Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 18 страниц)

И все пак беше само теория. Трябваше да бъде проверена. Трусовете се засилваха, засегнатият район се разширяваше, няколко градчета – сред тях и Едисон – се разпаднаха на отломки от невероятни земетресения. Затова автобуси и самолети, претъпкани с геолози, се отправиха към Колорадо, без да дочакат техните университети или държавни учреждения да одобрят разходите.

Разбира се, там установиха, че Шварцбърг е бил абсолютно прав.

Попаднаха в разгара на онова, което бързо се превръщаше в най-страшното и всеобхватно земетресение, което Северна Америка – а вероятно и светът – бяха виждали през човешката история. Ако опишем ставащото простичко, земята източно от разлома потъваше, и то със страхотна бързина.

Скали чегъртаха в скали с виещ рев. Шумът беше оглушителен и пресекваше като скрибуцането на корав тебешир по черната дъска. Земните повърхности западно и източно от разлома, изглежда, вече нямаха нищо общо помежду си. На запад изтерзаните камъни се издигаха в зъбери. На изток, където резки гърмежи и приглушени хрипове отбелязваха неспирното разместване и свличане, земята пропадаше все по-надолу. А върху новите възвишения, които май нарастваха внезапно с немалко сантиметри от подскачащите отломки, сухата пръст се ронеше и трепереше, цели декари наведнъж се свличаха с пушилка в мятащото се дъно на падината.

Там разрухата беше още по-неумолима, макар и не толкова зрелищна. Пресъхналата почва бълбукаше като кал, скални парчета, тежащи много тонове, се блъскаха и търкаляха като чакъл, подскачаха и накрая наистина се разпадаха на чакъл.

– Прилича на пясък, подмятан в детско сито – разказваше иначе невъзмутимият Шварцбърг в репортаж от мястото на бедствието, предаван в цялата страна. – Никой от нас не е виждал нищо подобно.

Пропадането пълзеше на север и на юг по линията на разлома.

– Измъкнете се, докато имате време – настойчиво подканяше Шварцбърг населението на засегнатата област. – Когато всичко утихне, можете да се върнете и да започнете възстановяването.

Но екипите от учени, които се стекоха под негово ръководство, тайничко се питаха ще има ли какво да се възстановява.

При Ейвъндейл и Северен Ейвъндейл река Арканзас мудно отстъпваше на север в хлътващото корито. Както беше тръгнало, не бе изключено да се появи ново езеро по цялата дължина на окръзите Ел Пасо и Пуебло. А Шварцбърг предупреждаваше, че това може би е само началото.

Към 16 септември пропадането бе изпълзяло по река Хуерфано отвъд Сидърууд. Ейвъндейл, Северен Ейвъндейл и Буун изчезнаха безследно. Земята западно от разлома се крепеше, макар че в Денвър отбелязаха няколко незначителни труса. Източно от разлома, навсякъде на ширина трийсетина километра, станалите привични подмятания и неотклонно слягане накараха няколко хиляди жители на Колорадо да побягнат в търсене на безопасност.

Забраниха всякакво катерене на алпинисти по източните склонове заради заплахата от свлачища при по-слабите трусове. Геолозите се разотидоха по домовете си и зачакаха.

Не че имаше какво толкова да чакат. Новините ставаха все по-лоши. Сега река Хуерфано създаваше грамадна кална локва на мястото на градчето Орчард. А точно под Мастърс в щата Колорадо реката скачаше от двайсетметрови канари и даваше своя принос за мятащия се хаос долу. Зъберите пък се издигаха всеки ден, докато подножията им се слягаха със стонове на порции от квадратни километри.

Разломът се удължаваше на север и на юг, нови райони се размърдваха крайно нежелателно. Ниви и цели планински склонове се смъкваха надолу с измамна тромавост. Подскачаха досущ като „пясък, подмятан в детско сито“. Както си бяха сухи, кипваха до разпадане на дребни камъчета. Телефонни кабели, железопътни линии и пътища се разкъсваха и просто изчезваха. Всички наземни връзки между източната и западната половина на Щатите на практика прекъснаха и президентът обяви извънредно положение в цялата страна.

Към 23 септември активността на разлома задълба в Уайоминг на север и трескаво доближаваше границата на Ню Мексико на юг. Тринчера и Брансън бяха напълно евакуирани, но въпреки това броят на жертвите надхвърли хиляда.

По-далече на изток положението оставаше спокойно, но изглеждаше дори още по-зловещо. Перпендикулярно на Разлома зейваха огромни пукнатини и общото слягане на повърхността се забелязваше чак в Канзас и Небраска. Западните граници на тези два щата, а скоро и на двете Дакоти и Оклахома бавно потъваха.

На самата сцена на бедствието (или по-скоро на сцените – немислимо е да описваш нещо с такъв мащаб в единствено число) настъпи страховита бъркотия. Прерия и хълмове се разцепваха от непреодолимо напрежение, докато земята се тресеше и слизаше надолу на тласъци и подскоци. Извори бликваха на повърхността в горещи гейзери и изригнала пара.

Центърът на Норт Плат в щата Небраска пропадна два метра и половина, просто така, в следобеда на 4 октомври.

– Трябва да запазим спокойствие – заяви губернаторът на Небраска. – Нека проявим търпение. Уверявам ви, че се прави всичко възможно.

Но какво можеше да се направи, когато неговият щат потъваше право надолу с трийсетина сантиметра на ден?

Разломът отмъкна югоизточния ъгъл на Монтана. Напредна на север по Литъл Мисури. На юг изфуча край Розуел в щата Ню Мексико и нахлу по течението на Пекос към Тексас. От горното течение на Мисури бяха останали застояли локви, а Червената река на запад от град Париж в щата Тексас потече в обратната посока.

Скоро Мисури започна полека да се хлъзга на запад по бавно кипящата земя. Реката напусна коритото си и неуверено се разля по ниви и ливади, стана море от тиня под назъбените нови скали, щръкнали в начупена ивица, все по-високи с всяко хлътване – почти от Канада до границата с Мексико. Всъщност нямаше наводнения в нормалния смисъл на думата. Реката се мъкнеше, без да бърза, разпростираше се без посока или напор. Но огромните простори от мътна вода и гъста кал образуваха гибелни капани за безбройните бежанци, устремили се на изток.

Сигурно нещастието в Норт Плат се оказа решаващо. При това единично пропадане загинаха сто деветдесет и трима души. Определено към 7 октомври вече трябваше официално да се признае, че се извършва преселение с епичен размах. Едва ли не два милиона души тръгнаха на път и на Съединените щати им се наложи да се справят с гигантска вълна от бежанци. Железопътните линии, пътищата и самолетите бяха препълнени с уплашени орди, които зарязваха всичко, за да запъплят на тълпи към източните земи.

През целия октомври коли с изцъклени пътници прииждаха неспирно в Тълса, Топика, Омаха, Сиукс Фолз и Фарго. Сейнт Луис се превърна в разпределителен център за спешните екипи, които летяха навсякъде, за да разнасят мляко за бебета и храна за кучета. Цистерни ръмжаха на запад, за да задоволят потребностите от бензин, но попаднеха ли в „зоната на ужаса“, както я нарекоха вестникарите, не можеха да продължат заради плътните потоци коли, заели пътищата от канавка до канавка в устрема си на изток. Изоставените от собствениците си магазини бяха разграбвани от следващите бежанци, идващи от по-далечния запад. В Бисмарк, щат Северна Дакота, самолет на „Америкън Еърлайнз“ бе повреден от тълпата, която жадуваше да се напъха вътре. Бяха докарани федерални и щатски войскови части, но преместването на два милиона души нямаше как да бъде извършено по план.

А територията на пропадането се разширяваше. Нови зъбери лъщяха под есенното слънце и височината им нарастваше с неумолимото свличане на земята до тях.

На 21 октомври в Лъбок, щат Тексас, се разнесе шум, който различни хора описаха като кух тътен, вой или басов мелодичен звън, сякаш от черковна камбана. Просто измъчените по-дълбоки скални пластове поддадоха. Започваше втората фаза от националното бедствие.

Шумът се разпространяваше право на изток с около сто и петдесет километра в час. А земята на север „просто се смачкваше като пробит балон“, сподели репортерът на един вестник.

– Като оплескан кекс – предложи свое сравнение домакиня от Тексаркана, която за късмет живееше една пресечка южно от улица „Тейър“, по която плъзна процепът. Чу се въздишка, вдигна се прашен облак и Оклахома започна да се свлича надолу с изумителната скорост два метра в час.

В Билокси на брега на Мексиканския залив хората усещаха под краката си неспокойно шаване през целия ден.

– Не че бяха трусове – обясни по-късно капитанът на риболовния траулер, който някак се пребори с последвалия потоп, – а все едно земята искаше да е другаде тогава.

За всекиго в обречения Билокси щеше да е по-добре, ако се намираше другаде през онази вечер. Около осем и половина градът се разтресе, надигна се мъничко като края на килим от въздушно течение и потъна. Заедно с целия бряг на Мисисипи и Алабама в същия миг. Приливната вълна, която щеше да погълне средната част на Съединените щати, нахлу в сушата.

От езерото Поншартрен до река Апалачикола във Флорида брегът на Залива изчезна. Гълфпорт, Билокси, Мобил, Пенсакола, Панама Сити… Нямаше ги триста километра брегова ивица заедно с два и половина милиона жители. Час по-късно стена от вода бе помела всеки град от Дотън в Алабама до Богалуза на границата между Луизиана и Мисисипи.

– Длъжни сме да прогоним паниката от умовете си – увещаваше губернаторът на Алабама в послание, излъчено от всички набързо съгласували усилията си радиостанции. – Ние, хората от храбрите южни щати, и преди сме се борили с нашествия.

После зловещите проскърцвания и стенания на земята оповестиха наближаващата приливна вълна и той избяга със самолет от Монтгомъри половин час преди градът да бъде погълнат завинаги.

Едното чело на вълната нахълта на север, за да загуби силата си накрая сред възвишенията южно от Бърмингам. Основната водна маса напредваше в низините. На запад потопи Виксбърг и закачи единия край на Луизиана. Целият окръг Ийст Керъл бе заличен от картата.

Река Мисисипи в момента свършваше някъде около Юдора в Арканзас, а минута след минута напиращият потоп отнемаше километри от коритото й, набъбвайки на север. В Чикът, Джени, Лейк Вилидж, Арканзас Сити, Сноу Лейк, Илейн, Хелена и Мемфис усещаха как земята трепери. Изтормозените градове се тресяха цяла нощ. Земята продължи да потъва и накрая се наклони с два и половина градуса на запад. „Мемфиският наклон“ сега е една от уникалните и очарователни забележителност на Стария град, но през онези панически часове на мрак хората в Мемфис бяха убедени, че с тях е свършено.

На юг и на запад напиращата вода се вряза дълбоко в Арканзас и Оклахома. До сутринта стана ясно, че целият Арканзас ще бъде погълнат. Вълните настъпваха към Литъл Рок със сто и петдесет километра в час, като над челото на прииждащото море се надигаха нови гребени, когато градчета, хълмове и жадна пръст временно прекъсваха яростната атака.

От Вашингтон обявиха официално надеждата си, че платото Озарк ще спре дивия галоп на разбеснелия се залив, защото северозападната територия на Арканзас се издигаше на около шестстотин метра над морското равнище. Но нищо не можеше да спаси Оклахома. До пладне водата вкопчи пръсти около връх Скот и Лосовата планина, заля Хобарт и почти целия окръг Гриър.

Въпреки оптимистичните съобщения, че устремът й намалява и на практика се е изчерпал след потапянето на Оклахома Сити и се е изтощил в пустинята до Амарильо, водната стена напредваше. Защото земята се слягаше, а заливът неуморно подхранваше потопа. Шварцбърг и неговият екип от геолози съветваха незабавно и спешно да бъде евакуирана цялата област между Колорадо и Мисури – от Тексас до Северна Дакота.

Лъбок в щата Тексас също бе погълнат. Вълната се люшна, придойде и заличи Суитуотър и Бит Спринг. Издаденият северен край на Тексас потъна в един-единствен грамаден порив на водата.

Завихриха се водовъртежи. Огромна бъркотия от нацепено дърво и човешки останки бе засмукана, изплюта и смазана на парченца. Водите на Залива се блъснаха гръмовно в канарите на Ню Мексико и отстъпиха разпенени. Неуспели спасители по скалите край някогашния западен бряг на Пекос по-късно си спомняха съскане и писък като от разкъсана коприна при бесните удари на вълните по отскоро оголените зъбери. По-ужасен звук не били чували.

– Не можехме да доловим никакви викове, разбира се, при такъв шум, а и бяхме далеч – разказваше Дан Уивър, кмет на Карлсбад. – Но знаехме, че долу има хора. Когато водата се стовари върху скалите, все едно се сблъскаха две твърди тела. Поне час нищо не се виждаше заради пръските във въздуха.

Солените пръски. Океанът дойде в Ню Мексико.

Канарите се оказаха единствената непреодолима преграда срещу настъпващата на запад вода, която се обърна на север, изтръгвайки каменни отломки и стоварвайки отгоре си великански буци пръст. Тук-там изтребваше вдлъбнатини в гранита, сякаш правеше формички за сладолед. Сегашното риболовно пристанище Рокпорт в Колорадо е построено върху брега на подобен залив.

Водата достигна най-далечната си ограничителна линия на запад. Продължаваше обаче да приижда на север по очертанията на предишния разлом. Непреклонни пръсти сграбчиха Стърлинг в Колорадо, Сидни в Небраска, Хот Спрингс в Южна Дакота. Цялата редица от щати се настаняваше от юг към север в крайното си устойчиво положение триста метра под морското равнище.

Мемфис вече беше крайбрежен град. Възвишенията на платото Озарк, останали като острови над побеснялото море, даваха несигурен подслон на едва спасили се от удавяне хора. Вълните отхапаха късче от Мисури и се нахвърлиха върху Уичита. Топика, Лорънс и Белвил бяха последните погълнати градове в Канзас. И губернаторът потъна във вълните заедно със своя щат.

Дениъл Бернд от Линкълн бе изхвърлен полумъртъв в заливче сред скалите в Уайоминг, след като вълните го пренесли от единия край на изчезналия щат Небраска до другия. За такива избавления на косъм се разказваше надълго и нашироко по телевизията и радиото.

Единствените оцелели от цялото население на Пиер в Южна Дакота бяха шестимата от семейство Крийт. Храбрият Тимъти Крийт отнесъл и завлякъл възрастните си родители до тавана на хамбара в покрайнините на града. Брат му Джефри се погрижил да доведе по-малките деца и да домъкне каквито припаси намерил.

– Имахме един пушен бут и горе-долу половин тон ванилени курабийки – обясни той след време на спасителите си.

За късмет хамбарът се откъснал, когато бил разтърсен от вълните, и се превърнал в нов Ноев ковчег, с който се отървали от бедите.

– Май играхме карти четири дни наред – спомняше си благата госпожа Крийт, когато после я поканиха в популярно телевизионно шоу. Провинциалната й невъзмутимост не бе пострадала от изпитанието, срещу което съвсем малко жени са могли да се опълчат. – Все се чудехме защо нещо не е наред с купите. Да му се не види, бяхме забравили поп купа от бързане!

Само че подобно безгрижие и щастлив завършек не бяха обичайни. На света не му оставаше друго, освен да наблюдава смразен как водата фучи на север в сянката на високите скали, които понякога се свличаха с грохот в ревящите вълни. Ден след ден неумолимият напор поглъщаше каквото бе останало от прашните ниви и градчета.

Някои хора бяха спасени от хеликоптери, които се мъчеха да изпреварят настъпващото море. Други намериха безопасност по върховете на Западна Небраска и двете Дакоти. Но когато водата се успокои горе-долу по сегашната брегова линия на нашето вътрешно море, по първоначални оценки четиринайсет милиона души бяха погубени.

Никой не успя да изчисли материалните щети. Почти цялата територия на осем щата и части от още дванайсет просто бяха завинаги изтръгнати от сърцето на Северна Америка.

С такъв катаклизъм се роди сега спокойното море Небраска и стана част от Америка.

Днес, почти сто години след единственото по рода си – за щастие – бедствие, е много трудно да си припомним ужаса и отчаянието на онези седмици през октомври и ноември 1973 година. Немислимо е да си представим Съединените щати без прекрасната и жизненоважна за икономиката дъга на вътрешния океан. С две трети от дължината на Средиземно море, той се простира от топлите води на Мексиканския залив до също толкова сините вълни в залива Мисисипи, а на север и на запад е по-хладен и зеленикав при прелестните риболовни острови на Озаркския архипелаг, за да премине накрая в сиво-зеления прибой на залива Дакота.

В какво ли щяха да се превърнат Щатите без проточилия се на девет хиляди километра бряг на вътрешното ни море? Едва през последните двайсетина години всички водни слоеве без най-горния се избистриха достатъчно, за да процъфти наистина риболовът. Подмятаната от немирните вълни мътилка няма да се утаи и през живота на нашето поколение. Въпреки това заводите за преработка на риба в Мисури и Уайоминг допринасят немалко за икономиката на страната.

Кой би успял да си въобрази какъв е бил Средният запад, преди климатът му да се смекчи от близостта на топлото море? Радващият се на умерени температури щат Минесота (да не говорим пък за потъналите Дакоти) сигурно е приличал на Сибир. Ако съдим по впечатленията на хора от онова време, Мисури – нашата втора Калифорния – е бил почти необитаем заради непоносимо задушния си въздух през летните месеци. Днешният ни климат от Охайо и Северна Каролина до плодородните поля на Ню Мексико и овощните градини на Монтана е пряко повлиян благоприятно от морското сърце на континента.

Кой би искал да види Съединените щати без величествените крайбрежни скали, наредили се като за парад от Ню Мексико до Монтана? Или без плажовете на Уайоминг, тази американска Ривиера, където плодните дръвчета растат чак до водата? Или без невероятния Колорадо, където сутринта отиваш на ски, а следобед се приличаш на пясъка благодарение на монорелсовата линия, свързала най-високите върхове със сияйните бели плажове?

Разбира се, загубите уравновесяват донякъде тези сериозни облаги. Преди 1973 година Мисисипи е била една от най-големите реки в света. Заедно с основния си приток Мисури е била сравнявана равноправно с гигантските водни системи на Амазонка и Ганг. Сега свършва при Мемфис и се пълни преди всичко от Апалачите, затова е жалък остатък от някогашната река. И макар че по морето Небраска минава неспирен поток от кораби с несравнимо повече товари, загубихме старовремската романтика на речните параходи. Остава ни само да правим догадки как е било някога, когато гледаме Охайо и скъсената Мисисипи.

Трансконтиненталните доставки се позатрудниха – камионите и влаковете по принуда използват фериботите, които ги превозват по морето Небраска. Никога няма да възстановим в умовете си картината на Щатите с многобройните магистрали от бряг до бряг, запълнени от камиони и леки коли. Все пак плаването на ферибот е желана отмора след неколкодневно шофиране. А онези, които искат да си представят частичка от миналото, винаги могат да минат по Трансканадската артерия и по чудесната щатска магистрала 73, описваща дъга на север през Минесота и минаваща през гигантското пристанище Алексис в Северна Дакота, товарен център за зърното от Манитоба и същински национален кръстопът.

Политическите затруднения задълго останаха като трън в петата. След потопа имаше само оръфани късчета от потъналите осем щата, но никой от тях не пожела да се откаже от автономията си. Мъничкото ръбче от Канзас отначало като че бе готово да се слее със съседния Мисури, но предвождано от фракцията „Арканзас завинаги“, оцелялото население реши да съхрани политическата си цялост. Така се стигна до продължаващата аномалия на седемте „остатъчни щати“, представени в Конгреса както обикновено от по двама сенатори, макар че най-големият от тях едва се мери по големина с Кънектикът, а икономически са неразличими от съседните им щати.

За щастие бе решено преди години, че Оклахома – единственият напълно заличен щат сред осемте – не може в никакъв смисъл да бъде смятан за все още съществуващ политически. И макар че и досега има семейства, които гордо се провъзгласяват за оклахомци, а „Оклахома ойл къмпани“ продължава да изпомпва нефт от подводните си полета, щатът на практика изчезна от американската политическа сцена.

Всичко това вече е само дребен повод за препирни, а и за усмивки, щом стане дума за правата на щатите. Дори неимоверната цена, платена от страната за новото море – четиринайсет милиона живота, неописуеми разрушения и загуби, – не обезценява значително благата, на които се радваме днес. Сърцето на континента, достъпно за корабите от цял свят, някога е било безводно и затворено насред сушата, откъснато от оживлението на търговията и кипежа на световната култура.

За американеца от 50-те и 60-те години на миналия век би прозвучало смахнато моряци от търговските флотилии на коя ли не страна да се разхождат по улиците на Денвър, току-що стъпили на брега в Нюпорт, на някакви си двайсетина километра. Как би си представил Линкълн, Фарго, Канзас Сити и Далас като пристанища със световно значение и големи промишлени центрове? За въображението му щяха да останат недостъпни Розуел в Ню Мексико, Бентън в Уайоминг, Уестпорт в Мисури и другите пристанища с по над един милион жители, които се развиха по новите брегове на вътрешното море.

Не би предвидил и общото нарастване на населението в щатите около морето. Нивата на подпочвените води се надигнаха, а промишлеността и търговията се събраха около брега, за да извлекат полза от внезапно възникналото средище на световния транспорт. Това доведе до взривообразно умножаване на жителите, чието укротяване наблюдаваме чак сега. Новото нашествие на запад може да се сравни само с началната вълна от заселници, която е създала американския Запад. Но каква разлика има с онези времена! Процъфтяват туристически райски кътчета, благоденства риболовната промишленост. Този воден път е основната търговска артерия на Америка и по него плават кораби от целия свят… тук, където някога скрибуцащите каруци бавно са напредвали на запад през прашните прерии!

Лари Нивън

Непостоянна луна

Даряващото ни с живот слънце е още едно от онези неща, като въздуха и почвата под краката ни, които приемаме за даденост, на чието постоянство разчитане, без в действителност да се замисляме особено върху това. Ала както допуска следният предизвикателен разказ, спечелил „Хюго“, при съответни обстоятелства нашето слънце може да стане твърде капризна звезда на практика, сеещо смърт вместо живот, като залее беззащитната Земя с твърда радиация, което би означавало края на света – освен ако не сте достатъчно съобразителни, за да намерите начин как да оцелеете…

Лари Нивън продава първия си разказ на списанието „Уърлдс ъф Иф“ през 1964 г. и скоро се налага като един от най-добрите нови автори на „твърда“ научна фантастика след Робърт Хайнлайн. До края на 70-те години Нивън вече е спечелил няколко награди „Хюго“ и „Небюла“, публикувал е „Пръстенов свят“ – един от най-прочутите технологично ориентирани романи на своето десетилетие – и е написал няколко бестселъра в съавторство с Джери Пърнел, между които „Прашинка в Божието око“. Книгите на Нивън включват романите „Протектор“, „Светът на Птавите“, „Подарък от Земята“, „Създателите на Пръстеновия свят“, „Тронът на Пръстеновия свят“, „Колелце от дим“ и „Пътят на съдбата“, както и сборниците „Разкази от известното пространство“, „Непостоянна луна“, „Неутронна звезда“, „Н-пространство“ и „Арена за игра на разума“. Сред последните му книги е новият роман „Дъга на Марс“.

* * *

I

Гледах новините, когато настъпи промяната, като някакво бегло движение, което забелязах с периферното си зрение. Обърнах се към прозореца на балкона. Каквото и да беше, реагирах твърде късно, за да го хвана.

Тази вечер луната беше много ярка.

Забелязах го и се усмихнах, после се обърнах. Джони Карсън тъкмо започваше монолога си.

Когато първите реклами го прекъснаха, станах да си претопля малко кафе. Рекламните клипове се излъчваха по три-четири един след друг, като това продължаваше до полунощ. Имах време.

Лунната светлина привлече вниманието ми, когато се върнах. Ако преди беше ярка, сега бе още по-ярка. Хипнотична. Отворих плъзгащата се врата и излязох на балкона.

Балкончето всъщност бе по-скоро перваз с перила, с място, колкото да застанат прави мъж и жена, плюс преносима скара за барбекю. През последните месеци изгледът беше прекрасен, особено около залез. Енергоснабдителната фирма издигаше сега административна сграда от типа на плоските стъклени кутии. Дотук постройката представляваше само стоманена решетка от трегери. Затъмнена от сенки на фона на червеното небе на залеза, тя изглеждаше възгруба, сюрреалистична и адски внушителна.

Тази вечер…

Никога не бях виждал луната толкова ярка, дори и в пустинята. „Достатъчно ярка, за да може човек да чете на нейната светлина – помислих си и веднага се поправих: – Ала туй е илюзия.“ Луната никога не ставаше по-голяма (бях го чел някъде) от монета от четвърт долар, държана на два метра. Невъзможно бе да е достатъчно ярка, за да се чете.

Освен това й оставаше цяла четвърт до пълнолуние!

Но като грееше високо над магистралата за Сан Диего на запад, луната сякаш караше да бледнеят дори потоците от автомобилни фарове. Премигнах срещу светлината й и си помислих за хората, които са ходили по повърхността й и са оставили набраздени стъпки. Веднъж, заради една статия, която пишех, ми позволиха да вдигна сух като кост лунен камък и да го подържа в ръката си.

Чух, че шоуто започва отново, и се прибрах вътре. Като хвърлих обаче последен поглед зад себе си, ми се видя, че луната става още по-ярка – сякаш бе изскочила иззад тънка ивица бягащ облак.

Сега светлината й беше пронизваща мозъка, лунатична.

Телефонът иззвъня пет пъти, преди тя да го вдигне.

– Здрасти – рекох. – Слушай…

– Здрасти – отвърна сънено Лесли, укорително. По дяволите. Надявах се, че гледа телевизия като мен.

– Не викай и не крещи – казах. – Защото имах причина да ти се обадя. В леглото си, нали? Стани и… Можеш ли да станеш?

– Колко е часът?

– Дванайсет без четвърт.

– О, Господи!

– Излез на балкона си и се огледай.

– Добре.

Чу се издрънкване на телефонната слушалка. Зачаках. Балконът на Лесли също гледа на север и на запад като моя, само че е с десет етажа по-високо и съответно с по-добра видимост.

През моя собствен прозорец луната светеше като филтриран прожектор.

– Стан? Там ли си?

– Да. Какво мислиш за това?

– Великолепно е. Досега не съм виждала подобно нещо. Какво може да накара луната да засвети тъй ярко?

– Не знам, но не е ли прекрасно?

– Ти като местен по-добре би трябвало да знаеш. – Лесли се бе преместила тук само преди година.

– Слушай, никога не съм виждал такова явление. Ала има едно старо поверие – продължих. – Веднъж на всеки сто години смогът над Лос Анджелис се отдръпва за една нощ, като оставя въздуха чист като междузвездно пространство. По този начин боговете могат да проверят дали градът все още е там. Ако е там, връщат покривалото на смога, така че да не трябва да го гледат.

– Едно време знаех всичките тези приказки. Е, виж, радвам се, че ме събуди, за да го видя, но трябва да ставам за работа утре.

– Горкото дете.

– Такъв е животът. Лека нощ.

– Лека.

След това останах да седя в мрака, като се опитвах да измисля на кого другиго можех да се обадя. Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната – то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.

Така че се замислих над някои имена. Но момичетата, които принадлежаха към тях, се бяха изгубили всичките през последната една година, откакто започнах да прекарвам цялото си време с Лесли. Човек трудно може да им се сърди. Сега Джоан бе в Тексас, Хилди щеше да се омъжва, а ако се обадех на Луиза, навярно щях да попадна също и на Горди. Англичанката ли? Не можех да си спомня номера й. Нито пък фамилията.

Освен туй всички, които познавах, пъхаха някакви карти в система за следене на работното време. Колкото до мен, аз работех, за да си изкарвам прехраната, само че като писател на свободна практика сам си избирах времето. На всяка, на която се обадя тази нощ, ще й съсипя утрешния ден. Е, добре…

Когато се върнах във всекидневната, от шоуто на Джони Карсън се виждаха само сиви сенки на фона на статичен пукот. Изключих телевизора и излязох пак на балкона.

Луната бе по-ярка от върволиците от фарове по магистралата, по-ярка от Уестуд Вилидж вдясно от нея. Планината Санта Моника излъчваше магическо перлено сияние. Около луната не се виждаха никакви звезди. Те не можеха да оцелеят на такъв блясък.

За да си изкарвам прехраната, пишех научни и практически статии. Трябваше да съм в състояние да разгадая какво кара луната да прави това. Възможно ли бе луната изведнъж да е станала по-голяма? Надула се като балон? Не.

Навярно по-близка. Падаща върху ни?

Приливите! Вълни, високи петнайсет метра… и земетръси! Разломът Сан Андреас се разтваря като Големия каньон! Да скоча в колата, да карам към височините… Не, вече е твърде късно…

Безсмислици. Луната бе по-ярка, не по-голяма. Това можех да го видя. А и какво би могло да накара луната да падне върху главите ни по такъв начин?

Мигнах и луната остави отражение на образа си върху ретината ми. Толкова бе ярка.

Милиони хора сигурно наблюдаваха луната тъкмо сега и се питаха като мен. Статия по темата би се продала добре… Ако успея да я напиша, преди някой друг да го стори…

Трябваше да има някакво просто, очевидно обяснение.

Добре, как може луната да засвети по-ярко? Лунната светлина представлява отразена слънчева светлина. Може ли Слънцето да е станало по-ярко? Трябва да е станало след залеза в такъв случай, защото иначе щеше да е забелязано…

Предположението не ми хареса.

Освен всичко друго, половината Земя бе изложена на директна слънчева светлина. Хиляди кореспонденти на „Лайф“, „Тайм“, „Нюзуик“ и Асошиейтид Прес щяха да звънят от Европа, Азия, Африка… освен ако не се криеха всичките в мазетата. Или бяха мъртви. Или бяха останали без глас, защото Слънцето екранираше всичко със статика – радиото, телекомуникациите, телевизията… Телевизията. О, Боже!

Лека-полека започваше да ме обзема страх.

Добре, да видим пак отначало. Луната е станала много, много по-ярка. Лунната светлина, е, лунната светлина представлява отразена слънчева светлина, всеки идиот го знае. Тогава… нещо се е случило със Слънцето.

II

– Ало?

– Здравей. Аз съм – оповестих и после гърлото ми направо се вкамени. Паника! Какво щях да й кажа?

– Наблюдавах луната – рече Лесли замечтано. – Чудесна е. Дори се опитах да използвам телескопа си, но не можах да видя нищо. Твърде ярка е. Осветява целия град. Хълмовете са залети в сребро.