Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 18 страниц)

Annotation

Независимо дали е предизвикан от гневни богове или технологични постижения на развита цивилизация, от самото начало на човешката история краят на света винаги е възбуждал интерес. В зората на новото хилядолетие теориите за разрушението на Земята включват от опустошителни природни катастрофи до самоунищожение на човечеството. А въображението ни отнася отвъд края, когато се питаме какъв ли ще е животът на оцелелите. Сценариите на водещите фантасти изглеждат доста страшни, както и… съвсем реалистични.

Джак Дан, Гарднър Дозоа

Предговор

Фредерик Пол

Грегъри Бенфорд

Нанси Крес

Ричард Коупър

Хауърд Уолдроп

Миротворецът

Фриц Лейбър

Алън Данциг

Лари Нивън

I

II

III

IV

V

Джофри А. Ландис

Уилям Бартън

info

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

Джак Дан, Гарднър Дозоа

Армагедони

Антология

Предговор

През по-голямата част от човешката история краят на света е бил нещо, което може да се предизвика от Господ (или боговете, в зависимост от това кой сте и къде и кога живеете), нещо, определено от невидими сили, които действат извън мирянското царство, нещо, което не е по силите на смъртния човек. Най-разпространената дума за свършека на света „Армагедон“ запазва този религиозен оттенък и до ден днешен, въпреки че използването й е разширено, за да включи най-общо катастрофи, унищожаващи света, както и определеното събитие, пророкувано в християнската библия. Затова когато човек си помисли, че настъпва краят на света, си го представя като нещо, което е причинено от божествени сили – наводнение, изпратено от Бог, чума или хвърлянето на Земята във всепрочистващ огън.

Едва в залеза на деветнайсети век идеята, че краят на света може да настъпи и по нерелигиозни причини – поради случайни събития, свързани със сляпото действие и взаимодействие на космически сили, вместо по Божията воля, – започна да прониква в човешките представи, разпространена от книги и разкази като „Звездата“ на Х. Дж. Уелс, „Последният човек“ на Мери Шели, „Разговорът на Ерос и Кармион“ на Едгар Алан По и „Отровният пояс“ на Артър Конан Дойл. Уелс допринесе и за приемане в общественото съзнание на още два начина за предизвикване на края на света – чрез нашествие на враждебни извънземни, решили да унищожат човешката раса с такова пренебрежение, с каквото ние изтребваме насекоми или друга напаст, появила се в къщата ни („Война на световете“); или чрез безкрайна глобална война, която най-малкото ще погуби голяма част от цивилизацията, дори и да не изтрие от лицето на Земята абсолютно всички човешки същества („Машината на времето“, „Обликът на бъдещето“ и други).

Последната идея бе особено въздействаща, тъй като тя наложи представата, че ние можем сами да предизвикаме края на света (или поне края на цивилизацията), с нашите собствени човешки усилия, без да са ни нужни нито слепи космически катастрофи – като например сблъсък с комета, нито Божи гняв (урок, мъчително научен от последвалите ужаси на Първата световна война).

По времето, когато на бял свят се появяват вашите съставители – като част от поколението на бума на деца след Втората световна война, – ужасяващата сянка на Атомната бомба бе надвиснала над света и беше съвсем ясно, че ако решим, ние, хората, можем да започнем война, която най-вероятно ще унищожи не само цивилизацията, а и цялата човешка раса, и навярно дори всяка форма на живот на Земята.

През 50-те години нещото, което тревожеше хората, когато се безпокояха от идването на края на света, бе Бомбата. По-късно, през 60-те и 70-те, се появи идеята за унищожаване на околната среда – начин, по който можем да убием човешката раса (а може би и всякакъв живот на Земята), без дори да сме го искали, като случаен вторичен продукт на „развитието“ на нашата техническа цивилизация. Тогава хората се притесняваха за замърсяването, пренаселеността, ДДТ, както и за Бомбата. (Обаче щяха навярно доста да се затруднят, ако от тях се поискаше да си представят друг начин, по който би могъл да настъпи краят на света.)

Какви прости времена са били тези! Сега, от перспективата на цяло едно отминало хилядолетие, както и началото на нов век, можем да си представим десетки нови начини за предизвикване на края на света, за настъпването на глобален Армагедон, начини, за които много малко хора дори биха си по-мислили преди двайсет години, камо ли да се тревожат за тях. Десетки нови начини, които днес са в центъра на общественото внимание и които навярно причиняват също толкова страхове и безсънни нощи, колкото някога и притеснението за Бомбата.

Преди двайсетина години например малцина отделяха време да се безпокоят, че гигантски астероид може да се удари в Земята и да ни изтрие с един замах (макар това да е сценарият, който е известен на учените от поколения). Сега обаче, отчасти благодарение на широко разпространената и добре рекламирана хипотеза, че в сблъсъка с такъв астероид може да се крие причината за измирането на динозаврите, всички знаят (и се тревожат) за тази възможност. През 1998 г. почти едновременно се появиха два отделни филма с огромни бюджети за астероиди, застрашаващи да ударят Земята – „Смъртоносно влияние“ и „Армагедон“, – и вече дори хора, които преди не бяха чували за този сценарий, навярно се тревожат за него! Нарастващата технологизация в развитието на природонауките и по-доброто разбиране на геологичните сили ни показаха, че няма място на Земята, на което да сме в безопасност от земетръси и вулканични изригвания (това познание бе пренесено в общественото съзнание от филми като „Вулкан“ и „Върхът на Данте“). Изригване на вулкан, което е станало в Ню Мексико преди милион години например, не само е изпарило планина с височина над 8000 метра, но е оставило в земята дупка с диаметър 25 километра и дълбочина над 1000 метра и е било достатъчно силно, че да хвърли отломки чак в Небраска. Ако днес стане вулканично изригване с подобна сила, даже в относително незаселен район като американския Югозапад, то ще избие стотици хиляди хора. При земетръси с мащаба на онзи, който е разтърсил долината на Мисисипи през осемнайсети век, ще загинат милиони, а вече знаем, че цунами с наистина огромни размери, много по-големи от всичко, което се е смятало за възможно преди четирийсет години (каквито живо бяха представени в „Смъртоносно влияние“), са не само допустими, ами са се случвали с поразяваща честота през хилядолетията и са оставили следи в геоложките записи на Земята.

В допълнение към старото безпокойство за замърсяването сега трябва да се притесняваме и от глобалното затопляне (стопяването на ледената покривка на Антарктида ще залее обширни площи от света), както и от непрестанно разрастващата се дупка в озоновия слой, която пропуска все по-опасни радиационни нива на ултравиолетовите лъчи (а неотдавна в брой на списание „Дискъвъри“ ни предупреждаваха, че е възможно самата атмосфера да се свива). Някои упорити учени се противопоставят на идеята за глобално затопляне и противно на това заплашват, че може да настъпи нов ледников период – такъв, който да предизвика пълно замръзване със страшна скорост, само за десетки години вместо за стотици хиляди, като в процеса превърне цивилизацията ни на пух и прах.

Почакайте обаче! Има и още! Вече знаем, че близка (в представите за междузвездни разстояния) супернова може да ороси Земята с достатъчно твърда радиация, че да застраши или унищожи живота на планетата… И в действителност подобна умалена версия с по-ниска лъчева интензивност се разигра през 1998 г., като извади от строя множество комуникационни спътници. В този аспект даже нашето собствено Слънце се държи подозрително, като се отклонява от съвременните модели за излъчване на неутрино. Може ли това да е прелюдия към превръщането на Слънцето в нова или сигнал за предстоящо слънчево изригване с гигантска мощност? И ако никое от тези неща не ни сполети, неотдавнашни доказателства показват, че в центъра на Млечния път – собствената ни галактика – се намира огромна черна дупка, която не само изпуска периодично убийствени взривове на радиация, ами в крайна сметка ще погълне всичко останало в нашата галактика, включително нас. Така ще е в случай, че друга галактика не се удари преди туй в нея в космически сблъсък с невъобразими пропорции – нещо, което можем да наблюдаваме, че се случва на други места във Вселената. Съществуват също езотерични възможности за гибел, включващи такива представи като изпускането на квантова енергия от структурата на самия вакуум…

Междувременно никой от по-старите сценарии не е отпаднал. Четирите конника на Апокалипсиса стоят винаги готови да се впуснат срещу нас. Гладът в глобален мащаб става дори все по-вероятна възможност, докато населението продължава да нараства и ресурсите да намаляват. Болестта, заплахата от някаква световна епидемия или чума е призрак, от който никога не можем да избягаме, навярно още по-опасен в епохата на междуконтиненталните полети, когато някой, прихванал в Африка или Южна Америка рядък вирус, не успявал досега да се измъкне от джунглите, само след няколко часа може да е в центъра на Ню Йорк или Лондон (без да споменаваме дори за умишлената подготовка за биологична война или за тероризма, нито факта, че прекаленото използване на антибиотици бързо лишава от ефикасност повечето от тях, нито че възможността за инцидент при биологични изследвания, който може да има опустошителен ефект, е по-голяма от всякога). Също така и войната не е изчезнала като нещо, което застрашава оцеляването на човешката раса – въпреки края на Студената война. На практика изглежда много по-вероятно, че вместо да спрем, и през новия век ще продължим да водим войни, но в тях ще се бием с ужасяващи високотехнологични оръжия – по-смайващи от всичко, което ни е възможно да си представим понастоящем. (Например наномеханизми, изяждащи всичко, до което се докоснат, докато превърнат света в „сива пихтия“, е само една от възможностите, и то навярно по-малко радикална от повечето оръжия, които ще бъдат разработени до изтичането на току-що започналия нов век – в случай че някой оцелее, за да ги види, не забравяйте!)

Не е чудно, че докато над главите ни са надвиснали всички тези сценарии за гибел (както и още много други), всички се чувстваме малко нервни в зората на новото хилядолетие – разделител на времето с огромно свръхестествено значение, защото исторически винаги е бил време на паника за края на света.

Щом тъй или иначе се безпокоите за всичко това, решихме, че сигурно би ви заинтересувало да прочетете за някои от начините, по които може да свърши светът, като вероятно ще ви дадем поводи за нови тревоги или най-малкото ще ви предложим известно забавление и развлечение, докато чакате останалите от нас да напуснат този живот. Ако сте решили да се притеснявате за края на света, значи можете да позволите на водещи световни автори, на мечтатели и предсказатели с най-голямо въображение – на писателите на научна фантастика, които ще срещнете на следващите страници, – да ви покажат някои наистина фантастични (и плашещи) сценарии за космически Армагедони, които биха могли да се случат… а също искриците надежда, които могат да оцелеят дори и ако се случи най-лошото.

Макар, както подозираме, да няма особени изгледи скоро да настъпи краят на света, поне ще се насладите на прочита на едни от най-добрите научнофантастични разкази, които е сътворил нашият стар и уморен свят.

Ала май е по-добре да ги изчетете наистина бързо – просто за всеки случай.

Фредерик Пол

Ферми и ледовете

Един от най-правдоподобните варианти за края на света е ние сами да го унищожим – или чрез необратими вреди, причинени на екосистемата от съвременната промишленост, или съзнателно, като го въвлечем в глобална ядрена битка. Цели поколения израснаха под страшната сянка на Бомбата, откакто свърши Втората световна война. И понякога, например в напрегнатите дни на Карибската ракетна криза, ние наистина бяхме на косъм от натискането на Бутона и започването на Третата световна, която вероятно би обрекла човечеството на изтребление. А в сегашната епоха след Студената война предпочитаме да се поздравяваме, че сме оставили в миналото заплахата от атомния Армагедон. Уви, нови държави като Индия и Пакистан влязоха в клуба на ядреното въоръжаване и тези самодоволни поздрави могат да се окажат преждевременни. Нищо чудно атомната схватка да е дори по-вероятна сега, защото възможността за сдобиване с ядрени оръжия е достъпна за прекалено много страни, не както в старото време на „равновесието на страха“ и противопоставянето на двете свръхсили.

Не е лесно да открием по-силно пресъздаване на онова, което би се случило след натискането на Бутона, от разкъсващия сърцето и неимоверно тъжен разказ на следващите страници. За съжаление той никак не е остарял в което и да е значимо отношение, въпреки че е написан преди четиринайсет години. И нека в името на всички ни се помолим да не се окаже пророчески.

Като творец, чиято кариера обхваща почти цялото развитие на съвременната научна фантастика, Фредерик Пол е един от основните фактори за оформянето на жанра – в ролята на писател, редактор, литературен агент и съставител – в течение на почти петдесет години. Той е създателят на „Стар“, първата продължителна поредица от антологии с НФ, и редактор на групата списания „Галакси“ от 1960 до 1969 г. (тогава сродното на „Галакси“ списание – „Уърлдс ъв Иф“ – завоюва три пъти поред наградата „Хюго“ за най-добро професионално периодично издание). Като писател неведнъж е печелил „Хюго“ и „Небюла“, както и Американската награда за книги и френския приз „Аполо“. Между романите му има няколко в съавторство с покойния С. М. Корнблът – сред тях „Венериански търговци“, „Самакитка“ и „Гладиатор на закона“, – както и множество самостоятелни, например „Гейтуей“, „Човекът плюс“, „Отвъд синия хоризонт на събитията“, „Пришествието на квантовите котки“ и „Миньори в Облака на Оорт“. Сред многото му сборници са „Злато в края на звездната дъга“, „В ямата на проблемите“ и „Най-доброто от Фредерик Пол“. Написал е и публицистична книга заедно с Айзък Азимов – „Нашата разгневена Земя“, подлагаща на безпощаден анализ различните начини, по които продължаваме да съсипваме екосистемата на единствената си планета. По-наскоро бяха издадени неговите романи „О, първопроходецо!“ „Обсадата на вечността“ и „Далечният бряг на времето“.

* * *

На деветия си рожден ден Тимоти Клеъри не получи торта. Прекара го целия в една ниша на пътническия терминал на „Транс Уърлд“, на летището „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк, като дремеше неспокойно и понякога проплакваше от изтощение или страх. За ядене имаше само поизсъхнали пастички от количката на бюфета, и то не много, а бе притеснен до вцепеняване, защото се напика в гащите. Три пъти. Да се добере до тоалетните през навалицата от бегълци беше, общо взето, невъзможно. Имаше към две хиляди и осемстотин души в пространство, предназначено да побира само нищожна част от тази тълпа, и всички бяха обзети от едно и също желание. Махни се! Качи се на най-високия връх! Свий се и замри право в сърцето на най-обширната пустиня! Бягай! Скрий се!…

И се моли. С цялата си душа, защото даже бегълците, които с бой успяваха да се натъпчат в редките самолети и дори да излетят, нямаха особена надежда да намерят убежище, накъдето и да ги отнесеше крилатата машина. Разделяха се семейства. Майки набутваха своите пищящи деца в реактивния лайнер и потъваха отново в гъмжилото, преди самите те да запищят, но по-тихо.

Засега нямаше заповед за изстрелване или поне не се бе разчуло да е дадена, затова може би още имаше време за спасение. Мъничко време. Достатъчно, за да се натъпче терминалът на „Транс Уърлд“, както и всички останали летища навсякъде, с пълчища от ужасени хора. Нямаше съмнение, че ракетите са готови да излетят. Опитът за преврат в Куба се развихри необуздано и една атомна подводница удари по друга с ядрена бойна глава. Всички бяха единодушни, че това е сигналът. Следващото действие щеше да бъде и последното.

Тимоти не знаеше почти нищо за събитията, но пък и нищо не би могъл да стори… освен да плаче, да сънува кошмари и да се подмокря, а всичко това вече се случваше на малчугана. Не знаеше и къде е баща му. Не знаеше и къде е майка му, освен че отиде някъде, за да се опита да се свърже с баща му. Но после тълпата се втурна изведнъж, щом три боинга 747 обявиха, че приемат пътници, и Тимоти бе отнесен далеч от мястото, където стоеше. Стана и по-лошо. Както беше мокър и хремав, започна да му прилошава. Младата жена, която му донесе пастичките, разтревожено опря длан в челото му и я отдръпна безпомощно. Момчето имаше нужда от лекар. Същото обаче важеше за още стотина други – възрастни хора със сърдечни болести, гладни бебета и поне две жени пред раждане.

Ако ужасът бе отминал и трескавите преговори бяха завършили успешно, вероятно Тимоти щеше да се събере отново с родителите си, за да порасне, да се ожени и да ги дари с внуци. Ако едната или другата страна бе успяла да нанесе изпреварващ удар, да разгроми другата и да се спаси, четирийсет години по-късно Тимоти би могъл да е циничен полковник с посивяваща коса в американската военна управа на Ленинград. (Или личен слуга на руски полковник в Детройт.) Или ако майка му бе проявила малко повече настойчивост по-рано, би могъл да се озове в самолета с бегълци, които стигнаха до Питсбърг точно навреме, за да се превърнат в плазма. Или пък ако наглеждащото го момиче се бе уплашило малко повече и бе проявило повече смелост и някак бе успяло да го промъкне през гъмжилото до импровизираните клиники в главния терминал, току-виж някой му бе дал лекарство и се бе намерил още някой да го закриля и да го отведе в убежище, за да оцелее…

Но всъщност тъкмо това се случи!

Тъй като Хари Малибърт пътуваше за участие в семинар на Британското междупланетно дружество в Портсмут, вече пийваше мартини с джин „Бийфитър“ в клуб „Амбасадор“ на летището, когато пренебрегваният телевизор до бара накара всички да го забележат.

Онези глупави системи за оповестяване на нападение с ядрени оръжия, които радиостанциите изпробваха от време на време, но отдавна никой не им обръщаше внимание… Ама че работа, този път беше наистина! Говореха сериозно! Беше зима и заради силния снеговалеж бездруго отложиха полета на Малибърт. Преди да наближи новият час за излитане, върху всички полети наложиха забрана. Никой нямаше да потегли от „Кенеди“, докато някакъв чиновник някъде си не вземеше решение да ги пусне.

И почти веднага летището започна да се пълни с желаещи да избягат. Клуб „Амбасадор“ не се претъпка веднага. Три часа стюардът на входа решително връщаше всеки, посегнал към звънчето, ако не видеше малкия червен пропуск. Но когато храната и напитките в главния терминал почти свършиха, началникът на наземните служби отвори клуба за всички. Така не помогна да се облекчи навалицата отвън, само я пренесе вътре. Почти незабавно комитетът от лекари доброволци извоюва по-голямата част от клуба, за да се заеме с болните и пострадалите във все по-гъстите тълпи. А хората като Хари Малибърт бяха изтласкани в бара. Там го позна един човек от наземните служби, който си поръча джин с тоник не толкова заради алкохола, а за да поеме малко калории.

– Вие сте Хари Малибърт. Веднъж слушах ваша лекция в Северозападния университет.

Малибърт кимна. Обикновено отвръщаше учтиво „Надявам се, че ви хареса“, но този път нормалната любезност не му се стори уместна. Нито пък нормална.

– Прожектирахте ни диапозитиви от Аресибо – унесено промълви мъжът. – И казахте, че радиотелескопът можел да изпрати послание чак до Голямата мъглявина в Андромеда, на два милиона светлинни години оттук. Стига и там да имало не по-лош радиотелескоп, за да го приеме.

– Запомнили сте съвсем точно – изненада се Малибърт.

– Голямо впечатление направихте, доктор Малибърт. – Мъжът си погледна часовника, поумува и отпи поредната глътка от чашата си. – Наистина прозвуча чудесно – с големите телескопи да прослушваме за съобщения от чужди цивилизации някъде там из космоса. Може би да чуем някои от тях, да се свържем, да не сме сами във вселената. Накарахте ме да се питам защо още не сме виждали онези, другите хора, тук или поне не сме ги чували… – той се озърна сърдито към подредените и охранявани самолети навън – … но май вече знаем защо е така.

Малибърт го съпроводи с поглед, а в душата му сякаш натежа олово. Търсенето на извънземен разум, на което отдаде професионалната си кариера, като че вече нямаше никакво значение. Ако бомбите избухнат, както всички твърдят, че ще стане, с работата му е свършено задълго, ако не и завинаги…

В другия край на барплота се надигна гълчава. Той се обърна, наведе се напред над махагоновата плоскост, взря се. Заставката „Очаквайте съобщение“ беше изчезнала и млада чернокожа жена с лъскава от брилянтина коса четеше с треперещ глас новинарския бюлетин:

– … президентът потвърди, че е започнало нападение с ядрени оръжия срещу Съединените щати. Засечени са ракети над района на Арктика, насочени срещу нас. Дадена е заповед всеки да намери укритие и да очаква там по-нататъшни указания…

„Да, свършено е – каза си Малибърт. – Задълго, ако не и завинаги.“

Вестта, че е започнало, не промени нищо, и това беше най-учудващото. Нямаше крясъци и истерия. Заповедта за намиране на укритие звучеше безсмислено на летище „Джон Ф. Кенеди“, където нямаше по-добро укритие от сградата, в която се бяха наблъскали. А то безспорно не беше особено добро. Малибърт си спомняше ясно странните обтекаеми очертания на покрива. Всеки взрив наблизо щеше да го откъсне и запрати над залива, вероятно заедно с мнозина от хората.

Но нямаше къде да отидат.

Екипите с портативните камери още си вършеха работата, макар само небесата да знаеха защо. По телевизията показваха тълпи на Таймс Скуеър и в Нюарк, задръстване от коли, спрели на моста „Джордж Вашингтон“. Шофьорите ги зарязваха и бягаха към брега на Джърси. Стотина души си надничаха над главите, за да зърнат нещо на екрана, но не продумваха, освен да споменат името на някое здание или улица.

Отекнаха заповеди:

– Вие там, трябва да се отдръпнете! Имаме нужда от мястото! И някои от вас да ни помогнат с тези пациенти.

Е, поне в това имаше някакъв смисъл. Малибърт веднага предложи помощта си и му повериха малко момче с тракащи зъби и висока температура.

– Бихме му тетрациклин – съобщи лекарката, която го остави да се грижи за момчето. – Нали ще го почистите, колкото е възможно? Би трябвало да се оправи, ако…

„Ако всички тук изобщо ни има“, помисли си Малибърт. Нямаше нужда тя да довършва изречението. И как се почиства малко момче? Отговорът на въпроса изскочи от само себе си, щом откри, че панталонът е мокър, а миризмата му подсказа причината. Внимателно сложи детето на късо кожено диванче и свали панталона, после и подгизналия слип. Естествено момчето нямаше други дрехи. Малибърт реши проблема, като извади свои боксерки от куфара. Бяха твърде широки за детето, разбира се, но поначало трябваше да прилепват по тялото, затова ластикът ги задържа на кръста му. После намери салфетки и попи влагата от дънките както можа. Не станаха кой знае колко сухи. Изкриви устни, просна ги на табуретка до бара и поседя върху тях, за да ги изсуши с топлината на тялото си. Влагата едва се усещаше, когато след десетина минути обу хлапето с тях…

По телевизията казаха, че от Сан Франциско вече няма никакви известия.

Малибърт видя човека от наземните служби да се промъква към него и поклати глава.

– Започна се…

Мъжът се озърна, доближи лицето си към неговото и зашепна:

– Мога да ви измъкна оттук. В момента се пълни един исландски DC-8. Няма да го обявят, иначе тълпата ще връхлети. Има място и за вас, доктор Малибърт.

Все едно го удари ток. Малибърт се разтрепери. Без да разбира защо го прави, той изрече:

– Може ли да качите момчето вместо мен?

Човекът от наземните служби кимна с раздразнение:

– Ще го вземете, разбира се. Не знаех, че имате син.

– Нямам – отвърна Малибърт, но тихичко.

И когато се настаниха в самолета, сложи момчето в скута си нежно, сякаш наистина беше негово дете.

Дори в клуб „Амбасадор“ да нямаше паника, тя изобилстваше навсякъде по света. Всички в градовете на свръхсилите знаеха, че животът им е заложен на карта. Каквото и да стореха, сигурно щеше да е напразно, но все пак трябваше да направят нещо. Каквото и да е! Да бягат, да се крият, да копаят, да се подготвят мислено, да трупат запаси… и да се молят. Жителите на големите градове се опитваха да ги напуснат, за да потърсят безопасност в провинцията, а селяните и жителите на предградията се устремиха към по-устойчивите и сигурни постройки на градовете.

И ракетите се стовариха.

Бомбите, изгорили Хирошима и Нагасаки, бяха като кибритени клечки пред пламъците на термоядрения синтез, отнели осемдесет милиона живота в първите часове. Огнени бури блъвнаха над стотина града. Ветрове със скорост триста километра в час засмукваха коли, отломки и хора, за да ги превърнат в пепел, запратена към небето. Капки стопен камък и прах пръскаха във въздуха.

Небето помрачня.

И продължи да потъмнява.

Когато исландският реактивен самолет кацна на летището в Кефлавик, Малибърт отнесе момчето на ръце до малкото гише с табела „Имиграция“. Опашката се проточи, защото повечето пътници изобщо нямаха паспорти, и жената зад гишето се преумори да издава разрешения за временно пребиваване, докато дойде неговият ред.

– Това е синът ми – излъга Малибърт. – Паспортът му беше у съпругата ми, но не знам къде е тя сега.

Служителката кимна отмаляла. Сви устни, озърна се към вратата, зад която нейният началник се потеше над бюрото и парафираше документи, накрая вдигна рамене и ги пусна. Малибърт отнесе момчето до вратата с надпис Snirting, което, изглежда, бе исландската дума за тоалетна. Олекна му, когато Тимоти успя да стъпи на краката си, за да се изпикае, макар клепачите му да останаха полупритворени. Челото му още беше прекалено горещо. Малибърт се молеше да намерят лекар в Рейкявик.

В автобуса говорещата английски екскурзоводка пое грижите за тях – а и какво друго да прави, щом нейните туристи никога нямаше да пристигнат, – седна странично на седалка в първия ред и забърбори оживено на бегълците.

– Чикаго? Да, няма Чикаго. Детройт и Пит-тисбърг… и там зле. Ню Йорк? Разбира се, че и Ню Йорк! – натърти тя сурово, а от стичащите се по бузите й големи сълзи Тимоти се разплака заедно с нея.

Малибърт го прегърна.

– Не се плаши, Тими. На никого не би хрумнало да бомбардира Рейкявик.

Вярно, това не хрумна на никого. Но когато автобусът измина още петнайсетина километра, внезапно сияние в облаците отпред ги застави да примижат. Някой в СССР бе решил, че е време за доразчистване на сметките. И този някой, какъвто и да беше в каквото и да бе останало от техния център за управление на ракетните войски, осъзна, че никой не е ударил по непоносимо опасния бастион на империалистическите американски интереси в Северния Атлантик – военновъздушната база на САЩ в Кефлавик.

За нещастие електромагнитните импулси и понесените загуби вече не позволяваха точно насочване на ракетите. Малибърт позна – никой не би си направил труда да бомбардира Рейкявик нарочно, но отклонението с шейсет километра от целта свърши същата работа и градът изчезна.

Наложи се да заобиколят далеч навътре от брега заради пожарите и радиацията. И щом слънцето се издигна в началото на първия им ден на исландска земя, задрямалият над натъпканото с антибиотици момче Малибърт видя зората в ужасно, просмукало небето червено.

Гледката си струваше, защото през следващите дни изобщо нямаше зора.

Мракът беше най-лош, но отначало не им се струваше чак толкова страшен. Дъждовете станаха по-неотложен проблем. Трилион трилиона частици прах събираха изпарената вода. Образуваха се капки. И заваляха пороища, плътни дъждовни завеси. Реките придойдоха. Мисисипи преля като Ганг и Жълтата река. Язовирът в Асуан забълва вода над преливника и накрая рухна. Падаха дъждове и там, където никога не валеше. Сахара узна какво е внезапно наводнение. Пламтящите планини в покрайнините на Гоби вече не пламтяха – десетгодишни запаси от вода се изляха само за седмица и остъргаха прашните склонове.

А мракът не се разпръскваше.

Човешката раса винаги живее на осемдесет дни от глада. Това са общите припаси на цялата планета. Човечеството посрещна ядрената зима с не повече и не по-малко храна от това количество.

Ракетите излетяха на 11 юни. Ако световният килер бе разпределен навсякъде поравно, на 30 август щеше да бъде изядена и последната хапка. Смъртните случаи от глад щяха да започнат и да приключат през следващите шест седмици. И с това щеше да дойде краят на човешката раса.

Но храните не бяха разпределени поравно. Северното полукълбо се оказа хванато в крачка със засетите си поля, на които още не бе израснало нищо. И нищо не израсна. Посевите се подадоха от тъмната пръст в търсене на светлина, не я намериха и умряха. На слънчевите лъчи пречеха плътните облаци прах, които водородните бомби вдигнаха от повърхността. Повтаряше се кредният период, надвисваше гибел.

Разбира се, в богатите страни на Северна Америка и Европа имаше планини от струпани храни, но те се топяха бързо. Тези страни разполагаха и с огромно богатство във вид на домашни животни. Всяко добиче представляваше един милион калории от белтъчини и мазнини. И когато го заколеха, спестяваха хилядите калории зърно и паша, които то щеше да погълне през всеки от отнетите му дни живот. Кравите, свинете и овцете… също козите и конете. И любимите зайчета и пиленца, дори котенцата и хамстерите – всички набързо умряха и бяха изядени, допълвайки запасите от консервирани храни, кореноплодни и зърно. Нямаше ограничени дажби за месото на избитите животни. Трябваше да бъде изядено, преди да се е развалило.

Естествено и в богатите държави припасите не бяха равномерно разпределени. Стадата и силозите не се разполагаха на Таймс Скуеър. Бяха необходими войски за охрана на конвоите с пшеница от Айова към Бостън, Далас и Филаделфия. Не след дълго се наложи да си проправят път с убийства. После и това не беше достатъчно.

Затова гладът връхлетя първо градовете. Когато конвоиращите войници престанаха да конфискуват храна за гражданите и започнаха да я отнемат за себе си, избухнаха бунтовете и настъпи следващата вълна от масова смърт. Тези жертви умряха не от своя глад, а от чуждия.

Това свърши скоро. Към края на „лятото“ скованите от студ останки от градовете си приличаха навсякъде. Във всеки оцеляваха по няколко хиляди изпосталели, премръзнали и отчаяни клетници, които бдяха над съкровищата си от консерви, сушени и замразени храни.