цар и каква сила има в мене самия!“

След това скочи и разярен тръгна сред войниците. Хващаше за ръка тези, които вече бяха набелязани, че са говорили най-дръзко. Предаде на телохранителите си тринадесет души, които не се осмелиха да се съпротивляват. Той бе повярвал, че освирепялото преди малко събрание ще се вцепени от страх, като гледа как водят на смърт тези, които не се бяха провинили в нищо повече от другите.

Било с положението си, тъй като племената, които живееха под неговата власт, почитаха царете си като богове, било поради голямото уважение към него самия, но те се уплашиха. След това всеки поотделно даваше доказателство за послушанието си. Не се разгневиха от наказанието на бойните си другари, когато разбраха, че са убити. Сега никой не пропусна нищо, с което да покаже послушанието и покорността си. Когато на следния ден царят не ги допусна при себе си, а прие само азиатците, по целия лагер се вдигна страшна глъчка. Всички заявяваха, че е по-добре да умрат, ако той продължава да им се сърди. Още по-непримирим към тях, Александър заповяда да свикат на събрание чуждестранните войници. Македонците остави в лагера. Без преводач произнесе следната реч: „Когато се отправих от Европа към Азия, аз бях уверен, че ще успея да подчиня под властта си много велики народи. Не съм се излъгал, като съм вярвал на мълвата. Но към това трябва да се прибави и фактът, че аз срещнах тук храбри мъже с ненакърнена вярност към техните царе. Смятах, че потънали в разкош и от много щастие, вие сте затънали в разврат. Но, о, Херкулесе, вие също сте с несломим дух и големи физически сили и изпълнявате добре военните си задължения. Като храбри мъже вие почитате верността не по-малко от храбростта. Казвам ви го за първи път, но го зная отдавна. И затова свиках от вас набор от млади войници и взех от вас телохранители. Имате същото облекло и същото оръжие, но послушанието и подчинението ви към властта са далеч по-силни, отколкото у останалите. Аз самият встъпих в брак с дъщерята на персиеца Оксиарт и не се срамувам, че ще имам деца от пленница. Пожелах след това да създам още по-голямо поколение. Затова взех за жена дъщерята на Дарий и дадох право на най-близките ми приятели да се оженят за пленнички, за да залича всякаква разлика между победители и победени. Повярвайте ми, за мене вие сте природени, а не наемни войници. Европа и Азия са едно царство. Аз ви давам македонско оръжие. Аз вкорених тук чужди за вас наредби. Вие сте и мои съотечественици, и мои войници. Всичко придоби един цвят. Нито персиецът ще опорочава македонските нрави и обичаи, нито за македонците ще е позорно да подражават на персите. Длъжни са да признават един закон тези, които ще трябва да живеят под властта на един цар.“

След тази реч взе за телохранители перси, за помощници перси, за чиновници пак перси. Когато те поведоха на смъртно наказание оковани македонците, подбудители на бунта, казват, че един от тях, влиятелен с авторитета и възрастта си, се обърнал към Александър с думите: „Докога ще храниш душата си със смъртни наказания, и то по чужд обичай? Твоите войници, твоите сънародници без доказателства се отвеждат на смърт, и то от робите им. Ако си решил, че заслужаваме смърт, то поне смени служителите при изпълнението на присъдите!“

Така го посъветва и най-близкият му приятел. Ако търпеше истината, би признал заблуждението си. Но гневът му премина в ярост. Повторно заповяда на тези, които се колебаеха да изпълнят заповедта, да ги удавят в реката така, както бяха навързани.

И това наказание не прекрати бунта на войниците. Защото при приятелите му започнаха да идват цели отряди и го молеха, ако подозира някои за съучастници в предишното обвинение, нека ги накаже. И подлагаха телата си пред него. Нека разгневен да ги осакати в гнева си. Нещастниците се трупаха пред царската шатра и като оставяха оръжието си пред нея, по туники подлагаха голите си и здрави тела за наказание. Молеха го, плачеха. Казваха, че те не искат с жертвоприношение да изкупват вината си, че гневът на царя за тях е по-страшен от смъртта.

Продължаваха денонощно да стоят пред шатрата нищожни, отчаяни, разкайваха се. Твърдостта му устоя два дена. На третия, склонен от постоянните им молби, излезе и упрекна пак войниците, че са се провинили. След това заплака и той заедно с тях. Каза им, че им е благодарен, и ги отпрати да се разотидат.

Това събитие показва с колко много жертви се изкупва милостта на царя. И като извърши жертвоприношение, Александър покани на угощение македонските и персийските първенци.

Казват, че на това угощение били поканени девет хиляди души, всички пили от една чаша при благоприятни предзнаменования на гръцките и персийските гадатели за щастливия съюз между двете царства, които се сливат едва сега в едно и ще останат завинаги така. След това ускориха изпращането на войниците.

Бяха уволнени всички, които вече се чувствуваха отслабнали. На някои от старите си приятели даде отпуск. Между тях бяха Клит, по прякор Алб, също така Горгий, Полидамант и Антиген. На отиващите си изплати заплатите не само за прослуженото време, но им прибави още по един талант за из пътя. Заповяда синовете им, родени от азиатки, да останат при него, да не би, като се върнат в Македония и отново се съберат с родителите си и предишните си жени и деца, да възникнат разногласия и упреци. Обеща им, че той ще има грижата да ги обучава по бащин обичай във военното изкуство. Разпуснати бяха повече от десет хиляди ветерани. Проводи при тях Кратер, най-близкия от приятелите си. И заръча, ако на него му се случи нещо по пътя, да се подчиняват на Полиперконт. Написа писмо до Антипатер и му заповяда следното: да се отдава почит на заслужилите – увенчани с венци да бъдат в първите редици по време на игри и борби; невръстните деца на загиналите да получават бащината заплата.

Александър намери за добре да постави под властта на Кратер земите, граничещи с Македония, а на Антипатер заповяда да попълни войската си с младежи македонци и да дойде при него. Страхуваше се да не би поради разногласията между него и Олимпиада да се извърши някакво убийство. Защото както майка му, така и Антипатер бяха изпращали до Александър много писма, в които остро и предизвикателно се обвиняваха в неща, които често се отнасяха и до царя. Докато слуховете за убийството на Филип още се носеха по цяла Македония, майка му и сестра му Клеопатра се бяха оттеглили в Епир, наследство от бащата на Олимпиада.

Случайно, когато Александър държеше получени и от двамата подобни писма, най-довереният му приятел Хефестион се загледа в едно писмо с разкъсан печат. Царят не го спря, подаде му го, но го предупреди да не съобщава никому написаното в него. Разказват, че недоволен от претенциозността на майка си, обвинил и двамата: нея, че му иска наем и лихва, загдето го е носила в утробата си, а Антипатер в това, че вече му става подозрителен, защото след победата над спартанците е станал много високомерен. Превишил е властта, предоставена му в продължение на толкова години. Понеже хората прославяха авторитета и честта на Антипатер, Александър му писа, че може вече да е побелял, но ако се взре човек в него, има за какво да се изчерви. Потисна подозренията си и не показа какъвто и да е признак на отчуждаване. Малко по-късно мнозина подозираха, че Антипатер, сметнал, че го викат чрез измама при царя за наказание, е станал виновник за смъртта му.

За да попълни загубата на значителна част от войската си, царят изпрати най-добрите измежду персите в македонските редове. Даже отдели хиляда от тях, най-представителните, за телохранители. Отбра друга част от копиеносците, не по-малко от десет хиляди, за стража пред шатрата му. На помощ му дойде Певцест с двадесет хиляди стрелци и прашкари, които беше набрал от своята област. Царят ги раздели между частите на войската и отпътува от Суза.

Александър премина река Паситигър и разположи войската на лагер до селището Кара. Премина с войската си само за четири дена областта Ситацена и достигна до град Сембана. Там остана седем дена. Този град бе в ръцете на пришълци от Беотия, които Ксеркс бе прогонил от родните им огнища и бе прехвърлил на Изток. Като доказателство за произхода си те пазеха родния си гръцки език. Понеже им се налагаше да търгуват, си служеха и с езика на варварите. Оттук навлезе в Багистан, област, изобилствуваща с плодни дървета и много други растения, необходими не само за храна, но и за наслада.

През тези дни възникна голяма вражда между Евмен и Хефестион. Хефестион беше прогонил робите на Евмен от странноприемницата, която бяха заели за господаря си. Искал да настани там флейтиста Евий. Не след дълго, когато враждата изглеждаше почти затихнала, възникна отново, и то така, че се достигна до страшна кавга и горчиви и за двете страни нападки. С намесата и по заповед на Александър, даже придружена със заплаха към Хефестион, поне привидно, враждата се прекрати. Въпреки отправената му от царя благодарност Хефестион упорито отбягваше Евмен, който искаше да се помирят.

Достигнаха в земите на Мидия, където се отглеждаха многобройни табуни коне. Наричаха ги мизийски. Бяха много едри и много красиви. Намериха само около 50 хиляди. Когато преминаваше през там, на Александър му бяха съобщили, че броят им е бил три пъти повече, но по време на безредията през войната разбойници отвлекли по-голямата част от конете. Царят престоя тук около тридесет дена. Атропат, сатрапът на Мидия, му доведе сто жени варварки, опитни в ездата и въоръжени с малки щитове и брадви. Някои смятаха, че те са от племето на амазонките. След седем дена Александър пристигна в Екбатана, столицата на Мидия. Там устрои тържествено жертвоприношение и игри. В празнични угощения си отдъхна доста дни, за да се подкрепи за нови подвизи. Докато се увличаше в такива забавления, съдбата му донесе нова изненада. Тя прекъсна живота на най-близкия му другар, преди да прекъсне неговия.

Наблюдаваше борците, когато му известиха, че е умрял Хефестион, който вече седми ден лежеше болен от препиване. Изплашен, веднага се отправи за жилището му, но не можа да го завари жив. Смъртта го беше изпреварила. Това нещастие се стори на царя по-тежко от всичко, което му се беше случило през живота. Покрусен, той проля много сълзи. Но и по този повод се говорят най-различни неща. Едно е сигурно: за да му устрои колкото се може по-тържествено погребение, Александър не позволи да го погребат в Екбатана, а нареди на Пердика да го закара във Вавилон, закъдето и той се отправи.

За погребението на Хефестион отпусна двадесет хиляди таланта, нечуван дотогава случай. Заповяда да се обяви траур по цялото царство. За да не бъде забравен от войската, не постави командир на конницата, която командуваше Хефестион, и заповяда да я нарекат на негово име. Не позволи да подменят и знамената, а да останат тези, които бяха при Хефестион. Подготвиха погребални игри, за които събра три хиляди изтъкнати борци. Разказват, че малко по-късно тези борци са се борили на неговото погребение.

Никога приятели не са устройвали толкова продължителни игри и борби, чрез които да се почете паметта на мъртвец. Дори Евмен, като чувствуваше, че е навлякъл върху себе си негодуванието на царя заради враждата си с Хефестион, посвети оръжието си на Хефестион и даде много пари за неговото погребение. Този пример беше последван и от други. Дотам стигна безсрамието на угодниците, че царят в скръбта и мъката си по умрелия позволи да го убедят и Хефестион да бъде провъзгласен за бог. Тогава дори и Агатокъл от Самос стигна до крайност – да плаче при преминаването на погребалната процесия край него. Пердика си послужи с лъжа и се кълнеше, че по време на лов му се явил Хефестион и чрез мъртвеца е узнал това, че Агатокъл го е оплаквал не като мъртвец и не заради титлата по обожествяването, а заради спомена за предишното им другарство. Иначе храбрият и верен на царя мъж незаслужено щеше да понесе наказания заради приятеля си.

След като душата му се успокои от голямата мъка, Александър се отправи към земята на косеите, които владеят билата на планините, съседни на Мидия. Те са грубо и войнствено племе, свикнало да живее от грабеж. Персийските царе са се споразумявали с него да не се позволява на други племена да слизат в низините за разбойнически грабежи. Освобождавали ги даже и от данък. Защитени от местността, те отблъсквали персите, когато се прибирали, макар и по-добре въоръжени от тях. Ежегодно ги усмирявали и с дарове, тъй че когато отивали от Вавилон в Екбатана, където обикновено прекарвали лятото, да не бъдат нападани. С разделена на две войска той навлезе в земите им и за четиридесет дена ги усмири. Няколко пъти бяха разбити от царя, както и от Птоломей, който водеше част от войската. Накрая обещаха да се признаят за победени, ако получат обратно пленниците. Царят заповяда да се построят големи градове на подходящи места, за да не би, след като се оттегли войската, дивото племе да отхвърли игото. След това вдигна лагера и потегли за Вавилон в бавен ход, за да може войската, уморена от последния поход, да възобнови силите си.

Отстоеше на тридесет стадия от Вавилон, когато Неарх, когото беше изпратил напред през океана и устието на река Ефрат към Вавилон, го посрещна и го помоли да не влиза в този съдбоносен за него град. Това му било разкрито от халдейците, чието гадателско изкуство вече много пъти е доказвано. Той пренебрегна славата на тези хора и отхвърли всякакви предупреждения. Воден само от неизменната си твърдост, изпрати повечето от приятелите си в града, а сам по друг път поведе войската покрай Вавилон и я разположи на двадесет стадия от него. Подучен от Александър философа, царят презря предупреждението на халдейците, чието знание подцени, и влезе в града. Тук се бяха стекли пратеници почти от целия тогавашен свят. В продължение на няколко дена ги изслуша, а после отново се върна към погребението на Хефестион. То беше толкова тържествено, че не би могло да се сравни с погребалните игри в чест на нито един от дотогавашните царе.