Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 18 страниц)

Адски сигурно е, че не мога да си бъда у дома никъде другаде.

Всеки казва, че небето е оранжево, дори по-оранжево от небето на Венера, но не е. Дявол да го вземе, бил съм на Венера. Зная как изглежда небето там. Въобще не е същото.

Понякога се опитвам да си представя, че небето трябва да изглежда както от моя стар заден двор. Понякога си го представям точно каквото е било, когато го видях за последен път преди толкова много години. Друг път ми се мярва образът на всички тези метри изхвърляно вулканично вещество, което трябва да е… добре. Няма да описвам това.

Погледнато отгоре, земното небе изглежда еднообразно сиво-кафяво, осветено тук и там ден и нощ от мътно червено-оранжево сияние. В новинарските телевизионни прегледи на Лунната база се твърди, че там, долу, вече няма свободен кислород, така че сиянието трябва да е от лава. Нещо подобно.

Далеч отгоре, на стотици метри височина, плуваше хоризонтална пряспа. Подобни на картофен чипс восъчни люспици се премятаха в бавно движение, проблясваха, лъскави, отскачаха една от друга и продължаваха да се носят, запазвайки своята форма по начина, по който един земен облак я запазва във вятъра. Превключих стърлингите³ и намалих оборотите до най-ниското безопасно равнище. Изключих кабинния вентилатор и се заслушах в онова, което чуваха корпусните микрофони.

Там.

Най-напред сухото скърцане на пейзажа, който кротко се разпъваше и свиваше под приливно-отливното притегляне на Сатурн. После глухото далечно стенание на вятъра, съвсем различен от земния, духащ покрай стрехите на вашата къща и пъшкащ като призрак през клоните на мъртви дървета. Тук звукът е много по-дълбок, почти недоловим от вятър, който никога не е бил жив.

И накрая… подобно на сухи мъртви листа, паднали и духани по каналите в някое студено сиво утро, шумът от снега, носещ се по небето.

Сатурн беше едва видим зад леката мъгла, почти пълен, като огромна неизразителна жълта луна, на ивици и без ръбове. Когато тук, горе, е ден и знаете как да гледате, можете да видите пръстените посредством разпръскваната от тях радиация като диаманти в небето, оградили черната като сажди нощна страна на планетата. Но не сега, когато жълтият диск там, горе, прилича на лице без очи.

Бил съм само веднъж на Феба⁴, за да поправя повреден хардуер. Сто и петдесет градуса наклон към еклиптиката. Господи. Гледката беше страхотна, дори от разстояние тринайсет милиона клики. Може би някой ден…

Ставаше късно. Включих системите на бронираната кола и продължих. В светлината на фаровете Титан приличаше просто на мрачен лунен пейзаж под смътно оранжево, тъмносиньо небе.

Долу, до Восъчното море, където атмосферното налягане може да достигне две хиляди милибара, небето е непрозрачно. Слънцето, Сатурн, звездите и бледият, дъгоцветносин Риа – всичките са загубени. Дори тук не е истински оранжево. Кафяво е може би по-точна дума.

Измъкнах се от едно сиво дефиле, което бе станало по-тясно в сравнение с последното ми пребиваване тук, когато бях включил ръчно подпорните гуми, за да преодолея малко било от восъкоподобен сняг – всъщност не съвсем замръзнали метан и етан, – но попаднах в капана на лепкава каша от органични полимери, извиваща се около димящо езеро от безцветен течен азот, който с времето щеше да изчезне.

Пред мен, върху наклонената повърхност, която отдавна бе загубила своите летливи реголитни съставки, Работен пункт 31 изглеждаше по-стар отпреди. Куполът за обитаване бе обезформен на места, а мехурът на въздушния шлюз беше леко спаднал. Все пак метеорологичната станция изглеждаше чудесно със своите антени, стърчащи нагоре точно по начина, който си спомнях, и с бавно въртящия се анемометър. Спрях до енергийния преобразувател, изпънах своята електрическа сонда и паркирах в депото с плавно движение. После изключих двигателите, светлините… всичко, което можеше да се изключи.

Неподвижна и обърната към мен, до един снегомобил стоеше облечена в скафандър фигура със зеещо отворено батерийно отделение. Вгледах се по-внимателно и успях да видя бледо лице, което едва се забелязваше. Никакъв радиопоздрав или каквото и да било друго. Нямам нищо против. Облякох останалата част от скафандъра си, затворих се в твърде малкия въздушен шлюз на бронираната кола и натиснах активатора на изпускателния клапан. Чу се тихо „пуф“, когато въздухът излезе през дюзата, възпламенен, проблясвайки като кратка синя светкавица, която освети малкия колкото отвора на чаена чаша илюминатор на шлюза.

Отвън изглеждаше тъмно, когато се отправих към снегомобила. Небето не беше съвсем… навъсено. Спускаше се лека мъгла и… някаква сребърна топка за голф се материализира сякаш от нищото, плъзна се по полегатия склон и се насочи между мен и чакащата фигура. Конструкцията на работния пункт се отразяваше наопаки в нейната повърхност.

Бавно. Бавно. Почти сякаш намаляваше скоростта си с приближаване на терена. Може би беше така. Тук, долу, въздухът бързо става по-гъст. Топката удари земята и експлодира в кратка кратеровидна форма в комплект с централен връх.

Пльок.

Върху снега се появи за кратко вълнообразно огледало и после нищо.

Радиогласът, мек женски глас, каза:

– Започва да вали. По-добре ще е да влезем вътре.

Докато сваляхме с мъка скафандрите си, жилището изглеждаше невероятно претрупано. Хората донасяха тук вехтории и ги оставяха с години. Просто ги оставяха. Не зная. Може би някой ден щяха да бъдат изхвърлени. Сега? Не.

Вътрешната повърхност на херметизиращата обвивка, арковидно извита над главите синя пластмаса, бе станала на буци на места. Бавно падаха още дъждовни капки. За кратко време, ако интензивността на бурята се увеличеше, вътрешната повърхност щеше да заприлича на гладък, леко сварен, син пудинг.

Жената, която изглеждаше безформена и безполова в долния комбинезон, но имаше красиво овално лице, тъмнозелени очи и къси прави коси с цвят на слама, протегна ръка:

– Кристи Мейтнър.

Поех дланта й и за кратко усетих слабата топлина на нейните пръсти в моите.

– Ходжа Максуел.

Странно, на Титан има по-малко от сто души. Човек би помислил, че след четири години би трябвало да ги познавам всичките.

– Хо-джа? – попита тя, без да се усмихне, просто от любопитство.

В нея се чувстваше нервност, сякаш се страхуваше от мен или нещо подобно.

Произнесох й името си по букви.

– Кръстен съм на двусричното име на някакъв албански диктатор от родители социалисти, които мислеха, че някой ден може марксизмът отново да се изправи на крака. – 2004? Сега това време ми се виждаше доста отдавна отминало. Усмихнах се и казах: – Боклукчийско кошче на историята и прочие.

Тя отвърна поглед за момент, после махна с ръка към кухненския модул на жилището, голяма част от който беше заровена под купища неразпознаваем хардуер.

– Готвех се да обядвам. Ти, ъ… по-късно, ако дъждът отслабне, мисля, че бихме могли да слезем към платформата с уреди и да започнем.

Дъждът тук никога не продължава дълго.

– Пътувал съм почти трийсет часа без прекъсване – поклатих глава аз. – Ако не поспя малко, ще чупя всичко, до което се докосна.

– Не спиш ли, ъ, в колата? – попита тя, гледайки ме, сякаш ме поглъщаше.

– Батериите не се зареждат, ако системите не останат включени най-малко шест часа. – Това е всеизвестно. Какъв е проблемът тук?

В очите й имаше нещо като отчаяние.

Заспала, тя дишаше с отворена уста, издавайки глух звук, който не беше съвсем хъркане. Бавно, тихо вдишване. Дълга пауза. Бързо издишване, по-високо, почти като някаква дума.

Сложила ме бе на нейното легло, единствено в жилището, и после се бе свила на пода, загърната в резервна покривка за легло, изоставена от някого незнайно кога. Завивките на леглото бяха нейните, просмукани от нейната миризма. В нея нямаше и следа от парфюм, нищо женствено. Просто някаква човешка миризма.

Чувствах очите си, като че ли можеха всеки момент да изпаднат, но бях твърде изтощен, за да спя, за да правя каквото и да било, освен да лежа там, взирайки се в нея, осветена от слабата светлина на уредите. Когато изгаси лампите в жилището, то изглеждаше тъмно като в рог, но след известно време тази синя светлинка, онази червената, една малка зелена по-нататък…

Сега ми изглежда почти като изпълнено с дневна светлина.

Внезапно си спомних една нощ, когато наблюдавах Лайза да спи гола до мен. Буйна златиста коса, разпиляна върху чаршафа; глава, отметната назад, за да показва дългата нежна извивка на нейната шия; затворени черничеви ясни очи, движещи се насам-натам под тънки като хартия клепачи.

Илюзия.

Какво сънуваше ти тогава, преди години, когато бяхме толкова млади?

Забравих да попитам.

Вече никога няма да разбера.

В нощи като онази ми се искаше изобщо да не излизам в космоса. Но космосът бе единственият начин, по който един машинен техник можеше да стане богат, да ни придвижи към стила на живот, в който можехме да имаме това семейство.

– Един милион долара на година – спорех аз, опитвайки се да спра сълзите й. – Един милион долара!

Колко дълго?

Договорът е за дванайсет години, Лайза. Помисли. Помисли си какво е да притежаваш дванайсет милиона долара… И аз няма да отсъствам през цялото време. Имам предвид една година на Луната, може би две на Марс. От време на време ще си идвам у дома.

У дома, за да ти помогна да купим нашия нов живот, да оправим нещата. А когато всичко свърши… вместо това подписах договор за още четири години на Сатурн. Четири години на тройно по-високо заплащане. А през времето, докато стигна тук, някой някъде вече е знаел какво предстои.

Ад.

Можехме да умрем заедно, застанали в задния двор, хванали се за ръце и наблюдаващи как краят на света се стоварва върху нас от едно обсипано със звезди среднощно небе.

Разбира се, после беше все още нощ, а Кристи неохотно ми даваше закуска от слаб чай и кифла от водорасли. Никакво желе, никакво масло. Тя ме слиса, когато сплеска торбичките с чай и ти окачи да съхнат.

Естествено. Когато този чай свърши, повече няма да има друг. Съмнявам се да има масло или желе някъде по-близо от Марс. Харесвах Марс с неговото червено небе и светлосини облаци. Част от базата, където бях настанен, Оудеманс 4, с нейния красив изглед към Иус Чазма, беше под прозрачен купол. Там имаше малка градина, в която някои хора се опитваха да отглеждат риган и макове. Обикновено закусвах там, навън. Седях и пиех нескафе, хапвах плодов пай и мечтаех.

Колко чаши слаб чай можеш да получиш от една торбичка?

След закуска облякохме скафандрите и влязохме в бронираната кола, промушвайки се с мъка един по един през въздушния шлюз. После излязохме от депото и се спуснахме по стръмнината от терминала до мястото, където някакво старо евтектично срутване бе направило наклонен път до брега на морето.

Освен да ми отговори на няколкото въпроса, за които успях да се сетя, технически неща относно проблеми на нейната екипировка, Кристи мълчеше, отвърнала поглед от мен, загрижена. Докато наблюдавахме мрачния пейзаж, неясен от преминаващата покрай нас азотна мъгла при налягане два бара, аз попитах:

– От колко време си тук?

Бях срещал хора, дошли с първата експедиция преди девет години, повечето учени като Кристи Мейтнър, които бяха прекарали на открито по-голямата част от това време. Някои от тях са с малко размътени мозъци.

– От три месеца – отвърна тя, без да ме поглежда. – Преди това бях на Платформа Делта.

Платформа Делта е от другата страна на Титан, където Восъчното море се шири безкрайно, безинтересно, без никаква суша – безлична пустош, обагрена в червено сребърно-сиво.

– От колко време си на Титан?

Тя се обърна и ме погледна с леко възмущение. Някои хора не искат да… мислят повече за това.

– От една година. Дойдох с последния курс на „Оберт“.

Последният курс на „Оберт“. Корабът е бил все още по своя път за дома от Сатурн, на половината път между Земята и Марс, когато се случи всичко. Ето защо почти двете хиляди души, оцелели от човечеството, все още притежаваха междупланетен съд. Чух за „Оберт“ последния път, когато бях в база „Аланхолд“. Корабът се бе повредил при спирането си в задръстената от пепел стратосфера, бе ремонтиран и после заминал да спасява персонала на Венерианската орбитална станция.

Две хиляди. Две хиляди от всичките тези милиарди. Господи.

Но всичко, което чувствам, е тази единствена проклета смърт.

Обикновено три совалки поддържаха нашата така наречена пътуваща в космоса цивилизация, снабдяваха с провизии неколкостотин души на Марс и по две дузини на Венера, Калисто, база „Меркурий“ и „Фор Троянс“. Деветдесет човека тук, на Титан. Сега има само една совалка.

„Циолковски“ беше заварен в НОО⁵, прибран на док в космическата станция за ремонт и снабдяване с нови съоръжения. Не мога да си представя защо, по дяволите, хората мислеха, че корабът ще е в безопасност там, че станцията ще оцелее. Екипажът на „Циолковски“ истински се изнервил, когато видял какво става. Извели кораба от дока и потеглили на път. Но.

Те предавали до Лунната база през цялото време, което допринесло за направата на един адски видеорепортаж. Всичките големи стълкновения били от противоположната страна на Земята спрямо мястото, където по това време са се намирали корабът и станцията, но дълго преди те да обиколят планетата, можели да видят скали, издигащи се в траекторията пред кораба.

Командирът Болтано продължил да предава, продължил да говори спокойно с дълбок бавен глас, сякаш не ставало нищо необичайно, насочвайки своята ръчна камера от прозореца на командния модул. Скалите ставали все по-големи, докато не можело да се види нищо друго. Гласът му секнал с изсумтяване, а камерата направила внезапно бързо отклонение точно преди картината да се превърне в атмосферни смущения.

„Годард“, все още на разстояние няколко дни, заснемал всички тези чудесни видеокартини на последователните сблъсъци, но експлодирал, когато се опитал да спре. Мисля, че до времето, когато „Оберт“ се прибрал у дома, два месеца по-късно, нещата малко са се били уталожили.

Стигнахме до брега на морето, спускайки се по дълъг детритов склон, и се изтеглихме нагоре до изследователската платформа, която приличаше малко на един от онези старомодни безпилотни ландери⁶, някои от тях чак от 1970-те, които можете да видите пръснати по повърхността на Марс.

Отвъд нея хоризонталната пуста повърхност на Восъчното море се простираше като безкрайна маса, докато се загубеше в ниската тъмночервена мъгла. Зад нас изящно набръчканото лице на терминала на Тера Нурса се извисяваше като завеси със синия цвят на метличина, най-вече от изложен на открито воден лед. Натрошени ледени парчета се нижеха с въжета от полимери с цвета на праскова и черни асфалтови нишки през брега, на който стояхме.

Долу, до средната основа за измерване, небето на Титан е наистина оранжево, тъмнооранжево дори през нощта, с единствено блясъка на Сатурн за светлина, и изглежда ужасно далеч над главите.

Кристи ме търсеше с лице, от което през визьора на скафандъра й не се виждаше повече от загатнати очи.

– Може ли да започваме? – попита тя. – Бих желала да се върна към работата.

– Разбира се.

Странно нещо. Стари снегомобилни батерии бяха пръснати като ограда по периметъра около пакета уреди. Те стояха в бреговия „пясък“, наклонени под разни ъгли подобно на така голям брой мълчаливи стражи. Докато ми показваше какви са повредите, тя продължаваше да гледа настрана, взирайки се в брега отвъд.

Започнах работа по нейните проблеми. Бяха лесни за оправяне. Състояха се най-вече от пробити кондензатори и други подобни. Поставях в куфарчето си с инструменти всеки повреден компонент, след като го подменях. Обикновено изхвърляхме тези неща, но… е, някой може да измисли как да ги поправя по един или друг начин. Съвсем сигурно е, че не възнамеряваме да правим нови тук. Поне за доста дълго време, дори ако…

Лунната база продължава да говори за произвеждане на компоненти, но това е просто като пикаене срещу вятъра. Наблюдавайки този видеорепортаж, моят приятел Джими Торнтън, който пристигна със същия полет, с който пристигнах и аз, и бе определен по график да се върне у дома заедно с мен, коментираше, че в срутените, полустопени складове на Земята сигурно има в изобилие добър хардуер.

Разбира се. Вероятно бихме могли да пренасочим някой венериански ландер и да го върнем към НОО. Щяхме да измислим къде да го приземим, да вземем онова, от което се нуждаем, и да си го приберем.

По-късно същата нощ Джими се самоуби с един универсален нож, без да остави никаква бележка.

Може би е мислил, че няма да ми липсва.

Може би е мислил, че скоро ще го последвам.

Кристи ме наблюдаваше как работя. Сигурно не ми се доверяваше, че разбирам от тези работи. Учените са си такива. След известно време тя се отдалечи и докато работех, можех да забележа скафандъра й да се носи по брега, бял на фона на пейзажа на Титан, отвъд пръстена на изоставените хардуерни стражи.

Трябваше да спасим още нещо. Повредените батерии бяха съвсем лесни за поправка особено когато наоколо има изобилие от химикали.

Завърших, обърнах се и я наблюдавах известно време.

Гърбът й бе под ъгъл към мен. Тя се движеше по периметъра полуизвърната и гледаше в земята. От време на време правеше бърза крачка встрани и навън от периметъра, сякаш да танцува като дете. После стоеше и наблюдаваше.

Побъркваш ли се вече, д-р Мейтнър?

Ами, може би да. Повечето от учените просто продължаваха да си вършат работата, да събират данни, да ги тълкуват точно както… добре. Техниците продължаваха да си вършат работата, защото ако не го правят, всички незабавно ще умрем.

Тя стоеше обърната напълно с гръб към мен с ръце на кръста и гледаше към морето. Там, над повърхността му, имаше слой лека мъгла. Восъчното море прилича малко на езерото Мичиган, наблюдавано от Чикаго в студено ноемврийско утро.

Тръгнах към нея в полумрака, питайки се в каква ли посока биха падали нашите сенки, ако имахме такива. Мисля, че видях нещо точно зад нея, жълто петънце върху восъчната ледена кора. Мърдаше ли? Някаква вълничка, причинена от температурен градиент в плътен въздух? Бе трудно да се каже. То… жената направи бърза крачка напред и стъпи право в жълтата локвичка, която изчезна като мираж.

На известно разстояние от едната страна, може би извън ограниченото от скафандъра й периферно зрение, имаше друго петно, червено, с малко син нюанс. Докато наблюдавах, то започна бавно да се дипли, движейки се в посоката на хардуерната платформа и паркираната бронирана кола. Насочваше се към една точка по средата между двете най-близко стоящи батерии. Когато направих крачка към него, нещото се отдръпна, следвайки дълга крива.

Чух в микрофоните си приглушено ахване.

Кристи мина бързо покрай мен, запътена към него със стандартното за ниска гравитация подскачане като кенгуру. За секунда червената вълничка остана неподвижна. После, точно когато тя стигна до нещото, то сякаш се разтвори в пясъка.

– Какво, по дяволите, става тук? Какво е това нещо?

Тя се обърна, за да ме срещне с бледа кожа около очите й зад лицевото прозорче на скафандъра и ръце зад гърба, подобно на непослушно дете, хванато по време на пакост.

Стоях неподвижно, вцепенен от ужаса в очите й. Много хора полудяват тези дни. Никой не трябва да се изненадва.

– Добре ли си?

Тя кимна в скафандъра, вдигайки и свеждайки поглед.

– Разбира се. Разбира се, аз… те са… – Погледът й се отмести от моя, обгърна за секунда пейзажа зад мен, но аз се страхувах да се обърна и погледна. – Те са един вид… с някакъв сложен восъчен полимерен строеж. Очевидно се образуват в разделящата повърхнина между Восъчното море и Тера Нурса. Просто на брега, въпреки че открих няколко под ледената кора на морето. – Кристи внезапно млъкна, стисна за момент здраво очи и гледаше настрана от мен, когато ги отвори отново.

– Какво ги кара да се движат?

– Нашата отработена топлина. – Пауза, стрелкащ се поглед и после: – Направих някакъв уред със студена течност, който показва, че те обикновено текат по дължината на пукнатини от приливни удари в брега.

Бродеща слуз.

– Защо ти… – Всичко, което можах да направя, бе да махна с ръка. Криеше от мен? Как бих могъл да попитам това и да продължа да изглеждам… че съм с разума си?

Последва дълга пауза, изпълнена с моето сърцебиене и стона на далечния вятър. После тя каза:

– Още не съм готова… за публикуване.

Опитах се да си замълча, но не успях.

– Публикуване ли? Кристи, тук няма нищо… Искам да кажа… уф.

– Млъкни! – отсече тя с блестящи очи.

Почувствах за кратко в скафандъра да ме избива студена пот.

– Разбира се. Извинявай. Аз… хм. Разбира се.

В бронираната кола тя мълча по време на целия път, сякаш бе престанала да съществува.

Подхождайки от юг към база „Аланхолд“, пристигате в космодрума „Боунстел“ на около дванайсет клика извън нея. Това е мястото, където на 20 април 2048 година за пръв път е било осъществено пилотирано кацане, въпреки че когато две години по-късно пристигна втората експедиция, тя донесе компонентите за нова база, отдалечена на известно разстояние. Добра идея, като се имат предвид замърсяването, рискът от експлозия и всичко останало.

Заобиколих ръба на нащърбения диск от нискотемпературна пяна, който предпазваше изстрелванията и каранията от бавното, все по-дълбоко вкопаване на кратера на базата в леда, без намерение да спирам, поглеждайки от време на време хода на работата през едно от страничните прозорчета.

ТЛ-1, първоначалният ландер, тези дни почти винаги долу за ремонт, бе скрит в своя хангар. Греещата през пластмасата жълта светлина проектираше сивите сенки на работниците подобно на привидения от куклено шоу. ТЛ-2 беше изтеглен на нашето единствено съоръжение за подготовка на кораби преди изстрелване.

Разбира се, всичко това не беше нужно. Когато тези неща се повредят, можем да използваме малките кораби по начина, по който са били конструирани да бъдат използвани – безкрили издигащи се тела, спускащи се леко като перца върху къси дебели крака за кацане и излитащи отново нагоре в купа от син пламък.

Велика идея, местни ракети с термоядрено гориво. Питам се, колко ли дълго ще издържат? Не по-дълго от нашата последна пратка радиоактивни изотопи. А после? Няма отговор.

Накратко, мислех за разговора, който бяхме водили с Джими относно преустройването на ТЛ-1 за тази цел. Мисля, че можеше да бъде направено. Бездруго ТЛ-1 нямаше да издържи още дълго.

За три години се бях качвал три пъти на ландери. Най-напред дойдох тук. Излизах да обслужвам хардуера на Феба. Правех аварийни ремонти на станция „Рингплейн“.

Господи, колко беше хубаво. Все едно си муха върху стена с височина трийсет хиляди километра и гледаш право надолу към горната повърхност на редките жълти облаци на Сатурн. Чувствах замайване само при мисълта за падане.

Мисля, че очаквах с един последен полет да се издигна над оранжевата облачна супа на Титан в едро небе с цвят на истинско синьо индиго, после черно и осеяно със звезди, да отида на док с „Оберт“ и после да замина за дома.

Обратно в „Аланхолд“, паркирах бронираната си кола в нехерметизирания гараж на базата, представляващ вид гофрирана арка, подобна на отворена от двете страни хижа на Куонсет. Оставих я до един пост за зареждане и излязох. Винаги хвърлям бърз поглед нагоре, когато излизам през вратата на шлюза, защото можеш да видиш последните частици от отслабващия зад теб огън да кипят наоколо под тавана като неясен облак, излъчващ синя светлина.

До единия край на гаража видях, че някой бе нанизал чисто нов флаг на Обединените нации на пилона на базата. Плетената пластмасова тъкан леко се вееше от ветреца. От време на време се изпъваше малко, така че можеха да се видят белите линии на картата. Може би трябваше да се преразгледа и въпросът с флаговете? Рано или късно щяха да свършат.

Валеше оскъден сняг. Големи бели проблясващи снежинки, наподобяващи вълнички картофен чипс, се премятаха и видимо се смаляваха, докато падаха право надолу. Не мисля, че някоя от тях достигаше земята непокътната. В тази околност ние изхвърляхме голямо количество отработена топлина, независимо дали това ни харесваше или не.

Извърнах глава, спомняйки си един пикник, на който бях с моите родители. Просто някакъв градски парк, лято, синьо небе с няколко лентички бели облаци, тичащи наоколо деца, които крещяха и викаха. Ние върху едно одеяло. Вълнички картофен чипс. Френски лук, подправен с толкова много мононатриев глутамат, че след това ми се доспа. Бира.

Баща ми загина при верижна катастрофа на една магистрала през двайсетте. За инцидента съобщиха в националните новини. Беше премазан заедно с още около трийсет нещастници. Изложението в пресата принуди Конгреса да отмени проекта.

Мама… Не знам. Тя и Лайза на практика изобщо не се погаждаха…

Влязох през въздушния шлюз на базата.

След като се преоблякох в моята бърлога, където дори нямаше достатъчно място да се изправя в цял ръст, се отправих към кафенето, минавайки по коридорите покрай мълчаливи хора, които ми правеха път и извръщаха очи. Лица на мъже и жени минаваха на сантиметри от моето, винаги със сведен поглед. В кафенето нямаше никой. Празни прашни маси и обърнати на всички страни столове, които вече никой не си правеше труда да прибере обратно към масите.

Отидох при фризера и взех две тако⁷, питайки се как щеше да се живее, когато те се свършеха. Взех торбичка черешов „Хай-Си“ и тръгнах към съседната врата, водеща към дневното помещение. Тук имаше повече хора и включен телевизор, който показваше диск с най-последните новини.

На екрана се виждаше леко заоблен ръб на планета и слой синкава мъгла, увиснала като дъга над неизразителни сиви облаци от пепел. Докато наблюдавах, в облаците проблесна светлина – първо една слаба искра, после други, разпространяващи се около нея, и после нищо.

Светкавица.

Седнах до Рон Смитфилд, отпуснал се на един стол с крака, разкрачени върху износения зелен килим на пода. Зелен като трева. Зелен, гласяха учебниците по психология, така че да се чувстваме уютно, когато сме далеч, далеч от дома.

– Пропусна Дюрел – каза той. – Трябва да чакаш повторението.

На екрана ръбът на планетата бе изчезнал. Сега на него нямаше нищо друго, освен непрекъснато приближаващи се сиви облаци. И един ред текст от жълто-зелени букви. По дъното на изображението пълзяха стойности за намаляване на скоростта.

– Какво трябва да каже този път в своя защита копелето?

В миналото Родриго Дюрел беше министър на космическите работи във втората администрация на Джолсън. Той и помощник-министърът за изследване на по-далечните части на системата, някоя си госпожа Райнхарт, бяха ръководили един „инспекционен тур“ на Лунната база заедно със своите семейства точно преди да бъде предприета мисията за пресрещане на астероида.

Разбрах, че госпожа Райнхарт имала петгодишна дъщеря.

Питам се, какво ли е усещането да си единственото петгодишно момиче във вселената?

Питам се, дали президент Джолсън е знаела? От храброст или невежество бе останала на работа? Бяха ли се сгушили тя и нейните малолетни деца заедно в Белия дом или в онова старо убежище във Вирджиния в очакване това да се случи? Известно време Лунната база продължи да се опитва да вдигне Националния команден пост в Колорадо. Нищо. Може би планината Чайен е била ударена.

– Персоналът на база „Меркурий“ е мъртъв – въздъхна Рон.

Сега, когато облаците пепел дойдоха по-близо, изображението върху екрана започна да потъмнява. Можеше да се види леко порозовяване там, където около въздушната обвивка на сондата бе започнала да се образува плазмена дъга.

– Мислех, че имат въздух за още няколко седмици.

Той кимна.

– Очевидно, щом са разбрали, че „Оберт“ няма да може да дойде още пет месеца, за да ги прибере, са прибягнали до гласуване. Лекарят на базата им е инжектирал операционна упойка. Обадил се е по радиото, за да съобщи решението им, и после сам се е инжектирал.

– Хм. – Не можеш да кажеш нищо за подобно нещо. Образът на екрана се разкъса и превърна в цветни атмосферни смущения, заместени бързо от някакви цветни ивици.

– Дюрел казва, че възнамеряват да ни заведат поред всички у дома. Първо Венера, после обитателите на „Троянс“, след това Калисто. После Марс и накрая нас.

У дома. Представях си как седя на мъртвата Луна до края на живота си и наблюдавам мъртвата Земя.

– Предполагам, че са ни оставили последни, в случай че „Оберт“ се повреди – казах аз.

Рон кимна. Сега на екрана се появи мъж, някакъв учен, но аз станах и напуснах помещението, не желаейки да слушам неговите извинения. Последния път той каза, че вероятно ще измине година, преди да бъде възможно пилотирано кацане, преди да се свали там екипаж, за да види с какви трудности, по дяволите, ни остава да се справяме.

Този срок, мисля си, ще бъде увеличен. И после ще продължи да се увеличава.

Нямаше какво друго да правя, освен да отида при душовете, после да си легна в леглото и да изкарам един хубав нощен сън, така че да мога да подновя работа на сутринта. Взех хавлия и таблетка шампоан от разпределителя, съблякох работните си дрехи, окачих ги на закачалката и застанах под един душ в далечния ъгъл на помещението. Гореща вода обливаше врата ми, изсипваше се обилно върху раменете ми и се спускаше по гърба като топли мокри ръце, каращи ме да потръпвам.

Едно нещо никога няма да ни се свърши тук, на Титан: горещата вода. Изобилие от лед. Изобилие от гориво за ядрените реактори.

Влезе някаква призрачна фигура, съблече работните си дрехи и ги окачи на съседната закачалка. После прекоси помещението към мен.

– Ходжа – каза тя. Стоеше неподвижно и ме гледаше с големите си черни очи. Може би чакаше да й направя място под моя душ?

Стоях неподготвен и я гледах, поглъщайки хилядите подробности на едно голо женско тяло.

– Здравей, Джена.

Тя ме наблюдава още няколко секунди, после сведе поглед. След това пусна душа, съседен на моя, издигна се облак от пара и направи мъглата още по-гъста. Подът изглеждаше лепкав под стъпалата ми. Който и да бе поставял плочките, не си бе свършил добре работата.

Обърнах се, за да я наблюдавам. Беше красива жена с дълга къдрава черна коса, въртяща се бавно под фината струя. Може би позираше пред мен, а може би не. Вода струеше върху раменете й, провокиращо течеше от зърната на гърдите й и се спускаше по корема, за да плисне в краката й.

След известно време Джена отново вдигна поглед към мен, изпъна ръце над главата си и изви гръб.

– По-рано те интересувах, Ходжа – каза тя.

Разбира се. По-рано ме интересуваше много. Лайза и аз сме говорили за това. Съгласихме се, че четири години са просто твърде дълго време, че ще си кажем всичко, когато това премине и свърши, и ще се извиним един на друг, ако има за какво.