Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 18 страниц)

– Ами да, на паркинга – потвърждава Сиси. – До контейнерите за боклук. Сигурно пушката е била със заглушител, защото никой нищо не е чул. Том намерил две гилзи от полуавтоматична пушка 22-ри калибър. – Сиси е наясно с оръжията, къщата й е пълна с тях. – Бети, защо не слагаш цялото това пране в сушилнята, та да си спестиш времето за простиране и прибиране?

– Харесва ми как мирише, когато е съхнало на простора. И така чувам Джаки през прозореца.

Лицето на Сиси се променя на секундата.

– Джаки не е ли на училище? Защо?

– Простудила се е.

– Сигурна ли си, че е само простуда?

– Сигурна съм.

Свалям щипките от тениска на Шон. Отпред има надпис „ВИЖ КАК ЧЕПЪТ КЪРКА, ВИЖ КАК ЧЕПЪТ КАРА, ВИЖ КАК ЧЕПЪТ МРЕ“.

– Сиси, Джаки не пие никакви антибиотици.

– Това е добре. – Сиси се прави, че нехайно разглежда ноктите си. – Разправят, че доктор Бенет пак предписал ендозин миналата седмица. На най-малкото момче на Нордстръм. И то без да го прати в болницата.

Не казвам нищо. На гърба на тениската е написано „НЕ БЪДИ ЧЕП И ТИ“. Раздразнена от мълчанието ми, Сиси подхвърля:

– Не разбирам защо позволяваш на сина си да носи дрехи с изписани гадости!

– Той си решава. Пък и това е призив да се грижим за здравето си. Да не караме пияни. Нали тъкмо ти смяташ, че от силните послания за здравословен живот има полза?

Погледите ни се срещат. Мълчанието се проточва. Накрая Сиси изтърсва:

– Брей, че сериозни станахме изведнъж.

– Убийството е нещо сериозно – отвръщам й аз.

– Така си е. Сигурна съм, че ченгетата скоро ще хванат престъпника. Може да е някоя от онези отрепки, дето се навъртат около бар „Небесна дъга“.

– Доктор Бенет не беше от хората, които висят при отрепките.

– О, не съм казвала, че ги е познавал. Някой оръфляк сигурно го е убил, за да му вземе портфейла. – Тя впива поглед право в очите ми. – Не се сещам за друга причина. А ти?

Заглеждам се на изток към реката. На другия бряг над къщите по малкото хълмче едва се вижда покривът на Емертънската болница-мемориал на войниците и моряците. Мостът през реката беше взривен преди три седмици. Никой не пострада, никого не заподозряха. И сега всеки, който поиска да отиде в болницата, трябва да кара петнайсетина километра по западния крайбрежен път и да пресече реката по междущатската магистрала. От Джак научих какво приказвали онези от транспортното управление – имали нужда от две години да построят нов мост.

– Доктор Бенет беше добър лекар – казвам й аз. – И добър човек.

– Е, никой не твърди обратното. Бети, ама наистина трябва да използваш сушилнята, за да си спестиш това навеждане и приклякане. Лошо е за гърба. Не се подмладяваме, нали? Хайде чао.

Размърдва пръстите на дясната си ръка към мен и се маха. Забелязвам, че ноктите й са лакирани в деликатния розово-бял оттенък на току-що измита кожа.

– Нямаш доказателства – отсича Джак. – Само щури подозрения.

На лицето му се е сковала маската на ината. Седи пред бутилка „Мичелъб“ до кухненската маса, уморен като пребито куче от смяната и трите извънредни часа в завода, изобщо не му се слуша. Не го обвинявам. И на мен не ми се приказва за това. В хола Джаки трескаво играе на своето „Нинтендо“, мъчи се да вмести колкото се може повече електронни взривове в оставащото време, преди баща й да окупира телевизора за понеделнишкия вечерен футболен мач. Шон вече излезе с приятели, за да не се завари с пастрока си.

Сядам срещу Джак, стиснала между дланите си чашата с горещо кафе. Искам да се стопля.

– Джак, знам, че нямам доказателства. Не съм детектив.

– Ами тогава остави ченгетата да се оправят. Тяхно задължение си е, не е наше. Ти стой настрана.

– Знаеш, че стоя настрана.

Джак кима. Не се набъркваме в работата на ченгетата, не участваме в никакви комитети в града, дори не се заслушваме много в новините. Не се занимаваме с нищо, което не ни засяга. Джак винаги е бил такъв.

– Само ти казвам какво мисля – добавям. – Поне толкова може, нали?

Чувам как гласът ми засяда някъде по средата между молбата и гнева.

И Джак го чува. Намръщва се, става с бирата в ръка и нежно отпуска другата си длан върху рамото ми.

– Няма защо да питаш, Бетс. На мен казвай каквото искаш. Но на никой друг, ясно? Не искам неприятности, особено за теб и хлапетата. Не е наша грижа. Радвай се, че ние сме здрави, и чукай на дърво.

Усмихва се и отива в хола. Джаки изключва видеоиграта, без да й се крещи, държи се добре. Поглеждам през прозореца на кухнята, но е твърде тъмно, за да видя друго, освен отражението си, пък и прозорецът е обърнат на север, не на изток.

Не съм минавала отвъд реката, откакто Джаки се роди в Емертънската болница преди седем години. Пък и останах там по-малко от денонощие, примолих се на Джак да ме върне вкъщи. Не заради инфекциите, разбира се, тогава още ги нямаше. Но сега ги има и какво ще стане, ако следващия път не малкото момче на Нордстръм има нужда от ендозин, а Джаки? Или Шон?

Щом си бил в Емертънската болница, никой, освен най-близките ти, няма да припари до теб. Понякога и те не смеят. Когато госпожа Уаймър се прибра у дома след операцията, нейната снаха я качи в задната стая на втория етаж, оставяше й храната пред прага на еднократни картонени подноси и сложи в стаята й химическа тоалетна. Дори не помагаше на старицата да изпълзи от леглото, за да я използва. И така продължи цял месец – хирургически маски, ръкавици, хартиени престилки, – докато Роузи Уаймър не се убеди, че госпожа Уаймър не е прихванала в болницата някаква мутирала бактерия, устойчива към лекарства. А Хал Уаймър дори веднъж не се сопна на жена си.

„Хората са уплашени, но ще постъпят както е редно“, ми бе казал Джак единствения предишен път, когато се опитах да поговоря с него за същото. Не си пада много по приказките. Затова и аз се въздържам. Дължа му го.

Но в големите градове не са само уплашени. Изпаднали са в ужас. Дори без да слушам новините, дочувам за безредиците, за специалната полиция, създадена от правителството, за новите бацили, поболели половината хора, а само ендозинът ги лекува, и то понякога. Изобщо не си представям как ще отделят време и усилия за убийството на един лекар от малко градче. И не споделям вярата на Джак, че хората в Емертън непременно ще постъпят както е редно. Твърде добре помня, че не винаги го правят. Как тъй и Джак не помни?

Прав е обаче в едно – нищо не дължа на това градче.

Струпвам чиниите от вечерята в мивката и карам Джаки да се захване с домашното си.

На другия ден отивам с колата до паркинга зад „Фуд Март“.

Няма почти нищо за разглеждане. Снощи валя. До контейнера за отпадъци е захвърлена обърната хирургическа ръкавица, има и парче от жълта лента, с каквато полицията загражда местопрестъпленията. Зърнах и малко картонени кутийки от онези нещица, които се слагат в новите холограмни камери на телевизията. Толкова.

– Чу ли какво сполетя доктор Бенет? – питам Шон на вечеря.

Джак пак е на работа. Джаки седи и си играе със своята Барби, без да подозира, че знам за куклата в скута й.

Шон ме гледа косо изпод плътните си тъмни къдрици и не успявам да разбера какво изразява лицето му.

– Убили са го, защото е предписвал прекалено много антибиотици.

Джаки вдига глава.

– Кой е убил доктора?

– Мръсниците, които си мислят, че управляват тоя град – изтърсва Шон и отмята косата от лицето си. То е пепеляво. – Шибаните шайки на „бдителните“ ще очистят всички ни.

– Стига, Шон – предупреждавам го.

Долната устна на Джаки потреперва.

– Кой ще ни очисти? Мамо…

– Никой никого няма да очиства – заявявам аз. – Шон, престани. Плашиш я.

– Ами, има от какво да се плаши – отвръща Шон, но млъква и се вторачва унило в чинията си.

Вече е на шестнайсет. Имам го от шестнайсет години. Като гледам гъстата черна коса и нацупените устни, мисля си колко е грешно да обичаш по-силно едното си дете. Но не мога да се принудя и дано Господ ми прости, обаче бих пожертвала и Джаки, и Джак заради това момче.

– Шон, искам тази вечер да разтребиш гаража. Обеща на Джак още преди три дни.

– Утре. Днес трябва да изляза.

– А защо има от какво да се плаша? – намесва се Джаки.

– Тази вечер – повтарям.

Джак ме опарва с погледа на ядосан тийнейджър. Очите му са яркосини.

– Не тази вечер, трябва да изляза.

Джаки пак се обажда:

– Защо има от какво…

– Оставаш вкъщи и разтребваш гаража – натъртвам аз.

– Няма. – Гледа ме още по-яростно, но веднага се прекършва. Прилича на баща си, само че не се е метнал на него по нрав. В очите му дори избиват сълзи. – Мамо, утре ще го разтребя, обещавам. Щом се прибера от училище. Но днес трябва да изляза.

– Къде ще ходиш?

– Просто ще се помотая.

Джаки настоява:

– Защо да се плаша? От какво? Мамо!

Шон се обръща към нея.

– Няма от какво, Джаки Драката. Всичко ще се оправи. Тъй или иначе.

Вслушвам се в тона му и страхът ме пронизва изведнъж като болката при раждане.

– Джаки – казвам й, – вече можеш да си поиграеш с „Нинтендо“. Аз ще разчистя масата.

Лицето й грейва. Изфучава на подскоци към хола, а аз се взирам в сина си.

– Защо пък „тъй или иначе“? Шон, какво става?

– Нищо – отвръща той.

После въпреки посивялото си лице се вглежда в очите ми и се усмихва нежно. За пръв път – наистина за пръв път! – виждам колко прилича на баща си. Способен е да ме лъже с нежност.

Два дни по-късно, точно като се връщах от „Фуд Март“, те се свързаха с мен.

Убийството се задържа в новините две вечери поред и го забравиха. На паркинга видях още разпилени боклуци от телевизионните екипи. Имаше и бутилка от вино, заровена до половината в спечената пръст, със затъкнати в нея жълти рози. Наблизо бе оставена празна кошница, в каквито се продават скъпи сушени цветя в магазинчето на Бони. Притисната с камъни. Позагледах я и си спомних, че Бони Уидълстийн затвори магазинчето преди няколко месеца. Абсцесът й не се поддаваше на лечение и след като я изписаха от болницата, никой от тази страна на реката не би купил цветя от нея.

А пред къщата Силвия Джеймс ме чака в черния си „Алгол“. Щом я виждам, всички парченца се наместват в главата ми.

– Силвия… – изричам безизразно.

Тя излиза от спортната си кола и ми се усмихва светски.

– Елизабет! Колко е хубаво да те видя пак!

Не й отговарям. Не е идвала да ме види от седемнайсет години. Носи немски сладкиш, все едно той ще й отвори вратата на моя дом. Още е руса, още е стройна, още е добре облечена. Червилото й е яркочервено, а би трябвало цялото й лице да е с този цвят в момента.

Все пак я пускам вътре, а сърцето удря бавно и тежко в гърдите ми. „Шон. Шон.“

Щом се озоваваме в къщата, коравата й усмивчица избледнява и тя проявява достатъчно срам да изглежда притеснена.

– Елизабет…

– Бети – прекъсвам я. – Вече предпочитам Бети.

– Бети. Първо те моля да ми простиш, че не… че не те подкрепих в онази неприятна бъркотия. Знам, че беше отдавна, но въпреки това… Аз… не ти бях много добра приятелка. – Тя се колебае и добавя: – Уплаших се от цялата онази история.

Иде ми да й кажа троснато: „Ти ли се уплаши?“ Но не го правя.

Вече изобщо не се сещам за старите тъпотии. Дори когато Шон е пред мен. Особено когато Шон е пред мен.

Преди седемнайсет години със Силвия завършвахме гимназията и бяхме неразделни дружки. И двете нямахме сестри, затова взаимно влязохме в тази роля, макар че семейството й не пърхаше от радост, че скъпоценната им дъщеричка се шматка с такава като мен. Силвия не ги слушаше, а аз пренебрегвах пиянските предупреждения на леля си, единственото подобие на семейство, което имах. Различията помежду ни нямаха значение. Ние бяхме Силвия и Елизабет, двете най-хубави и дръзки момичета в последния клас, пред които се откриваше академичното бъдеще.

А после изведнъж се оказах без бъдеще. В дома на Силвия се запознах с Рандолф Сатлър, млад ординатор в болничното отделение, ръководено от баща й. Забременях и Рандолф ме заряза, а аз се отказах от тестовете за бащинство, защото щом той не искаше мен и детето, моята пресилена гордост не би ми позволила да се натрапвам на мъж. Точно това разправях на всички наоколо и го внушавах на себе си. Бях на осемнайсет. Не подозирах колко изтъркани са истории като моята. И колко отегчителни. Въобразявах си, че единствена аз в целия широк свят бих могла да се чувствам толкова скапана.

И след като Шон се роди в Емертънската болница, а Ранди се сгоди в деня, в който занесох бебето си „у дома“ при моята умираща леля, отскочих до големия град и си купих „Смит & Уесън“, после потроших с куршуми всички стъкла в уж безлюдната къща на Ранди отвъд реката. Улучих градинаря, който се черпел на спокойствие от барчето на Сатлърови в хола. Съдията ми лепна седем и половина до десет годинки, от които излежах пет, и то само защото моят адвокат пледира, че съм изпаднала в депресия, след като съм била изоставена. Градинарят оздравя и отиде да си харчи пенсията в Маями, а доктор Сатлър се издигна до медицински директор в Мемориалната и стана още каква ли не важна клечка в градчето. Силвия пък нито веднъж не дойде на свиждане в изправителния център „Бедфорд Хилз“. Никой не идваше освен Джак, който докато Силвия и Елизабет се фръцкаха в гимназията на Емертън, вече бе зарязал ученето и опаковаше покупките на клиентите във „Фуд Март“. След като ме освободиха от „Бедфорд“, единствената причина семейството попечители да ми върнат Шон беше фактът, че Джак се ожени за мен.

Живеем в Емертън, но не сме част от него.

Силвия оставя сладкиша на кухненската маса и сяда, без да я поканя. Виждам, че е приключила с извиненията. И досега е достатъчно хитра да знае, че за някои неща не можеш да се извиниш.

– Елиз… Бети, не съм дошла да си говорим за миналото. Дойдох по повод убийството на доктор Бенет.

– Това не ме засяга.

– Засяга всички ни. Дан Мур ти е съсед.

Продължавам да си държа езика зад зъбите.

– Той, Сиси, Джим Дайър и Том Брунели са главатарите в тайна организация, която иска да закрие Емертънската болница. Според тях тя е хранителна среда за инфекции, които са устойчиви към всеки антибиотик, освен ендозина. Е, прави са, но така е във всички болници. Само че Дан и групата му са решили да наказват всеки лекар, който предписва ендозин, за да не се появят устойчиви и към него микроби и да действа, когато някой от тях има нужда от лекарството.

– Силвия… – името звучи странно от устата ми след толкова време – … пак ти казвам, че това не ме засяга.

– Аз пък ти повтарям, че те засяга. Имаме нужда от теб, Елиз… Бети. Ти си съседка на Дан и Сиси. Можеш да ни казваш кога излизат, изобщо всичко подозрително. Бети, ние не сме насилническа група като тях. Не вършим нищо незаконно. Не убиваме хора и не взривяваме мостове, не заплашваме онези като семейство Нордстръм, които получават ендозин за болното си хлапе, но си остават, общо взето, невежи бачкатори…

Тя се запъва. И ние двамата с Джак си оставаме, общо взето, невежи бачкатори. Казвам студено:

– Силвия, не мога да ти помогна.

– Съжалявам, Бети. Не се изразих добре. Чуй ме, това е много по-важно от всичко, което се случи преди повече от петнайсет години! Не разбираш ли? – Тя се навежда по-близо до мен над масата. – Цялата страна е затънала в тази каша. Вече се разрасна до криза в здравеопазването като онази с испанската инфлуенца през 1918 година, а едва е започнала! Устойчивите срещу лекарства бактерии могат да създават ново поколение на всеки двайсет минути, разменят си устойчивите гени не само в границите на един вид, но и между видовете. Бактериите побеждават. А хора като онези Мур се възползват от това, за да влошат още повече разпадането на дори елементарната почтеност в обществото.

Като ученичка в гимназията Силвия участваше в отбора по реторика. Но в онзи предишен живот и аз бях в същия отбор.

– Щом групата на Мур се опитва да попречи на употребата на ендозин, не се ли борят и тези хора срещу появата на още по-устойчиви бактерии? И ако е вярно, може би тъкмо те, а не вие, в края на краищата допринасят за здравето на обществото?

– С динамит. Със сплашване. С убийства. Бети, знам, че не одобряваш такива похвати. Нямаше да съм тук и да ти говоря за нашата контрагрупа, ако подозирах, че не е така. Преди да дойда, те огледахме много придирчиво що за човек си. Сега. Ти и съпругът ти спазвате законите, гласувате, давате пари на Фонда за сираците от СПИН…

– Как научихте? Нали уж трябваше да е анонимно!

– … подписахте петицията за защита на бездомниците от тормоз. А съпругът ти участваше в състава от съдебни заседатели, който призна Пол Кийн за виновен в измама, макар че неговите машинации с недвижима собственост бяха толкова благодатни за икономиката на Емертън. Вие…

– Я престани – скастрих я. – Нямате право да ме проучвате, като че съм някакъв престъпник!

Само че бях, разбира се. Някога. Не и сега. Силвия е права – Джак и аз вярваме в закона и реда, но подбудите ни са различни. Джак е такъв, защото и баща му, и дядо му са вярвали в същото. А аз – защото в „Бедфорд“ научих, че наложените правила единствени възпират поне малко хищниците, които Силвия Джеймс не е виждала дори в кошмарите си. И от които исках да опазя децата си.

– Бети, мнозина са на наша страна – упорства Силвия. – Онези, които не искат да гледат как този град пропада в насилието като Олбъни, Сиракюс или още по-зле – като Ню Йорк.

Преди месец взривиха Нюйоркската болница в Куинс. Цялата, с множество свързани бомби със закъснител. Хиляда и седемстотин души загинаха за не повече от минута.

– Групата е шарена – продължава тя. – Някои от видните хора в града, домакини, учители, почти всички медицински работници от болницата. Всички, на които не им е безразлично какво ще сполети Емертън.

– Значи сте сбъркали с мен – отсичам по-рязко, отколкото ми се иска. – Не ми пука за Емертън.

– Имаш си причини – хладнокръвно признава Силвия. – Знам, че и аз съм една от тях. Но си мисля, че ти ще ни помогнеш, Елизабет. Знам, че си загрижена за сина си. Всички виждаме колко добра майка си.

Ето, тя първа спомена името на Шон.

– Пак сбърка, Силвия. Нямам нужда от вас да закриляте Шон, а ако си го оставила да се забърка с вас, ще ти се прииска да не се беше раждала. Направих всичко по силите си, за да не го изцапа онова, което стана преди седемнайсет години. Изобщо не му трябва да се меша с вашия „медицински персонал от болницата“. И съм абсолютно сигурна, че Шон нищичко не дължи на този град, дори не се е намерил кой да го прибере, когато леля ми умря, и е трябвало да отиде при…

Изражението й ме кара да млъкна. Неподправена изненада. И още нещо.

– О, Боже! – ахва тя. – Възможно ли е да не знаеш? Шон не ти ли е казал?

– Какво да ми е казал?

Изправям се и пак съм на седемнайсет години, уплашена като тогава. Силвия и Елизабет…

– Синът ти не помага на нас. Получава задачи от Дан Мур и Майк Дайър. Използват непълнолетни, защото ако ги хванат, не им дават толкова сурови присъди. Според нас Шон е едно от хлапетата, които онези са пратили да взривят моста над реката.

Първо отивам в гимназията, Шон не е там, дори не се е мяркал за следобедните часове. В къщата на приятеля му Том не заварвам никого, при Кийт е същото. Не е в „Билярдната топка“, нито в „Емертънска бърза закуска“, нито в „Американски боулинг“. И вече нямам къде да го търся.

Това просто не се случва в местенца като Емертън. Имаме си сбивания на баскетболни мачове, кражби на коли, потрошени витрини на Вси светии, понякога и трагични пиянски катастрофи в нощта на абитуриентския бал. Но не и тайни терористи, не и бойни групи за борба с тях. Не и в Емертън.

Не и моят син.

Подкарвам към завода и ги карам да извикат Джак.

Той напуска конвейера, лицето му е покрито с пот и мръсотия. Въздухът звънти от тракане на машинарии и вой на бургии. Издърпвам го пред входа, където има пейки и масички като за пикник, там сядат работниците през почивката.

– Бети, какво става?!

– Шон – отвръщам задъхана. – Загазил е.

Нещо се променя в очите на Джак.

– И как по-точно?

– Силвия Годард намина при мен днес. Да, де, Силвия Джеймс. Разправя, че Шон се е забъркал с групата, която взриви моста, същите хора, дето се мъчат да закрият Мемориалната и… и са убили доктор Бенет.

Джак смъква работните си ръкавици, за да протака. Най-сетне ме поглежда.

– И как тъй кучката Силвия Годард ти се изтърси на главата с такива приказки? След толкова време?

– Джак! Само това ли те интересува? Шон е затънал до ушите!

Той казва кротко:

– Е, Бетс, все щеше да стане рано или късно, нали? Момчето открай време трудничко прихваща възпитание. Вироглаво е. Нищо не дава да му кажеш.

Вторачвам се в Джак, а той добавя:

– Някои хора трябва да се опарят, за да им дойде умът в главата.

– Джак… сериозно е! Шон може да е замесен в тероризъм! И накрая ще го тикнат в затвора!

– Никога нищо не иска да чуе – подхвърля Джак и долавям прикритото задоволство в гласа му, за което дори той не подозира.

Не е негов син, а на доктор Ранди Сатлър. И ето че е тръгнал по лош път.

– Виж сега, Бетс – подхваща Джак, – като свърши смяната, ще тръгна да го търся. И ще го доведа вкъщи. Ти се прибери и ни чакай.

Лицето му е благо, успокояващо. Наистина ще намери Шон, стига да може. Но само защото ме обича.

Внезапният прилив на омраза у мен е толкова силен, че онемявам.

– Хайде, Бетс, прибирай се. Всичко ще е наред. Шон само трябва да си избие глупостите от главата.

Обръщам се и си тръгвам. При паркинга се озъртам – Джак се връща наперено вътре, опъвайки ръкавиците по пръстите си.

Карам към дома си, защото нищо друго не мога да измисля. Сядам на дивана и ровя в съзнанието си да намеря онова място, в което не съм била, откакто ме пуснаха от „Бедфорд“. Сивата гранитна бърлога, която и теб превръща в гранит, така че можеш да си седиш и да чакаш часове, седмици, години, без да почувстваш кой знае какво. Отивам там и ставам тогавашната Елизабет, когато Шон беше при неизвестно какви попечители, а аз не знаех кой го е прибрал и какво му правят, и как ще си го върна. Влизам в сивата гранитна бърлога, за да се вкаменя.

И номерът не минава.

Твърде отдавна беше. Прекадено дълго съм с Шон. Джак пък ме накара да се чувствам излишно сигурна. Не мога да намеря онова каменно място.

Джаки ще остане да преспи при приятелка. Седя в тъмното, без да светвам лампите, колата е в гаража. Шон не се прибира, Джак също. Към два часа сутринта доста хора в тъмни дрехи минават по ливадата отзад и тихичко влизат в съседната къща на Дан и Сиси Мур, понесли големи пакети, увити в черно зебло.

Джак се дотътря вкъщи към шест и половина. Сам. Лицето му направо е увиснало от изтощение.

– Не можах да го намеря, Бети. Търсих навсякъде.

– Благодаря ти – казвам и той кима.

Приема благодарността ми. Защото направи това заради мен, а не заради Шон. И не заради себе си като пастрок на Шон. Потискам внезапния си гняв и го подканям:

– Най-добре иди да си отспиш.

– Ъхъ.

Той влиза по тесния коридор в нашата спалня. След три минути захърква.

Пускам колата по инерция, за да изляза от алеята. Прозорецът на спалнята ни е към улицата. Пердетата не помръдват.

Западният крайбрежен път е пуст, ако не броим няколко камиона с дълги ремаркета. Пресичам реката по междущатската магистрала и се връщам на изток. След пет километра, когато съм насред стопанствата, вонята на изгорена плът нахлува в колата.

Крави близо до оградата на пасището. Спирам и излизам от колата. Петнайсет-шестнайсет, холщайнска порода. Провесвам се над оградата и виждам дупките от куршуми в главите им. Някой ги е събрал накуп, гръмнал ги е една по една и небрежно е подпалил огън със сложени между тях хубаво нарязани дърва. Огънят бе угаснал, изглежда, не са искали да гори дълго. Само колкото да привлече вниманието, което засега не беше станало.

Никога не съм чувала кравите да прихващат човешки болести. Защо са ги изпозастреляли?

Връщам се в колата и продължавам към Емертънската мемориална.

В тази част от града се е спуснала мъртвешка тишина. Неподвижна трева по полянките в двор след двор. На стъпалата пред една голяма скъпа къща са се натрупали стари вестници, десетина-дванайсет броя. Няма деца, чакащи училищния автобус, от алеите пред къщите не излизат коли с хора, тръгнали за работа. Между автомобилите на паркинга до болницата зеят огромни празни пространства. В последния момент и аз отминавам паркинга, за да спра отсреща на нечия празна алея под няколко дръвчета.

Никой не седи зад информационното гише. Павилиончето е заключено. Никой не ме заговаря, докато чета указателя на стената във фоайето, макар че две фигури с дълги престилки и маски на лицата забързано се изнизват край мен. „Медицински директор д-р Рандолф Сатлър“. Третият етаж в източното крило. Асансьорът също е празен.

Спира на втория етаж. Когато вратата се отваря, в коридора стои застаряващ фермер с работни дрехи и ботуши, а очите му са червени и подути като от плач. Срещу асансьорите има прозорци с тъмни стъкла и в тях виждам отражението на гърба му. Тресе се. Дочувам глас отнякъде:

– Сестра, ох, сестра, божичко…

В коридора е зарязана количка, тялото на нея е покрито до шията. Мъжът с работните дрехи ме поглежда и вдига двете си ръце, за да отпъди асансьора, сякаш е зъл дух. Отстъпва заднешком. Вратата се затваря.

Стискам парапета в кабината на асансьора.

Третият етаж изглежда опустял. Ярки стрелки упътват по коридорите – жълта за „Патология“ и „Лабораторни изследвания“, зелена за „Респираторна терапия“, червена за „Поддръжка“. Следвам жълтата стрелка.

Отвежда ме в празна ниша с кресла, по пода се въргалят захвърлени списания. И три затворени врати в къс коридор, малко по-голям от нишата.

Избирам си най-далечната и тропам по нея. Не продумвам, просто барабаня равномерно с юмрука си. След минута подхващам втората. Обажда се глас:

– Кой е?

Познавам гласа дори през затворената врата. Дори след седемнайсет години. И изкрещявам:

– Полиция! Отворете!

Той се подчинява. В мига, когато вратата се открехва, бутам я с все сила и се намъквам в лабораторията.

– Елизабет?!

Натежал, остарял, но си е същият. Тъмна коса, сини очи… Виждам това лице всеки ден на вечеря. Гледала съм го на футболни мачове, в училищни театрални постановки, надвесено над играчките. Доктор Сатлър май се е втресъл от появата ми повече, отколкото очаквах – лицето му белее, на челото му избива пот.

– Здрасти, Ранди.

– Елизабет, не можеш да влизаш тук. Трябва да си тръгнеш…

– Заради стафилокока ли? Да не мислиш, че ми пука? Нали съм в болница, Ранди? Тук държите ендозина. Тук е безопасно. Освен ако взривят тая дупка, докато съм вътре.

Той гледа втренчено лявата ми ръка, която още не е пуснала дръжката на вратата. После се вторачва в оръжието, което държа с дясната. „Смит & Уесън“ на седемнайсет години и през пет от тях не беше почистван и смазван, скрит под пода на гаража в къщата на леля ми. Но още е годен за стрелба.

– Няма да те гръмна, Ранди. Хич не ме интересува дали си жив или мъртъв. Но ти ще ми помогнеш. Не мога да намеря сина си… – „Твоя син!“ – … а Силвия Годард ми каза, че се е забъркал с групата, която взриви моста. Крие се някъде с тях, може би уплашен до побъркване. Ти познаваш всички в града, влиятелните хора, затова ще се обадиш по оня телефон и ще научиш къде е Шон.

– И без това щях да го направя – уверява ме Ранди и вече изглежда какъвто го помня – нетърпелив и самоуверен. Но не съвсем. По бледото му лице все още избива пот. – Елизабет, махни тази глупава играчка.

– Няма.

– Ох, да му се…

Обръща ми гръб и набира номер.

– Кам? Ранди Сатлър се обажда. Би ли могъл… не, не е за това… Не. Още не.

Камерън Уит. Кметът. А синът му е шеф на петте ченгета в Емертън.

– Направи ми услуга. Едно хлапе се е запиляло… Знам, Кам. Не е необходимо да ми втълпяваш за вредата от бавенето… Но може би вече си чувал за момчето. Шон Бейкър.

– Пуласки. Шон Пуласки.

Дори това не знае.

– Шон Пуласки. Ами да, същият… Добре. Обади ми се. Казах ти вече. Още не. – Затваря телефона. – Кам ще ги накара да го потърсят и ще се свърже с мен. А сега, Елизабет, няма ли да прибереш този нелеп револвер?

– Още не съм те чула да кажеш „благодаря“ на някого.

Думите изскачат сами. Мамка му, мамка му, мамка му!

– На Кам или на теб, че още не си ме застреляла?

Говори съвсем спокойно и само по това познавам колко е вбесен. Никой не заповядва на доктор Ранди Сатлър под дулото на оръжието. А някаква частичка от ума ми се чуди защо той не вика охраната.

– Добре, де – проточвам. – Бездруго съм дошла, дай ми една доза ендозин за всеки случай.

Продължава да впива в мен този хладен яростен поглед.

– Твърде късно е, Елизабет.

– Как тъй е твърде късно? Нямате ли ендозин?

– Имаме, разбира се.

Изведнъж той се олюлява лекичко, протяга ръка зад гърба си и се подпира на маса, отрупана с чаши и хартии.

– Ранди, ти си болен.

– Така е. И не от нещо, което се лекува с ендозин. Ех, Елизабет, не можа ли първо да ми се обадиш? Щях да потърся Шон заради теб.

– Да, бе. Както много напираше да помогнеш в отглеждането му.

– Никога не си ме молила.

Личи си, че говори сериозно. Искрено вярва, че пълното му нехайство към неговия син е по моя вина. Ясно ми е, че Ранди дава само онова, за което са го помолили. Чака царствено хората да изпросят помощта му и тогава ги удостоява с нея. Ако така му е удобно.

– Ей, хващам се на бас – казвам му, – че дечицата, които си народихте с жена ти, са направо сладурчета.

Кръвта нахлува в лицето му и виждам, че съм уцелила болното място. Сините му очи потъмняват, заприличва на Джак, преди да избухне като бомба. Само че Ранди не е Джак. Избухването е прекалено просташко за него. Вместо това изтърсва:

– Постъпи глупаво, като дойде тук. Не си ли слушала новините?

Не бях ги слушала.

– Центърът за контрол на заболяванията обяви публично снощи онова, което медиците знаеха от седмици. Силно заразен щам на Staphylococcus aureus се е внедрил в устойчиви към ендозин плазмиди на ентерококи. – Спира, защото остана без дъх. – Може би същото се е случило и с пневмококите.

– Какво означава това?

– Означава, тъпа гъско, че вече има особено заразни инфекции, които нямаме с какво да лекуваме. Никакви антибиотици, дори ендозин. Този стафилокок е устойчив към всичко. И може да оцелява навсякъде.

Отпускам ръката с револвера. Празният паркинг. Липсата на охрана, която да повика. Мъжът, който не искаше да влезе в асансьора. Лицето на Ранди.

– И ти си го прихванал.

– Всички го прихванахме. Всеки… в болницата. А като влезе насила тук, вероятно и ти си се заразила.

– Ще умреш – отбелязвам едва ли не с надежда.

Той обаче се усмихва.

Стои си с бялата престилка и се поти като пришпорен кон. С мъка се задържа на краката си, за малко му се размина да го гръмне жена, която заряза бременна, а се усмихва. Сините му очи блестят. Прилича на един портрет, веднъж го видях в книга през отдавнашните времена, когато четях в захлас. Не се сещам веднага, че беше един от гимназиалните ми учебници по история на света. Портрет на някакъв пълководец.