Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 18 страниц)

– Не трябва да убивам човек, нали?

– Не, не! Как се казваш?

– Бъмпо.

– Добре, Бъмпо. Направи този изстрел, за който ти казах, и ще можеш да ловуваш постоянно на моите земи. Какво ще кажеш?

– Но, сър… – обади се Маккартни.

– Развържи този човек, Маккартни – заповяда сър Робърт, – за да можем да си стиснем ръцете за сделката.

Въжетата бяха развързани и Бъмпо смирено стисна ръката на сър Робърт.

Поставиха апарата за Великия експеримент в полето, близо до гората и на три километра от къщата. Това бе на около четиристотин метра от една стара индианска могила, която според сър Робърт можеше да послужи като чудесно място за наблюдение на зрителите.

Експериментът имаше много прекъсвания, всички отнасящи се до голямото стъклено кълбо, поставено в центъра. То бе заобиколено от кофи с дървени въглища, вани и големи кани. Над всичко това издигнаха навес, за да предпазят конструкцията от случайни повреди.

Поканите бяха изпратени за сутринта на 21-ви, ако времето позволява.

Следобед на 19-и свързваха последните части от оборудването. Тогава дочуха далечен звук като слаба гръмотевица или фойерверките на 4-ти юли.

Сър Робърт се измъкна изпод ваната, която инсталираше.

– Какво е това?

Хамптън се обърна на юг, откъдето идваше звукът, и каза усмихнато:

– Гълъби.

Шумът се усилваше като силен вятър по време на буря.

– Ето, идват – каза Хамп.

На юг се виждаше неясно петно на хоризонта, което се сви, а после се разпръсна.

– Гълъби? – попита Къруел с лице, изцапано от кофата с дървени въглища. – С такъв шум?

Изправи се до чернокожия, който посочи:

– Прелетни гълъби. Идват отново на север да свият гнезда. Всяка година по това време.

Тъмната линия покриваше четвърт от хоризонта на юг. Звукът беше като бръмчащо пърпорене и сянката се движеше към тях с неумолимостта на издигаща се вълна. Изглеждаше като твърда маса, която се разкъсваше само когато се издигаше към зенита.

Бяха кафяви и сини с розови ивици. Скупчени много по-плътно, отколкото Къруел бе виждал някога да го правят птици. Десет или двайсет сенки на кубичен метър. Летяха в колона с дебелина десет метра и широчина около три километра. Къруел започна да пресмята.

– С каква скорост летят?

– Километър и половина в минута – отговори Хамп, който наблюдаваше един ястреб, налетял в края на ятото.

Когато хищникът нападна, гълъбите се разпърхаха и завъртяха, но колоната продължаваше да приближава.

Къруел погледна часовника си. Слънцето бе закрито, докато гълъбите минаваха, и пърхащият звук заглушаваше всичко.

– Под навеса! – извика Хамп и дръпна Къруел.

В небето имаше бели проблясъци като падащ сняг и от време на време долитаха пера. Изпражненията на гълъбите се спускаха като точици на земята, след това количеството им се увеличи и заприличаха на слаб дъждец.

През пърпоренето на крилата можеха да се чуят изстрели от съседните имения. Къруел видя няколко гълъба да падат на километър върху съседната ферма.

След това един падна на няколко крачки от навеса, конвулсивно потрепери и остана неподвижен. Трябва да е бил ударен на известно разстояние и все пак е успял да стигне дотук.

Къруел изтича навън, взе го и го внесе под навеса.

Това бе най-красивата птица, която някога бе виждал, дори и мъртва. Гърбът му беше син, вратът и стомахът – бронзови, гърдите му – розови и тъмночервени с преливащ се блясък на всички пера, човката му беше тъмна, а краката и очите – брилянтни оранжево-червени. Постави го на масата и го разгледа за кратко.

Пърхането отгоре продължаваше, а земята беше побеляла, сякаш бе покрита със сняг. Небето отвън представляваше непрекъсната смяна на светлини и сенки, докато облакът птици продължаваше да се движи към слънцето.

Къруел се върна да работи в изкуствения мрак, като от време на време поглеждаше, за да види дали ятото още пътува. Все по-често от близките пътища и полета се чуваха изстрели.

Известно време по-късно звукът намаля. Къруел излезе от навеса и видя, че последната част от ятото отминава. Късното вечерно слънце отново заблестя.

Погледна часовника си. Бяха изминали два часа и четирийсет минути. Колоната трябва да е била дълга около триста километра. При десет птици на метър, широчина десет метра, три километра широка…

Сър Робърт го погледна.

– Бих казал, около шестнайсет милиона птици.

– Виждал съм и повече – обади се Хамп. – Когато бях малък, видях ято, на което му трябваше от обед до здрачаване, за да премине. По обед стана тъмно и изобщо не видяхме залеза на слънцето. Този ден имахме само утрин.

Той постави една медна тръба на мястото й и я уплътни. Спря за момент да погледне изцапаната повърхност навън. След това всички се върнаха на работа.

Всичко беше готово.

Зрителите, повечето от тях учени, започнаха да пристигат в ранните сутрешни часове. Изгревът наближаваше. Хората, изправени на индианската могила, чакаха, докато Къруел, Хамптън и сър Робърт Атоул прекосиха полето, за да стигнат до апарата, който от това разстояние с просто око изглеждаше като смесица от метал и стъкло.

Бъмпо стоеше настрани от другите. Маккартни го наблюдаваше. Човекът с кожените дрехи се наслаждаваше на своята нова пушка „Филаделфия“, като я вдигаше до рамото си и я отпускаше.

Сър Робърт се изкачи на върха на могилата и застана до лейди Маргарет.

– Господа – каза той, – лейди. И всички останали. Вие сте тук, за да наблюдавате това, което, надявам се, е голямо събитие в прогреса на науката. На полето – посочи той – се намира работещ апарат за създаване на газове – на дефлогистициран или крайно пречистен въздух, на възпламеняващ се газ, на серен въздух и на фосфор. Всички те се генерират, докато ние стоим тук. Създадените газове ще минат през тръбопроводи до стъкленото кълбо, което виждате в центъра. Те ще влязат в него, когато господин Бъмпо… – тук Бъмпо вдигна срамежливо ръка и зрителите го аплодираха – … стреля в диска, който е негова мишена. Тези богати на флогистон газове и течности ще се смесят. Те ще произведат основата на огъня, на взрива, на изпичането, а именно самия флогистон. Ще бъде включен часовник и петнайсет секунди по-късно сместа ще получи искра от кабел от лайденова стъкленица. Това ще фиксира флогистона така, както обикновеният въздух става устойчив в присъствието на електрически източник, и ще ни позволи за първи път да наблюдаваме един от основните елементи. Това е моят Велик експеримент.

Някои аплодираха.

– Може ли един въпрос?

– Да?

– Вие смесвате възпламеняем въздух, дефлогистициран въздух и фосфор в присъствието на обикновен въздух и пускате една искра?

– Такъв е планът ми.

– Тогава това, което ще получите – каза гласът, след като за момент пресмяташе нещо, – е малка експлозия, малко количество устойчив въздух и малък полски пожар, който ще трябва да бъде изгасен.

Някои се засмяха.

– Съмнявам се – отвърна сър Робърт. – Взех предпазни мерки. Ние сме на това разстояние в случай на някаква повреда в апарата и изпускане на отровни газове.

Слънцето се издигна над ниския хребет на изток. Полето и апаратурата бяха окъпани в студена светлина.

– Дали ще спечеля, или ще загубя, не знам – призна сър Робърт, – но се чувствам на прага на велико събитие.

– Аз също – обади се Къруел.

– И аз – добави лейди Маргарет и хвана ръката на съпруга си.

– Господин Бъмпо – каза сър Робърт, – виждате ли целта си?

– Това правя – отговори Бъмпо.

– Тогава изкарай си парите, човече!

Човекът с кожените дрехи излезе пред могилата, внимателно повдигна оръжието, сякаш то бе част от него, дръпна ударника, прицели се и стреля. Димът от дулото се разсея.

Дори без далекогледа си сър Робърт видя как голямото кълбо се оцветява в млечнобяло. Но това не беше млечнобяло от остатъчни газове. Беше мътно и бавно се въртеше. От малката група излезе възгласът „Ох!“. Проблясъци от светлина сякаш заиграха по цялото оборудване около кълбото. Целият апарат бе окъпан в бяла светлина.

Сър Робърт почувства как мускулите на стомаха му се стегнаха.

Още няколко секунди нищо не се случи.

След това се случи.

Треперещ и замаян, сър Робърт се изправи в ослепителната светлина. Намираше се в подножието на хълма. Някои от другите се изправяха, доколкото можеха. Един мъж лежеше, пронизан с клон през гърдите. Няколко души лежаха без видими рани, но и без да се движат. Близо до него Хамптън държеше ръката си странно изкривена.

В ушите им звучеше бучене и то не намаляваше. Сър Робърт изпълзя до върха на могилата, прикривайки очите си.

На запад имаше огромен въртящ се бял облак, прекалено ярък, за да бъде погледнат директно. От него излитаха ярки струи светлина, като тези от лабораторен тиган с горящ фосфор. Сър Робърт определи, че той се отдалечава бавно от него в западна посока.

Обърна се. Облакът се простираше на север и на юг, от хоризонт до хоризонт, движейки се странично на запад. През ярката бяла стена просветваха ивици червен пламък.

Миризмата на изгоряло дърво се просмукваше във въздуха. Докато облакът се отдалечаваше, той продължаваше да расте.

От изток се появи вятър, най-напред лек, след това на пориви, после все по-силен. Повърхността на земята на запад бе изгоряла, дърветата изглеждаха като кибритени клечки. Докато сър Робърт гледаше, нов порив на вятъра ги превърна в пепел.

Шокираните учени се бяха струпали зад могилата. Вятърът се засили до буря.

– Движи се на запад с въртенето на Земята – каза Хамптън Хамилтън. Като всеки ученик и той знаеше, че докато въздухът се движи, земната повърхност под него изостава и тогава се зараждат ветрове.

Сър Робърт се обърна и видя, че Къруел помага на лейди Маргарет да се изправи. И двамата изглеждаха невредими, макар че полите на лейди Маргарет се вееха безсрамно от нахлуващия вятър. Сър Робърт забеляза, че перуката му е изчезнала, когато перуката на Хамп бе отвята и също изчезна в западна посока към блестящия облак. Слязоха от индианската могила срещу силата на вятъра.

– Колко дълго ще гори? – попита Къруел.

– Нямам представа – отвърна му сър Робърт. – Не би трябвало изобщо да гори. Трябваше да се фиксира в кълбото. Просто не разбирам.

– Може да гори, докато стигне до Западния океан – каза Хамптън, изразявайки страховете на всички.

– Със сигурност не – заяви Атоул, като викаше срещу вятъра, за да бъде чут.

– Но вие сигурно сте успели – каза някой друг. – Сигурно сте освободили целия флогистон в смесеното вещество. Няма начин да се каже какво ще стане с него. Би могъл да гори дори дотам!

– Тогава водата ще го угаси. Водата! – извика сър Робърт. Усети някакъв спазъм и загуби съзнание.

Събуди се от пушек и миризма на сажди в носа си. Навън беше мрачно. Около къщата вятърът разнасяше боклуци, но това вече не бе предишната буря. През прозорците се виждаха тъмни ивици пушеци.

Седна на кушетката, където го бяха поставили.

Лейди Маргарет плачеше на отсрещния диван.

– Всичко на запад е изчезнало, Робърт – каза тя тихо, когато видя, че той се надига.

– Всичко?

– Дотам, докъдето може да се язди, преди да е станало прекалено горещо, за да се продължи. Още преди часове, когато един скаут от града се върна от разузнавателната си експедиция.

– Барометърът – обади се Лорънс Къруел, като почука големия дрезденски инструмент, поставен върху камината. – Барометърът е паднал цели двайсет сантиметра от сутринта и продължава да пада.

– О, велики Боже – изпъшка сър Робърт. – Какво съм направил?

– Нищо повече от това, което всеки от нас би направил – заяви Хамптън Хамилтън уморено от друго кресло. – Само че, изглежда, сте успели повече, отколкото сте планирали.

– Защо не ме спряхте?

– Не знам – отвърна Хамптън. – Съмнявам се, че вие бихте ме спрели.

– Колко е часът?

– Малко след пет.

– В такъв случай ще знаем след четиринайсет часа – заяви Къруел и продължи да гледа барометъра, сякаш можеше да измъкне от него някакви тайни.

Опитаха да се нахранят, след като стана тъмно, но никой не беше гладен. Консервни кутии с меласа започнаха да се пръскат в склада. На сър Робърт му се стори, че е по-трудно да се диша, но знаеше, че не е така.

Седяха в гостната, докато никой от тях не можеше да издържа повече чакането и горещината.

– По дяволите! – скочи сър Робърт. – Ако това ще се случи, искам да го видя с очите си. Ще отидем до океана.

Погледнаха го за момент, а след това се измъкнаха от креслата си. По-добре беше, отколкото да чакат тук, където всеки удар на часовника им се струваше като удар с дърводелски чук.

Фургонът подскачаше по неравния път. Конят се стараеше.

Сър Робърт пътуваше отпред заедно с Хамптън. Къруел и лейди Маргарет бяха отзад с кошница продукти и одеяла.

Беше почти полунощ. Въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряло. На хиляди неща – изгорели дървета, трева, пера, разтопени метали, барутна миризма. Вятърът беше топъл. През процепите в опушеното небе се виждаха звездите. Те бяха по-големи и по-студени отпреди и едва мъждукаха.

Температурата продължаваше да се повишава, а барометърът преди час стигна до дъното си. Сега определено беше по-трудно да се диша.

Стигнаха до върха на хълма над пристанищния град Ню Шарптън. В къщите горяха свещи, по улиците се движеха факли, носени от групички хора, които се събираха и разпръскваха. Самотен ездач напусна пътя и тръгна към брега.

– Тук ще бъде добре – каза сър Робърт, като насочи коня към празно място между група дървета на върха на хълма.

Постлаха одеялата от страната на хълма, която гледаше към водата, и легнаха да наблюдават неподвижния Атлантически океан.

Сър Робърт задрямваше и се събуждаше сякаш от преумора. Въздухът беше горещ и застоял. Имаше чувството, че е затворен в комин по средата на лятото.

Къруел бе тръгнал надолу по хълма към залива. Трябваше му дълго време да измине тези неколкостотин метра. Често спираше и си почиваше.

Конят, разпрегнат от колата, беше преуморен, сякаш бе галопирал много километри, а не бе ходил само няколкото от имението до океана.

– Температурата на водата се повишава и потоците, които идват насам, ще излязат от бреговете си поради разтопения сняг – каза Къруел, когато успя да се изкачи по хълма и легна. – Има пасажи мъртва риба далеч от устията на потоците. Те са толкова много, че щяхме да ги помиришем и оттук, ако не беше този адски пушек.

– Не е възможно – възрази сър Робърт. – Просто не е възможно. Водата не гори!

– Може би… – обади се Хамптън, който лежеше над тях, държейки своята изкривена и счупена ръка. – Може би Новата химия съдържа някои истини. Може би водата не е елемент. Може би в нея също има флогистон или възпламеняем таз, който… – за първи път през живота си Хамптън имаше проблем да следва нишката на мисълта си. Разклати глава, за да я прочисти. – Възпламеняем газ. Може би е съставна част, на принципа на кислорода. Може би той се отделя от горещината, която идва от брега. Може би огънят се подхранва от него. Може би трябва да мине около земята безброй пъти, преди всичко това да се свърже с флогистона…

Сър Робърт лежеше по гръб върху одеялото и държеше ръката на лейди Маргарет.

– Всичко си отиде – най-сетне каза той.

– Бизоните. Индианците – отвърна му Маргарет.

– Китайците. Самоуверените руснаци. Турците – допълни Хамптън.

– Французите. Британия! – извика Къруел.

– Сега и ние – заяви Хамптън Хамилтън.

На изток започна да просветлява, въпреки че оставаше един час до разсъмване. Вятърът духаше откъм морето, но беше все още слаб и тънък. Имаше много малка сила.

От изток на запад се появи блестяща бяла линия, като слънце след късна следобедна буря. Само че много по-блестящо.

– Ще изгорим ли? – попита лейди Маргарет. Ръката й настръхна. – Мисълта за изгаряне е най-лошата възможна.

– Мисля, че не – каза Къруел. – Като мъчениците, мисля, че въздухът ще бъде твърде отровен с флогистон, за да продължим да дишаме, преди огънят да ни достигне. – Млъкна, когато голям пламък се протегна от мътната вода към тях.

Хълмът и селото бяха потопени в блестящия изкуствен изгрев. От градчето се чуваха писъците на тези, които все още можеха да пищят.

Слабият вятър се засили.

Те гледаха тихо горящата линия, всеки затворен в собствените си мисли. Краят на големия горящ облак беше засега на повече от триста километра.

– Флогистон! – изпъшка сър Робърт Атоул, обърна се и умря.

– Искам да се изправя – обади се Хамп. Те го чуха как се размърдва и пада зад тях.

– Французите бяха прави, отчасти… – каза Къруел.

– Робърт…? – попита лейди Маргарет.

Къруел погледна огромната горяща стена.

– Това е краят на…

Изречението му бе единственото нещо, останало недовършено.

Миротворецът

Разбира се, след всички всемирни бедствия, каквито можем сами да си стоварим на главата (независимо дали става дума за война, мор или екологична катастрофа), ще има и оцелели. Оцелели, на които ще се падне задачата да съберат парчетата и да се опитат да започнат отново. Оцелели, които – както ще видим в поместения по-долу разказ, спечелил наградата „Небюла“ – ще трябва да се сблъскат със собственото си чувство за вина поради това, че са останали живи…

Гарднър Дозойс е носител на два приза „Небюла“ за своята кратка проза и на десет награди „Хюго“ за най-добър редактор на годината. Той редактира списанието „Азимовс Сайънс Фикшън“ и редовно излизащата антология „Най-добрата научна фантастика на годината“, от която се появи вече петнайсетият том. Автор и редактор е на над седемдесет книги, сред които и множество антологии на издателство „Ейс“, съставени съвместно с Джак Дан. Неговата къса проза неотдавна бе събрана в сборника „Геодезически мечти: най-добрите кратки разкази на Гарднър Дозойс“.

* * *

През нощта Рой сънува морето. Това му се случваше често. Когато на сутринта се събуди, вятърът, преминаващ през клоните на дърветата, издаваше звук, който наподобяваше едновременно въздишка и прибой. За миг му се стори, че си е отново у дома, в спретнатата тухлена къща до брега. Че не се бе случило нищо и че продължаваше да е изпълнен с надежда, пареща като рана.

– Мамо? – каза. Протегна се и седна на леглото в очакване краката му да докоснат една топла топка, кучето Тоби. Тоби винаги спеше до леглото му, свит на кравайче. Сънят обаче бързо се разсея и на негово място изплува действителността. С все още сънените си очи забеляза синкавата светлина, която се промъкваше през прозореца на покрива, усети твърдостта на старото армейско походно легло под себе си и съобрази, че не си е у дома, че вече нямаше дом, че за него вече никога повече нямаше да има дом.

Отметна одеялата и се изправи. В огромната таванска стая цареше ужасяващ студ. Зимата, най-тежката зима, която си спомняше, отмираше бавно. Грубото дървено дюшеме опари краката му като лед. Така или иначе, нямаше как да си легне повторно. Не и сега.

Всички останали деца все още спяха. Той премина покрай другите походни легла. Блъсна се в едно от тях, вследствие на което обитателят му изстена и започна да хърка по-силно, промуши се през сенките и се насочи към единичния прозорец. Бе достатъчно висок и можеше да го достигне, ако се изправеше на пръсти. Така и направи. Отвори прозореца. Старата дограма изстена и изпука и от нея се посипа гипсов прах. Потрепери от студ, когато хладният утринен вятър го удари в лицето, поигра си с косите му с призрачните си пръсти, а после се развилия из задушния таван като палаво дете, пуснато на свобода.

Вятърът ухаеше на борова смола и на влажна пръст, не на солено море и на приливи. Птичите звуци, носени от него, бяха чуруликането на сойки и косове, а не шумните крясъци на чайките. Все пак Рой се повдигна на лакти и се опита да погледне навън. Разумът му все още бе изпълнен с късове от сънища и мечти, така че едва ли не се настрои да види пред себе си океана, простиращ се от единия до другия край на хоризонта и изпращащ малки спокойни вълни в посока към къщата. Вместо това видя как клоните на близките дървета се протягаха към сивото небе. Видя хамбара и стопанския двор, потънали в сенките. Видя околните поля и неравния павиран път, и покритите с дървета хълмове, губещи се в далечината. В падинките се стелеше сребриста мъгла, която бавно отстъпваше.

Значи моментът все още не бе настъпил. Морето не го бе прогонило оттук… Засега.

Някъде на изток, невидими в полумрака, се намираха планините. Непосредствено отвъд тези планини се простираше морето, което бе сънувал. То вече тихо докосваше някогашните прашни планински миньорски градчета на Пенсилвания, внезапно превърнали се в морски пристанища. Там чакаше Атлантическият океан, задържан, поне за момента, от гърбавата стена на Апалачите. Океанът се намираше на около шейсетина километра оттук – сега обаче беше доста по-близо, отколкото само преди три години, тъй като междувременно бе успял да погълне много земя и да издави много градове.

Рой си спомни прилива, който бе наблюдавал в онази отдавнашна сутрин. Занимаваше се с някаква вече забравена игра и наблюдаваше как вълните прииждат, подобно на бавни маслени пластове или на тежък разтопен метал. Не престанаха да прииждат. Първоначално усети възбуда, когато видя как покриват най-високата линия на прилива. После, когато морето погълна целия плаж и започна търпеливо да покрива основата на кея, се почувства неловко. Когато то започна да се издига към върха на кея, изпита страх. Морето продължи да напредва, да се издига бавно и неуморно, без да спира и без да отстъпва. Когато покри горната част на кея и започна да се придвижва по ливадата пред неговия дом и да се доближава до краката му със стъклените си пръсти, той започна да крещи. Когато водите наквасиха гуменките му, Рой уплашено се извърна, затича се по склона на хълма и със силни крясъци завика родителите си. Морето търпеливо го последва…

Учените окачествиха случилото се като „морска трансгресия“. Обикновените хора го нарекоха „Потопа“. Както и да го наричаха, то отми стария свят за вечни времена. Учените от дълги години бяха говорили за възможността от такова явление. Някои от тях дори обърнаха внимание на факта, че средните температури вече надвишаваха средните температури от времето между двата ледникови периода и че имаха тенденцията още да се повишават. Никой обаче не бе предположил, че антарктическият лед може да се разтопи с такава бързина. През онези объркани седмици най-различни научни величия често твърдяха, че най-лошото е минало, че приливът най-сетне ще престане. Морето обаче продължи неуморно да напредва и да завзема все нови и нови километри от сушата. През едно катастрофално лято повиши равнището си с над сто метра, като заля низините на целия свят и те престанаха да съществуват. Само в Съединените щати морето погълна по-голямата част от източното крайбрежие чак до Апалачите, цялото западно крайбрежие на запад от Сиера и Каскейд, голяма част от Аляска и Хаваите, Флорида, крайбрежието на Залива, Източен Тексас и низините в долината на Мисисипи. Тънки водни пръсти проникнаха на север чак до Айова и Илиной. Река Сейнт Лорънс и Големите езера преляха и излязоха от бреговете си. Големите планини, Белите планини, планините Адирондак, Поконо, Катскил, Озарк, Тихоокеанските хребети – всичките се превърнаха в архипелази, обградени от надигащото се море.

Странното бе, че докато морето неуморно ги преследваше и тикаше към вътрешността, като ги прогонваше от едно временно убежище към друго, той така и не успя да се освободи от усещането, че лично е предизвикал Потопа. Струваше му се, че в онзи ден, докато си бе играл до кея, със своите думи и действия неволно бе възпроизвел някакъв старинен ритуал, който бе отприщил водните стихии, понесли се към сушата. Имаше чувството, че морето преследва именно него.

Чу се лай. Някакво куче лаеше из полята. Не беше обаче неговото куче. Неговото собствено куче бе мъртво. Бе умряло отдавна и белият му череп сега се търкаляше по морското дъно, което някога беше Бригантин, щат Ню Джърси, сега на сто метра дълбочина.

Изведнъж кожата му настръхна от студ и Рой започна да я разтрива с ръце. Върна се при походното си легло и взе бързо да се облича. Нямаше смисъл да си ляга повторно. Така или иначе, след минута или две Сара щеше да ги разбуди всичките. Денят бе започнал и той трябваше да мисли само за него. В бежанските лагери се беше научил, че трябва да се мисли само за текущия момент.

Когато се раздвижи из стаята, му се стори, че долови враждебни погледи откъм някои други походни легла. Сега, след като отвори прозореца, в помещението стана по-студено, а и той неизбежно бе вдигнал някакъв шум при обличането си. Макар и децата да ценяха всяка секунда от съня си, нямаше да посмеят да се оплачат. Тази мисъл го изпълни със смесени чувства, едновременно с удоволствие и с болка, а на лицето му се появи бледа усмивка, която можеше да мине за насмешлива. Така беше. Можеха да го стрелкат сърдито с погледи от леглата си, да се преструват на заспали и да го ругаят под нос, но нямаше да се оплачат на никого. И със сигурност нямаше да му кажат нищо на него.

Измъкна се като призрак от все още смълчаната къща и прекоси двора, където потоци мъгла го обгърнаха със студени ръце и овлажниха лицето му с роса. Чичо му Абнър бе заел позиция до импровизирания нужник. Абнър изръмжа нещо като приветствие и двамата започнаха да пикаят мълчаливо, застанали един до друг. От урината им се надигна пара, която изпълни сивия утринен въздух.

Абнър отстъпи една крачка и започна да закопчава панталоните си.

– Момче, ти да не си започнало да биеш чекии? – подхвърли чичо му, без да го поглежда.

Рой поруменя.

– Не – отвърна, като се стараеше да не запелтечи. – Не, господине.

– Гледам, че си започнал да се окосмяваш – каза Абнър. После се извърна към Рой бавно, сякаш тялото му бе тежка машина, която можеше да заеме позиция единствено с помощта на ръчки и лостове.

На утринната светлина лицето му изглеждаше твърдо като камък, но също така измъчено и старо. Уморен е, помисли си Рой. Толкова е уморен, сякаш едва му стигат силите просто за да стои изправен. Уморен и изхабен, като изтощените ниви около тях. Върху измъченото му лице само очите бяха живи. Бяха твърди и безмилостни като кремъци и се втренчваха в теб така, сякаш гледаха през тялото ти и наблюдаваха нещо отдалечено, което никой друг не можеше да види.

– Опитах се веднъж да ти обясня колко е важно да останеш чист – започна бавно Абнър. – Колко е важно да останеш неопетнен, да не се омърсяваш по никакъв начин. Опитах се да ти обясня това и се надявам, че си ме разбрал.

– Да, господине – съгласи се Рой.

Абнър колебливо размаха ръка, сякаш се опитваше да извае някакъв аргумент от въздуха.

– Думата ми е, Рой, че е много важно да разбереш. Всичко трябва да бъде правилно. Всичко трябва да бъде съвсем… правилно, иначе няма да се получи нищо. Трябва душата ти да е спокойна, момчето ми. Трябва да позволиш на Божията благодат да влезе в душата ти. Всичко зависи само от теб, ти трябва да допуснеш тази благодат, друг няма да го направи вместо теб. Това е толкова важно…

– Да, господине – отвърна Рой. – Разбирам.

– Иска ми се… – продължи Абнър, но замълча. Близо минута не си казаха нищо, дори погледите им не се срещнаха. Във въздуха вече се бе появила миризма на горени цепеници и се чу блъскането на врата в далечния край на къщата. Инстинктивно бяха насочили погледите си на изток, към откритото пространство. Слънцето се издигна иззад планините и дълга червена ивица върху пепелявото небе раздели хоризонта от ниските облаци. От края на света се появи лъч бяла слънчева светлина, който ги удари в очите. – Знам, момче, че някой ден ще се гордеем с теб – каза накрая Абнър.

Рой обаче не чу думите му, тъй като бе запленен от разтопения диск на слънцето. Продължи да примигва срещу него, докато очите го заболяха. Абнър положи ръка върху рамото на момчето. Ръката бе тежка и гореща, ръка на собственик, и Рой с досада я отблъсна, без да откъсва поглед от хоризонта. Абнър въздъхна, понечи да каже нещо, но се въздържа.

– Да вървим в къщата, момче, време ти е да закусиш.

Закуската, когато най-сетне стигнаха до нея след обичайните молитви на Абнър, се оказа необикновено богата. За братята имаше бисквити от орехи на хикория, пчелен мед и чаши с цикория. Дори другите бежански деца, които по време на дългата свирепа зима не ядоха почти нищо, получиха по няколко пръжки в овесената си каша. Рой, освен с бисквити и мед, закуси с яйца от див пуяк, индиански картофи и истинска свинска пържола. Тази сутрин около голямата маса цареше напрежение. Хенри и Люк гледаха строго и сърдито, Реймънд беше угрижен, а Албърт – направо уплашен. Бежанчетата се държаха така, че да не привлекат ничие внимание. Веселата госпожа Крамър бе весела, както винаги, и поглъщаше с удоволствие храната си. Намусената госпожа Зиглър, от която всички деца се страхуваха, очевидно бе плакала и не яде почти нищо. Лицето на Абнър беше строго и безизразно. От време на време оглеждаше със суров поглед останалите братя, сякаш ги предизвикваше да оспорят неговото лидерство и духовно водачество. Рой имаше добър апетит и по време на закуската не позволяваше да го смущават отрицателните емоционални излъчвания около него. Спокойно и внимателно сдъвкваше и поглъщаше всеки залък върху чинията си. През последните два месеца бе успял донякъде да възстанови теглото си, макар и по старите критерии, някогашните критерии на мама отпреди четири години, все още беше безобразно слаб. В края на закуската от кухнята излезе госпожа Риърдън. Като сияеше с оправданата гордост на човек, постигнал едва ли не невъзможното, тя поднесе на Рой малък правоъгълен предмет, увит в лъскава кафява хартия. Той за миг се изуми, но после съобрази, че това наистина се бе случило. Шоколад „Хърши“, какъвто за последен път бе видял преди години. Стока, закупена от черния пазар, не ще и дума. Нещо, което тези дни трудно можеше да се открие в обеднялата източна част на страната и навярно струваше цяло състояние. Дори и някои от братята го гледаха със завист, а бежанчетата бяха направо зинали от удивление. Когато започна да сваля опаковката на шоколада, под която се появи бледокафявата му повърхност, на едно от децата започнаха буквално да му текат лигите.

След закуската останалите бежанчета – „мокрите гърбове“, както им викаха понякога подигравателно местните хора – бяха разделени на две групи. Едната беше определена този ден да помага на братята да обработват фермата на Абнър, а другата, по-голямата, бе натоварена на волска каруца (всъщност стар камион, на който бяха махнали кабината) и изпратена извън селото, за да се занимава с нещо, което много напомняше робски труд: поправка на пътища, тежка селска работа, трошене на камъни или сечене на трупи, възстановяване на къщи, хамбари и мостове, повредени или унищожени по време на изпълнените с хаос дни след Потопа. Федералното правителство – или това, което бе останало от него – правеше отчаяни, но не винаги успешни опити да опази разбитата и подивяваща страна от пълно разпадане, полагаше усилия да възстанови този Хъмпти Дъмпти, в който се бе превърнала Америка. За целта федералното правителство плащаше на Абнър и на други като него годишна субсидия във федерални ценни книжа, за да осигурят храна и подслон на бежанците от наводнените земи. Времената обаче бяха трудни и никой не възразяваше, когато Абнър, за да съкрати разходите си, ги изпращаше да работят на всеки, който бе готов да плати или да даде стоки в замяна. Това, което бе останало от щатските и градските власти, също понякога използваше бежанците, възрастни и деца, за да работят без пари „за общото благо, което е така важно в тези трудни времена“.