Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 18 страниц)

– Не, не… – Единият махна към тълпата. – Те казват, че им пречите да си вършат работата.

В края на лагера вече се бяха събрали петдесетина мъже. Похабени от живота, облегнати на зацапаната жълтеникава стена, мършави, кокалести, с източени от преумора лица. Вкиснати мъже, маранерос от джунглата, чието единствено сечиво беше мачетето. По загрубялата им кожа личаха татуировки, някогашна проява на дързост – орли с разперени криле, войнствени бикове и ухилени черепи.

– Как пък не!

Кабрина скръсти ръце на червения си пуловер и устните й побеляха.

– Химикалите ги карат да кашлят…

– Вече обсъдихме всичко това с бригадира им. И имам документи…

– В тях не се казва нищо за…

Тод се постара да не обръща внимание на подробностите и забеляза, че бръчките по лицето на офицера стават по-дълбоки. Щяха да си имат неприятности с него, и то скоро. Трябваше да позволи на Кабрина като местна жена да се справи с намесата. За жалост тези тук бяха надути мачо, типове от дълбоката провинция. Той кимна с уважение на старшия сред тях и попита:

– Нашият график ли им пречи?

На офицера видимо му олекна, че ще спори с мъж.

– Не им харесва пушилката, нито пък бавенето, когато стоят настрана от терените.

– Да видим тогава какво може да се направи. Защо не работят там, където вятърът духа към нас?

Стигнаха до пазарене с увъртания и отстъпки. Докривя му, че изхвърли Кабрина от разговора, но офицерът щеше да избухне всеки момент. Тод полека я включи отново в пазарлъка, а старшият най-сетне прозря как ще се уреди всичко. Прие с още малко сумтене, за да угоди на самолюбието си, и скоро се отърваха от затруднението.

Тод отведе Кабрина по-близо до джунглата.

– Не им позволявай да те вбесят. Опирай се на документите.

– Но те са такива тъпанари!

Изблик на гняв, разкривени устни.

– Нищо ново не ми казваш.

Хладилното камионче се показа с ръмжене. Вътре бяха натоварени торбите с образци от пръскането на мъгла по-нагоре. Време беше да се преместят един километър по-нататък и да повторят процедурата. За да минат през долината и да приберат образците, преди всички онези касапи с волско търпение да я обезлесят за обработваема земя или пасища, или просто за да превърнат гората в дървени въглища. Тод обаче не позволи настроението му да проличи. Само нареди на Кабрина да покаже на шофьора къде да спре. После се върна и поприказва с неколцина от мъжете на спънатия си испански. За да изглади отношенията. Постара се да стои близо до тях и да им говори приятелски и почтително, както беше прието тук.

Ейми влезе в отделението след другите от екипа си. Завариха същото като предишните дни. Всички легла заети, пациенти на пода, изпити лица, сестрите с не по-добър вид от пациентите. Тук инфекцията обхващаше поне осемдесет процента от населението. В момента виждаше само болните, които бяха успели да се доберат до болницата и имаха достатъчно силни връзки, за да бъдат приети.

Фреди прегледа списъка, подготвен от директора на болницата. Бяха дошли да направят прегледи и да вземат кръвни проби, но директорът май си въобразяваше, че посетителите носят и някакво изцеление. Или поне съвет.

– Треска, честа кашлица, подуване в слабините – четеше Фреди, а черните кичури увисваха пред очите му. Той беше французин и всичко наоколо го дразнеше. Ейми не го обвиняваше, но не бе особено умно от негова страна да показва чувствата си. – В седем процента от случаите се проявява септичен шок, което показва, че кръвообращението е засегнато пряко.

– Надявам се тези резултати да помогнат на вашите изследователи – промълви директорът.

Беше нисичък човечец, в чиито очи се мяркаха ту молба, ту неудържима паника. Ейми си налагаше да не го поглежда. Очите му непрекъснато умоляваха.

Фреди обгърна с жест отделението, както държеше подложката с листовете.

– Всички данни ли насочват към директно разпространение между хората чрез поемане на заразни капчици от издишване?

Директорът закима припряно.

– Но не можем да изолираме веригата. Изглежда, че…

– Да, да, така е навсякъде. Инкубационният период на инфекцията е най-малко две седмици, нищо чудно да продължава цял месец. Докато свърши, вече е невъзможно да се установи първоизточникът.

Фреди изстреля думите наведнъж, защото бе втълпявал все същото на поне десетина места в Танзания.

Ейми вметна меко:

– Виждам, че не сте се опитали да изолирате септичните случаи.

Директорът трепна, сякаш го бе сгълчала, и се впусна в обяснения, които на никого не бяха нужни, но Ейми не се съмняваше, че той се почувства по-добре от приказките си. Поиска и получи проби лимфна течност, слуз и кръв от починали пациенти. Директорът жадуваше за беседа с по-висши авторитети и техният международен екип удовлетворяваше потребността му. Не че щеше да има някаква полза. Те нямаха ваксина, не можеха и да му дадат смислен съвет, освен пациентите да бъдат държани на хладно и да не им се предписват успокоителни, които потискат белодробните функции. Казаха му това, повториха го пред персонала на болницата, накрая пак го втълпиха на директора, защото упорито ги гледаше с тези свои очи. Накрая си тръгнаха.

В следващия град Ейми се добра до телефон и успя да включи модема си. Получи спътникова връзка само след половин час. На връщане по прашните пътища към столицата тя прочете разпечатките.

„Обобщение

Разпространяващата се в момента зараза несъмнено е производна форма на грипа. Известно е, че вирусът на «инфлуенцата» е склонен към «антигенни» отклонения – точкови мутации във външната му белтъчна обвивка, които е възможно да повишат способността му да атакува имунната система на човека. Нови пандемични вируси се появяват през непредсказуеми интервали, обикновено от порядъка на десетилетия, макар че темпото на отклоненията може и да нараства. Новото патогенно заразяване с необичайния си инкубационен период от две до три седмици успява да се разпространи, преди населението да вземе предпазни мерки – изолация, маски за лице и т.н. Смъртността е три процента при пациенти, които не се възстановяват през първите пет дни. Произход: явното възникване на тази зараза в Южна Азия беше прикрито от бързото й прехвърляне в Африка и Южна Америка. Но този азиатски произход, наскоро доказан чрез подробни болнични изследвания и демографски мониторинг, потвърждава подозренията на Комисията по извънредни ситуации на ООН. Азия е първоначалният източник на епидемии от грип поради често срещащите се там «смесени стопанства», където отглеждат на едно място домашни птици, свине и риби. В Югоизточна Азия тези стопанства се оказаха икономическа благодат, но пък са истинско бедствие за Севера. Вирусите от различните животински видове се смесват, като рекомбинирането и преподреждането на гените протича ускорено. Хората имат нужда от време, за да синтезират специфични антитела за своя защита. Генетични аспекти: предварителните резултати подсказват, че това е рекомбинантен вирус. Грипният вирус има седем сегмента РНК и част от тях изглеждат променени. Някои сравнения насочват към близко родство със свинския грип. Това е сериозна промяна, а не просто отклонение. Протекло е рекомбиниране в друга резидентна група, но в коя? Явно в някоя селска общност от Южен Китай.“

Ейми вдигна глава, когато се задрусаха през мижави поля. Тук не бяха останали естествени гори или савани. Хората бяха засели всички обработваеми земи. Неутолим апетит, който поглъщаше самата природа.

Никой не се мяркаше наблизо. Свръхгрипът поваляше всекиго на легло за поне три дни с изумителната си заразност, малцина бяха готови веднага да се надигнат и да се върнат на работа в полето. Това щеше да утежни оскъдицата на храна в страната. Първата вълна на болестта щеше да бъде последвана от недохранване. ООН трябваше да се подготви и за този проблем.

„Не е моя грижа“, напомни си тя и закопня за Тод.

Сау Паулу. Петата световна среща на върха, чак сега завърнала се в Южна Америка след първата от доброто старо време през 1992 година. Трябваше да говори за програмата, а после, за Бога, щеше да се разкара оттук.

Когато навлизаше в града с колата, виждаше дребосъци на възраст за детска градина да ровят кравешките лайна в търсене на царевични зърна, които добичетата не са могли да смелят. Обичайният пъстър хаос, подправен със сиво отчаяние. Шайки от недорасли бандитчета, които дори не знаят собствените си фамилни имена. Канавките на пътя в ролята на канализация. Семейства, обитаващи мукавени кашони. Бебета, захвърлени на бунища.

Въобразяваше си, че с мърлявите дънки и тениска няма да се набива на очи, но безизходицата изостря усета. Просяците му налитаха навсякъде. Но вече бе научил номера, с който да отпъжда рояците хлапета, крънкащи бонбони, съмнителните типове с цели куфарчета сребърни накити, жените по светофарите, пробутващи букети рози. Местните хора не позволяваха да им мият предните стъкла, освен ако не поискат, нито казваха „не“ стотина пъти, за да постигнат това. Само изпружваха показалец и бавно го размърдваха наляво-надясно. И досадниците изчезваха като с магия. Тод нямаше представа за значението на жеста, но беше толкова лесен похват, че дори един гринго можеше да го прилага.

Неговата „зона на интереси“ на Срещата на върха се намираше в хаоса от задушни палатки, разпънати в един парк. Тревата беше стъпкана на сивкави плоски стъбълца. И вече се разгорещяваше спор заради делегатите от Севера, които искаха всички да поемат задължение за намаляване с три четвърти употребата на пестициди. Активистите от бедния Юг повече се тревожеха за глада, отколкото за чистите продукти, затова предложението повехна. Това не попречи на никого да подпише прилежно Обета за Земята, който заемаше цяла стена от дебел мътносив картон. В края на краищата документът не обвързваше юридически.

Тод си побъбри надълго и нашироко с типичната тълпа от Севера, представляваща Опазването на природата и Световния фонд за дивите животни, които бяха основните спонсори на „Биосъхранение“. Те се изнервяха от настояването на южняците всички да подпишат „признание за историческия, биологичния и културния дълг“ на Севера пред Юга. Вмъкнаха го в обсъждането, защото допълнителните доводи (естествено изречени на испански, за да не разберат нищо снизходителните северняци) описваха как „“Биосъхранение" нагло нахлува в нашите страни и пробутва модното опазване на околната среда като по-важно от потребностите на хората".

Тод чу това в барче, където поднасяха безалкохолни напитки, докато отпъждаше с ръка мухите. Преди да отговори, дългурест мъж с риза от груб плат се намърда с лакти между северняците.

– Знам кой сте, господин Ръсел. Няма да позволим вашия грабеж със „замяната на дълга“.

„Биосъхранение“ получаваше средства и по някои договори за замяна на дълговете към чуждестранни банки срещу права за опазване на природното богатство и наемане на местни работници. Тод се усмихна на непознатия.

– Всичко вече е договорено, приятелю.

– Самият дълг е бил уреден незаконно! – удари с юмрук по жълтия пластмасов плот на масата мъжът, разливайки кока-кола.

– От собствените ви правителства.

– От вашите наемни престъпници!… А те присвоиха огромни суми.

Тод разпери ръце. Още се усмихваше, макар и с по-голямо усилие.

– Ей, аз не съм банкер.

– Но участвате в заговора за потискането ни! – мигновено избълва мъжът.

– Като опазваме някои видове ли?

– Вие ги изтребвате!

– Да, няколко дни преди вашите сънародници да направят същото.

Още двама мъже и една жена се присъединиха към вбесения непознат. Тод бе седнал с неколцина от Севера и жена от Коста Рика, която работеше във Фонда за защита на околната среда. Той се опита да запази любезен и добродушен тон, но започнаха да го прекъсват, скоро южняците се настроиха за пламенни тиради и разговорът отиде по дяволите. Северняците подбелваха очи, а южняците ги обвиняваха със скорострелни излияния, че са арогантни, нетърпеливи и се дразнят, когато някой не говори английски, освен това са готови да се измъкнат тутакси, щом някой понечи да говори дълго, а имало толкова много за казване.

Тод се отстрани полека от масата. Северняците ръсеха думички като „първични нагласи“ и „пълномощия“, повтаряха до втръсване, че преди изобщо да обсъждат нови субсидии, биха искали да видят поне някаква отчетност. Безпокоеше ги корупцията и стискаха устни, когато чуваха, че трябвало да дават, без да бъдат потисници на духа, които настояват сами да управляват изразходването на средствата.

– Империалиста! – изсъска една бразилка и Тод си тръгна.

Вървя дълго по улиците, осеяни със смърдящ боклук.

Мегаградове. Човечеството нарастваше всяка година със стотина милиона нови-новенички души, които болестите и безредиците подхващаха незабавно. Сега имаше двайсет и девет мегаграда с над десет милиона жители всеки. Двайсет и пет от тях бяха в „развиващия“ се свят, само дето напоследък никой наникъде не се развиваше. Както винаги, Токио оглавяваше списъка със своите трийсет и шест милиона. Сау Паулу го застигаше бързо с трийсет и четирите си милиона. А в Нигерия забравеният от всички Лагос гноясваше със седемнайсет милиона обитатели, въпреки че там СПИН поваляше цели тълпи.

Срита празна консерва и отпъди просяци. Доближи го мъж със сълзящи язвички по лицето, но Тод не посмя да му подаде банкнота. Неловко размърда показалец. Равнодушието беше несравнимо по-безопасно.

Мегаградовете служеха за развъдник на завърнали се микроби, от които в миналото са рухвали цели империи. Холерата, старият враг, но с нови, устойчиви на антибиотици щамове. Цистицеркозисът, проникващата в мозъка тения, която заразяваше при ядене на зеленчуци, отгледани с градски отточни води. Половината градски жители в света се обриваха поне веднъж годишно.

А големите градове налагат стандартизирани храни, които се превозват по-лесно. И фермерите задоволяват нуждите им с монокултури, които са по-уязвими от вредители, болести и суша. Градовете изтощават плодородните земи и горите, поддържащи съществуването им. Апартаментчетата със стени от шперплат в Нагасаки изяждат джунглите на Борнео.

Влезе в хотелската си стая – гол бетон, тенекиена мивка в стаята, клозет в дъното на коридора – и завари мигащата лампичка на сателитния канал. Свърза се със сървъра в Сау Паулу и получи писмо на личния си номер. Беше от Ейми и той го прочете в захлас, забравил сивите стени наоколо.

„Сигурна съм, че сега на приятелчето Фреди му трият сол на главата, задето не е овладял по-бързо този свръхгрип. Той твърди, че се забелязвали закономерности. Виж как са се разбеснели медиите, ако имаш време. Използвай и моите кодове за достъп до SciNet. По-загрижена съм за Замбия, където отиваме. И двете враждуващи страни не спазват примирието, изобщо не им пука за предупрежденията на ООН. Ще имаме въоръжена охрана. Каква полза от нея срещу вируса! Всичките ни програми се тътрят бавно, местните хора се тръшкат като мухи.“

Прелестният й аромат сякаш проникна в ноздрите му и заличи вонята на дезинфекциращ препарат от напукания линолеум. Виждаше лъскавата й черна коса да пада като кълбящ се дим по раменете, да се разпилява по пълните гърди в жълтото сияние на свещите. След тежък ден я настаняваше в скута си, обгърнала с крака мускулестия му гръб. Косата й обвиваше и двамата, сътворяваше влажно кътче само за тях, тихо и наситено с ухание на страст. Тя се мяташе, галеше го, измъкваше от него напрежението на трудните времена, после пийваха черен ром с капка лимон. Очите й можеха да зейнат от комично унесено изумление, да се свият в цепки от гняв, изведнъж да се изпълнят с женственост, когато отразяваха безметежно ленивото пламъче на свещта.

„Не забравяй да отбягваш хрътките на електронните медии. За мен те са душещи копойчета. Тук Фреди ги държи настрана, но ме гони параноята, във всяка дума виждам преднамерена обида. Помни, че те обичам. И се погрижи да отидеш при Куипърс, ако се разболееш! Ще се видим след две седмици – колко ще се проточат!“

По сивия екран на компютъра трепкаха буквите на съобщение от WorldNet. Програмата на Тод го бе измъкнала от новинарския порой. Сбъдваха се най-лошите му страхове. Послужи си с нейните кодове за достъп и глобалното търсене намери най-горещите вести:

„ЕПИДЕМИЯТА ОТ СВРЪХГРИП СЕ РАЗРАСТВА. ГЕНЕРАЛНИЯТ СЕКРЕТАР ПРИЗОВАВА ЗА ЗАБРАНА НА ПОЛЕТИТЕ. ЦЕНТЪРЪТ ЗА КОНТРОЛ НА ЗАБОЛЯВАНИЯТА ПРОСЛЕДЯВА НОСИТЕЛИ НА ЗАРАЗАТА

(АП) Помела света зараза скочи от Азия в Африка и Южна Америка. Едновременното избухване на епидемията в Кайро, Йоханесбург, Мексико Сити и Буенос Айрес потвърждава опасенията, че инфекцията се пренася най-бързо чрез пътуващи със самолети хора. Цели градове са замрели в безмълвие, защото мнозинството от жителите им се разболяват за броени дни.

Генералният секретар Имукурумба призова за пълна забрана на въздушните пътнически превози, докато вирусът не бъде изследван по-подробно. Авиокомпаниите са регистрирали рязко нарастване на продажбите в засегнатите райони, вероятно поради желанието на хората да избягат оттам.

Според някои източници Центърът за контрол на заболяванията се опитва да съотнесе появата на епидемичните огнища с определени пътници в усилията си да открие източника. Но представители на властите отказаха да потвърдят, че е предприета тази извънредна мярка.“

Тод предположи, че някой в ЦКЗ стои зад изтичането на информация, но може би имаше и други сили зад кулисите. Още по-зловещо му се стори това проследяване на хора – какъв смисъл имаше? Онези от ЦКЗ пипаха бързо. Всичко се разрастваше като пожар в саваната. И Ейми се намираше там, където бе най-напечено.

Дълго седя до нацвъканата от мухи пластмасова маса, зазяпан в останките от обяда си. Нащърбена синя чиния с ориз и зелен фасул и нахапан полумесец на тортиля със зеленчуци. Обзе го старата вихрушка на чувствата, сякаш чакала тъкмо този сгоден миг. Нелепи, несвързани образи го тласкаха по задушните коридори на неговото Аз. На устата му напираха думи, но изчезваха, преди да бъдат изречени.

Тя ненавиждаше аутопсиите. Фреди й нареди да провери резултатите от тази, а само смрадта й стигаше да припадне. Бавни перки на вентилатори помръдваха в единия край на мъничката морга. Само работната маса беше добре осветена. В улеите й се стичаха гъсти, гадно миришещи течности.

Слабата чернокожа жена на масата беше с майсторски „смъкнат цип“ – разрязана от шията до таза, вътрешностите прилежно извадени и разположени на гърдите и бедрата й. Лъскави тръбички и буцести вътрешни органи, толкова чисти и гладки, че приличаха на изкуствени.

– Има едно особено интересно явление при тези случаи – мълвеше патологът с благ глас, който изпълваше твърде студената зала. Той взе продълговат сив мях. – Фалопиевите тръби. Подути, с променен цвят. Овариумът е разширен, както виждате. И зачервен.

– В историята на болестта й е отбелязана много висока температура – обади се Ейми. – Дали това не е…

– Да, тази температура е причинила смъртта. Заразата обаче е проникнала и в коремната област, предизвикала е допълнителни усложнения.

– Значи е разновидност на този… ъ-ъ, свръхгрип?

– Според мен е така. – Патологът елегантно доразряза корема и показа бъбреците и черния дроб. – Тук също има подуване, но не колкото в половите органи.

Ейми копнееше да се махне оттук. Пренаситеният с миризми въздух сякаш се стелеше на пластове. Двама местни лекари стояха до нея и повече се взираха в лицето й, а не в трупа. Бяха добре облечени мъже, прехвърлили петдесетте, и явно за пръв път виждаха жена с видно положение в своята професия.

– В каква част от смъртните случаи откривате тези признаци?

– Около три четвърти – отвърна патологът.

– И при жените, и при мъжете ли?

– Да, но при жените са по-изявени.

– Благодаря ви за съдействието.

Ейми им кимна и излезе. Двамата лекари я последваха. На улицата шофьорът й стоеше до колата, имаше и двама войници. Още трима излязоха от голям джип и единият лекар й каза:

– Вие идвате, моля.

Нямаше какво да стори. Никой не гореше от желание да слуша твърденията й, че е под закрилата на споразумението между Замбия и ООН. Придружиха я до ниско широко здание в покрайнините на града. Когато влязоха, тя отбеляза, че прилича на бункер. Вървящият до нея офицер потвърди благо, че е права.

Генерал Мовотубо носеше старателно изгладена полева униформа. Представи й се официално. Покани я да седне в добре обзаведен кабинет без прозорци. Кафе? Много добре. Бисквити? Чудесно.

– И сега какво ще кажете? Че тази болест е създадена от моите врагове.

– Тук съм като представител на ООН…

– Да, да, но истината трябва да види бял свят. Онези от „Ландуокома“ са донесли тук болестта, не е ли така?

– Не знаем как е пренесена тук.

Тя се мъчеше да разгадае променливото изражение по суровото му лице, блеснало от потта на безпокойството.

– Значи не можете да кажете, че не са я пренесли от „Ландуокома“, нали?

Ейми се изправи. Генерал Мовотубо беше по-нисък от нея и тя най-сетне разпозна изражението му – потиснат страх.

– Вижте, ако се свирате тук, няма да се опазите от свръхгрипа. Не и ако подчинените ви непрекъснато влизат и излизат.

– Тогава ще се преместя в провинцията! Хората ще ме разберат. Те ще проумеят, че съм бил принуден от „Ландуокома“.

Тя вече вървеше към вратата.

– Повярвайте, нито аз, нито ООН се интересуваме какво ще говорите пред вашите вестникари. Само ме пуснете.

Пред бункера се бе събрала тълпа. Гъмжилото не се отдръпна, когато Ейми излезе, наложи й се да ги избутва, за да стигне до колата си. Шофьорът седеше вдървено вътре. Но никой не се опита да ги спре. Лицата зад стъклата на прозорците излъчваха ужас, а не ярост.

„ПОДБРАНИ ТЕКСТОВЕ: Анализ на новините

ПРОТИВОРЕЧИВИ РЕАКЦИИ КЪМ РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ЗАРАЗАТА

Праволинейните еколози твърдят: «Неизбежно»(АП)… «Искам да изтъкна – заяви говорителят на „Земята на първо място!“ Джош Лионард, – че само хабим ресурсите си, като се опитваме да спрем стихията. Няма смисъл. Тук, в Севера, разполагаме с развити медицински знания. Големи усилия бяха вложени в изследванията на човешката имунна система, в кърпенето на сърдечносъдовите ни тръбопроводчета и подобни занимания. Но да ги прахосваме в опити да се справим с всяка болест, появила се в Юга, противоречи на дарвинизма и е безполезно. Природата сама поправя грешките си.»… Мнозина в индустриалния Север признават поне пред себе си, че са все по-стъписани от неудържимото умножаване на населението в Юга. Възгледите им са крайни. Те посочват разрастването на мегаградовете, които гъмжат от долнопробни бедни отрепки. Потоп от нелегални имигранти залива границите. В отговор на лишенията южняшките политико-религиозни движения се пенят и кипят, твърде малко от тях са приемливи, погледнати откъм Севера. «Колкото по-упорито Северът си представя човечеството като зло – казва психофилософът Норман Уилс, – толкова по-силно ще става неосъзнатото ни желание да настъпят бедствия.»“

Щом се прибра в хотела, тя се свърза с WorldNet. Безгрижният екран с течни кристали пропъди от главата й виденията на унилите улици отвъд величествените мраморни колони на фоайето.

Ейми не беше особено изненадана. Мрежите бяха претъпкани с подобни приказки. Тод предвиди това преди години. Мислите й се насочиха към него и тя затвори лаптопа.

Той се отби в Южното хранилище на „Биосъхранение“ за следващия комплект инструкции, карти и политически съвети. Комплексът беше огромен – грамадни сивеещи постройки като бункери за фризерните складове и тенекиени бараки за обработката на образците. Гълчавата и шумотевицата откъм останалите части на Каракас стихнаха, когато тръгна по пътеките между сградите. Редици големи цистерни за течен азот. Тръби, автомати за слагане на етикети, припрени работници, дърдорещи на такъв местен диалект на испанския, че Тод едва разбираше по някоя дума.

Във фоайето цяла стена бе посветена на историята на начинанието. Най-отгоре имаше извадка от първата статия на Скот, в която той предлагаше да бъде създадена Библиотека на живота. Всъщност именно така наричаха Северното хранилище, но тук хората се държаха по-сковано и официално.

„Широкообхватна програма за замразяване на видови образци от застрашени екосфери би могла да опази биоразнообразието за последващото му използване от бъдещите поколения. Вземането на образци без изучаването им ще намали разходите драстично. И по-голямата част от работата може да бъде извършена от местни работници. Приблизителната цена на събирането и криогенното съхранение на видовете от тропическите гори, при дял на образците спрямо целия брой 10 към 6, ще бъде около два милиарда долара за цял век. Ще бъде запазена не само ДНК, а много по-пълна информация, която ще позволи с помощта на бъдещи биотехнологии извличането на изчерпателни данни и вероятно дори възраждането на видове, изчезнали в идните времена. Жизненоважно е успоредното осъществяване на ограничена програма за опазване на местната среда, за да бъде възможно влагането на замразените геноми в животни от същия род. Тази обща идея би трябвало да се подложи на обсъждане в цялата научна общност.“

Тод трябваше да почака, докато го приемат. Мотаеше се из фоайето. Откъм коридора към шефските кабинети излезе жена, направи няколко неуверени крачки и се свлече, а папката й тупна на пода. Никой не й се притече на помощ. Секретарките и охранителят се отдръпнаха, обърнаха се бързичко изчезнаха. Тод подкрепи жената, за да се примъкне върху близкото кресло. Тя вече пламтеше цялата и едва говореше. Знаеше, че не може да направи за нея нищо, освен да й донесе чаша вода. Когато се върна с пълната чаша, завари медицински екип. Просто я сложиха на носилка и я отнесоха до микробус без никакви опознавателни знаци. Вероятно само щяха да я откарат в дома й. Той бе дочул, че болниците са препълнени.

Реши да се разсее, като дочете написаното на Почетната стена, както я наричаха. Статии в защита на идеята за „Биосъхранение“. Нобелова награда за Скот. Неохотна подкрепа на повечето биолози, занимаващи се с опазване на природата.

„Положението ни напомня за читател в древната библиотека на Александрия, който тъкмо е започнал да разглежда тази съкровищница и забелязва, че се е подпалила. Едното крило вече е изгоряло, а заради множеството навън никакви огнеборци няма да стигнат навреме. Какво да стори? Няма време да тръгне между рафтовете и да подбере трактат от Аристотел или да реши ще зареже ли списъка с прането на Александър Велики. По-добрата стратегия е да хукне през оцелелите помещения на библиотеката и да хвърля текстове в кошница, като грабва от всеки раздел, за да обхване повече теми. Вероятно е по-мъдро да слага по-малки текстове, за да вземе повече, и накрая да избяга в незнайното бъдеще.“

– Доктор Ръсел? Аз съм Леон Сегуено.

Мъжът в подчертано строгия черен костюм не беше постоянният му наблюдаващ.

– Къде е Конфуелос?

– Болен е, доколкото знам. Аз ще ви запозная с новите указания.

Сегуено го отведе в шефската територия, още една хитрост в разграничението. Набързо му показа поредните маршрути по картите. Координати, места за чакане на хеликоптерите, местни управници, на чието его да угоди. Поредната пачка местна валута за рушвети, където се налага. Стандартна процедура.

– Предполагам, че непрекъснато ще обикаляте и трите си групи?

Странен въпрос. Сегуено май не познаваше начина им на работа. Нищо чудно да е политически парашутист.

– Обикалям колкото се може повече. Не е лесно в онези затънтени местности.

– Минавате и през много градчета.

– Трябва да почерпя с по някоя бира и местните величия.

– Имате ли проблеми със свръхгрипа?

– Някои от екипа се тръшнаха на легло. Наехме други.

– А вие как сте?

– Не доближавам нито един човек, който кашля или киха.

– Но някои твърдят, че се разпространявал и при нормално дишане.

Тод сви вежди.

– Не бях чул досега.

– Съобщение на изследователи към ООН.

– Може би това обяснява бързото разпространение.

– Си, си. Както научих, съпругата ви също работи за ООН?

– Да, по същия проблем. Но не е споделяла тази новина.

– Сигурно много се гордеете с нея.

– Ъ-ъ… да.

„Накъде бие този?“

– Раздялата не е хубаво нещо. Скоро ли ще се видите?

Нямаше причина да крие каквото и да било дори от този надут бюрократ.

– Тази седмица. Тя ще дойде при мен в района, където ще работим.

Сегуено се засмя.

– Не бих си избрал такова място за романтична среща. Е, желая ви късмет.

Тод се опита да разгадае изражението на мъжа отсреща, но не откри нищо зад маската на безлична любезност. Дали пък този тип не се натискаше за някакъв подкуп? Вече нищо не би могло да го учуди, ако ще и да се случи в Хранилището.

На излизане спря в главната сграда. Висок таван от метални листове, кранове, стоманени рампи. Подредени контейнери от синя пластмаса, пълни с надписани торби, каквито изпращаше и неговият екип. Сортировъчни линии за последваща обработка. Регистрираха и включваха всеки хладилен контейнер в географски индекс, за да имат на разположение бъдещите изследователи основа за сравнение с други региони. После контейнерите попадаха в големи алуминиеви сандъци. И крановете ги отнасяха на постоянното определено им място. Свързваха тръби, включваха датчици и течният азот се напомпваше със съскане. Лека мъглица и още една порция изчезващ живот поемаше по пътя си към следващите епохи.

Питаше се кога ли биологията ще стигне в напредъка си до момента, когато ще бъде възможно тези образци да бъдат извадени и гените им – разчетени. А после? Никой не може да заповядва на бъдещето. Току-виж възродят изчезналите видове и отново пуснат леопарди да дебнат по пътеките в джунглата. Или пък ще съживят буболечките – Бог сигурно ги е обичал, щом е сътворил такова множество, както бе подметнал самият Холдейн. Може би има някакво чудо в тези лъскави телца и бъдещето ще се нуждае от него.

Вдигна рамене. Ободряваше се, когато дойдеше тук и се почувстваше част от цялото начинание.

Като минаваше през фоайето, дочете златистите букви на полирания черен мрамор.

„Длъжни сме да бъдем благоразумни. Водещите личности в опазването на биоразнообразието твърдят, че мащабното измиране на много видове изглежда неизбежно и ни тласка към опустошен свят, който чак след време ще осъзнае цената на глупостта си. Политическите сътресения от такова бедствие ще бъдат огромни. Политиците идват и си отиват, но унищожението е безвъзвратно. Може би ще бъдем осъдени сурово от внуците си, а нашето време ще бъде наречено Голямото изтребление или Епохата на плюскането. Някое от бъдещите поколения вероятно ще се стреми да създаде средства за възстановяване на изгубеното биологично наследство. Ако научният прогрес продължи по пътищата, които мнозина предвиждат днес, ще знаят как да извършват непосилни за нас чудеса. Те ще са създали морални и обществени механизми, за които дори не се досещаме, но поне можем да подготвим отсега общата основа за стратегия на възстановяването, като просто съхраним биологичната информация. Тези години са критичният момент, в който да действаме, защото Библиотеката на живота гори необуздано около нас, навсякъде по света.“