Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 18 страниц)

Понякога, когато се мотаеше из фермата без работа, Рой почти съжаляваше, че не са го включили в някоя трудова бригада. Именно „почти“, тъй като съвсем не бе забравил изнурителния труд и оскъдните дажби… болестите, злополуките, изтощението… палещото слънце и комарите през лятото, хапещия студ през зимата, снега и ледения вятър. Проследяваше с поглед как другите отиват на работа, виждаше изпълнените със завист и омраза лица на децата, с които някога бе работил – Стиви, Енрике, Сал, – да преминават край него и инстинктивно разкършваше ръце. Дори и двата месеца безделие и относителен лукс не бяха успели да омекотят дебелите и груби мазолести слоеве, покриващи ръцете му, образували се в течение на няколко сезона работа в бригадите… Не, скуката определено беше за предпочитане.

Някъде в средата на сутринта на пътя пред фермата се събра малка тълпа. Времето се бе постоплило и във въздуха вече ухаеше на лято. Наближаващото лято се усещаше и във вятъра, и в слънцето в безоблачното синьо небе. Вероятно беше неудобно да се стои там, на открито, непосредствено под лъчите на слънцето, но тълпата не направи опит да се доближи. Така си и стоеше на пътя и наблюдаваше дома. Хората тъпчеха с крака на едно място и от време на време си споделяха с тихи гласове нещо, което отдалеч можеше да се възприеме единствено като ропот.

Рой ги погледа известно време, застанал до вратата. Бяха местни хора, повечето от които му се струваха познати. Нито един от тях не принадлежеше към сектата на Абнър, така че Рой не ги познаваше по име. Бежанчетата рядко виждаха местните хора, тъй като през по-голямата част от времето ги държаха изолирани. Рой бе ходил няколко пъти в градчето и там неизменно се бяха отнасяли към него с ледена враждебност. Колкото до „мокрите гърбове“, озовали се по нещастно стечение на обстоятелствата пред селските деца на някой пуст път, Бог трябваше да им се притича на помощ! Между другото, дори и самите братя се стремяха да живеят изолирано и определени среди от местните жители гледаха с лошо око на тях, макар че през последните години сектата рязко бе увеличила числеността си. Само през изминалата зима броят на членовете й бе нараснал над три пъти, а и се бе сдобила с нови филиали в някои от околните села.

Една жена от тълпата, с изпито лице, забеляза Рой и му се закани с мършав юмрук.

– Еретик! – изкрещя. – Богохулник!

Останалата част от тълпата започна да бръмчи, подобно на голям разсърден кошер. Жената се изплю в посока на Рой и лицето й се изкриви. Цялото й тяло се приведе свирепо напред, макар и тя да не можеше да не си дава сметка, че няма как да го улучи с плюнката си.

– Еретик! – изкрещя повторно и жилите на мършавия й врат изпъкнаха като въжета.

Рой влезе в къщата, но продължи да наблюдава тълпата иззад покритите със завеси предни прозорци. Шумотевица се разнасяше не само навън, но и в самата къща. Братята още от сутринта се бяха залостили в кухнята и водеха разгорещени спорове. Страстта, която влагаха в думите си, с лекота пробиваше тънките, измазани с гипс, стени на полусрутения стар дом. Най-сетне вратата на кухнята рязко се отвори и оттам изскочиха госпожа Зиглър, двете й деца и хилавият й съпруг с измъчено лице, последвани от други две семейства от братята – общо девет души. Повечето носеха куфари, а неколцина бяха взели раници и вързопи. Абнър, застанал до кухненската врата, ги проследи с поглед. Гневът му проличаваше само от това, че кокалчетата на ръцете, с които стискаше вратата, бяха побелели.

– Вървете си в такъв случай! – каза Абнър презрително. – Ние ви заплюваме! И изобщо не си помисляйте да се връщате!

Той леко се олюля и продължи с глас, изпълнен с омраза:

– Без вас ще ни е по-добре, чухте ли ме? Чухте ли ме? На нас не ни трябват недалновидни и слабохарактерни хора!

Госпожа Зиглър не му отговори и нито забави, нито ускори ход. Острото й като брадва лице обаче бе покрито със сълзи. За голямо учудване на Рой, тъй като имаше репутацията на зла жена, тя спря до вратата на къщата и го прегърна.

– Ела с нас! – каза му, като го притисна силно. – Рой, моля те, ела с нас! Можеш, знаеш го! Ще намерим място за теб и всичко ще бъде наред.

Рой не отвърна нищо и едва удържа на желанието си да се отдръпне. Не се чувстваше уютно в прегръдките й. Въпреки всичко тя докосна една дремеща частица от неговата душа, нещо, което той смяташе, че отдавна бе надживял. За миг му се стори, че е хванат в капан, че не може да диша, че всеки момент ще се събуди и ще напусне приятен сън, за да се озове в къде-къде по-жестока и по-истинска действителност.

– Ела с нас! – повтори госпожа Зиглър още по-настойчиво, но той леко поклати глава и се отдръпна от нея.

– В такъв случай ти си страхотен глупак! – извика тя с вече сърдит глас, но Рой в отговор само повдигна рамене и се усмихна загадъчно.

– Дявол да го… – понечи да каже отново госпожата, обаче очите й повторно се изпълниха със сълзи и тя с бързи стъпки излезе от къщата, последвана от останалите членове на групата си. Бежанчетата – и тях ги държаха в относителна изолация от децата на братята – погледнаха Рой с изпълнени с уплаха очи.

През цялото това време Абнър не бе откъснал поглед от Рой. Този поглед беше твърд и предизвикателен, но в него сега имаше и капчица отчаяние, така че на Рой се стори, че в този момент Абнър е неуверен в себе си и уязвим. Рой спокойно отвърна на погледа му, без да примигва, и след малко Абнър се поотпусна. Извърна се и излезе с несигурни стъпки от стаята, наклонил се на едната страна като църковна камбанария по време на силен вятър.

Навън тълпата отново забръмча, когато госпожа Зиглър заедно с групата си прекоси шосето. При срещата на двете групи имаше много ръкомахане и поклащане на глави, като от време на време някой посочваше с ръка къщата. Бръмченето се засили, после постепенно стихна. Накрая госпожа Зиглър и групата й се отправиха към селото, придружени от някои от местните хора. Затътриха се с унили стъпки по средата на прашния път, влачейки опърпаните си куфари. Само неколцина се извърнаха, за да погледнат за последен път къщата.

Рой ги проследи с поглед, докато се изгубиха. Лицето му беше безизразно и спокойно. Продължи да наблюдава пътя дълго време, след като те изчезнаха.

Някъде по пладне се появи цяла сюрия репортери. Пристигна с един от огромните нови автомобили на метаново гориво, които все още рядко се срещаха източно от Омаха. Смесиха се с тълпата от местни хора, правиха фотографии, задаваха въпроси и постепенно започнаха да си пробиват път към къщата. Рой ги наблюдаваше с любопитство, сякаш бяха еднорози, странни останки от вече завършил цикъл на творението. Повечето репортери вероятно бяха от Държавния колеж или от Алтона, новата столица на щата, места, където отново започваха да се печатат няколко малотиражни вестника. Един обаче имаше на ръката си лента, удостоверяваща неговото качество на кореспондент на един от големите вестници от Денвър. Вероятно именно този вестник бе осигурил парите за колата. Беше много странно да ти се припомня, че все още съществуват части от страната, останали ако не непроменени (нямаше страна в света, която да може да се похвали с това) и богати (нямаше вече богатство по някогашните стандарти), то все пак по-заможни от тукашните краища. Цялата западна част на страната, от 95-и западен меридиан до 122-ри, бе останала недокосната от Потопа. Макар и Западът също да бе пострадал от колапса на националната икономика и от последвалите социални вълнения, голяма част от неговата промишлена база беше останала непокътната. Денвър, един от малкото големи американски градове, построени на достатъчно голяма височина, за да не бъдат застрашени от прииждащите води, бе новата федерална столица. Макар и по-беден, и по-овехтял, продължаваше да е голям и динамичен градски център.

Абнър излезе навън, за да вкара в къщата репортерите и да прогони неверниците, и след малко Рой чу как гласът му закънтя като църковен орган. Когато репортерите влязоха в столовата, Рой вече се бе устроил на масата и ги очакваше. От двете му страни бяха седнали Реймънд и Арон.

Фотографираха го, докато седеше на масата. Фотографираха го и когато той с възпитан тон отказа да отговаря на въпросите им. После Арон му подаде предварително подготвените документи и Рой ги подписа и повтори на глас юридическите формулировки, които бе заучил предварително. Това също бе запечатано на фотографиите. Сетне журналистите, след като не успяха да измъкнат нищо повече от него и се почувстваха неловко от безизразния му поглед, си тръгнаха.

След още няколко минути, сякаш вече всичко бе приключило, сякаш заминаването на репортерите бе лишило от значимост всичко, което можеше да се случи, повечето хора от чакащата навън тълпа също се махнаха. Само един-двама души, заели позата на лешояди, останаха да чакат на отново опустелия път.

Обядът мина спокойно. Рой яде с голям апетит, като си поиска допълнително от всяко блюдо. Госпожа Крамър беше весела, както винаги, но всички останали бяха унили. Дори Абнър изглеждаше потресен от схизмата, току-що разцепила неговата черква. След приключването на обяда Абнър се изправи и започна да се моли на глас. Братята, с отчаян вид, продължиха да седят на масата. Някои слушаха молитвите на Абнър, други – не. Абнър, размахал ръце към големите почернели тавански греди, вече се бе изпотил от напрежение, когато в помещението влезе Питър и след известно колебание се опита да привлече погледа му. Когато стана ясно, че Абнър няма да му обърне внимание, Питър повдигна рамене и наруши мълчанието с равен и спокоен глас:

– Абнър, дойде шерифът.

Абнър прекрати молитвите. Изръмжа подобно на изтощена и попаднала в плен мечка, която някой сръгва с копие. Бавно отпусна ръце и дълго време не каза нищо. Накрая потрепери, сякаш се опитваше да се разсъни. Погледна въпросително Рой, изправи рамене и излезе от стаята.

Приеха шерифа в преддверието. Реймънд, Арон и госпожа Крамър се настаниха в разбитите стари кресла. Рой – в единия край на стола от разваленото пиано. Абнър бе застанал малко по-напред от останалите, сключил ръце зад гърба си и стъпил здраво на пода, като че ли се намираше върху мостика на шхуна, устремила се към бурята. Сам Брадок, шерифът на областта, стрелна с поглед останалите, като задържа малко повече погледа си върху Рой, а после се обърна направо към Абнър, сякаш бяха сами в стаята.

– Здрасти, Абнър – каза.

– Здрасти, Сам – отвърна тихо Абнър. – Предполагам, че не си дошъл само за да ме поздравиш.

Брадок изсумтя. Беше нисък и набит възрастен човек със сива коса и уморено лице. Униформата му бе лъснала от старост и закърпена на десетина места, но чиста. Големият стар пистолет в кобура на бедрото му изглеждаше очукан, ала изправен. Шерифът си поигра известно време с безформената си стара шапка – очевидно се чувстваше неловко и все пак бе изпълнен с решимост. Най-сетне проговори:

– Дошъл съм, Абнър, за да те убедя да не вършиш тази глупост.

– Наистина ли си дошъл за това? – попита Абнър.

– Ще си правим каквото ни кефне… – започна с писклив глас Реймънд, но Абнър му даде знак да замълчи. Брадок отмести вял поглед към Реймънд, после отново се обърна към Абнър. Умореното му лице се втвърди.

– Няма да позволя това – заяви строго. – В нашия край няма да допускаме такива неща.

Абнър не каза нищо.

– Не можеш да ни попречиш, шерифе – отвърна Арон. Гласът му бе малко разгорещен, но все пак овладян. – Всичко си е по закон, до последната запетайка.

– Не знам дали това е съвсем вярно… – започна Брадок.

– Затова пък аз го знам, шерифе – продължи спокойно Арон. – В качеството си на узаконена и призната църква, ние сме защитени от закона. Има и много прецеденти, повечето от последно време, одобрени от по-горната инстанция: искът на Карлтън срещу щата Върмонт, на Тренхолм срещу щата Западна Вирджиния, на Духовната църква срещу щата Ню Йорк. А случаят от Тайлърсвил е едва от миналата година. У нас Законът за свободата на вероизповеданията…

Брадок въздъхна и така призна, че е съгласен с истинността на твърденията на Арон. Може би преди това се бе надявал да блъфира успешно и да ги накара да му се подчинят.

– Този закон го гласува идиотският „Конгрес от времето на Потопа“ през 1993 година – каза презрително Брадок. – Тогава бяха така паникьосани и така наплашени от края на света, не гласуваха какви ли не дивотии. Това е лош закон, калпав закон…

– И така да е, шерифе, нямаш право да го отменяш…

Внезапно Абнър започна да говори – бавно, тежко и натъртено. Подчертано назидателно, без изобщо да се впечатлява, че бе прекъснал разговора. Всъщност може би въобще не го бе и слушал.

– Сам, ти знаеше ли, че в тази ферма е живял моят дядо? А преди него – баща му. Живели са по старовремски, но са оцелели и добрували. На прапрадядо ми не му е трябвало нищо, произведено от външния свят. Купувал си е от него може би само гвоздеи, пък и тях е можел да си произведе, ако е искал. Всичко, което им е трябвало за ядене или за облекло, са го получавали или от гората, или от земята на тази ферма. Ние вече не го умеем. Забравихме да живеем както едно време и за това на главите ни се стовари Потопа. Стовари се като Божие проклятие, като Божие наказание. Старото време отново се върна, а ние сега сме почти беззащитни, след като вече няма универсален магазин на главната улица. Трябва да заживеем отново по старовремски или ще изчезнем от тази земя и тя няма да ни запомни…

Абнър, изпотил се от собствените си думи, вече бе обърнал просветлен поглед към Брадок, сякаш искаше да привлече и него към своята истина.

– Това обаче е толкова трудно, Сам – продължи. – Ще ни се наложи доста да се потрудим, за да се научим отново да живеем по старовремски. Ще трябва да го усвояваме стъпка по стъпка…

– Някои от тези знания не ни вършеха работа – възрази мрачно Брадок.

– Работата е там, че през миналата година в Тайлърсвил направо удвоиха добивите. Можеш ли да си представиш какво би означавало това за един беден и изгладнял край като нашия?

Брадок го прекъсна, поклати посивялата си глава и повдигна ръка с жест, сякаш управляваше пътното движение.

– Казвам ти, Абнър, че селото няма да приеме тази работа. Длъжен съм да те предупредя, че някои от момчетата са решили даже и да нарушат закона, ако трябва да ти попречат. Пък и, между нас казано, може и аз да реша да им помогна…

Госпожа Крамър се засмя. Дотогава си мируваше и само се усмихваше добродушно, така че внезапният й смях, наподобяващ граченето на врана, изненада всички присъстващи в малкото помещение.

– Ти няма да направиш нищо, Сам – каза тя приветливо. – И останалите няма да си мръднат пръста. Половината област вече е с нас. Почти всички селяни, че и голяма част от градските хора. – Усмихваше се, но очичките й бяха малки и злобни. – А и не забравяй, че и ние знаем къде живееш, Сам Брадок. Знаем и къде живее сестра ти. И къде живее нейното момиче, дето сега е във Фрамингтън.

– Вие какво? Да не би да сте решили да заплашвате служебно лице? – попита Сам, но гласът му бе слаб, а лицето му придоби още по-уморен и измъчен вид. Госпожа Крамър отново се засмя, после настъпи мълчание.

В продължение на един дълъг момент Брадок не помръдна, залепил поглед в пода, но след това се раздвижи, нахлузи енергично шапката си и като показа подчертано пренебрежение към братята, се обърна направо към Рой.

– Ти, синко, не си длъжен да оставаш при тези хора – каза му. – Това, дето ти го казвам, е съгласно закона. Само кажи една думичка, синко, и веднага ще те изведа оттук. Още сега – повтори му с обнадежден поглед. Лицето му беше изпълнено с решимост и той докосна дръжката на пистолета си, сякаш за да окуражи Рой. – Никой не може да ни попречи. Какво ще кажеш?

– Не, благодаря ви – отвърна тихо Рой. – Ще остана.

Тази нощ, докато Абнър продължаваше да кърши ръце и да се моли на глас, полузадрямалият Рой седеше пред огъня, без каквито и да е тревоги, и наблюдаваше как в светлината на пламъците гърчещата се сянка на Абнър подскача по варосаните стени. Знаеше, че слагат нещо във виното, което редовно му даваха, може би скътано от някого успокоително, но то не му бе необходимо. Абнър не престана да го призовава да разкрие сърцето си за Божията благодат, но и това не бе необходимо. Не му бе необходимо нищо. Изпитваше спокойствие и самообладание и се чувстваше някак си откъснат от всичко, което ставаше наоколо. Струваше му се, че наблюдава света през телескоп, обърнат наопаки, като интересът му към малките мятащи се фигурки бе изключително от научно естество. Сякаш гледаше телевизия с изключен звук. Ако ставаше дума за Божията благодат, той я бе усвоил още преди месеци. Още по време на ужасната зима, когато въпреки вледеняващите бури и режещия вятър заедно с всички останали, мокри гърбове и братя, полагаха камъни в основите на една сграда по дванайсет часа на ден и замалко не измряха от глад. Това стана по същото време, когато започнаха да се разнасят слухове за събитията в Тайлърсвил, където действаше филиал на църквата на братята. По същото време, когато Абнър, който дотогава не бе обръщал никакво внимание на родствените връзки помежду им, започна вечер да му разказва как са живеели едно време…

А може да бе започнал да усеща страшния студ много по-рано, още в първия ден на настъпването на новия свят, когато водата покри колелата на тойотата, с която семейството им се опита да се измъкне, а някъде зад гърба им продължи да се разнася отчаяният лай на Тоби. Баща му умря още в същия ден. Умря от сърдечен удар, докато се опитваше да качи семейството си на претоварена лодка, която трябваше да отплава за „безопасния“ Ню Джърси. Няколко месеца по-късно умря и майка му. Почина в един от импровизираните бежански лагери, наречени „градове на Потопа“, изникнали като гъби по височините покрай новата брегова линия. Тя вече се бе предала. Беше седнала в калта, положила върху коленете глава със затворени очи, и умря. Рой се нагледа на подобни сцени още безброй пъти, докато живееше в градовете на Потопа. Бяха толкова ужасни места, че в сравнение с тях дори и фермата на Абнър с нейната сиромашия, сякаш описана от Дикенс, с принудителния й труд и гладни дажби му се стори нещо хубаво. Понякога с известно неудобство признаваше пред самия себе си, че вече рядко мисли за майка си и баща си. Сякаш автоматично ги изключваше от разума си, когато настъпеше време да си спомни за тях. Дори и не проля сълзи за своите родители. Когато затваряше очи, виждаше или Тоби, или котарака Базил, тичащ, мяукащ и навирил опашката си като знаме. Именно тогава му ставаше тъжно и в гърлото му се появяваше буца.

Все още беше тъмно, когато излязоха от къщата. Рой, Абнър и Арон вървяха един до друг. Абнър носеше голяма опърпана раница. Ханк и Реймънд вървяха пред тях с двуцевки в ръце, ей така, за всеки случай. Последните следобедни зяпачи обаче бяха прогонени от студа още преди часове и шосето беше чисто. Никой не говореше и единственият звук, който се чуваше, бе хрущенето на чакъла под подметките на ботушите им. Сутринта отново бе мразовита и босите крака на Рой изгаряха от студа и острите камъчета, но той стоически понасяше болката. Дъхът им ставаше видим на звездната светлина. Полята от двете им страни бяха мрачни и безформени. По някое време се чу шумолене, предизвикано от невидимо животно, уплашено от тях. Появи се мъгла и дълги сребърни пръсти обхванаха краката им.

Небето на изток, където морето дремеше зад планините, започна да посивява. Рой си представи как водите се издигат все по-високо и по-високо, докато най-сетне търпеливо заобиколят основите на хълмовете и си пробият път в равнината. Там щяха да напредват неуморно, също като мъглата, и бавно да залеят и погълнат селото, фермата и нивите. Най-сетне над повърхността щяха да останат да се подават единствено най-горните клони на най-високите дървета. Щяха да стърчат известно време към небето подобно ръцете на удавници, а после също бавно и безмълвно да се скрият под водите.

Някъде в мрака се чу птича песен. Хората се отклониха от пътя и започнаха да вървят през полето, шляпайки в студената кал. Не след дълго щеше да се сее пролетната пшеница, а след нея – и царевицата.

Спряха. Зората се изпълни с въздишката на вятър. Все още никой не нарушаваше мълчанието. Безмълвно му помогнаха да съблече старата хавлия, която бе облякъл. Преди да напусне дома, се бе изкъпал, а после бяха втрили в тялото му гъсто благоуханно масло. Госпожа Риърдън с малки сребърни ножички бе отрязала кичур от косата му, който даде на братята.

Остана съвсем гол. Дадоха му знак да продължи напред и той го направи. Краката му омекнаха и стъпките му станаха неуверени.

На това място бяха очертали широк кръг с помощта на сигнални свещи, които съскаха и светеха бледо сред не по-малко бледата утринна светлина. В центъра на кръга бе издълбана вдлъбнатина.

Рой легна във вдлъбнатината и усети как голите му гръб и бедра потъват в студената кал. Тя изпълни и косите на тила му. Калта издаваше тихи звуци, докато момчето се наместваше удобно, преди да застине неподвижно. Утринният бриз беше хладен и то започна да трепери от студ. Стори му се, че е притиснато към земята от силната и ледена ръка на великан.

Те го обкръжиха. Както бе легнало, му изглеждаше, че се извисяват на километри над него. Лицата им бяха сурови и ръбести, сякаш издялани от стара дървесина. Абнър започна да рови в раницата и Рой стрелна за миг суровото му и изпито лице. Когато се изправи, държеше в ръката си голям и добре наточен ловджийски нож.

Абнър започна да говори. Гласът му беше звучен и грапав. Рой обаче не го слушаше. Погледна спокойно как Абнър издигна ножа във въздуха, после за последен път обърна очи в посока към морето, таящо се зад планините и зад километрите скали, ниви и гори…

Дали това ще е достатъчно, помисли си, без да обръща внимание на надвесилите се над него подобни на плашила фигури. Продължи да напряга поглед по посока на Присъствието. Опита се да заговори това Присъствие, морето, това огромно и лишено от всякакви угризения божество. Опита се да се спазари с него хитро, лукаво и с надежда, подобно на селянка на пазар, да го убеди в голямата полза, която то щеше да има от стоката, от неговата смърт. Това достатъчно ли ти е? Това ще ти стигне ли?

Ще престанеш ли да напредваш най-сетне?

Фриц Лейбър

Кофа въздух

Но вселената няма нужда от нас, за да унищожи света!

(Даже няма нужда от враждебни и досадни пришълци.)

Досега разглеждахме варианти, в които човечеството е отговорно за собствената си гибел – или неволно, или пък чрез съзнателно започване на война или глобален тероризъм. Само че дори хората да се държат абсолютно безупречно, дори да сме създали освободен от войни, замърсяване и омраза единен свят, утопията на най-оптимистичната научна фантастика, дори грехът и отговорността да са ни блажено непознати като на динозаврите, планетата пак може да бъде заличена в миг от бездушни, слепи, смазващи, несъзнателни, безразлични, неумолими сили на Природата. Това е показано много достоверно в следващите пет разказа, които ни предлагат истинско пиршество от космически катастрофи – всяка с възможности да изтреби човечеството (може би заедно с целия живот на Земята) по всяко време, без предупреждение, защо не и преди да обърнете на нова страница…

Пръв е Фриц Лейбър, един от гигантите в жанра, за да ни убеди, че въздухът е най-привична даденост, която се подразбира според всекиго, без изобщо да се замисляме за нея… докато не свърши.

Петдесетгодишната писателска кариера на покойния Лейбър се простира от Златната ера на „Астаундинг Сайънс Фикшън“ през 40-те… до началото на 90-те години. Той беше незаменим в развитието на съвременната научна фантастика, фентъзи и хорър. Невъзможно е да си представим какво биха представлявали те без него, освен да споменем, че щяха да са значително по-бедни. Вероятно никой друг от неговото поколение (може би с изключение само на Л. Спрег де Камп) не е писал в толкова различни жанрове, нито е играл толкова важна роля в израстването им. Имаме основания да смятаме Фриц Лейбър за един от бащите на съвременното героично фентъзи, а неговата дълга поредица истории за Фафхрд и Сивия мишкар си остава сред най-сложните и интелигентни творби в целия поджанр „меч и магия“ (въвеждането на самото понятие най-често се приписва пак на Лейбър). Може би е сред най-добрите (ако не и най-добрият) автор на истории за свръхестествен ужас след Лъвкрафт и По. Пишеше „съвременни“ или „градски“ разкази на ужаса като „Димният призрак“ и класическия „Призованата съпруга“ дълго преди книгите на Стивън Кинг да предизвикат големия бум на хорър в средата на 70-те години и да дадат такава широка популярност на направлението.

Лейбър беше между величавите създатели на научната фантастика като един от основните автори и в „Астаундинг“ на Кембъл през Златната ера на 40-те години – с произведения като „Спусни се, тъма“, – и в „Галакси“ на Х. Л. Голд през 50-те с творби като класическия „Съблазнителна примамка“ и великолепния роман „Големият удар“, който и досега се числи сред най-сполучливите в историята на жанра. После продължи с несекващ принос от превъзходна фантастика в списанията и антологиите на 60-те, 70-те и 80-те години, със силни романи като „Скитникът“ и „Мадоната на мрака“. „Големият удар“ напълно заслужено е награден с „Хюго“ през 1959 г., освен това Лейбър получи цял куп отличия – общо шест „Хюго“, четири „Небюла“, три световни приза за фентъзи, между тях престижната награда за цялостен принос Гранд мастър.

Сред останалите му книги са „Зеленото хилядолетие“, „Един призрак броди из Тексас“, „Големият двигател“, „Сребърните яйцеглави“ и сборниците „Най-доброто от Фриц Лейбър“, „Книгата на Фриц Лейбър“, „Войната на промяната“, „Мрачни вестители на тъмата“, „Герои и ужасии“, „Мозъчният паяк“ и „Призрачна светлина“, както и седемте тома с разкази за Фафхрд и Сивия мишкар, които се преиздават в голям формат с меки корици, като последният засега е „Завръщане в Ланкхмар“.

* * *

Тате ме изпрати навън да донеса още една кофа въздух. Тъкмо я бях напълнил догоре и топлината почти се бе изцедила от пръстите ми, когато видях онова нещо.

Да знаете, отначало го помислих за млада жена. Ами да, лицето на красива млада жена, цялото грейнало в мрака, загледано в мен от петия етаж на отсрещния блок, значи по тези места точно над дебелия четири етажа пласт замръзнал въздух. Досега не бях виждал жива млада жена, само в старите списания (Сестричката е малка, пък Мама е болнава и вкисната), и така се уплаших, че изтървах кофата. Че кой няма да се стресне, ако знае, че всички на Земята са мъртви, освен Тате, Мама, Сестричката и него?

Не биваше да се изненадвам чак толкова. На всички ни се привиждат разни неща. Мама зърва големи страхотии, като гледам как се опулва в празното пространство, само крещи безкрайно и се сгушва в одеялата, провесени около Гнездото. Тате казва, че било естествено от време на време да реагираме по този начин.

Взех си кофата и когато пак погледнах към отсрещния апартамент, схванах малко по-добре как се чувства Мама, защото си личеше, че изобщо не е млада жена, ами светлинка – мъничка, прокрадваща се от прозорец към прозорец. Сякаш някоя дребна жестока звезда е слязла от небето, останало без въздух, за да провери защо Земята се е откъснала от Слънцето. И може би да издебне някого, за да го тормози и плаши, щом Земята вече няма закрилата на Слънцето.

Казвам ви, като си помислих това и тръпки ме побиха. Стоях си и треперех, едва не ми замръзнаха ходилата, а шлемът ми се покри с толкова скреж отвътре, че вече не можех да виждам светлинната, ако ще и да изскочи от някой прозорец отсреща, за да ме докопа. Накрая ми стигна умът да се прибера вътре.

Скоро минавах опипом през трийсетината стени от одеяла, килими и гумени листове, които Тате е провесил и закрепил, за да забави изсмукването на въздуха от Гнездото. Вече не бях толкова уплашен. Започнах да чувам тиктакането на часовниците в Гнездото и разбрах, че пак навлизам във въздух, защото навън във вакуума няма никакви звуци, разбира се. Но умът ми още потръпваше и се тревожеше, когато се проврях през последните одеяла – Тате ги е облицовал отвътре с алуминиево фолио, за да задържат топлината – и влязох в Гнездото.

Я да ви разкажа за Гнездото. То е ниско и уютно, има място само за нас четиримата и вещите ни. Подът е покрит с дебели вълнени килими. От три страни има одеяла, а в опънатите за таван одеяла Тате си опира главата. Той казва, че сме насред много по-голяма стая, ама аз никога не съм виждал истинските стени и таван.

Покрай едната стена от одеяла има много рафтове с инструменти, книги и други неща, а най-отгоре – цяла редица часовници. Тате все се грижи да са навити. Разправя, че не бивало да забравяме за времето, а можело лесно да ни се случи, като няма слънце и луна.

И на четвъртата стена има одеяла, освен около огнището, а там гори огънят, който не бива да угасва никога. Той ни спасява от замръзване и върши още много работа. Някой от нас трябва да го наблюдава във всеки миг. Между часовниците има будилници и можем да си напомняме с тях. Отначало само Мама се редувала с Тате – спомням си това, когато става трудна за понасяне, – но сега и аз помагам, и Сестричката.

Обаче Тате си остава главен пазител на огъня. Все такъв си го представям – висок мъж, седнал с кръстосани крака, мръщи се напрегнато срещу огъня, набръчканото му лице изглежда златисто от светлината. От време на време внимателно поставя в пламъците още едно парче от голямата купчина въглища до него. Тате ми разказва, че имало пазителки на огъня в много старите времена – нарича ги весталки, – само че тогава навсякъде имало и незамръзнал въздух, и слънце, огънят не им бил много необходим.

И сега седеше така, но припряно стана да вземе кофата и да ме сгълчи, че съм се бавил навън. Още в първия миг забеляза заскрежения ми шлем. От караницата Мама живна и също взе да се заяжда. Тя винаги се опитва да си разтовари психиката, както ми обяснява Тате. Той бързичко я накара да млъкне. И Сестричката вмъкна две-три глупави писукания.

Тате държеше кофата с дебело усукано парче плат. Щом я внесох в Гнездото, наистина се усети колко е студена. Направо ми се струваше, че изсмуква топлината от всичко. Дори пламъците отскочиха от нея, когато Тате я сложи близо до огнището.

Ала тъкмо блещукащото синкаво-бяло нещо в кофата поддържа живота ни. Топи се бавно, изчезва, освежава Гнездото и подхранва огъня. А одеялата го задържат да не се измъква твърде скоро. На Тате му се иска да затвори херметично навсякъде, но не може. Сградата е прекадено разкривена от трусове, пък и трябва да остави димоотвода. В комина обаче има особени приспособления, Тате ти нарича клапи, за да не избяга веднага въздухът и оттам. Понякога той се шегува, че изобщо не проумява как още ни служат и как изобщо работят.