Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 18 страниц)

Тогава забелязах, че на някои места водораслото бе започнало да се простира навън, върху тръстиките и тревата, отделящи езерото от близките дървета. Това ме извади от вцепенението ми. Обърнах се с гръб към отвратителното зрелище и се устремих с все сила по пътеката, водеща към далечната станция. През цялото време пред очите ми се въртяха двете птици. Щяха да отлетят някъде надалеч и да изплакнат слузестите си крака в някое блато или поток, чиито води вече са усетили първата топлина на изгряващото слънце.

Събитията, които се развиха през следващите двайсет и четири часа, са все още объркани в паметта ми. Спомням си какво изражение се появи на лицето на Ами, след като научи за откритието ми. Спомням си как помогнах да се натоварят на камиони половин дузина бидони с биоцид и заповядах на двама от шофьорите да отидат до горната част на езерото и да ги излеят в захранващите извори, а после да се заемат с пръскането на всички следи от водораслите, простиращи се под дърветата. Спомням си и побелялото лице на Сам, който се върна след час и съобщи мрачната новина, че са открили ясни следи от водораслото в ручей, разположен на пет километра от нас. Спомням си много добре и как започна да ругае и да удря челото си с юмруци, когато споделих с него своите подозрения за птиците.

Той незабавно нареди да се заредят повторно резервоарите на хеликоптера и каза на пилота да обработи всички водни площи между нас и залива, защото „ако стигне до морето, вече няма да имаме никаква възможност да го спрем!“. После отидохме заедно при радиостанцията и прекарахме следващите четири часа в отправяне на отчаяни молби за помощ към правителството, армията, „Монагри“ и към всеки, който според нас щеше да ни приеме сериозно.

Същата вечер Сам свика военен съвет в главната лаборатория. Междувременно бяха дошли още четири хеликоптера и цистерна, натоварена с гориво и с достатъчно биоцид, за да превърне цялата долина в безжизнена пустиня. На екрана бе проектирана карта на целия окръг. Сам я раздели на половин дузина оперативни зони и даде указания на пилотите. Тези мъже, които работеха за държавни земеделски стопанства, така и не успяха да схванат сериозността на положението. Един от тях запита Сам защо е толкова уплашен.

– Нали става дума за онуй растение, дето вирее по патешките езера?

Сам се съгласи, че в общи линии става дума именно за него.

– И какво му е страшното?

Сам кимна с разбиране.

– Може и да греша и се моля на Бога да греша – каза. – Мисля обаче, че сме изправени пред нещо, в сравнение с което всички атомни бомби на света може да ти се сторят не по-опасни от лека настинка. Освен ако не унищожим това нещо абсолютно, тотално и напълно, тук и сега, до два дни, след месец няма да остане нищо, което да ти прилича на Куинсланд. Няма да останат никакви гори, никакви реки, никакви поля, никакви животни, никакво море. Ще остане само пелена от синьо-зелена тиня, която ще покрие всичко. А след нас ще дойде ред и на останалата част от света.

– Боже мой! – възкликна уплашеният му събеседник. – И как по дяволите започна всичко това?

Сам ме погледна.

– Предполагам, че е пряк резултат от прилагането на неправилен подход при преследването на правилна цел – отвърна. – Въпросът сега е: ще успеем ли да го спрем?

През целия следващ ден, от изгрев до залез слънце, хеликоптерите бръмчаха надлъж и нашир из долината, като покриваха всичко с гъста мъгла от биоцид. Вече не се избираха отделни мишени. Ставаше дума за унищожаване на всякакви следи от водораслото в район с размери шест на четири километра. През това време Сам се свърза с Канбера, докладва за случилото се и поиска да го свържат с министър-председателя. Успя да постигне това, макар и да не разбрах точно как. Не знам и какво точно му е казал – самият той не можа да ми го обясни съвсем смислено, – обаче видях, че положи всички възможни усилия да убеди министър-председателя Браунли в случай на провал на досегашните ни усилия да нареди евакуацията на целия полуостров Арнъм и после да хвърли върху него термоядрена бомба. Това предложение бе категорично отхвърлено. В онзи момент си помислих, че Сам просто се изразява образно, за да подсили аргументите си. Което показва, че дори и аз тогава все още не съм бил в състояние да схвана истинската сериозност на положението.

Струва ми се, че през онази нощ изобщо не успях да мигна. Още при изгрев слънце застанах пред радиостанцията заедно със Сам и Ами и започнахме да изслушваме рапортите на пилотите на хеликоптерите, докато те обработваха все по-отдалечени райони, нанасяхме нови червени кръстчета върху картата и се споглеждахме, без да си казваме нищо. Никой от трима ни не искаше да изкушава съдбата и да казва, че операцията без съмнение се е увенчала с успех. Сам разшири периметъра с още пет километра и пак не откриха нищо. Когато най-накрая чухме и последния рапорт, че „всичко е чисто“, обади се Ами:

– Е, все някой ще трябва да го каже. Ние победихме. Нали така, Сам?

Сам погледна разсеяно картата върху масата и започна да защрихова в лилаво-синия триъгълник на езерото.

– Може и да сме успели – отвърна. – Но когато става дума за рак, никога не трябва да се забравят метастазите. Ако Клайв не бе видял вчера онези проклети патици, сигурно щях да се съглася с теб. Сега обаче…

Така и не довърши мисълта си.

След като изпълниха мисията, хеликоптерите се завърнаха в базата. По време на закуската пилотите потвърдиха рапортите си. Водораслото, както и всичко останало, било напълно унищожено. Сам ги похвали за превъзходната работа и после им съобщи, че ще трябва да повторят всичко още веднъж. Приеха думите му по-леко, отколкото очаквах, но тогава не знаех по колко им се заплаща.

Следобеда заедно със Сам прелетяхме над брега. Целият бе покрит с мъртви риби и птици, невинни жертви на тоновете отрова, които бяхме изсипали над водата. Никъде обаче нямаше и следа от жива Anabaena. Оттам се насочихме на юг и стигнахме до Бикертън, а после се върнахме във вътрешността. Всичко беше чисто.

– Хайде, Сам, признай, че победи – казах му.

Той се обърна към мен и явно беше на път да се съгласи с думите ми, когато радиостанцията изпука.

– Сам, ти ли си? Тук е Ами.

– Кажи, Ами.

– Току-що получихме съобщение от Нулунбуй. В залива Арнъм има Anabaena!

– В залива Арнъм? Майко Божия! Сигурни ли са?

– Съобщил го е пилотът на пощенския самолет от Даруин. Слязъл по-ниско и огледал района отблизо. Казва, че е покрило двете реки и се е разпространило на десет километра по южното крайбрежие.

Видях как в този момент върху лицето на Сам се появи образът на смъртта. Той затвори очи за няколко секунди и си пое дълбоко дъх.

– Ами, след петнайсетина минути ще бъдем при теб – обеща. – Кажи на Майк да се свърже с Даруин и да подаде сигнал за обща тревога. Свържи се и с Бил Роулингс. Кажи му да ме изчака. До скоро виждане.

– Къде се намира заливът Арнъм, Сам? – попитах.

– От другата страна на полуострова! На цели шейсет километра оттук!

Погледите ни се срещнаха. Тъй като нямаше какво да си кажем, замълчахме.

Всичко това се случи преди четири месеца. Ако тогава ни бяха повярвали, то може би щеше да се предотврати. Когато обаче австралийското правителство най-сетне разбра, че не сме безумци, вече беше късно. Водораслото, понесено от южното екваториално течение, вече бе попаднало в Индийския океан. Когато три дни преди Коледа се завърнах в Англия, от самолета видях огромно зелено петно, простиращо се върху Тиморско море. Най-тъжното бе, че когато заедно със Сам отидохме в Канбера и направихме един последен и безуспешен призив да се взриви водородна бомба върху Арнъм, в Коралово море извършваха маневри не по-малко от четири ядрени подводници, всяка от които можеше да стерилизира цял Куинсланд не по-малко от двайсет пъти. Същата вечер със Сам опитахме да се напием до безсъзнание в бара на летището.

– В човешкото въображение има една падина, която е по-дълбока от Марианската – каза той. – Хората са готови да обидят природата, да я наранят, дори да я озлочестят. Не могат обаче дори да допуснат възможността, че тя не е безсмъртна. Защо, за Бога, обаче трябваше именно ти и аз да им докажем, че не са прави?

Така и не разбрах дали очакваше от мен отговор. А и въобще не знам дали отговор съществува. Това, което знам, съм го написал в тези редове.

Оттогава до ден днешен всяко едно от неговите предсказания се сбъдна. В последвалите шест седмици съдържанието на сяра в атмосферата започна постоянно да нараства. Последната спътникова снимка, която видях, показа, че е засегнат целият район от Тихия океан до Мадагаскар. Издадохме на биосферата смъртна присъда, която не може да бъде обжалвана. Всичко ще бъде решено от времето. Или от Бог. След петдесетина години всякакви следи от Anabaena и от Phosphomonas sancharezii ще са напълно изчезнали, все едно никога не са съществували. Като унищожат света, те ще унищожат и себе си. В крайна сметка планетата Земя неизбежно ще стане неотличима от всички останали стерилни планети, изминаващи безжизнения си път през празните коридори на пространството до края на времето.

Що се отнася до „най-зловредната раса от дребни отвратителни създания, които Природата е допуснала да пълзят по лицето на Земята“ – така кралят на Бробдингнаг бе окачествил човешкия род, – по моя груба преценка ни остава около година живот. Значи някъде около първия и едновременно последен рожден ден на Сиси ще мога да изпратя посланието на татко: „Свещената задача, възложена от Ваше величество, най-сетне е изпълнена. И точка по въпроса.“

Хауърд Уолдроп

Светът, какъвто го знаем

Дори и най-сухите, академични и безвредни научни теории, на пръв поглед нямащи никакво практическо приложение, могат да отключат вратите, които водят до Армагедон. В следващия засукан, елегантен и методично изпипан разказ ще разгледаме една от най-широко разпространените научни теории на осемнайсети век, както и неприятните последици за целия свят, ако тя се бе оказала вярна!

Хауърд Уолдроп е сред най-добрите автори на кратки разкази в своята област и неговият знаменит опус „Грозните птиченца“ му спечели през 1981 г. наградите „Небюла“ и „Световна фантастика“. Творбите му са събрани в сборниците „Хауърд кой?“, „Всичко за странните чудовища от близкото минало: изискани разкази от Хауърд Уолдроп“ и „Нощта на водните кокошки: още изискани разкази от Хауърд Уолдроп“. Неговите творби са публикувани и в други сборници. Заедно с Джейк Сондърс, той е автор на романите „Тексаско-израелската война през 1999 година“, „Техните кости“ и „Една дузина трудни задачи“. Сега работи над нов роман, наречен условно „Лунният свят“. Последната му книга е сборник, озаглавен „Да се завърнеш у дома“. Въпреки че е роден в Тексас, днес Уолдроп живее в малкото градче Арлингтън, близо до Сиатъл и толкова близо до река, в която може да лови пъстърви на воля.

* * *

Нептунистите и вулканистите се биеха със зъби и нокти.

Битката им започна, след като Къруел демонстрира как да се противодейства на влиянието на чесъна върху компаса. Неговите методи, които щяха да открият нови възможности за безопасното превозване на подправките през океана, бяха бурно аплодирани от колегите му в Лунатичната асоциация.

Той прие вежливо техните овации и добави няколко допълнителни бележки. Изглеждаше като образец на чар и вежливост, докато отговаряше на въпроси, отправени му от аудиторията, до момента, когато направи грешката да спомене възрастта на Земята.

По пода започна да се тропа с бастуни, след това последваха освирквания, спорове и се стигна до крясъци.

Президентът на асоциацията помоли за тишина. В залата се виждаха размахани юмруци.

– Господа! Моля за спокойствие. Спокойствие.

Това обаче още повече ги разгневи.

– Аз продължавам да твърдя – извика някой от дъното на залата, – че Земята е на не по-малко от…

Накараха то да млъкне.

Най-лошо стана, когато споровете започнаха да се отклоняват от главния въпрос. Градуалистите униформитаристи, които смятаха, че земната повърхност се е появила от някога покривалия всичко океан, започнаха да крещят на катастрофичните вулканисти, които се бяха събрали в ъгъла на залата.

– Земята е създадена – извика един от тях срещу противника си – от ужасни вулканични изригвания, които са се случили най-малко двайсет и седем пъти поред.

– Простотия!

– Така е! Така е!

В другата страна на залата катастрофичен нептунист стъпи на стола си и извика към двете групи:

– Не виждате ли с очите си, че скалите на Северозападната територия са довлечени там от серия порои, повече от седем, но не повече от десет, както и…

Веднага членовете на всички други групировки се нахвърлиха на него.

Президентът продължи да призовава за запазване на реда и спокойствието.

Сър Робърт Атоул се качи на трибуната и се ръкува с Къруел, който се усмихваше и наблюдаваше предизвиканата от него буря.

– Май наистина са в настроение тази вечер – отбеляза Лорънс Къруел, който бе млад мъж с приятна физиономия.

– Жалко, че не им дадохте никаква възможност да оспорят вашето представяне, което наистина е забележително – каза сър Робърт.

Те бяха блъснати изотзад от чернокож мъж, понесъл някакво оборудване към трибуната, където чукчето на председателя продължаваше да удря, без да има видим ефект върху бъркотията.

– Съжалявам, сър! Много съжалявам – извини се чернокожият.

Къруел не му обърна внимание.

– Благодаря ви за комплимента – кимна. – Вече дадох резултатите на вашата комисия по корабоплаването. Надявам се, че в резултат на моите изследвания няма да има повече трагедии като тези, които доведоха до потъването на „Бон Апети“ и „Люси-Мари“.

В дъното на залата се чуваха някакви глухи звуци. Двамата се обърнаха да погледат как размахващи бастуни мъже биват разтървавани от приятелите си сред вълна от клетви и епитети.

– Колко още ще останете в Щатите? – попита сър Робърт. – Ако е възможно, бих искал да ме посетите и да видите резултатите от моите проучвания. Те могат да ви заинтересуват.

– С удоволствие. Чух, че правите изключителни неща. Очаквам вашето изказване тази вечер.

Сър Робърт Атоул започна да се покланя, но спря, за да се обърне и погледне как един от по-възрастните философи профуча през пътеката между редовете и се хвърли злобно да души млад мъж. Тълпата ги погълна.

След това се чуха възгласи „Ох“ и „Ах“ от задната страна на залата. После стана много тихо и спокойно, а някои дори се поклониха.

Защото горе, на трибуната, президентът на асоциацията бе дал знак на квестора да му донесе малка квадратна кутийка и да я постави на бюрото.

– Очилата на Франклин – прошепна някой. Шепотът премина през цялата зала. Присъстващите вдигнаха обърнатите си столове, оправиха перуките си и седнаха.

– Внимание! – каза президентът. Двата удара с малкото му чукче прозвучаха като затваряне на две огромни врати в притихналата зала. – Следващата точка от дневния ред – обяви той – ще бъде представянето от сър Робърт Атоул на абсолютната същност на флогистона.

Залата беше стара, огромна и мрачна. Осветяваха я полилеи и свещници, закачени покрай стените. Отвсякъде се носеше миризма на пудра за перуки и пот. През няколкото отворени врати можеше да се види как слугите влизат и излизат, подготвяйки традиционната вечеря, с която щеше да приключи месечното събрание на Лунатичната асоциация.

Кадифе и брокат шумоляха, когато мъжете се раздвижваха в тапицираните си столове. Понякога тишината се нарушаваше от кратко и сухо кихане, щом някой от тях смръкваше от емфието си. От нечии колене падна бастун и шумно издрънча върху пода.

Чернокожият мъж даде знак на сър Робърт, че моделите са подготвени, и се приближи към тях.

– Внимавайте с цилиндъра – каза. – Мисля, че може малко да се е пукнал в колата по пътя.

– Много добре, Хамп – отвърна сър Робърт и кимна на президента.

Аплодираха го кратко, докато се качваше на подиума, където тихо димеше лампа, пълна с китова мас.

Той огледа многобройните лица и перуки, които мъждукаха в неясната светлина, и те му се сториха като мехурчета в потъмняващия пудинг, какъвто представляваше светът. Нямаше значение. Усмихна се и започна.

Започна с историята на горенето и спомена трудовете на Бекер и Стал.

– Смята се, че флогистонът прониква във всички неща като фини неразделни частички. При наличието на топлина той предизвиква изключително мощни движения във веществата, които водят до пламък, и ако не бъде прекратен достъпът на въздух, движенията продължават, докато остане само пепел.

След това описа „тера пингуис“ и мазните земи, както и търсенето на самия флогистичен принцип. Аудиторията продължаваше да слуша напрегнато, дори малко нетърпеливо. Досега не им бе казал нищо ново.

– Неотдавна Кавендиш реши, че е открил най-високо зареденото с флогистон вещество в неговия възпламеняем газ, който е по-лек от въздуха и се използва за издигане на балони до немислими преди това височини. Възпламеняемият газ изгаря яростно във въздуха, понякога до прага на детонацията. Но както показаха други, включително доктор Пристли, сместа от възпламеняем газ и крайно пречистен въздух експлодира, ала след това се появява течен остатък, който е неразличим от обикновената вода. А водата, както знаете, е враг на флогистона. Затова ми се струва, че смесица от флогистон и което и да е друго вещество не може да даде точно обратния остатък. Кавендиш обаче…

– Въпрос!

Сър Робърт погледна към залата.

– Да?

– Според водещите френски теоретици крайно пречистеният въздух е…

– Французите – обади се някой – са паплач, която не може дори да проведе една революция по приемлив начин, както сторихме ние.

Чуха се възгласи на съгласие.

– Искате да кажете – обърна се сър Робърт към задаващия въпроса, – че френската нова химия, която отрича флогистичния принцип, посочва други причини за горенето и овъгляването. Повечето от тях се отнасят до качествата на крайно пречистения въздух или на кислорода, както те го наричат. Вместо флогистонът да изтича от веществата при горене, новата химия твърди, че веществата се комбинират с този кислород при наличието на топлина. Вие питате какво мисля за тази теория?

– Да.

– Не я оценявам високо – заяви сър Робърт. – Чел съм френската химия. Ако си имаш работа с дявола, трябва да го познаваш. – От задната страна на залата се чуха шумни аплодисменти. – Реших да пренебрегна повечето от тези теории, доколкото това е възможно, защото вярвам, че вече е по силите на науката да изолира самия флогистон.

– Не! Не! Не е възможно. Грешите – разнесоха се викове.

Други викове го подкрепиха.

Сър Робърт вдигна ръка за тишина.

– Дойдох тук тази вечер, за да опиша плановете си и да ви покажа модели на експериментите, чрез които смятам да извлека…

– Флогистонът – обади се глас – присъства в някаква степен в цялата материя и е неразделим. Със същия успех можете да се опитате да измерите или разделите слънчевата светлина!

– Така е! Така е!

Сър Робърт погледна към залата. Тогава през ръката му премина тремор, нещо, което бе забелязал, че се случва все по-често, откакто беше започнал да експериментира със своите живачни пневматични канали. Вдигна ръка едва след като треморът отмина.

– Някои казват, че флогистонът се спуска от звездите през етера. Други твърдят, че идва от слънцето. Може би, ако успея да открия флогистичния принцип, ние ще разберем истинската природа дори на великото слънце.

Това бе твърде много дори за най-преданите флогистици в аудиторията. Те скочиха на крака, възразявайки му.

– Въпреки всичко – завърши сър Робърт, прибирайки доклада си, – въпреки всичко аз поръчах специално оборудване и ще продължа… – Президентът се изправи и заудря с чукчето си. – Ще продължа работата си, така че очаквам до две седмици да съм приключил. Тези от вас, които желаят, ще бъдат поканени да наблюдават… – Възгласите го заглушиха и той спря за момент – … да наблюдават това велико събитие. А онези от вас, които не искат, могат да вървят по дяволите!

Слезе от подиума. Хамп го закара вкъщи с колата по покритите със сняг пътеки, които минаваха за пътища. Земната повърхност бе осветена от студената светлина на пълната луна, която беше причината за събранието в понеделник вечер на Лунатичната асоциация и заради която тя бе наричана така.

Два дни по-късно, по обед, пристигна Лорънс Къруел. Сър Робърт и лейди Маргарет Атоул го посрещнаха на широката порта за каляски под светлината на ясно студено слънце.

Къруел се поклони на лейди Маргарет.

– Ваш слуга, госпожо.

– Съжалявам, че Хамп не е тук – каза сър Робърт. – Той е в лабораторията и разопакова новото кълбо, което пристигна тази сутрин от Филаделфия.

– Сигурен съм, че моята бележка е пристигнала твърде късно по време на събранието преди два дни – поклати глава Къруел. – Бях заобиколен от спорещи по време на вашата реч. Добре поне, че успяхме да спрем Хазард да не намушка с джобното си ножче Ревичър. Каква свадлива тълпа!

Лорънс Къруел, също като сър Робърт, беше от Британия. За разлика от по-възрастния учен той можеше да се завърне след посещението си в Америка, където бе проверявал тютюневите компании на брат си. Това беше възможно само защото бе приета нова конституция и отношенията между двете страни бяха започнали да се нормализират след нестабилните години на Конфедерацията.

Сър Робърт, поради това, че в миналото си е бил яростен поддръжник на колониите в техния бунт, бе обречен да остане в Щатите, също като връстника си Пристли, който сега живееше в Пенсилвания.

Къруел, който бе млад и все още лоялен към Британия, и сър Робърт, надхвърлил петдесетте години, опитен, но вече аполитичен, се срещаха само на общия терен на привързаността към знанието и империята на науката. Те споделяха също и мнението, че американските философи са луди глави, с предубеждения и нямат наука, която да отговаря на идеалите на новата страна. С няколко изключения: покойният Франклин, Пристли, който всъщност не трябваше да се брои, и Бартрам от Каролина.

– Сигурен съм, че ще запеят друга песен, ако успеете – каза Къруел.

– Би трябвало – потвърди лейди Маргарет.

– Имаме ли време да видим как се справя Хамп? – попита сър Робърт.

Лейди Маргарет се усмихна разбиращо.

– Естествено.

– Ще дойдете ли с нас? – попита Къруел, който беше впечатлен от нейната красота.

– Не веднага. Трябва да нагледам слугите – извини се тя и се обърна към къщата, която беше внушителна, квадратна, бяла триетажна постройка със зелен покрив.

– Насам – поведе сър Робърт.

Тръгнаха по каменна пътека, която заобикаляше къщата. Тя се превръщаше в алея, водеща към ниските хълмове на запад. Там се издигаха обор, три птичарника, конюшни и жилища за слугите, по-големи от къщичката, в която живееше Къруел. Покрай тях имаше широка поляна, а зад нея – каменно здание с много комини. Когато Къруел приближи, видя голяма купчина пясък, която бе изсипана под пожарната кула близо до входа. По един от многото големи прозорци имаше следи от обгаряне.

– В края на миналата година стана инцидент – обясни сър Робърт.

Все още в сенките на сградата и на дърветата в полето тук-там имаше малки купчинки сняг. Вятърът беше северен, но вече се усещаше дъхът на пролетта.

– Това е един прекрасен резервоар за сгъстен въздух във формата на кълбо – каза сър Робърт, докато влизаха в сградата през ниска врата. Няколко бели слуги и един чернокож разопаковаха сандъци и пакети. – Диаметърът му е един метър, стените му са дебели шест сантиметра, притежава спирачни вентили и устройства за искрене. Направих го специално за големия експеримент. Хамп! – извика сър Робърт. Чернокожият остави работата си, изтърка ръце в комбинезона и се приближи. – Хамп, Лорънс Къруел. Лорънс, Хамптън Хамилтън.

– Приятно ми е – кимна Хамптън и подаде ръка.

За първи път чернокож мъж подаваше ръка на Лорънс Къруел. Въпреки това той я стисна. На събранието си бе помислил, че този човек е слуга на сър Робърт.

– Хамптън управлява лабораторията в мое отсъствие и отговаря за цялото оборудване и доставки. Как е кълбото, Хамп?

– Чудесно, разбира се – отвърна му Хамп. Обръщайки се към голямото прозрачно кълбо, което бе поставено върху дървени стърготини, продължи: – Вентилите са завити така стегнато, че се съмнявам, че ще ни трябват восък и негасена вар, за да ги запечатаме.

– Добре, добре – усмихна се сър Робърт. – Дай само да видя товарителницата. Извини ме, Лорънс.

Докато те бяха наклонили главите си един към друг, Лорънс Къруел огледа лабораторията. Беше впечатлен от обема и чистотата й. Докато повечето химици работят с две или три малки пещи, сър Робърт имаше не по-малко от седем – три от тях големи отражателни конуси, две пещи с вдухване на въздух и две по-малки, разпрострени по цялата дължина на помещението. Всяка от тях си имаше собствен комин.

В единия край бяха струпани големи бидони – литри вода, сярна киселина, винен спирт, други киселини, дестилирана вода. На друго място имаше керамични съдове с надписи „сяра“, „антимон“, „олово“, „сушен ревен“. По стените бяха закачени много рафтове със стъкленици, буркани и епруветки. Това беше най-добре снабдената лаборатория, която Къруел някога бе виждал – сироп от виолетки, масло на Дипел, стъкленици с волска кръв, замразено масло, сол на Гал, сол на Глобер, спирт на Миндерер. И още безброй много.

В другия край на лабораторията се намираха помпи и мивки за изплакване. До всяка от тях имаше големи работни маси, върху които бяха поставени уредите за текущите изследвания.

В центъра на помещението бяха разположени пневматични вани за пречистване на газовете. Две от тях бяха пълни с вода, а в третата имаше десет сантиметра живак. Седем стъклени бутилки, някои от тях пълни с червеникав газ, бяха изправени с гърлата надолу.

Къруел се приближи до една работна маса, където няколко епруветки и бутилка на Волф бяха привлекли вниманието му. За няколко секунди разпозна, че се създава някакво твърдо вещество. На друго място откри, че се извършва извличане с основа. Колко дълго е продължавало не можеше да си представи. За последен път бе виждал подобно нещо преди половин година, като то практически беше безрезултатно. На трето място някакво вещество бе пречиствано от киселини чрез водна баня.

Не се виждаше никакъв порядък в експериментите, нито пък накъде водят те. Нямаше нищо, което да ги свързва, освен може би прецизността. Вероятно сър Робърт бе свързвал най-добрите възможни метали и негасена вар, преди да използва полученото в истинската си работа.

– Лорънс – извика го сър Робърт, – ела насам. – Беше се изправил до една от пневматичните вани, докато зад гърба му Хамп и другите продължаваха работата си със сандъците. – Ето – посочи една от обърнатите бутилки, – свърших много неща с газ, получен от сяра и селитра. Искаш ли да видиш?

Започна да показва на Къруел някои от възможностите на този газ, като споменаваше от време на време как той ще бъде част от големия експеримент. Започнаха да се движат от маса на маса към вана или друго работно място, сякаш едно или друго нещо ги викаше. По едно време свалиха рединготите си, а след още известно време – и перуките си. Къруел даваше идеи за допълнителни доставки и други процеси. Работниците влизаха и излизаха, после пак дойдоха. Не обръщаха внимание на двамата мъже, надвесили се над ваната.

По някое време Хамп запали свещи в помещението и свърши с разопаковането. След това си тръгна. Свещите изгоряха.

Към единайсет вечерта двамата учени се затътриха към къщата, говорещи, жестикулиращи, щастливи като мишлета и огладнели като вълци. Всички бяха заспали.

Беше втората седмица от гостуването на Къруел. Нещо притесняваше сър Робърт. Маргарет и Хамптън можеха да го потвърдят. Сър Робърт изглеждаше отнесен по средата на разговори или експерименти. Чертаеше планове на големи листове хартия с дебел черен молив, а след това ги късаше и разхвърляше из къщата или лабораторията.

Повечето от тях бяха часовникови устройства, зъбци, предпазители. Нищо не го задоволяваше.

Къруел започна да разбира, че всички експерименти и процеси в лабораторията са взаимно свързани в една голяма конструкция. Тя беше амбициозна, сложна и според Къруел най-вероятно нямаше да проработи. Повечето от тях се съсредоточаваха върху пречистването на флогистона по същия начин, по който пречистеният въздух се получава от обикновен въздух. Помисли си, че има твърде много вероятности и всичко зависи от едновременното извършване на най-малко четири основни процеса. Ентусиазмът на сър Робърт обаче го бе заразил и заедно с Хамп започнаха да сглобяват по-дребни части от апарата и материалите. Сър Робърт говореше все по-малко и по-малко, работеше все повече и повече и ставаше все по-разочарован.

Една сутрин, когато заедно с Къруел вървяха към лабораторията, бяха прекъснати от изненадан възглас. Когато се обърнаха, видяха, че пазачът на Атоул язди бавно към тях по пътя. По коловоза пред него вървеше завързан мъж. Той бе облечен в панталони от еленова кожа и жакет, който бе виждал и по-добри години.

– Хванах го жив, ваша светлост – каза пазачът, който бе ирландец. – Изстрелът му беше най-добрият, който някога съм виждал. Право в една от вашите тетерки – продължи и извади перушинестото доказателство от чантата, закачена на седлото му. – Трябва ли да го заведа в полицията, или да го пребия още тук?

– Като че ли не си го направил вече – измрънка мъжът с кожените дрехи.

– Тихо! – извика пазачът и дръпна въжето.

Сър Робърт бе застинал на място и гледаше втренчено.

– Каква пушка е използвал?

– Ето я – каза пазачът и подаде пушка „Кентъки“.

– Не съм направил нищо – обади се мъжът.

– Точно така – отвърна му пазачът и го удари зад ухото с приклада на собствената си пушка.

– Това не е нужно, Маккартни – спря го сър Робърт.

– Ох, ох, ох! – скимтеше мъжът, който бе паднал на земята.

– На какво разстояние беше тетерката? – попита сър Робърт.

– Между осемдесет и сто крачки, милорд – отговори Маккартни.

– Да бъда проклет, ако не беше на повече от сто – възрази мъжът, лежащ на пътя.

– А можеш ли да стреляш на повече от четиристотин метра?

– Колко голяма е целта и с какво оръжие?

Сър Робърт се замисли малко.

– Целта има диаметър шейсет сантиметра, а оръжието е каквото поискаш.

– Бих взел пушка „Филаделфия“, калибър 60 – отвърна мъжът, – и мога да го направя.

– Готово! – заяви сър Робърт. – Бъди тук на разсъмване на 21-ви този месец. Ще имаш пушка „Филаделфия“, своята ще задържиш и ще получиш златна монета за изстрела.

– Каква е уловката? – попита мъжът.

– Абсолютно никаква. Ти реши проблем, който е много важен за мен.