Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 18 страниц)

Всяка река по света повлече тиня към устието си, щом последните дървета и треви загинаха и престанаха да задържат пръстта. Всеки дъжд отмиваше почва. Зимната тъма се сгъстяваше и снегът замени пороите. Пламтящите планини вече бяха покрити с лед – призрачни лъскави пръсти, щръкнали в сумрака. Хората можеха да ходят по Темза в Лондон, поне малцината оцелели. И по Хъдзън, по Уанпу, по Мисури между двете половини на Канзас Сити. Лавини се сриваха с тътен върху онова, което доскоро беше Денвър. В изобилието от мъртва дървесина благоденстваха ларви и личинки. Прегладнелите хищници ги изчовъркваха и ги поглъщаха алчно. Някои от тези хищници бяха хора. А последните жители на Хаваите най-после се зарадваха на вездесъщите термити.

Жител на Запада – приятно закръглен от диетата с 2800 калории на ден, тичащ упорито, за да не се разплуе, или печално търпящ угризенията си сутрин, като види затлъстелите си бедра и усети панталона си отеснял – може да оцелее около четирийсет и пет дни без храна. В края на периода тлъстините са изчезнали. Изсмукването на белтъчините от мускулите е доста напреднало. Пълничките домакини или бизнесмени са изгладнели плашила. Но дори в този момент с грижи и внимание здравето може да се възстанови.

След това състоянието се влошава.

Разграждането на веществата стига до нервната система. Настъпва слепота. Тъканта на венците намалява и зъбите падат. Безволието преминава в болки, после в мъки, накрая в кома.

И идва смъртта. За почти всеки жител на Земята…

Четирийсет дни и нощи падаше дъждът. Падаше и температурата. Цялата Исландия се вледени.

С изумление и отначало с плахо облекчение, Хари Малибърт откри, че Исландия е добре подготвена за това. Едно от малкото места на Земята, които могат да потънат в сняг и лед, но да съхранят живота.

Има един вулканичен хребет, който едва ли не опасва цялата Земя. Неговата част между Америка и Европа е наречена Атлантически хребет и почти изцяло е скрита под водата. Тук-там, като пъпки на ръка, над морската повърхност стърчат вулканични острови. Исландия е един от тях. И тъкмо защото е вулканичен, можеше да оцелее във време, когато повечето други места загиваха от измръзване. Но и защото тук поначало си беше студено.

Властите, ръководещи оцеляването, тутакси намериха работа на Малибърт, щом научиха кой е той. Нямаше свободна длъжност за радиоастроном, обзет от мисълта за контакт с далечни (и най-вероятно несъществуващи) разумни раси. Имаше обаче предостатъчно работа за хора с научна подготовка, особено ако притежаваха и инженерните умения на човек, ръководил Аресибо две години. Когато Малибърт не се грижеше за Тимоти Клеъри, който бавно и мълчаливо оздравяваше от пневмонията, захващаше се да изчислява топлинни загуби и налягане за изпомпване на каптирани геотермални води.

Исландия се изпълни с добре изолирани помещения. И ги нагряваше с вода от кипящите подземни извори.

Разполагаха с изобилие от топлина. Но не беше толкова лесно да пренесат топлината от гейзерите до затворените помещения. Горещата вода си оставаше все така гореща, защото не зависеше от слънчевата светлина за своите калории, но бе необходима в далеч по-големи количества, за да предпазва от смразяващите трийсет градуса под нулата, отколкото от прохладните пет градуса над нулата. А се нуждаеха от енергия не само за да стоплят оцелелите хора. Трябваше да отглеждат и храна.

Исландия открай време е осеяна с геотермални парници. Декоративните цветя бяха изтръгнати от почвата и заменени с годни за ядене растения. Нямаше слънчева светлина, която да кара зеленчуците и посевите да растат, затова геотермалните електроцентрали работеха с максималната си мощност. Лампи с естествен спектър заливаха лехите с фотони. И то не само в предишните парници. Спортни зали, черкви, училища – навсякъде започнаха да отглеждат храна под ярките светлини. Имаше и друга храна, цели тонове, блеещи и гладуващи из хълмовете. Овчите стада бяха прибрани, изклани и разфасовани, после отново изнесени навън, за да се замразят, докато потрябват. А умрелите от студ животни по склоновете бяха събрани с булдозери на купчини по стотина. На топографските карти се отбелязваше грижливо мястото на всяка купчина.

В края на краищата ядреният удар по Рейкявик се оказа същинско благодеяние. Островът с оскъдните си ресурси щеше да изхранва половин милион гърла по-малко.

Когато Малибърт не изчисляваше налягане и натоварване, излизаше в непоносимия мраз, за да насърчава работниците. Изпотените копачи се мъчеха със сила да съединят отново свитите от студа тръби в замръзнали дупки, които телесната им топлина непрекъснато пълнеше с ледена вода. Те търпеливо слушаха, когато Малибърт се опитваше да им дава нареждания – няколкото научени думи на исландски бяха почти безполезни, но понякога дори копачите разбираха обичайните английски фрази на туристите. Проверяваха радиационните си броячи, поглеждаха към бурите над главите си, заемаха се отново с работата си и се молеха. И Малибърт за малко не подхвана молитва един ден. Опитваше се да проследи затрупан от снега крайморски път и погледна към леда отвъд бреговата ивица. Зърна сивкаво-бяла ледена буца, която не беше пряспа. Стоеше си на границата на видимостта, мъждиво откроена от фенерите на групата работници, и накрая се размърда.

– Бяла мечка! – прошепна той на бригадира и никой не помръдна, докато звярът не се скри тромаво от погледите им.

Оттогава започнаха да носят пушки.

Когато Малибърт не беше (некомпетентен) съветник в усилията за затопляне на Исландия или (почти некомпетентен, но учещ се) осиновител на Тимоти Клеъри, той отчаяно се опитваше да пресметне шансовете за оцеляване. Не само за хората тук, а за цялото човечество. Въпреки трескавия оживен труд по запазване на живота исландците отделяха време да помислят и за бъдещето. Създадоха проучвателна група – физици от университета в Рейкявик, оцелелия офицер по снабдяването от военновъздушната база в Кефлавик, метеоролог от Лайден, който бил в командировка, за да изучава въздушните маси над северния Атлантик. Събираха се в гастхуиса, където живееха двамата с момчето, и обикновено Тими седеше безмълвно до Малибърт, докато другите разговаряха. Искаше им се да узнаят докога ще се задържи облакът от прах. Все някой ден щеше да приключи падането на частиците от небето и тогава светът би могъл да се възроди… поне ако оцелееха достатъчно хора, за да дадат ново начало на расата си. Но кога? Не можеха да преценят. Нямаха представа колко продължителна, студена и убийствена ще бъде ядрената зима.

– Не знаем общия мегатонаж на взривовете – изреждаше Малибърт, – нито какви изменения в атмосферата са настъпили, нито каква част от слънчевата радиация достига повърхността. Знаем само, че ще бъде зле.

– Вече си е зле – избоботи Торсид Магнесон, директорът на обществената сигурност.

(Преди тази служба се занимавала със залавяне на престъпници, но тогава те били основната заплаха за сигурността.)

– Ще бъде и по-зле – увери го Малибърт.

Позна. Ставаше по-студено. Съобщенията от други части на света намаляваха. Съставяха карти, за да отбелязват каквото бяха научили. Първата показваше попаденията на ракетите, но след седмица я изоставиха, защото умрелите от студ надхвърлиха по брой загиналите от взривовете. Чертаеха и изотермни карти по оскъдните метеорологични сводки, които получаваха. Налагаше се да променят тези карти всеки ден, защото линията на заледяването настъпваше към екватора. Накрая те загубиха смисъл. Целият свят замръзна. Съставяха и карти на смъртността – проценти на загиналите във всеки район, доколкото успяваха да ги налучкат по съобщенията. Но пък картите скоро станаха твърде страшни, за да се занимават с тях.

Британските острови бяха опустошени от смъртта първи не защото бяха ударени с атомни заряди, а тъкмо защото не бяха. Прекалено много хора живееха там. Англия никога не бе разполагала със запаси от храни за повече от четири дни. И когато корабите престанаха да акостират на пристанищата, започна гладът. Същото сполетя Япония. Малко по-късно и Бермудите, Хаваите и островните провинции на Канада. Дойде редът и на континентите.

А Тими Клеъри слушаше всяка дума.

Момчето не беше словоохотливо. След първите няколко дни повече не попита за родителите си. Не се надяваше на добри новини, а не искаше да чува лоши. Излекуваха го от инфекцията, но не оздравяваше. Хапваше половината от онова, което едно изгладняло дете би погълнало наведнъж. И се хранеше само когато Малибърт се заемеше да го увещава.

Тими се оживяваше единствено в редките случаи, когато Малибърт можеше да си поприказва с него за космоса. Мнозина в Исландия бяха чували за учения и проблема за връзката с извънземни цивилизации, а някои по интерес към това почти се мереха със самия Малибърт. Останеше ли малко време, Малибърт и съмишлениците му си правеха сбирки. Идваха пощальонът Ларс (вече копаеше лед с кирка и лопата, защото поща нямаше), Ингар, бивша сервитьорка в хотел „Лофтлайдер“ (в момента шиеше дебели драперии, за да изолират с тях по-добре стените на жилищата), учителката по английски Елда (самоука медицинска сестра, специализирала се по измръзванията). Имаше и други, но тримата не пропускаха сбирка, ако можеха. Бяха почитатели на Хари Малибърт, познаваха книгите му и заедно с него мечтаеха за послания по радиото от странните същества на Алдебаран или за кораби-светове, построени да пренасят милиони обитатели през цялата галактика в пътешествия, траещи стотици хилядолетия. Тими слушаше и рисуваше с молив корабите-светове. Малибърт му обясняваше размерите.

– Говорих с Джери Уеб и той направи подробни изчисления. Всичко опира до скоростта на въртене и здравината на материалите. За да осигурят подходяща изкуствена гравитация на хората вътре, корабите трябва да имат цилиндрична форма и да се въртят около оста си. Диаметърът трябва да бъде най-малко шестнайсет километра. Освен това цилиндърът трябва да е достатъчно дълъг, за да има място, но не и толкова дълъг, че да се клатушка или огъне от въртенето. Едната част е обитаемата, другата е за съхранение на горивото. А в края – реакторната камера, където ядреният синтез тласка кораба през галактиката.

– Ядрени бомби – промълви момчето. – Хари, а защо бомбите не унищожават кораба-свят?

– Това е инженерен проблем – честно отговори Малибърт – и не ми е съвсем ясен. Джери щеше да прочете доклада си на семинара в Портсмут и аз отивах там отчасти заради него.

Разбира се, в Портсмут никога вече нямаше да има нови семинари на Британското междупланетно дружество.

Елда се обади неловко:

– Скоро ще е време за обяд. Тими, ще хапнеш ли супа, ако аз я сготвя?

Сготви супата, без да дочака обещанието. Съпругът на Елда бил счетоводител в универсалния магазин на Кефлавик. За зла участ останал след края на работния ден и втората ракета довършила онова, което неточно изстреляната първа не успяла. Елда вече нямаше мъж, нямаше дори какво да погребе.

В гастхуиса не беше особено топло, макар че подземните горещи води се движеха по тръбите с максимална скорост. Тя уви момчето с одеяла и седна до него, докато то прилежно сърбаше лъжица след лъжица. Ларс и Ингар се държаха за ръце и гледаха как Тими яде.

– Да чуем глас от друга звезда… – изрече внезапно Ларс – … щеше да е хубаво.

– Няма гласове – горчиво подхвърли Ингар. – Вече и нашият не се чува. Сега знаем отговора на парадокса на Ферми.

Момчето прекъсна обяда, за да попита какъв е този парадокс, и Хари Малибърт обясни старателно и колкото можа по-просто.

– Наречен е на Енрико Ферми, един учен. Той е казал: „Знаем, че съществуват много милиони звезди като нашето Слънце, което пък има планети, следователно е допустимо да смятаме, че и около други звезди ги има. На една от нашите планети има живот. Например ние, освен това дървета, микроби и коне. Щом звездите са толкова много, струва ми се почти сигурно, че и около поне някои от тях също се среща живот. И хора. Умни като нас или още по-умни. Хора, които са способни да построят космически кораби или да изпратят радиосъобщения до други звезди, както сме способни и ние.“ Тими, дотук разбираш ли ме?

Момчето кимна и навъси чело, но Малибърт забеляза с удоволствие, че продължи да си яде супата.

– И тогава Ферми задал въпроса: „Защо никой от тях не ни е навестил?“

– Като във филмите – пак кимна Тими. – Летящите чинии.

– Тими, всички онези филми са измислица. Също като Джак и бобеното стъбло или историите за страната Оз. Може би някакви същества от космоса са идвали да ни огледат по някое време, но няма заслужаващи доверие доказателства. А аз съм уверен, че щеше да има доказателства, ако се бе случило. Непременно. Ако някога ни бяха посещавали често, поне веднъж някой щеше да изтърве, да речем, марсианското подобие на кутия от „Биг Мак“ или изхабено фенерче от Сириус. Ние щяхме да го намерим и да установим, че не е от земен произход. Но няма такова нещо. Значи остават само три възможни отговора на въпроса, зададен от доктор Ферми. Първо, няма друг живот. Второ, има, но са решили да ни оставят на мира. Не желаят да влязат в контакт с нас вероятно защото ги плашим с насилието си или поради причина, за която дори не можем да гадаем. А третият отговор… – Елда побърза да го възпре с жест, но Малибърт тръсна глава – … е, че може би щом някоя разумна раса поумнее достатъчно да върши всичко, с което би успяла да излезе в космоса, тоест когато разполага с технология като нашата, вече е създала и толкова страшни бомби и други оръжия, че положението излиза извън контрол. И избухва война. Изтребват се взаимно, преди да пораснат.

– Както сега – каза Тими и кимна сериозно, за да проличи, че е разбрал.

Беше си доял супата, но вместо да вземе чинията, Елда го прегърна и се помъчи да не заплаче.

Светът тънеше в непрогледен мрак. Нямаше ден и нощ и никой не знаеше докога ще е така. Дъждът и снегът секнаха. Без слънчева топлина, която да изпарява вода от океаните, в атмосферата не остана влага. Потопите отстъпиха пред ледената засуха. До два метра дълбочина исландската земя се втвърди като стомана и копачите вече не смогваха да ровят в нея. Нямаше надежда да сложат допълнителни тръби. Възникнеше ли нужда от повече топлина, нямаше какво друго да направят, освен да зазимят някоя сграда и да прекъснат подаването на гореща вода. Сега беше по-вероятно пациентите на Елда да страдат не от измръзване, а да изпадат в безволното униние на лъчевата болест, защото доброволци се прокрадваха набързо в руините на Рейкявик, за да търсят храна и лекарства. Никой не кръшкаше от тази задача. Веднъж Елда се върна със снегомобил от експедиция за запасяване до хотел „Лофтлайдер“ и донесе подарък на момчето. Бонбони и картички от павилиончето за сувенири. Трябваше да сподели бонбоните с останалите, но картичките бяха само за него.

– Знаеш ли какво е това?

На картичките бяха нарисувани огромни, тантурести, грозни мъже и жени в премени отпреди хиляда години.

– Това са троли. В Исландия имаме легенди, че на тази земя са живели троли. Още са тук, Тими, или поне така разправят хората. Планините са троли, които са твърде стари и уморени, за да помръднат.

– Измислици, нали? – сериозно попита той и не се усмихна, докато не чу уверенията, че е така. Тогава се пошегува: – Като гледам, тролите победиха.

– Ох, Тими!

Елда се стъписа. Но си помисли, че момчето поне успява да пусне някоя шега, а дори гробищният хумор е по-добър от никакъв. Животът й стана малко по-лек с грижите за новите пациенти, защото на поразените от лъчева болест почти няма с какво да се помогне, и тя се захвана да измисли как да забавлява Тими.

Хрумна й чудесна идея.

Горивото беше скъпоценно и нямаше екскурзии за разглеждане на забележителностите в скованата от лед Исландия. Бездруго не се виждаха в неизменната тъма. Но когато от Стокнес на източния бряг повикаха болничен хеликоптер, щеше да лети празен дотам, за да пренесе дете със счупен гръбнак. Тя измоли разрешение да се качат Малибърт и Тими. Самата Елда щеше да пътува и без това, за да се грижи за пострадалото дете.

– Лавина смазала къщата им. Стокнес е в подножието на планината и си мисля, че кацането там няма да е лесно. Но можем да минем откъм морето и да го направим по-безопасно. Все пак ще се вижда нещо с прожектора на хеликоптера.

Провървя им още повече. Имаше допълнително осветление. Нищо не проникваше през облаците, където милиардите частици, доскоро представлявали съпруга на Елда, се смесваха с трилионите трилиони частици от Детройт, Марсилия и Шанхай, за да затъмнят небета. Но в облаците и под тях имаше змийчета и пелени от мъждиви цветове, пръски тъмночервено, ветрила от бледозелено. Северното сияние не осветяваше кой знае колко. Нямаше обаче други светлини освен блещукането по командното табло пред пилота. Очите им се приспособиха и различаваха тъмните силуети на Ватнайокул, плъзгащи се под тях.

– Големи троли! – весело подвикна момчето и Елда също се усмихна, когато го прегърна.

Пилотът постъпи както тя предвиди – спусна се над склоновете на източния рид, прелетя над морето и предпазливо се върна към рибарското село. Когато кацаха, упътени от червеникавите лъчи на фенерчета, прожекторът на хеликоптера открои бяла буца, смътно напомняща за чиния.

– Радарна антена – посочи Малибърт на Тими.

Момчето притисна нос във вледеняващия прозорец.

– Да не е от онези, татко Хари? Нещата, които могат да говорят на звездите?

– А, не, Тими – обади се пилотът. – Тези са военни.

А Малибърт добави:

– Тимоти, тук не биха сложили такава антена. Мястото е далеч на север. За голям радиотелескоп ти е нужно място, откъдето да претърсваш цялото небе, а не само малката му част, която е видима в Исландия.

Докато помагаха носилката с пострадалото дете да се вмъкне в хеликоптера – полека, колкото се може по-внимателно, – Малибърт си мислеше за Аресибо, Умара, Сокоро и останалите. Всички радари мълчаха мъртвешки, несъмнено натрошени от тежестта на ледовете и пръснати от злите ветрове. Смазани, ръждясали, отмити от пороищата, насочените към космоса очи бяха ослепели. Хари Малибърт се натъжи от тази представа, но не задълго. Над всякаква печал надделя радостта, че Тимоти за пръв път го нарече „татко“.

В единия завършек на тази история, когато слънцето най-сетне огря отново, беше твърде късно. Исландия остана последното убежище на оцелели хора, но и тя накрая се предаде пред глада. Никъде по Земята нямаше живо същество, което говори, изобретява машини или чете книги. Ужасяващият трети отговор на Ферми в края на краищата се оказа верният.

Но има и друг завършек. В него слънцето се върна в небето навреме. Може би на косъм, но храната още не беше свършила, когато дневната светлина подхрани първите зелени листчета в някои части на света и растенията поникнаха отново от измръзнали или запазени на топло семена. В този завършек Тимоти оцеля и възмъжа. И понеже Малибърт и Елда накрая се ожениха, когато порасна достатъчно, той пък се ожени за една от дъщерите им. Един техен потомък – от второто или двайсет и второто поколение – доживя деня, когато парадоксът на Ферми се превърна в забавна отживелица, в стара тревога, нелепа и комична като безпокойството на мореплавател от петнайсети век дали няма да пропадне от ръба на плоската Земя. В този ден небесата отговориха и онези, които ги обитаваха, дойдоха на гости.

Може би този завършек е истинският и в него човечеството предпочете да не се дърля и боричка със себе си, за да не се запрати накрая в забравата на мрака. Завършекът, в който хората се съхраниха, спасиха цялата наука и красотата на живота и радостно поздравиха своите родени сред звездите гости…

Но всъщност тъкмо това се случи!

На човек поне би му се искало да е така.

Грегъри Бенфорд

Уравнение на отчаянието

Разбира се, за унищожението на света не е задължително някой да натисне Бутона. Както ни показва отчайващо горчивият и смразяващ разказ по-долу, ако се занимаваме с обичайните си дела, без да се замисляме за дълготрайните последствия, това е предостатъчно да ни доближи към края…

Грегъри Бенфорд е сред съвременните великани в жанра. Неговият роман от 1980 г. „Пейзажът на времето“ му донесе „Небюла“, мемориалната награда „Джон Кембъл“, приза на Британското дружество за научна фантастика и австралийската награда „Дитмар“. Мнозина нареждат книгата между класическите произведения на последните две десетилетия. Други написани от него романи са „Звезди под саван“, „В океана на нощта“, „Срещу безкрая“, „Артефакт“, „По морето на слънцата“, „Великата небесна река“, „Светлинни приливи“, „Яростният залив“ и „С платна през сияйната вечност“. Кратките му творби са събрани в „Краят на материята“. По-скорошните му книги включват допълнение към Фондационния цикъл на Айзък Азимов – „Страхът на Фондацията“, и два нови самостоятелни романа: „Космос“ и „Далечно време“. Бенфорд е професор по физика в Калифорнийския университет в Ървин и редовен коментатор по научни въпроси във „Фентъзи & Сайънс Фикшън“. Под псевдонима Стърлинг Блейк, с който е публикувал за пръв път „Уравнение на отчаянието“, е издал романа „Смразяващо“.

* * *

Ейми най-сетне принуди крехката врата на хотелската стая да се затвори и светна лампата. Хлебарките (искрено се надяваше да са най-обикновени хлебарки) защъкаха към тъмните ъгълчета. Бяха толкова едри, че ги чуваше как се блъскат в тенекията, закрепена към едната стена.

Смъкна прашната работна куртка, метна я на самотно стърчащия чамов стол и се просна на леглото. Под полюшващата се гола крушка нетърпеливо отвори с мръсен нокът писмото от съпруга си. Между дъските на пода се просмукваше миризма на запържена мазнина, но тя забрави за вонята и гълчавата на африканското село. Погледът й препускаше по неравните редове.

„Господи, колко се нуждая от теб! Отгоре на всичко съзнавам, че у мен са се обадили «соковете» – минаха само две седмици, но кога ли ще дойде моментът да си налагам здравомислие? Ей, двама учени, които се бъхтят на косъм от катастрофата, могат да си позволят и малко изкукала ирационалност, нали? Често си представям твоите алабастрови гърди. Жадувам за срещата с теб в дебрите на пищната джунгла, в моята палатка. Спомням си прекрасните ти очи онази вечер в «Бочифани» и броя дните…

Тази гадост, «свръхгрипът», започна да натръшква доста зле хората от нашия екип. Времето ни и без това е претъпкано до пръсване, а наближават двете седмици на Петата среща на върха в Сау Паулу. Речи, медии, дърдорене, още бавещи ни тъпотии. Вярно, ще пийна с приятелчетата, но си е безсмислица, струва ми се. Може пък да подплаша някого да ми отпуснат повече пари. Голямо харчене пада! И то само за да поддържаме горе-долу начинанието! Пожелай ми късмет, а аз дори няма да поглеждам мургавите красавици, обещавам. Ама сериозно.“

Тя се обърна на хълбок, за да облекчи болката в кръста, но не отмести писмото от жълтеникавия светъл кръг, който май отслабваше. Шумолящите листове бяха набръчкани, сякаш се бяха мокрили, докато попаднат в ръцете й.

В далечината генераторът се изкашля, задави се и спря. Лампата угасна. Ейми лежеше в плътния мрак, мислеше за него и разгадаваше всичко, написано и подсказано в писмото. Някъде излая куче, надушваше се киселият дъх на въглени. Изобщо не прикриваше гнусната сладникава воня на труповете, зарязани на улицата. Вече се подуваха. Есента си оставаше възгореща в тази обрасла с шубраци област от Танзания и селото тънеше в безмълвието на смъртта. След няколко минути генераторът отново захъхри неохотно в пресекливия си ритъм и крушката замъждука. Бледа светлина обля стаята. Хлебарките пак хукнаха на всички страни.

Дочете писмото с впечатляващо сластолюбивите описания на части от анатомията й. Постигаше целта, която Ейми знаеше, че Тод си е поставил. Ако някакви танзанийски копои си завираха муцуните в пощата й, вероятно не биха посмели да си признаят. Е, успя и да я настрои похотливо.

Тежкият задух на деня поотслабна. Шепнещ ветрец разнасяше влажната лепкава жега.

Тод получи координатите на новия терен по сателитната връзка чрез микровълновата антена. Клечеше до компактния, матовочерен модул и металното му ухо, наострило слух, за да чуе спътника, зареян в мразовития вакуум. За Тод и до ден днешен беше стъписващо чудо, че толкова далечно и безжизнено сребристо тяло в празнотата на небето може да се вкопчи с електромагнитната си прегръдка в тази земя на натежал листак, пронизана от сладникавия дъх на гнилоч и смрадта на далечни пожари.

Мануел му кресна отдолу на испански:

– Мис Кабрина казва да идвате! Тутакси!

– Почти приключих.

– Не, тутакси! Казва, че има ченгета!

Хлапето явно прекаляваше с американската телевизия. Думата „ченге“ проблесна като завъртяна монета в гъстия сироп на местния испански диалект. Ченгета. Власти. Бремето на всичко, което трябваше да свърши. Досадни спомени, оплетени като сложна дърворезба. Зазяпа се в пустотата. Ейми много му липсваше.

Стоеше високо на склона в гъстата гора. Към него летеше пъстра птица. Носеше се с безгрижни забавени движения, помахваше криле в мекия ветрец откъм далечния Атлантик – мърморещ повей, който облекчаваше теглото на жулещия кожата ден. Сякаш полупрозрачен, силуетът на птицата се мяркаше под тлъстите увиснали облаци, а Тод си я представяше като рееща се торбичка гени, древни и сбръчкани биологични спомени, които въпреки всичко се явяват отново и отново. Далечни времена, литнали към него в многослойния въздух.

Махна с ръка на Мануел.

– Кажи й да ги позабави малко.

Изчака да се получат всички данни и съобщения, оставяйки хладнокръвната и точна част от съзнанието си да свърши това. При всяко нахълтване на местен тежкар стомахът на Тод се свиваше и той насила потискаше стреснатото объркване. Бореше се да опази безметежната си сърцевина, за да продължи с работата си. Очакваше да свикне с цялата тази история, но засега не се получаваше.

Слънчевите батерии върху микробуса събираха повече енергия, ако го оставеше на припек, но после не можеше да влезе в кабината, без да я охлади. Спрял бе тук, горе, за да вижда ясно екипа си. Заряза микробуса и тръгна пеша към останалите от спасителната група.

Спускаше се през километрите джунгла и този терен беше същинско отражение на вътрешните му терзания. Гниещи дънери лъщяха в гаден, наситен изумруден оттенък. Виещи се дъгоцветни лишеи обгръщаха дебелокори дървета. Ботушите му потъваха в дебелата гнилоч долу.

Тук никой и нищо не надделяваше за дълго. Черните петна на големи колкото длан паяци пъплеха по плетеницата от зелено сияние. Екзотична жизненост, неизброими заплахи. Като специалист по опазването на екосистеми се бе научил да забелязва клопките на джунглата и отровните заблуди. Заобиколи шиповете на кръвосмучеща лиана, благоразумно даде път на колона лимонени мравки. Шумолене го съпровождаше в шарените сенки, криещи милиони миниатюрни насилия. Мършоядни пеперуди пърхаха с въгленочерни крилца в търсене на повалените. Високите остриета на тревите разрязваха променливата слънчева светлина. Птици гукаха, чуруликаха и грабваха насекоми от въздуха. Нехайно жестока красота.

Насочи се към сектора, определен за съхранение. Докато се мъкнеше надолу по склона, инсектицидните бомби изпукаха високо сред клоните и пръснаха мъглата си. Буболечки от всевъзможни видове затупаха през листака, трополяха по дънерите в умиращ дъжд. Сивата мътилка се спусна, докосна основата на джунглата и се промъкна в кухините. После непостоянният ветрец я отнесе. Екипът се пръсна в стометровия периметър нагоре по хълма.

„Удряй и граби“, каза си Тод. Взираше се в работниците, облекли торбести дънки и сини работни ризи, които пълзяха на длани и колене. Напредваха по мъничко, изравяха почвени проби, прибираха паднали насекоми, съцветия, стъбълца и дребни бозайници. Всичко, каквото и да е то. Някои отрязваха тъкани от по-големите растения. Други се катереха по хлъзгавата кора на дърветата и бърникаха за мравки, паяци и безброй други твари, които не паднаха, макар мъглата да ги порази. Отделна група прибираше листа и клонки – нямаше как да отмъкват цели дървета. Пък и дори да им бе хрумнало, местните политикани щяха да се разврещят. Правата за дърводобив отдавна бяха продадени на търг.

Тод тръгна покрай плътната редица работници, до един от Аржентина. Прибра няколко личинки и листа, останали незабелязани, и ги пусна в торбата на една жена. Тя му се усмихна и кимна почтително. Повечето тук преливаха от смущаваща благодарност, че изобщо имат работа. Основната идея на Програмата за биосъхранение беше в използването на местна работна ръка. Така си осигуряваха многобройни поддръжници, където и да отидеха. Освен това задържаха разходите на поносимо равнище. Урбанистичният Север даваше парите за последното усилие на отчаянието. Но само падналите до дъното надници на селския Юг позволяваха осъществяването му.

Ето, идваха замразителите. По-рехава редица от мъже, понесли пенопластови кутии със сух лед, подобни на уголемени охладителни чанти за пикник. В тях слагаха всяка напълнена торба с прикрепена към стегнатото въженце жълта ивичка с баркод, съдържащ местоположението, датата, описанието на терена. Тод ги бе приготвил сутринта в микробуса. Още три комплекта чакаха в раницата му за терените по-нагоре в долината, които трябваше да преминат днес.

Ремъците на раницата прежулваха раменете му и напомняха колко много има да върши. Да спасява. Виждаше в по-ниската част на долината натиска на населението към плодородната земя. Там скован надве-натри полеви лагер се бе разпълзял като някаква кафеникава плесен. Сред изумруденото буйство на джунглата се виеше утъпкан път, истинска мръсна змия.

Отдалечи се от екипа и тръгна към източника на неприятностите. Мина край постройки с овехтяла мазилка. Локвите от внезапен порой отразяваха железния кръст над портата на католическата мисия. Присъствието на папата. Плодете се, невинни, размножавайте се. Пръснете се подобно на скакалци по зелените Божии творения.

Нескопосани бараки се издигаха в лагера и мърсяха въздуха с мазен дим от горящи дърва. А в джунглата отвъд тях ръмжаха моторни триони. Край глинените коловози на пътя се въргаляха смачкани алуминиеви кутийки от бира и шарен вестник със снимки на кинозвезди.

Тъкмо стигна до скупчените мъже и Кабрина се разкрещя:

– Да, имаме! Подписано еспесиал от заместника на вашия губернатор!

Размахваше листовете пред лицата на трима униформени, които се чумереха, а дръжките на револверите се подаваха от кобурите на бедрата им.