Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 18 страниц)

В библиотеката на базата нямаше нищо, което да не съм гледал вече стотици пъти, освен тази последна дузина епизоди от „Quel Horreur“¹¹, френскоезичната ситуационна комедия, която е имала луд успех точно преди края. JPL прахоса за нея един от своите последни предаватели на Земята, който изпращаше сигнали към комуникационни спътници и… е, добре, те знаеха. Трябва да са знаели. И какво са си мислили?

Не мога да си представя.

Бях наблюдавал първия епизод около трийсет секунди – щастлив смях, светлосиньо небе, бели облаци, зелени дървета, река Сена и Айфеловата кула.

Стоях в стаята си, така че да не трябва да си имам работа с Джена, която не ме изпускаше от поглед, когато минах през столовата да вечерям. Отидох в стаята си и после не можах да спра да мисля за нея, за последния път, когато бяхме… което доведе до мислене за Кристи с нейния разтворен комбинезон, предлагаща себе си на една съдба, по-лоша от смъртта. После преминах към Лайза, просната на нашето брачно ложе.

Говори се, че човек не може истински да си спомни болката, спомня си я само като факт, а не точния начин, по който се усеща. Може би същото е и с истинското щастие.

Висях като призрак под тавана на едно помещение, което вече не съществуваше, и гледах надолу към голата жена, чийто допир, вкус, усещане и смях бях загубил, борейки се със загубата, мъчейки се да използвам отново няколкото частици и парченца, които ми бяха останали.

Понякога се питах, защо изобщо напуснах Земята. Вероятно бихме могли да бъдем щастливи без парите. Може би.

Съжалението, казват хората, е най-скъпото нещо на света, но това е лъжа. Съжалението е безплатно. Можеш да получиш толкова съжаление, колкото поискаш. И тогава, когато престанеш да го искаш, разбираш, че то си остава твое завинаги.

По някое време, докато се взирах в системното меню на базовата библиотека, спомненият образ на Лайза се превърна в много по-пресния образ на Джена, потна и страстна в прегръдките ми, после някак си в Кристи с умоляващи огромни очи.

На следващия ден продължих към Работен пункт 17 – една платформа за сондиране върху задната страна на билото Аерхърст, отвъд „Аланхолд“. Седях отгоре на дълъг склон с изглед в дълбочина като нищо на Земята или на което и да е друго място, на което съм бил. Склонът бе дълъг, равен и се губеше в мъглата на разстояние десетки километри, подобно на най-голямата ски-писта, която човек би могъл да си представи.

Когато дойдох тук за пръв път, тези прекрасни и странни изгледи ме караха да мисля за всички места, където вече съм бил, за червената креда на Марс, за назъбените оранжеви планини на Венера и за меките черни равнини от лава на Луната.

Караха ме да си спомням моето първо зърване на Земята от космоса – гола, невероятна, със заскрежена синя повърхност, гледана от другата страна на небето.

Спомням си как стоях на върха на крайния склон на Тера Нурса, гледах над невъобразимата пустош на Восъчното море и се питах, дали не трябваше да кажа на Лайза, че никога няма да се върна у дома, че ще продължа да й изпращам парите, всичките пари, но че тя ще трябва да намери друг мъж за помощник при харченето им и от него да има онези деца, за които бяхме мечтали.

Господи, по онова време се говореше за луните на Уран! А аз започнах да си мисля какво ли ще е да стоиш върху стръмна скала с височина десет километра. Започнах да мисля за гейзерите на Тритон, за мъждивия син Нептун, увиснал в черното небе отгоре…

Това все още имаше силата да ме накара да получа вътрешен спазъм от желание.

Работен пункт 17 се управляваше от две рускини, докарани от „Фор Троянс“ преди около две години. Те бяха яки червенокоси геоложки от Казахстан с неизразителни лица. Приличаха си като сестри близначки, вероятно бяха на по около четирийсет години, а може би много по-възрастни, и бяха бродили из Слънчевата система някъде около петнайсетина години.

Винаги се държаха като шутове. Беше забавно да са наоколо. Непрекъснато се ръчкаха помежду си, говореха цинизми, половината на английски, половината не, шегуваха се относно това коя възнамерява да ме има първа и коя втора, въпреки че аз винаги си ги представях като лесбийки.

В тяхното жилище с неговата неприятна миризма на кисело, докато наблюдавах как едната от тях сваля скафандъра си с щръкнал широк задник и как шевът на комбинезона й започва да се разпаря в мястото на най-силно опъване, направих някаква вулгарна забележка.

Ирина, мисля, че това бе тя, погледна към Лариса с опулени от изненада очи, после обратно към мен, с едва доловима усмивка.

– Ух. Съжалявам.

Ирина се изправи, сега с лице към мен и с все още смъкнат до глезените скафандър, и много любезно каза:

– Не съжалявай. Безпокояхме се за теб.

По-късно седях на едно от моите места за паркиране, високо на върха на Аерхърст, върху зъбер от чисто бял лед, стърчащ от мястото, където утъпканата следа пресичаше ниското рамо на рязко спадащ заоблен връх, с угасени светлини, изключен двигател, почти минимално захранване, и се взирах навън през прозореца.

В далечината, над низините, вилнееше буря с пороен дъжд. Огромен плосък сиво-син облак висеше под потъмняващото небе. Валежът под него беше като някаква поантилистка¹² мъгла, изпъстрена с твърде ситни точки, за да могат да се видят, и все пак някак си там – един безкраен сребърно-син стълб, закриващ пейзажа отвъд.

Атмосферно охлаждане.

Знаех, че някъде над облаците Сатурн почти е изчезнал, станал е черен и закрива Слънцето. Вдигнах поглед и се опитах да различа краищата на сянката, да различа радиационното разпръскване от плоскостта на пръстените, но днес турбуленцията беше твърде голяма.

Може би някой друг път.

Точно каквото мислех да кажа на Ирина и Лариса, очаквайки предложение, което изобщо не дойде. Все пак ми бе приятно да мисля, че се безпокоят за мен. Сякаш все още бях от значение за някого.

Лампичката на приемника върху таблото започна да мига, една улавяща погледа последователност от червено-синьо-кехлибарено-зелено през интервал между цветовете четвърт секунда, при което те се смесваха в кратък ярък блясък. Пресегнах се, докоснах един бутон, съобщих паролата си и се заслушах.

– Можеш ли да ме впишеш в графика си за ремонт? – изплува от радиосмущенията гласът на Кристи.

В този глас имаше нещо странно, нервно, неохотно, пламенно. Или може би само си въобразявах. Какво може да разчете човек в един глас, сведен до шепот от радиосмущения?

– Какво не е наред?

Дълга пауза.

– Не съм сигурна. Може би същото като преди, но по-лошо.

Досега не се бе повреждало нищо значително. Няколко изгорели чипа – нищо сериозно, което да не може да почака, ако не бях… Прегледах графика си, мислейки за Кристи, за нейните цветни восъкоподобни животинки, за…

– Аз съм на рутинна ремонтна обиколка по автоматизираната геофонна верига от тази страна на билото. Мога да се отклоня до твоя работен пункт между номера три и четири.

– Кога?

Спешно?

Вече нищо не е спешно.

– След трийсет и един часа – отвърнах.

Много по-дълга пауза.

– О.

Разочарованието беше абсолютно, пробило си път право през смущенията.

– Мисля, че ме устройва – каза тя.

– Ще се видим тогава.

Натиснах бутона и се облегнах назад, за да наблюдавам зараждащата се буря с дъжд, докато небето отгоре бавно потъмняваше и приемаше наситените цветове на калта.

Какво може да се е случило? Какво ли очаква тя? Дали имаше нещо общо със създанията от стопена креда? Определено нямаше нищо общо с мен. Мислите ми се зареяха отново към нейния комбинезон с отворен цип и ме накараха да се усмихна на себе си. Никога не съм бил с ограничен ум. Никога през този живот.

Но се случват странни неща, когато животът е редуциран до краен стрес.

Когато пристигнах на работния пункт, тя чакаше в скафандър отвън до електростанцията. После заскърца във въздушния шлюз, докато минаваше през него. Рядко съм бил в бронирана кола, когато някой друг се е качвал в нея. Глухото тупкане от колена и стъпала по метала и пластмасата и странните запитания бяха твърде неестествени.

Вътрешният капак се отвори, изпълвайки кабината със слаб дъх на алкохол и амоняк, бързо изместен от човешките гастро-чревни миризми, когато Кристи отвори шлема си и го сгъна назад.

Спомних си една стара история, в която се говореше за миризмата на Титан, и нейният автор размишляваше за метана, блатния газ и всички миризми в двора към плевнята.

Глупаво.

Хората слагаха бутанолов тиол в природния газ, така че по миризмата да се установи, когато е налице изтичане.

Лицето й бе запотено като при задух, сякаш от пребиваването й в скафандъра я бе хванала клаустрофобия.

– Да вървим – каза тя.

Освободих съединителя и потеглих. Накланянето на кабината я хвърли върху рамото ми. Усетих как се подпря, запазвайки каквото разстояние можа, което не бе голямо в това малко пространство. Каква част от онова, което чувствах, беше вкаменена емоция, замръзнали в главата ми стари подпрограми?

Не зная какво искам, защото се страхувам, така ли беше?

– Кристи – попитах, – кога ще ми кажеш какво става?

Обърнах глава, за да я погледна. Лицето й бе на не по-голямо разстояние от широчината на длан, но гледаше напред с немигащи очи, докато наблюдаваше приближаването и отминаването на познатия пейзаж на Титан. Отгоре притъмнялото небе беше с цвят като на прясно натъртено място – синьо и сиво, обагрено с неясни морави ивици.

После тя завъртя глава към мен и ме погледна в очите. Това я приближи достатъчно, за да усещаме взаимно дъха си. Известно е как протича това. Вие си попадате взаимно в лицевото пространство и там има напрежение, защото следващият ход е лекото привеждане напред, което…

Кристи отново отвърна поглед, не навън, а просто към вътрешната повърхност на стената, към таблото с прекъсвачи, монтирани приблизително на равнището на очите.

– Каза ли на още някого?

– Мисля, че няма нищо за казване – отвърнах, като свих рамене.

Никаква реакция. Напрежение в дъгата на шията й. Исках да протегна ръка и да я докосна, да й кажа някоя глупост от рода, че всичко ще бъде наред. После, обвил ръка около тялото й, нахлул в нейното пространство… има нещо в уязвимостта на страха от това, че нещо ужасно не е наред.

– Спри тук – каза тя. – Нека излезем.

Бяхме стигнали при скалите до брега, но все още имаше известно разстояние до познатия път надолу. Излязохме от шлюза един по един и тръгнахме по моите по-раншни следи към мястото, където я бях шпионирал преди. Сега към тях се бяха присъединили голям брой други отпечатъци от ходила, стотици в двете посоки.

Мисля, че всичките бяха нейни.

Над групата уреди се издигаше тънка струйка черен дим, подобна на удължена капка туш в чиста вода, която се размесва с проникващите потоци и тъкмо започва да се размива.

И всичко около нея на брега беше сблъсъци и цветни петна, сенки и форми, движещи се непрекъснато наоколо, всичките толкова бавно. Докато наблюдавах, едно тъмносиньо петно се приближи и протегна дълго тясно пипало. То дойде в границите на няколко сантиметра от един от опорните крака, поколеба се за момент и го докосна.

Пипалото се сбръчка и бързо се отдръпна към главното тяло, което, изглежда, се обърна, превръщайки се в по-светъл нюанс на синьото. После за миг изчезна, потъна в брега.

Във въздуха се виеше още една спирала, издигаща се над групата уреди. Тя се отдалечаваше бавно, докато се разсейваше. Мислех си за образеца, който бях взел от онова по-раншно замърсяване на уредите. Вероятно все още беше в хладилника на бронираната кола, където го бях оставил.

Малки животинки изследват чуждоземната машина. Невинни малки животинки отиват на сигурна смърт.

Дали любопитството е някакъв тропизъм¹³?

Нощни пеперуди, привлечени от пламъка.

– Май ще излезеш права, а?

Не знам какво очаквах да последва, но тя каза:

– Веднага си изключи радиото.

– Ама…

Кристи се обърна и постави ръка на рамото ми. Не можех да я почувствам през материята на скафандъра, ала тези големи очи… Изключих го и зачаках. Тя просто се извърна и бързо се отдалечи към стръмната скала, в опасна близост до ръба й, като се има предвид крехкостта на този химически лед, и след като преброи до три, изключи енергийното устройство за носещи пулсиращи вълни на комуникационната система на своя скафандър.

Всичко приличаше много на някакъв филм.

Долу, на брега, восъкоподобните създания замръзнаха на място. Беше съзнателно замръзване, точно както постъпва паякът в момента, в който установи, че го наблюдавате. Това внезапно свиване, насочените към вас очи на чуждо същество, изпълненият с незнайни мисли паяшки мозък.

Спомних си начина, по който едно от тези създания бе образувало петно от оранжеви точици преди и това ме подсети за един научен филм, който бях гледал като дете – високоскоростна фотография на слузеста плесен в действие. Зловещо. Но не повече от това.

Внезапно брегът между две съседни структури опустя.

Във всички тези стари филми, стари истории, човек чувства този момент по ужасно погрешен начин, не е ли така? Посегнах към контролното табло на моя приемник, но Кристи, улавяйки движението ми с ъгълчето на окото си, вдигна възпиращо ръка.

Чакай.

Аз…

Долу, на брега, се образува хоризонтална синя плоскост с нащърбени краища. Време за няколко удара на сърцето, после розова ивица с отчетливи ръбове се плъзна през най-близката страна до нашия наблюдателен пункт.

След това от другата страна се появи с плъзгане някаква конична форма, спускайки се явно към розовата ивица.

Спускане.

Точно преди да я докосне, под тъпата страна на конуса бликна червено-оранжево завихряне. То забави движението си до нула и бързо измъкна малки крачета за кацане. Върху повърхността заискриха огнени пръски, после изчезнаха. Появиха се малки сини и зелени точици, обхванати в розовото, и плъзнаха към неподвижния конус. Щом го достигнеха, една по една те ставаха черни и изчезваха. След известно време можеше да се види, че се бяха научили да спазват дистанция, реейки се около ръба на картината.

Устата ми бе пресъхнала, когато включих радиото си и прошепнах:

– Откъде, по дяволите, знаят какво представлява нашето чувство за перспектива?

Шепнех, сякаш някой можеше да подслушва. Някое създание.

Гласът й едва ли беше нещо повече от тих полъх на вятъра, минаващ през слушалките ми:

– Те не са истински двуизмерни създания.

Това не е Страната на двуизмерните. Те не са восъчни рисунки върху грундирана повърхност.

Под конуса разцъфна огън и се издигна, излизайки от картината, а всички останали сини точици станаха черни, преди да изчезнат.

След известно време повечето от тях изпълзяха от ръба на картината, преминавайки през розовата ивица към мястото, където преди малко се намираше конусът. Отначало водачите станаха черни и изчезнаха, но само за съвсем кратко. Те скоро извършиха своите изследвания и продължиха да се плъзгат по пътя си.

Синята равнина със своите празни розови ивици внезапно изчезна и брегът отново опустя.

Обърнах се към нея и я попитах:

– Защо ми показа това?

Гледана през лицевото прозорче, Кристи беше само очи. Големи сини очи. Сериозни. Уплашени.

– Не взех това решение сама. Аз не съм… – Дълго колебание. – Знаеш.

Да. Не съм Господ. Ето каква е работата.

Обратно в жилището, след дълго мълчаливо пътуване, ние седяхме заедно по комбинезони, правехме си чай и го пиехме, подхващахме незначителни разговори, които не водеха до никъде, въртяхме се в кръг, сякаш нещо се бе променило или напротив.

Тук сме мъртъвци, мислех си аз на връщане, докато наблюдавах навяването на снежни преспи върху утъпкания път пред бронираната кола. Натрупването се забавяше, сякаш се готвеше да престане, а после внезапно вятърът вдигаше снега като ято птици, устремени към небето, изчиствайки пътя пред нас.

По-малко от две хиляди оцелели…

В старите истории и в старите филми това щеше да е повече от достатъчно. Две хиляди горещи и страстни Адамовци и Еви, които разпространяват своите бърлоги и разширяват заеманото от тях пространство, бродят из неотдавна насечения пейзаж, спират за малко до бреговете на някое безкрайно пусто море и тъй като са плодовити, се размножават, докато не покрият отново цялата Земя.

Тази звездна система повече не съдържаше обитаема планета.

Частици от спомени, откраднати от новинарския видеопреглед на Лунната база. Когато „Оберт“ достигнеше дома с екипажа на Венерианската орбитална станция, който не трябваше да се самоубива, той щеше да донесе куп устойчиви сонди, предназначени за изследване на повърхността на Венера.

Устойчиви сонди и, разбира се, един от пилотираните венериански ландери.

Тогава щяхме да знаем със сигурност. Тогава щяхме…

Не можех да спра да си представям, толкова за кратко, себе си в този първи прокълнат екипаж, спускащ се с венериански ландер през ревящата кафява кал към едно меко кацане в собствения ми заден двор.

Бил съм на Венера. Притежавам квалификацията за операции извън борда на венериански космически апарат. Аз…

В детските си години четох някаква научна статия, в която се споменаваше, че ударът на „Чиксулуб“ в КТ „Боундари“ е бил „като да занесеш горелка в западна Северна Америка“.

Образът в моята глава се експонираше двойно, като образ от разрушени и изгорели градове, подобно на нещо от фантастична атомна война, наложено върху реалността на килим от охлаждаща се лава.

Само струйки дим.

Това е всичко, останало от него.

Кристи ме гледаше странно, с лице, потопено в парата на чашата с чай. Един Господ знае какво трябва да е било изражението върху лицето ми. Имала ли си някого, Кристи Мейтнър, или са умрели само непознати? Милиарди и милиарди непознати.

– Мисля, че ще е по-добре веднага да говорим за това – каза тя. Неизказано остана „независимо дали искаме или не“.

Кимнах, без да зная какво исках, взирайки се в лице, което изобщо не беше изразително и не се различаваше особено от моето собствено. Опитах се да си спомня как изглеждах, да повикам мъжа в огледалото, но там имаше само мъгла. Нямаше никакъв начин да разбера в какво се взираше сега тя с тези големи дълбоки очи.

– Всичко е толкова просто, Ходжа – продължи Кристи. – Те са живи и това е техният свят. Ако останем тук, дори само няколко десетки от нас, околната среда на Титан ще започне бавно да се променя, докато не се превърне в свят, вече необитаем за тях.

И тогава?

Правилно.

– Има ли сега някакво значение нашето знание, че те са разумни същества?

Тя поклати глава.

– Ако ние си сътрудничим в запазването на видяното от нас в тайна, в предпазването на останалите от сблъскване с него, щом веднъж си заминем обратно за Лунната база…

– Земята не може да се възстанови, а ние не можем да оцеляваме вечно в Лунната база – възразих аз. – Системата Сатурн е нашият най-добър залог, иначе ще се разпръснем твърде надалеч. Дори Марс…

– Шансът е срещу нас, без значение къде сме – отсече тя.

Кимнах.

– И така, ние идваме тук, заличаваме титанците и после все пак измираме, затривайки тяхното бъдеще, също като нашето.

Означаваше ли нещо това? Каква е следващата ми реплика? Зная: „Кристи, имаме стопроцентово доказателство, че животът във вселената е широко разпространен.“ Правилно. Идиот. Спомних си начина, по който изглеждаше тя: с така бледо лице и големи очи, стояща зад мен с брадвата, готова да убие. Колко много титанци щяха да експлодират и изгорят под брега, ако бе пролята моята кръв?

– Значи затова е цялата тази работа, а? – попитах аз. – Някаква добра старомодна еко… – Правилно. Подобно на идиотите, които протестираха срещу изстрелването на „Касини“ преди всичките тези години, докато не се правеше абсолютно нищо относно стотиците хиляди водородни бомби по света.

Избери своята цел. Някои са по-лесни за избиране от други.

– Не е толкова просто. – Изглеждаше уморена. – Ако беше само затова, че са живи същества, разумни живи същества, ти не би седял тук сега.

– Мъртъв и погребан? – попитах с усмивка. – Това щеше да ти е трудно да обясниш.

– Не мислех ясно. Бях изпаднала в паника, че ти…

– Тогава какво? Защо съм все още тук?

Дълго, дълго взиране. Все още се опитваше да разбере дали зад моето лице се крие някакво, подобно на нея, човешко същество.

– Онзи ден – заговори накрая – открих доказателство, че процесът на техния живот включва някакъв вид насочен ядрен синтез.

Можеше да се види изразеното на лицето й облекчение. Ето. Казах го.

И…

Ядрен синтез?

А сега да уточним подробностите.

В онези стари истории и филми подробностите винаги са важни – въображаема наука, дискутирана от щастливи компетентни герои, докато от машината не изскочи Бог и не изрече своята решаваща заключителна фраза.

Сега?

Не е важно.

Вече не.

И все пак…

– Това може да наклони везните в наша полза – отбелязах аз. – Идваме тук, научаваме се да ги използваме и оцеляваме като вид.

Лицето й помръкна.

Не мисля, че очакваше от мен да стигна толкова лесно до този извод.

Вероятно тук имаше някакъв сценарий, в който педантичният учител обяснява разни неща на зяпналия в захлас механик с възможно най-прости думи. Такава е историята, нали?

Кристи седна отново на стола си и въздъхна.

– Не зная какво трябва да правим. Ти знаеш ли?

Някои хора обичат да се преструват, че взимат рационални решения. Това се нарича поведение за търсене на извинение. Кристи и аз седяхме дълго време един срещу друг. Заради напрежението изглеждаше, че се готвим всеки момент да заговорим, но изобщо не го сторихме. Иска ли някой да е първият, започнал да предлага извинения? Не, не аз. Какво ще кажеш ти? Ако е било достатъчно важно да посегнеш към брадвата, със сигурност…

Мисълта ми не беше ясна.

Правилно.

И така, поговорихме за доказателството, което тя ми обясни с възможно най-прости думи, после успях да уловя нишката и започнах да я навивам в моята собствена база от знания, разбирайки я от моя собствена гледна точка. Разбиране. То е важна част от извинението за онова, което правиш, нали?

Или което не успяваш да направиш.

Помисли за възможностите, Кристи.

Помисли за технологията, която бихме могли да създадем тук. Помисли за ресурсната база. А титанците? Важно ли е какво става с тях?

Накрая заспахме – аз, свит на пода, а Кристи на леглото си, свита на кълбо, с гръб към мен и глава в неясните сенки между тялото си и стената. Известно време лежах буден и се опитвах да мисля за цялата тази проклета история, опитвах се да убедя себе си, дявол да го вземе, че тя има някакво значение.

Но много часове по-късно, когато се събудих, Кристи беше на пода до мен, заспала, без да ме допира, с глава върху един ъгъл на сгънатото одеяло, което използвах за възглавница.

Лайза никога не постъпваше така. Тя трябваше винаги да ме докосва, когато спяхме заедно, понякога свита на кълбо до гърба ми, друг път настоявайки да я прегърна като защитна обвивка. Спомням си, когато бяхме много млади и нови един за друг, как се събуждах понякога, за да открия, че диша право в лицето ми.

Обикновено наричах това взаимно дишане в дъха на другия. Не бях в състояние да си представя нещо по-интимно.

И така, след като се събудихме и закусихме, ние се качихме в бронираната кола и се отправихме пак към брега на Восъчното море, където в края на краищата ни очакваха приказките за наука.

Не зная какво ме накара да спра бронираната кола на крайния склон. Може би просто някакво… чувство за нещо неизбежно. Може би просто копнеж по гледката. Кристи ме изгледа втренчено за секунда или две, когато й казах да излезе. Двигателите на Стърлинг караха рамата под нас да вибрира, да занася в коловозите. После тя кимна, спусна шлема върху лицето си и започна да повишава налягането в скафандъра. Сбръчканата светлосива кожа ставаше все по-твърда и лъскава, заличавайки нейните форми.

Когато изпускателният клапан изпъшка и я видях през прозорчето на кабината, внезапно си спомних за една стара телевизионна реклама от ретромодата по времето, докато бях ученик в прогимназията. Пилсбъргски американски пехотинец.

Американски пехотинец. Странно. Питам се, дали тези отдавна умрели писачи на реклами са си го представяли с тенекиен шлем и пушка „Енфилд“ с щик да марширува изправен и решителен под автоматичния огън на ничия земя.

Мисля, че Кристи се успокои, когато се присъединих към нея на повърхността, без да има никакъв начин да разбера през визьора на скафандъра, зад който се намираха същите тези очи, със същото им изражение – един наложен ефект на изненада, страх и възмущение. Но тя ме последва до ръба на стръмната скала, където спряхме и аз я оставих да застане зад мен с образа на брадвата, достатъчно пресен, което едва ли имаше значение.

И, разбира се, налице бе стръмната скала. Едно силно бутване и ще полетя надолу към… не зная какво. Гравитацията тук е достатъчно слаба, за да оцелея след падането при това атмосферно налягане от два бара, но… дали скафандърът би издържал?

Представих си как експлодирам като бомба.

Отгоре небето се простираше към отсъстващия хоризонт подобно на червено покривало с набръчкани облаци от необработена вълна, нащърбени тук и там, навсякъде с кухини от пурпурни сенки, малки дупки в нищото.

Долу, на сребристия бряг, платформата с уреди бе оградена от пръстени неподвижни капки, всеки пръстен с един-единствен цвят, които си проправяха път навън от хардуера.

– Никога не съм виждала това преди – измърмори Кристи.

Радиото правеше да изглежда като че ли тя бе в моя скафандър, притисната към гърба ми с брадичка на рамото ми и говореща в ухото ми.

Ако човек се вгледаше внимателно, би могъл да види, че капките бяха свързани помежду си с тънки нишки, монохромни по дължината на пръстените, смесени между тях. Бавно една от капките протегна пипало към платформата. Точно така. За минута то ще почернее и ще се свие, сбърчвайки се навътре в себе си, докато капката майка го доближи с издадената си част и го погълне. Щеше ли тогава пръстенът да се приближи, а всеки войник в тази редица да направи лесна крачка напред в празното пространство, подобно на гърци в сгъстен боен строй?

– Питам се защо ли го правят? – каза Кристи.

Отиват на сигурна смърт в преследване на знание ли?

Добър въпрос.

Пипалото се забави, когато дойде по-близо, сплесквайки се, разширявайки се и образувайки един вид двуизмерна чаша в края си – чаша, която се преместваше бавно напред-назад, извивайки се по повърхността няколко сантиметра навън. След малко във фокуса на чашата започнаха да се образуват жълти капчици, които се откъсваха и бързаха обратно по пипалото към капката майка. Оттам те се копираха точно, разпространявайки се по пръстена и после навън.

– Мислиш ли, че знаят за нашето присъствие тук? – попитах.

Първата капка отдръпна своето пипало, докато следващата в редицата издаде някакъв идентичен… инструмент? Беше ли това правилната дума? Изследваше следващата секция на топлинния щит на платформата.

– Не зная – отвърна Кристи. – Тяхната чувствителност към радиото не е толкова голяма. Винаги трябва да усилвам носещата вълна до максимум, за да привлека вниманието им.

Обърнах се и закрачих назад по пътя, по който бяхме дошли.

– Мисля, че просто трябва да продължим надолу и…

Не бях сигурен какво възнамерявах да предложа. Кристи ахна и протегна ръка, като сграбчи моята между лакътя и рамото толкова силно, че скафандърът ми се смачка и принуди хастара да допре кожата ми. Усещането на студената влажна пластмаса ме накара леко да потръпна.

Когато погледнах назад, долу, на брега, пръстените се бяха разчупили. Сега капките бяха съвършено сферични, появяващи се и изчезващи в напукания лед, подобно на цветни топчета за пинг-понг, които подскачат във вана с вода. Подскачат в унисон.

Едно, две, три…

После експлодираха като безброй сребърни дъждовни капки. Стремяха се една към друга, смесваха се и се разстилаха като рисуван прилив, докато брегът се превърна в плътно сребърно огледало, изпълващо пространството между стръмната скала, морето и групата уреди. То отразяваше леко замъглен образ на червеното небе отгоре в комплект с ленти златиста светлина, минаващи през малките пролуки и дупки в облаците и очертаващи снежните преспи, които се местеха подобно на прашинки в ленив летен следобед.

Някъде горе видях да плават в небето мънички парчета многоцветна дъга.

Образът в огледалото потъмня, отслабвайки бавно, сякаш падаше нощ. Въпреки това истинското небе висеше над нас непроменено. Лентите светлина потъмняваха, червеното стана оранжево, после кафяво, после синьо, после тъмносиньо, после почти черно.

Почти, защото сребърните петна останаха.

Сребърни петна в особено позната схема, частици светлина, скупчени тук и там, събиращи се към една диагонална лента през средата и…

Ахването на Кристи ме накара да си въобразя топлина в ухото, когато тя разпозна това частица от секундата преди мен. Е, разбира се. Тя бе видяла реалния образ много по-неотдавна от мен.

Звездите отслабнаха. Млечният път се превърна само в прашно, мъгляво подобие на себе си.

– Как? Как могат да виждат… – чух гласа на Кристи.

В центъра на звездното поле неочаквано изникна ярка сребърна светлина, заобиколена от по-слабите светлини, някои по-ярки от други, повечето бели, някои цветни, тази тук синя, онази там червена.

Миниатюрни ярки мъниста започнаха да излитат от синята светлина, отклонявани от оранжевия Юпитер и отправящи се към жълтия Сатурн. Някои от тях спираха там, други продължаваха да летят и изчезваха от сцената.

В редица през най-долната част на картината, където тя бе страната, обърната към нас, се появиха плоски почти схематични изображения на космически кораби, съответстващи на всяко миниатюрно мънисто, докато то летеше. Малък „Пионер“. „Вояджъри“. „Касини“ и „Хюйгенс“…

– Питам се, колко отдавна са знаели? – попита Кристи с глас, който не бе по-висок от тих шепот. – Защо са чакали толкова дълго… и защо мен?

Ако те знаеха за „Пионер“, тогава са знаели за нас още когато моят баща е бил малко момче, а моят дядо – млад мъж, отдаващ се на космическите дела, представящ себе си в бъдещето все още млад, силен, жив и щастлив.

Долу, на брега, слънчевата система избледняваше и оставяше зад себе си загатване за звездни полета, после като мигаща светлинка се появи синя Земя, океани, покрити от разкъсани облаци, континенти, очертани в нюанси на охра, трудни за разпознаване, обикаляни от една малка сива Луна.

Почувствах как ръката на Кристи стисна още по-силно рамото ми, знаейки какво предстои.

Там. Астероидът. Ярката виолетова светлина на водородните бомби. Разстилането на фрагментите. Ударите. Червеното зарево на магмата. Разстилащите се кафяви облаци.

Зачудих се за кратко дали те имаха нещо общо със скалата, пресякла нашия път. Не. Просто изплува някаква стара история, блед спомен, останал в главата ми от времето, когато бях дете.